Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светлоносеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Prism, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2015 г.)

Издание:

Автор: Брент Уийкс

Заглавие: Черната призма

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-484-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3594

История

  1. —Добавяне

68.

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Гавин спря да притегля. Можеше да използва и отразената светлина, ако пожелае, но вече бе изтощен. Зарея поглед към осеяната с хилави храсти равнина на юг. Карис се намираше някъде там. Най-вероятно никога нямаше да я види отново, никога нямаше да има шанс да й каже истината. Това го натъжаваше повече, отколкото би сметнал за възможно.

Обърна се и огледа с разочарование свършената през деня работа. Беше се надявал днес да издигне поне половин левга стена. Вместо това бе успял само да положи основите, пък макар и по протежение на цяла левга. Изненадващо, Аливиана Данавис бе тази, която реши най-трудния проблем досега. Или може би не изненадващо, като се имаше предвид колко умен човек е баща й. Гавин бе крачил покрай изкопа и пръскаше в него жълто. Където имаше стена, оставяше жълтото да я залее като вода, да попие във всяка пролука, подсилвайки камъка и хоросана с магия. Там, където дори основите на старата стена липсваха, притегляше жълтото направо в твърд луксин и създаваше основа, широка седем крачки. Навсякъде закрепваше здраво жълтото към скалата с полуизпарен гъст и лепкав червен луксин.

Но Гавин не само вървеше бавно, а и трябваше да хвърля луксина веднага щом стигне до нивото на земята. Подобно на всеки друг цвят, жълтото имаше маса. Тежеше горе-долу колкото вода, а количеството, което Гавин носеше, бе смазващо. Мускулите му щяха да откажат много преди способността му да притегля. Разбира се, нещата щяха да стават все по-трудни, колкото по-висока ставаше стената.

Беше започнал да използва скеле, но до половин час му стана ясно, че така няма да довърши стената и за месец, камо ли за петте дни, с които разполагаше.

Точно тогава Лив му описа своята идея и подобно на повечето гениални идеи, тя изглеждаше проста и очевидна — след като вече бе изречена.

Гавин положи две релси от двете страни на стената и притегли траверси, които да ги свързват. Добави колела и ремъци, които да го държат, така че да може да виси във въздуха над стената. Колелата се търкаляха по релсите, така че вместо да му се налага да мести скелето на всеки двайсет крачки, скелето се движеше заедно с него. Вместо да хвърля луксина, можеше да го пуска. Това намаляваше физическите усилия до минимум.

Докато нагласи ремъците така, че да не се люшка бясно всеки път, когато хвърли повече луксин, стана късен следобед. Гавин се затъркаля бавно по релсите, като запечатваше жълтия луксин на всеки двайсет крачки и полагаше още жълто върху тези точки. Тъй като до залез-слънце не оставаше много време, той реши да се съсредоточи върху грубото притегляне и вместо да се мъчи с интелектуалното предизвикателство по оформянето на вътрешната част на стената, да създаде колкото се може повече основа.

Напредваше бързо, но все още бе трудно да се каже дали ще успее да завърши проекта навреме. Ако до пристигането на Раск Гарадул издигнеше цяла висока непреодолима стена, но по средата останеха двеста крачки за довършване, цялото начинание щеше да е безполезно.

Гавин се спусна на земята. Отиде с леко залитане до Корван Данавис, който държеше конете им. Мъжът го изгледа загрижено.

— Просто от дълго време не съм стъпвал на крака — рече Гавин.

Корван прие това безмълвно.

Докато слънчевата светлина се оттичаше от небето, прекосиха няколко квартала и едва тогава Корван проговори:

— Е… значи плениха Карис.

— Ъхъм — рече Гавин, като избягваше да срещне очите му.

— Да смятам ли, че си оставил всичко това зад гърба си?

Гавин не отвърна нищо.

— Добре. Винаги съм смятал, че тя е най-голямата заплаха за плановете ти. Има достатъчно причини да мрази и двама ви и е достатъчно прибързана, за да разруши всичко, без да мисли. Значи ще предизвикаш Раск и ще се надяваш да я убие, за да докаже, че е сериозен?

— Проклет да си — промълви Гавин.

— О, значи не си го преодолял?

Гавин знаеше, че той не говори сериозно за убиването на Карис. Корван може и да разбираше кога убийствата са необходими, но това не означаваше, че винаги го прави.

— Значи тя още не знае?

— Не. Точно затова развалих годежа ни.

— Защото тя най-лесно би прозряла истината или по някаква друга причина? — попита Корван.

— Ние я съсипахме. Дазен изгори дома й, а войната й отне всичко останало. Не осъзнавах, че е останала без нищо — а трябваше. Когато най-сетне й предложих да възстановя семейното й богатство, това вече изглеждаше като обида. Тя ме заплю и изчезна за повече от година. Когато се върна, беше различна.

— Забелязах. Черногвардейка. Изумително постижение. Но ти не отговори на въпроса ми.

Макар че се стъмваше, по улиците бе приятно топло и тълпите даже нарастваха. Хората палеха лампи пред домовете и дюкяните си. Други отмаряха с чашка питие на плоските покриви на къщите. Почти сякаш над тях не надвисваше гибел.

Гавин се огледа и понижи глас.

— Лъгал съм всички. Лъгал съм толкова много, че понякога сам забравям кой съм. След всичко, което аз и брат ми причинихме на Карис, не можех… да му се не види, тя ни е виждала и двамата голи, нали? Ако някой би могъл да ни разпознае, ще е тя. Това щеше да е най-бързият начин да проваля всичко.

— Вярно, но ти се канеше да кажеш нещо друго — рече Корван, забил поглед надолу към седлото, за да даде на Гавин мъничко усамотение.

— Мислех си за това, знаеш ли? Как бих могъл да се оженя за нея и да продължа да я мамя. Или пък ако не успея, как да я убедя, че няма друг избор, освен да пази тайната ми. Но в края на краищата тя се оказа единственото нещо, което не желаех да оскверня. След като избягах, тя се влюби в брат ми. Ако проумееше истината и решеше да ме погуби… — Гавин сви рамене.

Сега вече Корван го погледна в очите.

— Не знам дали да ти се възхищавам още повече заради това, или да се ужасявам, че може да си толкова глупав.

— Обикновено бих предпочел да ми се възхищават още повече.

Корван се усмихна неохотно, но не се засмя.

Продължиха по улиците толкова бързо, колкото можеха да яздят, без да прегазят някого, и стигнаха до Травертиновия дворец вече по тъмно. Железни стоеше на портите. По лицето му играеше нехарактерна за него широка усмивка.

— Върховен лорд Призма — рече той. — Вечерята ви чака.

Гавин се намръщи. Щом Железни се хилеше, това означаваше, че предстои нещо неловко, неприятно или дразнещо. Но не смяташе да го пита. Железни просто щеше да се ухили още по-широко и да се наслаждава на своята загадъчност. Чудесно! Гавин закрачи към частната си трапезария.

— Върховни лорде — намеси се Железни. — В голямата зала.

Тя се намираше само на няколко крачки. Гавин почти нямаше време да се замисли от къде на къде ще използват голямата зала за вечеря, преди да влезе в преддверието й.

Голямата зала на Травертиновия дворец, макар и три пъти по-малка от голямата зала на Хромария, беше едно от чудесата на древния свят. Входовете представляваха гигантски арки с подковообразна форма, на зелени и бели ивици, които напомняха за дните, когато Тирея е била парийска провинция. Навсякъде се редяха травертин и бял мрамор: в шахматната шарка на пода, в сложните геометрични фигури по стените и в древните парийски руни, красящи основите на осемте големи дървени колони, които крепяха тавана, разположени по върховете на осмолъча звезда. Всяка колона бе дебела пет крачки — изработена от атасифуста, най-дебелото дърво на света — и никоя от тях не се стесняваше забележимо, преди да стигне тавана. Твърдеше се, че това дърво било подарено на владетелите от един аташийски крал преди петстотин години. Дори и тогава било безценно. Сега вече такива дървета не съществуваха, последната горичка бе изсечена по време на Войната на Призмите. Гавин така и не разбра кой го е направил. Когато пристигна в Ру, горичката просто я нямаше. Неговите командири — командирите на Дазен — се кълняха, че последните дървета още ги имало, когато се изтегляли от града. А след войната командирите на Гавин се кълняха, че дърветата ги нямало, когато пристигнали.

Това, което правеше атасифустата уникална, беше, че сокът й имаше свойствата на концентриран червен луксин. На дърветата им отнемаше сто години да достигнат пълните си размери — тези великани са били на по няколкостотин години, когато са ги отсекли. Но след като достигнеха зрелост, в дънера им можеха да се пробият дупки и ако дървото е достатъчно голямо, сокът ще изтича достатъчно бавно, за да подхранва пламък. Във всеки от тези осем исполина имаше по двайсет и седем дупки — число, някога явно изпълнено със смисъл, вече изгубен. На пръв поглед изглеждаше, че дърветата горят, но пламъците бяха постоянни и никога не обхващаха дървесината, която бе призрачно бяла, с изключение на почернелите от сажди петна над всяка горяща дупка. Гавин знаеше, че пламъците не могат да траят наистина вечно, но дори след като бяха горели денонощно в продължение на петстотин години, не даваха никакви признаци, че ще угаснат скоро. Може би тези при върха горяха малко по-слабо от долните, но той не би се обзаложил.

Когато дървото още не бе съзряло, от него ставаше страхотен материал за горене. Един наръч можеше да топли малка къщурка цяла зима. Нищо чудно, че бяха изчезнали.

В голямата зала, разбира се, нямаше нужда от факли, но зад витражните прозорци, всеки от тях също с подковообразна форма, все пак горяха такива, за да може цветното стъкло да грее денонощно в бяло, зелено или червено.

И отново цветовете, формата, всичко тук носеше някакъв смисъл за хората, построили това чудо, а Гавин нямаше представа какъв. Това го караше да се чувства незначителен. Не мислеше, че нещо създадено от него ще оцелее петстотин години след смъртта му. Всъщност бе истински късмет, че брат му Гавин не е погубил това чудо, когато унищожи града.

Докато влизаше, погледът му се откъсна от величието на атасифустовите колони и се насочи към мъжете и жените, седящи край голямата маса. Всички лица бяха обърнати към него. Вниманието му се отклони за миг, когато мина покрай две сенки, застанали от двете страни на пътеката. Главата му се извъртя рязко настрани, очаквайки убиец. Не, беше черногвардеец. По един от двете страни на вратата и още десетина из залата, всичките познати. Черногвардейци? Тук?

Ах, да, бяха пристигнали корабите с маговете, които трябваше да бъдат Освободени. Сигурно Железни бе заповядал всички тези черногвардейци да ги придружат.

Очите му се върнаха към масата. На нея го чакаха поне двеста притеглящи. Малка група, както му бе казала Бялата. Но не му беше казала кои са в тази група. Гавин ги познаваше всички по физиономия, а повечето и по име. Позна Изем Червени и Изем Сини, Самила Сайех, Марос Орлос, непоредния бихром Юсеф Теп, когото наричаха Пурпурния мечок, Дийди Отронено листо, парийските сестри Тала и Тайри, Джавид Араш, Талон Гим, Елелеф Корзин, Баз Простодушни, Далос Темнос-младши, Юсем Диви, Еви Тревата, Огнеръкия и Одес Карвинген. Накъдето и да погледнеше, виждаше герои от Войната на Призмите, и от двете страни. Това бяха някои от най-талантливите притеглящи в Седемте сатрапии и ги представляваха до една, дори Илития бе представена, пък макар и само от Огнеръкия, а Елелеф Корзин бе аборнеец.

Гавин се закова невярващо на място. Всяка година бяха Освобождавани някои притеглящи, участвали във войната, но единственият път, когато му се бе наложило да Освободи толкова много от великите, бе непосредствено след края й, когато мнозина бяха докарани до ръба от количеството сила, използвана в битките.

Всички магове тук по време на войната бяха млади. Гавин знаеше, че ще започнат да си отиват, и се ужасяваше от това, но толкова много в една и съща година?

— Бяхме сключили споразумение — каза Юсем Диви в отговор на явното му объркване. — Някои от нас, които се биха заедно. Разбрахме се, че когато първите от нас трябва да си отидат, ще си отидем всички. На мен самия ми се искаше да изкарам още някоя и друга годинка, но по-добре да се оттегля, докато съм на върха, нали?

— По-добре да се оттеглим, докато сме още с всичкия си — изръмжа Пурпурния мечок.

— По-добре да си отидем заедно — рече Самила Сайех. — Стига сме карали Дийди да страда.

И наистина, Дийди Отронено листо изглеждаше по-зле от повечето. Кожата й имаше неизменен зелен оттенък, а халото в очите й се напрягаше под напора на зеленото, обхванало някога сините й ириси. Тя се усмихна немощно.

— Лорд Призма, за мен е чест. Очаквам това Освобождение от дълго време. — Приклекна в реверанс, като предпочете, подобно на повечето стари воини, да пренебрегне факта, че във войната се е сражавала срещу Гавин.

Останалите последваха примера й с поклони и официални реверанси в стила на родния си край. Гавин се поклони тържествено и срещна очите им, като се постара да покаже еднакво уважение към притеглящите, сражавали се на двете страни.

А сърцето, както винаги, се късаше в гърдите му. Искаше му се да каже на онези, които са се били редом с него, че не е Гавин, че всичко това е било за добро. Вместо това седна при тях, до сприхавия Юсем Диви, докато робите внасяха димящи подноси с храна и охладени гарафи с цитрусови сокове и вино.

— Когато казах на някои от другите — Юсем кимна неохотно към двамата Изем и Самила, които се бяха сражавали за Гавин, — те решиха, че годината е подходяща и за тях.

— Искаше ни се, лорд Призма, да помогнем на Седемте сатрапии да оставят… войната зад гърба си — каза Самила Сайех, като дипломатично се възпря да я нарече Войната на Лъжепризмата. — Всъщност ние станахме добри приятели.

— Лично аз — рече Марос Орлос, най-ниският рутгарец, който Гавин бе виждал — се радвам да мина през Освобождението без всичките му официалности. Фойерверките, речите и позьорстването на разни сатрапи и лордчета, на които никога няма да им се наложи да изпълнят Договора лично. Освобождението е нещо свято. То трябва да се състои между човека, Призмата и Оролам. Всичко останало е ала-бала.

— Ала-бала? Като например вечеря с Призмата и групата ти по Освобождение? — попита Изем Червени. Той беше париец, слаб и жилав, и с остър ум. Все още носеше готрата си сгъната така, че да напомня качулка на кобра — стил, който бе възприел като седемнайсетгодишен и за който бе търпял непрестанни подигравки. Наричаха го позьор до първата битка, когато светкавичните му удари, бързите като стрели огнени кълба и опустошението, което сееше във вражеските редици, бяха пресекли подигравките веднъж завинаги.

Марос отвори уста да протестира, осъзна, че се кани да спори с Изем Червени, и пак насочи вниманието си към храната.

Тала, по-възрастна парийка с къса бяла коса и червени халота, изпълнили кафявите й ириси, каза:

— Знаете ли, лорд Призма, командир Железни ни каза, че работите върху един малък проект. Нещо в това ми напомня за старата поема за Скиталеца. Как беше: „За дело славно…“

Поемата бе известна; всички я знаеха. Дори нямаше нужда да довършва цитата. Тя предлагаше на Гавин помощта им.

— Би било чудесно… — започна Гавин.

Баз Простодушни, странният тирейски полихром, го прекъсна, килнал глава на една страна:

— За дело славно има още време, достойно за стремежите на тез, що крачат гордо редом с боговете. Гевисън, „Последното пътуване на Скиталеца“[1], строфи шейсет и трета и шейсет и четвърта. — Вдигна очи, видя, че всички го гледат, и сведе засрамено поглед.

— Би било чудесно — повтори Гавин. — Ще разбера, ако някой има възражения и не желае да се присъедини към мен, но ако искате да… наистина ще съм ви благодарен. — Това беше абсолютен подарък, и то такъв, който нямаше да струва нищо на повечето от тях. Не всички тези притеглящи бяха на ръба на смъртта, повечето от тях още притежаваха неописуема мощ, а мнозина бяха крайно изкусни в хроматургията. Помощта им щеше да промени всичко.

Разбира се, това бяха също така хората, които познаваха най-добре Гавин и Дазен. Ако имаше вероятност някой да разкрие, че Гавин е самозванец, той се намираше в тази стая. А при наближаващото им Освобождение те нямаше какво да губят, ако го изобличат.

Сърцето му се сви и той се усмихна, за да скрие страха си, сякаш се усмихваше на съчетанието от гениалност и странно простодушие у Баз. От всички краища на масата му отвърнаха усмивки. Гавин знаеше, че някои от тях със сигурност са змийски, но нямаше начин да разбере кои. Кой бе по-вероятно да го погуби? Онези, които го мислеха за своя приятел, след като научат, че е узурпирал мястото на Гавин, или онези, които се бяха сражавали за него и го смятаха за мъртъв, след като научат, че ги е предал?

Баз Простодушни се взираше в Гавин, без да се усмихва, килнал глава на една страна, а странно проницателните му очи попиваха всичко.

Бележки

[1] Цитатът всъщност е от поемата на Тенисън „Одисей“. — Б.пр.