Брент Уийкс
Черната призма (66)

65.

Пустотата, която Кип чувстваше в стомаха си, не изчезна след поднасянето на обяда. Гавин и генерал Данавис — макар да изглеждаше странно да мисли за него като за генерал Данавис вместо майстор Данавис, още по-странно бе да мисли за него като за Корван, — и даже Лив се взираха в разни рисунки и планове заедно с архитекти и художници, докато ядяха. Кип седеше встрани, за да не им се пречка. Нямаше представа какво правят, а мястото около масата бе ограничено. Хапна си с удоволствие пресни портокали, а после нападна прясното глиганско с интригуващи подправки. Вкусът му бе вълшебен, но дори той не можеше да задържи задълго ума си върху храната.

— Бих те попитал дали говориш сериозно — казваше генерал Данавис, — но виждам на лицето ти онова изражение.

— Проблемът не е в притеглянето — рече Гавин. — Лесно мога да боравя с толкова луксин…

— Лесно? — прекъсна го със съмнение генерал Данавис.

— Добре де, не лесно, но мога. Проблемът е в тежестта. Не мога да вдигна толкова много, камо ли да го хвърля където трябва.

Лив прочисти тихичко гърло, сякаш несигурна дали наистина иска да се намеси в разговора.

— Аливиана? — попита Гавин.

Тя поруменя.

— Лив, моля ви. — Отметна нервно косата си назад. — Какво ще кажете за това? — Притегли нещо върху масата. То, разбира се, беше надвиолетово и невидимо за повечето хора.

Генерал Данавис се намръщи. Явно той също спадаше към повечето хора.

— Извинявай, татко — каза тя. — Не мога да контролирам жълтото достатъчно добре, за да правя модели от него.

Кип се опита да види какво е притеглила, но тела препречваха гледката му към масата.

Гавин се изкиска.

— Изглежда абсурдно — каза той и Лив пребледня. — Но ще свърши работа. Идеално. Страхотно. Какво мислят нашите архитекти за проекта?

За миг на Кип му се стори, че Гавин се държи доста грубо. Очевидно генерал Данавис и всички други около масата бяха любопитни какво е измислила Лив. Но това бе Гавин в ролята на водач. Останалите нямаше нужда да знаят, а имаше работа за вършене. Той разбираше решението на проблема и това бе достатъчно. Можеха да минат към следващия.

„Същото трябва да правя и аз.“ Кип бе приключил с обяда си. Вече умееше да притегля малко, и то по свое желание. Знаеше какво трябва да направи.

— Милорд Призма, никой от нас не е строил стена с такива мащаби или, или… или изобщо стена, честно казано — избъбри нервно един архитект, — обаче тези стари рисунки на Раткаесон, които ни показахте, явно са неточни. Прекалено много фантазия, недостатъчно полза.

— От тази гола пустиня няма достатъчно полза — рече остро Гавин. — Кажете ми какво да направим, за да променим това. Трябва да започна да строя веднага, още днес.

Архитектът премигна. Преглътна.

— Ъъъ, ето тук. — Прокара линия с пръста си. — Този вътрешен проход не е достатъчно широк. Ще имате мъже, които тичат насам-натам в броня и с мускети, оръдия ще бъдат изкарвани на позиция или прибирани за поправка. Този проход трябва да е достатъчно широк, за да могат мъжете да се разминават един с друг, както и с каруци или оръдия.

— Колко широк? — попита Гавин.

— Бих казал, хм… — Той разтвори пръсти върху рисунката.

— В името на Оролам, пиши върху нея — каза Гавин.

— Сър, тези рисунки са на стотици години, безценни реликви от… — протестира някакъв друг мъж, вероятно художник.

— Безценно е да сме живи следващата седмица — сопна се Гавин. — Продължавай.

Кип не знаеше защо схваща толкова бавно, но едва сега го осени, че Гавин сериозно възнамерява да построи стена тук. Преди да пристигне армията на крал Гарадул. За четири дни.

„Ах, да, може би защото е невъзможно?“

Разбира се, да прекосиш Лазурното море за една сутрин също бе невъзможно.

Ама сериозно, Гавин наистина ли смяташе да притегли цялото нещо сам? Кип не знаеше кой знае колко за притеглянето и какво количество може да се използва безопасно на ден, но самият факт, че светът не се пръскаше по шевовете от луксинови сгради, мостове и стени, му подсказваше, че това трябва да е невероятно трудно. Всъщност единствените луксинови сгради, които бе виждал, се намираха в Хромария и той бе принуден да предположи, че седемте кули са резултат от мащабно сътрудничество на магове.

Архитектът, дребосък с присвити очи, изду бузи няколко пъти, дълбоко замислен, и се зае да драска бързо.

— Формата на тези процепи за стрелба не дава достатъчен обхват. Ако промените върха на стените ето така, стълбите на нападателите няма да могат да се закачат за тях — или поне не толкова лесно. Един парапет отзад, ето така, ще спаси от падане повече от вашите хора, отколкото от техните. Тези площадки на върха на стената трябва да са по-големи, за да можете да складирате повече барут за оръдията. На тези рисунки няма места, където да се отнасят ранените. Мисля, че бихте могли да вмъкнете такива тук. Ако вградите ето такива шейни в стената на вътрешния проход, ще ви е по-лесно да пренасяте материал. Също така на този план няма куки за фенери. На стената ви ще цари пълен мрак, ако не поправите това. Ще са ви нужни кранове тук, тук и тук, за издигане на припаси.

— А каза, че никога не си строил стена — изсумтя Гавин.

— Изучавал съм няколко — отвърна архитектът.

— Колко ти плащам?

— Ъъъ, още нищо, лорд Призма.

— Удвоете го! — заповяда Гавин.

Архитектът изглеждаше объркан. Явно бе направил сметката и резултатът не му хареса, но не искаше да противоречи на самия Призма.

— Той се шегува — обясни генерал Данавис на мъжа.

Очите на Гавин заблестяха.

— О. — Архитектът изглеждаше облекчен. После Кип забеляза как по лицето му пробяга въпросът: шегува се, че няма да ми даде нищо, или се шегува, че ще ми даде двойно, ако свърша добра работа?

— Продължавайте — каза Гавин. — Този човек тук ще води бележки. Аз отивам да положа основите.

— Говори метафорично, нали? — попита архитектът, загледан с присвити очи подир отдалечаващата се фигура на Призмата.

— Нашият Призма носи на метафори — рече генерал Данавис.

— Ъ? — попита архитектът.

Кип се изправи с натежало сърце. Сега беше може би най-добрият му шанс да се измъкне.

— Кип! — отекна гласът на Гавин и привлече всички погледи към него. Кип почувства пристъп на паника и смущение, че са го спипали толкова лесно. — Добре се справи днес. Не са много момчетата, които успяват да притеглят съзнателно още първия ден.

Кип усети, че из него се разлива удоволствие, което се удвои, щом зърна впечатлената физиономия на Лив.

— Лив! — извика Гавин и главата й се завъртя рязко. — Искам от теб да правиш модели: очертай извивката на коридорите, широчината на стената в горната й част, всичко, което ти каже архитектът.

— Да, лорд Призма! — отвърна тя и очите й се върнаха към масата и нейната работа.

Сега или никога. Ако изчакаше, Железни щеше да се върне и да го следва като сянка, където и да иде. Кип погледна към генерал Данавис, който бе привел глава и даваше предложения; Лив, която слушаше внимателно; и най-сетне към Гавин. Това бяха единствените хора на света, които означаваха нещо за него, и колкото и да е невероятно, го приемаха. Или поне го търпяха. С тях за първи път през живота си се чувстваше част от нещо.

Обърна им гръб и тръгна към града.