Брент Уийкс
Черната призма (62)

61.

— Волята е това, което прави Хромария страшен, дори и за нас — каза Лив. Навън слънцето тъкмо докосваше хоризонта и сякаш по команда робите влязоха и започнаха да палят лампите и камината.

— Коя е тази Воля и как да я спрем? — попита Кип.

— Кип! — Лив наклони глава. — Съсредоточи се.

— Извинявай, давай нататък. — Тя не обръщаше внимание на робите, затова Кип се опита да направи същото.

— Волята е точно това, което си мислиш. Ти налагаш волята си на света. С нейна помощ заставяш магията да се случи. Волята може да компенсира недостатъците в притеглянето. Това е особено важно за непохватковците.

— Непохватковците?

— Всички притеглящи мъже и половината от притеглящите жени, които не са суперхромати — поясни Лив. Млъкна за момент. — Е, добре де, повечето мъже.

Терминът си беше малко гаден. Мъничко. Сякаш казваше: „Ние сме по-добри от вас, некадърници. Вие се опитвате, ние успяваме.“ Но пък точно така действаше Хромарият, нали? Всичко бе въпрос на сила и господство.

— Ясно — рече Кип. — Несръчковците. Нещастници. Жалка работа. — Макар че той самият се бе озовал в елитната група, това не означаваше, че му харесва как унизяват другите.

Лив се изчерви и се сопна:

— Виж, Кип, не е нужно да ти харесва, но трябва да го приемеш. И вероятно ще ти е по-лесно, ако не взимаш всичко толкова навътре. Това не ти е като у дома. Защото знаеш ли какво? Вече нямаме дом. Разполагаме само с Хромария и той ни е спипал здравата. Така че порасни!

Сякаш го бяха зашлевили. Тя беше права, но Кип не очакваше такъв внезапен жар от нея. Извърна очи.

— Добре. Извинявай.

Тя издиша бавно.

— Не, ти извинявай. Това… не знам… Предполагам, че аз самата още се опитвам да свикна с този живот. В Хромария съществува йерархия за всичко и не е лесно да се приспособиш. Дори не знам дали е хубаво да се приспособяваш. Но след като разбереш къде ти е мястото, можеш да определиш как трябва да се отнасяш с останалите, дори с онези, които не познаваш. Това наистина опростява нещата. Само дето… след като прекарах последните три години като монохром от маловажен цвят и тирейка на всичкото отгоре, никога не съм харесвала цялата тази йерархия. Но накрая се примирих с мястото си в нея, почти завърших обучението си и бях готова да навляза в скапания си живот. А сега изведнъж станах бихром и всичко се промени за нула време. Ще се наложи да остана в Хромария още година-две и животът ми ще е съвсем различен. Сега хората ме забелязват. — Тя се усмихна тъжно. — Предполагам, много добре разбираш какво е всичко да се промени в един миг. Работата е там, че харесвам новия си живот. Имам нови дрехи, бижута, стипендия. Робиня. И започвам да разбирам, че може би не съм мразила йерархията, а просто съм мразила да се намирам на дъното й. Така че всеки път, когато се наслаждавам на нещо, това ми изглежда като потвърждение, че съм двуличница.

— Обещавам да направя живота ти възможно най-тежък, ако това ще ти достави удоволствие — рече Кип.

Тя го удари закачливо по рамото, но улучи чувствителна точка.

— Направо ми спасяваш живота, Кип. — Ухили се, докато той потриваше рамото си. После усмивката й помръкна. — Предполагам, че трябва да се вслушам в собствения си съвет и да започна да приемам нещата каквито са. Ти си синът на Призмата, а аз съм твоята наставница. Не бива да те удрям, Оролам, та ти си синът на Призмата, как смея?!

Сърцето на Кип се сви.

— Не! — почти изкрещя той. Робите го стрелнаха с погледи. Кип понижи смутено глас. — Лив, закълни ми се, че няма да го правиш. Аз…

„Какво се канеше да кажеш, Кип? Аз те обичам, откакто се помня? Да бе.“

— Не бих понесъл да загубя последната си връзка с Ректън — избъбри той припряно. — Ти си единствената, която ме е познавала преди всичко това.

„Браво, страхотно се справи със задачата да го направиш да не изглежда лично. Не се интересувам от теб, а само от Ректън.“

— Искам да кажа… Лив, ти ме познаваш, ти… — „Ти си ми приятелка? Това звучи малко самонадеяно, нали? Ами ако тя никога не е мислила за теб като за приятел?“

— Ти също си от Ректън — завърши той недодялано. Пак безлично отношение. По дяволите! — Имам нужда от човек, с когото да си говоря, а винаги… съм се възхищавал от теб.

„Възхищавал? Все едно е картина?“

— Искам да кажа, ценя…

„Ценя. Това е горе-долу същото като възхищавам се, нали? Все едно е добра готвачка?“

В името на топките на Оролам, каква агония! Аха, ето един изход. Да цени не самата нея, а как върши нещо.

— Ценя как ти… — „Как ти какво?“

Как изглежда с тази прекалено тясна зелена риза, която… Мамка му!

— … винаги си била добра с мен.

„Ето че пак говориш като умоляващо недодялано хлапе. Браво! Трябва да те наричат Кип Сладкодумния.

Никога повече няма да разговарям с жена.“

Кип почти не смееше погледне Лив, но тя го изчака да срещне неохотно очите й. В тях имаше подозрение.

— Брей, Кип, да не би да флиртуваш с мен?!

Сякаш бе влязъл в онзи кошмар, дето отиваше на Средлетните танци на поляната, почти без да забелязва любопитните погледи на околните, докато не излезе на сцената и музиката спря, танцьорите си объркаха крачките и всички се обърнаха да се втренчат в него. Тогава забеляза, че е гол. А после всички започнаха да се смеят. Да го сочат. Да се шегуват.

Не, сегашното беше по-зле. Защото нямаше да се събуди. Цялата кръв се оттече от лицето му. Проклятие, оттече се отвсякъде. Той нямаше представа къде се е дянала, но бе отнесла със себе си способността му да говори.

— Кип, шегувам се — каза Лив.

Устата му се размърда. Кръвта се връщаше. Мислите — по-бавно.

— Рядко се случва нещо да те остави безмълвен — каза Лив и го мушна с пръст. Мислите му по въпроса явно бяха проличали, защото тя се усмихна. — Ако не внимаваш, ще взема да ти разроша косата.

— Край, обръсвам си главата! — заяви Кип.

Лив се засмя.

— Стига, стига. Да не се отплесваме повече! На нищо няма да те науча, ако продължаваме така.

— Добре — каза Кип. — Воля. Виждаш ли? Поне помня докъде бяхме стигнали.

Лив поклати глава развеселена.

— Не бързай толкова. Първо, печелиш. Много ще се радвам да бъдем приятели. Може би от време на време ще си напомняме откъде идваме.

Кип усети как ушите му пламват. Като че ли изобщо някога изстиваха!

— Много би ми харесало — каза той.

— А сега, най-сетне, стигаме до волята. Волята компенсира много недостатъци, също както…

— Любовта компенсира много грехове — обади се познат глас откъм вратата.

Главите и на двамата се завъртяха рязко. Беше майстор Данавис, бащата на Лив, жив.

— Татко? Татко! — изпищя Лив. Скочи, втурна се към баща си и се хвърли в обятията му. Корван се засмя и я прегърна.

— Чух, че си бил умрял! — каза Лив.

„Хм, да, това беше моя работа. Кип, приносителят на лоши вести.“

— Не го вярвах, но бях толкова… — Лив заплака.

Корван затвори очи и продължи просто да прегръща дъщеря си. Кип се зачуди дали не би могъл да се измъкне някак.

„И къде ще ида? Това е моята стая.“

Но след няколко секунди Корван нежно отдели дъщеря си от себе си.

— Аз съм изненадващо жилав. Изглеждаш по-прекрасна отвсякога, Аливиана.

— Цялата съм в сълзи — възрази Лив, бършейки очите си.

— Може би дори мъничко по-красива от майка си. Твърдение, което не бих търпял до днес, когато виждам истината със собствените си очи. Тя толкова би се гордяла с теб.

— Татко — промълви Лив и бузите й поруменяха, но изглеждаше доволна.

— Не мислиш ли, че е красива, Кип?

Кип запелтечи и издаде някакъв звук, сякаш се дави. „Ама сериозно, ако смущението се състоеше от мускули, щях да съм огромен.“

— Тааатко! — рече ужасено Лив.

Корван се засмя.

— Денят ми нямаше да е пълноценен, ако дъщеря ми не помисли, че я излагам. Прощавай, Кип.

— Ъм — отвърна красноречиво Кип. Значи в края на краищата мишената не бе той. А Лив. Виждаше откъде е наследила извратеното си чувство за хумор.

— Чудесно е да те видя в добро здраве, Кип… Кип Гайл. — Корван поклати изумено глава. — Лив, Кип, много бих се радвал да си побъбрим, но Призмата току-що ми възложи работа.

— Работа ли? — попита Лив.

— Натоварен съм със защитата на Гаристън и над мен стои единствено самият Призма.

— Какво?! — възкликна Лив. — Отново си генерал?

— Позицията не е толкова завидна, колкото си мислиш. По-мекото легло не улеснява съня, когато държиш десет хиляди живота в треперещите си ръце. Армията на крал Гарадул ще пристигне след около пет дни. Ще атакуват в деня след Слънцеднев. Ако искаме да удържим града, ще трябва да измисля по-гениална защита от всяка, която съм виждал. Налага се да тръгна веднага, за да задвижа някои неща, но ще дойда при теб по някое време след полунощ. Кип, при теб може би утре?

— Много бих се радвал, майстор Данавис. Генерал Данавис.

Майстор Данавис се усмихна.

— Да. Не бях забелязал колко ми е липсвало това. Въпреки всичко. Впрочем, Лив, знаеш ли нещо за Карис Белодъб?

Лив сви рамене.

— Единствената Кървава горянка в Черната гвардия, невероятен боец, бихром, почти полихром и може би най-бързата притегляща на Ясписите. Защо?

Новият генерал каза:

— Пленена е от крал Гарадул. Призмата не иска да си го признае, но знам, че това ще го разсее. Той е много привързан към нея. Съмнявам се, че ще е възможно да я спасим, не и при ограничените ресурси, с които разполагам, но ще проуча всичко, за да видя дали изобщо има някаква надежда.

И ей така, от нищото, се пръкна една глупава, безумна, невъзможна идея.