Брент Уийкс
Черната призма (60)

59.

Корван Данавис стигна до Гаристън по залез-слънце.

Разбира се, външните стени на града бяха сринати много отдавна. По време на Войната на Призмите — Корван никога не мислеше за нея като за Войната на Лъжепризмата — той бе наредил да ги вдигнат наново, но просто нямаше време. Външните стени първоначално били предназначени да пазят град със стотици хиляди жители. По времето на войната бяха останали може би деветдесет хиляди. Нямаше начин да ги защити всичките.

Каналите, които биха могли да напояват цялата земя между външните и вътрешните стени, бяха разрушени с изключение на един-два. Но вътрешните стени още си стояха, както и Дамите.

Дамите, които днес вече почти не се свързваха с богинята Анат, охраняваха всяка порта. Те представляваха гигантски бели статуи, вградени в самите стени. Всяка от тях изобразяваше някакво въплъщение на Анат: Пазителката бе колосът, разкрачен над входа на залива; Майката пазеше южната порта, с издут от бременност корем и предизвикателно оголен нож; Старицата пазеше западната порта — подпираше се тежко на тояга; Любовницата се бе изтегнала над речната порта на изток. По причини, които Корван така и не бе разбрал, Любовницата бе изобразена около трийсетгодишна, докато Майката изглеждаше съвсем млада, може би под двайсет. Статуите бяха издялани от най-скъпия, леко прозрачен бял мрамор, който се намираше единствено в Пария — само Оролам знаеше как са докарали чук толкова много. За щастие всичките бяха покрити със слой от най-финия запечатан жълт луксин — оформен като едно цяло. Изумителна работа. Градът бе преживял поне три нашествия, а Дамите все още бяха невредими, дори след опустошението от големия пожар.

Анат, Пустинната дама, Повелителката на огъня, подчервената, беше богиня на всички горещи страсти: гняв, закрила, отмъщение, обсебваща любов и свиреп секс. Когато Луцидоний завзел града в името на Оролам и ликвидирал култа, последователите му искали да съборят статуите, за което без съмнение щяла да е нужна намесата на могъщи магове. Но Луцидоний ги спрял с думите: „Събаряйте само онуй, що е фалшиво.“ На няколко пъти през следващите векове прекалено ревностни Призми проявявали желание все пак да съборят езическите реликви, но всеки път градът заплашвал с война. До Войната на Призмите Гаристън бе имал достатъчно военна мощ, за да бъде тази заплаха страховита.

Корван никога не се бе приближавал до Любовницата по залез. Както и на другите Дами, тялото й бе вградено в портата. Тя лежеше по гръб, извита в дъга над реката, а нозете й бяха опрени в земята, така че коленете й образуваха кула на единия бряг. Ръцете бяха сплетени с косата й, а лактите й — вдигнати, за да образуват кула на другия бряг. Беше облечена само във воали и преди войната от тялото й се спускаше решетка, изкована в такава форма, че да изглежда като продължение на воала й. Но по време на войната решетката бе разбита и така и не бяха сложили нова.

На Корван още му секваше дъхът, като я види. Сега, по залез-слънце, тънкият жълт луксин, покриващ статуята, който обикновено бе почти невидим, пламтеше. Жълтото приличаше на златистобронзова кожа, която бавно гаснеше, докато Корван вървеше напред и слънцето потъваше зад хоризонта, като накрая остана само приветственият силует — на жена, която очаква в леглото дълго отсъствалия си съпруг.

От този образ го прониза болка. Никога нямаше да може да дойде тук, без да си мисли за Кора, първата си жена. Майката на Лив. Веднъж Кора го бе посрещнала при завръщането му по същия начин, в леглото, облечена само във воали, умишлено имитирайки Любовницата. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, в гърдите му се преплитаха скръбта и споменът за желание, радост и любов. Корван се бе оженил повторно в Ректън, две години след смъртта на Кора, но сватбата с Ел беше по-скоро за да даде на Лив майка, отколкото от любов. Три години по-късно Ел умря от ръката на убиец, който най-после бе открил Корван. Беше мислил да се премести, но алкалдесата го умоляваше да остане, освен това Кип бе там, затова Корван остана. Но не се ожени пак, въпреки че в Ректън на един мъж се падаха сума ти жени и постоянно му досаждаха разни сватовници. Не можеше да обича както преди. Загубата на още една жена, която е обичал колкото Кора, щеше да го убие, а не беше честно да иска от друга жена да бъде майка на дъщеря му, ако не е готов да я обича с цялото си сърце. А Корван вече нямаше цяло сърце за отдаване.

Продължи да крачи покрай ферми с редки посеви от пшеница и ечемик, като се опитваше да не гледа Любовницата, изтегнала се сладострастно пред него. Щом стигна до зейналата между разпилените й кичури порта, се присъедини към върволицата мъже и жени, влизащи в града. Закрачи зад тях и покрай онези, които излизаха навън за през нощта. Задържа очите си сведени, докато минаваше покрай двамата рутгарски стражи, които по време на войната вероятно бяха още дундуркани от майките си. Те обаче почти не обръщаха внимание на човешкия поток, минаващ покрай тях. Единият се подпираше на спускащата се коса на Любовницата, опрял крак в накъдрения камък, а сламеният му петасос — характерната рутгарска широкопола шапка — висеше на гърба му, понеже слънцето вече залязваше.

— … мислиш, че е дошъл? — тъкмо питаше той.

— Обгори ме, ако знам, но са го видели да хвърля губернатор Красос в залива. Предполагам, че ще…

Корван не можеше да чуе повече, без да спре, а ако спреше, щеше да привлече внимание. Вниманието означаваше, че някой може да го погледне в очите, а при червеното хало в тях това не беше добра идея.

Значи някой могъщ човек бе пристигнал в Гаристън, но кой бе толкова могъщ, че да хвърли губернатора в залива? Корван не знаеше нищо за този губернатор, но в рутгарската кралска фамилия имаше няколко млади принца. Най-вероятно някой от тях бе пратен да надзирава изтеглянето от Гаристън. Никой друг не би дръзнал да хвърли рутгарския губернатор в морето.

Един импулсивен принц може би щеше да е по-подходящ за целите на Корван от тънещ в охолство губернатор. Отначало щеше да му е по-трудно да се оправя с него, но бе по-вероятно принцът да започне подготовка за война — а независимо дали му харесва, или не, Корван носеше именно война.

Докато минаваше през града, се усети, че го анализира като генерал, какъвто беше някога. Крал Гарадул може и да бе чудовище, но рутгарците бяха окупаторите. Към кого биха се присъединили жителите на Гаристън и с какъв ентусиазъм? Докато крачеше напред, Корван обръщаше особено внимание на рутгарските войници. Те понякога се движеха сами, тръгнали да изпълняват задачи на своите командири или просто на път към казармите или някоя кръчма. Видя как някакъв войник бе блъснат случайно от търговец, затварящ своето дюкянче за килими. Войникът мина покрай него, като че ли бе някаква досада, но не го навика. Търговецът, тиреец по рождение, се извини почтително, но без страх.

Това не беше град на ръба на бунт. Тирейците бяха свикнали с окупацията. Рутгар бе четвъртата поред сатрапия, която ги управляваше, и сега караше втори мандат. Не всяка нация бе получила право на окупация и грабеж. Първият двегодишен мандат бе даден на Пария и макар че на тях им се падна най-тлъстата плячка, имаха също задачата да усмирят повечето бунтовници. Илитийците ужким се бяха сражавали на страната на Дазен, а и така или иначе нямаха централизирано правителство, така че не получиха мандат. Аборнейците бяха предпочели да търгуват и с двете страни и бяха влезли във войната едва след Битката при Разцепената скала. Те също не получиха мандат. Така че останаха парийците, аташийците, Кървавите горяни и рутгарците. В този ред, ако Корван си спомняше правилно. Изглеждаше логично хората от Гаристън да си имат любимци сред окупаторите, или поне такива, които мразят най-малко.

Не му бе трудно да пресметне, че когато парийците сменят рутгарците, това ще е третият път, когато Гаристън трябва да търпи присъствието им. Най-поносимите окупатори щяха да бъдат сменени от най-мразените.

Но въпросът, на който неговите наблюдения не дадоха отговор, бе колко точно страх е примесен с омразата към парийците. Парийците бяха изтребвали бунтовници по време и на двете си управления. Може би жестокостта им означаваше, че тирейците ще се замислят хубавичко, преди да се хванат за оръжието. Или пък че ще го грабнат по-бързо. Корван не знаеше и не би могъл да знае, без да прекара дълго време в града. Време, с което не разполагаше.

Сега градът бе по-космополитен, отколкото при последното му идване преди десетина години. Преди войната Гаристън беше населен също толкова гъсто и разнообразно като всяко богато пристанище по света. След войната всеки, който можеше да се махне, се бе махнал, особено тези, които изглеждаха като другоземци. Напрежението тук бе прекалено голямо. По онова време в Гаристън живееха единствено кореняци тирейци и окупатори. Явно при всеки мандат малък брой търговци и войници бяха оставали, за да се смесят с местните. Корван видя две жени да си бъбрят, докато метяха пред дюкяните си. Едната имаше традиционната тирейска карамелена кожа, дебели черни вежди и вълниста коса, докато тази до нея имаше кожа с цвят на мед и пепеляворуса коса, рядко срещана дори при рутгарците. Бяха облечени почти еднакво, с гривни на китките, дълги ленени поли и забрадки.

Корван подмина една пресечка, където деца играеха на „гада“ — местна игра с кожена топка. Повечето явно имаха тирейска кръв, но отборите бяха смесени. Няколко майки се бяха събрали да ги гледат и стояха близо една до друга, независимо от произхода си, бъбреха си и подвикваха окуражително.

Градът не представляваше буре с барут. Това беше хубаво. Една радикална промяна на властта и беззаконие в един град, където съсед мразеше съседа си, биха предизвикали мащабно кръвопролитие. А Гаристън бе виждал достатъчно кръвопролития.

Водният пазар, който в общи линии представляваше уголемена версия на онзи в Ректън, беше почти празен с изключение на няколко търговци, които предлагаха бързо хапване на минаващите войници и други хора, които по някаква причина са пропуснали вечерята. Корван си купи няколко шишчета заешко и риба, мариновани в лют илитийски пиперен сос, и продължи нататък.

Преди да се насочи към Травертиновия дворец, отиде до Портата на Старицата. Тук, също както при Портата на Пазителката и Портата на Любовницата, статуята бе вградена в стената. Но този път Корван не се интересуваше от статуята. Беше дошъл да наблюдава войниците. Вратите бяха затворени за през нощта, макар че без съмнение отдавна никой не се бе опитвал да напада града. Войниците горе на стената се шегуваха, смееха се, говореха на висок глас, дори започнаха да пият, когато началниците им си тръгнаха. Корван видя и две жени с лъкове върху Короната на Старицата и Тоягата на Старицата — кулите от двете страни на портата, — но след като заеха местата си, те сложиха колчаните на земята, оставиха лъковете ненатегнати и не направиха нито една обиколка.

Значи бяха войници със слаба дисциплина. Войници, които са станали градски стражи не по своя воля. През първата година на окупацията можеше да ги пратят да се бият с разбойници или да патрулират по реката. След това се изтегляха в града и ставаха стражи. Войнишките задължения започваха да им се виждат излишни и дисциплината се разхлабваше. Да седиш на пост в кули, където никога няма за какво да си отваряш очите, скоро се превръщаше в наряд, на който войниците играят комар и пият.

Отправи се към Травертиновия дворец. Разбира се, нямаше начин да пуснат някакъв селяк да влезе от улицата и да се срещне с техния принц, затова, когато наближи главната порта, той се шмугна в една тясна пресечка. След пленяването на Карис бе наблюдавал лагера на крал Гарадул достатъчно, за да реши, че всеки опит за освобождаването й би бил самоубийство. После, когато армията се срещна с други генерали и числеността й нарасна — най-вероятно с насилствено събран набор, — завиха на юг. Корван пък пое обратно към една пещера край Ректън.

Остана почти разочарован, че никой крадец не е открил съкровищницата му. Когато алкалдесата му бе казала, че двамата с дъщеря му могат да останат, той бе скрил всичко, което можеше да го свърже с войната — както заради себе си, така и заради новия си дом. Беше обръснал прочутите си мустаци с мъниста и бе сменил богатите си одежди и оръжията с ленени панталони и бояджийница. Мизерното количество злато, което имаше тогава в джобовете си, сега му се струваше цяло състояние, но през изминалите години нямаше как да го похарчи. Никой в Ректън не притежаваше златни монети, особено пък с лика на сатрапа на Кървавата гора…

Така че сега извади дългата нагъната златоткана туника, забърса с ръка плочника и я остави на него. След нея се появи широк кожен колан, щампован с крокодили с мънички рубинени очи сред осеяни със смарагди блата и чапли с диамантени очи. Накрая извади Предвестник — меча, който бе станал негов едва когато и последният от по-големите му братя умря. Едно момченце, седнало на тротоара отсреща, го наблюдаваше безмълвно, озадачено. Корван се опита да не му обръща внимание. Свали дългата си риза, извади огледало и мях с вода и се изми, доколкото можеше. После се избърса с мръсната риза и надяна богаташките дрехи. Не можеше да направи нищо по въпроса за ботушите или панталоните, но и без това от златотканата туника и напрежението щеше да се изпоти достатъчно. Събра си нещата, препаса Предвестник на кръста си и приглади рошавата си коса, пое си дълбоко дъх, сви зад ъгъла и се приближи към портата.

— Искам да се срещна с човека, който командва тук — каза на стражите.

— Ъъъ… — започна единият объркано и хвърли поглед към другия. Явно не знаеха дали има предвид губернатора, или принца.

— Онзи, който хвърли губернатора в залива — поясни Корван. — Въпросът е спешен.

Стражите се спогледаха и единият каза на другия:

— Няма причина да не му губим времето. Не ни е наредил да проверяваме посетителите му, нали?

Другият войник се ухили.

— Ще ви отведем право при него, сър.

Дори не го попитаха за името му. Корван ги последва, изумен от късмета си. Явно принцът — вероятно някой от по-младите, иначе рутгарците не биха дръзнали да се държат така — не бе направил нищо, за да спечели симпатиите на простите войници. И което бе още по-невероятно, отведоха го право в съвещателната зала. Корван не бе идвал тук от шестнайсет години. Войникът потропа на вратата и веднага му отвориха. Той прошепна нещо от рода на „спешен случай, изглежда важен човек“ и побърза да се омете.

Стражът в съвещателната зала — висок сериозен рутгарец — подкани Корван да влезе и попита тихо:

— Име?

Корван пристъпи вътре. Рутгарският принц се бе привел над една маса с гръб към него.

— Корван Данавис — отвърна Корван.

Един огромен — хем висок, хем мускулест — абаносовочерен страж стоеше между него и принца и твърдите му очи изучаваха Корван, като веднага отбелязаха меча на кръста му. Беше целият в черно. Този принц явно бе куражлия: да се преструва, че си има собствена Черна гвардия. Когато в Хромария узнаеха за това, нямаше да са доволни.

— Корван Данавис — обяви високо стражът. — Твърди, че носи спешно съобщение за вас, милорд Призма.

Сякаш мълния порази и тримата наведнъж. Черногвардеецът — истински черногвардеец, в името на Оролам! — измъкна два пищова и сините му очила се озоваха на носа му само миг след като чу името на Корван.

Призмата — не някакво си принцче, а самият Гавин Гайл — се изправи и се обърна. Устните му се извиха в усмивка.

— Генерал Данавис, много време мина.