Брент Уийкс
Черната призма (51)

50.

Кип се събуди с изтръпнала ръка. Беше сънувал как майка му държи главата му в скута си. Не беше точно сън, а наполовина спомен. От времето, когато бе малък. Майка му прокарваше пръсти през косата му, а очите й бяха зачервени, подпухнали. Зачервените очи обикновено означаваха, че е пушила ганджа, но тази сутрин не миришеше на дим или алкохол. „Съжалявам — бе казала тя, — толкова съжалявам. Отказах ги. Отсега нататък ще е различно. Обещавам.“

Той открехна едното си гурелясало око и простена. Много хубаво, мамо, но може ли да станеш от ръката ми? Претърколи се. Беше спал на земята? На килим? О! Докато кръвта бавно нахлуваше обратно в ръката му, го заболя. Той я заразтрива, докато чувството в нея се върна. Къде се намираше? Ах, да, в стаята на Лив. Едва бе започнало да се развиделява.

Кип се надигна и видя в стаята да влиза жена. Беше тъмнокожа, с дебели вежди, къдрава коса и носеше яркозлатист шал около врата си. Имаше едро масивно тяло с широки рамене и зелената й рокля с крещящи шарки висеше върху нея като платно върху галеас.

— Утрото настъпи и е време за първия ти урок. Аз съм наставница Хелел.

— Вие ли сте моята магистърка? — попита Кип, като продължаваше да разтрива болящата го ръка.

— О, да. — Тя се усмихна, но усмивката не стигна до очите й. — И ще запомниш днешния урок до края на живота си. Ставай, Кип.

Кип се изправи. Жената мина покрай него и отвори вратата към малкия балкон.

— Ела бързо — каза тя. — Трябва да видиш това, преди слънцето да се е подало изцяло над хоризонта.

С разчорлена коса, пресъхнала уста, зловонен дъх и туптяща ръка, Кип облиза устни и пристъпи покрай наставница Хелел. Очите й бяха тъмни и напрегнати — толкова тъмни, че той даже не можеше да определи какъв цвят притегляща е.

„Странно. Уж трябва да различавам дребните нюанси в цветовете, незабележими за повечето хора, а не мога да видя дори цвета в ирисите й.“ Той пристъпи на балкона от жълт луксин. С изключение на няколко ивици вода и прах балконът беше неестествено чист.

Въпреки вчерашния си опит, когато научи, че жълтото е един от най-здравите известни материали, Кип предпазливо изпробва теглото си върху балкона. Той, разбира се, беше здрав. Поради начина, по който кулите се накланяха навън като разтварящо се цвете, ако Кип паднеше оттук, щеше да се разбие в скалите на няколкостотин стъпки по-долу, току до водата. За горните етажи бе още по-зле, защото се издаваха още по-навън. Той преглътна и се опита да съсредоточи вниманието си върху изгряващото слънце.

— Не разполагаме с цял ден, Кип — каза наставница Хелел. В гласа й имаше нещо, някакво напрежение.

Кип се обърна, докато тя излизаше на балкона след него. Отначало си помисли, че жената се спъна, защото полетя напред така внезапно. Пристъпи към нея да я хване. Ако имаше нещо хубаво в това да си дебел, то бе, че можеш да спираш тежки предмети.

Но наставница Хелел протегна ръцете си напред като тарани. Пристъпването на Кип го вкара между тях. Палците й одраскаха гърдите му от двете страни и се плъзнаха по тях. Тя изруга и двамата се сблъскаха в тромава прегръдка.

— Хванах ви — каза Кип. — Не се тревожете, няма да…

Едрата жена се изправи в цял ръст и възстанови равновесието си. Беше много по-висока от Кип и при това движение големите й сплескани гърди се притиснаха от двете страни на лицето му. Някак си брадичката му се закачи в деколтето й и за кратък — но не достатъчно кратък — момент лицето на Кип потъна цялото в пазвата й.

— Гъх! — изгъгна той.

Наставница Хелел вече се навеждаше, милостиво освобождавайки деколтето си от брадичката на Кип, но после се приведе още и тялото й се притисна в неговото. След един кошмарен миг, който без съмнение щеше да преживява наново в сънищата си, той се измъкна от пътя й.

Големите месести ръце на жената стиснаха краката му. При движението му настрани обаче лявата й ръка изпусна десния му крак. А после тя почна да го вдига.

— Какво пра… — Кип млъкна, щом видя очите й.

Абсолютна концентрация, пълна липса на емоции. Тя натисна силно напред към Кип, докато го повдигаше. Той сглоби нещата прекалено бавно.

Напрежението, думите й, липсата на цвят в очите й, спъването, което не беше спъване. Беше скок. Липсата на смущение от това, че Кип е притиснат към гърдите й — защото човек не позволява докосването на малко плът да го разсее. Не и когато е дошъл да убива.

Ръцете на Кип се вкопчиха в ръба на балкона зад него. Като го стискаше само за единия крак, наставница Хелел напъна рязко. Беше толкова силна, че теглото на Кип не бе проблем за нея.

Ако Кип беше смел, щеше да се бори. Ако беше гъвкав, щеше да я остави да вдигне единия му крак, докато той стои на другия, и да я смели на кървава каша. Но вместо това възприе стратегията на дебелака. Отпусна се, увисна, превърна цялата си тежест в мъртво тегло, потърси земята, както правеше, когато Овен се опитваше да се перчи, като го вдига и хвърля. Ако Кип се отпуснеше, Овен никога не успяваше да го вдигне, докато ако стоеше стегнат, го вдигаше с лекота.

Наставница Хелел пусна едната си ръка от крака на Кип и потърси някакъв захват по закръгленото му тяло, Кип се гърчеше като риба и се опитваше да се избута от балкона обратно в кулата. Жената го притисна със собственото си значително тегло в ъгъла и изнесе лявата си ръка назад за удар.

Но подът го зовеше и без нейната силна ръка да го държи, Кип отвърна на този зов. Юмрукът й се спусна и го улучи косо, но той падна. Жената го изтърва и Кип тупна по гръб. Ръката й стискаше само крачола му и тя се опита да го вдигне за него.

Торбестите му панталони се съдраха и се изхлузиха от кръста му. Заплетоха се около коленете му, но колкото и да пречеха на неговите движения, с нищо не помагаха и на убийцата да го повдигне. Тя го напсува и разкрачена широко за стабилност, го удари по крака. Той изквича. После жената го фрасна в корема и му изкара всичкия въздух.

— Приеми смъртта си като мъж — изръмжа тя.

Кип я ухапа по глезена.

Убийцата извика и падна върху него. Окопити се достатъчно, за да се стовари върху гърдите му с коляното напред. После насочи падането си така, че да го смачка и прикове към пода. Явно Кип не беше единственият, който знаеше как да се възползва от теглото си. Тя се приземи с лице към краката му.

Стисна единия му крак в желязната си хватка. После го удари силно по бедрото. Улучи право в целта. Все едно го беше ритнал кон. Той изкрещя. После тя сграбчи другия му крак. Никакво мятане не можеше да я накара да го изпусне. Трудно му бе дори да диша с нейната тежест върху себе си и с краката й, притискащи лицето му. Тя удари и другия му крак и той също се вцепени. Жената се надигна и го фрасна в слабините.

Звезди изскочиха пред очите му. Всяка мисъл за контраатака излетя от главата му. Искаше му се просто да се свие на кълбо. Теглото й се измести и го притисна отново, после тя стана. Държеше го за глезените и го вдигна с лекота. Мили Оролам, щеше да го хвърли през балкона! И той с нищо не можеше да й попречи.

Докато се мяташе вяло, с присвити от болка очи, Кип зърна тънък лъч надвиолетов луксин, залепнал за главата на убийцата.

— Престани! Пусни го веднага! — изкрещя някаква млада жена от стаята. Лив?

Убийцата изръмжа някакво проклятие и се завъртя към Лив точно когато от ръцете на момичето излетя топка жълт луксин, профуча по надвиолетовата нишка и избухна с ослепителен проблясък в лицето на убийцата. Наставница Хелел пусна Кип, вдигна със закъснение ръка, за да се предпази, и залитна назад.

Беше толкова висока, че парапетът на балкона се намираше под нивото на кръста й. Тя се блъсна силно в него и се олюля. Месестите й ръце се вкопчиха в парапета, докато стоеше на пръсти и се мъчеше да намери опора. Лежащият на пода Кип пъхна длан под стъпалото й и повдигна. Не силно — болеше го толкова много, че едвам се движеше, — но достатъчно.

Убийцата усети, че се премята през ръба, и отчаяно задращи с пръсти. Падна — и се улови за парапета. През бистрия жълт луксин Кип я видя как се залюля лице в лице с него. На всеки балкон имаше малка дупка за оттичане на дъждовната вода, за да не се наводни, и едрото лице на жената се намираше само на стъпка от това на Кип.

Кип я изгледа. Знаеше как ще свърши това. Някоя кльощава жена би могла да се изтегли нагоре, но не и жена с такива размери. Кип беше силен — можеше да вдига по-големи тежести от Сансон или дори Овен, — но когато си наистина едър, да повдигнеш теглото си през ръба бе невъзможно. А тази жена бе по-едра от него. Наставница Хелел напрегна мускули и за един ужасяващ миг Кип си помисли, че е сбъркал. Лактите й се сгънаха и тялото й се надигна. Тя залюля единия си тежък крак настрани, опитвайки се да достигне с него дупката за оттичане на водата.

А после силите й изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите й.

— Светлината не може да бъде окована, малки Гайл — каза тя. — Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…

Кип я фрасна през дупката. Носът й изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му — но не улучи.

Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото й буквално се пръсна. Някакво парче — може би крак? — отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.

Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място — или дори трябваше да е, — но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.

— Кип, Кип, ние я убихме — каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.

Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.

Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.

— О, не — промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.

— Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас — рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасѐн, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.

Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.

„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“