Брент Уийкс
Черната призма (43)

42.

— Съгледвач! — извика Корван. — Видя ни. Мама му стара!

Бяха решили да пътуват заедно. И двамата искаха да следват армията на крал Гарадул, макар и по различни причини: Карис, за да се присъедини някак си към нея, а Корван — за да потърси някакъв начин да си отмъсти. Беше рисковано да се доверява точно на Корван Данавис, но той я бе спасил, а и репутацията му от войната беше безупречна. В интерес на истината, беше по-опасно да пътува сама.

Следваха армията на крал Гарадул на юг от дни и той нито веднъж не бе пращал съгледвачи. Изглеждаше толкова небрежен, че сега Карис и Корван бяха налетели право на една съгледвачка, притаена в клоните на едно дърво.

Докато двамата стояха в покрайнините на гората, на половин левга зад ариергарда, съгледвачката тичаше на изток, надолу по склона на полегат хълм, вместо да се насочи право към армията.

— Сигурно има кон в някоя долчинка там. Може би ще успееш да й пресечеш пътя — рече Корван, докато опъваше големия си тисов лък. — Прекалено е далеч за точен изстрел. Но може да извадя късмет.

Карис вече тичаше. Встрани от Кафявата река Тирея бързо се превръщаше в пустош, осеяна с редки шубраци. На няколко места, напоявани от подземни извори, имаше малки борови горички, като онази, от която току-що бяха излезли с Корван, но в по-голямата си част земята се състоеше от ниски хълмове, често пресечени, нещо средно между пустиня и ерозирал скален пейзаж. Това правеше следването на армията на крал Гарадул все по-трудно, защото макар да пътуваха пеш и да не вдигаха много прах като хората и фургоните на Гарадул, пак можеше да ги забележат. На всеки хълм трябваше да решават дали да го прехвърлят направо, с риск да ги видят, или да го заобиколят и да изостанат още повече. Армията може и да не пътуваше бързо, но поддържаше прав курс.

Съгледвачката имаше поне двеста крачки преднина. Карис прецени наклона на хълма и кривна вдясно. Съгледвачката вероятно щеше да се добере до коня си, но ако Карис се намираше на стотина крачки зад нея, когато го яхне, нямаше да остане задълго в седлото.

Нещо се спусна от небето и се заби в земята на няма и пет крачки зад бягащата съгледвачка. Тя дори не забеляза. Мамка му! Корван едва не бе улучил бягаща мишена от двеста и петдесет крачки! Ех, ако беше успял!…

Жената сви надясно. Втората стрела на Корван пропусна с цели петнайсет крачки — отлетя натам, където вероятно щеше да е тя, ако тичаше направо.

Карис продължи, без да обръща внимание на терена. Разхвърляше от пътя си сплетени сухи трънаци, като се молеше да не настъпи някой от редките жилави кактуси, които тук растяха толкова ниско до земята, че не можеше да ги видиш, докато бодлите им не пробият обувката ти. А още по-лоши от тях бяха гърмящите змии. Разбира се, при скоростта, с която тичаше, нямаше да има предупредително тракане, само ухапване. Тя ускори още повече. Може би ако тичаше достатъчно бързо, дори гърмяща змия не би успяла да я ухапе.

С крайчеца на окото си забеляза следващата стрела на Корван. Изстрелът вече бе от повече от триста крачки, макар да нямаше вятър, така че Корван трябваше да стреля, вдигнал лъка наполовина към небето, просто за да могат стрелите да изминат разстоянието. Този изстрел обаче изглеждаше идеален.

Стрелата се спусна и съгледвачката рухна на земята. Карис не можеше да повярва на очите си. Изстрелът беше невъзможен. От триста крачки да улучиш бягаща мишена? Тя зави наляво към жената.

Почти веднага видя стрелата на Корван. Стърчеше от земята. Точно там, където бе паднала съгледвачката. Не я беше пронизала. Беше я препънала.

В същия момент видя и как жената се изправя и обръща глава към нея. Изглеждаше замаяна, дланите й бяха окървавени, отстрани на лицето й имаше дълбока драскотина, но въпреки това хукна да бяга.

Карис с лекота бе преодоляла сто от делящите ги двеста крачки, а тъй като съгледвачката тепърва трябваше да набере скорост, бързо скъси разстоянието още повече. Сега бе на не повече от трийсет крачки зад нея.

Не паднаха повече стрели. Вече бяха на четиристотин крачки от Корван. Дори и с тисов лък това беше прекалено голямо разстояние. Корван не би рискувал с неточен изстрел, след като Карис се намираше толкова близо до плячката им.

Карис посегна към огърлицата си, за да вземе очилата. Даже толкова малко забавяне даде възможност на съгледвачката да дръпне напред. Проклета да е, тази жена тичаше като антилопа! Но с търпение, породено от опита, Карис й позволи да увеличи разстоянието. Сложеше ли си червено-зелените лещи, битката щеше да приключи.

Разтвори подходящата брънка на огърлицата си, като наблюдаваше земята отпред, откъсна луксина и забави за няколко крачки, за да нагласи лещите в орбитите си.

Хълмът се спусна рязко и съгледвачката кривна наляво, викаше нещо. Карис я последва и тичешком изпълни дясната си ръка с червен луксин, а лявата със зелен.

Съгледвачката викаше? На кого?

Може би на коня си.

„Как ли пък не, Карис!“

А в следващия миг Карис откри, че се носи по стръмната пътека право към някакъв лагер. Чакаха я десетина мъже. Поне двама от тях с мрежи. Други двама — с прътове с примки. С тояги и сопи, с мечове, но неизвадени. Не искаха да я убият, а да я заловят. Капан.

Призля й. Имаше чувството, че някой я е фраснал с юмрук в корема. Сякаш отново бе на шестнайсет и баща й я бе завлякъл на едно корабче, отпътуващо от Големи Яспис. Корабчето бе минало покрай фамилното им имение, където тя тайно — или поне така си мислеше — се бе съгласила да се срещне с Дазен. Братята й чакаха в засада там. Бяха казали, че ще дадат на Дазен урок, задето се опитва да съсипе семейството им. Но тя бе видяла убийствения блясък в очите им.

Стоеше на палубата, когато взрив изби всички прозорци на стаята й на втория етаж на голямата къща. Видя очертани в огън фигури, които се биеха.

Нещо изтръгна половината покрив и последваха експлозия след експлозия. Тела полетяха на стотици крачки в морето. Баща й, който стоеше на палубата до нея, пребледня.

— Нали каза, че ще дойде сам, тъпа кучко? Виж какво направи! Той сигурно е докарал цяла армия! — Не я удари, само сграбчи главата й и я принуди да гледа — но дори и да искаше, тя не би могла да откъсне очи от тази картина. За минути единственият дом, който бе познавала, бе погълнат от пламъци.

Тогава беше дете. Не можеше да мисли, не можеше да действа. Сега вече не беше дете и можеше да черпи от извори на ярост, непознати за онова невинно девойче.

Докато се спускаше по стръмната пътека, Карис използва разликата във височината на терена, за да скочи към първия от двамата конници, които стояха един до друг. Той държеше в двете си ръце прът с примка в края и го вдигна странично в опит да я блокира. Улучи протегнатия й крак, но тя просто го остави да се сгъне и се заби в мъжа с коленете напред.

Ребра изхрущяха, докато го помиташе от седлото. Падна на земята и се претърколи, но трябваше да се подпре на дясната си ръка, в която държеше атагана, затова притегли тънко острие от зелен луксин в лявата, докато минаваше под втория кон. Острието с лекота сряза корема му.

Карис беше на крака още преди конят да се надигне и да зацвили от болка. Остави зеления луксин да се разпадне, докато атакуваше единия от мъжете с мрежите, като прехвърли атагана в лявата си ръка. Онзи бе прекалено зашеметен. Не помръдна, докато тя преодоля с един скок разстоянието помежду им и замахна към лицето му, като в същото време дясната й ръка метна слаба огнена дъга зад нея за отвличане на вниманието. Мъжът с мрежата продължи да стои неподвижно, докато ударът й не попадна в целта. Острието го улучи над носа, отклони се от костта и се заби дълбоко в едното му око.

Карис се обърна да проследи хвърлената огнена дъга и видя как една мрежа с навързани по края й тежести лети към нея точно докато огънят се стапяше във въздуха. Идеално хвърляне.

Но тя чакаше, чакаше, като прехвърли пак атагана в другата си ръка, докато мрежата не се озова между нея и мъжа, който замахваше с тояга над главата си, за да я удари.

С остър пукот Карис изстреля две подкови от зелен луксин. Едната изсвистя през въртящата се мрежа. Но макар че я пропусна, улучи мъжа с тоягата по бузата и наруши равновесието му. Втората закачи мрежата и я запрати назад към няколко мъже, а оловните й тежести изведнъж се превърнаха в опасни оръжия.

Конят вече се бе надигнал на задните си крака, цвилейки от болка — ужасен звук. Вътрешностите му се изсипаха като мокри кървави въжета. Но Карис само бегло видя и чу това. Виждаше единствено хаос, а хаосът бе неин приятел, хаосът бе нейното предимство при това съотношение на силите.

От всички страни падаха мъже. Карис запрати малки огнени кълба към най-близките палатки, които пречеха на кръгозора й, проклет да е ниският й ръст! Къде беше мъжът, който крещеше заповеди? Палатките лумнаха в пламъци, но това май не развълнува никого освен нея. Всички бягаха.

Тя едва сега започна да осъзнава колко са хората в лагера — имаше десетки палатки, значи може би стотина души? Оролам, трябваше да се маха оттук! После чу гръмотевичен трясък. Пръстта около краката й се разлетя във въздуха, когато мускетните куршуми се забиха в нея, и Карис почувства ударната вълна.

Вдигна очи и видя широк полукръг от мускетари, поне четирийсет. Половината презареждаха оръжията си с ловки отработени движения. Не бързаха. Бяха добре обучени. Другата половина бяха насочили все още заредените си мускети към нея.

— Следващият залп ще ти вземе живота, Карис Белодъб! — извика някакъв мъж. Беше слаб, на кон и носеше богати одежди, които възвестяваха, че е крал Раск Гарадул, ако човек вече не го е разбрал по самодоволната му физиономия. — Пусни атагана и луксина. Веднага.

Карис погледна разровената пръст пред себе си и се опита да прецени точността на кралските мускетари. Твърде добра. А бяха само на двайсет крачки от нея. Трябваше да стане чудо, за да не я улучат. Бронята на крал Гарадул бе, разбира се, огледална, а от лявата и дясната му страна имаше Огледалци и притеглящи. Какво ли бе станало с Корван?

Ако той тичаше бързо като нея, можеше да се появи всеки момент — Карис винаги губеше представа за времето, след като битката започне. Може би вече бе видял в какво се е забъркала. Така или иначе, дори той не би могъл да направи нищо при това съотношение на силите. Със сигурност не би могъл да я спаси от двайсет мускетари, намиращи се на толкова удобно за стрелба разстояние.

Карис свали лещите от очите си, пусна ги на земята и захвърли атагана настрани. Остави зеленото и червеното да се оттекат от пръстите й. Обикновено, като пуснеше луксина, се чувстваше не толкова дива и не толкова ядосана. Но не и този път.

— Галан — каза крал Гарадул и даде знак на някого зад нея.

Карис понечи да се обърне, но нещо тежко я цапардоса по главата.