Брент Уийкс
Черната призма (36)

35.

— Ето така — каза Железни — трябва човек да види за първи път Хромария. Призори и по време на прилив. — Беше дошъл преди развиделяване, за да събуди Кип, който стана със смущаващото чувство, че не знае дали е сутрин, или нощ. Все пак се ориентира бавно, докато командирът го пришпорваше да бърза по не толкова претъпканите улици, и най-сетне излязоха на билото на хълма. — Наричат го Стъклената лилия — продължи Железни. — Доста по-меко име, отколкото заслужава, но пък, от друга страна, стоманата не е прозрачна, нали?

И наистина, от билото Хромария на пръв поглед приличаше донякъде на цвете. Шест кули, наредени в шестоъгълник около една централна. Тъй като Малки Яспис се издигаше постепенно от юг на север, кулите, намиращи се по-далеч от Кип, изглеждаха по-високи, макар че разстоянието от върха до основата на всяка беше едно и също. Освен това всяка кула бе съвсем прозрачна от южната си страна. Образът на странното цвете се допълваше от моста, ако това можеше да се нарече мост.

Той прехвърляше океана между Големи и Малки Яспис и беше зелен като стебло на цвете. Устремяваше се право към ослепителните кули и наклонените навън стени. И не само че беше зелен, но и нищо не го крепеше. Лежеше върху повърхността на водата. Не плаваше върху нея, защото не се движеше заедно с вълните, а морето беше накъдрено от едната му страна и почти съвсем спокойно от другата.

— Защо зелен? — попита Кип, като се опитваше да размърда мозъка си. Зеленият луксин не беше ли гъвкав?

— Всъщност е син, подсилен с жълт. Само изглежда зелен — обясни Железни и тръгна към моста. Кип забърза да го настигне. Трудно му беше едновременно да зяпа и да върви, но цялата му умора се бе изпарила.

— Жълт ли? — попита той. — И как точно действа това? Приз… ъъъ, чичо ми не ми е казвал нищо за жълтия.

Железни го изгледа строго. Не отговори дори когато момчето млъкна и закрачи тихо до него.

Накрая му хвърли един поглед.

— Да ти приличам на магистър?

— Просто реших, че не си кой знае какъв боец без сините си очила — рече Кип. „Млъквай, тъпако! Недей да…“ — Така че защо не ти намерим някаква работа.

Командирът на Черната гвардия извъртя рязко глава към него. Кип преглътна. „Заслужаваш си счупената глава, която ще получиш ей сега, Кип. Сам си го просиш.“

А после по устните на мъжа плъзна усмивка и той избухна в смях.

— Когато Оролам е раздавал мозък, хората най-отпред на опашката е трябвало да се наредят най-отзад за здрав разум, нали?

— Какво? — попита Кип. — А, да.

Зачака търпеливо, като си мислеше, че тази шега ще му спечели отговор на въпроса за жълтия луксин, но Железни мълчеше. Гадната му усмивчица подсказваше, че знае, че Кип чака отговор, и мълчи нарочно.

След минути обаче стигнаха до Стеблото на лилията и Кип съвсем забрави за въпроса си. Мостът бе напълно покрит, макар и с толкова тънък син луксин, че изглеждаше прозрачен почти като стъкло. Но пътеката под краката им буквално сияеше. Кип стрелна с поглед Железни.

— Колкото и да ме гледаш, пак няма да стана магистър — рече едрият мъж.

— Ами екскурзовод?

— Тц.

— Тогава любезен домакин?

— Не.

„А тъпанар?“ Кип вече бе отворил уста да го каже, когато забеляза колко мускулести са ръцете на Железни. Затвори уста и се намръщи.

— Искаше да кажеш нещо ли? — попита Железни.

— Името ти — каза Кип. — Това често ли се среща сред парийците?

— Железни ли? Доколкото знам, аз съм единственият. Цялото е Железен юмрук.

— Не те питах за… — А, той го дразнеше.

Железни се подсмихна.

— Имаш предвид да вземеш име, което те описва? Много често. Някои използват стария език, но хората по крайбрежието — откъдето съм и аз — използват думи, разбираеми за чужденците. Само че и илитийците правят същото. В по-малка степен го прави целият Хромарий. Ето например Гавин Гайл почти никога не го наричат император Гайл или Призма Гайл. Той е просто Призмата. Орея Пулор е просто Бялата. Много хора смятат, че истинската загадка са безсмислените имена.

— Безсмислените имена ли? Имаш предвид като Кип?

Железни повдигна вежда. Сви рамене.

„Много ти благодаря.“

Тълпата, отиваща към Малки Яспис за през деня, сякаш дори не забелязваше чудото под краката си. Мостът беше около двайсет крачки широк и триста дълъг, от бряг до бряг. Повърхността бе леко грапава, но това почти не влияеше на прозрачността му, ако се изключи малкото мръсотия. Кип можеше да види водата точно под нозете си, на няма и стъпка разстояние — надигаше се с всяка вълна и хлътваше след нея. Вървяха от онази страна на моста, където морето беше бурно — явно тук, за разлика от дома, движението ставаше отдясно, така че вълните се разбиваха в луксина току до Кип. След като същите тези вълни го бяха дърпали и блъскали, той се чувстваше доста нервен. Но никой друг сякаш не ги забелязваше.

После, като стигнаха някъде до средата, Кип видя да се задава чудовищна вълна. Миг преди да връхлети се извиси поне до половината от височината на моста. Кип се напрегна и си пое дълбоко въздух.

Дори не усети, че е стиснал очи, докато не чу тихото кискане на Железни. Отвори ги точно докато последната вода се стичаше по външната страна на тунела, без да причини никаква вреда. Мостът не бе изскърцал, не бе потреперил, дори не бе забелязал мощта на залялата го вълна.

Няколко минувачи се хилеха. Явно това бе шега, която не остаряваше.

— Затова ли… — Кип се запъна, сетил се да използва правилните думи. — Затова ли чичо ми искаше да мина оттук?

— Това е една от причините, сигурен съм. Всеки път, когато трябва да се оправяме с непокорен сатрап, дребен владетел или Пиратски главатар, ги превеждаме оттук при прилив. Просто като напомняне с кого си имат работа.

„Напомняне ли?“

Следващата вълна също се разби в моста и скоро дори браздите между вълните бяха по-високо от дъното му. Невероятно. Кип не бе израснал по крайбрежието, но дори той знаеше, че е необичайно приливът да е толкова мощен, висок и бърз. Това го накара да се зачуди дали и тук няма някаква магия. И през всичкото време мостът дори не бе потреперил! Да бе, просто напомняне.

Мостът се извиваше нагоре, преди да опре в брега, и Кип най-после имаше възможност да огледа Хромария.

Първите две кули, падащи се отдясно и отляво, когато човек излизаше на Малки Яспис, бяха по-близо една до друга от задните две — или за да подсилят стената до огромната порта, където атаката бе най-вероятна, или…

О, причината за всичко бе светлината.

Веднага щом Кип осъзна това, всичко започна да му се струва съвсем логично. Всичко в Хромария бе проектирано така, че да е максимално изложено на слънце. Строежът върху склон означаваше, че повече слънце може да достигне до долните етажи на северните кули и двора. Първите две кули от шестоъгълника бяха по-сближени, за да не хвърлят сянка върху задните. „Стъклените“ северни стени на кулите означаваха, че стаите със северно изложение ще получават толкова слънце, колкото могат да използват, докато южните стаи бяха с плътни стени, за да осигурят усамотение и комфорт. Кип си помисли, че хората, изпитващи панически страх от височини, може и да не се чувстват добре в стаите на Хромария — всички кули освен централната бяха наклонени навън, което допринасяше за ефекта на разтворена лилия. Това също не бе случайно: въпреки наклона всички подове бяха равни. Може би Хромарият се нуждаеше от повече място, отколкото имаше на острова, и единственият начин да го създаде беше да изнесе кулите извън него. Или пък го бяха направили просто защото можеха.

Дали за здравина, или за удобство, между кулите имаше мрежа от полупрозрачни пътеки. Една обикаляше централната кула по средата, свързана с нея в две точки, а оттам се протягаше до всички останали кули. Кип виждаше, че тези закрити пътеки са пълни с хора, които сноват между кулите. Без съмнение беше много по-бързо, ако имаш работа високо във всяка кула, да можеш да минеш напряко, вместо да слезеш по стълбите чак до долу, да прекосиш централния двор и после да се изкатериш пак догоре. Но зрителният ефект си оставаше, особено със свободното пространство около централната кула, от което тя стърчеше като цвете.

— Всеки цвят си има собствена кула — каза Железни.

— Нали каза, че не си екскурзовод — каза Кип, преди да успее да се спре. Премигна. Ако не ненавиждаше толкова болката, щеше да си прехапе езика.

Железни само го изгледа.

— Извинявай — каза Кип. — Наистина, извинявай.

Железни продължаваше да го гледа безизразно.

— Значи са подредени… — почна Кип смутено, търсеше начин да отклони втренчения поглед на Железни. Посочи кулата вляво от портата, към която се приближаваха, после описа кръг по посока на слънцето. — Подчервена, червена, оранжева, жълта, зелена и синя. — Синята беше последната, точно вдясно от портата.

— Позна — каза сухо Железни.

— А надвиолетовите защо са надупени на оградата? — Попита Кип.

— Моля?

— А бе, сещаш се — рече Кип. „Какво толкова казах?“

Дясната вежда на Железни се повдигна.

— Като за пердах. Все едно ще ги нашибат.

— Този израз не означава точно каквото си мислиш — каза Железни.

Кип понечи да попита какво означава в такъв случай, но си личеше, че командирът няма да му каже.

— Никога няма достатъчно надвиолетови, че да напълнят цяла кула, а и те притеглят по-добре, ако са по-нависоко — каза Железни. — Качеството на светлината там е по-подходящо за работата им, пък и освен това работят предимно за Бялата. Затова живеят в Кулата на Призмата, близо до върха.

Приближиха се до голямата порта заедно със стотици други хора, които идваха тук по свои си работи. Крилата на портата бяха покрити с ковано злато, но бяха отворени, така че Кип зърна само бегло фигурите и сцените, изобразени върху тях. Стените обаче сами по себе си бяха чудо. Очевидно се състояха главно от син луксин, но самият луксин можеше да е по-светъл или по-тъмен и явно се налагаше да се смеси с жълт. За здравина ли? Сигурно, като се имаше предвид, че целият мост бе изграден от тази смес. Но всяка от стените на шестоъгълника бе различна. Бяха покрити от край до край със сини, жълти и зелени шарки и това дори не включваше кулите. Макар че северната страна на всяка кула бе толкова прозрачна, колкото е възможно, за да пропуска максимално количество слънчева светлина, останалото бе изградено така, че да изтъква самоличността на собствениците, и дори необучените можеха да познаят коя сграда на кого принадлежи. А явно имаше и елемент на фукане.

Всяка повърхност на синята кула бе изсечена като гигантски сапфир, така че от какъвто и ъгъл да я погледнеш, светлината блестеше от хиляди фасетки. Подчервената кула пък, над основата си от преплетени синьо, жълто и зелено, сякаш гореше. Илюзорни пламъци, високи по десет-двайсет стъпки, лижеха луксина, а понякога мятаха рой искри и се издигаха още по-нависоко. Останалата част от кулата трептеше като въздух над огън.

Докато влизаха в централния двор, Кип се спъна. Погледна в краката си. В земята имаше изсечени дълбоки жлебове, които описваха голяма дъга между крилата на портата. Но крилата не се затваряха с плъзгане, а на панти като нормалните врати, Кип погледна объркано Железни.

— Стъклено цвете — каза мъжът.

— Ъ?

— Какво правят цветята?

„Изглеждат красиви?“

— Ъ?

Железни изглеждаше доволен, че го е озадачил.

— По отношение на слънцето.

— Отварят се?

— А как би действало това при група сгради?

Кип помисли малко и се предаде.

— Или не би — допълни Железни.

— Аха. Значи…

— Опитай пак.

— А бе ти никога ли не даваш прями отговори? — попита Кип.

— Само на висшестоящите. — Което, осъзна Кип, беше прям отговор. Сбърчи нос, прекалено уплашен от Железни, за да изтъкне това, но трепването в ъгъла на устата на мъжа показа, че той знае. — Цветята следват слънцето от сутрин до вечер — каза Железни, може би вместо извинение.

Докато двамата с Железни вървяха към централната сграда, Кип пак погледна жлебовете. Преди да стигне до портата, пътят се разшири — стана толкова широк, че по-голямата част от него опираше в стената, образувайки голям полумесец.

— Искаш да кажеш, че цялото това нещо се върти? — Това бе единственият смислен отговор, осъзна Кип. Щом сградите бяха прозрачни от северната страна, щяха да се възползват напълно от светлината само по пладне, но ако цялата структура се въртеше, щяха да получават максимум светлина от зори до здрач. Но… цялата? Невъзможно!

— Стигнахме — каза Железни.

Бяха пред гигантска сребриста порта. Беше толкова проста, колкото всичко друго бе натруфено.

От двете й страни стояха двама стражи в пълна огледална броня, въоръжени с мечове и дълги почти колкото самите тях мускети.

— Командир Железни — поздравиха стражите.

— Стигнахме — повтори Железни и бутна Кип навътре. — Сега ще се запознаеш с Месомелачката.