Брент Уийкс
Черната призма (32)

31.

Гавин беше преследвал стотици цветни бесове и му се струваше, че у този има нещо нередно.

Лудостта засягаше всеки цветен бяс по различен начин, но сините бесове винаги държаха на реда. Обичаха твърдостта на синия луксин. Повечето рано или късно се опитваха да се преобразят с негова помощ. Всеки от тях вярваше, че може да избегне лудостта, ако е достатъчно внимателен; достатъчно умен и обмисля щателно всяка стъпка. Но защо му е на един син бяс да прекосява най-червената пустиня в Седемте сатрапии?

Рондар Уит бе работил в един от по-малките крайбрежни градове на Рутгар. Женен, с четири деца, бе поддържал добри отношения със своя лорд покровител, който бе изчакал две седмици, преди да докладва за изчезването му — на никого не му харесваше мисълта, че точно неговият приятел би могъл да полудее.

Гавин крачеше през пустинята. Беше се отбил за кратко при един от своите агенти на крайбрежието, за да се преоблече изцяло в червено и да се въоръжи, и пак смяташе, че би трябвало да стигне до беса преди мръкване. Все пак беше изтощен. Пътуването с плъзгуна бе бързо, но сега ръцете, раменете, коремът и краката го боляха. Чувстваше волята си изцедена. Може и да не хващаше светлинна болест, когато притегляше твърде много, но се уморяваше и почваше да трепери.

Щом наближи върха на една дюна, спря, та силуетът му да не се очертае на фона на небето, и притегли дълги лещи. Проследяването на сините обикновено бе лесно, защото колкото и умни да бяха, повечето не понасяха да действат нелогично. Ако разбереш къде отиват, можеш да очакваш, че ще хванат най-прекия маршрут дотам. Гавин нямаше представа накъде отива този бяс, но той следваше крайбрежието. Освен ако целта му не се намираше някъде наблизо, Гавин предполагаше, че гийстът ще продължи по бреговата линия, като същевременно се държи достатъчно далеч от морето, за да избегне фермите и градовете. Разбира се, този бяс бе допуснал грешка — беше се приближил до края на пустинята с цел по-бързо придвижване и достъп до вода и бе забелязан от едно пастирче на дръгливи пустинни крави, каквито отглеждаха номадите. Момчето бе разказало на баща си, а баща му бе разказал на всички, включително и на агента на Гавин.

През следващите няколко дни бесът щеше да се опита да се отдалечи максимално от пастирите.

И така, Гавин гадаеше, като притегляше синьо, за да си помогне да мисли като един от тях. Ако синият бяс не разполагаше с кон — момчето не бе видяло кон, а и конете обикновено мразеха цветните бесове, — един човек, вървящ през пустинята, не можеше да развие кой знае каква скорост. Гавин бе минавал оттук и преди и макар да не познаваше района като петте си пръста, имаше няколко точки, където човек трябваше да избере дали да следва крайбрежния път, или да хване някой търговски маршрут през Напуканите земи. А Напуканите земи на места бяха толкова пресечени и коварни, че не можеше да се различи никакъв път. Гавин не смяташе да избира нито едното, нито другото. Чакаше на едно от местата, където пътищата се срещаха и разклоняваха.

Чакаше търпеливо. Разпаса си ризата, разкопча я и я закопча накриво, през едно копче, след което я затъкна обратно в панталоните. И продължи да чака. Притегли подчервено в огнени кристали, за да изсмуче топлината от тялото си, и гледаше как кристалчетата се оформят, натрошават и изгарят. На всеки десет минути се качваше до върха на дюната, за да подаде глава над билото и да огледа пустинята.

Най-сетне, когато слънцето се спускаше, зърна издайническия проблясък. Моментално забрави за болежките си — отново бе кръжащият ястреб, който дебне лалугера да се отдалечи поне мъничко от дупката си. Почувства същия прилив на черна ярост, както всеки път. Трябваше да го убие, да го убие на мига, да не слуша лъжите му, оправданията му, високомерната му лудост.

Не, този път трябваше да го изслуша. Преди да го убие.

Кожата на този гийст бе покрита със слой син луксин. Не беше просто броня, а черупка. Хроматургията променяше всички, но сините бесове се съблазняваха от съвършенствата на магията. Опитваха се да подменят плътта си с луксин. Този бе стигнал по-далеч от повечето. Значи бе талантлив, да не говорим за педантичен и вероятно гениален. Все още носеше сини панталони и риза, макар да бяха мръсни и — нетипично за характера на сините — прокъсани. Значи смяташе, че вече почти няма нужда от дрехи, но или опасността от излагане на слънце в пустинята, или възможността да се нуждае от още малко синьо, от което да притегля, го бяха убедили да ги запази още известно време. Истинското чудо обаче бе лицето му — или истинският ужас, в зависимост от гледната точка.

Съществото бе вложило син луксин под самата си кожа. Гавин вече бе виждал подобно нещо. Това трябваше да се прави бавно и внимателно, за да не причини инфекции или отхвърляне, но щом се започнеше, трябваше да се свърши бързо. Кожата губеше чувствителността си и започваше да умира веднага щом бъде отделена от тялото, така че започваше да капе гниеща. Челото на този бяс се бе разцепило и под лющещата се мъртва кожа се виждаше нежна синева. Бе притеглил сини наочници, които се издуваха от челото до скулите, така че на практика винаги да носи сини очила, но в резултат приличаше на насекомо с изпъкнали сини очища. Гавин винаги бе смятал, че една от най-лошите черти на гийстовете е, че се опитват да се пресътворят. Ако цялата ти кожа загине, клепачите ти също загиват, нали така? Дори да можеш да притегляш тънка синя мембрана всеки път, когато се наложи да си почистиш очите — а тя трябваше да е от суров син луксин, защото да търкаш очите си със синьо стъкло не бе добра идея, — дори и да се справиш с това, никога не би могъл да затвориш очи, за да спиш. А даже бесовете имаха нужда от сън.

Час по-късно, когато слънцето почти докосваше хоризонта, обагряйки пустинята в огнени краски, Гавин си сложи взетите назаем червени очила, загърна се в червения си плащ, счупи един бял магьоснически факел и излезе пред гийста.

Цветният бяс се загърчи. Сините мразеха изненадите, мразеха да не са предвидили нещо, мразеха да разстройват плановете им. Но освен това бяха трудни за разгадаване, тъй като върху синьото съвършенство на луксиновото им лице не се отразяваха никакви емоции, а магията във вените им бавно заличаваше способността им да ги изпитват.

Изненадата му обаче продължи само миг. Гийстът се втурна право към Гавин, с пламнала в синьо кожа и очи, които буквално грееха, озарени отвътре с пречупена синя светлина. Гавин хвърли магическия факел в пясъка пред себе си, разтвори рязко червения си плащ и застана разкрачен на склона на дюната, докато гийстът връхлиташе.

Ръката му се плъзна нагоре над ремъка с оръжията и малки пръстчета от червен луксин измъкнаха всички миниатюрни кинжали от каниите им. Докато правеше голяма крачка напред с левия си крак, той притегли дузина тънки цеви по дължината на ръката си. После десницата му замахна напред с цялата енергия, насъбрана в тялото му, към която се прибавяше и силата на волята му. Кинжалите полетяха с невероятна скорост, един след друг.

От лявата ръка на беса изникна син щит и разцъфтя до огромни размери, за да улови плискащия огън, който създанието очакваше от червен притеглящ с магически факел. Вместо това стоманените кинжали зачаткаха по него като градушка върху ламаринен покрив. Щитът се нащърби, напука и разцепи. Последните три кинжала минаха през него. Първият улучи бузата на гийста и отскочи от черупката му. Вторият изсвистя във въздуха покрай шията му, а последният се заби в рамото му.

Бесът обаче вече бе започнал ответния си удар. Стрелна десния си юмрук напред и във въздуха около него се образуваха пет огромни шипа, които полетяха към корема на Гавин в редица, така че дори да се отмести наляво или надясно, пак да бъде пронизан.

Гавин, разбира се, прибегна към измама. Притегли под пясъка твърда плоскост, която да му даде стабилна опора, отскочи от нея и се хвърли надолу по дюната. Преметна се и се приземи сред голямо свлачище от пясък надолу по склона.

Гийстът се завъртя, пусна луксиновите си копия и притегли на тяхно място голям син меч. Видя, че Гавин е загубил очилата си при скока, и на устните му трепна усмивка. Бузата му бе срязана от кинжала и парче обелена кожа висеше, разкривайки мрежа от кръвоносни съдове и син луксин, макар че луксинът бе напукан и счупен на мястото на удара, а от капилярите сълзеше кръв. Кинжалът в лявото му рамо, изглежда, затрудняваше движенията му, но раната не беше смъртоносна.

— Ах, вие, червените — рече гийстът със стържещ глас, като че ли не бе говорил дълго време. — Толкова сте импулсивни. Мислеше, че можеш да се справиш с мен сам, просто защото сме в пустинята по залез-слънце?

Гавин хвърли поглед към очилата си на пясъка над него. Гийстът видя това и замахна с големия си меч. Острието се удължи цели пет крачки, пръсна червените очила на парченца и отново се скъси.

— Трябваше да оставиш убиването на Неокованите на Призмата — каза гийстът.

„Неокованите ли?“

— Казаха ни, че си прекалено маловажен за Призмата — каза Гавин. — Казаха ни, че би трябвало да можем да се справим с един син бяс насред пустинята. Казаха, че Рондар Уит не бил толкова надарен.

Гийстът се изсмя.

— Това да не би да трябваше да ме ядоса? Аз вече не съм Рондар. Империята на Призмата рухва върху главите ви, робе. Присъедини се към нас. Виж какво е да си свободен. Остават ти колко, може би пет години? Не е много, дори за притеглящ в техния свят. Защо да умираш за фалшивия им бог? Защо да умираш заради лъжите им? Защо изобщо да умираш някога?

Гийстът се опитваше да го вербува? Това бе нещо ново. Гавин продължи да държи очите си присвити. Колкото по-малко ги виждаше гийстът, толкова по-малко вероятно бе да забележи странността им.

— Фалшив бог ли? — попита Гавин. „Безсмъртие?“

Слузест суров син луксин се плъзна от вътрешната страна на насекомоподобните очи. Премигване.

— Не ми казвай, че вярваш в Оролам. Вие всичките ли сте покварени, или просто глупави? Ако самият Оролам избира Призмата, както проповядва Хромарият от Луцидоний насам, как може да има две Призми в едно поколение? Или си един от онези, които ги е страх да мислят, затова свиват рамене и го наричат мистерия, и твърдят, че неведоми са пътищата Ороламови?

Едно беше цветен бяс да побегне: дори сините не бяха неподатливи на страхливост. Но атака срещу самия Оролам беше ерес, сечаща корените на света. Ако наричаш Оролам измама и казваш, че всички на власт трябва да знаят това, Хромарият се превръщаше в разпространител на лъжи, потисник, който краде от теб, а не приятел, който се нуждае от твоята подкрепа в доблестните си усилия.

— Не вярвам в Оролам от години — отвърна честно Гавин. — Но защо да сменям едно суеверие с друго?

Гийстът хвърли поглед към ризата му и забеляза, че е закопчана накриво. Добре. Всеки миг, в който гледаше копчетата, не гледаше към очите му.

— Човек престава да вярва на лъжите, за да може да вярва в истината, а не за да не вярва в нищо. Крал Гарадул… — Гласът му заглъхна, докато се взираше подозрително в Гавин. Сглобяваше нещата в ума си.

— Крал Гарадул ли води Неокованите? — попита Гавин.

— Кой си ти? — попита създанието. — Не си нервен. А би трябвало. — Измъкна кинжала от рамото си, захвърли го и запечата раната. Извади от прокъсаната си торба дълъг пищов с топчеста дръжка и започна да го зарежда с прецизни движения, бързо, но отнесено, както действаха понякога сините бесове. Използваше син луксин като продължение на ръцете си. Шомпол от син луксин, пръсти от син луксин, които да държат фитила, син луксин, който да извади рога с барут и едно оловно топче. Грабна все още горящия магически факел от пясъка и го поднесе към фитила.

— Глупав припрян червен маг — рече гийстът, като хвърли още един поглед към криво закопчаната риза на Гавин. — Човек трябва да жертва малко повече пари, за да си купи магически факел от собствения си цвят.

— Така и направих — каза Гавин.

Погледът на гийста отскочи от белия факел към очите му. Въпреки застиналото луксиново лице Гавин разчете осъзнаването във всяка линия от тялото на беса.

Преди онзи да успее да помръдне, Гавин се метна напред с безумен крясък.

Хванат неподготвен, гийстът загуби концентрация и луксиновата ръка, която държеше магическия факел, се разпадна и го изпусна. Съществото не забрави обаче за оръжията си. Вдигна меча, за да прониже Гавин, а в същото време надигна и пищова.

Гавин притегли по една пръчка от син луксин във всяка ръка и отби с тях острието. Отхвърли ръцете на гийста на страни. Остави пръчките да се разпаднат и притегли пак. Тънко синьо острие щръкна от дланта му. Той пристъпи напред между ръцете на беса, докато ударникът на пищова щракна, заби острието в гърдите на създанието и черупката поддаде с пукот. Гавин отръска ръце от останалия по тях син луксин и изпълни дланите си с най-горещия подчервен, който можеше да държи. Пламъци се заизвиваха около юмруците му, когато ги стисна.

Пистолетът изтрещя и отхвръкна от ръката на гийста.

Той залитна назад, но Гавин пак пристъпи към него. Нанесе два бързи удара — с лявата ръка към дясното му око, а с дясната към лявото. Сините лещи се напукаха и стопиха, замириса на смола и тебешир. Всичко стана толкова бързо, че синият бяс не успя да окаже съпротива. Сините реагираха мудно, когато откриеха, че предположенията им са грешни.

Сразен, гийстът се отпусна, седна, опита да се задържи, но рухна на пясъка. Въпреки плътно сините очи без клепачи, въпреки опърлената кожа и шарките от син луксин по порязаната буза на Гавин той изведнъж отново му заприлича на човек.

Стреснатият поглед в тези очи с разкъсано хало.

Яркочервената кръв, лееща се по гърдите му.

И ето че изведнъж фигурата приличаше повече на човек, отколкото на чудовището, което Гавин бе открил да стои над леглото на Севастиан преди толкова много години, със строшения прозорец зад него и светлината, играеща по синята кожа и алената кръв.

Той си пое дълбок, накъсан дъх. Този път бе успял да го спре. Не бяха загинали невинни. Сега му оставаше само да прояви още една добрина — не защото Рондар Уит го заслужаваше, а напук на факта, че не го заслужаваше.

— Ти се отдаде в пълна мяра, Рондар Уит. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Давам…

— Дазен! — изкрещя гийстът, притиснал раната си с ръце.

Гавин така се стресна, че забрави докъде е стигнал с погребалния обред.

— Дазен ни води, а Цветния принц е силната му дясна ръка. — Гийстът се засмя и кръв опръска сините му устни.

— Дазен е мъртъв — каза Гавин, докато стомахът му се гърчеше.

— Светлината не може да бъде окована, Призмо. Дори и от теб. Ти си еретикът, а не…

А после мракът на смъртта най-после се спусна над гийста.