Следващите седмици бяха свързани с големи промени, както в града, така и в живота на Янти. Паулус обяви решението си да помогне за възстановяване на разрушенията, предизвикани от уриуна, и се срещаше ежедневно с Градския съвет на представителите, както се бяха нарекли. Работата напредваше бързо и скоро улиците бяха почистени от отломките и повечето трупове бяха погребани. През първите часове успяха да измъкнат неколцина оцелели изпод срутените сгради, но от дни насам не можеха да се похвалят с подобни успехи. Янти се боеше, че тези, които все още се намират отдолу, може би вече са издъхнали.

Съдбата отреди бежанците на Атентро, хилядата нещастници, представляващи последните анейски унмери, да се завърнат в града, в който бяха прекарали затворени по-голямата част от живота си. Те се настаниха в изоставените къщи в околностите на двореца, но имаше и такива, най-вече сред възрастните, които отказаха да живеят сред подобен разкош и предпочетоха да се върнат в гетото, откъдето бяха освободени. Янти не можеше да разбере постъпката им, но Хоулиш се разсмя, когато сподели с него, и й обясни, че свикнеш ли да наричаш някое място свой дом, трудно се решаваш на промяна. Освен това добави, че затворът не е затвор, когато махнат ключалките и пазачите си тръгнат.

Янти бе изненадана от бързината и лекотата, с която лосотанците приеха принц Паулус Марквета за свой нов водач. Хоулиш имаше обяснение и за това:

— През последните двайсет години са се наситили на император Хю. Всичко след него може да е само стъпка напред. — Макар че не смяташе някогашния пират за свой приятел, Янти се радваше на компанията му. Той идваше при нея привечер в имперската градина и оставаше да си бъбрят, докато пуфтеше с лулата. — Хората не се интересуват кой седи на трона — разправяше Хоулиш. — Стига да има къде да спят, какво да ядат и някой, с когото да се любят нощем. — След края на тези срещи той обикновено влизаше в гърлото на огромната змия, за да си вземе малко ашко, преди да се върне при хората си в крайбрежната кръчма.

Херцог Кир бе наредил на съвета да организира специални отряди, които да запълнят празнината, оставена от имперските войници. Тези хора се грижеха за реда и закона. Търговията отново започна да процъфтява. Рибарските лодки стоварваха улова си на пристанището, сутрешният пазар постепенно се съживи. Дори продавачите на трофеи в подземията вече имаше на кого да предлагат стоката си. След месец градът изглеждаше възстановен, макар и не напълно, но поне до някаква степен на ефективна функционалност.

Чрез търговски и телепатични сигнали вестта за възвърналия се просперитет се разнесе надалече, а заедно с това и обявлението за предстоящата коронация и сватба. Скоро дворецът се напълни с посетители, дошли да потвърдят верноподаничеството си пред новия крал на Анеа и неговата бъдеща съпруга. Богати търговци и земевладелци пристигаха от До’есто и Валсиндър, от Етугра надойдоха съдържатели на затвори и тъмници. Пристанището се изпълни с ярко оцветени платна на пиратски кораби. Капитаните им бяха дошли да преклонят глава и да получат уверение, че — макар в двореца на старата империя да се полагаха основите на новото кралство — нищо важно за тях няма да се промени. Че богатствата и правата им ще си останат ненакърнени при властта на Марквета.

Император Хю бе взел петдесет кохорти от най-верните си поддръжници и бе избягал на север, като по пътя си грабеше от селата жито, домашни животни, плодове и припаси, но не след дълго дойде вест, че армията му се била разположила близо до Хеселан, на входа на Фрайснанската клисура. На юг все по-често се мяркаха дезертьори, върнали се да търсят семействата си. Само императорските самароли оставаха верни на своя суверен, а шлемовете им, със сребристи вълчи глави, всяваха ужас сред поданиците.

Изнизаха се седмици. С приближаването на деня на коронацията от град, който се възстановява, Лосото бързо се превръщаше в процъфтяващ град. Янти не можеше да повярва, че подобна промяна би могла да се случи в такива кратки темпове. Забеляза, че са започнали да се завръщат дори обитателите на богаташкия квартал до двореца. Нови слуги влизаха и излизаха от къщи, които доскоро бяха пусти и затворени. На прозорците им се появиха късни летни цветя. Конски впрягове тропаха по павираните улици. В пристанището идваха кораби от далечни краища на империята.

Янти не напускаше двореца, тъй като херцогът я бе предупредил, че е опасно да се скита отвън. Тя си оставаше примамлива мишена за шпионите на императора и за самия Конквилас. Но градините бяха толкова просторни, че нито за миг не почувства клаустрофобия. И все пак с течение на времето градът отвън изглеждаше все по-малко опасен и все по-примамлив. Паулус бе непрестанно зает и тя го виждаше много рядко. От време на време я навестяваше, за да се осведоми как протича издирването на Конквилас. Тя не спираше да търси господаря на дракони, но засега безуспешно. Беше се отказала да издирва баща си. Мисълта за него й навяваше спомен за неговите двойници — тези страшни създания с мъртви очи, които го следваха. Не го търсеше, защото се страхуваше, че ще го намери.

Полагането на короната на главата на нейния годеник и поставянето на пръстена на ръката й щяха да се случат в последния ден от есента — в месеца, известен като Хю-сюрейн по стария имперски календар, или рет, по унмерския. За подготовката на турнира бе пратена бригада работници, които да разкопаят входа към Анейските палати.

Но с приближаването на деня на коронацията и сватбата съмненията на Янти продължаваха да нарастват. Възкачването на нейния годеник на престола, дворецът, в който живееха, слугите, които се грижеха за тях, войниците, които ги поздравяваха с паради, гражданите, плащащи данък — нищо от това нямаше да се случи без Янти. Тя беше щитът, който пазеше унмерите от оцелелите хаурстафи. И докато държеше властта, Паулус щеше да се нуждае от този щит.

Дали обаче я обичаше?

Понякога си мислеше, че я обича. В други моменти й се струваше, че участва в игра, чиято цел е да я задържи на негова страна. А докато се двоумеше, животът й продължаваше да върви неумолимо към сватбата. Би ли могла да я спре, дори и да го иска?

За да се разсейва от подобни мисли, тя прекарваше сутрините на терасата пред покоите си, където се обучаваше да пише и да чете. Следобедите отиваше в тих ъгъл на градината, където помагаше на мистър Дорум, стария градинар, да почиства плевелите, или просто седеше под някоя дебела сянка и гледаше играта на врабчетата, или се наслаждаваше на птичето чуруликане в клоните на дърветата. Паулус я укоряваше, че помага на прислугата, но на Янти й харесваше. С какво друго да се занимава? Освен това се бе привързала към тези градини. Това бе единственото място, от времето на нейното детство насам, където можеше всеки ден да гледа диви птици.

И така неусетно дойде големият ден.

Сутринта в деня преди сватбата бе студена и ясна. Растенията в лабиринта бяха посърнали и пожълтели, а пред главния портал на двореца се бяха подредили карети и товарни коли, които образуваха опашка по улицата. Тя изтича, очаквайки, че това са гости, но се оказа, че каретите се натъпкани с дрехи за брачното тържество.

— Принц Марквета нареди да ви докараме всички сватбени тоалети, които успяхме да намерим — обясни един униформен мъж пред вратата: представи се като мистър Грийвс от улица „Саламандър“ и каза, че тази сутрин бил нает за паж на принца.

— И всички тези рокли са за мен? — попита Янти.

Мистър Грийвс кимна и отвърна:

— Разбира се, милейди.

— Но тук сигурно са всички рокли, които могат да се намерят в Лосото.

— Много повече от това.

Роклите изпълниха няколко от стаите в двореца. Имаше рокли от паяжинеста коприна, от памук, дантели, кадифе и плюш, във всякакви възможни оттенъци на бялото и кремавото, както и във всички цветове на дъгата. Рокли с невъобразима кройка и форма, бродирани, с жаба, с високи и ниски яки, с дълбоки деколтета, с кринолини и фусти. Рокли, толкова тежки, че не можеше да ги повдигне. Рокли, леки като току-що паднал сняг. Рокли със златисти и сребристи конци, така обсипани със скъпоценни камъни, че можеха да стоят изправени, без да ги облече. Янти обикаляше от стая в стая сред цялото това великолепие от дантели, коприна и бижута, а накрая се хвърли на един диван и започна да крещи от възхищение.

Но не можа да избере нито една рокля.

Принцът й бе осигурил цяла армия прислужници — те подтичваха след нея, нарамили рокли, стиснали в зъбите си карфици и намотали около ръцете си шивашки метри, готови да й помогнат с всяка избрана от нея рокля, да я пригодят, натъкмят и нагласят.

Бяха незаменими като прислужници и шивачки, но от тях не ставаха приятелки, нито събеседнички, защото Янти не успя да изтръгне и една критична забележка от устите им. Избереше ли някоя рокля, веднага я обсипваха с възторжени похвали — красива, невероятна, сияеща, блестяща, царствена, фина и изящна. „Изящна“ им бе любимата дума. В един момент тя дори се закле, че ако я чуе още веднъж, ще прати момичето, което я е произнесло, да попита Паулус дали вече е назначил придворен палач. Скоро се увери, че не може да очаква от прислугата друго освен истерично възхищение, невъздържано прехласване пред всяка облечена от нея рокля, дори ако беше грозна или й стоеше отвратително.

Накрая ги освободи и остана сама сред планините плат. В този миг повече отвсякога искаше баща й да е до нея.

Сисело разчовърка замислено с вилица храната в чинията.

— Рибата има странен вкус. Сигурен ли си, че е прясна?

— Нищо й няма — отвърна Грейнджър.

Закусваха в лосотанското скривалище на Конквилас. Половин дузина перлени фенери осветяваха пещерата и планините съкровища. Сисело носеше туника и ловджийски бричове от магичен материал, който менеше цвета си съобразно обстановката. Една от многото вещи, които държеше в сандък в стаята си. Тук в пещерата имаше спални, бани и складове, но Грейнджър предпочиташе да спи на счупената скамейка в главното помещение.

— Колко пъти я вари? — тросна се тя.

— Три.

— И всеки път сменяше водата?

— Сисело, нищо й няма на рибата! — не се сдържа той и повиши тон.

Тя помълча малко и отвърна:

— Зная защо си ядосан.

— Не съм ядосан.

— Напротив, ядосан си. Ядосан си заради сватбата утре.

Грейнджър не отговори. Сисело, разбира се, беше права. Спотайваха се тук от седмици в очакване да се появи Конквилас. Но господарят на дракони все не идваше. Грейнджър започваше да се пита дали въобще ще дойде. Конквилас сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Дали пък принц Марквета вече не се бе разправил потайно с него? Поне Янти щеше да е в безопасност.

Принц Марквета?

Утре той щеше да стане крал Марквета. А Янти щеше да бъде неговата кралица. Грейнджър усети как ръката му неволно се свива в юмрук. Изправи се и отиде при торбата.

— Да не би да си решил да се упражняваш? — попита Сисело. — Защото щях да чета.

Грейнджър не й обърна внимание. Бръкна в торбата и извади копиращия меч. В мига, когато ръката му стисна дръжката, започнаха да изникват двойници. Но сега не се появяваха в пространството около него, а по-скоро вътре в него. „Фазиране“ — така го бе нарекла Сисело. Обясни, че било нещо, свързано с енергията и материята, но Грейнджър не се интересуваше нито от науката, нито от магията в този процес. Вълнуваше го единствено крайният резултат.

Ето защо стисна дръжката и се опита да се съсредоточи. Беше открил, че фазирането е много по-лесно, отколкото използването на меча за създаване на пространствено разхвърляни копия. Двойниците извън тялото му бяха независими. Притежаваха собствени, различни възприятия и реакции и това ги правеше трудни за контролиране. Фазираните двойници, от друга страна, споделяха едно и също тяло с него и заедно с това един и същи поглед за света. Не му се налагаше да разделя вниманието си на множество части, които да изпълняват различни задачи. Установи, че чрез създаване на свои версии вътре в себе си може да увеличи силата си до свръхчовешки предели. При това преди да прибягва до силата на енергобронята.

Пожела си четири дузини копия. Представи си ги мислено като подредени една върху друга карти, като колодата неизменно запазваше височината си. Изведнъж усети как тялото му вътре в бронята увеличава масата си. Пластините на бронята започнаха да трептят и да бръмчат, когато първо стотици, а после и хиляди фантоми възникнаха вътре.

— Претоварваш я! — извика Сисело.

Грейнджър изпъшка и направи няколко крачки напред. Каменният под се пропука. Разхвърчаха се искри и образуваха дъга, докато енергобронята се бореше с невероятната сила вътре. Толкова много копия биха накарали сърцето на обикновен човек да спре, ала неговото — дори в смъртта му — се поддържаше от бронята и не можеше да спре. Той доближи стената на пещерата, сви десницата си в юмрук и се подпря на скалата.

После натисна.

Юмрукът му остана на място, но ботушите се плъзнаха назад.

Грейнджър нададе гневен вик. Без да изпуска меча, стовари и двата си юмрука върху стената и продължи да я млати отново и отново. Най-сетне скалата поддаде на ударите му. Огромни отломки тупнаха на пода. Въздухът се изпълни с прахоляк.

— Спри! — извика Сисело. — Ще повредиш енергобронята.

Грейнджър спря. Стоеше, дишаше тежко, обгърнат в прах, и оглеждаше щетите, които бе причинил. Пласт с размери четири стъпки се бе отделил от стената и бе рухнал в краката му.

Сисело го гледаше сякаш е обезумял.

— Какво ти е направила стената? — попита тя.

— Не издържам повече да чакам баща ти — отвърна пресекнато той. — Щом съм умрял — умрял съм и ще трябва да свикна да живея с това. Утре тръгвам.

— Тръгваш? Къде?

— На сватбата на дъщеря ми.

Въпреки разрушенията на имперската столица пристанището бе толкова пълно, че нямаше свободен кей за „Фенер“. Маскелин обмисли идеята да потопи някой от пиратските галеони, за да проправи път за парохода си, но се отказа. Крайбрежните води не бяха достатъчно дълбоки и мачтите на пиратския кораб щяха да стърчат и да му одраскат корпуса.

Ето защо нареди на екипажа да пусне котва в средата на залива и след това се прехвърли на катера, придружен от Мелор и бахретроанския магьосник Кобул. Разговорите, които Джонс бе уловил с тръбата си през последните седмици, се оказаха достоверни. Марквета бе пратил някакво огромно и страшно чудовище срещу Лосото — без никаква причина освен да демонстрира силата си. Докато пореха неспокойните води, Маскелин оглеждаше разрушенията, които бе причинило чудовището. Погледнато оттук, му се струваше, че ще трябва да построят наново целия град. Бяха пристигнали навреме, за да присъстват на коронацията на принц Марквета и брака му с лейди Янти Бакър от Ивънсроум. Щеше да е щастливо стечение на обстоятелствата, ако Маскелин имаше намерение да присъства на сватбата. Той обаче нямаше, така че за него събитието се превръщаше в досадна пречка. Беше се надявал на бърза аудиенция при принц Марквета, но това изглеждаше малко вероятно при подобни обстоятелства. Принцът несъмнено щеше да е твърде зает, докато отмине цялата тази празна шумотевица. Ами ако след това щастливата двойка реши да отпътува на меден месец?

— Изглеждаш възбуден — отбеляза Кобул.

— Това е защото съм възбуден — отвърна Маскелин.

Кобул го наблюдава още известно време, но тъй като Маскелин не продължи разговора, обърна глава настрани.

Когато катерът най-сетне опря нос в кея, Маскелин бе в по-философско разположение на духа. В края на краищата, реши той, няма нищо по-добро от един меден месец, за да приповдигне настроението на младия крал. А един весел крал по-лесно ще предложи работа на метафизик, отколкото ако е кисел.

Мелор изключи двигателя, завърза катера и тримата се качиха на кея.

Пристанищният район гъмжеше от докери, моряци и търговци. Мъже с вълнени шапки и къси палта пушеха и грееха ръце на огнищата. Един сляп просяк блъскаше металното си канче в земята. Работници мъкнеха стоки напред-назад или бутаха метални колички, натоварени с чували и сандъци. В далечния край на пристана стърчеше кранът, който разтоварваше някакъв валсиндърски пароход. Стрелата му профуча високо над главите им като ръка на метално чудовище. Точно отпред Маскелин забеляза отрупана с бележки дъска.

— Ето ти късмет, Кобул — възкликна той. — Предполагам, че това са списъците за турнира.

И наистина, имената, изписани върху листата, бяха на участници в турнира. Вече се бяха записали към петдесетина души. Маскелин плъзна поглед по имената, но не срещна там името на Конквилас. Обърна се към един мъж, подпрял се до дъската и нахлупил шапка над носа си.

— Ти от организаторите на турнира ли си?

— Да, господине.

— Това ли са всички заявили желание да се бият?

— Поне до снощи, господине. Има още списъци на сградата на пристанищната управа, а също и пред двореца, но оттам още не са ни пратили преписи. Ще ги получим към три следобед.

— Значи Конквилас не се е вясвал в Лосото?

Мъжът бутна шапката си назад и прокара ръка по челото си.

— Нямаше да го пропуснем, господине. — Наведе се доверително напред. — Говори се, че го убили във Вейл.

— Убили?

— Наемни убийци.

Маскелин се разсмя.

— Съмнявам се. — Кимна към Кобул. — Моят приятел се интересува какъв е наградният фонд? И колко е входната такса?

— Вноската за участие е десет хиляди, господине, така че печелившият вероятно ще прибере половин милион, но докато дойде време да започне турнирът, печалбата навярно ще се удвои. През първите три дни освен това срещу петдесет златника ще се провеждат и допълнителни двубои в ямите, които са отворени за всички желаещи. Победителят в тях ще получи правото на безплатно участие в Главния турнир.

— Боеве за разгрявка, а?

— Само най-добрите, господине.

Кобул изглеждаше угрижен.

— Нямам десет хиляди златника — каза той. После вдигна рамене. — Честно казано, нямам и петдесет, за бедняшката лига.

— Щях да ти дам назаем десет хиляди, ако ги имах — отвърна Маскелин. — За съжаление не нося подобни суми на борда на „Фенер“. Ако бяхме в Етугра…

— Не съм ти искал заем — прекъсна го Кобул. — Ще ида да се бия в ямите веднага щом изкарам някъде петдесет златника.

— Ако е за петдесетте, аз ще ги платя — заяви Маскелин.

— Не мога да приема — тросна се Кобул. — Това е твърде много за мен.

— Глупости — отвърна Маскелин. — Ще платя много повече за обяда ни. — Даде нужната сума на организатора и взе билета за участие на магьосника. — А сега да проверим дали любимите ми ресторанти още ги има.

Оказа се обаче, че не е оцелял нито един от тях. Унмерското чудовище ги бе сравнило със земята. В края на краищата избраха едно малко ресторантче на задната уличка, където на масата в ъгъла им поднесоха вкиснато вино, докато чакаха три порции еленско и залети със сос картофи.

Кобул привличаше погледите на посетителите.

Маскелин не пропусна да го отбележи, докато дъвчеха хлебните пръчици.

— Предполагам, че си първият магьосник, който влиза тук за изминалите двеста и седемдесет години.

— В гетото е имало магьосници — възрази Кобул.

— Но те са били в гетото — отвърна Маскелин. — Далече от зли погледи. — Наблюдаваше Кобул внимателно. — Предполагам, че Марквета ще им плати, за да попаднат в списъка на участниците.

— Вероятно.

— Конкуренцията не те ли притеснява?

Кобул отпи глътка вино и се облегна назад. Огледа посетителите на ресторанта, после извърна глава към Маскелин.

— Крал Йонас ме нае със съвсем конкретна цел. Нае ме въпреки моята… — Махна с ръка и посочи лицето си.

— Твоята какво? — попита Маскелин.

— Моята раса.

— Но баща ти е бил унмер, нали? При това, предполагам, прочут магьосник.

Кобул кимна.

— Едва ли си чувал за него, Маскелин.

— Да опитаме.

— Джиан Кобул. Наречен съм на него.

— Разбирам.

— Той беше стар галеански бруталист — продължи Кобул. — Ветеран от Онло. Някога изплувал на брега до нашето село. Това е истина. В началото твърдял, че капитанът го изхвърлил зад борда, но по-късно признал, че се напил и сам паднал в морето. — Бахретроанският магьосник се усмихна. — Беше странен тип.

— Такива харесвам аз. И Бахретроа толкова му е допаднала, че останал?

— Нещо подобно.

— Признавам, изненадан съм, че не съм чувал това име. Мислех, че познавам всички велики бруталисти.

Кобул допи виното и си наля нова чаша.

— Защото си запомнил само тези, дето са оставили следа в историята. Баща ми не беше такъв. Предпочиташе тих живот, семейство. Ненавиждаше политиката и войната. Но обичаше изкуството на магията.

— Ами ти? Какво искаш от живота?

Кобул въздъхна.

— Същото — спокойствие и семейство.

Маскелин повдигна вежди.

— Само това?

— Само това — потвърди Кобул. — Но Фиорел никога няма да ме остави на мира. Когато узнае, че съм избягал, ще се опита да ме убие.

— Моли се да не дойде в Лосото.

Кобул сви рамене.

— Тези богове не са толкова могъщи. Ентропатите се опитват да ни внушат, че са всесилни. Ала по-скоро… — Той поклати глава. — По-скоро ги бива в манипулирането на хора и събития. Те мислят и планират далеч напред. Обмислят и най-малкия детайл, всякакви възможни развития. И повечето хора не знаят, че са били използвани, местени от едно място на друго като пешки по дъска. А смятат, че действията им са плод на собствената им воля и желание. Тези богове не са непобедими. Конквилас го доказа, когато уби Дюна.

Маскелин се замисли над думите му.

— Кобул, знаеш ли, току-що ми хрумна нещо. Първото нещо, което направи нашият принц след своето освобождаване, бе да предизвика Конквилас на двубой в открит турнир. После се оказа, че Конквилас ще трябва да се бие с доста участници, преди да се изправи срещу Марквета. Участници от всички краища на света. От всякакви категории и с всякакви способности.

— И смяташ, че това е по план на Фиорел? — попита Кобул.

— Може би някой е решил, че това е подходящ начин да сложи край на живота на един легендарен воин. Аргусто Конквилас, господарят на дракони, промушен в корема от неизвестен воин пред публика. — Маскелин се пресегна и отново напълни чашите. — Гостилничарю — провикна се. — Още вино!

Гостилничарят им донесе нова бутилка елско червено и попита:

— Господата за коронацията ли са дошли?

— Каква коронация? — отвърна с въпрос Маскелин.

— На принц Марквета. — Гостилничарят го погледна невярващо. — Утре ще го короноват за крал на Анеа.

— Не думай!

Гостилничарят се ококори от изненада.

— Че всички го знаят! Това и сватбата. А също и турнирът. — Ухили се. — Да не би да ми се подигравате? Наистина ли не сте чули?

— Трябва да ми е убягнало — изръмжа Маскелин. — Ама че вълнуващи времена настъпиха.

— Така си е.

— А сега си върви!

— Господине?

— Майната ти!

Гостилничарят го изгледа продължително, после поклати глава и се отдалечи.

Мелор въздъхна.

— Колко пъти ще ви го казвам, господарю? Когато ще говорите така с прислугата, почакайте поне да ни нахранят.

— Не мога да понасям кретени — озъби се Маскелин. После се обърна към Кобул и сниши глас. — Сигурен ли си, че все още искаш да участваш в турнира?

Кобул се ухили.

— Повече от всякога.

Денят на сватбата на Янти бе ясен и слънчев и тя се събуди от уханието на марципан и чуруликането на птички зад прозорците. Подуши въздуха и се зачуди дали това не е сватбената й торта. „Сигурно е добра поличба“, помисли си.

Роклите, които бе избрала, я чакаха върху металните рамки на подредени покрай стената манекени — изумителна тюркоазеносиня за коронацията и три в различни оттенъци на кремавото за сватбата. Все още не беше решила коя от тях ще носи.

Внезапно зазвучаха фанфари и птичките отвън се разлетяха изплашено. Янти скочи от леглото и прекоси стаята с разтуптяно сърце.

От балкона й се виждаше най-горният лосотански квартал. Въздухът бе студен и свеж, нямаше вятър и димът от комините на къщите се издигаше нагоре като пухкави колони. Плочките на улицата сияеха, сякаш ги бяха измили и излъскали. Заливът и градската крепост се криеха зад извивката на хълма, но тя виждаше Море на светлината в далечината — плоска и пуста кафява ивица. Странно, но тази пустота я накара да изпита безпокойство. Нима бе очаквала морето да е пълно с кораби? И къде наистина бяха всички?

Завладя я паника. Дали не бе пропуснала коронацията? Да не би да бяха забравили да я събудят? Ами сватбата?

Отново прозвучаха фанфари — на Янти й се струваше, че го правят тържествено и окончателно. Тя излезе на балкона и се наведе през парапета, така че сега виждаше часовниковата кула на хартиения пазар.

Беше малко преди седем. До коронацията оставаха часове.

Прибра се вътре, легна на леглото и впери поглед в тавана. Довечера, осъзна тя, щеше да вижда друг таван. Кой знае защо, тази мисъл я накара да се почувства изплашена и безпомощна. Вече не можеше да се откаже, дори и да иска. Но защо ще иска да се отказва? Нали й предстоеше да се омъжи за крал. За най-красивия мъж, когото бе виждала. За човек, който се нуждаеше от нея повече от всеки друг на този свят, човек, чието могъщество и положение, а също и свобода, зависеха от нея.

Би била глупачка да не се омъжи за такъв човек.

Окъпа се и беше готова за трите прислужници, които се появиха малко по-късно, за да й помогнат да облече избраната рокля. Разказаха й за тълпата, която се събирала от ранна утрин пред вратите на двореца, за огромния брой сановници, както местни, така и чуждоземни, които чакали в приемните. А също и че ще я отведат долу в тронната зала няколко минути преди да се появят принц Паулус и херцог Кир — някъде около десет часа.

На Янти й хрумна една мисъл.

— Жената на херцога ще бъде ли там?

Прислужниците я осведомиха, че херцогиня Анейси няма да присъства. Останала в Ел.

— Но защо е останала? — попита Янти, докато й закопчаваха копчетата на гърба.

— Херцог Кир не я е повикал — отвърна една от прислужниците.

— Не я е повикал? — повтори Янти. — Защо?

— Бил обезпокоен, че пътуването ще я измори.

Янти престана с въпросите и ги остави да довършат нагласяването на тоалета.

И така, малко преди десет момичетата я отведоха долу в тронната зала, за да чака краля.

Залата вече бе пълна. Разговорите стихнаха, щом Янти се появи и бе отведена при една пейка в задната част на подиума, зад златния трон, принадлежал доскоро на император Хю. Една от прислужниците остана с нея, а другите две си тръгнаха. Янти зарея поглед из множеството. Членовете на Градския Комитет на представителите от Лосото се бяха подредили непосредствено до подиума, всичките облечени с официални черно-червени туники. Зад тях имаше група от поне трийсет пиратски капитани с крещящи одежди, превити под тежестта на златни вериги и накити и затъкнали в широките си кожени колани саби и кинжали. До тях пък бяха лейтенантите от милицията, събрана да поддържа реда в Лосото, както и морските капитани Расеме Атентро и Еразъм Хоулиш. Още по-нататък се бяха скупчили оцелелите от „Илена Грей“ — почти хиляда унмери. Те стояха със сериозни и мълчаливи лица, като че ли очите им виждаха както в тягостното им минало, така и в непосредственото бъдеще. Дъното на залата бе предоставено на немалък брой анейци. Това бяха най-влиятелните и заможни хора на полуострова, тези, които императорът бе защитил от унмерите. Сега те се намираха зад жива стена от същите тези унмери.

Вратата се отвори и се появи мистър Грийвс, с излъскани до блясък обувки, токовете му тропаха отчетливо. Носеше черен дървен жезъл. Когато стигна предната част на подиума, спря, чукна три пъти с жезъла по пода и извика:

— Почитаеми гости! — Направи пауза и продължи тържествено: — Принц Паулус Марквета и херцог Кир от Вейл.

Поклони се и отстъпи встрани. След миг вратата в дъното на тронната зала се отвори и влязоха херцог Кир и Паулус. Този път нямаше фанфари — те доближиха подиума в пълна тишина. Паулус седна на трона, а чичо му се изправи до него.

Известно време Кир оглежда залата. Извърна глава към високите сводести прозорци и тавана, подпрян с масивни колони, накрая спря поглед и на гостите.

— Стотици години преди създаването на Златното царство — почна той с тържествен глас — неведнъж голямата зала е приемала старите унмерски крале. Принц Паулус ще бъде двайсет и седмият коронясан суверен и първият в тази модерна епоха, който ще получи короната под този купол. — Направи пауза, оставяйки думите му да кънтят и заглъхват в залата, докато настъпи тишина. После продължи: — Галеанската корона вече я няма, изгубена и претопена заради метала, от който бе направена. Но светът днес няма нищо общо с онзи, по време на който бе изкована тази корона. Ето защо ни се струва, че нейното изчезване е съвсем оправдано. — Той млъкна, за да придаде тежест на думите си. — Кралят ни ще има нова корона, такава, която обединява миналото и бъдещето ни. — Кир кимна на Грийвс и той отвори вратата, през която двамата бяха влезли.

Янти усети внезапен пристъп на ревност, когато видя кого са избрали да внесе короната. С великолепна рокля от сребристи метални брънки, Нера изглеждаше изумително красива. Янти можеше да различи всяка извивка на тялото й и за миг сърцето й сякаш спря да бие. Златисторусата коса на Нера бе повдигната и завързана със сребърна верижка, украсена с малки диаманти, сякаш бе посипана със звезден прах. Тя закрачи към подиума, стиснала короната с две ръце.

Короната бе изработена от нешлифовано стъкло. Янти виждаше, че ръцете на момичето са окървавени на мястото, където я придържаха.

Нера подаде короната на Кир, поклони се на принца и после на херцога, обърна се към Янти и направи трети поклон, без да я поглежда в очите. Безбройните брънки на дрехата й потракваха тихо по пода. Беше пребледняла и пристъпваше колебливо, все едно бе пияна или болна. Янти забеляза, че на върха на един от пръстите й се е събрала капка, която падна на пода.

Херцог Кир вдигна короната с две ръце високо над главата си и се обърна към гостите.

— Ние, унмерите, често си спомняме за едно старо поверие — рече той. — Кордоси пели нагир сийн хашент джиан ауар. На анейски това се превежда като: земята е силата на неговите кости и морето е солта на кръвта му. — Обърна се към Паулус, чиито виолетови очи оставаха вперени право напред.

— И с тази кръв днес обявявам принц Паулус Марквета, син на крал Йонас Призователя и на кралица Хоуп Констанс Ларвен, внук на крал Огюст Седми от Галеа, правнук на крал Роман Първи от Онло, наследник на древния род на Арунделските магове… — Ехото от думите му отекваше надалече. — Следвайки повелите и постулатите на кралския закон и съобразявайки се с наследственото право, коронясвам този принц пред неговия народ. — Той положи короната на главата на Паулус, отстъпи назад и падна на коляно пред трона. — Крал Паулус Десети от Галеа, крал Паулус Първи на Анеа.

Унмерите се провикнаха като един:

— Крал Паулус!

Викът им бе последван, не тъй стройно и доста по-неохотно, от другите гости в залата, но най-сетне шумотевицата утихна и отново се възцари тишина.

Паулус се надигна от трона.

— Кралят ще избере кралица. — Обърна се и протегна ръка към Янти.

Сърцето й се разтуптя. Беше подготвена за тази част. Трябваше да се доближи и да коленичи пред него, като изява на покорността и смирението й. След това да поеме ръката му, да се изправи и да застане до него. После херцогът щеше да произнесе церемониалните слова и тя да стане кралица на Анеа.

Но тя не направи нищо от това.

Просто стоеше и не помръдваше.

Видя как очакването в очите му се превърна в угриженост, може би дори мярна там искрица страх. Лицето на херцога потъмня. Погледът му бе нескрито предупреждение. Не го прави! Но Янти продължаваше да стои неподвижно, с пърхащо от страх сърце.

— Кралят ще избере кралица — повтори Паулус, този път по-тихо.

Янти почувства как очите й се изпълват със сълзи.

— Янти?

— Съжалявам — отвърна тя. — Не мога.

Паулус и Кир се спогледаха и й се стори, че между тях протече някакъв мълчалив разговор. Новокоронованият крал на Анеа кимна едва забележимо на чичо си.

Скрит от погледите на всички, освен на Янти, херцог Кир бръкна в джоба на туниката си и извади нещо. Беше малка сребърна сфера, която й се стори странно позната. Къде бе виждала подобна вещ? Сферата издаде тих потракващ звук и Янти внезапно си спомни. Същата сфера бе държала баща й заспал единайсет дни. Как я наричаха?

Сомнамбулум?

Спомни си го миг преди сънят да завладее съзнанието й и светът да изчезне.

Докато крачеше към двореца, преизпълнен с гняв, Грейнджър бе изгубил бройката на копията, които бе призовал и държеше в енергобронята. Със сигурност бяха стотици. Мечът бе прибран в ножницата, ала ръката му не се откъсваше от дръжката. Мислите му бяха отправени към предстоящата брачна церемония и мина известно време, преди да чуе собствените си стъпки, кънтящи из улиците. Беше натрупал такава невероятна маса, че при всяка крачка плочите под краката му се пропукваха и разместваха, а звуците от стъпките му тътнеха като гръмотевици.

Хората от прозорците се надвесваха да го видят. Бронята издаваше яростно бръмчене.

Грейнджър отпусна хватката си върху дръжката и запокити в забвение няколко свои копия, за да намали масата си до по-поносими предели. Бръмченето на бронята също се успокои. Сега, предполагаше той, не тежеше повече от двуетажна къща.

Въпреки това не би могъл да се надява, че ще остане незабелязан. Крачките му все още бяха по-шумни от цял батальон маршируващи войници. Местещите се брънки на енергобронята хвърляха ярки отблясъци, обгръщайки го в седефена аура. Обезобразеното му от саламура лице изглеждаше по-призрачно и зловещо от всякога.

Тълпата пред него се разтваряше.

Дори събралото се пред дворцовата порта множество побърза да се дръпне от пътя му. Реагираха на появата му като пасаж дребни рибки при приближаването на акула.

За разлика от тях, дворцовата стража остана на местата си. Очевидно имаха заповед да не допускат никого. Изправени зад металната ограда, те насочиха пушки към него. От поведението им Грейнджър прецени, че са млади и неопитни — от милицията, която Марквета бе събрал. Трябва да държиш най-старите войници край себе си, а младите пращаш да пазят лагера.

Един се ухили презрително и извика:

— Ей, ти, върни се в морето, откъдето вероятно си изпълзял.

Грейнджър свали забралото на шлема.

Ръката му сама намери дръжката на меча. Той опря другата си ръка на портата и я бутна. Дебелите метални пръти започнаха да се огъват. Стражниците откриха огън и обсипаха нагръдника и шлема на Грейнджър с куршуми. Ентропичната броня просто поглъщаше енергията от сблъсъка и я превръщаше в енергиен запас.

Неспособна да издържи натиска, една от пантите на портата се скъса. Железните пръти се огъваха един след друг и огласяха околността с жалостиво скърцане. После, със силно стържене и пукот на метал, портата се наклони и се прекатури навътре.

Грейнджър изтика настрани купчината смачкан и нагънат метал и пристъпи в двореца, без да обръща внимание на куршумите, които продължаваха да тропат по бронята.

На алеята вероятно се бяха събрали всички налични карети в Лосото. Докато минаваше покрай тях, кочияшите трябваше да полагат нечовешки усилия, за да успокоят завладените от паника животни. Звукът, който издаваше Грейнджър, бе като от наближаващо земетресение. Подметките на ботушите му се стоварваха върху плочите като тежки чукове. Зад гърба му войниците бяха изстреляли мунициите си и бяха хукнали да търсят подкрепление.

Някъде изплашено биеше камбана.

Грейнджър изрита вратата на двореца и влезе в просторно преддверие, пълно с вази и цветя. Цветната украса продължаваше покрай централния коридор — пътя, предположи той, по който бяха минали гостите. Грейнджър също закрачи нататък и звукът от стъпките му отекна от стените. Нови дворцови стражи дотичаха, привлечени от шума и стрелбата, но и тези не бяха по-опитни от предишните. „Селяни, рибари, дюкянджии“ — помисли си Грейнджър. Те изпразниха оръжията си в бронята му и като видяха, че няма никакъв ефект, се огледаха объркано.

Грейнджър продължи напред под град от куршуми. От двете му страни се трошаха вази. Из въздуха летяха цветя.

Стигна до друга двойна врата и я изрита.

Тронната зала бе огромна и натъпкана с хора — както анейци, така и унмери. Грейнджър не забави крачка и тълпата се отдръпна, разкривайки подиума в далечния край на помещението. Марквета бе коленичил до трона и стискаше в обятията си изпадналата в несвяст Янти.

Грейнджър свали шлема си и извика:

— Какво е станало с нея? — И ускори крачка. Зад него анейците и унмерите бързо затвориха прохода. — Какво си й направил?

Марквета го погледна изненадано. Но изражението му бързо стана враждебно.

— Как смееш да…

В този момент херцог Кир сложи ръка на рамото му. След това изтича напред и вдигна успокояващо ръка.

— Полковник Грейнджър, дъщеря ви е била отровена. Трябва да действаме бързо, ако искаме да я спасим.

— Отровена?

Кир махна на двамата пажове наблизо.

— Чантата в моите покои. Донесете я. Бързо!

Докато пажовете се отдалечаваха, Грейнджър се качи на подиума и приближи Янти. Лицето й беше пребледняло, но дишаше.

— Назад — нареди той на принца. Марквета се надигна бавно и отстъпи. Грейнджър коленичи до дъщеря си. Не усещаше пулса й през ръкавиците, затова опря ухо до устните й. Усети съвсем слаб полъх.

— Жива е — каза принцът. — Но не се знае колко още…

— Пулс? — Полковникът го погледна навъсено.

— Едва се долавя.

Грейнджър я взе на ръце. Сравнена с него тя не тежеше нищо. Обърна се към херцог Кир.

— Къде са нейните покои? Покажете ми ги.

— Прислугата… — почна Кир.

— Пратете някого. Кажете им да дойдат там.

Марквета и Кир поведоха Грейнджър през двореца. Минаха забързано по няколко облицовани с мрамор коридора и се спуснаха по стълбище, което ги изведе при покоите на Янти. След миг се появиха и пажовете с чантата на Кир. Той им даде знак да си вървят. Грейнджър внесе Янти вътре и я положи на дивана.

Кир отвори чантата и извади малък портфейл от шагренова кожа. Отвътре бе тапициран с плюш и в джобчетата му имаше карфици, всяка със скъпоценен камък в различен цвят. Кир избра една тъмносиня и я доближи внимателно до отворената уста на Янти, сякаш изпитваше въздуха, който излизаше отвътре. Камъкът промени цвета си и от син стана прозрачен. Кир се намръщи, прибра карфицата в портфейла и избра друга, в светлосин цвят. Този път, когато я доближи до устата на Янти, цветът остана непроменен.

Кир вдигна ръката на Янти и я обърна така, че да вижда китката, след това забоде карфица в кожата на дланта. Янти потрепери, но не отвори очи.

— Какво й е? — попита Грейнджър. — Защо не се пробужда?

Кир държеше китката й между палеца и показалеца си.

— Просто забавих сърдечната й дейност, за да спра разпространението на отровата. Така ще спечелим малко време, за да открием причинителя.

— Значи не е спасена?

Херцогът поклати глава.

— Няма да умре, докато е в стаза. Но и няма да се възстанови, ако не намерим антидот. Трябва да разберем каква отрова е използвал срещу нея Конквилас.

Грейнджър се втренчи в лицето на дъщеря си.

— Конквилас ли е направил това?

— Кой друг? — попита Кир. — Той каза, че ще убие всеки, който се изпречи на пътя му. Сега, когато Янти е отстранена, може спокойно да участва в турнира, без да се страхува от телепатична атака. — Почеса се по главата. — Ще опитаме с най-често използваните антидоти… гравера, мастилена трева, лисича бреза, такива, каквито използват ловците. Но не храня особени надежди. Конквилас познава доста екзотични отрови.

— Как се е добрал до нея? — попита Грейнджър.

Кир сви рамене.

— Чрез шпионин вероятно.

Грейнджър не можеше да сдържи гнева си. Улови Марквета за реверите.

— Ти допусна да й се случи това…

Лицето на Марквета се изкриви от ярост. Той сграбчи Грейнджър за ръката, но пръстите му задраскаха по странната гладка сплав. Когато осъзна, че не може да декреира ентропичната броня, посегна към лицето му.

Грейнджър го събори с удар.

Марквета рухна на пода и извика:

— Аз съм кралят на Анеа!

— Бъди благодарен, че не ти строших врата.

Херцог Кир отново вдигна ръце.

— Почитаеми господа, моля ви! Насилието няма да ни помогне с нищо. Това момиче е на прага на смъртта. Твоята годеница и… твоята дъщеря. — Той премести поглед между Марквета и Грейнджър. — Конквилас постъпи като истински страхливец, позор за него. Трябва да го накараме да ни каже каква отрова е използвал.

Грейнджър изгледа ядно младия мъж на пода, после се обърна към Кир.

— Зная къде да открия Конквилас. Или поне знам как да го накарам да се появи. Той ще отговаря за това.

Кир и Марквета се спогледаха.

— Грижете се за нея — нареди Грейнджър.

— Ще направя всичко възможно да се върне отново при нас — обеща Кир.

Пътят към Анейските палати бе задръстен от зяпачи и кандидат-участници, много повече, отколкото можеха да поберат околните кръчми, но Маскелин бе пратил конник напред, за да се опита да им намери стаи на каквато и да било цена. Нямаше намерение да остава в палатковия град, изникнал около входа на легендарните руини.

Бяха се настанили в една карета и се поклащаха по калдъръмените улици; кочияшът ругаеше пешеходците. И в този момент се появи развълнуван конник, за да съобщи, че Аргусто Конквилас е отровил годеницата на краля.

Маскелин повика вестоносеца и му предложи един златник за допълнителна информация.

— Каква е отровата?

— Никой не знае — отвърна конникът. — Тя е на смъртен одър.

— И как е била въведена?

— Нямам понятие, господине.

— Но Конквилас е признал, че е негово дело?

— Никой не е виждал, нито чувал Конквилас — отвърна мъжът. — Той все още се крие.

— Тогава откъде знаеш, че той е виновният.

— Вестта дойде от двореца, господине. От самия крал Паулус.

— Значи никой не знае нищо — заключи Маскелин.

— Никой, господине.

— Включително и ти.

Мъжът се намръщи.

Маскелин му махна да си върви.

— Очаквах от теб да изясниш някои неясни моменти — рече той. — А не да стоиш тук и да ми губиш времето. Ще задържа златника. Съветвам те да си тръгнеш преди моят приятел да ти изпече черния дроб с поглед.

Конникът премести поглед между Маскелин и татуирания магьосник до него, понечи да каже нещо, но затвори уста. Дръпна юздите на коня и изчезна по пътя.

— Да му изпека черния дроб? — рече Кобул.

— Виждаш ли? — попита Маскелин. — Скоро ще ми изплатиш напълно билета за участие. Присъствието ти ми носи финансова полза, Кобул. А това е още преди да съм заложил.

— Не ми изглежда като нещо, което би направил Конквилас. Искам да кажа, отровата не е в неговия стил.

— Оръжие на страхливци — потвърди Маскелин. — А господарят на дракони със сигурност не е страхливец.

— Смяташ, че са го изфабрикували хаурстафите?

Маскелин се почеса по брадичката и погледна към гората, където слънчевата светлина оставяше ярки петна върху мъха между дърветата. После каза:

— Не е Браяна Маркс. В сегашното й състояние не би могла да изфабрикува и разплискване на вода в локва. — Кой друг тогава? Някой оцелял член на Гилдията? Или от телепатите на принца? Бе забелязал, че конникът не бе нарекъл Янти „кралицата“. Дали пък момичето не беше размислило за сватбата?

Неволно се разсмя.

— Чудя се дали Марквета и Кир все още възнамеряват да участват в турнира. Въпреки че сега са много по-уязвими.

— Не мисля, че имат избор — отвърна Кобул.

— Да, май си прав — съгласи се Маскелин.

Грейнджър намери Сисело да си тананика весело между сталактитите и купищата златни съкровища. Подготвяше вечеря в странен прибор, който се състоеше от конус от нагорещен до червено камък и меден триножник. От желязното гърне се вдигаше дим. Ухаеше на риба и миризмата не беше особено приятна.

— Къде е той? — попита Грейнджър.

Тя се обърна усмихната, но като видя изражението му, усмивката й помръкна.

— За баща ми ли питаш? — Челото й се смръщи. — Защо мислиш, че се е появил?

— Зная, че е в Лосото. Къде е?

Тя помълча малко, после каза:

— Не съм го виждала.

— Не ти вярвам.

— Какво е станало? — попита тя. — Нещо се е случило, нали?

Грейнджър я доближи.

— Баща ти е отровил дъщеря ми.

— Не може да го е направил!

Той продължаваше да се приближава.

— Сисело, искам да говоря с него веднага!

Тя отстъпи към причудливата печка.

— Баща ми не би отровил никого. Отровата е оръжие на страхливците.

Един глас зад него произнесе:

— Полковник Томас Грейнджър.

Грейнджър се обърна. Аргусто Конквилас, господарят на драконите, стоеше пред една от многото врати на пещерата. Беше облечен с просешки дрипи и носеше превръзка от някакъв мръсен парцал на шията си, но не би могъл да бъде сбъркан с тези остри черти и виолетови очи. Дългата му посивяла коса бе сплетена на плитка, която висеше на гърба му. В едната си ръка държеше изящен лък, издялан от кост. Подуши въздуха и рече:

— Изглежда, сте се поразложили от последната ни среща насам. Моля, приемете искрените ми съболезнования за вашата смърт.

— Татко! — Сисело изтича към него с разперени ръце.

Грейнджър премести ръка към дръжката на меча.

— Искам да знам каква е отровата, Конквилас! И антидотът, ако има такъв.

Конквилас продължаваше да го гледа замислено. После се наведе и прегърна Сисело.

— Добре ли си?

— Дойдохме с Игрид. За да те предупредим.

— Дойдохме? — Той погледна Грейнджър.

Тя продължи да приказва развълнувано и припряно:

— Знаех, че рано или късно ще се появиш тук. Следвах оставените знаци. Ти си в ужасна опасност, татко. Марквета и Кир… единият от тях е повикал Фиорел да се бие с теб.

— Той направи ли ти нещо?

Тя поклати глава.

— Не. В Лосото е пристигнал ентропат. Ентропат, татко! Сигурно е дегизиран като…

Грейнджър я прекъсна.

— Конквилас — изръмжа той и десницата му стисна дръжката на меча. — Искам името на отровата. — Докато произнасяше тези думи, почувства как фантомите изпълват тялото му, увеличават масата му и карат ентропичната броня да трепти и бръмчи, прехвърляйки енергия към меча.

— Той смята, че си отровил дъщеря му — продължи Сисело. — Трябва да му кажеш, че не си.

Конквилас втренчи поглед в Грейнджър.

— Чух вестта за нещастието, сполетяло дъщеря ти. Но мога да те уверя, че не съм я отровил.

— Ти си лъжец!

Господарят на дракони смръщи вежди и го изгледа с пронизващ поглед.

— Аз не лъжа. И не нападам невинни. Давам ти думата си — аз, Аргусто Конквилас, бивш господар на Хертика и Сумранските острови… давам ти думата си на унмерски благородник и ти я давам като баща. Не съм го направил.

— Тогава кой го е направил? — попита Грейнджър.

— Никой, полковник Грейнджър. — Конквилас сложи разсеяно ръка на главата на Сисело и я разроши. — Не вярвам, че е отровена.

Грейнджър пристъпи към него. Енергобронята забръмча напрегнато под тежестта на копията му. По повърхността на метала танцуваха разноцветни светлини.

— Обясни ми.

— Казват, че отказала да се омъжи за Марквета — каза Конквилас. — Ако се беше появил по-рано на церемонията, щеше да присъстваш лично.

— Тя му е отказала?

Конквилас кимна.

— Предполагам, че са я приспали, докато се опитват да решат проблема. Има достатъчно устройства, способни да го направят.

Грейнджър също познаваше едно такова. Имаше личен опит с него.

— Не могат да я принудят да се омъжи за него — каза той. — Нито да я оставят да спи вечно.

— Така е — призна Конквилас. — И ако нямат кралица с нейните способности, ще трябва да се задоволят с някой, който изглежда като кралица с нейните способности.

— Формоменителят?

— Фиорел е тук, за да подсигури оцеляването на унмерите — каза Конквилас. — Преобразен като Янти, той няма да притежава нейната сила, но ще създава илюзията, че тя е жива. А това може да се окаже достатъчно да държи враговете им надалече, докато се роди наследник, който да заеме мястото й.

— Наследник?

— Не е необходимо дъщеря ти да е будна, за да зачене и да роди.

Грейнджър заръмжа като разярен звяр.

— Отивам да я донеса тук — каза и се обърна.

— Почакай — спря го Конквилас. — Тя е в безопасност, където е сега. Фиорел може да приеме облика й, но няма да я убият, докато не роди наследник на Марквета.

Грейнджър се поколеба.

— Спасяването й само ще им разкрие, че си запознат с плановете им.

Грейнджър стисна устни.

— И какво предлагаш?

— Да убием Фиорел — отвърна Конквилас.

— Но как? Как се убива бог?

Лъконосецът сви рамене.

— Със стрела и меч.

Двубоите в ямите трябваше да се провеждат в продължение на три дни преди да започне Главният турнир. По времето, когато доброволните отряди на Марквета дойдоха да отворят Сегардската порта, около подземния град се бе разпростряло грамадно временно селище. Палатките стигаха на няколкостотин метра навътре в гората зад Сегардската панорама — голяма дървена постройка, скована преди стотина години, където се настанявали любопитните лосотанци, дошли да разгледат легендарните унмерски руини. От занемарения вид на сградата Маскелин реши, че не са били чак толкова много. А и затварянето на вратите по нареждане на Хю бе допринесло за упадъка на това начинание.

Стаите, които им бяха запазили по негово нареждане, се намираха на втория етаж и вероятно не струваха и една стотна от цената, която му бяха поискали, но алтернативата бе да спят в палатки. Толкова по-голямо бе задоволството му, когато видя, че в небето се скупчват дъждовни облаци. Маскелин изтри влагата и мръсотията от прозореца и се загледа към дима на стотиците лагерни огньове, издигащ се над дърветата.

— С темпото, с което са се нахвърлили върху гората, до утре може да останат само пънове.

— Тъкмо ще има по-добра видимост — отвърна Мелор. — Трябва да има закон, който да забранява на ханджиите да правят фалшива реклама. Къде им е панорамата?

— Само на ханджиите?

— И на проститутките също.

— Това е история, която не бих искал да чуя, мистър Мелор.

Сегардската порта се намираше на няколкостотин метра нагоре по хълма отвъд странноприемницата. Маскелин мислеше да се качи и да я разгледа, но беше чул, че няма кой знае какво за гледане — правоъгълна каменна порта, висока четири човешки боя, стърчаща насред кален склон. Кралските работници разкопаваха хълма вече две седмици, а едва преди три дни бяха успели да разтворят масивните порти и да влязат вътре.

Руините се оказаха непокътнати, арените — напълно запазени.

На обяд в ресторанта на Сегардската панорама имаше оживени обсъждания. Палатите, макар и тънещи в мрак и невиждани от човешко око от много години, били идеално съхранени. Работниците закарали до портата много каруци, натоварени с перлени фенери, за да осветят арените, а търговците вече сковавали сергии в околните галерии и коридори.

Все още предстоеше новият крал да открие официално Анейските палати — както открай време се наричаше Сегардският подземен район, — но Маскелин предполагаше, че ще се появи преди това, ако не за друго, за да покаже, че не е изплашен от отравянето на Янти. Представлението трябваше да продължава. Ала като се имаше предвид, че до началото на първите двубои оставаше по-малко от час, Маскелин започваше да си мисли, че е сбъркал в преценката.

И в този момент отвън засвириха фанфари.

Маскелин се загърна в наметалото и излезе с Мелор да потърси Кобул. Мислеше си за странните стечения на обстоятелствата и играта на съдбата.

Бахретроанецът бе заспал в бара, отпуснал глава на масата, до главата му все още стоеше металното канче, от което бе пил.

— Кобул. — Маскелин го побутна. — Твой ред е.

Магьосникът се сепна, вдигна глава и се почеса по челото.

— Колко е часът?

— Цяла нощ ли прекара тук?

Кобул погледна канчето, гаврътна остатъка и рече:

— Така изглежда.

— Нашият крал всеки момент ще обяви началото на игрите — каза Маскелин. — Е, във всеки случай на подгряващата фаза.

Кобул протегна ръце, прозя се и изсумтя:

— Нерядко най-интересните двубои са тъкмо в ямите. Там участниците не мислят толкова много за чест и… как беше?

— За хигиената?

— Не. За репутацията.

— Плебейска концепция — посочи Маскелин. — Ще идем ли да погледаме как върви клането?

— Аз кога съм?

— Първият рунд ще започне по пладне. — Метафизикът извади джобния си часовник. — Което е било преди четирийсет минути. Но кралят дойде да произнесе реч.

Кобул се прозя пак.

— Значи все още има време за обяд.

Отне им близо половин час да стигнат портата, водеща в Сегард и Анейските палати. Постоянен поток хора се стичаше в унмерския град: ако се съдеше по вида им, повечето бяха зрители, но немалко бяха въоръжени и вероятно се готвеха да участват в двубоите. Отвън се беше струпала огромна тълпа.

Докато се спускаха по каменния тунел, Маскелин бе споходен от странно усещане — отначало си помисли, че нещо не е наред с червата му, но после вече не беше така сигурен. Като че ли бе станала някаква промяна. Беше се случило нещо, което не влизаше в унисон с чувството му за възприятие. Плюс далечното усещане за световъртеж. Не можеше да определи точно какво става, ала всичко това го притесняваше. Той се обърна и видя, че Кобул се хили.

— Геометрия — каза кратко магьосникът.

Маскелин повдигна озадачено вежди.

— Нагоре ли се качваме, или слизаме надолу?

— Първо беше нагоре — отвърна Маскелин. — А после, като влязохме… — Ето кое беше странното. Коридорът след портала сякаш водеше право към сърцето на планината и би трябвало да е равен. Но веднага щом прекрачиха прага го бе обзело усещането, че слизат. Той погледна през рамо. Наистина слизаха надолу. — Боже мили! Ние сме… не сме където би трябвало да сме.

— Впечатлен съм — засмя се Кобул.

— Къде сме всъщност?

Магьосникът вдигна рамене.

— Нямам представа. Зная само, че не сме под планината в Анеа.

— Колко голям е Сегард?

— Със сигурност достатъчно голям да побира цял град. Може би по-голям от останалия свят. Кой знае? Поколения унмери са копали тези подземия. Може все още да са тук някъде, ако питаш мен.

Маскелин спря и хората отзад се скупчиха. Някои го изгледаха ядно. Той стисна Кобул за ръката.

— Но какво съдържа?

— Моля?

— Какво съдържа порталът, през който влязохме току-що? Ние сме в разлом, нали? Космически разлом.

Кобул се усмихна.

— Разлом в каменен куб с размери на къща, заровен в скалистия склон.

— Но… не разбираш ли? — попита го Маскелин, без да обръща внимание на бутащата се тълпа, изцяло погълнат от мислите си. — Порталът не е свързан с масата на това място — той е само врата. Което означава, че ако успеем да го преместим, да го разположим някъде под водата, може да го използваме, за да източим саламурата в океаните.

— Преместването му е малко по-сериозен проблем, отколкото си представяш — каза Кобул. — Както и да е, ами ако там някъде, в този друг свят, все още има изгубена цивилизация? Готов ли си да спасиш един свят, като погубиш друг?

— Разбира се. Ти не си ли?

Усмивката на магьосника се стопи.

— Ела — рече той. — Ямите са точно отпред.

Тунелът се отваряше в зала, толкова просторна, че според Маскелин би могла да побере целия имперски дворец. Таванът бе на поне двеста метра над тях, а стените едва се виждаха. Залата бе осветена от хиляди перлени фенери, повече, отколкото бе виждал някога събрани на едно място, окачени на въжета, стълбове, триножници и скелета.

Тълпата се бе събрала пред тях и вече се чуваха развълнувани възгласи. Тук в каменния под бяха издълбани няколко ями. Когато се приближи, Маскелин видя, че стените на ямите са изсечени терасовидно, за да предоставят места за сядане. Вътре в тях имаше още перлени фенери и горящи светилници, осветяващи подовете, където мереха сили участниците. Заревото долу бе червеникаво и дъното на ямите наподобяваше разпалена пещ.

Встрани от ямите с въжета бе оградена територия, достъпът до която бе през врати, изкъртени и донесени от разрушени сгради в града. Ако се съдеше по знаците, това бе мястото, където се събираха участниците. Входовете се охраняваха от доброволчески отряди, които проверяваха билетите и вписваха имената с тебешир върху черни дъски, а през това време ловки букмейкъри оглеждаха участниците, преценяваха на око способностите им и после огласяваха гръмогласно предлаганите залози. Доколкото Маскелин успяваше да чуе, залозите изобщо не бяха реални.

Регистрираха Кобул, който — не беше изненадващо — се оказа единственият магьосник в целия турнир в ямите. Тъй като използването на усилватели бе забранено, нито един от букмейкърите не оцени високо способностите му, защото заклинанията изискваха време и концентрация. Дори най-великите унмерски магьосници използваха усилващи устройства или се стараеха да се държат на почтително разстояние от своите врагове.

— Колко трябва да заложим на теб? — попита Маскелин.

— Колкото ти се дава — отвърна Кобул. — Залозите ще паднат, след като спечеля първата битка.

Маскелин намери един букмейкър, готов да приеме хиляда златника в съотношение едно към две — жалка инвестиция, но такива бяха условията. Отброи парите, после двамата с Мелор отидоха да си запазят места на съответната арена, докато един съдия отведе Кобул в ограденото място за участници, където да се подготви.

Час по-късно се състоя първият бой на магьосника.

Негов противник се оказа местен лосотанец — едър мъжага, казваше се Рентон, работник в драконовата консервна фабрика. Носеше кожен елек и шорти и бе въоръжен със зловеща на вид извита пика, оръжие, с което очевидно имаше известно умение. Веднага щом металната врата се вдигна и мъжът излезе на арената, посрещнат от оглушителни възгласи, Маскелин изпита известни опасения. Рентон изглеждаше сериозен противник.

От другата страна на арената втора врата подскочи нагоре, придружена от дрънчене на вериги. Кобул излезе и този път се чуха дюдюкания и подсвирквания, както и ругатни. Въпреки расовите му признаци татуировките по кожата караха зрителите да го смятат за унмер.

Съдията покани двамата мъже да се приближат един към друг и Рентон използва този момент да демонстрира уменията си, като въртеше пиката над главата си. Кобул стоеше скромно насреща.

Мелор и Маскелин се спогледаха нервно.

— Този касапин ми се струва доста бърз — каза Мелор.

— Не забравяйте къде намерихме Кобул — отвърна Маскелин и се огледа, надявайки се да види наблизо краля. Но очевидно негово величество не се интересуваше от двубоите в ямите.

Съдията приключи с инструктажа на двамата участници, отдръпна се към стената на ямата, вдигна ръка и обяви:

— Нека двубоят започне!

Двубоят продължи точно две секунди.

Лосотанецът не допусна никаква грешка. Понеже знаеше, че бързината е единствената му надежда за успех срещу магьосник, той се нахвърли върху Кобул, стиснал пиката над рамото си като копие.

Тълпата изрева.

Кобул шепнеше нещо. Внезапно събра ръце, после бързо ги вдигна напред с обърнати навън длани и направи движение, сякаш тласка с тях.

Противникът му се пръсна на хиляди червени въгленчета…

… които се завъртяха около Кобул като светулки, потъмняха и се посипаха на земята подобно на сив сняг. Там, където допреди миг бе стоял мъж, сега нямаше нищо освен малка купчинка пепел.

Настъпи мълчание.

Единствено Маскелин скочи от мястото си и се провикна:

— Браво! Браво!

Херцог Кир откри краля на една от дворцовите тераси, откъдето се виждаше целият град. Издателят на „Лосотански глашатай“ му бе дал сноп бележки с изписани върху тях градски новини, за да бъдат прегледани и одобрени, но една от тях го бе накарала да се появи тук по-рано от предвиденото.

— Ваше величество — каза той. — Конквилас се е регистрирал тази сутрин за участие в турнира.

Крал Паулус застина, с доближен до устата резен грейпфрут.

— Къде се е записал?

— На пристанището.

Кралят кимна.

— Очаквахме го, Кир.

Херцогът също кимна.

— По време на двубоите в ямите се е случило нещо интересно. Появил се е бахретроански магьосник на име Джиан Кобул.

— Мелез? — попита Марквета.

— Баща му е бил унмер — обясни херцогът.

Кралят спря да се храни.

— Как каза му е името?

— Кобул.

— Защо ли ми звучи познато?

— Вашият баща, господарю, имаше магьосник със същото име, записан в една от личните му гвардии. За предателство той накара да го сварят жив и да го прогонят в изгнание.

Крал Паулус изсумтя.

— А сега се връща и без съмнение търси разплата.

— Това е една от възможностите — рече Кир. — Изглежда доста талантлив за мелез. След като спечели първата битка по този начин, никой няма да иска да се изправи срещу него. Противниците му ще се отказват. Ако продължава така, той ще е победителят от турнира в ямите.

Кралят вдигна поглед.

— Сигурно използва усилвател.

— Очевидно не.

— Тогава как успява да събере толкова голяма сила?

Кир сви рамене.

— Естествена способност?

Марквета се замисли над думите му.

— Ще трябва да го убием.

— Разбира се, сир.

— Не мога да допусна един мелез да триумфира над някой от нашите магьосници.

— Ще предприема нужните стъпки.

Кралят отпи глътка вода.

— Фиорел навестявал ли те е?

— Не, сир. Но държи да знаем, че е в Лосото.

— Под каква форма се яви последния път в сънищата ти?

— Беше приел облика на бял елен, сир.

Кралят се засмя.

— Колко подходящо, не мислиш ли?

Грейнджър остана с Конквилас и дъщеря му до сутринта на турнира. Ако днешният ден преминеше, както се надяваше, дъщеря му щеше да се пробуди вдовица. Ала подобно развитие на нещата не беше никак сигурно, защото зависеше от това Конквилас да победи един противник, за когото мнозина твърдяха, че е непобедим.

Убийството на ентропат по правило бе много трудна задача. Ентропатите бяха много по-силни, по-бързи и по-хитри от обикновен човек. Ала убийството на формоменителя щеше да е още по-сложна задача, както му обясни Конквилас. След като един бог може да променя вида си по своя воля, следователно би могъл да промени и всяка част на тялото си — най-вече тази, която е била поразена.

Единствената им надежда бе да получи смъртоносно увреждане на мозъка.

Но Фиорел със сигурност щеше да се опита да ги надхитри. Конквилас и преди се бе изправял срещу ентропично чудовище. И знаеше, че мозъкът не е задължителното място, където се разполагат всички центрове. Освен това нямаше начин да узнаят кой е Фиорел, докато нещата не започнат да се влошават.

Грейнджър слушаше всичко това с нарастващ страх. Беше пропуснал да каже на Конквилас какво му бе разкрил Шехернан, владетелят на меча — че Фиорел освен това е и баща на Грейнджър, и негов дядо, далечен праотец и така нататък много поколения назад. Предстоеше им да се изправят срещу половината от Грейнджъровия род.

Огромна мрежа от древни унмерски тунели свързваше естествената пещера, която Конквилас използваше за свое скривалище, с канализационната система и иманярския пазар, както и с много други райони на Лосото. Именно от тези тунели Грейнджър, Конквилас и Сисело излязоха в гората северно от града.

Озоваха се в долчинка, където гъста гора и шубраци скриваха изхода на тунела. Грейнджър трябваше да прати три от своите копия, за да им проправят просека в гората. Небето над тях беше бледосиньо, миришеше на есен. От север скоро дойде студен дъжд. Листата вече бяха започнали да се сбръчкват и да капят. Тримата крачеха мълчаливо през гората по рядко използвани ловни пътеки.

Късно сутринта стигнаха Сегард.

Огромно временно селище бе възникнало около унмерските руини. Хиляди спяха в палатки и под чергила или се топлеха край огньовете. Между палатките сновяха търговци и предлагаха храна и напитки. Деца играеха в калта. Фокусници забавляваха множеството. Цареше истинска карнавална атмосфера. Горският път бе почернял от постоянния прилив на волски талиги и хора — търговци, зрители и участници, които или идваха откъм Лосото, или се спускаха обратно.

Пред палатите имаше по-малко бойци, отколкото Грейнджър очакваше. Край един огън забеляза група пиратски капитани, които надигаха кози мехове, двама анейски лордове оглеждаха сцената от седлата на конете си, заобиколени от неколцина оръженосци, но останалото множество бе тук, за да зяпа турнира.

Когато забелязаха Конквилас и Грейнджър, всички спряха и се облещиха.

Сисело се бе поуморила от ходенето и Конквилас я носеше на рамене. Тя изглеждаше необичайно развълнувана от всичко и не забелязваше изцъклените погледи. Грейнджър вървеше до тях и гледаше намръщено зяпачите, а десницата му нито за миг не се отдалечаваше от дръжката на меча. Предполагаше, че мъртвата му плът е започнала да смърди отвратително, но спътниците му не го споменаваха. Въпреки това забеляза, че хората около тях бърчат носове. Помисли си дали да не си купи някой балсам или благовонна вода, но се срамуваше да спре за подобно нещо при сергиите.

Най-сетне минаха през Сегардската порта и навлязоха в Анейските палати.

Конквилас го бе предупредил, че при влизането в полуразрушения град ще изпита странна промяна във възприятията. Обясни му, че всъщност навлизат в разлом — истинска малка вселена, създадена чрез магьоснически методи, за да побере в себе си Сегард. Създаването на подобен разлом изисквало огромна енергия, а Сегард бил най-големият известен разломен град. Никой все още не го бил изследвал докрай. Можело да е голям колкото целия Анейски полуостров, дори по-голям.

В отговор Грейнджър изсумтя презрително.

Един тунел ги отведе в огромна подземна кухина — Грейнджър досега не бе виждал толкова голямо помещение, — където множество изкопи в пода изпълняваха ролята на арени. Хиляди перлени фенери във всякакви цветове бяха накачени под тавана и пръскаха светлина. Зоната, където се подготвяха бойците, бе оградена с въжета. По-нататък имаше зелени военни палатки, всичките с изрисуван кралски знак. Там унмерски лордове се смесваха с капитаните на пиратските кораби, местните вождове и анейските благородници. Слуги подтичваха с подноси храна и напитки, музиканти надуваха инструментите си или дрънкаха на тях, стражници охраняваха периметъра. Между тях Грейнджър забеляза татуираните лица на бруталистки и ентропистки магьосници.

От армията на крал Марквета.

Тъкмо в заграденото място се бяха събрали повечето участници. Имаше рицари с изрисувани на броните кръстове на богати лосотански фамилии, дребни провинциални вождове, пирати, флибустиери, оръженосци, прекупвачи и войници от всички краища на империята. Те се наливаха, смееха се гръмогласно, подвикваха и пееха. Поне три оркестъра свиреха различни мелодии. Търговци продаваха ейл и вино на чаши от огромни дървени бъчви, а млади прислужници сновяха с подноси с топъл хляб и сладкиши.

Когато Конквилас влезе в ограденото място, със Сисело на раменете и Грейнджър до себе си, се възцари тишина. Очите на всички се впериха в новопристигналите.

Изплашен чиновник провери дали името на Конквилас фигурира в списъците, побутна очилата си нагоре и извади лист от металния шкаф до себе си.

— В списъка за Главния турнир ли, господарю?

Конквилас кимна.

— Десет хиляди, ако обичате.

Господарят на дракони бръкна в туниката си и извади добре натъпкана кесия. Хвърли я небрежно на масата пред чиновника.

— Тук има двайсет. За двама ни.

Чиновникът погледна Грейнджър.

— Не зная дали може… ъ-ъ… дали е прието… един участник да плаща за друг. Тоест… всъщност… нали така намалявате… ъ-ъ… шансовете си да…

— Да спечели? — подсказа Сисело от раменете на баща си.

— Че тъй де… — продължи да заеква чиновникът.

Конквилас продължи да го гледа равнодушно.

— Ами добре, господарю — склони чиновникът и прибра кесията. — Ако обичате, последвайте ме. — И им посочи една от палатките. — Господарите по правило се оттеглят…

— Нататък? — отново подсказа Сисело.

Мъжът кимна припряно. После ги преведе през смълчаната облещена тълпа и ги покани в посочената палатка.

— Сега, аз… ъ-ъ… — Чиновникът облиза нервно устни. — Специални разпореждания, господарю. Кралят лично ви кани да пийнете преди турнирът… ъ-ъ…

— Да започне? — попита Сисело.

Чиновникът кимна.

— Трябва да ядеш въглен — посъветва го Сисело.

Той я погледна учудено.

— Въглен? Че защо?

— За да престане умът ти да се запъва.

Конквилас се разсмя и каза:

— Води ни при Марквета.

Чиновникът се поклони и ги поведе към една шатра, която се извисяваше и открояваше с великолепието си сред околните чергила и палатки. Около нея патрулираше далеч по-многобройна охрана, която обаче се отдръпна и ги пропусна. Вдигнаха покривалото на входа и се озоваха в шатрата на краля.

Кралят на Анеа се излежаваше върху купчина възглавници и посръбваше вино от кристален бокал. Погледна ги с нескрито отегчение и каза:

— Бях изгубил надежда да ви видя тук, лорд Конквилас.

— Паулус Марквета — отвърна Конквилас. — Не си остарял и с един ден.

Кралят отвърна с мимолетна усмивка. После се изправи, за да ги посрещне.

— А това трябва да е дъщеря ти.

— Сисело — представи се тя.

Той й кимна, преди да насочи поглед към Грейнджър.

— Полковник. Предполагам, че Конквилас е отрекъл да е тровил дъщеря ви и сега обвинявате мен за състоянието й? — Въздъхна уморено. — Да не сте дошли и вие за да ме предизвикате?

— Именно — отвърна Грейнджър.

Марквета отново се подсмихна.

— Добре, ще очаквам с нетърпение този момент. Да се надяваме, че ще преживеете първите двубои. Но моля… — Той завъртя ръка към дъното на шатрата, където имаше хартиен параван, изрисуван с бойни сцени, вероятно от унмерската история. — Заповядайте. Там има нещо, което бих искал да ви покажа.

И ги отведе зад паравана.

Грейнджър се сепна и спря. Херцог Кир стоеше до една дълга маса, на която бе положена Янти. Очите й бяха затворени, кожата й — бяла като зимно небе. Бяха я облекли в тънка плащаница и бяха скръстили ръцете й на гърдите, така че приличаше на труп. Ако не беше едва забележимото повдигане на гърдите, щеше да я помисли за умряла. Той изтича при нея и я улови за ръката. Кожата й бе студена като камък.

— В безопасност е — каза Кир. — Засега.

— Събудете я.

— И да позволим на отровата да я довърши?

Конквилас го изгледа надменно.

— Няма никаква отрова.

Грейнджър се обърна към Марквета.

— Разбрах, че ти е отказала.

— Не ми е отказала — отвърна Марквета. — Нищо подобно. Ето какво исках да ви покажа. — Доближи спящата Янти и сложи ръка на корема й. — Тя е бременна.

Грейнджър не се усъмни в думите му — коремът й вече наистина се бе заоблил. Но кога? Зави му се свят. Той се завъртя, обхванат от ярост, към младия крал и вдигна юмрук да го удари.

Конквилас го спря и каза само:

— На арената.

Маскелин погледна имената върху таблото и се намръщи.

— Полковник Томас Грейнджър. Този човек притежава невероятната способност да оцелява въпреки всички шансове.

Последния път, когато се срещнаха на Елската планина, полковникът се бе опитал да го убие, като се заби с летяща колесница в оръдейната позиция, която Маскелин бе използвал да бомбардира хаурстафския дворец. По-късно Маскелин намери колесницата, но тя се оказа празна, и едва след време научи за копиращия меч на Грейнджър и си даде сметка какво може да се е случило. Ето един воин, който действително притежаваше поне девет живота.

И сега отново се бе появил в Анеа. Маскелин се чудеше дали все още притежава онова страховито магьосническо оръжие и какво му струва обвързването с него. Когато въпросът опреше до унмерски предмети, винаги трябваше да се плати горчива цена.

— Как би се справил с деветима противници? — обърна се той към Кобул.

Намираха се в дъното на една от големите палатки, където Кобул се бе присламчил към буре с ейл. Бахретроанецът допи поредната халба и отвърна:

— Справял съм се в много по-неблагоприятни положения.

— Интересно какви ли са залозите за Грейнджър? — промърмори замислено Маскелин и пак се обърна към Кобул. — Сигурен ли си, че искаш да изпиеш толкова много преди началото на главния турнир?

Кобул бе спечелил служебно състезанието в ямите — никой повече не пожела да излезе срещу него. Главният турнир щеше да започне всеки момент.

— Сигурен съм.

Маскелин отново прегледа списъка.

— В първия рунд Грейнджър ще се бие срещу един лосотански лорд. Случайно знам, че Грейнджър има копиращ меч.

— Гадно предметче — каза Кобул. — Изненадан съм, че още е жив.

— Това е една от най-неприятните му черти — отвърна Маскелин и погледна джобния си часовник. — Хайде, всеки момент ще започне.

Намериха арената и Маскелин заложи петстотин на победата на Грейнджър. Вече започваше да се забавлява. Бяха закъснели и трябваше да изберат място на най-горния ред, където разбутаха част от зрителите, за да се настанят. Маскелин откри, че хората са склонни да се отдръпват от пътя ти, когато имаш до себе си бахретроански бруталист.

Почти веднага след това един съдия излезе на каменния кръг долу и вдигна ръце, призовавайки към тишина.

— За третия двубой днес имаме двама местни участници, въоръжени до зъби с най-опасните магьоснически оръжия. — Даде знак и невидимият помощник вдигна северната врата. — Първо, нека ви представя Марек Суейл от Йорбърнския квартал на Лосото, представляващ самата Йорбърнска фамилия. — Тълпата избухна в овации, когато на арената излезе красив млад мъж с излъскана до блясък броня. В едната си ръка държеше обикновен на вид щит, а в другата стискаше огромен чук. Маскелин огледа оръжието и не пропусна да забележи унмерските знаци, гравирани в метала.

— Срещу него — продължи съдията — и представлявайки само себе си, е един бивш имперски войник. На вашето внимание полковник Томас Грейнджър от легендарните Гробари. Прокуден в изгнание от лосотанския си дом, след като се опълчил на самия император Хю.

Грейнджър излезе. Маскелин отбеляза, че е сам. Но освен това забеляза и мъртвешкия цвят на кожата му. Пристъпваше като ходещ труп.

— Кобул, как ти изглежда? — попита Маскелин.

Кобул смръщи вежди, после подуши въздуха.

— Тази миризма…

— Не мислиш, че това е Грейнджър ли?

— Хора, които изглеждат като него — отвърна Кобул, — обикновено вече лежат в гроба.

Двамата противници застанаха един срещу друг на арената, а съдията продължи:

— Това е официален двубой и за него важат стандартните правила. Борбата спира, когато единият се предаде или бъде повален в несвяст. — Обърна се към Суейл. — Готов ли сте?

Мъжът кимна.

Съдията се завъртя към Грейнджър.

— А вие?

Грейнджър също кимна.

— Тогава започвайте! — Съдията се дръпна към края на арената.

Младият лосотанец заразмахва чука над главата си. Маскелин не се съмняваше, че чукът е енергиен, тъй като на моменти се въртеше толкова бързо, че се превръщаше в размазано петно и издаваше бръмчене. Удар с подобно оръжие би запокитил жертвата чак в Лосотанския залив.

Грейнджър стоеше насреща в очуканата си стара броня, стиснал дръжката на все още неизвадения меч. И — за изненада на Маскелин — оставаше само един. Не се появи нито едно от копията му.

Звукът от чука на Суейл прерасна в пронизителен писък — оръжието набираше скорост. Маскелин усети, че каменната седалка под него започва да вибрира. Дори зъбите започнаха да го болят. Внезапно младият лосотанец хукна към Грейнджър, сега вече описвайки с чука осморки, за да се предпази от всякаква възможна атака.

А Грейнджър все още не предприемаше нищо.

Маскелин се надигна заинтригуван.

Някой в редицата зад него извика:

— Седни бе!

— Не виждам — оплака се Кобул.

Суейл вече бе пред Грейнджър. Стовари чука вертикално, право върху нараменника му.

Звукът от сблъсък на метал с метал отекна до всички краища на арената и бе толкова силен, че Маскелин го почувства чак в костите си. Дори черепът му се разтресе. Зрителите наоколо изстенаха и запушиха уши.

Младият лосотанец отстъпи назад и се олюля като пиян. Вместо чук държеше безформено парче метал.

През цялото това време Грейнджър не беше помръднал. Едва сега пристъпи към противника си и го зашлеви през лицето. Младият лосотанец рухна в несвяст.

Тълпата мълчеше.

А после изведнъж изригна в овации.

— Победителят — обяви съдията — е Томас Грейнджър.

Маскелин погледна Кобул, който разглеждаше втренчено полковника.

— Интересен двубой, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Кобул. — Макар че, технически погледнато, младият воин спечели.

— И защо?

— Защото е единственият жив в края на битката.

Докато напускаше арената, Грейнджър продължаваше да фазира. Ръката му все още стискаше копиращия меч, но сега той бързаше да се отърве от своите двойници. От горчив опит беше научил, че бронята не реагира добре на внезапната промяна на масата вътре в нея и ще започне да се тресе и да бръмчи, ако изведнъж пусне оръжието. Така че бе по-добре да действа внимателно.

Турнирът продължи през целия следобед и едновременно на всички арени.

Оказа се трудно да открие Конквилас. След като разпита за него, го упътиха към оръжейните палатки, където участниците можеха да наемат или закупят различни обикновени и магьоснически оръжия. Когато полковникът влезе, господарят на дракони изпитваше върху дланта си баланса на един меч. Сисело седеше на масата до баща си и го гледаше с ококорени очи.

— Този какво прави? — попита Грейнджър.

— Този ли? — отвърна Конквилас, без да отделя поглед от меча. — Този сече.

— И това е всичко?

— Достатъчно е.

— Така е — призна Грейнджър, — ако унмерският лорд, срещу когото ще се изправиш, не крие нещо в ръкава си. Не мислиш ли, че Марквета е нагласил списъците с участниците? А какво става с твоите вакуумни стрели?

— Не разполагам с неограничен брой от тях — отвърна Конквилас. — Пусна ли някоя, не е лесно да си я върна.

— Поздравления за победата — каза Сисело на Грейнджър.

— Да, вярно. — Конквилас го погледна.

Сисело скочи от масата.

— Сега ли си искаш наградата?

— Каква награда? — попита Грейнджър.

— Наградата за твоята победа! — възкликна тя. — Купих ти нещо.

Грейнджър неволно се засмя.

— Купила си ми нещо?

Тя му подаде малко шишенце, чието гърло бе омотано с парче плат.

— Какво е това? — попита той и го вдигна, за да го разгледа по-добре. Извади тапата и подуши. Течността вътре имаше приятен аромат на цветя.

Парфюм?

— Можеш да си сложиш малко още сега, ако искаш — каза Сисело.

Аргусто Конквилас излезе на арената, за да се изправи срещу един висок унмерски лорд, Гефен, който се бе прочул в гетата като даровит майстор на меча. По преценка на Грейнджър Гефен бе към шейсетгодишен, но се движеше с гъвкавостта на млад атлет. Беше въоръжен с два меча, единия с Г-образна форма. Грейнджър веднъж бе присъствал, далеч на изток, на подобен стил на бой, при който закривеният меч се използваше, за да улови и блокира оръжието на противника.

Докато съдията ги представяше, Гефен завъртя рамене и подскочи на място. След това кръстоса оръжията си пред себе си, приклекна и започна да обикаля в кръг около господаря на дракони.

Конквилас протегна встрани взетия под наем меч и пристъпи напред без колебание.

Сисело стисна ръката на Грейнджър. Седеше до него, впила очи в арената.

— Няма да продължи дълго — рече тя.

Оказа се права.

Двамата мъже се срещнаха в центъра на арената. Конквилас направи лъжливо движение напред, прехвърли меча в другата си ръка и го завъртя към рамото на своя противник. Гефен реагира със светкавично париране, улови меча на Конквилас със закривеното острие и го дръпна надолу.

Конквилас позволи оръжието му да бъде отклонено, но после внезапно го извъртя и удари противника си с дръжката в носа. Гефен се олюля и отстъпи назад.

Миг след това острието на Конквилас се опря в гърлото му.

— Предавам се — извика Гефен. — Предавам се!

Тълпата нададе възторжени възгласи.

— Нали ти казах? — рече Сисело.

След първия рунд четирийсет и осемте участници намаляха до двайсет и четири. Грейнджър и Конквилас се постараха да гледат колкото се може повече двубои — опитваха се да разберат кой от участниците може да е формоменителят. Обръщаха внимание най-вече на онези бойци, които се отличаваха с уменията си от останалите.

Един от тях несъмнено бе бахретроанският магьосник Кобул.

Първият му съперник беше друг магьосник от унмерските гета, известен с името Доминус.

Беше охранен мъж, облечен с оранжева туника и пристегнал косата си със синя панделка. Излезе на арената бос и носеше по себе си толкова много магьоснически пръстени, гривни и брошки, че въздухът около него трептеше от излъчваната енергия. Доминус принадлежеше към Ентропичната магична школа и Грейнджър нямаше търпение да види какво ще излезе от схватката между двамата.

Конквилас и Сисело се присъединиха към него тъкмо когато предстоеше двубоят да започне.

— Смятате ли, че това може да е нашият човек? — попита Грейнджър.

— Казват, че бил добър.

Кобул и Доминус стояха един срещу друг в двата края на арената. Но още преди съдията да завърши представянето Грейнджър видя, че Доминус си шепне тихо и изписва знаци във въздуха със скритата зад гърба си ръка.

— Това е измама — обади се Сисело.

— Тихо — скастри я Конквилас. — Остави ни да гледаме.

В мига, в който съдията обяви началото на двубоя, около Доминус се образува мощна енергийна сфера. Беше прозрачна, но мътновата, като захабено стъкло, само че потрепваше и се поклащаше, сякаш беше течна.

Едва сега и Кобул зашепна нещо и помръдна с пръсти в строг ред. После изопна ръце в успокояващ жест.

Доминус тръгна напред и докато крачеше, сферата трепна и удвои размера си. Грейнджър усети промяна във въздушното налягане и долови нисък грохот, като от далечно земно свличане. Все още можеше да различи Доминус в сферата, но образът му бе замъглен и светлината вътре отслабваше. Стори му се, че магьосникът направи някакъв знак. Изведнъж сферата отново се удвои. Сега вече беше само на сантиметри от бахретроанеца.

Кобул внезапно пристъпи напред и опря длани на сферата.

Шляп!

Енергийната сфера изчезна в миг и Кобул остана сам на арената. От Доминус нямаше и следа.

— Претоварване — промърмори Конквилас. — Този бахретроанец е наистина толкова добър, колкото казват.

— Какво стана? — попита Грейнджър.

— Доминус малко се пресили — отвърна Конквилас. — Опита се да обязди прекалено много енергия. Кобул просто му прехвърли още малко, за да си поиграе и с нея. Но се оказа твърде много за нещастния човечец.

— Мислиш ли, че Кобул може да е Фиорел?

Конквилас не отговори.

Крал Марквета и херцог Кир спечелиха двубоите си с лекота, макар че според Грейнджър противниците им не вложиха кой знае какъв мерак. Марквета се би с рапира и без усилие надви младия анейски благородник Джон от Берна, който все пак показа забележителни умения. Херцогът пък бе избрал сребърна алебарда с гравирани руни, която — както се стори на Грейнджър — се движеше по своя воля.

Въпреки лесните двубои Грейнджър си даваше сметка, че нито един от двамата не бива да бъде пренебрегван.

И така четирийсет и осемте станаха двайсет и четири. Във втория рунд противник на Грейнджър беше един кабатански вожд на име Ошак — талантлив мечоносец, чиито забележителни умения с оръжието се подсилваха от няколко унмерски пръстена, изхвърлящи объркващи разноцветни искри. Колкото и да бе добър Ошак, той просто не можеше да се сравнява с Грейнджър, чийто меч и броня по маса вероятно се равняваха с тази на целия град.

Конквилас също победи своя противник — друг изтъкнат боец, който се сражаваше с боздуган и бе облечен в странна броня от синьо стъкло, изпускаща при всеки удар пронизителен болезнен звук, предизвикващ нетърпима болка у околните. На няколко пъти по време на двубоя зрителите от предните редове надаваха мъчителни викове и се опитваха да се покатерят върху хората зад тях.

Дори звукът да причиняваше болка на Конквилас, той не го показа с нищо.

Марквета, Кир и бахретроанецът спечелиха и вторите си двубои, но все още нямаше и следа от формоменителя. Двайсет и четиримата участници намаляха до дванайсет.

— Кралят е променил списъците, за да внесе повече драматизъм — обърна се Грейнджър към Конквилас след приключването на третия рунд. Не беше лесно да се определи кое време е без дневна светлина, но той предполагаше, че наближава полунощ. Двубоите щяха да се възобновят на сутринта. — Иска да се срещне с теб накрая. Иска своя голям финал.

— Разбира се — съгласи се Конквилас.

— Или пък очаква Фиорел да те убие тази нощ в палатката, а на сутринта да се изправи срещу твоя двойник и да го „победи“.

Конквилас беше потънал в размисли.

Бяха се настанили в едно тихо място, близо до бъчва с бира, недалече от входа към тяхната палатка. Сисело се бе загърнала в одеяло и спеше дълбоко в краката на баща си. Марквета се бе прибрал в двореца и бе откарал със себе си Янти — ако слуховете бяха верни. Още една причина Грейнджър да е в лошо настроение.

— Какво според теб прави с нея? — попита той ядно.

— С дъщеря ти? — Конквилас го погледна. — Тази нощ няма опасност за нея.

— Защо трябваше да я взема със себе си?

— За да те заболи — отвърна Конквилас. — И за да ти покаже, че има власт над теб.

Сисело промърмори нещо насън. Унмерският лорд се пресегна и я погали по бузата.

— Паулус Марквета може да е жесток и арогантен и със сигурност е недооценен — рече той, — но не е чудовище. Той е способен да обича.

Грейнджър поклати глава. „И все пак е унмер“ — едва не каза.

Конквилас погали дъщеря си по главата, но отново имаше замислен вид.

— Чудя се ще знаеш ли… — рече той.

— Какво да знам?

— Дали пък формоменителят не те е убил и не е приел облика ти — продължи Конквилас. — Да е станал твое пълно копие, частица по частица, до последната капка кръв. С всички спомени. Дали ще знаеш, че си подменен?

Грейнджър имаше достатъчен опит с копиращия меч, за да си даде сметка, че не може да отговори на този въпрос.

— Ако Фиорел вече ме е убил — отвърна той, — няма смисъл да се безпокоиш за това.

Господарят на дракони кимна.

— Късно е. Ще ида да поспя. — Наведе се и взе дъщеря си в обятията си. Тя не помръдна. — Ти също трябва да си отдъхнеш.

— Нямам нужда — отвърна Грейнджър. — Аз съм умрял.

Конквилас го погледна учудено.

— Дори мъртъвците имат нужда от отдих.

Грейнджър наистина заспа. На сутринта, в последния ден от турнира, го събуди барабанен бой. Той изстена, падна от леглото и бронята му издрънча на каменния под. Чу се тихо бръмчене. Грейнджър подуши въздуха.

Каква беше тази воня, която лъхаше от него?

Изправи се и поля бронята с парфюма на Сисело. Помогна — но не много. След това излезе да види за какво е врявата.

Ударите на барабаните идеха откъм арената в центъра на огромното помещение и Грейнджър си проправи път натам. Оказа се, че крал Марквета прави демонстрация на уменията си с меча.

Беше се съблякъл до кръста и се сражаваше с посичаща кутия.

Посичащите кутии бяха особено свирепо унмерско изобретение и тази, която се биеше с Марквета, не правеше изключение. Украсено с гравюри метално сандъче, високо двайсетина сантиметра и увиснало във въздуха на височината на главата на краля. От едната му страна се подаваше обикновено острие, не по-дълго от няколко сантиметра. Това оръжие би изглеждало смешно, ако не беше ужасяващата бързина, с която нападаше.

Внезапно машинката се стрелна толкова бързо във въздуха, че Грейнджър я изгуби от очи. Марквета завъртя рязко оръжието. Чу се звън на метал, хвръкнаха искри и кутията тупна на пода и остана да лежи там, издавайки тихо бръмчене. Накрая се размърда и отново се издигна във въздуха.

Тълпата избухна в овации.

Барабаните задумкаха оглушително. Някой извика:

— Седем пъти!

Грейнджър се прозя и напусна арената. Тръгна да търси Конквилас.

Зад него тълпата пак аплодира.

— Осем! — дойде викът.

Намери Конквилас пред тентата, където си похапваше здраво. Сисело беше начумерена.

— Унесла се е в грижи — обясни господарят на дракони.

— За твоя двубой?

Конквилас кимна.

Грейнджър премълча. Тя не беше единствената обезпокоена.

Негов противник в третия рунд бе един валсиндърски главорез, Манфред Бардър, който се биеше с кинжал и лък и носеше ужасно стари кожени доспехи, отразяващи магичните атаки, за да ги върнат към техния източник. Вече беше изпържил мозъка на един унмерски бруталист, а след това, още преди нещастникът да се предаде, го бе промушил в черния дроб.

Бронята на Грейнджър забръмча с нарастващо усилие, но тъй като магията, която използваше, бе насочена навътре, главорезът нямаше никакви предимства над него. Оказа се най-лесният бой на полковника досега.

Конквилас спечели своя рунд срещу един рицар от Северна Анеа. Този човек, както се говореше, бил телохранител на един от императорските съперници и притежаваше забележителни умения с късия си меч и щита. Но и той бе надвит от унмерския господар на дракони. Бахретроанският бруталист едва не изтри от лицето на земята един валсиндърски наемен убиец, докато Марквета и чичо му се изправиха срещу последните двама вождове в турнира — и двамата накичени с магьоснически амулети.

И така дванайсетте станаха шест, а Фиорел все още не се бе разкрил.

Последните участници бяха Грейнджър, Конквилас, Марквета, Кир, бахретроанският магьосник Кобул и една наемничка — мургава мускулеста жена на име Голса, която се сражаваше от името на господаря на Барутните острови. Тя бе феноменален воин, еднакво добра с боздуган и меч, цялата изрисувана със защитни заклинания, които досега бяха неутрализирали всякакви опити за магични атаки. Криеше лицето и ръцете си зад метална мрежа и тя само й придаваше още по-страховит вид. Но най-страшното от всичко бе умението й да изкривява пространството около себе си.

Голса твърдеше, че дарбата й е естествена, но Грейнджър подозираше, че използва някакво унмерско приспособление — брошка или верижка, а може би дори същата тази мрежа, с която покриваше част от тялото си. Той я гледа, докато мереше сили с един унмерски лорд — слаб посребрял мъж, един от най-талантливите майстори на меча, които Грейнджър бе виждал, макар и не толкова добър, колкото победения от Конквилас анейски рицар. Мъжът бе по-чевръст от Голса с меча, ала не успяваше да нанесе удар върху тялото й, защото всеки път тя изкривяваше пространството. Един светкавичен удар към шията й се превърна в мушване на земята под краката й. Атаките му завършваха по този начин не защото не му достигаше точност, а тъй като повърхността около нея постоянно се менеше. Затова пък нейните удари идваха от неочаквани ъгли и го повалиха на земята преди накрая да се предаде.

Голса несъмнено бе костелив орех. Но дали тя бе формоменителят? Татуираният бахретроански магьосник също бе изникнал от нищото и бе не по-малко опасен противник. Грейнджър го бе наблюдавал да обсипва противниците си с енергийни изблици, без видимо да прибягва до усилвател.

Но от друга страна, нищо не пречеше Фиорел да се е преобразил в облика на херцог Кир или дори на крал Марквета. Изглеждаше съвсем логично покровителят на херцога да се бие вместо него или да бъде призован да заеме мястото на краля, на когото бе помогнал да се качи на трона. Нито Марквета, нито Кир изглеждаха обезпокоени от перспективата да се изправят на арената срещу Конквилас. Дали пък защото знаеха, че не могат да бъдат победени?

Грейнджър се бе прибрал в палатката си и обмисляше всички тези неща, когато някой се изкашля отвън.

— Влизай — каза той.

Влезе Конквилас.

— Марквета иска да сключи сделка.

— Каква сделка?

— Предлага последен бой. Две групи от по трима. До смърт.

— Че аз вече съм умрял.

Конквилас не се усмихна.

— Готов е да си затвори очите пред този факт.

— И кого ще вземе в групата с него и Кир? — попита Грейнджър. — Голса или бахретроанеца? Кой от двамата ще се окаже формоменителят?

Този път настъпи продължително мълчание. Накрая Конквилас отвърна:

— Иска ти да се биеш заедно с него и Кир. Каза, че е готов да ти даде последен шанс да застанеш на страната на победителите. Ако откажеш, лошо ни се пишело.

Грейнджър втренчи поглед в Конквилас.

— Пак тези негови игрички.

— Такова е предложението му.

— Аз не съм Фиорел.

Унмерският лорд не отговори.

— Кажи му, че отказвам. Ще теглим чоп за третия участник.

Конквилас кимна.

— Така да бъде.

Падна им се бахретроанецът, което отреди Голса за краля и херцог Кир. Грейнджър се зачуди дали планът на Марквета не е бил такъв от самото начало и предложението му да е целяло само да посее подозрения в ума на Конквилас.

„В умовете на всички ни…“ Той си спомни думите на Конквилас: „Да е станал твое пълно копие, частица по частица, до последната капка кръв. С всички спомени. Дали ще знаеш, че си подменен?“

И ето че барабаните заудряха за последен път и Грейнджър излезе на арената заедно с господаря на дракони Аргусто Конквилас и Джиан Кобул, бахретроански магьосник, който можеше да унищожи човек с прошепване или жест. Срещу тях се изправиха наемничката от Барутните острови, херцог Кир от Вейл и Паулус Марквета — коронованият наскоро крал на Анеа.

— Казвам се Кобул — прошепна бахретроанецът на Грейнджър.

— Зная — отвърна полковникът.

— Пази се от алебардата на херцога.

Грейнджър се извърна към него.

— Какво?

— Алебардата. Долавям магия в нея. Нещо, което досега не е използвал.

— Какво например?

Бахретроанецът повдигна рамене.

— Нещо много силно.

Съдията пристъпи напред, вдигна ръце и се провикна:

— Дами и господа! От близо осемдесет участници от различни краища на кралството стигнахме само до шестима. Два отбора предстои да се бият за кесията, съдържаща шестстотин хиляди златника. Вдясно от мен…

Грейнджър се наведе към Конквилас и прошепна:

— Ще можеш ли да избиеш алебардата от ръката на херцога?

— Тя се държи с две ръце — отвърна Конквилас.

— Ще можеш ли да го направиш?

— Може би. — Той отвори колчана и въздухът нахлу вътре.

— … и от далечния Бахретроански бряг — продължаваше съдията, — легендарният магьосник бруталист Джиан Кобул, повелител на тайните огньове в сърцето на сътворението…

— Не съм го писал аз — оправда се Кобул. — Сами си ги измислят.

— Зная — отвърна полковникът.

— Вляво от мен — не спираше съдията. — Крал Паулус Анейски, син на Йонас Призователя и кралица Грейс Констанс Ларвен…

— Как ще поделим печалбата? — попита Кобул.

Грейнджър сви рамене.

— Не зная.

— Как така не знаеш?

— Ами, не съм мислил за това — отвърна полковникът.

— Значи нямаш нищо против да делим на три? — попита Кобул.

— Нямам.

— Добре. Исках просто да си изясним нещата. Понякога хората имат различни идеи, като дойде време за подялба…

Грейнджър извади меча си.

— Започва се.

Съдията отстъпи назад и обяви началото на боя.

— Уф, вярно — изсумтя Кобул, обърна се светкавично и прати вихър от трептяща енергия към тримата им противници — мощна вълна от светлина и мрак, която се понесе през арената…

… и се пръсна на безброй светулки.

Херцог Кир стоеше отсреща, опрял юмрук на гърдите си. Мъглива зеленикава сфера обгръщаше и него, и съотборниците му. Бариерата разпръсна атаката на Кобул сякаш разсейваше дим.

Грейнджър погледна наляво и видя, че Конквилас поставя едновременно две стрели на тетивата. Самият той бе стартирал фазирането. Докато призоваваше двойниците си, изпита познатото усещане за нарастване на маса и сила. Само за няколко удара на сърцето създаде стотина копия, събрани на едно и също място. После двеста, може би дори петстотин.

Конквилас пусна стрелите…

… които попаднаха в зелената сфера и се пръснаха с бледи пламъчета.

Енергийната сфера започна да потъмнява.

Конквилас се намръщи.

— Тази бариера е твърде мощна, за да е творение на Кир.

— Фиорел? — попита Грейнджър. Той продължаваше да се умножава и сега вече силата му се бе увеличила хилядократно. Бронята започна да бръмчи жалостиво — приближаваше пределите на издръжливостта си.

Той пристъпи напред и стовари меча върху сферата.

Това бе сила, достатъчна да разцепи на две планина, но енергийната сфера само отново потъмня. Вече не виждаха противниците вътре, само неясни силуети. Дали Кир не използвате бариерата като завеса за някаква друга магия? Или се опитваше да прикрие Фиорел?

Кобул запокити нов изблик енергия, но от него сферата стана още по-тъмна, почти черна.

И в този момент тя започна да се издига пред тях. Пет стъпки, десет, после двайсет. Остана да се рее там, неподвижна и същевременно кипяща от изпълващата я енергия.

— Той е създал разлом — сети се Конквилас. — Нова вселена. Използва енергията, с която го обстрелваме, да го подхранва.

Грейнджър бе вдигнал глава и я разглеждаше.

— За да ги предпази от нас?

Земята под краката им започна неудържимо да се тресе. Каменният под се пропука. Зрителите нададоха изплашени възгласи и наскачаха от местата си.

— Мисля, че не — отвърна Кобул. — По-скоро за да ги предпази от Фиорел.

Мощни трусове продължаваха да разтърсват цялата зала. Арената внезапно се килна на една страна и Грейнджър тупна на земята. Падна по гръб, с поглед, вперен в далечния таван. Вътре в сводестия покрив зърна чудовищно лице.

И извика на Конквилас:

— Нали каза, че Фиорел можел да приема всякакви форми?

— Всякакви познати нему форми.

— Погледни нагоре! — Грейнджър вдигна ръка. — Ние сме вътре в него. Фиорел е Анейските палати. — В мига, когато произнасяше тези думи, арената около тях започна да се разпада. Огромни пукнатини плъзнаха нагоре по редовете. Отново се разнесоха изплашени викове. Зрителите се прескачаха едни други, тези от горните редове прекрачваха разширяващите се цепнатини.

— Сисело! — извика Конквилас.

Тримата мъже се присъединиха към изплашената тълпа, която бързаше да напусне арената. Скоро след това стигнаха последния ред седалки. Лагерът на участниците изглеждаше сякаш през него е преминала буря. От тавана се сипеха въжета със закачени на тях перлени фенери. Хората се блъскаха и не знаеха накъде да побегнат. Конквилас си проправи път със сила през тълпата.

— Сисело!

Чуха гласа й някъде отляво.

— Аз ще се погрижа за нея — рече Грейнджър.

Отново започна да призовава мечови копия. Прати осем свои двойници да търсят из тълпата в посоката, откъдето бе долетял гласът на момичето. Изведнъж съзнанието му се изпълни с множество възприятия. Видя стъпкани мъже и жени и други, които бягаха в паника. Преобърнати маси и бъчви, разбити съдове. Скъсани въжета, пропукан каменен под. И стотици лица. Хиляди лица.

А после видя Сисело.

Беше се свила в тясното пространство между полуразрушените стени на една барака и хлипаше изплашено. Грейнджър я грабна с ръцете на онзи двойник, който бе най-близо до нея. Те всички бяха него и той бе едно с тях и му бе доста трудно да прави разлика. Друго негово копие вдигна глава.

Енергийната сфера на Кир се носеше във въздуха над тях. А на тавана отгоре все още се виждаше огромното лице на бог Фиорел. То бе изваяно от непрестанно променящ се камък и имаше учудващо спокойно, дори тъжно изражение. От него се сипеха отломки и прахоляк. Лицето отвори очи и проговори с гласа на планината:

— Конквилас.

Копието на Грейнджър се върна при тях и положи Сисело на земята до баща й. Той се наведе, вдигна я и я прегърна.

— Конквилас!

Грейнджър, Кобул и Конквилас се покатериха на една купчина отломки, за да огледат положението по-добре. От тавана продължаваха да се сипят камъни, падаха навсякъде около тях, трошаха сергиите на търговците, разбиваха импровизираните бараки и погребваха под себе си падналите. Ставаше все по-трудно да се диша. Грейнджър не сваляше очи от сферата на Кир, която продължаваше да се носи над всичко това. Почти бе стигнала до тунела, през който излизаше тълпата. Ала районът между тях бе изпълнен с гъсти облаци, а теренът — насечен от дълбоки цепнатини. Нямаше начин да ги пресекат.

Конквилас сложи дъщеря си на пода и се прицели със стрела в огромното лице на тавана.

Фиорел се засмя.

— Доста време измина, унмерски благороднико.

— Пусни детето ми да излезе — отвърна Конквилас.

Каменните очи високо над тях се присвиха.

— Кажи ми, защо трябва да проявявам милосърдие, когато ти не прояви никакво към Дюна?

— Аз имам недостатъци — отвърна Конквилас. — Ти — не.

— Това не стига — рече формоменителят.

— Тогава да сключим сделка — продължи Конквилас.

— Каква сделка?

Конквилас свали лъка.

— Пусни я — рече високо. — И аз ще се бия с теб.

Гигантското каменно лице се намръщи.

— Това ли ти е сделката? Отказвам.

Конквилас седна на купчината камъни, сложи лъка до себе си и разпери празните си ръце.

— В такъв случай прави каквото искаш. Няма да се съпротивлявам. Но пък и ти никога няма да узнаеш.

— Какво да узная?

— Кой от нас е по-велик.

— Аз съм бог! — изрева Фиорел. — В сравнение с мен ти си нищо.

— Само защото притежаваш по-голяма сила — уточни Конквилас. — Но ако ти се отнеме, какво остава? Ако приемеш моя облик, копираш тялото ми до последната клетка, ако се направиш идентичен с мен и сетне ме предизвикаш на дуел, аз ще победя.

Фиорел обмисляше думите му.

— Няма нищо срамно — продължи Конквилас — да признаеш, че тази мисъл те плаши.

Богът отново се разсмя, после каза:

— Добре тогава. Съгласен съм. Но ако загубиш, тя също губи. Аз ще я открия.

Конквилас кимна.

Фиорел затвори очи и земята се разтресе. Пукнатините между тяхната група и изхода се затвориха, образувайки през порутения под път, по който можеха да излязат.

— Грижи се за нея — каза Конквилас на Грейнджър.

— Не! — извика Сисело. — Не, не, не! — Опита се отчаяно да се вкопчи в него, но господарят на дракони я върна нежно в обятията на Грейнджър и му нареди:

— Побързайте.

Грейнджър вдигна ридаещото момиче.

— Кобул?

Бахретроанецът, изглежда, се колебаеше. Вдигна глава към огромното каменно лице, огледа и пътя към изхода. От сферата на Кир нямаше и следа.

— Тръгвам с теб, Грейнджър — заяви той. — Това нещо е твърде голямо.

Хукнаха към изхода, като оставиха господаря на дракони сам сред отломките. Само веднъж полковникът погледна през рамо. Бяха вече твърде далече, но му се стори, че на устните на Аргусто Конквилас играе усмивка.

Към следващата част или към съдържанието

Алън Камбъл Изкуството на лова (9) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

Метаданни

Данни

Изкуството на лова

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.Турнирът

Алън Камбъл
Изкуството на лова (9) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

8.
Турнирът