Алън Камбъл
Изкуството на лова (8) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

7.
Игрид

Игрид се рееше над Кралско море. Грейнджър, коленичил между лопатките й, се бе вкопчил здраво в двете метални скоби. Наметалото му бе подгизнало и натежало от дъжда и бе залепнало за раменете му, шибано от леденостудения вятър. Брънките на бронята стържеха неприятно обгорените му от саламура рамене, ръкавиците бяха оставили червеникави дири на китките, но той знаеше, че без магичната сила, стаена в тях, ще рухне в несвяст. От умствената умора обаче нямаше никакво спасение. Поредната безсънна нощ оказваше пагубното си влияние върху нервите му. Трябваше да си почине колкото се може по-скоро.

Смъкна едната ръкавица, за да огледа ръката си, и установи, че кожата е посивяла, с мъртвешки вид, и че въобще не може да помръдне пръстите. Известно време полага напразни усилия, опитвайки се да размърда поне кутрето, но накрая се отказа. Изпитанието само го изтощи още повече.

Пак нахлузи ръкавицата.

Огромните криле на дракона се простираха от двете му страни, обагрени в морскосиньо на светлината на утринното слънце. Океанът отдолу бе тъмночервен, но в плитчините около Перегрело Сентевадро придоби прозрачния цвят на младо вино.

В небето имаше и други дракони, ала те се държаха на разстояние. Летяха предимно на юг, от време на време събираха криле и се стрелкаха надолу и издължените им тела се забиваха в отровната вода, вдигайки стълбове саламура. Едва ли търсеха храна толкова близо до Драконовия остров, тъй като навярно отдавна бяха изловили всичко в околностите. По-вероятно ги привличаха потопени на дъното ичусаи, изпускащи отровата, която бе съсипала световния океан.

Игрид почти не бе проговорила, откакто полетяха, но сега, докато приближаваха големия черен масив, се обади:

— Конквилас е заминал.

— Откъде знаеш? — попита Грейнджър.

— Има някои признаци — отвърна тя. — Знаци, които може да разчете само дракон.

— Добре де, къде е?

Игрид не отговори. Докато се снишаваше, слънчевите лъчи се плъзнаха по люспестото й тяло, окъпаха Грейнджър и за миг той почувства приятна топлина. Сетне тя навлезе в сянката на голяма пещера и вдигна малка буря от прахоляк и камъчета, докато кацаше.

Точно отпред Грейнджър забеляза рядка и древна унмерска яхта, подпряна между две колони от черен камък. Наоколо бяха разхвърляни кости на Удавници. Подобен съд бе достатъчно стар, за да е плавал в незамърсени води. Яхтата бе с изящна изработка. Върху сивия корпус все още се виждаше оригиналната украса. Един от илюминаторите на надстройката бе отворен и от него долиташе музика. Някой вътре свиреше на лютня.

Конквилас?

Чу се силно пуфтене и Грейнджър завъртя глава. Вдясно от тях се бе появил дракон. Беше млад мъжки, наполовина колкото Игрид, и вероятно бе лежал свит в една вдлъбнатина, черна като кожата му. Сега разгъваше гъвкавото си тяло. Ноктите му дращеха по планините от кости и по каменистата земя. Той повдигна глава и от устата му се разнесе ниско ръмжене, последвано от странен тракащ звук.

Игрид отвърна със същия звук.

Грейнджър реши, че разговарят.

Накрая Игрид се обърна към Грейнджър и каза:

— Конквилас не е тук. Никой няма да може да се свърже с него, докато не започне турнирът на Марквета в Лосото идния месец.

— Идният месец не ми върши работа — изръмжа Грейнджър. Знаеше, че няма да издържи толкова дълго на натиска на меча. Оставаха му броени дни, в най-добрия случай месец, преди оръжието да го овладее напълно. Повече не можеше да го използва. Сега копията му се подчиняваха не на него, а на меча. Погледна към отворения илюминатор и каза:

— Исках само да разговарям с него.

Говореше достатъчно високо, за да го чуе онзи, който свиреше на лютня, защото най-вероятно това бе човекът, когото търсеше.

По-младият дракон оголи зъби.

— Стана така заради дъщеря ти — изсъска той. — Нашият господар не желае да го шпионират. Нито да се превърне в мишена на убийци. И колкото и да е обезпокоен от вашето предсказание, полковник, и колкото и да иска да ви помогне, ние имаме заповеди. Конквилас не бива да бъде обезпокояван до турнира. Нито един дракон няма да ви помогне да го намерите дотогава.

Грейнджър отново погледна към яхтата. Музиката бе спряла.

— Господарят ви е в голяма опасност.

— Конквилас реши да бъде така — отвърна черният змей.

— Няма никакъв начин да му пратим вест — обади се Игрид. — Трябва да чакаме, докато се появи, преди да го предупредим. Или да разкрием плановете на Марквета на турнира. Нека се знае, че самият Фиорел смята да е сред участниците.

— Ами аз? — попита Грейнджър. — Няма да издържа дотогава. Трябва да ме отнесеш в Етугра.

Игрид изви дългата си шия и обърна глава срещу него. Той се дръпна назад, почувствал отровния й дъх.

— Все още ли се надяваш, че Етан Маскелин може да ти помогне?

— Имам ли друг избор? — отвърна с въпрос Грейнджър.

Игрид разговаря известно време на странния си език с другия дракон. На Грейнджър му се стори, че младият змей се подсмихва. Накрая Игрид отново се обърна към него.

— Етан Маскелин не е в Етугра. Корабът му е забелязан край Грабни скала, на три дни път южно от затворническия град.

— Ще ме отнесеш ли там?

— Сведението е отпреди седмица. Досега може да е някъде другаде. Мога да те отнеса в Етугра, но мисля, че трябва да отидеш в Лосото и да чакаш там пристигането на Конквилас. Ако той знае, че бащата на Янти го издирва, сам ще те открие.

Грейнджър се намръщи. Твърде много „ако“. Не обичаше да разчита на случайността. Отново погледна към яхтата. Отново се чуваше тиха музика.

Грейнджър развърза торбата от скобите на гърба на Игрид и подхвърли небрежно:

— Ще се поразтъпча, докато обмислям предложението ти. Ставите ми съвсем се вкочаниха.

Игрид се наведе и притисна тяло към земята, за да може да се плъзне по гърба й и да слезе през опашката. Той метна торбата на рамо и я заобиколи отпред.

— Мога ли да използвам тоалетната на яхтата? — И кимна към кораба на Конквилас.

Драконът поклати глава.

— Нямам право да разрешавам подобна молба.

— Две минути — продължи да настоява Грейнджър.

— Съжалявам.

Грейнджър изпръхтя от досада и попита:

— Тогава може ли поне да се изсера зад онези проклети скали?

— Разбира се — отвърна Игрид. — Но гледай да не се отдалечаваш много.

Грейнджър закрачи към яхтата. Докато се приближаваше, смъкна торбата от рамото си и я пусна.

Ускори крачка.

Изведнъж зад гърба му долетя повей.

— Не приближавай яхтата, човече — изръмжа зад него Игрид.

Грейнджър хукна напред.

— Спри! — извика Игрид.

Той задрапа по камъните към трапа. Усещаше промяна в светлината, докато огромният дракон се изправяше зад него. Можеше само да се надява, че бронята е устойчива на огън.

Грейнджър стигна горния край на скалната издатина и затрополи по трапа.

Един люк водеше надолу. Грейнджър затича по палубата, очакваше всеки момент да го облее огнен стълб. Металните му подметки кънтяха по дъските. Но все още нямаше и помен от пламъци. Стигна люка, повдигна го и в този момент отзад го застигна огромна сянка.

Грейнджър прескочи наведнъж шестте стъпала до пода на коридора. Претърколи се, за да омекоти удара, и спря, опрял гръб в стената и с поглед, втренчен в зеещия отгоре люк. Оттам го гледаше Игрид и в очите й се четеше желание да убива. Зъбите й бяха твърде големи, за да проникнат през отвора, през който Грейнджър току-що се бе шмугнал. Дъхът й изпълваше коридора с отровни пари. Би могла да го изпепели на мястото, където лежеше, или да разтроши яхтата на парчета и да го докопа с нокти.

Но не го направи.

Вместо това каза:

— Конквилас не си е у дома, глупако. Дори не е на острова. С действията си не постигна нищо, освен че вече ти нямам доверие.

Грейнджър се надигна.

Драконът вероятно лъжеше. Все някой свиреше на тази лютня и той смяташе да установи кой е. Обърна се и отвори вратата в дъното на коридора.

Зад нея имаше разкошно обзаведен вестибюл, стените бяха облицовани с тропическо дърво и метал. Поне дузина малки перлени фенери висяха от тавана, който бе покрит с резбована китова кост. В единия ъгъл бе поставен бял лакиран клавесин — един от многото изящни предмети в каютата. На столче до клавесина седеше момиче.

Беше по-малка от Янти, някъде на дванайсет или тринайсет, и държеше в белите си ръце лютня. Бялата й коса и бледото лице говореха несъмнено за унмерски произход, както и виолетовите очи, но пък лицето й бе по-закръглено, отколкото бе типично за нейната раса. Грейнджър предположи, че в кръвта й са примесени и човешки гени.

Щом го зърна, очите й се разшириха, тя скочи от столчето и притисна инструмента към гърдите си. Чу се звън и няколко от струните се скъсаха — беше като поредица изстрели. Момичето извика изплашено и пусна инструмента.

Лютнята изтрополи на пода, съсипана от унмерската декреация. Пръстите на момичето вероятно бяха преминали през струните с лекотата, с която минаваха през въздуха.

Въпреки това след миг на лицето й се изписа спокойствие и тя го изгледа надменно.

— Как смееш да нахълтваш тук? — каза на унмерски. — Излез веднага!

Грейнджър я гледаше смутен. Бе очаквал да завари тук Конквилас. Момичето бе изненада за него. Но същевременно си даваше сметка колко страшно трябва да й се е сторило обгореното му от саламура лице. Той вдигна успокоително ръце.

— Няма защо да се боиш от мен, дете. Търсех Конквилас.

Тя изсумтя презрително.

— Не ме е страх от теб. Ако си имал някаква надежда баща ми да те приеме, изгуби я в мига, в който нахълта тук неканен.

„Баща й? Това е дъщерята на Конквилас?“

— Той тук ли е? — попита Грейнджър.

— Не, не е!

— Къде мога да го намеря?

— Няма да го намериш — тросна се тя. — Но неговата стрела със сигурност ще те открие. — Изрита остатъците на строшената лютня и пристъпи напред, смръщила ядосано вежди. — А сега изчезвай, преди да те одера като риба.

Грейнджър отново вдигна ръце.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти направя.

— Да ми направиш нещо лошо? — Тя се разсмя. — Защо мислиш, че би могъл да го направиш? — Разпери ръце и тръгна към него. От върховете на пръстите й струяха искри, докато унищожаваше въздуха около тях, създавайки на негово място вакуум. Само едно докосване на тези пръсти щеше да го прати в небитието. Той усети из стаята слаб повей.

И в този момент внезапно движение отстрани привлече вниманието му. Той извърна глава и видя, че Игрид наднича през люка. Драконът беше бесен.

— Добре — каза Грейнджър на момичето. — Тръгвам си.

Дъщерята на Конквилас спря и отпусна ръце. Шумът от върховете на пръстите й замря и вятърът утихна.

Отвън долетя гласът на Игрид:

— Първото ви мъдро решение, откакто дойдохте тук, полковник Грейнджър.

— Грейнджър? — Детето отново се напрегна. — Ти си Грейнджър?

Той сви рамене.

— И какво от това?

Тя изкрещя и се хвърли към него, изпълнена с ярост и гняв и протегнала напред ръце.

„О, по дяволите!“ Грейнджър отстъпи назад и дръпна между тях една дървена резбована скамейка. Тя замахна към скамейката и ръката й просто мина през нея. Останките рухнаха на пода.

— Забравил си, а? — попита задъхано момичето. — Иманярският пазар в Лосото — преди доста години.

Грейнджър ровичкаше отчаяно из спомените си. Припомни си инцидента, който го бе отвел — ранен — пред император Хю. Инцидент, включващ Конквилас, дракон, една ичусаи и унмерско дете…

Това унмерско дете?

О, по дяволите!

— Ти нареди на хората ти да ме застрелят! — кресна тя.

Той продължаваше да отстъпва. Тогава беше решил, че е бездомно дете, на което са позволили да избяга от Лосотанското гето като част от някаква политическа игра. Но сега вече знаеше истината. През цялото време Конквилас е бил в гетото с дъщеря си — с това момиче. Ето защо се бе появил в нужния момент.

— Но ние не ти направихме нищо — възрази той. — Искахме само да те изплашим, за да се прибереш там, откъдето си дошла.

— В гетата?

— Ами…

Тя отново се хвърли към него и от върха на пръстите й бликна енергия. Грейнджър успя да я бутне настрана, като внимаваше да не се удари, но не и преди тя да направи от наметалото му безполезна дрипа.

Детето изпищя и пак се метна към него.

И този път Грейнджър отклони атаката й. Останките от наметалото му се свлякоха на пода. Колкото и да бе странно, по бронята му нямаше и драскотина.

— Моля те, само се успокой — каза той. — Тръгвам си.

— Не — няма да си тръгнеш! — извика тя и пак се втурна към него.

Грейнджър отстъпи назад, но се спъна в строшената пейка и едва не падна. Момичето скочи върху него, разперило ръце, и го блъсна назад. За миг блесна ослепителна светлина.

Последва гневен вик.

Грейнджър осъзна, че пръстите й драскат по бронята, над мястото, където беше черният му дроб. Ала повърхността на бронята оставаше непокътната, без и най-малката следа от повреда. Бели искри хвърчаха от метала там, където се впиваха ноктите й, но той продължаваше да се съпротивлява на магьосническите й умения.

Грейнджър отново отблъсна момичето.

— Ентропична броня? — извика тя. — Откъде я намери?

Той не отговори.

Тя се разплака.

Грейнджър въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Съжалявам, че Крийди стреля по теб.

Тя закри очите си с длани.

— Как се казваш? — попита той.

— Върви си.

— Имам дъщеря на твоята възраст. Казва се Янти.

Момичето продължаваше да плаче, скрило лицето си.

— Затова дойдох тук. — Той бавно седна на пода до нея. — Тя се влюби в един… — Още една измъчена въздишка. — В един унмерски принц, Паулус Марквета.

Момичето свали ръце и го погледна с подпухнали от плач очи. Грейнджър виждаше, че името й е познато. Беше й станало любопитно.

— Марквета прати предизвикателство към баща ти да се срещнат на турнира.

Тя подсмръкна.

— Баща ми ще го убие.

— Принцът възнамерява да го измами.

— Няма да е за първи път — отвърна тя.

— Турнирът е нагласен. На арената баща ти ще се срещне с един бог — Фиорел.

Тя го погледна ококорено.

— Това е невъзможно!

— Той ще е дегизиран като простосмъртен боец — продължи с обясненията Грейнджър. — Ето защо дойдох да предупредя Конквилас. Принц Марквета е наш общ враг, а аз ще бъда съюзник на баща ти.

— Дошъл си да молиш за помощ? След всичко, което направи?

— Съжалявам — каза той. — Но трябва да ми повярваш, че тогава, в Лосото, за теб нямаше никаква опасност. Нашите оръжия не можеха да ти направят нищо.

Тя подсмръкна отново и кимна.

— Освен това дойдох да помоля баща ти за услуга. Дъщеря ми е още дете. Не знае какво прави. Нейният годеник и чичо му я използват. Дойдох да помоля баща ти да не я убива.

— Баща ми не убива деца.

— Заклел се е да убие всеки, който застане на пътя му — възрази Грейнджър. — А дъщеря ми със сигурност ще се опита да му попречи. Тя не може да прозре какво се крие в душата на избраника й. — Забеляза, че момичето продължава да хлипа, и се огледа за кърпичка. Взе парче от скъсаното наметало от пода и й го подаде.

След кратко колебание тя го взе.

— Затова трябва да разбера къде е баща ти.

— Не зная къде е — отвърна тя. — Все заминава нанякъде и никога не ми казва къде.

Грейнджър въздъхна отново и се изправи.

— Остава ми да се надявам, че Игрид ще изпълни обещанието си и ще ме откара в Лосото — каза той, докато надничаше през прозорчетата. — Макар че в момента е по-склонна да ме изяде.

Момичето се разсмя, издуха си носа и каза:

— Тя е голяма закрилница. Но ще ме послуша. Мога да я убедя да не ти прави нищо лошо.

Грейнджър кимна.

— Благодаря ти.

— Почакай да си събера багажа.

— Багажа? — Той се намръщи.

— Да, багажа! За Лосото.

— Няма да идваш в Лосото.

Тя скръсти ръце.

— Няма да остана тук — тросна се. — Не и когато баща ми е в смъртна опасност.

— Не съм казал, че е в смъртна опасност. Доколкото разбирам…

— Той е в смъртна опасност — натърти тя и тропна с краче, за да подчертае думите си. — И ти не знаеш как да го откриеш. Не са те обучавали за ловец.

— Не мога да те взема с мен…

— Сисело — каза тя. — Казвам се Сисело. И не ти ще ме вземеш със себе си, полковник Грейнджър. Аз отивам в Лосото с Игрид. — Подсмихна се. — Но може пък да реша да те взема с мен.

 

 

От Кархен Дома плаваха пет дни преди Янти да успее да открие „Илена Грей“. Съзнанието й се рееше от доста време над Море на призраците, докато най-сетне забеляза сред тъмната равнина сияеща зона от възприятия и бледите светлинки на морските обитатели.

Описа на Паулус приблизителното местонахождение на „Илена“ и го информира, че доколкото може да определи, всички пътници са живи. Но не спомена нищо за състоянието, в което се намираха, за да не го отчае. Паулус нареди на капитан Хоулиш да се отправи нататък с максимална бързина. Търсеният кораб бе на изток, на три дни плаване. Като се лутаха насам-натам, те постепенно скъсиха дистанцията и призори на четвъртия ден морякът на марса извика, че е забелязал платно на хоризонта.

По пладне двата кораба — тяхната странна барка и огромната лосотанска търговска галера — бяха легнали един до друг в дрейф и корпусите им се търкаха и блъскаха с оглушителен тропот. Янти, Паулус и херцогът стояха на палубата. Двамата унмери посрещнаха с радостни поздрави деветстотин двайсет и тримата свои сънародници.

Докато живееше в Ел, Янти си представяше лосотанските унмери като благородни дами и господа, издокарани в дрехи, целите обсипани със скъпоценни камъни и благородни метали. И сега също очакваше да види пищни облекла и перчене. Отдаваше склонността на унмерите към екстравагантност на тяхното бързо израстване от относително скромна раса до господари на сътворението и разрушението. Но хората, които се прехвърлиха на борда на „Свети Августин“ този следобед, бяха ужасно измършавели и облечени в парцали. Не носеха почти никакъв багаж освен жалките останки от дрехи на гърбовете си и оскъдните дажби, които им бяха раздали по заповед на императора. Много от тях едва се държаха на крака.

Паулус се въздържа от всякакви формалности. Подаваше им ръка, прегръщаше тези окаяни хорица и ги притискаше в обятията си. И докато се стараеше да ги окуражава, да им вдъхва вяра, че ще дойдат по-добри времена, Янти виждаше, че самият той едва сдържа сълзите си.

Скоро й направи впечатление, че никой от новодошлите не се учудва от странния вид на „Свети Автустин“, защото очевидно очите им бяха свикнали с магията. Все пак някои от по-младите унмери не пропуснаха да се разходят по палубата. Разглеждаха с интерес прозрачните въжета и платна и пламъците, гонещи се в безкрайна игра по перилата и фалшборда.

Междувременно моряците на Хоулиш, които не бяха особено щастливи от присъствието доскоро само на двама унмери на борда, сега изглеждаха на ръба на отчаянието. Но добрият херцог Кир обеща да държи новодошлите на ниски дажби от ром и да ги товари с повечко задачи, за да нямат сили да създават неприятности, както той самият се изрази.

Последният, който напусна „Илена Грей“, беше прегърбеният Расим Атентро, прочут в младостта си морски офицер, който бе поел командването на кораба в Лосото. Атентро бе успял да подбере сред хората неколцина с опит в мореплаването и предложи да продължи да управлява „Илена“ и да следва „Свети Августин“, но Паулус дори отказа да чуе за това и нареди на Хоулиш да отдели от своите моряци за „Илена“. Освен това заповяда да разпределят провизиите между двата кораба. Смяташе с тази малка флотилия да се върне в Лосото, та всички да са свидетели как Хю ще коленичи пред него и ще поиска прошка за престъпленията си.

И така, след като Хоулиш раздели хората си между двата кораба, обърнаха на югозапад и поеха към Лосото.

По-късно същата вечер Янти откри Паулус на носа на „Свети Августин“, загледан към хоризонта, сякаш се опитваше да види града, до който имаше още стотици левги. Не я заговори, когато се приближи, и тя разбра, че е в мрачно настроение.

— Навремето в Лосото имаше половин милион унмери — каза той, все тъй втренчил поглед в хоризонта. — Преди революцията. Когато пристигнаха, хаурстафите натикаха тези хора в шейсет градски квартала.

— Сигурно е било ужасно.

— Моето семейство извади по-голям късмет от мнозина — продължи той. — Войниците на Ария заловиха майка ми и баща ми, докато бягаха през Анейските хълмове, но заради положението им ги откараха в Ел. Така и не видяха с очите си гетата. — Той поклати глава и вдигна очи към небето. Говореше с яростен шепот, като че ли изтикваше със сила думите между зъбите си. — Половин милион души… унищожени с глад и болести… сведени до тези хиляда…

— Как смяташ да превземеш града?

— Ще отворя третия ни годежен подарък.

— Червеят?

— Подозирам, че това не е обикновен червей. Когато за пръв път видях драконовите призраци на Фиорел, си спомних, че съм чел за тях в една легенда. Те са от Отиансел Местра — първия от четирите Големи разлома, за които се знае, че е създал Фиорел. И щом ни предостави достъп до личните си владения, имам известни подозрения за същината на този червей.

— Какво е той според теб?

— Уриун — отвърна Паулус. — Вероятно най-голямото същество — поне най-голямото, за което знаем. Това е един червей, обитаващ разлом с размерите на този свят. Отиансел Вадра — царството на блатата.

— А какво смяташ за газа?

— Ако третото шишенце съдържа уриун — отвърна Паулус, — тогава газът трябва да е средството той да бъде пратен обратно в собственото си царство. Инак ще унищожи този свят.

Янти потрепери.

— Защо му е било на Фиорел да прави тези неща?

— Защо всеки прави нещо? — отвърна той. — Едни неща са оръжия, други — полезни по разни начини. Освен Местра и Вадра има и Отиансел Кама — земя, съсипана от ужасяваща война. Хиляди левги руини и обгорени хълмове. Потискащо място, обитавано от призраците на умрелите. Последен от тази голяма четворка е Отиансел Хурула, Градът на болката, в който Фиорел праща на заточение своите врагове. И това са само Големите разломи, да не говорим за безбройните малки. Този кораб идва от един такъв разлом. В меча на баща ти има друг.

— В меча на баща ми?!

— Да. Мястото, където обитават мечовите копия.

Янти се зачуди къде ли е баща й. На няколко пъти се бе опитала да го открие, но светът наистина бе голям. Можеше да е навсякъде. Отчаяно се надяваше, че ще успее да се освободи от това злонамерено оръжие.

Ала колкото и страховит да бе мечът на Грейнджър, не можеше да се сравнява с ужасиите, които херцог Кир освобождаваше от тези малки шишенца. В съзнанието й все още бе жив споменът за клането при Дома. А това бе само една изолирана скалиста земя. Лосото бе голям град.

 

 

— Турнир? — повтори Маскелин.

— В Палатите на Анеа — отвърна Половината път. — Веднага щом унмерите си върнат града.

— А императорът какво има да каже по въпроса?

— Не вярвам да е особено радостен, капитане.

— Аз също.

Обядваха в каюткомпанията в задната част на кораба на Маскелин. Мелор и техният нов странен бахретроански магьосник Кобул тъкмо бяха посегнали към супите си, когато Половината път се появи с тази изумителна новина. Маскелин насочи вниманието си към инженера и по-специално към малката тръба, закрепена в ухото му.

— Да ви кажа правичката — рече той, — мислех, че малко преувеличавате способностите на тази слушалка. Все още не знаете кого подслушва тя, нали?

— Само, че са жители на Лосото.

Цяла сутрин инженерът бе засичал разгорещени разговори в тръбата. Ако можеше да им се вярва, Лосото очакваше унмерско нашествие. Принц Паулус възнамерявал да бъде коронован там, след което да се ожени за Янти. Нещо повече, вече разпратил вест наблизо и надалече, канейки умели бойци да се включат в турнира по случай празненствата. Но преди да се случи това оставаше още една малка подробност, за която трябваше да се погрижи. А именно, да превземе града със сила и да свали императора от престола. Император Хю бе събрал целия си флот и бе наредил да излезе в морето и да пресрещне унмерите. Уж за да преговаря с тях. Поне така се твърдеше. Маскелин предполагаше, че императорът се надява да потопи корабите на своя противник преди да стигнат до сушата и да заплашат властта му.

— Самоувереност, граничеща с арогантност — отбеляза Маскелин.

— Аргусто Конквилас ще се появи на турнира — каза Половината път. — Обявил е вендета на Марквета и херцог Кир.

— Ето това ще е интересен двубой — рече Маскелин. — Ако въобще се стигне до него. — Зачуди се как ли възнамерява Паулус да се измъкне от това положение. Може би разчиташе, че Янти ще успее да обезвреди господаря на дракони? Това му се струваше малко вероятно.

— Аргусто Конквилас никога не е можел да устои на турнир — каза Кобул. — Чувал съм, че редовно е печелил състезанията в Херика, преди да напусне островите и да се отправи за Ел. Казват, че предприел тази стъпка измъчван от скука. — Ухили се. — Но никога не се е изправял срещу мен.

Маскелин го изгледа замислено, после каза:

— Възнамерявах да разговарям с принц Марквета, макар че моментът можеше и да е по-подходящ. — Пресметна наум и продължи: — Ако се движим с пълна пара, ще стигнем Лосото до месец, а с попътен вятър за по-малко от двайсет дни. Предполагам, че до това време градът вече ще е в краката на твоя принц и той ще е щастливо женен и крал на Анеа.

Кобул сърбаше шумно.

— Той не е мой принц.

Думите му изненадаха Маскелин.

— Едва ли ще си на страната на Конквилас.

— Не съм на страната на нито един от двамата — отвърна Кобул. — Унмерските господари винаги са гледали на хора като мен с презрение. Имам предвид мелезите. — Загреба пълна лъжица. — Но ако възнамеряваш да посетиш столицата, ще се радвам да ти бъда спътник.

— Разбира се — отвърна Маскелин. — Имаш ли… ъ-ъ, приятели там?

— Нямам приятели — изсумтя Кобул. — Отивам, защото ми трябват пари.

— Пари? За какво?

— За да спечеля турнира.

 

 

Драконът отнесе Грейнджър и Сисело през Море на светлините до Лосото. Сисело стоеше права между раменете на Игрид и се придържаше за металните скоби с такава грация и самоувереност, сякаш бе прекарала целия си живот в полети с дракони. Игрид не промени начина си на летене, за да се нагоди към младата си пасажерка, а се издигаше и спускаше все така стремглаво, както и преди. Нещо повече, на Грейнджър му се стори, че при първия преход с него Игрид бе летяла по-кротко.

Игрид не проговори почти през целия ден. Грейнджър бе почти сигурен, че драконът би го метнал от раменете си, за да го изяде, ако не беше дъщерята на Конквилас. Може би Игрид все още се гневеше, че я бе измамил, или просто не беше в настроение за разговори. Сисело, за разлика от нея, обичаше да говори.

— Разбира се, че съм била много пъти в гетото — обясняваше тя задъхано. — Има много начини да се промъкнеш под хаурстафския радар, ако знаеш как, но са нужни години тренировки и баща ми каза, че все още има какво да уча, но все пак съм доста напреднала, което е почти похвала за момиче на моите години, не смяташ ли? — И без да чака да чуе отговор, продължи: — Той го нарича умствена тишина. Трябва да изпразниш ума си и да не мислиш за нищо, защото хаурстафите засичат съзнателните мисли дори да не могат винаги да ги подслушват. Така са се докопали до теб! Но е ужасно трудно, защото как може човек да върви нанякъде, без да мисли? Не може, разбира се! Не можеш да спреш всички мисли, но татко каза, че трябва да се научиш да го правиш, доколкото е възможно, осланяйки се на инстинкта си, защото съзнанието е най-трудното нещо за прихващане. Ала няма да се получи, ако вещиците търсят целенасочено теб или ако вниманието им е съсредоточено някъде другаде, което става доста често.

Грейнджър кимна.

— Може би ще ми го демонстрираш?

Чу как драконът изпръхтя насмешливо.

— Не мога да го направя сега! — провикна се Сисело. — Трябва да се подготвиш, както се готвиш за лов или когато имаш намерение да се промъкнеш в Лосотанските гета. Опитах само веднъж и почти успях, но после една от вещиците ме засече и баща ми трябваше да я убие.

И така продължи часове наред. Море на светлината се простираше чак до хоризонта, тъмносините му води постепенно придобиха виолетов цвят, докато слънцето се снишаваше на небосвода. До залез-слънце оставаха два часа, когато забелязаха на северния хоризонт флотилия.

Това бе моментът, в който Игрид най-сетне реши да проговори:

— Имперският флот се насочва на запад.

Грейнджър знаеше, че ще е най-добре да не подлага на съмнение думите на дракона, чието зрение бе много по-остро от неговото. Имаше само една причина император Хю да прати корабите си толкова далече от Лосото — за да пресрещнат унмерския принц в открито море, преди да е стигнал столицата. Флотът бе излязъл на лов за Марквета.

А Янти?

Навярно бе в морето с него. Той имаше нужда от закрилата й.

— Обърни на запад — каза той на Игрид.

— Това заповед ли е, полковник? — изръмжа драконът. — Колко забавно.

— По-скоро молба — отвърна той. — Те търсят кораба на Марквета. Дъщеря ми е на този кораб.

— И искаш да предупредиш принца и дъщеря ти? Същите тези, които се готвят да убият моя господар — и баща на Сисело — чрез измама?

— Дъщеря ми няма нищо общо с плановете на принца.

Сисело се бе изправила на раменете на дракона и гледаше към корабите.

— Ще има ли битка?

— Почти сигурно — отвърна Грейнджър.

— Игрид, ще може ли да я гледаме?

— Баща ти никога няма да ми прости — отвърна драконът.

— Моля те.

— Не.

Сисело смръщи вежди.

— Ами ако ти заповядам да ни откараш там?

— Не съм ти домашното котенце, дете.

Игрид се наведе рязко, огромните й криле заплющяха в студения въздух и тя зави на североизток, встрани от посоката, в която се насочваше имперският флот.

 

 

„Илена Грей“ следваше „Свети Августин“, докато той плаваше на изток в нощта. Янти можеше да различи светлините на другия кораб всеки път, когато надзърташе през илюминатора над леглото. А понякога ги виждаше и през корпуса на „Свети Августин“, тъй като той продължаваше да снове между ефирното и материалното.

Целият, с изключение на една стая.

Тя се претърколи и надзърна от койката. Долу, през полупрозрачните дъски и подпори, различаваше съвсем ясно зрителната зала, която изглеждаше като твърд бял куб в сърцето на кораба.

Съзнанието й, отправено лекичко натам, долавяше нечие присъствие. Янти затвори очи и видя кораба като мозайка от изображения насред океан от непрогледен мрак. Виждаше „Свети Августин“ през очите на всички хора наоколо. Техните разпокъсани възприятия създаваха съчетан образ, но този образ, колкото и да бе странно, бе съвсем обикновен, ежедневен, материален. Корабът бе престанал да е призрачен.

Един-единствен ум присъстваше в зрителната зала. Янти се промъкна в него.

Стаята не изглеждаше по-различна. Огледалата по стените и пода все така предизвикваха неприятно усещане и световъртеж. Огледалата на стената пред нея гледаха към разлома, за който й бе казал Паулус, или показваха образите на чудновати същества, наречени от него пътешественици.

Обикновените огледала веднага биха отразили образа на гостоприемника на Янти, но тук такива нямаше и минаха няколко секунди преди да определи в чие тяло се е прехвърлила. Който и да беше, изглежда, пристъпваше доста развълнувано напред-назад. Със сигурност беше човек и по тъмните дрехи тя предположи, че е херцог Кир — предположение, което се потвърди след няколко секунди, когато чу гласа му.

— Волш нем до-ер нем — произнесе той, махайки гневно с ръка. — Ханйел.

Янти знаеше само няколко думи на унмерски и тези не бяха от познатите й. Но бе обещала на Паулус, че няма да шпионира чичо му.

Ала тъкмо когато се готвеше да остави стария херцог сам, се случи нещо странно. Друг глас му отговори, също на унмерски. Беше дълбок и силен, прокънтя в цялата стая, но Янти не можеше да определи източника му. Изглеждаше сякаш идва едновременно отвсякъде.

— Нем катарлоес — произнесе той. — Пар Марквета йеншло.

Херцогът изсумтя и отново размаха ръка във въздуха — от възбуда или в знак на несъгласие.

Разговорът продължи още няколко минути и през това време херцогът изглеждаше все по-ядосан. Янти чу на няколко пъти да се споменава името на Марквета, заедно с Конквилас, и две унмерски думи, които знаеше: „олиш-гада“, което означаваше турнир, и „хеш“, за която си спомняше, че е битка или война. Изглежда, обсъждаха предстоящите събития.

Кир продължи да крачи напред-назад още известно време, после внезапно се обърна и доближи едно от огледалата.

Дъхът на Янти секна.

Докато през другите огледала се виждаше безформено пространство и пътешествениците в него, зад това стъкло се простираше океан под катраненочерно беззвездно небе. Но не беше тъмно, защото океанът излъчваше трепкащо сияние. То пулсираше, усилваше се и отслабваше, а водата на океана менеше цвета си. Милиони светлинки играеха по повърхността, в дълбочината се спотайваха тъмни оттенъци.

— Олманейро хеш аст тобиа — изръмжа Кир, загледан в тази картина.

— Нем хеш — отвърна гласът. И в този момент Янти почувства нечие мощно присъствие, стаено в мрачните води на тази пулсираща саламура. Мащабът на неговите възприятия бе толкова голям, че сякаш се простираше до безкрая. Ако се бе прехвърлила в това чуждо съзнание, вероятно щеше да се изгуби там завинаги.

Отдръпна се уплашено и върна съзнанието си в своето тяло. Отвори очи. Лежеше в койката, загледана невиждащо към тавана, и дишаше тежко.

„Какво, по дяволите, беше това?“

Изправи се и се облече припряно. Излезе от каютата и забърза по коридора. Спря при една врата през четири врати от нейната и почука.

Почака няколко секунди с разтуптяно сърце.

Вратата се отвори и на прага се показа Паулус, облечен в червена копринена пижама. Изглеждаше раздразнен. Излезе навън и притвори вратата зад себе си.

— Янти?

— Какво е саламурата?

— Какво?

— Саламурата — повтори тя. — Откъде се взема?

— Това е отрова. Янти, какво става?

Тя се поколеба. Ако му кажеше истината, щеше да признае, че е шпионирала херцога.

— Сънувах нещо. И се изплаших. Може ли да вляза?

Той се намръщи.

— Моментът не е подходящ, Янти.

— Но аз няма… — И млъкна, внезапно почувствала, че в каютата му има някой. Усещаше присъствие зад вратата. Мъждукаше в периферията на съзнанието й, но засега тя се сдържаше да провери кой е неговият гост. Тялото й застина неподвижно и тя неволно отстъпи назад.

— Кой е вътре при теб? — попита.

— Какво?

— В каютата ти. Кой е в каютата?

Той отмести поглед.

— Ами… само Нера.

— Нера? — Сърцето й се сви.

— Казах ти, че моментът не е подходящ — каза Паулус. — Имперската армада е на две мили югоизточно от нас. Нера е във връзка с тях.

От думите му не й стана по-леко.

— Във връзка?

— Една от императорските телепатки реши да мине на наша страна. Съгласна е да ни помага в замяна на живота си. Но не иска да се среща с теб, Янти. — Той затвори вратата зад себе си и улови ръката й. — Но във флотата има и друга магьосница и тя е засякла Нера. Вече е издала присъствието й на капитана. Не знаем дали е предала колежката си, но очакваме имперският флот да ни нападне призори. Трябва да съм готов, ти също, Янти. — Стисна леко ръката й. — Сега иди и се опитай да поспиш.

Янти местеше очи между разгорещеното му лице и затворената врата. Можеше с лекота да се плъзне в съзнанието на Нера, дори да смаже ума й с мисъл, но това бе път, който щеше да доведе до отчаяние. Вярваше безапелационно на Паулус. Ако бе така, защо все още усещаше буца в гърлото си?

— Може би трябва да остана при теб?

— Не — отвърна той. — Искам да си починеш добре и да си готова за утрешния ден. — Наведе се и я целуна по бузата. Парфюмът му остана като ухание върху кожата й.

Неговият парфюм?

— Лека нощ, Янти.

Янти отново погледна към вратата на каютата. Искаше да каже: „Обичаш ли ме?“, но се боеше от лъжата в очите му. Вместо това промълви:

— Лека нощ.

 

 

Сънят дълго не дойде. В ума си тя непрестанно проиграваше събитията — присъствието на Нера в каютата на Паулус, чуждоземния океан в огледалото на Кир. Той разговаряше с него. Говореха за турнира, бе сигурна в това.

Такива мисли се въртяха в главата й часове наред. По някое време й се струваше, че въобще няма да заспи.

А после внезапно се събуди и втренчи очи в оранжевото сияние зад прозорчето. Слънцето вече се катереше по хоризонта. Янти се чувстваше изтощена. Горе на палубата звънеше камбана.

Тя напълни металния леген и си уми лицето, за да прогони мъглата на съня. Да можеше само толкова лесно да прокуди и безпокойствието в сърцето си.

На вратата на каютата се почука настойчиво.

Беше Паулус, облечен с най-красивите си одежди от кадифе и кожа. Беше загърнал раменете си с бледозелено наметало от тюлен, разтворено на пояса, за да се вижда обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на меча. На челото си носеше лоцмански очила, пристегнати с кожени каишки. Лицето му беше бледо и замислено, но въпреки това излъчваше някаква невротична енергия.

— Приготвят се за атака — каза той.

— Току-що ставам — отвърна тя.

— Облечи се бързо и ела на палубата. — Той се обърна да си върви.

— Паулус?

Той спря и я погледна през рамо.

— Обичаш ли ме?

На лицето му се изписа изненада и Янти не пропусна да забележи раздразнението в гласа му.

— Разбира се, че те обичам — тросна се той. — Ще се видим след пет минути. — След което забърза по коридора.

Янти го изпрати с поглед. От разговора й остана неприятно чувство. Той приемаше помощта й за даденост. В този момент тя съжаляваше, че притежава свръхестествената си сила и способността да надвива хаурстафите. Искаше да е нормално момиче. Но от друга страна, бе ужасена от подобна възможност. Отказваше да признае пред себе си истинската причина, поради която Паулус се женеше за нея. Беше си забранила да си задава този въпрос, защото се страхуваше от отговора. Свикнала бе да гледа на света през очите на другите хора и дори сега предпочиташе да го вижда през погледа на Паулус, отколкото да приеме очевидната истина. Беше си създала своя измислица.

Но това не бе достатъчно.

Все още се чувстваше потисната, докато се обличаше. Постара се да подбере най-непретенциозния тоалет — светлосива копринена блуза и черни вълнени бричове. Завърза на шията си пъстра кърпа, взе наметалото от тюленова кожа и излезе.

Небето на изток все още бе бледорозово и ниската слънчева светлина караше палубата на „Свети Августин“ да трепти като разпален огън. Янти видя, че годеникът й е на горната палуба заедно с херцог Кир, капитан Хоулиш и Нера. Хаурстафската телепатка й хвърли тревожен поглед, после скръсти ръце и извърна лице. За кой ли път Янти усети, че в душата й се надига ревност. На тази светлина косата на момичето сияеше като злато, по бузите й трепкаха розови оттенъци. Тримата мъже гледаха на североизток. Янти се присъедини към тях и още щом застана на горната палуба, усети, че сърцето й се свива. Гледката пробуди най-мрачните й опасения.

Океанът на изток бе осеян с кораби. Бяха стотици — разрушители, фрегати, галеони и броненосци с метални бордове, черни и зелени корпуси, някои обсипани с драконови люспи и сияещи като разпалени свещи. Безброй пъстроцветни платна се поклащаха над тъмните води и върху тях бяха изрисувани древни богове, оръжия или чудовища от легенди, както и благороднически гербове. Огромните весла се спускаха с мощен плясък във водите. И на всички кораби се вееше имперският флаг. А по палубите лъщяха броните на войниците.

— Толкова са много! — прошепна Янти.

Паулус се обърна към нея.

— Усещаш ли хаурстафските телепати? Нера каза, че ги държат в задната част на армадата. На две фрегати: „Боен кон“ и „Небесен замък“.

— Тези кораби вероятно няма да участват в битката — намеси се Хоулиш. — Не биха рискували да изгубят телепатите си.

Янти погледна Нера, но момичето отказа да срещне погледа й.

— Ще ги потърся — каза Янти.

Прати съзнанието си към морето и видя армадата като ярка мозайка от палуби и платна, като различни гледни точки от океана, увиснали сред мъглявия мрак. Това бяха съчетаните възприятия на хиляди моряци и тя пробяга през умовете им, прехвърляйки се от един в друг подобно на зъл и отмъстителен дух, търсещ някое тяло, което да завладее.

Но не откри никъде телепатите.

— Държат ги отделно от екипажа — каза Янти. — Така ако никой от тях не може да ги види, не мога да ги открия и аз. Не зная на кой кораб е всяка, ще трябва да потърся отделени съзнания и… — Тъкмо докато го казваше, се натъкна на светлина, която се намираше встрани от останалите. Самотна фигура в малка каюта, разположена близо до кърмата на една от фрегатите. — Открих едната. Мисля че… това трябва да е.

— Намери и другата — рече Паулус.

Янти прати отново съзнанието си да се рее и само след няколко минути откри второ съзнание, скрито по подобен начин от екипажа. Тази пътничка се намираше в средната част на друга фрегата. Но Янти нямаше как да е сигурна чии са тези възприятия и дали това са търсените от нея хаурстафски вещици. Издигна съзнанието си над палубата и се опита да събере повече информация от моряците. Дали това бе фрегатата, която търсеше?

Не можеше да е сигурна.

Все пак се надяваше, че не греши. Сега, след като бе открила двете вещици, бе в състояние да смаже всеки опит за атака срещу унмерите.

— Готови ли сме? — попита Паулус.

— Все още не зная коя от двете е на наша страна, не зная коя да…

— Но знаеш къде са, нали?

Тя кимна.

— Струва ми се, че да.

— Тогава убий и двете, ако се налага.

Тя понечи да възрази, но не го направи. Най-добре бе да не предизвиква Паулус пред хората. Ако се стигнеше до това, щеше да открие начин да разбере коя от двете е техен враг.

Принцът се обърна към херцог Кир и му кимна навъсено.

Херцог Кир вдигна третото от магьосническите шишенца на своя покровител. Стъклото сияеше на слънцето, мъничкият червей вътре се плацикаше из бистрата течност.

— Започне ли се — рече той, — няма да има връщане назад. — Погледна Хоулиш. — Нали знаеш какво трябва да се направи?

Капитанът кимна.

— В такъв случай, господа — каза Кир, — да започваме. — Извади тапата и запокити шишенцето в морето.

В първия миг не се случи нищо, а после от дълбините на морето пред тях внезапно избухна мощен сноп светлина. За няколко секунди океанът наоколо бе залят от кехлибарено сияние. Янти неволно заскърца със зъби. Стори й се, че чува съвсем тънък пронизителен звук, на границата на слуха, но не беше съвсем сигурна. Нови снопове енергия се стрелкаха от саламурата и превръщаха жълтия й цвят в зловещо червен. През тези няколко мига й се струваше, че океанът пред тях е пламнал.

Водата скоро се успокои и придоби предишния си тъмен цвят, но случилото се накара имперските кораби да предприемат някакви действия и те маневрираха около засегнатата зона, очевидно очаквайки да започне унмерска атака.

Паулус погледна чичо си.

— Задава се — каза Кир, вдигна рязко ръка и посочи напред, към мястото, където над водата се оформяше облак от мъгла или изпарения. — Ето там! Виждате ли — това е ентропична пробойна!

— Искаш да кажеш, че е Вадра?

Херцогът кимна.

— Както смятахме.

Янти улови Паулус за ръката.

— Червеят?

— Уриун — отвърна той. — Червеят от Вадра.

Морето пред тях внезапно започна да кипи. Изведнъж част от него се издигна нагоре на височина десетина стъпки, преди да рухне и да образува гигантска кръгова вълна.

Янти стисна Паулус за ръката.

— Той е огромен!

Паулус се ухили.

— Виждаш най-дребната му част.

Хоулиш неволно изръмжа, после извика:

— Ляво на борд два градуса! — И размаха ръце към кормчията да завърти кораба в посоката на идващата вълна.

Но нямаше достатъчно време. „Свети Августин“ се издигна рязко, замря за миг и се гмурна от другата страна на вълната. Вдясно от тях същото се случи и с „Илена Грей“.

Разширяващата се вълна мина под армадата, без да преобърне нито един от корабите на Хю. Те все още бяха отвъд обсега на оръдията и вече се извъртаха странично към двата унмерски кораба.

— На този етап бих очаквал и телепатична атака — отбеляза херцог Кир.

Паулус повдигна рамене.

— Смяташ ли, че и втората вещица е минала на наша страна?

— Не бих разчитал особено на това.

От дълбините на морето бликна нова поредица трепкащи светлини, мълчаливи и беззвучни като далечна буря. Янти различаваше долу сянка с гигантски размери, която бавно се издигаше към повърхността. Фосфоресцираше като някаква странна медуза — изпускаше синкави и зеленикави лъчи, които озаряваха океана надалече. Мащабите на това странно творение я караха да изпитва благоговение. Изглеждаше по-голямо от цялата имперска армада.

И изведнъж то излезе на повърхността.

Огромна маса от гърчещи се пипала изникна над водата. Съществото приличаше на червей, но по тъмната му кожа се стрелкаха разноцветни светлини. Докато разгъваше туловището си, Янти отначало си помисли, че вижда безброй змии, но после си даде сметка, че става дума за едно същество с многобройни глави и пипала. Те се издигаха над морето, разпръсквайки вълни и капки саламура — стотици дебели безоки израстъци, всеки с вертикална цепка вместо уста и с множество блестящи червеникави зъби вътре. Нови и нови пипала продължаваха да пробиват морската повърхност и да се протягат над нея.

И в този момент Янти забеляза нещо странно. Безбройните глави и пипала на чудовището бяха прозрачни. Но докато едни имаха призрачен, ефирен вид, други изглеждаха съвсем материални. Червеят продължаваше да се размотава на повърхността, а от пипалата му бликаха и бързо се разсейваха струйки дим, които караха сцената да наподобява мираж.

— Защо на някои места пипалата избледняват и се губят? — попита тя Паулус.

— Тялото на червея се мести не само в пространството, но и във времето — обясни той. — Виждаш ли светлината, която преминава през онзи грозд глави? Това е всъщност една глава, посещаваща този момент множество пъти. — Той се усмихна. — Свидетели сме на една от няколкото необичайни защити, които притежава червеят. Подобно същество е почти невъзможно да бъде убито.

Тя потрепери.

Той сложи ръка на рамото й.

— Няма защо да се страхуваме от него. Но трябва да сме готови за ответни действия.

Тя кимна.

Няколко кораба от армадата се бяха обърнали така, че да насочат оръдията си към уриуна, и Янти видя върху корпусите им поредица ярки проблясъци. Миг по-късно въздухът се разтърси от серия експлозии. „Бум-бум-бум.“ Уриунът потрепери и се сгърчи сред облаци стелещ се дим, но атаката, изглежда, не му причини никаква вреда.

Междувременно пипалата му бяха стигнали първия от имперските кораби — галеон, чийто корпус бе обшит с медни плочи. Призрачните израстъци обгърнаха мачтите и надстройките, разкъсаха платната и задърпаха въжетата. Един по-голям израстък се уви около корпуса. По палубата с ужасени писъци бягаха моряци. Отекнаха изстрели от пушки. А след това израстъкът се напрегна.

И галеонът се преобърна. Чу се болезнено скърцане, вдигна се вълна от белезникава пяна и изведнъж корабът изчезна, завлечен под клокочещата вода.

Навсякъде около тях и други кораби бяха сполетени от участта на галеона — пипалата се протягаха все по-навътре в армадата и ги теглеха надолу в саламурената бездна. Множеството усти поглъщаха жадно крещящите и дърпащи се моряци, за да ги разкъсат за броени секунди. А червеят продължаваше да расте и не след дълго на Янти й се струваше, че пипалата и израстъците му изпълват район, по-голям от имперската армада.

И други кораби откриха оръдеен огън. Шрапнелите, снарядите и гюлетата не причиняваха никакви видими поражения по израстъците на уриуна, а само ги привличаха към себе си. Докато огромната твар продължаваше да се пресяга, да сграбчва и разбива кораби и да ги повлича към дъното, над морето легна странна и зловеща светлина и сега само от време на време отекваше единичен оръдеен изстрел. Скоро и тези звуци престанаха. Хората от екипажа на Хоулиш също мълчаха.

Уриунът забави движенията си и най-сетне спря, сякаш бе забелязал спусналото се над океана умиротворение. А след това бавно започна отново да се навива. Хилядите пипала и израстъци се превърнаха в стотици, след това в десетки и когато се смали до размера, който имаше, когато се издигна от дълбините, той потъна под обсипаната с отломки повърхност, озарявайки я със странните трепкащи светлини по кожата си.

Само допреди броени минути океанът бе изпълнен с кораби, а сега нищо не напомняше за армадата освен дървените отломки и парчетата разкъсани платна.

— Хаурстафите не нападнаха — каза Янти. — Дори когато това нещо… — И млъкна.

Нера хлипаше, скрила лицето си в шепи.

— Чу ли се с тях? — попита Янти. — Какво ти казаха?

— Молеха ни да си приберем чудовището — отвърна тя. — Умоляваха.

Паулус изсумтя презрително.

— Когато уриунът се докопа до тях — рече той, — вече беше твърде късно. Оставаха им броени секунди. Една телепатична атака срещу нас щеше да е безсмислена, нищо повече от опит за мъст.

— Ти ги предаде — заяви неочаквано Янти. — Използва ги.

Той я изгледа, лицето му беше сурово.

— Янти, това е войната. Трябва да правим това, което е необходимо.

— Включително и аз? — попита тя.

Въпросът й го накара да се сепне. Той я гледа известно време, премигна и рече:

— Разбира се, че не. Янти, защо си мислиш това?

Но тя вече бе зърнала изплашените пламъчета в очите му.

 

 

— Няма да кацнем в имперския дворец — заяви Игрид.

Сисело се намръщи и продължи да упорства:

— Но сигурно там е много красиво!

— Само ще привлечем ненужно внимание — отвърна драконът. — Решението ми е окончателно.

Летяха цяла нощ срещу ледения вятър. Дъщерята на Конквилас се бе загърнала във вълнен шал и го бе прокарала през халките на гърба на дракона, за да образува нещо като заслон. Грейнджър обаче реши, че шалът не осигурява достатъчна изолация, и я покри с останките от наметалото си. Малко по-късно Сисело заспа, притисната към гърба на летящата змия.

С изгрева на слънцето по лицето на Грейнджър затрептя приятна топлина. Вече различаваше пред тях анейската брегова линия и със задоволство отбеляза, че Игрид не се бе насочила право към столицата, а ги бе докарала в тази сравнително рядко заселена част на страната. Земята пред тях се издигаше стръмно от морското равнище, склоновете бяха обрасли с гора, на места се мяркаха петна жълтеникава трева и камънаци. По-малките заливи все още бяха забулени в мъгла, но тя се разсейваше бързо. Облаци скриваха планинските върхове и между тях прозираше синкаво небе.

— Там отпред има една мина — рече Игрид. — Но недрата отдавна са изчерпани и пътят до нея не се използва. Ще ви оставя на него.

Сисело изглеждаше ядосана.

— И трябва да вървим пеш до Лосото? Колко е далече?

— Осем мили — отвърна Игрид.

— Осем мили! — извика момичето. — Ама това ще отнеме цяла вечност. Игрид, моля те, не можеш ли да ни оставиш по-близо?

— Така е добре — намеси се Грейнджър. — По пладне ще сме в столицата.

— Аз не искам да вървя дотам — възрази Сисело. — Защо трябва да вървим, като може да летим?

Драконът игнорира протестите й. Описа широк завой над вълните и се приближи към брега. Огромните зеленикави крила хвърляха отблясъци под ярките слънчеви лъчи, докато летяха ниско над дърветата. Грейнджър погледна назад и забеляза, че мъглата зад тях се разсейва, очертавайки пътя, по който бяха преминали. Дърветата долу се поклащаха. Из въздуха се носеше приятното ухание на борова гора.

Игрид се наклони надясно и се снижи към покрайнините на гората, към плитка долина, през която се спускаше ручей. В горната част на долината, над линията на дърветата, Грейнджър забеляза коларски път, който се виеше на изток между камънаците. Скалните сводове от двете страни на пътя бяха нашарени от правоъгълните отвърстия на миньорските тунели.

Драконът кацна край един път, приклекна и остави двамата си пътници да слязат.

Грейнджър посрещна с радост усещането за твърда почва под краката си. Пусна торбата да се плъзне долу и разкърши вдървените си плещи. Енергобронята забръмча едва чуто, подсилените върхове на ботушите му взеха да менят цвета си, докато извличаха енергия от самата земя под тях.

Сисело се обърна към Игрид.

— Ами ако трябва да те повикам?

Игрид изпусна кълбета от мазни изпарения.

— Тогава ме повикай. Но не заради банални причини, дете.

— Откъде ще знам какво е банална причина?

Драконът снижи глава, докато носът й почти опря лицето на момичето.

— Ще ме повикаш, ако има опасност за живота ти. Само в този случай.

Грейнджър се намръщи.

— Как ще се свърже с теб момичето?

Игрид го изгледа с присвити очи.

— Има си… тайни способи. Не е необходимо да се задълбочаваме в подробности.

— Говори за свирката — каза Сисело. — Баща ми ми я даде. Когато я чуят, всички дракони наоколо ще знаят, че трябва да дойдат.

Игрид изръмжа недоволно:

— Твърде лесно се доверяваш на хората, дете.

Сисело завъртя очи. После изведнъж се ухили, изтича и прегърна предния крак на дракона.

— Благодаря ти, че ни докара дотук, Игрид.

Игрид изпръхтя, повдигна шия и завъртя глава така, че да погледне момичето отгоре. На Грейнджър му се стори, че летящата змия се усмихва. Но после изражението й помрачня, тя се наведе, оголи жълтеникави зъби и надвисна над Грейнджър като юмрук на съдбата.

— Ако нещо се случи с нея, ще отговаряш лично пред мен, полковник.

Грейнджър кимна.

Сисело вече бе тръгнала към мините. Той вдигна торбата си и я последва.

 

 

Уриунът придружи „Свети Августин“ и „Илена Грей“ до Лосото. Янти различаваше ясно червея в саламурата под двата кораба — огромна тъмна маса, която се придържаше на постоянно разстояние. Когато се спусна нощта, сянката му се проточи далече назад, а също наляво и надясно, и изглеждаше, сякаш плават на гребена на огромна подводна вълна.

„Това е само част от него — бе обяснил Паулус. — Ако беше малко по-голям, би могъл да погълне целия свят“. Червеят, който ги придружаваше, олицетворяваше седем години от пълния живот на съществото. Кир обясни, че това е онази част от него, която е пораснала през тези седем години. Или е щяла да порасте през идните седем години. Янти не беше съвсем сигурна от обясненията му. Но й стана ясно, че за всеки удар на сърцето през този седемгодишен период главата или пипалата на огромния червей са посещавали този конкретен момент от времето — който за Янти бе настоящето. Херцогът нарече това явление „процес на рекурсия“.

„Но не бива да се страхуваш от него — добави той. — Защото червеят винаги ще се подчинява на волята на своя господар.“

Видът на чудовищния червей бе поразил Янти толкова, че тя прекара дълги часове на горната палуба, вдишвайки соления морски въздух. Беше там и на идната сутрин, когато наблюдателят се провикна, че е видял земя, и тя забеляза сивкава сянка на хоризонта.

Паулус навярно също бе чул вика, защото скоро се присъедини към нея. Носеше четвъртата ичусаи на Фиорел, бутилката с кехлибарения газ. Постави ръка на рамото й, но на Янти й се стори, че жестът му е пресилен. Между тях се бе възцарило някакво нервно напрежение и тя се чудеше как да го прогони.

— Мислиш ли, че той става все по-умен? — попита тя. — Червеят, имам предвид.

— По-умен? — отвърна той с въпрос. — В какъв смисъл?

— Когато главата от бъдещето посещава миналото — рече тя. — Тя би трябвало да разполага с два ума.

— Да притежава два ума не значи, че ще е по-умен. Особено ако са всъщност един ум в различни периоди от живота на съществото. Виж, ако Фиорел му е дал възможност да трупа мъдрост, това ще е най-мъдрото същество на света.

— Не може ли да трупа мъдрост?

— Глутница кучета не се учат по-добре от отделното куче.

През останалата част от сутринта продължаваха да плават, придружени от уриуна под тях, и по обед вече виждаха голям бял град на брега на Море на светлините. Лосото бе по-голям от градовете, които Янти бе виждала, макар че значителна част от него бе наводнена. В плитчините се виждаха цели потънали квартали. Повечето сгради бяха само окаяни черупки без покриви и прозорци, с основи, лежащи на морското дъно, и стени, облепени от кафяви ичусайски кристали. Улиците между тях се бяха превърнали в канали. На изток се издигаше голяма индустриална постройка, градското пристанище и една грозна каменна крепост, разположена върху скалист полуостров. В залива не се виждаха никакви кораби. Нямаше ги дори лосотанските рибарски ладии.

С приближаването им Янти различи група хора, скупчени на кея — обикновени граждани на Лосото. Усещаше и други из оживените улици зад тях: бяха хиляди — десетки хиляди. Изглежда, император Хю не бе издал заповед за евакуация.

— Виждаш ли сред тях хаурстафи? — попита Паулус.

Тя не отговори.

— Янти?

— Не. Не виждам.

— Отишли са си — произнесе един глас зад тях.

Янти се обърна и видя, че до нея е застанала красивата русокоса Нера, притиснала бледите си ръце към гърдите си. Младата вещица бе загърнала раменете си с изрисуван с различни фигури вълнен шал.

— Избягали са на север — добави тя. След това извърна очи към Паулус. — Император Хю ги е взел със себе си. Изоставил е града след като ти унищожи флотата.

Паулус се намръщи.

— Хю не е тук?

Нера поклати глава.

— А къде е, по дяволите?

— Не зная — отвърна тя. — Отказват да ми съобщят. — Тя се поколеба. — Имперската армия е поела с него. Градът е беззащитен.

Янти сложи ръка на ръката на Паулус и каза:

— В такъв случай няма нужда да нападаме. Можеш ли да пратиш уриуна там, откъдето е дошъл?

Той не отговори.

— Паулус?

Той поклати глава.

— Фиорел ни е дал този червей с определена цел.

— Да унищожите флотата на Хю.

— Да бъдем символ на унмерската мощ.

Тя го стисна за рамото.

— Накарай го да си върви. Моля те.

— Твърде късно е.

Той посочи брега на стотина метра пред тях, където пипалата на уриуна се протягаха към покрайнините на Лосото. Огромна гъмжаща и гърчеща се маса, която пълзеше из каналите, търсейки храна и озарявайки сенчестите сводове с фосфоресцираща светлина. Янти чу единичен изстрел от запад, последван от викове и писъци. После, точно пред нея, сградите започнаха да се рушат под тежестта на безбройните пипала. Първо две къщи, после още четири, след това цял квартал. Стените се прекатурваха и се превръщаха в купчини камънаци.

Любопитните граждани, струпали се на кея, побягнаха панически — блъскаха се, падаха и се тъпчеха, крещяха ужасено. И докато тази жива човешка вълна се носеше по улиците и площадите, пипалата на уриуна доближиха първите жертви.

Янти наблюдаваше с ням ужас как стотиците зъбати усти на чудовището разкъсват и поглъщат мъже, жени и деца. Туловището му непрестанно изчезваше и се появяваше и от това изглеждаше замъглено, неясно, лишено от контури. То мачкаше нещастните хора, притискаше ги към паважа със стотици и потръпваше, сякаш от задоволство, докато ги поглъщаше. Нови пипала се показаха през вратите и прозорците на потопените сгради.

— Не можеш ли да го спреш? — почти проплака тя.

Паулус не отговори, загледан към сцената с благоговение.

Сега вече и къщите на брега започнаха да се рушат, докато уриунът се катереше нагоре, следвайки живата нарастваща вълна. Огромният червей се бе разпрострял покрай брега и достигаше далеч отвъд границите на града. Къщите рухваха под тежестта му. Улиците станаха хлъзгави от кръв. А червеят продължаваше да пълзи навътре, превръщайки в руини квартал след квартал.

При тях дотича херцог Кир.

— Достатъчно — извика той. — Отвори четвъртото шишенце!

— Къде беше?

— Паулус, сложи край на това!

Паулус се поколеба. След това извади тапата на четвъртата ичусаи и я вдигна високо. От гърлото й бликна кехлибарен дим, който бързо обгърна и тримата. Саламурата около кораба започна да ври и кипи, но мъглата се сгъстяваше с такава бързина, че вече не виждаха и на десет метра. Въздухът се изпълни с тежка неприятна миризма, като на развален зарзават.

„Сякаш е блато“ — помисли си Янти.

Крайбрежната улица се скри зад облаци изпарения, ала още известно време продължаваха да чуват откъм града писъци и изстрели. Накрая в залива се възцари тишина, нарушавана единствено от поскърцването на корабните въжета и плисъка на вода в борда, както и от редките вопли на оцелелите в града.

Около половин час „Свети Августин“ и „Илена Грей“ останаха на котва отвъд входа на лосотанското пристанище, очаквайки мъглата да се вдигне. Когато най-сетне се проясни, успяха да оценят за пръв път пълните мащаби на разрушението, причинено от червея.

Три от четирите квартала покрай брега бяха напълно изравнени със земята. Разрушенията достигаха на стотина метра навътре в сушата, на много места — и повече. Огромни здания бяха рухнали, превръщайки се в купчини от мазилка, зидария и дърво. Улиците бяха запречени от трупове, по тях се стичаха ручеи кръв.

Екипажът на „Свети Августин“ се бе пръснал по палубата и наблюдаваше всичко това с мрачно мълчание.

Най-сетне Хоулиш запали лулата си, изпусна облаче бял дим и рече:

— Ама че годежен подарък.

 

 

— Какво е това? — попита Сисело.

Грейнджър пусна торбата на земята и погледна натам, накъдето му сочеше.

Намираха се на скалист хълм, от който се виждаше Лосото. От тази височина можеше да се наблюдава целият анейски бряг, простиращ се далече на изток. Мъглата скриваше далечния хоризонт, но Грейнджър знаеше, че там някъде брегът извива на север. Столицата на Хю се разполагаше на няколко мили покрай брега и заемаше още толкова суша на север — отхапвайки голям залък от Айската гора, покриваща хълмовете във вътрешността. Ако се изключеше бялото петно на брега и прибоят, останалата част от пейзажа бе оцветена в зелено — среща между гора и саламура.

Старият миньорски път ги бе превел през хълмовете. Но сега, когато най-сетне наближиха Лосото, установиха, че е подложен на атака от някакво странно магьосническо създание. Грейнджър го бе оприличил на гигантско покривало, изпълзяло от морето и смазало под тежестта си крайбрежната част на града.

— Не зная какво е — рече той. — Предполагам, че е дело на могъща магия. — Различаваше в морето само два кораба — лосотанска търговска галера и странна бяла барка, и двата пуснали котва на няколкостотин метра от брега.

А после изведнъж се вдигна странна жълтеникава мъгла.

Грейнджър забеляза, че мъглата се заражда непосредствено пред корабите. Сгъстяваше се и се разрастваше твърде бързо, за да е естествено явление. За броени минути обхвана крайбрежната част на града и продължи да приижда, навлизайки по улиците и изпълвайки площадите. Закри чудовището и града около него. Отекнаха единични изстрели, сетне се възцари тишина.

Той приседна на един дънер до Сисело и зачака.

След около половин час мъглата започна да се разсейва. Съществото бе изчезнало, но бе оставило след себе си огромни разрушения. Грейнджър разглеждаше с нарастващ гняв опустошения град. Каква, за бога, бе целта на подобно нападение? По улиците се въргаляха стотици трупове, които трябваше час по-скоро да бъдат погребани, преди да са се превърнали в причинители на зараза.

— Знаех си! Знаех си!

Той се обърна и видя, че Сисело е седнала на земята до торбата му. Бе развързала връвта и бе извадила копиращия меч, чието острие все още бе омотано в парцали.

— Не го докосвай, опасен е — изръмжа той.

Тя сложи меча на земята и вдигна очи към него.

— Това е копиращ меч. Знаех си, че ще е нещо подобно.

— Нещо подобно?

— Причината, поради която блестиш!

Той я изгледа глуповато.

— Магия! — продължи тя. — Игрид беше права. Ти излъчваш магия.

— Какво знаеш ти за тези неща?

Тя се намръщи.

— Че не е ли очевидно? Драконите са магьоснически творения и разпознават други като тях. Предполагам, че виждат някаква аура. Игрид каза, че си сияел с толкова силна магия, че й е било трудно да поглежда към теб. — Тя се ухили. — Било е заради меча.

Грейнджър изсумтя.

— И ти ли си копие? — попита тя. — Или си оригиналът?

— Оригиналът — отвърна той.

Тя повдигна вежди.

— Абсолютно ли си сигурен в това?

— Разбира се, че съм.

На лицето й се четеше недоверие.

— Знаеш, че той те убива, нали?

— Опитва се да вземе връх.

— Не. — Тя поклати глава. — Вече те е убил. Трябва да си умрял преди три, дори четири дни.

— Какви ги приказваш?

— Игрид каза, че си мъртъв — обясни Сисело. — Не й повярвах. Но сега, като се замисля, всичко си застава на мястото.

Грейнджър я гледаше втренчено.

— Ентропатична броня — каза тя. — Чувал ли си?

Грейнджър нямаше представа за какво говори, но тя изглеждаше завладяна от странен ентусиазъм.

— Тя ми помага да се движа — каза той.

Тя кимна.

— Да, защото сърцето ти е спряло. Това става, когато се превърнеш в мечово копие. Първо умира тялото, после и умът.

— Наистина ли смяташ, че съм мъртъв?

— Определено си умрял — отвърна тя. — Подушвал ли си се напоследък?

Грейнджър изведнъж усети, че му призлява. Последния път, когато си бе свалил ръкавицата, не бе могъл да помръдне ръка. Дали защото тялото в енергобронята бе мъртво? И сега го движеше само магията? Обърна се към Сисело. Тя все още изглеждаше развълнувана от откритието.

— Нека да се изясним — каза той. — Казваш, че съм умрял и че само благодарение на тази броня продължавам да живея?

Тя кимна, после попита:

— Нищо ли не знаеш за този меч?

Грейнджър въздъхна обезсърчено.

— Баща ми веднъж се е бил с цяло село, въоръжен с такъв — продължи тя. — Все още го държим у дома. Когато порасна, ще ми покаже как се използва. — Тя се намръщи. — Но защо си позволил на меча да ти стори това?

Грейнджър завъртя глава.

— Да му позволя? Нямах никакъв избор.

— Защо, какво иска от теб?

— За какво говориш?

— Говоря — рече тя, — защо си му позволил да те превърне в един от своите роби? Зад всяко едно такова оръжие се крие нечий ум. Какво се опитва да те накара да направиш този тук?

— Ще ми се да знаех.

Сисело се ококори от изненада.

— Не ми казвай, че не си го питал.

— Как да го питам?

— Сериозно? — попита тя. — Не знаеш ли? Никой ли не ти е казал?

— Какво да ми каже?

Тя поклати учудено глава. Но после изражението й се смекчи.

— Не е чак толкова лошо да си умрял — рече. — Докато носиш бронята — и използваш малко парфюм, — повечето хора дори няма да забележат. — Отново огледа меча. — Но не бива да позволяваш да ти завладее ума. Трябва да разбереш какво иска и да сключиш с него сделка. Това е единственият начин да се използват безопасно подобни предмети. Ако не го направиш, те убиват.

— Как се сключва сделка с меч?

Тя се усмихна.

— Ще ти покажа. — Взе меча и го сложи на земята пред Грейнджър. — А сега размотай острието.

Той я послуша и отдолу се показа сивкав метал.

— Постави ръка на руните.

— Какви руни?

— Руните в метала! Виж! — Тя посочи мястото, където острието се съединяваше с дръжката. Грейнджър бе забелязал там някакви дребни знаци, вдълбани в метала. Беше предположил, че е някаква украса, и не им бе обърнал внимание.

Положи ръка върху руните.

— А сега кажи: „Пусни ме да вляза.“

— Какво?

— Кажи: пусни ме да вляза.

— Пусни ме да вляза.

И светът около него изчезна.

 

 

Беше нощ и той стоеше на остров, заобиколен от сияеща бяла мъгла. Под краката му имаше черен гранит, нямаше и следа от растителност. Теренът пред него се издигаше терасовидно към черна крепост, изградена от същия камък.

Крепостта нямаше прозорци, само една врата в гладката фасада. Единствената светлина идваше откъм забулилата острова мъгла.

Грейнджър започна да се изкачва към крепостта.

Металните му ботуши звънтяха върху скалите, сякаш отгоре им се стоварваше тежък чук. Беше студено, миришеше на мъгла. Нито една звезда не блещукаше в небето. Чуваше ясно бръмченето на енергобронята при всяко пристъпване, докато тя движеше крайниците, през които вече не течеше кръв. Той вдигна поглед над мъглата, която се простираше над морето чак до далечния хоризонт, но не видя там нищо интересно.

Когато наближи крепостта, забеляза, че недалеч пред вратата се е притаила фигура. Беше мъж, с лице, обгорено от саламура като неговото, и със същата броня.

— Твърде късно идваш — каза копието.

— Можеше да ми кажеш за това — отвърна Грейнджър.

— Очакват те вътре.

— Те?

Копието се ухили и посочи вратата с пръст.

Отвъд прага имаше къс коридор, завършващ със стъпала. Грейнджър забеляза светлина, спускаща се от тавана. Докато се изкачваше, металните подметки продължаваха да звънтят.

Озова се в просторна зала с факли по стените. Залата вероятно заемаше цялото вътрешно пространство на крепостта — от пода до тавана. И беше претъпкана с хора.

Бяха хиляди. Стояха мълчаливо и гледаха как Грейнджър пристъпва вътре. Повечето бяха мъже, ветерани с белези по лицата, но Грейнджър забеляза и две жени. Почти всички имаха броня като неговата. На места проблясваха еполети, катарами или щитове. Той осъзна, че тези хора са копия, защото очите им бяха безжизнени и помътнели като нешлифована метална повърхност.

В далечния край на залата видя пиедестал. Върху него бе поставен издялан от камък трон. А на трона седеше унмерски магьосник. Беше огромен мускулест мъж, с голи гърди и ръце, покрити с ентропичните геометрични знаци на професията му. На плешивата си глава носеше оловен пръстен. Очите му бяха хлътнали и необичайно тъмни за унмер. От двете му страни горяха химични светилници.

Грейнджър тръгна към него.

Мина между редиците копия и се изправи пред мъжа, който владееше меча.

— Името ми е Шехернан — представи се той. — Очаквах да дойдеш при нас по-рано, Томас Грейнджър.

— Не знаех, че това е възможно.

Шехернан повдигна рамене.

— Вече е твърде късно за сделка. Тялото ти престана да функционира преди три дни. Умът ти скоро ще ми принадлежи изцяло.

— Защо аз? — попита Грейнджър.

Магьосникът помисли малко.

— Ти, повече от всеки друг, можеше да ми осигуриш това, което искам. Твоят вид притежава известни… уникални способности.

— Моят вид?

Шехернан стисна устни.

— Как стана така, че точно ти, от всички хора на света, зачена дете, толкова могъщо, че успя да освободи унмерите от робство?

Грейнджър смръщи вежди.

— Предполагам, че притежаваш поне малко от нейната дарба — продължи Шехернан. — Какво ще кажеш? Поне частица от нея… Може би умение да търсиш разни предмети или пък да избягваш клопки? Сигурно си го смятал за късмет или интуиция.

Хората от отряда на Грейнджър, наречени Гробарите, често му го казваха. Дали ставаше дума за намиране на храна в Трепкав ручей, откриване на Удавници или бягството от онзи ансилорски вожд — интуицията никога не го бе подвеждала.

— Тези способности идват от някой от родителите ти — продължи Шехернан, — който ги е наследил от своите родители и така нататък за повече от триста години назад. Всичко това е довело до раждането на Янти, сляпо и глухо момиче от Ивънсроум, но достатъчно могъщо, за да смаже цяла гилдия телепати.

— Искаш да кажеш, че Янти е част от нечий план?

— Тя е резултат от триста години селективно кръстосване — отвърна Шехернан. — Търсените качества са били подбирани при всяко поколение, докато накрая се е родило дете, което да може да прави това, което прави тя.

Грейнджър усети, че го побиват тръпки.

— Познаваш ли родителите си, Томас Грейнджър?

— Спомням си ги — каза Грейнджър през зъби.

— Спомняш си простосмъртните — отвърна Шехернан. — Но съществото, което всъщност те е заченало, едва ли е имало човешки облик. Това е същото създание, което е заченало един или повече от прародителите ти. И така нататък.

Формоменителят?

— Преди близо триста години, когато крал Йонас избягал от геноцида на своя народ, формоменителят се изправил срещу него на една планинска пътека. Фиорел му направил предложение. В замяна на помощта, изразяваща се в това да осее дъното на океана с ичусаи, Фиорел се заклел, че ще върне унмерите на власт. И ето, че сега успя.

— Откъде знаеш всичко това?

Шехернан сплете пръсти под брадичката си и огледа Грейнджър с черните си очи.

— Вече много години търся някой, който да ми помогне за една особено трудна задача. Когато научих за съществуването на Янти, знаех, че тя е единствената, която би могла да го направи. Но опитите ми да я доведа в Пертика се провалиха.

— За какво ти е притрябвала?

— Искам да ми намери едно нещо.

— И тъй като не успя сам да я откриеш, прати мъртвешкия кораб да прибере мен, така ли? — Грейнджър се почеса замислено по челото. Търпеше бедствие в морето, когато — сякаш по поръчка — се бе появил онзи странен електрически кораб. После го откара далече на север, до архаична унмерска предавателна станция сред ледената пустош, където, сред купища иманярски находки, се натъкна на меча.

— Спасих ти живота — посочи Шехернан.

— Може би.

Магьосникът си позволи лека усмивка.

— А ето, че сега вече си мъртъв — продължи той. — Ходещ труп в енергоброня. Отвъд всякаква възможност за спасение. Не можеш да оцелееш без бронята или моя меч. И скоро аз ще властвам над ума ти.

— Готов съм да сключим сделка — заяви Грейнджър.

Шехернан го огледа мълчаливо.

„Той иска тази сделка“ — осъзна Грейнджър.

— Забави малко — заяви той. — Престани да ми налагаш волята си. Остави ми контрола над копията, докато дъщеря ми бъде в безопасност. Ако се съгласиш, ще я убедя да намери това, което търсиш.

Магьосникът се изправи от трона и приближи Грейнджър. Отблизо изглеждаше още по-внушителен. Беше поне с една глава по-висок от Грейнджър. Сложи ръка на рамото му.

— По-лесно ми е да те поробя. Мога да те накарам да дадеш меча на Янти.

— Няма да го направя.

— Няма да имаш избор.

Грейнджър стисна зъби и процеди:

— Дори дъщеря ми да приеме меча, смяташ ли, че ще я поробиш толкова лесно? Тя ще те смачка като ненужно насекомо.

Шехернан отново вдигна ръка. Грейнджър виждаше по лицето му, че е намерил опорната точка. Опитът да пороби Янти вероятно щеше да е прекалено рискован.

— А сега направи както ти казах — рече той. — И аз ще я помоля. Какво искаш от нея?

Магьосникът отново се замисли. После кимна и рече:

— Бях стар още преди да изкова този меч. Много по-стар, отколкото съдиш по вида ми. Ние, унмерите, живеем дълго, макар да не сме безсмъртни. — Той махна с ръка. — Създадох всичко това, за да избегна смъртта. Четири хиляди години преминавах от един воин в друг, губех се десетилетия наред, за да бъда открит наново. Воините, които ме притежаваха, избиха хиляди. Но никой от тях не успя да открие предмета, който търсех.

— Какъв предмет?

— Друг копиращ меч. Съвсем като този.

— Защо ти е нужен?

— Това не те касае.

— Тогава няма сделка.

Шехернан изръмжа ядно.

— Искам да намеря онзи меч, за да убия магьосника, който живее в него.

 

 

Грейнджър отвори очи й установи, че се е върнал на гористия хълм, от който се виждаше Лосото. Двата кораба в залива вече вдигаха платна и се насочваха към разрушеното пристанище. Сисело седеше на един камък и го гледаше.

— Как мина? — попита тя.

Грейнджър потърка очи и кимна.

— Добре мина.

— Как изглеждаше магьосникът?

— Стар и ядосан.

— Значи обичайното.

Грейнджър поклати глава и се надигна уморено. Не беше изминало много време, откакто бе посетил меча. Но въпреки това определено се чувстваше различен. Главоболието — неизменен спътник от доста години — бе изчезнало. Тялото му сякаш бе олекнало. Той погледна меча и се поколеба дали да не го вземе, за да провери доколко ще владее копията. Може би щеше да е по-добре да почака и да го направи когато момичето не е наблизо.

— Колко фантома можеш да създадеш? — попита тя.

Грейнджър я погледна.

— Осем. Осем фантома.

— О! — възкликна тя.

— Какво?

— Нищо.

— Баща ти колко успяваше да създаде?

Тя сви рамене.

— Не помня. — Изведнъж изтича и вдигна меча от земята.

— Почакай. — Грейнджър инстинктивно понечи да я спре, но се отказа. Забеляза, че се е случило нещо странно.

Сисело размаха меча във въздуха, като го гледаше с нескрит интерес.

— Доста по-тежък е от нашия — заяви тя. — Но нашият е бил изкован в Галеа преди три хиляди години, а старите унмерски ковачи са знаели как да нагъват стомана върху стомана от много преди това. Този изглежда много древен. Не мисля, че е много подходящ образец.

— Ти не създаде нито едно копие — посочи Грейнджър.

— Какво?

— Мечовите фантоми — повтори Грейнджър. — Нямаш нито един!

— А, вярно!

Грейнджър се намръщи.

— Как го правиш? Как ги спираш да не се появяват?

Тя изглеждаше учудена, но после, изглежда, разбра какво я пита.

— Искаш да кажеш как правя това? — Ухили се дивашки и размаха меча над главата си. — Имам четири копия. Виждаш ли ги?

Грейнджър се огледа, но не видя нищо. Бяха сами.

Сисело разсече въздуха пред нея с вертикален удар.

— А сега имам пет. Ето че са шест, седем, осем, девет. — Продължаваше да се хили. — Още ли не ги виждаш, полковник?

Отиде до един голям камък, като продължаваше да брои:

— Десет, единайсет, дванайсет — размахваше меча. — Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Още ли не ги виждаш?

Все още стиснала меча, се наведе и вдигна огромния камък — нещо, което би трябвало да е непосилно за малко момиче. Камъкът навярно тежеше два пъти повече от нея. После се завъртя като балерина, като го крепеше само с едната си ръка.

— Седемнайсет… осемнайсет… деветнайсет… двайсет. Трябва вече да ги виждаш.

Грейнджър я гледаше зяпнал от почуда. Момиче, вдигнало в едната си ръка камък, който би трябвало да я смачка като цвете.

— Не разбираш ли, полковник? — попита тя. — Не ги ли виждаш?

— Как го правиш?

Тя го дари с усмивка.

— Не бива да позволяваш на копията да се скитат на воля наоколо. Това е трудната част. Изисква концентрация. — Тя поклати глава. — Важното е да ги задържиш в себе си. Нарича се фазиране. — И с необичайна лекота запокити камъка в храсталака. — Точно в този момент има двайсет като мен. Но не можеш да ги видиш, защото са на едно и също място.

Грейнджър се намръщи.

— Как може две неща да са на едно и също място?

Сисело изпръхтя.

— Много лесно! Материята е само вид енергия. Достатъчно е да нарушиш няколко закона — нищо повече. Толкова е просто, че не мога да повярвам как не си се сетил. — Тя се ухили и промуши въздуха между тях с меча. — Фазирането те прави по-силен. И много по-тежък. — Тя подскочи и когато тупна, обувките й потънаха на три пръста в земята. — Но татко казва, че никак не е полезно. Твърде многото копия излагат тялото на стрес, а това го кара да умира. Не ми позволява да създавам повече от трийсет. — Погледна го. — Е, това едва ли те измъчва, като се има предвид, че си вече мъртъв.

 

 

Янти крачеше из разрушения град заедно с Паулус, Кир и други от кораба. Капитан Хоулиш бе слязъл на брега с малък отряд моряци, придружавани от Расеме Атентро — стария унмерски капитан на „Илена Грей“. Оставиха трима души да пазят лодките.

Повечето сгради в крайбрежната част бяха съборени и напълно разрушени, а улиците между тях — осеяни с трупове и камънаци. Във въздуха бе увиснала смазваща тишина. Янти виждаше подаващите се между отломките крайници, смачкани дрехи и обувки, зейнали в ням вик лица, посипани с прахоляк очи. На някои места по улиците все още имаше саламурени локви, а натрошената мазилка се бе превърнала в сива кал.

И вече се събираха мухи.

На петдесетина метра навътре разрушенията не бяха така големи. Половината магазини и къщи все още се държаха, макар че уриунът бе оставил някои от тях на ръба на разрухата и Хоулиш посочи, че ще е опасно да минават покрай тях. Започнаха да се катерят върху купчините и малко по-нататък излязоха на павиран път, заобиколен от затворени магазини.

Янти внезапно почувства, че някой я наблюдава.

Забеляза, че и другите се озъртат нервно. В оцелелите сгради имаше хора, от прозорците надничаха изплашени лица, майки притичваха да приберат децата си. Едва сега Янти си даде сметка, че обитателите на опустошения град са завладени от ужас. Че са изплашени от появата на унмерите.

Изплашени от нея?

Опита се да прогони от ума си тези мисли, но с всяка измината крачка по улиците на Лосото все повече се чувстваше като нашественица, като престъпничка, прокрадваща се в нечий дом.

Никой не ги спря. Както Нера им бе съобщила, в града нямаше никакви войници. След известно време стигнаха просторен квартал, където пред къщите бяха посадени брезички. Улицата бе посипана със златисти листа. Метални огради от ковано желязо, белосани тераси с гледка към морето. Когато погледна към залива, Янти за миг се изплаши, че червеят отново се е появил там. Но водите оставаха спокойни, вълните се плискаха кротко в брега.

Хоулиш вероятно бе забелязал тревогата на лицето й, защото се усмихна и рече:

— Запомни този момент, млада девойко. Кълна се, никога повече през живота си няма да видиш Лосото толкова тих и спокоен.

— Страшничко е.

— По-скоро скучно — отвърна капитанът, ухили се и се спря да разговаря с хората си.

Паулус и херцог Кир разговаряха тихо с капитан Атентро и останалите унмерски оцелели, но замълчаха, когато Янти ги доближи. След кратък миг на смущение Паулус попита:

— Янти, да си почувствала нещо необичайно?

— Какво искаш да кажеш? Например?

— Усещане, че си в клопка.

Тя освободи съзнанието си и го остави да се рее из околността, като разглеждаше съчетаните възприятия на хората наоколо. В околните сгради се криеха хора, но не бяха много.

Много повече изпълваха града, бяха се събрали в един район, през който те вече бяха минали, и — още по-странно — под него. Успя да разгледа подземия с тухлени стени и редици унмерски предмети. Изведнъж й се стори, че разбира.

— Пазарът под града — каза тя.

— Иманярският пазар — потвърди Паулус. — Виждаш ли там хора?

— Хиляди.

— Това трябваше да се очаква. А военни? Войници?

— Не.

Паулус въздъхна.

— Наистина ли с такава лекота са изоставили града?

Въпросът му срещна мълчанието на другите. Никой от унмерите не изглеждаше убеден в случилото се.

— Липсата на съпротива — заговори Атентро — ще затрудни задачата по прехвърлянето на властта. Тези хора са примитивни същества. Тук нямаме наследствени традиции. Истинската власт изисква опозицията да бъде предизвикана и съкрушена. Да има битка, която да бъде спечелена. А вместо това ние им донесохме изтребление.

— Турнирът — каза Паулус. — Може би в лицето на Конквилас ще видят своя герой?

Атентро сви рамене.

— Господарят на драконите никога не е представлявал тези хора. За предпочитане ще е да победиш някой от тях.

Паулус погледна Янти.

— Някакви новини от баща ти?

Тя поклати глава.

Известно време той я гледа внимателно, после вдигна ръка и даде знак да продължат.

Стигнаха при портите на палата — истински лабиринт от ковано желязо — и ги намериха широко разтворени. И наистина, скоро стана ясно, че дворецът е изоставен. Крачеха из пусти зали и сияещи коридори, украсени със сребро и злато. Вървяха мълчаливо, а звукът от стъпките им отекваше надалече.

Най-сетне стигнаха тронната зала и тук откриха единствения обитател на двореца.

Беше облечена в парцали и седеше на пода, с окована за трона ръка. Около нея бяха разхвърляни остатъци от храна и посуда — счупени чинии и чаши, строшена кана за вода. Изглежда, ги бе натрошила в пристъп на ярост. Косата й бе сплъстена и мръсна, китката и лявата й ръка бяха покрити със синини. Дясното й око бе подпухнало, с морав оток. Но въпреки тези рани Янти я позна веднага.

— Сестра Маркс! — извика тя и изтича при нея.

Но когато жената вдигна глава, Янти осъзна, че нещо сериозно не е наред с нея. Нещо много по-лошо от последствията от побоя. Устата й бе увиснала и от нея се стичаше слюнка. В погледа й нямаше и следа от разум.

— Какво са й направили? — сепнато попита Янти.

Херцог Кир застана до нея.

— Левкотомирали са я. — Наведе се към хаурстафката, огледа я и подуши въздуха. — Но го е извършил войник, а не хирург.

Браяна Маркс хвана веригата.

— Сестра Маркс — заговори Янти. — Помните ли ме?

Жената не й обърна внимание и почна да дърпа веригата.

Янти усети, че очите й се пълнят със сълзи. Въпреки всичко, което й бе сторила Браяна Маркс, тя едва ли заслужаваше подобна съдба. „Бях готова да ти простя — помисли си Янти. — Наистина съжалявам.“

— Моля ви, някой ще й помогне ли? — възкликна тя.

— Най-добре ще е за нея, ако я убием — каза Атентро.

— Никой няма да й посяга — заяви Янти и погледна Паулус, Кир и Хоулиш. — Моля ви.

Хоулиш кимна на един от хората си.

— Погрижете се.

— Да, капитане — Мъжът кимна и излезе.

Върна се с газова резачка и почна да реже веригата. Междувременно Паулус нареди на Атентро и останалите унмерски моряци да претърсят двореца. Сигурно прислугата се криеше някъде. Принцът прати Хоулиш да се върне в града и да потърси човек, готов да говори от името на жителите на града. След това дръпна чичо си настрана и известно време двамата разговаряха шепнешком. Накрая херцогът кимна и се отдалечи забързано.

Паулус се върна при Янти и каза:

— Моментът е много деликатен. Местните ни ненавиждат. Завладяхме двореца, но все още не сме го извоювали.

Янти погледна към Браяна Маркс и извърна глава, заслепена от блясъка на резачката.

— Имаш предвид да го извоювате чрез насилие, така ли?

Той сви рамене.

— Как иначе се взема власт?

 

 

Грейнджър и Сисело влязоха в Лосото от север. Градът изглеждаше изоставен, къщите — порутени и занемарени. От време на време мярваха нечие изплашено лице да надзърта иззад прозорец или чуваха забързани стъпки да се отдалечават от тях. Хората, останали в града, предпочитаха да не се показват. Улиците бяха пусти, ако се изключеха Грейнджър, Сисело и тук-там проскубани котки.

Сисело се чувстваше потисната сред всички тези разбити прозорци и залостени врати. Почука на една затворена врата, ослуша се и извика:

— Ей, има ли някой вътре? — Опита се да я отвори, но вратата се оказа заключена. — Къде са всички? — обърна се тя към Грейнджър.

— Крият се.

— От кого?

— От тези от нас, които приличат на унмери.

— Мога да отворя тази врата с едно докосване на пръста.

— Това ще е незаконно и неморално. Вече го обсъдихме.

Тя тропна с крак.

— Ами ако никой не ни отвори вратата си? Къде ще се настаним?

— Все ще намерим нещо.

— Но къде?

— В хана.

— Ако няма ханове? Ако не ни пуснат и там?

— Тихо. Ще се справим.

Тя изръмжа недоволно.

Грейнджър знаеше, че дворецът ще е първата цел на Марквета, и реши да го заобиколи отдалече. Въпреки това непрестанно бе нащрек за съгледвачи на принца и се ослушваше внимателно на всеки ъгъл. По някое време му хрумна, че едва ли трябва да се безпокои чак толкова заради Марквета. В края на краищата Грейнджър бе мъртъв и не виждаше с какво може да го заплаши повече младият принц. Най-важната задача за него сега бе да опази Янти жива. А това означаваше да намери Конквилас.

— Зная какво правиш — заяви Сисело.

— Какво?

— Зная защо обикаляме из града. Искаш всички да ни видят. Искаш да научат, че сме тук, за да го узнае баща ми и да дойде да ни намери.

— Наистина ли?

— Не съм глупава.

Той й се усмихна.

— Никога не съм мислил, че си. Освен това си почти права. Не крия от никого, че сме тук. — Той сви рамене. — Пък и едва ли бихме могли, дори да се опитаме.

— Можем, разбира се — възрази тя. — Или поне аз мога. Но ти си губиш времето, ако смяташ, че ще откриеш баща ми по този начин. По-бързо ще стане, ако отидем направо при него.

Грейнджър спря.

— Нали каза, че не знаеш къде е?

Тя направи кисела физиономия.

— Вярно е, че не зная. Но освен това споменах, че знам къде ще бъде. И друг път сме идвали в Лосото, ако не ти е известно. Има места, които и двамата познаваме и сме посещавали често.

— Често? Значи имаш представа къде е?

— Да. — Тя кимна, но после поклати глава. — Вероятно.

— Къде?

Сисело посочи към земята.

 

 

Хоулиш се върна в двореца с новината, че лосотанските граждани не само са се съвзели и организирали, но вече са излъчили и Военен комитет, който да преговаря с нашествениците. Изглежда, населението най-сетне бе прозряло, че унмерският принц не е дошъл тук, за да убива и поробва. Някъде по пладне Янти стоеше пред прозореца на реквизираната за нея квартира, откъдето гледаше как новоизбраният комитет си проправя път през тълпата, скупчена пред дворцовата порта.

По предложение на херцог Кир съвещанието се проведе в тронната зала. Хората на Хоулиш въведоха Военния комитет и той бе представен официално на Паулус, вече седнал на трона. Янти стоеше зад него.

Цялата процедура й се стори ужасно скучна и тя подозираше, че Паулус е на същото мнение. Излъчени представители се изказваха от името на различни групи — търговци от пазара и продавачи, прекупвачи, рибари и земеделски сдружения, предприемачи, занаятчии и бивши чиновници от държавната администрация, ханджии, хотелиери, съдържатели на бирарии и винопродавници. Повечето очакваха от унмерите уверения, че собствеността им няма да бъде накърнена, че няма да има нови нападения от страна на магьосническото създание, предизвикало разрушения в крайбрежната част, нито гонения на хора, обвързани с предишната власт. Паулус обсъждаше въпросите с Кир, кимаше, усмихваше се и отпращаше просителите с махване на ръка. Тъй като имперските войски бяха напуснали града, редът щеше да се поддържа от милиция, създадена от новата власт. Всички хора с военен опит трябваше да се представят на Атентро. Беше уговорен и размерът на заплатата, а също и временното спиране на продажбите на алкохол и тютюн, както и на данъците върху вносните изделия, за да може градът час по-скоро да се върне към нормалния си живот и по такъв начин да улесни прехвърлянето на властта в нови ръце.

Това продължи часове. Обсъждаха отбраната на града, отварянето на пристанището за търговия с чуждоземни кораби, позицията на Лосото по отношение на провинциалните военачалници, предстоящата коронация и отварянето на Анейските палати. Последният въпрос предизвика най-сериозни опасения сред лосотанските представители и Паулус и Кир бяха принудени да се опитат да успокоят страховете им.

През цялото това време Янти се опитваше да изглежда царствена, търпелива, заинтересувана, но по някое време вече не можеше да издържа. Извини се, че има други задължения, и тръгна да се разхожда.

В коридора отвън се натъкна на Хоулиш, който пушеше лула.

Когато я видя, той се ухили.

— Изтърпя по-дълго, отколкото очаквах. Все още ли говорят за нефтените запаси, или преминаха на темата за сушената риба?

— Всъщност вече обсъждат турнира. Паулус… Принц Марквета изглеждаше доста въодушевен.

Капитанът я разглеждаше внимателно.

— Видя ли онази голяма змия в градината?

— Още не.

Той се поклони.

— Ще ми позволиш ли да ти я покажа?

— Сега?

— Вътре има малък параклис — обясни Хоулиш. — Може би моментът е подходящ да се помолим на старите божества.

— Да не би да вярваш в тях?

Той сви рамене.

— Човек не бива да пренебрегва нищо.

Излязоха от двореца и тръгнаха през имперската градина. Десетки хиляди цветя изпълваха въздуха с омайни аромати и разкрасяваха околностите с ярките си цветове. Имаше каменни фонтани и статуетки на нимфи от кварц, пръстени от жив плет, зелен като водите на Злачно море. Песнопойни птички чуруликаха в златни кафези, окачени на един стар тис.

Две алабастрови колони поддържаха отворена устата на огромната вкаменена морска змия. Зейналата й паст бе достатъчно голяма, за да могат Янти и Хоулиш да влязат, крачейки един до друг. Вътре бе прохладно, светлината идеше от стотици разноцветни перлени фенери, окачени на гръбнака на влечугото. Стъпките им отекваха в стените. Лъкатушещият коридор навлизаше в недрата на огромната твар.

Янти докосна с длан вътрешната стена. Беше гладка и хладна.

— Прилича на стъкло — каза тя.

— Лакирана е — обясни Хоулиш. — Налага се всяка година да полагат нов слой. Ако продължиш навътре през това чудовище и ближеш стената, скоро ще се надрусаш като Йоврам. Или ще пукнеш на място. — Изкиска се и отново почна да си пълни лулата. — Има една стара история за мъж, погълнат от подобно чудовище. Живял вътре години наред, палел огън от останките на погълнати кораби и се хранел с труповете на моряците. Понякога се натъквал на оцелели моряци и се налагало да ги убива. А когато ги готвел, димът излизал от ноздрите на змията. Хората пък си мислели, че тя издишва пламъци.

— Всички такива ли са измрели?

Хоулиш запали лулата си с клечка.

— Някои все още разправят, че ги били виждали. Но това са пиянски приказки. От петстотин години не е залавяна подобна змия.

Продължиха навътре в чудовището. Пътеката се виеше наляво и надясно и Янти никога не можеше да види на повече от няколко крачки напред. Перлените фенери тук бяха много стари и хвърляха мека светлина, а цветовете им се смесваха — жълто със зеленото и червеното. Пространството около тях се разшири, тъй като коремът се стесняваше едва към опашката.

Коридорът завършваше внезапно с пиедестал, издялан от странен лъскав червеникав камък. Той изобразяваше телата на две преплетени изправени змии, подпиращи плитък купел. В купела имаше някаква прозрачна течност.

— Това е ашко — каза Хоулиш.

— Ашко? — Тя протегна ръка към купела.

Хоулиш я сграбчи за китката.

— Много силен наркотик — обясни. — Носи приятни преживявания, но не мисля, че годеникът ти ще го одобри.

Тя се загледа в ръката му, с белези от хаурстафски камшик. Това й напомни, че този човек е бил пират. Навремето Гилдията на телепатите го наела, но въпреки това наказанието не му се разминало. В този смисъл между двамата имаше нещо общо.

Той погледна за миг ръката й, сетне я пусна.

— Сигурно очакваш с нетърпение турнира? — попита уж нехайно, но нещо в гласа му подсказваше, че е обезпокоен.

— Разбира се.

— Наистина? Не мислех, че си падаш по тези неща.

— Така е, но принцът е въодушевен да ми покаже турнира.

Хоулиш кимна бавно, прехапа долната си устна, после вдигна нервно ръка, за да го прикрие.

— Какво всъщност знаеш за Анейските палати?

— Само това, което знаят всички.

— Известно ли ти е, че са разположени в разлом?

Това я изненада.

— Навремето работех за Хю — продължи той. Поколеба се и я стрелна с поглед. — Палатите съществуват от много време. Никой всъщност не знае откога, но са на хиляди години. Предците на сегашните унмери са ги разкопали преди да изоставят Лосото и да отидат в Галеа. Някои смятат, че са се натъкнали в палатите на нещо, което ги е накарало да напуснат района. — Почеса се по брадичката. — Сама ще се убедиш, когато отидеш да ги разгледаш. Входът е като врата в склона на хълм — все едно влизаш в мина, само дето е украсен. Всъщност по-скоро наподобява храм. Струва ти се, че слизаш в недрата на хълма, такова е усещането, но истината е, че вече дори не си на този свят.

— Разломът е под хълма?

Той поклати глава.

— Всъщност не става точно така. Порталът към разлома — към палатите — е изкопан в склона. Но самите палати… — Той повдигна рамене. — Те може да са навсякъде. Дори извън пределите на тази вселена. Нямам представа. Знам със сигурност, че са много по-големи, отколкото смятат повечето хора. Ето защо Хю не успя да ги наводни. На тази планета няма достатъчно саламура, за да го направи.

— И колко са големи всъщност? Някой съставял ли е карта?

Ъгълчетата на устните на Хоулиш увиснаха.

— Карта? О, намерихме карти на изучените райони. Там има разни помещения… херцог Кир няма да ти ги покаже, но те са пълни с древни карти. — Наведе се доверително към нея. — Карти на огромни зали и коридори, стълбища, тунели, езера, шахти и канали — всичките издълбани сантиметър по сантиметър в скалите с размах, който дори не можем да си представим. Можеш да плаваш с галеон през някои от по-големите канали. И тези части от Анейските палати, които вече са изследвани, се простират много по-далече от самата Анеа — може би по-далече от пределите на този свят. Някои твърдят, че нямали край. Безкрайни палати в безкраен мрак.

Янти се намръщи.

— Именно — каза Хоулиш. — Един въпрос, който се нуждае от отговор.

— Какъв въпрос?

— Кой ги е направил — каза той. — И защо?

— Това са два въпроса. Добре де, кой ги е направил?

— Гиганти… не зная. Но знам защо Хю ги е затворил.

Тя чакаше.

— Когато слизали долу, хората непрестанно виждали и чували странни неща — продължи той. — Призраци. Зловещи светлини. Извън арените изчезвали опитни бойци. Цели отряди, пратени да ги търсят, не се завръщали. А армиите, слезли да търсят отрядите, потъвали безследно. Носят се легенди за ужасни създания, които се спотайват в недрата на палатите.

— Какви например?

— О, не зная. Стари божества може би.

— Стига, капитане, нали не си мислиш…

— Видях нещо — прекъсна я Хоулиш. — Преди Хю да накара да заровят входа, аз влизах вътре. Императорът пращаше затворници, натоварени с ичусаи. Аз… му помагах. Мярнах го само за миг, но… — Очите му сякаш бяха втренчени в нещо вътре в него. Той поклати бавно глава. — Видях огромна фигура в мрака — продължи той уморено. — Никога не бях изпитвал такъв страх. Никога не бях усещал близостта на нещо толкова… зло.

— И какво беше това?

Той не отговори веднага. Помълча известно време, преди да продължи:

— Казвам ти всичко това, защото… може би ще имаш възможност да направиш нещо. Унмерите смятат, че могат да контролират тази магия, тази спотаена мощ, но всъщност те са като деца, на които са дали ключа за оръжейната. Твоят принц е много по-стар от всички нас, но и той не е непогрешим, Янти. Човек е, като всеки друг. А в Анейските палати има неща, които по-добре да не обезпокояваш.

 

 

Грейнджър погледна за последен път светлия кръг над главата си и дръпна тежкия метален капак. Той се намести с глухо дрън и шахтата потъна в мрак.

Отдолу долетя гласът на Сисело:

— Трябваше да почакаш да извадя фенера!

Грейнджър изръмжа нещо нечленоразделно и се спусна по металната стълба. Скоро ботушите му стъпиха на каменния под. В същия момент Сисело откри своя перлен фенер и дръпна жалузите, окъпвайки тясното помещение в светлина.

Намираха се в канал с тухлени стени, който пресичаше града от север на юг. По дъното под краката им се стичаше кафеникава вода, но страните на канала бяха сухи. Грейнджър чуваше бълбукане на вода някъде на юг, където каналът вероятно стигаше до колектор или друга шахта. Но светлината озаряваше само сводестата тухлена стена и чезнеше навътре в мрака.

— Натам. — Сисело вдигна фенера и тръгна на юг.

Грейнджър въздъхна и я последва.

След малко завиха надясно по друг тунел, досущ като първия. След още петдесетина крачки свърнаха в трети, по-тесен, в който раменете на Грейнджър почти опираха в стените. Този участък от градската канализация изглеждаше по-стар. Десетки тунели се отклоняваха от главния, но те продължаваха да вървят напред. След около половин миля Сисело спря и огледа една част от стената близо до пода. След това свали фенера и продължи напред.

Докато минаваше покрай мястото, Грейнджър забеляза надраскани върху стената с тебешир хоризонтални и вертикални знаци. Изглежда, това бе някакъв код. Но преди да успее да разгледа внимателно надписа Сисело се отдалечи със светлината и той бе принуден да ускори ход.

Стори му се, че тя си брои крачките.

Не много след тебеширения надпис Сисело спря и вдигна ръка. Грейнджър спря зад нея.

— Капан — каза тя.

Прескочи нещо, вероятно споменатия капан, и после изчака Грейнджър да я последва.

На светлината на фенера той успя да различи тънка жица, опъната напряко на тунела, на една стъпка от пода и над нивото на водата.

— Че кой залага тук капани?

Тя се усмихна.

— Този го заложих аз.

— Използваш експлозиви?

Тя го погледна намусено.

— Експлозивите са за малки деца. Използвам вакуумни стрели. — Обърна се и забърза в тунела, отнасяйки със себе си светлината.

Още няколко пъти сменяха посоката и по някое време Грейнджър започна да се съмнява в пространствената си ориентация. Винаги се бе уповавал на умението си да знае къде се намира и доскоро бе почти сигурен, че се движат на юг. Но вече не беше толкова уверен — във всеки случай не и толкова, че да заложи живота си на това.

Сисело продължаваше да следва знаците на стената. Преодоляха още два капана и по настояване на момичето избегнаха тесен сноп светлина, падащ косо върху стената от един отвор с размерите на молив. Грейнджър постепенно свикна с миризмата, която сега му напомняше по-малко на човешки изпражнения и повече на застояла дъждовна вода.

По някое време Сисело спря отново. В стената на тунела до тях имаше черна дупка, висока две стъпки. Тя насочи светлината на фенера вътре и Грейнджър видя там косо слизаща надолу шахта. Заслуша се, но не се чуваше нищо освен характерната ечаща подземна тишина. Той подуши. Въздухът в шахтата не миришеше различно от този в тунела. Сисело го гледаше с очакване.

— Какво? — попита той. — Искаш да се спуснем долу ли?

Тя се ухили и приклекна до отвора. Постави фенера на ръба, завъртя се и пъхна крака вътре. След това се плъзна бавно. Миг по-късно изчезна от погледа му.

— Сисело? — повика я Грейнджър.

Никакъв отговор.

— Сисело!

Малко по-късно чу гласа й, но звучеше много слабо и отдалече и той не беше сигурен какво му казва. Седна на ръба на отвора, пусна торбата с меча в шахтата, взе фенера и се вмъкна. Шахтата се спускаше почти отвесно. Опита се да се задържи с ръце и крака, но нямаше за какво. Шахтата бе изградена от неравни нащърбени тухли, ала повърхността под него бе от гладък бетон.

— Полковник? — долетя гласът на Сисело отдалече.

Грейнджър продължаваше да се свлича в шахтата. Скоростта му нарастваше със заплашително темпо. На светлината на фенера тухлите се стрелваха стремглаво нагоре. Стомахът му се сви на топка.

А после, неочаквано, тялото му почна да се забавя. Наклонът под него вече не бе тъй стръмен. Само след миг Грейнджър излетя от шахтата и тупна върху торбата си. Над него имаше неравен свод, като на пещера.

Сисело го чакаше. Изкикоти се.

— Да можеше да си видиш лицето.

— Какво е това място?

— Най-обикновено място.

Намираха се в просторна пещера, натъпкана с всякакви предмети — истинска съкровищница. Грейнджър лежеше на дървена платформа, която се подаваше от стената под изхода на шахтата. Спусна крака, изправи се и вдигна фенера.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само блясъка на злато. Тук имаше златни канапета и столчета, позлатени маси, златни вази, гърнета и сандъци, преливащи от златни монети и накити. От тавана висяха стотици златни свещници, които Сисело бързаше да запали със свещ. Грейнджър реши, че пещерата е с естествен произход, но въпреки това стените бяха украсени с рисунки. Някои от сталактитите и сталагмитите бяха издялани във формата на изящни спираловидни колони, докато други бяха оставени в естествения им вид. Между тях бяха подредени красиви мебели, тапицирани с меки плюшени възглавници със златисти пискюли.

Дъщерята на Конквилас продължаваше да пали свещници. Грейнджър се изправи и завъртя фенера. Пещерата се простираше на няколкостотин метра и завършваше с изпъкнала кора от бледорозов кварц. Имаше врати навсякъде, често толкова високо в стените, че до тях водеха дървени стълби.

И въпреки цялото това великолепие по нищо не си личеше мястото да е било посещавано наскоро.

— Иманярският пазар е нататък — каза Сисело и вдигна ръка в посока, която Грейнджър прецени, че е запад. — Но пътят е скрит. От там са се взели повечето от тези неща.

— Крадени ли са?

Тя го погледна намръщено.

— Крадени? Кой според теб ги е направил някога? Да не би да са хората? — Лицето й се изкриви в насмешлива гримаса. — Съмнявам се. Ние просто си вземаме това, което смятаме, че ще ни потрябва. А аз — каквото ми харесва. Държим го с татко тук, далече от кварца. Нали знаеш, че някои кристали въздействат неблагоприятно на металите. Както и дъждът. А също и хората. — Тя го погледна. — Питал ли си се някога защо има предмети, които привличат определени хора? Това е както драконите, които харесват едни и не харесват други. Сякаш умеят да четат хорските умове. Но ще те помоля да се закълнеш, че няма да разказваш никому за това място.

Грейнджър загреба шепа пръстени от близкия сандък и ги остави да се изсипят на пода. Тук имаше достатъчно пари да си купи свой кораб. Цяла флотилия кораби.

— Полковник?

— Какво?

— На никого не бива да казваш за това място.

Той кимна.

— Ясно.

— Не, трябва да се закълнеш.

— Добре.

— Е?

— Какво „е“?

— Ами закълни се де.

— Заклевам се.

— Най-сетне! — Тя завъртя очи. — Честно, много приличаш на баща ми. Трудно е да те накарат да направиш нещо.

— Къде е баща ти?

— Още не е тук — отвърна тя. — Щях да зная, ако е наблизо. Но рано или късно ще се появи.

— Откъде знаеш, че не е тук?

Тя се ококори.

— Уф… може би защото не съм толкова глупава.

„Да, сигурно е така.“ Грейнджър не искаше да знае. Не помнеше кога е почивал за последен път, а точно сега се чувстваше напълно изтощен. Разговорите със Сисело бяха също толкова изтощителни, колкото тези с Янти. Той тръшна торбата на земята и се отпусна на една от скамейките, усещаше как пластините на енергобронята се нагласяват под раменете му.

Чу се силен трясък и задните крака на скамейката се строшиха под тежестта му. Тя падна на каменния под и Грейнджър остана да лежи с щръкнали нагоре крака.

— Това беше любимата пейка на баща ми — оплака се Сисело.

Грейнджър се надигна и се завъртя така, че краката му да са на ниско. Погледна момичето и промърмори:

— Ще му намеря друга.

— Няма да намериш. Тази беше поне на хиляда години и вероятно е единствената не само в Анеа, но и в целия свят.

Грейнджър въздъхна и затвори очи.

— Опитай се да си починеш, Янти. Денят бе дълъг.

— Аз съм Сисело.

— Да де.