Алън Камбъл
Изкуството на лова (6) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

5.
Пътешествия

Драконът на Конквилас се носеше над огромен океан, гладък като стъкло и кървавочервен, и Янти — спотаила се в ума му — летеше с него. Вятърът шибаше очите и муцуната на летящото чудовище и издуваше крилете му. Дори съвсем леко отпускане на мускулите на раменете караше дракона да се стрелва надолу с главозамайваща скорост, преди да прелети в бръснещ полет над отровните вълни и отново да се издигне. Водната повърхност хвърляше ярки отблясъци. Солени пръски се сипеха върху лицето на дракона, полепваха по ноздрите му. Всеки път, когато набираше скорост, тя чуваше свистенето в ушите му.

Зрението на летящото чудовище бе много по-силно от човешкото и унмерското и Янти можеше да вижда надалече из Кралско море, чак до черните скални острови, издигащи се на хоризонта като щръкнали от локва кръв закривени нокти. Други змейове ловуваха там, гъвкавите им тела се извиваха във въздуха и се спускаха към водата.

— Някога Перегрело Сентевадро е бил планина — каза драконът. — Сега не толкова поетичните представители на твоя народ го наричат Драконов остров. — Чудовището се изсмя гърлено. — Тук ли си, малко момиче? Има моменти, в които ми се струва, че те усещам зад очите си.

Янти знаеше, че драконът не може да улови присъствието й. Той само предполагаше — в случая съвсем правилно, — че е тук без позволение, спотайвайки се в периферията на съзнанието му, докато той се приближава към своята родина.

— Разбира се, всичко това тук тогава бяха Сентевадроските низини — продължи драконът. — Част от стара Анеа. Под водата и сега има много долини, градове и изкопани от хората тунели. Има и много други чудеса там долу, като изсечените в скалите руини на старата маролианска столица. Останките от архаични костени кораби и чайни шхуни, както и една крепост от голям син кристал. Но не и Удавници. — Той погледна носещия се под ноктите му океан. Вълните бяха рубиненочервени. — От много години вече няма.

Известно време драконът се носи с вятъра, после каза:

— Ако наистина виждаш през очите ми, гледай сега. — Размърда рамене, събра криле и полетя надолу.

Морето се понесе насреща.

Драконът се заби в блестящата вода и се гмурна надолу. Около муцуната и ноктите му се образуваха гирлянди от мехури. Янти чуваше съвсем ясно туптенето на огромното му сърце. Саламурата около тях бе розова, пронизвана от ярки снопове светлина, която играеше върху морското дъно като разноцветно северно сияние. По-малко от десет фатома деляха повърхността от покритото с пясък дъно. Тя виждаше щръкнали скали и камънаци, скрити под седимент. На места се мяркаха скелети на отдавна умрели дръвчета. Все още можеха да се различат очертанията на нивите — най-вече по каменните огради между тях.

Драконът заплува покрай една сграда, чийто покрив бе паднал.

После от сумрака се появиха мачти, палуби и такелажи на кораби — на страшно много кораби. Бяха предимно унмерски, но имаше и няколко ивънсроумски траулера и драги, както и две лосотански яхти. Янти оглеждаше всичко това с почуда. Големите кораби бяха стари, много стари и покрити с кости и люспи от същества, които не познаваше. Не от дракони — твърде големи бяха за това. В отворите на бордовете им все още проблясваха дулата на оръдия, рояци сребристи рибки се стрелкаха из такелажа и се разпръсваха, щом драконът се приближеше. Чудовището се спусна към останките от два бойни кораба, чиито мачти бяха паднали една върху друга, а около зейналите в палубата дупки се въргаляха позеленели оръдия, въжета и сандъци. Някои от сандъците бяха разбити и върху морското дъно се бяха изсипали малки човешки черепи.

Драконът вдигна глава, размаха опашка и излетя над повърхността сред облак ярки пръски. Водата се сипеше наоколо като каскада от скъпоценни камъни. Пред тях вече се издигаха стръмните брегове на Драконов остров. Драконът размаха лениво криле — веднъж, два пъти, три пъти — и студеният вятър го издигна високо в небето.

— Унмерите са ни създали по образ и подобие на някогашните велики морски змейове — заговори той. — Отдавна измрели и забравени. Казват, че е било преди повече от седем хиляди години. Видя ли корабите долу? С броня от подсилени кости и люспи — те са от онези стари чудовища. През време на война се сражавахме с такива кораби. — Драконът се разсмя. — Те ги ловяха, ако не знаеш. Древните магьосници. Използваха змейски кости и кръв за своите ентропични ритуали. Разправят, че трупът на червей — на млад екземпляр — бил погребан в градините на двореца на Хю, макар че аз никога не съм го виждал. Ето, моето момиче, пристигнахме.

Носеха се към черна скална стена, в която се виждаха множество отвори и пещери. Бе надвиснала над обсипания с кости бряг като някаква зловеща козирка. Драконът разпери криле и кацна на една равна площадка от напукан черен камък. Дълбоко в най-голямата пещера Янти успя да различи стара шхуна, чийто борд бе изписан с непознати знаци. А тук, на площадката пред тях, се бе изправил висок блед мъж с виолетови очи и преметнат през рамото лък. Гледаше дракона със студен поглед.

— Момичето с теб ли е? — попита на лосотански.

Драконът се разсмя.

— Или е тук, или от много левги си говоря сам. Истината е, Аргусто, че не мога да усетя присъствието й, също както не мога да усетя черния си дроб. Но като се има предвид характерът на разговора, който проведохме с нейния годеник, предполагам, че е тук.

Конквилас? Изглеждаше по-мършав, отколкото Янти си го бе представяла. Лицето му бе уморено, в очите му имаше нещо — цинизъм, примесен с хладно равнодушие, сякаш бе свикнал при всяка среща първо да прецени с кого си има работа и какви рискове може да произхождат от него. Странно, но това, кой знае защо, я накара да се сети за Грейнджър. Първото впечатление за повелителя на дракони бе, че е готов във всеки момент да посегне през рамо и да свали лъка, за да го използва.

Чудовището изпусна гръмко огромно количество въздух.

— Онова момченце принцът е намислило да завладее Лосото и да принуди Хю да освободи трона. А после, както повелява традицията, ще отвори наново Палатите на Анеа и ще проведе там турнир в чест на коронацията си. Покани те да се изправиш в двубой срещу него и Кир.

Конквилас гледаше дракона. Лицето му не трепваше.

— Не може да не се възхитиш на куража му — продължи драконът. — Разбира се, той ще се опита да те убие по време на турнира. Или малко преди него.

— Не за пръв път някой се кани да ме убива — отвърна Конквилас. — Но с отварянето на палатите той подхваща опасна игра с огъня. Изолирането на онези пъклени места бе единственото разумно деяние на императора.

— Ами…

— И какво реши момичето? — попита Конквилас. — Неговата годеница — Янти.

Драконът въздъхна.

— Твърдо е до рамото на бъдещия си съпруг. Отказва да не се намесва.

За миг на лицето на Конквилас сякаш се изписа тъга. Той кимна и се загледа право в очите на дракона.

— Янти, налага се да приема, че си тук. Нямам спор с теб. Истината е, че се надявах да се срещнем при други обстоятелства. Ще ме видиш още веднъж, но това ще е в последните мигове на живота ти.

Унмерът се пресегна през рамо, измъкна парче плат, завърза си очите и Янти престана да вижда.

— А сега извърни глава — каза Аргусто.

Драконът го послуша.

 

 

— Е?

Янти се поколеба. Накрая каза:

— Не можах да го проследя.

— Как така не можа?

— Той си завърза кърпа на очите.

Паулус изсумтя недоволно.

— Но кога смята да стреля с лъка? Кога се очаква да замине за Лосото?

Той се изправи, отиде при прозореца и надзърна — сякаш Конквилас можеше да се спотайва там.

Покоите му в хаурстафския дворец бяха облицовани с черен мрамор и украсени със сребристи свещници и драперии. Килимите покриваха по-голяма част от пода и стените. От прозореца се разкриваше гледка към Елската долина. Прислугата бе разтворила и останалите прозорци, за да пропусне вътре златистата светлина. Косата на Паулус сияеше, бялата му ръка бе положена на инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на меча. Устата му бе леко отворена, устните му — червени като череши.

— Премести се в някой от другите дракони. Проследи го.

— Никой от тях не гледа към него.

— Но как ще разберем какво е намислил?

Тя сви рамене.

— Сигурно затова е използвал превръзката.

Той я изгледа ядно и тя съжали за думите си.

— Ще го открия в Лосото — добави припряно Янти. — Не може да накара всички там да го игнорират. Сигурно ще привлече внимание. Хората ще са заинтригувани от един повелител на дракони.

— Не и ако е дегизиран — посочи Паулус. Обърна гръб на прозореца и закрачи по мраморния под. — Надявах се да го държим под око преди да е дошъл на турнира. Може да замисля нещо срещу нас.

— Възможно ли е? Нали сам каза, че няма търпение да се изправи срещу теб на арената.

Паулус я погледна някак странно.

— Да, ако знае, че ще е при равни условия. Но ако смята, че ти ще ме защитиш… — Принцът се поколеба. — Може да ти пусне една стрела през хубавата главица.

— Не и с превръзка на очите — посочи тя. — Веднага щом я свали, за да стреля по мен, аз ще го видя.

Паулус не изглеждаше убеден.

— Ами ако умее да стреля и с превръзка?

— Това е невъзможно.

— Конквилас не знае значението на тази дума.

Янти се замисли.

— Колко време остава до турнира?

— Десет дни.

— Всички двубои ли са на живот и смърт?

— Само там, където е замесена вендета — отвърна Паулус. — При съревнованията единият от участниците може да реши да се предаде. — Той сви рамене. — Повечето се бият така. Да се убие човек, който се предава, е проява на лош вкус. Не че не се случва от време на време.

— Значи няма възможност да бъде убит преди да се изправи срещу теб?

Паулус изглеждаше умислен.

— Винаги има такава възможност.

— Няма ли и някой друг, който да е обявил вендета на Конквилас?

— Предполагам, че някой ще му обяви — отвърна той, — надявайки се, че дори да изгуби, ще спечели благоволение за семейството си.

— Но това е ужасно!

Той се ухили.

— Всъщност е доста забавно…

Янти не виждаше в това нищо смешно.

— Но как може да си толкова сигурен, че ще го победиш?

— Имай ми доверие.

— Ако ми кажеш…

Той поклати глава.

— Не мога. Колкото по-малко знаеш, толкова в по-голяма безопасност ще бъдеш.

Сърцето й се сви. Възхищаваше се на смелостта му, но беше потисната от факта, че крие от нея плана си. Колкото повече знаеше, толкова по-лесно щеше да й е да го защити, ако планът му се провали. Тя щеше да е там, на турнира, и щеше да гледа, щеше да е готова да унищожи Конквилас, ако стане така, че нейният любим се озове в смъртна опасност. Но не смяташе да му го каже, разбира се. По-добре да вярва, че е убил повелителя на дракони без нейната помощ. Все още не бе измислила как да прикрие участието си, но щеше да го направи. Твърде много го обичаше, за да не постъпи така.

Усмихна се, вдигна ръце и го прегърна.

Той се вцепени — за един кратък миг, ала Янти го почувства. После се отпусна и отвърна на прегръдката й. Носът му се отърка в нейния.

— Янти, има още нещо. Трябва да поискам от теб една услуга.

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Искам да насочиш вътрешния си взор към друг предател. Към един убиец. Искам да го откриеш.

— Трябва само да ми кажеш името.

Принцът присви устни.

— Става дума за баща ти, Янти. Тази сутрин е убил един пазач и е избягал от двореца.

 

 

Призори на следващия ден Грейнджър стигна покрайнините на Порт Ел. Очите му се затваряха от умора. За да не го намерят, бе свърнал от пътя покрай реката и бе избрал една обиколна горска пътека, проправяйки си път на юг през шубраци и полегати хълмове. Енергобронята противодействаше успешно на физическата умора и му позволяваше да се движи доста бързо през пресечен терен, но през цялото време изискваше концентрация. А това засилваше умственото изтощение.

Вместо да се отправи към пристанището, където без съмнение унмерите щяха да разположат постове, за да го причакат, той продължи на юг покрай брега с надеждата да открие някое рибарско селце, където да наеме кораб.

Можеше само да се надява, че Янти не го следи.

Скоро слънцето се покатери над зелените хълмове и полета и започна да напича. Грейнджър беше загърнал енергобронята в сиво хаурстафско войнишко наметало, а щитът и мечът бе прибрал в голяма платнена торба, преметната през рамо. Вътре имаше разни други неща, които бе взел от оръжейната. Сред задигнатите предмети бе и кесия с дребни монети, която бе прибрал от джоба на убития пазач, и три унмерски кинжала със забележителна изработка. Монетите бяха с хаурстафски гербове от едната страна и главата на Браяна Маркс от другата и вероятно не бяха кой знае колко по-ценни от тежестта на метала в тях. Но ножовете бяха истинска находка: единият живачен, вторият вилнеещ, а третият затворнически нож от череп. Всеки от тях щеше да е повече от достатъчен, за да плати за пътуване от единия край на империята до другия.

Усещаше магичната сила в тях, докато се поклащаха в торбата на рамото му, и после осъзна с учудване, че нещо друго — енергобронята, щитът или мечът — черпи енергия от тях, като намалява складираната вътре сила.

Изруга и ги извади от торбата, но това не промени нищо и затова ги върна обратно. Ако имаше късмет, ножовете все още щяха да съдържат известна магична сила, когато дойдеше време да прибегне до тях.

Крайната му цел трябваше да е град Етугра, където Маскелин държеше и управляваше известен брой затвори. Ако метафизикът не бе в града, вероятно щеше да го открие в неговата крепост на Сърповидния остров. Грейнджър можеше само да се надява, че Маскелин не е отплавал на някоя от своите експедиции за търсене на находки. В такъв случай можеше да прекара месеци в открито море и там бе почти невъзможно да бъде открит.

Нямаше никакъв смисъл да си блъска главата над тези възможности. Не му оставаше друго, освен да се надява, че метафизикът ще си е у дома. Освен това трябваше да повярва, че Маскелин — човекът, отвлякъл Янти и убил майка й — ще му помогне, но за последното бе по-спокоен. Маскелин би продал и собствения си син за предметите, които Грейнджър сега притежаваше. И дори само за местонахождението на предавателната станция, откъдето ги бе взел. Ако Маскелин успееше да го отърве от умствения контрол на меча, Грейнджър с радост щеше да му го даде.

Проблемът бе да стигне до Етугра навреме.

Нямаше представа колко дни свобода му остават. Седмица? Месец? Усещаше как оръжието постепенно заема все по-голямо място в съзнанието му. Вече всяко негово действие изискваше по-силна воля от обикновеното. Вземането на решение бе като да се бориш с подвижни пясъци. И всеки път, като заспиваше, му се присънваше някаква странна, лишена от лице фигура. Грейнджър се безпокоеше, че дори да намери подходящ кораб, той няма да го откара навреме при Маскелин. Сега, когато не разполагаше с летяща унмерска колесница, трябваше да потърси нещо, което да върши сходна работа.

Дракон?

Крилатите змии ловуваха над обширни територии от Злачно море, но по правило страняха от хората. Би могъл да се натъкне на някой от тях в открито море, но това не бе сигурно. Те все още се търсеха и продаваха по пазарищата, нерядко за храна, така че не беше изключено да открие някой жив змей на пазара на голям град. По правило ловците на дракони попълваха запасите си в Порт Ел и там шансът да намери каквото търсеше бе най-голям. Проблемът бе, че не можеше в никакъв случай да рискува и да се появи там, а до други пристанища имаше поне седмица плаване. Оставаха само обичайните им леговища. Най-близкото бе Кархен Дома. Тази островна група бе разположена на три дни път югоизточно от Ел. Наричана понякога Залите за песни, Дома представляваше купчина скалисти канари и частично потопени храмове, построени от лосотански култ, който се бе опитал да спре с молитви покачването на моретата. Сега свещениците си бяха отишли и драконите използваха просторните каменни зали за гнездене.

Натрапничеството на подобно място не се препоръчваше, но Дома си оставаше най-близкото място на пътя за Лосото, където Грейнджър със сигурност щеше да се натъкне на дракони. Оставаше само да открие някой местен моряк и да го убеди да го откара там, а след това да накара и някой дракон да полетят към Етугра. Нямаше да е лесно, но кое на този свят е лесно? Започна дори да се чуди дали откраднатите — и губещи сила — кинжали ще са достатъчна разплата.

Пътеката извиваше на изток, следвайки подножието на хълма, над който се простираше Порт Ел — като огромен ъгловат корал. Къщурките бяха накацали около лъкатушещите по склоновете улички, скрити под завеса от прахоляк и задръстени от каруци. Над комините се виеше дим и се разсейваше лениво в синьото небе. Нивите стигаха досами градските очертания, по ливадите пасяха коне, овце и крави. По-нататък на слънцето грееха жълтеникавите глави на слънчогледите и бежовите овесени поля.

Грейнджър остави пристанищния град зад гърба си и продължи на изток по прашната пътека, която се катереше по брега. Вляво просторната равнина на Ел стигаше чак до далечните скрити от омара планини. За пръв път, откакто бе убил пазача, той се почувства по-добре. Свали ръкавицата и прокара длан по каменната стена, наслаждавайки се на топлината и на мекия мъх. Чуваше се жужене на насекоми. Миришеше на пушек и на прясно окосено сено.

Вървя още час. Теренът продължаваше да се издига и да се доближава до източния край на скалната равнина, на която бе построен градът. Тук пътеката сви в гората и продължи да лъкатуши из южните хълмове на Илирианските планини. Над дърветата се виждаха скалисти върхове и каменисти сипеи.

Беше приятно да крачи в прохладата на сенчестата гора. Размина се с двама селяни, уловили се за дръжките на стара каручка, натоварена с дърва. Те спряха и го изгледаха. Грейнджър продължи, без да ги поздрави, под тихото бръмчене на енергобронята, ботушите му оставяха дълбоки дири в меката почва. Когато стигна завоя на пътеката и погледна през рамо, с облекчение установи, че селяните са си продължили по пътя.

По-нататък не срещна никого. Късно следобед вече бе в подножието на Ирилианските планини, където въздухът бе осезаемо по-хладен. Тук пътеката отново започна да се спуска и скоро мирисът на море надви този на гората. По здрач най-сетне стигна първото от селцата, които си бе поставил за цел. Беше вмирисано и бедно селище, с опушени колиби, кошари и огради за кокошки. Може би някога тук е била речна долина. Сега обаче бе тесен скалист залив. Злачно море заливаше с вълните си скалистия бряг на няколко крачки от къщите, оставяйки зеленикава диря върху мократа земя. Над водата бе увиснала млечнобяла мъгла, влажна и мълчалива. По-навътре в морето мъртви дръвчета стърчаха като застинали човешки скелети, а белезникавите им клони сякаш бяха тебеширени драскотини върху мъглата. Селяните бяха разчистили малка част от гората край последните къщи и тук, край дървения кей, бяха завързани лодките.

Грейнджър пое с пълни гърди тежкия въздух с мирис на метал и огледа лодките. Бяха плоскодънни рибарски скифове и канута, неподходящи за плаване в открито море.

— Не си първият.

Грейнджър се обърна и видя, че край близката колиба е застанал старец. Имаше петно от саламурено изгаряне през лицето и дълга бяла коса, полепнала от мръсотия. Елекът и бричовете му бяха износени и почернели. Той огледа Грейнджър с бледосивите си очи и добави:

— Първият дезертьор имам предвид. Вече четирима като теб минаха тъдява.

— И къде отидоха?

Старецът сви рамене. Продължаваше да разглежда Грейнджър.

— Брей, синко, мязаш на Удавник. Кво си правил? Да не си скачал в морето?

Грейнджър не отговори.

— Не ми е работа да знам де са отишли другите — рече старецът, извади луличка и почна да я пълни с тютюн. — Ивънсроум ще да е. Но кат питаш, оставих ги при Адъл.

— Адъл?

Старецът продължаваше да тъпче луличката.

— На две левги нататък.

— Защо не продължиха по пътеката?

Старецът се ухили. В устата му се ширеха само два зъба.

— Май отскоро си в Ел, а?

Грейнджър пак премълча.

— Адъл е селце на морски цигани — обясни старецът.

Грейнджър взе да разбира. За да се справят с постоянно покачващото се море, морските цигани обитаваха плаващи къщи. Дотам нямаше пътека.

— Колко взе на другите? — попита той.

Старецът повдигна рамене.

— Да речем двайсет систера.

— Ще ти дам два.

Мъжът се ухили.

— Кво пък, става. Чакай сега туканка, а?

И се шмугна в една от колибите. Грейнджър го чу да се кара с някаква жена, но говорът му бе непознат и не разбра нищо. Когато се появи отново, старецът носеше рибарска кука и кошница с гъби. Протегна сбръчканата си ръка, върху чиято длан имаше някаква отдавна изтрита татуировка.

— Каза два, нъл тъй?

Грейнджър извади две монети от кесията и му ги подаде.

Старецът се ухили.

— Викат ми Фалър.

Грейнджър кимна.

Фалър почака малко, вероятно да чуе отговор от Грейнджър, после поклати глава и въздъхна:

— Тъй де, те и онез четиримата не щяха да си кажат именцата.

Двамата прекосиха кея. Фалър стъпи в един от големите скифове, остави кошницата и куката и разчисти малко място сред мрежите на кърмата, за да може да седне Грейнджър. Лодката се разлюля заплашително, когато Грейнджър се смъкна вътре, и потъна поне три пръста във водата, но дъното бе сухо и изглеждаше достатъчно стабилна. Грейнджър нагласи торбата между краката си.

— От кво ша да е направена таз броня? — попита Фалър. — От камък?

— Стомана.

Фалър се засмя.

— Тогаз трябва да е страшно много стомана.

Развърза лодката и я оттласна от кея.

Навлязоха сред мъглата и дърветата-скелети. Тук цареше мъртвешка тишина. Фалър нагласи греблата в скобите и запревива ритмично гръб. Дори в средата на залива дъното бе дълбоко по-малко от един фатом и когато надзърна през борда, Грейнджър видя покритите с водорасли камъни на някогашната гора. Беше все едно че гледа през зелени лещи. Пасажи сребристи риби се стрелкаха около корпуса и той мярна една змиорка да лъкатуши по дъното. Отсрещната стена на залива изведнъж изплува от мъглата и Фалър зави и насочи лодката право на юг. Скоро дърветата се разредиха и изчезнаха в дълбокото море. Дори в сумрака саламурата оставаше забележително прозрачна. Грейнджър продължаваше да различава дъното. Когато приближиха един издаден нос в югоизточния край на залива, забеляза трима Удавници, приседнали на горист хълм на четири фатома под тях — възрастна двойка и малко дете. Все още изглеждаха доста пресни. Ако не беше посивялата им кожа и странното място, където се намираха, би могъл да ги вземе за семейство на излет.

Удавниците вдигнаха глави и погледнаха към преминаващата над тях лодка. Мъжът внезапно сграбчи детето и забърза надолу по склона. Жената го последва.

Грейнджър извърна глава към Фалър. Разтревожи го фактът, че тези тримата имаха вид на съвсем наскоро удавени. Но Фалър продължаваше да се превива над греблата, с изцъклени очи, унесен в собствените си мисли, и с нищо не показа, че е надзъртал в морето.

— Колко души сте в селото? — попита Грейнджър.

— А, кво? — попита все така изцъклено Фалър.

— Колко семейства живеят в селото, питам?

— Само едно. Голямо семейство.

— Риба ли ловиш?

Фалър кимна.

— И малко търговийка с морските циганя.

Вече заобикаляха носа и зад него се показа по-голям залив с десетина островчета. Отвъд се простираше открито море — голяма и почти равна сиво-зелена шир. Повечето острови бяха съвсем малки, щръкнали от морето скали, обрасли с растителност, приведени над водата дръвчета и шубраци, но един, най-големият, изглежда, бе обитаем.

— Често ли се вясват гости насам? — попита Грейнджър.

— Никой освен онез дезертьори.

— Водеха ли си семействата с тях?

Старецът сви рамене. Изглеждаше обезпокоен.

— Повечето мъже имат жени, деца. Поне в Ел.

— Не помня да са водили.

— Не помниш дали си прекарвал отделни мъже, или дали са били със семействата си?

— Някои бяха със семействата — призна Фалър. — Но не им вземах повече.

Продължаваше да гребе в изумрудената саламура. Слънцето залязваше зад носа, който заобикаляха, и небето се озаряваше в цвета на драконов огън. Гневни отражения танцуваха под разбърканата от греблата вода. Въздухът оставаше неподвижен, изпълнен с тежка мъгла там, където дърветата се срещаха с водата. Грейнджър забеляза, че се насочват към един от големите острови в залива — продълговат и нисък, обрасъл с дървета, около триста метра от единия край до другия.

— Изненадан съм, че не се пазари с мен — подхвърли Грейнджър.

Този път Фалър не отговори. Грейнджър забеляза, че неусетно е ускорил гребането.

— И какво има на острова? — попита Грейнджър.

Фалър завъртя глава към него:

— Що тъй питаш бе? Обвиняваш ли ме в нещо?

Грейнджър сви рамене.

— Държа там лодка — обясни Фалър. — Старо флотско корабче със сладка мънинка лосотанска машина. — Плю във водата. — И петдесетина кварти китово олио. Нали не очакваш да греба чак до Адъл?

— Защо не държиш корабчета при селото?

Фалър се захили.

— Заради крадците, затуй. Пълно е с всякакви дезертьори и бегълци. Колко дълго ще остане там според теб преди да го отмъкнат? А? На други вече ги тафиха. — Изгледа Грейнджър обвиняващо. — Ставаш една сутрин и ти няма туй, дет си изкарваш с него прехраната, само защото нощеска някакъв проклет беглец ти го е взел. Аз съм този, дето трябва да се пази от теб.

Лодката заобиколи острова. Брегът бе обрасъл с гъсти шубраци, чиито корени се спускаха надолу в прозрачната вода като прибрани в зелена стъкленица образци. По-назад се виждаха борове, а между тях Грейнджър видя очертанията на рибарска хижа. Подуши въздуха, но не долови мирис на дим. Ако там някой дебнеше в засада, не беше чак такъв глупак, че да се издаде. Предполагаше, че го очакват между дърветата зад колибата.

Но промени мнението си, когато заобиколиха острова и видя корабчето на Фалър. Неволно подсвирна. Беше крадено, нямаше друг начин. Или пък старецът обираше и убиваше пътници от доста години, за да може да си го позволи.

Южният край на острова се вдлъбваше навътре, оформяйки естествен залив, в който, на десетина метра от брега, бе закотвено корабчето на Фалър. Беше стар флотски десантен съд, от онзи тип, който империята използваше, за да стоварва на вражеския бряг коне и хора. С течение на времето много извадени от употреба съдове бяха преоборудвани за товарни шлепове. Пиратите понякога ги използваха, за да нападат крайбрежни поселища. Това тук бе дълго към четирийсет стъпки и рубката на кормчията беше отпред. Имаше стоманен корпус, целият прояден от саламура и носещ белезите на безброй бури, и едва ли бе най-подходящото средство за плаване из океана, но бе много по-добро от скифа. Тези корабчета обикновено бяха по-издръжливи, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

Освен това Грейнджър отбеляза, че е достатъчно голямо, за да прикрива неколцина души, дебнещи в засада.

Реши, че теорията му е вярна, след като Фалър насочи скифа право към кораба. Значи нямаше да слизат на острова. Развърза незабелязано торбата, за да може в случай на нужда да се пресегне и да сграбчи меча. Старецът го стрелна с нескрита подозрителност, но не каза нищо.

Най-сетне скифът се удари в металния корпус. Фалър пусна котвата и каза на Грейнджър да се прехвърли на кораба, като му посочи заварените отстрани метални стълби. След минутка Грейнджър вече беше на палубата. През потъмнелите прозорчета на кормилното различи рудана и ръчките за управление на машините — всичко бе старо и много износено, — както и един люк, който водеше надолу, където вероятно бе каютата.

Фалър изтика скифа така, че да е встрани от перката, и се покатери при него.

— Кво има? — попита намръщено.

Грейнджър го гледаше мълчаливо.

— Стиснал си таз торба сякаш ша ти я открадна — продължи подозрително Фалър. — Кво държиш вътре? Меч ли?

Грейнджър бръкна в торбата и извади меча. Усети леко сътресение в съзнанието си, докато копията се събираха в него — едно, две, три… Най-сетне почувства, че и осемте са наоколо, вероятно изправени в саламурата под кораба.

— Точно така. Виждал ли си такъв?

Старецът облиза устни.

— Мяза на унмерски.

— Много е рядък.

Фалър разпери ръце.

— Хубаво де, твой си е, нъл ти рекох, че няма да ти го отмъкна. — Но после на устните му неочаквано затрептя зла усмивка. — Виж, не мога да кажа същото за приятелчетата зад теб.

Грейнджър чу, че вратата на кормилното се отваря, и се обърна.

Бяха двамина — едри, със заплашителен вид. Носеха лосотански брони, издраскани и огънати от безбройни битки, но иначе добре поддържани, със смазани плочки и подшити с кожа. Бяха въоръжени с къси мечове, пъхнати в ножници от китова кожа, които се поклащаха на поясите им. Нито един от двамата не бе извадил меча си. Вместо това държаха тежкокалибрени мускети. Приличаха на изработени в домашни условия чифтета, с цеви от малки оръдия, пригодени да изстрелват умалени гюлета. В Имперската армия ги наричаха „киткокъсачи“ заради склонността им да се пръсват и да късат ръцете на стрелящия.

Грейнджър се бе изправял стотици пъти срещу хора, въоръжени с подобни оръдия — наемници, предлагащи услугите си на който може да плати. Пръв през вратата излезе мъж с големи рунтави вежди и свирепо лице с раздалечени очи. Лицето и ръцете му носеха ужасни белези от саламура, макар и не чак толкова прояли кожата, колкото тези на Грейнджър. Мъжът, който го следваше, бе висок над два метра, но слаб, с нервна физиономия и червеникави петна по лицето — или по рождение, или от изгаряне с някаква киселина.

Двамата се измъкнаха бавно на палубата, насочили дулата към лицето на Грейнджър.

— Пусни меча — каза високият.

— Пуснете пушките — отвърна Грейнджър.

— Не си толкоз бърз, друже — възрази високият.

— Вярно е, че не съм — съгласи се Грейнджър. — Но ние сме повече от вас.

Наемниците се захилиха. После, когато корабът се разклати и копията на Грейнджър се показаха от саламурената вода, лицата им се изкривиха от страх. Само след миг на палубата стояха осмина воини, всичките облечени със странната унмерска броня, която Грейнджър носеше под наметалото си, със стичаща се от тях отровна вода, потракващи с металните си ръкавици и ризници. И всеки държеше страховит меч като този, който бе насочил към наемниците Грейнджър.

Двамата наемници завъртяха изплашено пушките си.

— Какво е това? — попита по-високият. — Магия?

— Пуснете оръжията — повтори Грейнджър.

Но другият мъж се оказа непокорен. И когато едно от копията на Грейнджър внезапно се озова зад него и той чу стъпките му, се завъртя и гръмна с пушкалото. Екна оглушителен трясък, блесна светкавица. Миниатюрното гюле се удари в нагръдника на копието и се разпадна на множество осколки и дим. Фантомът се олюля и се подпря на фалшборда. Но след миг разтърси глава и се изправи.

Вторият наемник побърза да захвърли оръжието.

— Не искам да участвам в това. Оставете ме да си вървя.

Грейнджър се готвеше да нареди на магьосническия си отряд да свали оръжия и да го пусне, когато онзи, когото бяха уцелили, скочи напред и заби меча си дълбоко в гърба на стрелялия. Наемникът издаде ужасяващ вик и рухна в локва кръв, а през това време нападателят измъкна меча и се завъртя към втората жертва.

— Спри! — кресна Грейнджър.

Копието не му обърна внимание. Замахна хоризонтално и посече наемника през гърлото. Мъжът се улови за гръкляна и през пръстите му шурна кръв. Той падна на колене, издаде гъргорещ звук и рухна.

— Спрете! — викна Грейнджър. Опита се да пусне меча, но ръката му отказваше да разтвори пръсти. Вместо това — пак въпреки волята му — се вдигна нагоре. Грейнджър гледаше ужасѐн мечовото копие. То командваше това движение. То контролираше меча. И Грейнджър бе принуден да му се подчинява. Установи, че тялото му се извръща към Фалър, който стоеше с мъртвешки бяло лице, разкривено от ужас.

— Бягай — едва успя да произнесе Грейнджър. — Изчезвай!

Изпъшка, олюля се напред и замахна с меча. Не можеше да се спре. Отново се опита да захвърли оръжието. Пръстите му оставаха стиснати. Чу писъка на Фалър и изведнъж осъзна, че е забил оръжието в корема му. От раната на пулсации бликаше кръв. Фалър сграбчи безпомощно окървавеното острие. Грейнджър се разтресе конвулсивно и мечът се заби още по-надълбоко. Той нададе вик и — подсилван от енергобронята — повдигна стареца на върха на оръжието си. Тялото му сякаш бе перце, Грейнджър притежаваше нечовешка сила. Завъртя леко меча и запокити нещастника в морето.

Фалър цопна на десетина метра от кораба.

Грейнджър се извърна и се озова лице в лице с двойниците си. Осемте стояха срещу него, втренчили безжизнените си очи в неговите. Грейнджър си помисли, че вижда в тях някакво дивашко задоволство.

Един от фантомите внезапно пристъпи напред и призрачното му лице се озова на сантиметри от лицето на Грейнджър. Двойникът се пресегна, сложи лявата си ръка върху десницата на Грейнджър и след това я стисна, сякаш искаше да залепи пръстите му за дръжката.

Светът наоколо се разтърси.

В ушите на Грейнджър отекна рев и той изведнъж осъзна, че е заобиколен не от осем, а от много повече копия. Обърканото му съзнание ги усещаше, изправени на морското дъно под кораба — стотици, може би хиляди, под покривалото на саламурата. Нови и нови се появяваха с всеки удар на сърцето. Грейнджър усещаше, че съзнанието му се разтегля във всички посоки. Възприятията им, възприятието на цяла една армия, се опитваше да се побере в ума му и това бе твърде много, за да го понесе.

Извика от болка и ужас. Губеше контрол.

Контрол.

Трябваше да си възвърне контрола над тази магия.

Отвори очи. Копието бе само на сантиметри от лицето му, оголило зъби в зловеща усмивка, стискаше ръката на Грейнджър с неистова сила. От устните му се отрониха няколко думи:

— Мечът е безграничен. Ти можеш да си безграничен. Не ни се съпротивлявай!

Грейнджър заби глава в лицето му и му разби носа.

Ударът го отърси от влиянието, което копието имаше върху него, защото то пусна ръката му и се олюля назад. Грейнджър се почувства така, сякаш умът му внезапно е освободен от силен натиск. Вдигна меча, сякаш да го стовари върху шията на копието, но пъкленото създание размаха оръжие и парира удара. Не можеше да му попречи да действа самостоятелно, но сега поне то не властваше над него.

Двата меча се срещнаха с оглушителен звън.

— Това е моят ум — процеди Грейнджър през зъби. — Моят!

И пусна меча.

И в мига, когато мечът тупна на палубата и изтрополи със звънтене, осемте копия изчезнаха. Корабът се разлюля, изведнъж отървал се от голямата тежест.

Грейнджър имаше чувството, че ръката му гори. Силната болка стигаше чак до черепа и слизаше надолу по гръбнака. Гърдите му се свиха, мислите му си запроправяха болезнено път през мъгла и объркване. Вече не можеше да контролира двойниците си. Те се опитваха да установят контрол над него.

Погледна меча в локвата кръв между труповете на двамата наемници и извика:

— Защо аз? Защо не избра някой друг?

Острието лежеше, невинно наглед, като най-обикновено оръжие.

Но Грейнджър бе решил никога вече да не използва проклетото нещо. Беше твърде опасно, вече заседнало дълбоко в съзнанието му. Въздъхна и изтри полепналата по челото му пот. Без броня да го поддържа можеше всеки момент да падне.

Намери парче брезент и го използва, за да вдигне меча за острието, като избягваше да докосва дръжката. Отнесе го до борда и го протегна над саламурената вода.

Оставаше само да разтвори пръсти и да го пусне.

Ръцете му трепереха, цялото му съзнание бе съсредоточено в това движение.

„Просто разтвори пръсти. Отвори ги, проклет да си!“

Накрая изстена, олюля се и отстъпи назад. Веднага щом се отдалечи от борда, мечът се изплъзна от пръстите му и изтрополи на палубата. Остана да лежи там, изцапан с кръв, сякаш му се надсмиваше беззвучно.

— Няма да победиш — каза Грейнджър. — Чуваш ли ме?

Но в гласа му нямаше убеденост.

Той събра последните остатъци от сила и се приготви за път. След като прехвърли труповете през борда, отдели десетина минути да измие палубата от кръвта. Накрая омота меча в брезента и го напъха в торбата. Когато премахна и последните следи от кръвопролитието, слезе по стълбичките в кормилното и огледа приборите за управление.

На пръв поглед корабчето изглеждаше старо и зле поддържано. Имаше свалени капаци, под които се подаваха оцапани с масло кабели и усукани с парцали хидравлични тръби. Ръчката за стартиране на двигателя се клатеше и стържеше, когато я завъртя, но двигателят се закашля и запали при втория опит и звучеше изненадващо добре. Пушекът, който излизаше от комина зад кормилното, отначало бе сив, но скоро стана безцветен. Вибрациите не бяха особено силни, което говореше за добра настройка и може би дори за нови лагери. Грейнджър завъртя бавно кораба, като се ослушваше за някакви пречки, но маневрата мина гладко и без затруднения. Без съмнение щеше да се справи отлично, стига да можеше да купи достатъчно гориво за тридневното плаване до Дома. Стрелката показваше, че резервоарът е пълен една осма, което вероятно се равняваше на петдесетина левги. И това бе достатъчно. Сега оставаше да открие циганското село, за което бе споменал Фалър.

В здрачаващия се късен следобед Грейнджър насочи носа към средата на залива и завъртя ръчката докрай. Корабът подскочи, сякаш само това бе очаквал, и запори зеленикавата саламура, оставяйки след себе си пенеста диря.

 

 

Маскелин се сепна и отвори очи. Намираше се в каютата и беше късна сутрин. Възглавницата и завивката бяха подгизнали от пот.

Той седна, докосна с ръка мокрото си чело и потрепери. Ръката му се тресеше, докато си сипваше вода от каната на масичката. Чувстваше слабост, сякаш сънищата го бяха изтощили психически и физически.

Какво бе сънувал?

„Човек без лице.“

Не си спомняше добре. Само някакви откъслечни видения от кошмара. И необяснимото чувство, че нещо ще се случи.

„На кого? На мен?“

Стана, изми се набързо над легена и излезе навън.

Слънцето грееше ярко в безоблачното небе и морето бе съвсем спокойно. Машините на „Фенер“ бумтяха с познатото си ритмично темпо и двата черни стълба, бликащи от комините, оставяха разкрачена диря в небето. Изглежда, през нощта бяха напреднали значително. Маскелин откри Мелор на кърмата, в компанията на лоцмана Хайн. Двамата се бяха навели над разпънатата върху люка карта. Изглежда, спореха за нещо, защото Хайн клатеше глава и сочеше настойчиво на югозапад.

— Проблеми? — попита Маскелин.

Мелор вдигна глава.

— Кристалът ни води към Гехналското сливане. Хайн иска да го заобиколим.

— А вие сте против?

— Ами ако Гехнал е нашата цел?

Маскелин се замисли над думите му.

— Имате ли някаква причина да смятате така?

Първият офицер сви рамене.

— Ако искам да скрия нещо там, където никой да не го намери…

Маскелин кимна.

— Ще го поставите там, където никой не би посмял да отиде.

— Просто хрумване, но…

— Склонен съм да се съглася с вас, мистър Мелор.

— Капитане — каза Хайн. — Предлагам да променим курса на запад или югозапад, за да потвърдим това ли е нашата посока. Ако приборът все още сочи към Гехнал, ще знаем със сигурност. В противен случай ще можем да заобиколим сливането.

Маскелин поклати глава.

— Това ще ни коства ден и повече. Аз съм на мнението на Мелор. Нека кормчията държи сегашния курс.

Младият мъж се изпъна и отдаде чест.

— Слушам, сър.

Продължиха да се носят с пълна пара на юг. Денят остана все така ярък и слънчев. Тъмнокафявите води на Злачно море се пенеха зад кърмата. От време на време Маскелин зърваше по някоя пулсираща медуза под повърхността, а веднъж сребриста риба изскочи отгоре, бягайки от невидим враг. Той знаеше, че в дълбините се спотайват много по-едри обитатели — китове и акули, както и гигантски сепии, но днес не забеляза нито едно от тези чудовища. Остана на палубата, докато сгорещеното му чело не му подсказа, че е стоял твърде дълго на слънце, след което слезе в каютата и се зае да попълва дневника.

Малко преди здрачаване на вратата се потропа. Беше заспал с глава, опряна на дневника. И да бе сънувал нещо, не си спомняше. Отвори вратата и видя на прага един от младите моряци с вдигнат за ново почукване юмрук.

— Капитане, първи офицер Мелор помоли да се качите — каза морякът. — Има нещо странно на хоризонта.

— В какъв смисъл странно?

Морякът се смути.

— Най-добре да видите сам, сър. Някои смятат, че е мираж.

Маскелин го последва на палубата. Слънцето бе увиснало над самия хоризонт и озаряваше отдолу облаците, така че цялото небе изглеждаше изпълнено с причудливи космически газове. Моряците се бяха скупчили на носа и гледаха на юг. Той ги разбута, за да види какво е привлякло вниманието им.

Изглеждаше като плаващ град — истинска гора от кристални дворци и храмове, лежащи върху южния хоризонт. Ко̀сата вечерна светлина се процеждаше през тези структури и ги караше да сияят като някакви огромни великолепни фенери. Отначало Маскелин също си помисли, че са свидетели на мираж. Но гледката бе тревожна, обезпокояваща. Имаше нещо в нея, което дърпаше струни в душата му. Дали пък не бе сънувал това място?

Не можеше да си спомни.

Осъзна засрамено, че част от него иска да обърне „Фенер“ веднага и да побегне от ужасите, които го очакваха в тези сияещи палати. Но рационалната му страна се намеси. Той отказваше да се страхува от непознатото. В края на краищата беше учен, призван да търси, открива и изследва, да озарява със светлината си и най-тъмните ъгълчета. Тъкмо нуждата да открие какво се спотайва там го движеше. Както и в този момент.

Докато „Фенер“ продължаваше да скъсява дистанцията с плаващата структура, той осъзна, че това въобще не е град. Тези ярки прозрачни куполи не бяха изработени от стъкло. Бяха органични изпълнени с газ мембрани.

— Мистър Мелор — рече той. — Колко време според вас би било нужно на един самал, за да отгледа жертвата си до размерите на подобен остров?

Мелор го погледа смутено, но миг по-късно осъзна какво има предвид и погледна острова — този път с разширени от ужас очи. Останалите мъже огласиха палубата с проклятията си. Накрая Мелор поклати глава.

— Това е най-големият екземпляр, който съм виждал. Трябва да е на стотици години, дори хиляди.

— И кристалът сочи право към него.

— Да, сър.

Маскелин не можеше да откъсне поглед от кристалната планина.

— Остров с подобни размери насред Гехналското сливане би трябвало много отдавна да е забелязан от преминаващи кораби.

Мелор кимна.

— Но от друга страна, самалът вероятно дрейфува — продължи метафизикът и реши да не довършва гласно разсъжденията си — моряците и без това бяха достатъчно уплашени. Нищо с подобни размери не бе забелязвано досега в Море на светлината и неговите гранични територии и Маскелин бе обезпокоен, че оттук до Сърповидния остров са само десетина дни плаване. Опасяваше се, че ако проследят курса му, ще открият, че сочи право към неговия дом.

— Стоп машини — нареди той. — Искам корабът да поддържа тази дистанция.

— Ще го наблюдаваме ли, сър?

— Смятам да сляза на него — заяви Маскелин. — Утре сутринта ще се кача на една от лодките, но „Фенер“ ще остане на разстояние. С колко водолазни костюма разполагаме?

— Три, сър — отвърна Маскелин.

— В такъв случай ще са ми нужни двама доброволци да ме придружат утре на острова.

Моряците се спогледаха боязливо, но никой не възрази, нито се оплака. Неколцина се приближиха и предложиха услугите си.

Маскелин нареди на вахтените да държат острова под постоянно наблюдение и да не се приближават при никакви обстоятелства на по-малко от една левга. Подводната част на самала вероятно бе много по-голяма от надводната и никой не знаеше докъде биха могли да достигнат пипалата му, нито накъде ще го понесат океанските течения. Мъжете се заеха да проверяват водолазните костюми и дихателните апарати. Когато приключиха с това, метафизикът седна на едно столче на палубата и се загледа към изпълнената с газове маса под лъчите на залязващото слънце. Тя покриваше три или четири акра и сред раздутата плът и мутиралите вени се виждаха напълно израснали дървета. Огромните напомпани мембрани, които в първия момент бе взел за куполи, някога са били кожа или друга органична тъкан, но сега бяха метаморфозирали съобразно нуждите на скрития под повърхността паразит. Стори му се, че мярва някакво раздвижване там, но можеше да е плод на възбуденото му въображение, тъй като самалът би погълнал всеки пътник, дръзнал да посети царството му.

Можеше само да се надява, че водолазните костюми ще са достатъчна защита.

— Какво според вас е това? — попита Мелор.

Маскелин вдигна глава и го погледна.

— Гостоприемникът ли? Предполагам, че е бил човек. Или може би унмер.

Мелор кимна.

— Моряците са на същото мнение. Някои дори твърдят, че различават там лице.

Известно време наблюдаваха смълчано острова.

— Ако това ще ви успокои — заговори Маскелин, — съмнявам се, че мозъкът функционира както някога. Кой може да знае дали такъв мутант може да изпитва болка или разочарование? Може би като разплата за полученото паразитът предлага удоволствие. Дори екстаз. Човешкият мозък е в състояние да приеме какви ли не промени. Драконите също страдат от свои пристрастия и лудост. Не сме ли всички ние творения на един и същи космос?

— Не и когато нещо ни се налага.

Маскелин поклати глава.

— Винаги ни се налага нещо. Защо животът е толкова ненавиждан от вселената? Защо трябва съществуванието ни да е безкрайна битка с ентропията? Природата се носи по петите ни и разплита гоблена на живота със същата скорост, с която ние го плетем. — Стана, разпери ръце и се провикна: — Волята на вселената е воля на пространството, а пространството има едно-едничко намерение. Да постигне равновесие, като всяка друга вълна. — Отпусна се бавно на столчето. — Времето продължава да се забавя, космосът не спира да се разширява, изтънява и хомогенизира. Не може да се сърдим на вакуума. Това ще е твърде… — Спря и се усмихна. — Нечестно. Истината е, че самият живот е неестествен. — Маскелин повдигна брадичка и посочи острова. — Вие виждате там същество, променено до неузнаваемост. Но може би паразитът го е доближил до естественото му състояние?

Мелор повдигна рамене.

— Вие възприемате природата различно от мен. Надявам се поне утре да сте по-предпазлив в действията си, отколкото сега в думите.

Маскелин се ухили.

— О, всичко това е само семантика и нищо повече. Това, което наричаме природа, всъщност воюва непрестанно с фундаменталната същност на вселената. Кажете ми, Мелор, кои от хората ви се предложиха за доброволци за утрешната ни разходка до пастта на чудовището?

— Всички освен един.

Маскелин повдигна вежди.

— И кой е той?

— Новият момък — ухили се Маскелин. — Както винаги ли да постъпя?

— Ама разбира се — отвърна Маскелин. — Човек трябва да се научи да преборва страховете си.

— Разбрано, капитане.

 

 

Тази нощ Маскелин не бе споходен от съновидения. Събуди се преди зазоряване и когато отиде при батисферата, там вече имаше неколцина моряци. С Мелор бяха още Спенратър, дълбоководен инженер специалист, и двайсет и една годишният страхливец, който се бе въздържал да участва доброволно в мисията. Казваше се Чарлз Пендрагон. Сега, когато момъкът бе осъзнал до какво е довело решението му, без съмнение щеше да побърза да запише името си в списъка при следващите експедиции. Ето с такива малки стъпки Маскелин бе превърнал сбирщината на борда в истински сплотен екипаж.

На изток вече се виждаше бледорозово сияние, а звездите отгоре избледняваха. Сякаш целият океан наоколо къкреше със същата тъмна енергия като космоса — трепкаща и изпълнена с необуздан, първичен гняв. Това бе среда, в която си даваха среща разпадът и сътворението, среда напълно безразлична към онези, които променяше.

Маскелин бе избрал Спенратър да ги придружава, за да се намеси, ако възникне проблем с екипировката. Не смяташе, че на острова ги дебне друга опасност освен тази на пипалата на самала. Един добре поддържан водолазен костюм би трябвало да е достатъчна преграда срещу тях. Пендрагон не каза нищо, докато Мелор и останалите му помагаха да нахлузи костюма, но ужасът в очите му говореше сам за себе си. Ръцете му трепереха, когато му подадоха драконовата пика и той едва не я изпусна. Пръстът му щеше да играе неспокойно на спусъка, готов да избълва огън при първия намек за опасност. Костюмът на Маскелин бе непроницаем за саламура, но не и за огън. Той помисли за миг, после каза:

— Този костюм не му е по мярка. Не мислите ли, мистър Мелор?

Мелор се намръщи, но знаеше, че не бива да възразява на капитана.

— Така е, сър.

— Хлабав е на коленете — добави Маскелин и посочи.

Първият офицер кимна.

— Виси като циците на старата ми леля.

— Изкарайте го от него — нареди Маскелин. — Намерете някой по-подходящ.

Пендрагон стрелна с очи Маскелин. Изведнъж страхът на лицето му изчезна, заменен от необуздан ужас.

— Моля ви, сър — рече той. — Костюмът ми е съвсем по мярка.

— Ръкавиците са твърде големи за ръцете ти — отвърна Маскелин. — Ще видиш зор, докато натиснеш спусъка.

— Не е проблем, сър.

— Не е ли?

— Не е, сър.

Маскелин изгледа продължително момъка.

— Имаш ли представа какво ни очаква там?

Пендрагон кимна. Маскелин не пропусна да отбележи, че в поведението му няма и следа от доскорошната нервност. Стискаше драконовата пика с решителността на стар ветеран.

— И как така толкова бързо промени решението си, синко?

— Не става дума за промяна на решението, сър. Исках да дойда, а е добре известно, че подбирате млади моряци, които отказват да се включат доброволно.

— Значи не те е страх?

— Виждал съм и по-страшни неща.

Маскелин се разсмя, пресегна се и улови момъка за рамото.

— Запомни думите ми, синко. Чака те дълга и обещаваща кариера под мое командване.

— Стига да оцелея днес.

— Ще оцелееш.

След малко тримата се спуснаха в стоманената лодка на „Фенер“. Обикновено я използваха като катер за превозване на екипажа, но се случваше, в плитки води, да излизат с нея и на лов за унмерски трофеи. Отстрани на борда все още можеше да се различи валсиндърското обозначение ВМ22, макар че екипажът я бе кръстил „Туту“. Мелор подаде на Маскелин импровизирания кристален локатор и той го нагласи в скута си. Един бърз поглед бе достатъчен да се увери, че целта им се намира някъде в сърцето на острова-паразит.

Спенратър запали двигателя и скоро малката лодка се плъзгаше по тъмножълтеникавата повърхност на морето към плаващия остров. С приближаването всички усетиха тежкия мирис, който изпълваше въздуха около него. Водолазните костюми целяха да ги предпазят от пипалата на самала, но не бяха оборудвани с дихателни апарати — нямаше как те да подават въздух толкова далече от „Фенер“ и се налагаше да вдишват през отворите на разкачените шлангове, откъдето всъщност можеше да дойде най-голямата опасност. Ала дори през тесните отвори миризмата бе тежка и труднопоносима и Маскелин съжали, че бе наредил да демонтират филтрите. Младият Пендрагон седеше с изпънат гръб и бледо лице, стиснал с побелели пръсти борда, а над него се бе надвесил уловилият руля и непоклатим стар боец Спенратър.

— Скоро ще свикнеш — каза Маскелин с приглушен от стъкления шлем глас. — Но ако искаш да повръщаш, направи го още сега. Защото слезем ли на острова, няма да имаш възможност да си свалиш шлема.

— Добре съм, сър.

— Спенратър?

— Що се отнася до мен, наслаждавам се на благоуханието. Напомня ми за манджите на жена ми.

— Опитвал съм манджите на жена ти, Спенратър — отвърна Маскелин. — Мисля, че не си справедлив — имам предвид по отношение на самала.

Тримата се разсмяха.

Импровизираният радар в скута на Маскелин продължаваше да ги насочва право към центъра на острова. Съвсем скоро покритите с лъкатушещи вени и изпълнени с газ мехури вече се извисяваха над тях. С течение на десетилетията кожата на гостоприемника се бе разтеглила и изопнала в гротескни форми, могили от кокали, размесени с червеникави мускули и бучки кожа, сред които проблясваха зъби. Планини от прозрачни балони потрепваха на вятъра и изпускаха такива противни миазми, че човек би могъл да се разреве от мъка. Повърхността на острова се тресеше, вибрираше, подскачаше и се друсаше. Ручейчета розова течност се виеха между бледи храсталаци и кълбовидни израстъци с черни лъскави и гланцови кори. И насред цялото това постчовешко тресавище имаше горички от органични растения. Корените на треволяците и на ниските жилави шубраци бяха открили подходяща хранителна среда в податливата, пълна със секрет повърхност и вирееха там като в истинска благодатна почва. А още по-нататък, в центъра на острова, Маскелин вече виждаше дървета.

Дървета.

През какви отвърстия, нерви или спомени си проправяха път корените им?

Спенратър завъртя ръчката и шумът на двигателя утихна до приглушено бръмчене. Известно време се носеха плавно покрай мускулести брегове, покрити с подобни на кокалчета хълмчета, докато Спенратър не забеляза едно подходящо място за акостиране. Тук брегът бе полегат и нисък и носът на „Туту“ се хлъзна върху лепкавата повърхност на острова. Може би бе само игра на въображението, но на Маскелин му се стори, че долавя по брега да преминава известно потръпване.

Той пръв стъпи на острова.

Почвата под краката му бе изненадващо твърда и същевременно лепкава, както подсказваше и видът й. Притискаше се към подметките му като влажни устни и при всяка крачка издаваше жвакащ звук, като че се налагаше да пристъпва през оголена кървяща рана. В най-високата част на брега стърчаха три или четири червеникави хълма, заобиколени от ниски храсталаци. Маскелин не можа да определи от какво са съставени хълмовете, но му приличаха на гигантски туморни формации. Под повърхността на острова прозираха вени. Отвъд тези купчини се издигаше огромен жълтеникавосив мехур, или дроб, който се поклащаше леко на вятъра.

Спуснаха внимателно котвата и завързаха носа на лодката за един по-здрав клон, след което тръгнаха да изследват това странно място.

Маскелин изкатери брега, следван от Спенратър и Пендрагон. Тясната клисура, започваща от червените тумори, бе твърде обрасла с храсти, за да е подходяща за придвижване, и той се принуди да се покатери върху самите купчини. Живата почва под краката му беше твърда и неподатлива като спечена кал. Той изкачи най-високия хълм и засенчи очи срещу слънцето. Чуваше ехото от дишането си вътре в шлема и вече бе плувнал в пот. Свери посоката с локатора. Източникът на сигнала лежеше на север.

— Погледнете там — извика Пендрагон и посочи един зелен канал пред тях.

Маскелин веднага забеляза белезникавото пипалце, което се подаваше от шубрака. Извиваше се право към тях по набръчканата повърхност. Зад него вече излизаха още две или три пипала. Всяко бе с дебелина на памучна нишка и въпреки това се движеха целенасочено и уверено, сякаш водени от скрит разум. Спенратър извика и вдигна крак. Друго пипалце се бе прокраднало незабелязано към него и се бе усукало около пищяла му. Той размаха изплашено крак, но пипалцето отказваше да го пусне.

Маскелин извади ножа си и сряза неканения гост. Не искаше да прибягва до пиката, докато не възникне необходимост.

— Да не се бавим тук — рече той. — Продължавайте да се движите. И се придържайте към по-висок терен.

Продължиха, като скачаха от купчина на купчина и се озъртаха, за да са сигурни, че пипалцата не ги застигат. Скоро наближиха обрасли с растителност долчинки. Теренът си оставаше пресечен, единствено разнообразие поднасяха мехурите с жълтеникав газ, затова пък малко по-нататък червените могили взеха да се смаляват и изравняват. Зад поредния мехур се натъкнаха на голям розов кратер, в който бяха вплетени усукани до неузнаваемост кости. Изглеждаше сякаш някой е изровил това място, разкривайки костите, или напротив — те бяха само частично погълнати. Ако се съдеше по огромните им размери, Маскелин предположи, че са кости от кит. Но със същия успех можеха да принадлежат на чудовищно деформирания нещастник, върху чийто гръбнак стъпваха. Не би могъл да знае със сигурност.

Теренът отвъд кратера бе предимно равнинен, покрит с белезникави пъпки от някакъв еластичен сивкав материал. Те се раздуваха и свиваха лениво. Вероятно белите дробове на гостоприемника. На места се срещаха ниски храсти, но тримата се стараеха да ги заобикалят. Прекосиха и едно напукано покрито с люспи петно, което приличаше на драконова кожа, и едва сега Маскелин си помисли, че на острова има още нещо, което му напомня за гигантските унмерски летящи змии. Някаква нечовешка красота? Или аура? Над острова сякаш витаеше драконово дихание. Той спря, за да се ориентира. На североизток се издигаха още газови мехури, червени като оголени човешки венци. По-близо, на изток, стърчаха дърветата, които бе зърнал отдалече. Тъкмо се опитваше да прецени възрастта им, когато Пендрагон извика.

Маскелин се обърна. Момъкът бе паднал на колене и сечеше трескаво с ножа си нещо непосредствено до пищялите си. Бяха пипала и се подаваха изпод люспите на земята. Някои вече се бяха пресегнали към бедрата на Пендрагон и го теглеха надолу.

Маскелин погледна в краката си.

Около неговите глезени също се бяха увили съвсем тънки, почти невидими нишки.

Някои вече достигаха пищялите.

— Проклетите неща са навсякъде — изръмжа той, наведе се и прокара ножа през тях. Но за всеки десет прерязани два пъти повече изникваха от почвата и се оплитаха около ботушите му.

— Изправи се.

Маскелин се обърна. Спенратър бе застанал зад него, насочил пиката към краката му. Маскелин побърза да се надигне.

Спенратър натисна спусъка и от дулото в предния край на пиката бликна тесен сноп от пламък. Огънят обгърна ботушите на Маскелин и след миг Спенратър го спря. Пипалата бяха изгорели и на земята около ботушите на Маскелин имаше черно петно. Инженерът завъртя пиката към краката на Пендрагон и повтори процедурата. Маскелин почувства под краката си леки вибрации. Дали островът не бе реагирал? Ако беше, това потрепване от болка ли бе, или от гняв?

— Трябва да се движим по-бързо — рече той. — Ще прибягваме до пиките винаги когато се наложи.

Като посрещаха с огнена стена всички нови опити на пипалата да ги доближат, тримата заобиколиха горичката от високи дървета и скоро стигнаха до една по-висока могила, от която можеше да се огледа целият остров. Маскелин провери отново локатора и установи, че източникът на мистичния сигнал вече е някъде зад тях. Бяха го подминали.

Върнаха се предпазливо по следите си. Маскелин не сваляше поглед от локатора — държеше лампата така, че да свети с максимална яркост. Водеше ги право към горичката.

— Какъв запас от огън ти остана? — попита той Спенратър.

— Не много — отвърна инженерът. — Но предполагам, че ще ни стигне. Освен ако не смяташ да прекараме нощта тук.

Маскелин посочи дърветата и храстите пред тях.

— Виж дали ще можеш да разчистиш онзи гъсталак. Защото целта ни, изглежда, е някъде вътре.

Спенратър кимна, нагласи дозатора на пиката, зае позиция пред двамата и натисна спусъка.

От цевта този път бликна мощен пламък, който обгърна растителността пред тях. Храсталаците се загърчиха в ярки огньове. Спенратър продължи да държи спусъка натиснат, докато пламъците не обгърнаха цялата гора.

Внезапно земята под краката им се разтресе. Маскелин се олюля, но успя да се задържи на крака. Спенратър обаче не беше подготвен и изгуби равновесие. Претърколи се и успя да се изправи с помощта на Пендрагон тъкмо когато от земята се показа нов сноп пипала.

Маскелин насочи пиката си към тях и ги изгори.

Земята отново се разтресе. После неочаквано се надигна и събори и тримата. Маскелин тупна върху покритото с люспи петно, Спенратър се претърколи за втори път, скочи и изтича при Пендрагон, който се бе озовал сред цяла маса помръдващи пипала и се бореше с тях. Всеки път, когато изглеждаше, че ще се освободи, изникваха нови и нови снопове, които се усукваха около краката и шията му. Инженерът окъпа младия моряк с огън и после му помогна да се изправи.

В този момент откъм димящия гъсталак се разнесе ужасяващ вопъл.

Спенратър улови Маскелин за ръката и го завъртя.

— Виж там! — извика и посочи горящия шубрак. — Боже, имай милост! Погледни това нещо!

Много от храстите бяха изгорели и сега вече можеше да се види какво има в средата на гъсталака. Маскелин погледна нататък и от това, което видя, дъхът му спря.

От земята се надигаше огромна маса от набъбнала кожа, в която можеха съвсем ясно да се различат две гигантски разплакани очи, ноздри с големина на юмрук и черната бездна на уста, дълга колкото човешки бой. Маскелин осъзна, че вижда лицето на гостоприемника на паразита.

Докато растителността около лицето догаряше, то неочаквано се закашля и втренчи ужасените си очи в тримата натрапници. Зейналата паст издаде жалостив вопъл. А след това лицето извика на лосотански:

— Престанете, престанете, престанете!

Спенратър завъртя пиката, за да облее с пламък зловещото видение, но Маскелин го спря. Стотина пипала пълзяха по земята към тях и той се боеше, че няма да им стигне течно гориво, за да се доберат до лодката. Вместо това погледна лицето и му викна:

— Върни пипалата!

— Моля ви, умолявам ви — отвърна лицето. — Не мога да дишам.

— Повикай ги, инак ще те изгорим!

Огромната уста потрепери и извика:

— Не! Моля ви…

Маскелин кимна на Спенратър, който пристъпи напред и вдигна пиката. Насочи я право към лицето.

— Последен шанс — заяви Маскелин.

— Ще се опитам! — отвърна лицето. — Моля ви, недейте…

То затвори едното си огромно око, а другото затрепери, грамадните му вежди се смръщиха, сякаш водеше някаква невидима умствена битка. Дали пък не се опитваше да комуникира със самала, запита се Маскелин? Свързани ли бяха двата ума? Получи отговора си след миг, когато тънките пипала спряха, а после се прибраха в люспестата почва.

Пендрагон се огледа и си позволи облекчена въздишка. Лицето сред димящите останки на гъсталака сега подсмърчаше, проплакваше и плюеше пепел. По страните му имаше размазани и примесени със сълзи сажди. Кървясалите му очи се въртяха и стрелкаха изплашено.

— Навярно ще се съгласиш — заговори го Маскелин, — че действията ни бяха с цел самозащита. Нямаме никакви причини да ти сторим нещо лошо, освен ако сам не ни ги дадеш.

— Татко ви нападна — отвърна лицето. — Не бях аз.

— Татко?

— А вие какво очаквахте? — кресна лицето, внезапно завладяно от гняв. — Той е гладен!

Маскелин се намръщи.

— За паразита ли говориш? За самала?

Гневът напусна лицето отсреща със същата бързина, с която се бе появил.

— Самалът — повтори то унесено. — Така са му казвали навремето. Отплавахме от Лосото да воюваме с Галай. На втория ден заваляха жаби.

Спенратър погледна обезпокоено Маскелин и завъртя пръст до слепоочието си.

„Луд ли? Ами да. Разбира се, че гостоприемникът се е побъркал.“ Би ли могъл който и да е да издържи при подобни условия? Но това същество все още можеше да общува с тях, което само по себе си бе чудо, на каквото не се бе надявал.

— Как се казваш? — попита той.

— Том.

Маскелин се сепна. Едно съвсем обикновено, невзрачно име, което никак не съответстваше на хленчещото чудовище отсреща.

— При Галай ли се би, Том? — попита той.

За втори път върху лицето се изписа неувереност.

— Кой твърди, че не съм? — отвърна Том. — Който и да е, този човек е лъжец. Бих се, разбира се, има хора, които ме видяха. Аз ли съм виновен, че свидетелите са мъртви?

— Никой не твърди, че не си се бил — рече Маскелин. После му хрумна нещо друго. Това същество, колкото и чудовищна да бе метаморфозата му, бе съхранило немалка доза човещина. То чувстваше, обиждаше се, спореше. — Никой не те нарича дезертьор, Том — добави Маскелин.

Лицето почервеня.

— Аз гребях към врага! Вятърът ме завъртя. Течението ме подхвана. Можех да сложа край на войната в онази нощ. Да промуша Роджетър в тъмната каюта. Това трябваше да се случи, ако не беше течението и вятърът. А сега вие ме обвинявате в неморална постъпка? Нищо лошо не съм направил!

Спенратър застана до Маскелин и каза тихо:

— Ако наистина се е бил при Галай…

— Трябва да е на шестстотин години — довърши полугласно Маскелин.

— Тежка присъда, дори за дезертьор.

Маскелин продължаваше да разглежда лицето. То дишаше възбудено и час по час кашлюкаше. Възможно ли бе това ужасно разкривено лице да е източник на могъщата магия? Защо Удавниците му носеха толкова много ключове? Маскелин бе сигурен, че ще намери тук някаква кутия. Помисли малко и каза:

— Дойдохме за сандъчето.

Лицето се завъртя към него.

— Хайде да го направим по лесния начин — предложи Маскелин. — Том, не виждам никакъв смисъл да страдаш повече от това.

— Татко няма да ви позволи да го вземете — отвърна лицето.

— Тогава ще трябва да гледа безпомощно как те изгаряме.

Лицето се сгърчи от отчаяние.

— Моля ви! Сандъчето ни топли.

— Щом искаш топлина… — каза Маскелин и кимна на Спенратър, който вдигна пиката.

— Не! — извика лицето. — Нека бъде ваше. Вземете го и изчезвайте!

Спенратър свали пиката.

Земята потрепери отново и лицето се превърна в набръчкана маса от плът, сякаш бе жертва на поредната вътрешна агония. Миг по-късно лампата в импровизирания локатор на Маскелин затрептя. Източникът на магична сила се местеше. Земята около тях се повдигна, не толкова рязко, колкото преди, но достатъчно, та няколко обгорени дръвчета да паднат.

След още едно неочаквано сътресение земята пред тримата внезапно се разтвори. Кожата на повърхността се сцепи и отдолу се показа лъскава червена маса, като оголен мускул. През цепнатините и отворите около мускула бликнаха фонтани саламура, сякаш там се спотайваха китове. Маскелин се наведе към зейналата дупка и надзърна вътре.

Под тъмната повърхност се виждаше гърчеща се маса от бледи пипала. Повечето бяха тънки като корени на младо дърво, но имаше няколко с дебелината на човешка китка — те вероятно бяха вените и хранопроводите, свързващи гостоприемника с паразита под водата. Гърчеха се в отровната вода като гигантско змийско гнездо. Още по-надолу се различаваше огромна сянка, която според Маскелин вероятно принадлежеше на самала.

През пипалата внезапно премина някаква конвулсия. Нещо се показа под дупката. Маскелин отстъпи назад в мига, когато паразитът изтика предмета през отвора и го задържа там, на десетина стъпки над главите им, прикрепян от стотици извиващи се пипала.

Приличаше на ковчег, изработен от мътносив метал. И беше горещ. Дори от мястото си при ръба на отвора Маскелин усещаше неистовата жега, полъхваща от него.

Самалът положи ковчега на земята встрани от отвора и пипалата му се прибраха обратно долу. С едно последно потрепване дупката в земята се затвори като паст на хищник.

Маскелин приближи контейнера.

— И къде, ако мога да попитам, открихте това?

Лицето, изглежда, се бе възстановило от преживяното. Завъртя огромните си очи към тримата мъже.

— Много отдавна. На едно място с къщи.

— Какви къщи?

— От онези с храна в тях — изръмжа лицето. — Вземайте го и изчезвайте, както обещахте!

Маскелин протегна ръка и докосна металната повърхност. Бе твърде гореща дори през ръкавицата. Той обиколи странния предмет. Приличаше на ковчег. Беше отлят от метал, с дръжки от двете страни и без никаква украса, което бе нетипично за унмерските предмети. Опита се да вдигне капака, но не успя. Едва тогава забеляза ключалката от едната страна и въздъхна:

— О, боже!

— Какво? — попита Пендрагон.

— Защо някой ще прави ковчег с ключалка отстрани?

— Заради крадците на кости — отвърна Пендрагон.

Маскелин го изгледа.

— Че има ли такива?

— Можеш да прибереш до трийсет златника за магьоснически скелет.

— Наистина ли? И защо?

— Еликсири.

Маскелин изсумтя. Чудеше се кой — ако въобще някой — от милионите ключове, които му бяха донесли Удавниците, би могъл да стане в тази ключалка. Защото несъмнено това бе източникът и причината за странното им поведение. „Магьоснически ковчег на дъното на океана.“ Като бяха изнасяли ключове на брега от години, Удавниците му бяха пращали това послание.

Но какво ги караше да го правят?

Нямаше намерение да търси подходящия ключ, ако той съществуваше. На борда на „Фенер“ разполагаше с газова резачка.

— Ако пъхнем пиките в дръжките — рече той, — ще можем да го носим към лодката.

Подпъхнаха тесните краища на пиките през срещуположните дръжки и напънаха мишци. Ковчегът бе почти непосилно тежък и въпреки това Маскелин усети, че отнякъде в него се надига неочаквана сила. С доста почивки, пъшкане и ругатни успяха да замъкнат металния сандък до лодката.

Едва когато се отдалечиха на половин миля от паразита Маскелин сметна, че е безопасно да си свалят шлемовете. Избърса потта от челото си и надигна манерката с прясна вода. Подаде я на Пендрагон и му намигна.

— Видя ли, че оцеля.

— Така изглежда, сър — отвърна момъкът. Не откъсваше очи от странния обект. — Какво според вас е това нещо?

Дори от мястото си на носа Маскелин усещаше излъчващата се от ковчега топлина. Сви рамене.

— Загадка, която предстои да бъде решена. Ще го отворим веднага щом се качим на борда.

— Ами ако е… — Гласът на момъка притихна. — Ако е опасен?

— Всичко унмерско може да е опасно — отвърна Маскелин. — Сигурен съм, че този ковчег няма да е изключение.

Стигнаха „Фенер“, Маскелин се качи на борда и остави на Мелор и хората му да се занимават със странната находка. Наложи се да прибегнат до крана, за да вдигнат контейнера и да го поставят на малката палуба на батискафа. Мелор огледа ковчега от всички страни и попита Маскелин:

— Мислите ли, че заради него Удавниците ни изнасяха ключовете?

— Напълно е възможно — потвърди Маскелин.

— Но кой от тях ще стане?

— Кой го е грижа? — отвърна Маскелин. — Ще го срежем.

Мелор извика най-добрия си шлосер — нисък навъсен човечец на име Тоучър, който си сложи предпазни очила, запали пламъка на горелката и се наведе над унмерския ковчег. Екипажът се бе скупчил наоколо.

Пламъкът на горелката бавно се врязваше в метала. Дълъг и муден процес, прекъсван непрестанно от необходимостта Тоучър да отстъпва назад и да си почива от горещината, но най-сетне горелката завърши пътя си около капака. Нагорещен до червено метал капеше върху палубата. Двама моряци, омотали ръцете си с парцали, подхванаха капака и го вдигнаха. Маскелин пристъпи напред и надзърна в ковчега.

Беше пълен с някакъв разтопен сребристосив метал. Олово? Маскелин се наведе да го разгледа по-отблизо. Горещите пари подразниха гърлото му. Жегата бе почти непоносима. Сигурно имаше някакъв енергоизточник в тази течност, нещо, което държеше метала разтопен.

— Какво е това? — попита Мелор.

— Разтопено олово — отвърна Маскелин и протегна ръка. — Донеси ми нещо, пръчка.

Един от моряците му подаде подпряната наблизо четка.

Маскелин потопи дръжката на четката в ковчега. Тя изчезна на няколко сантиметра под горещата течност преди да опре в нещо твърдо.

Внезапно от разтопения метал се подаде ръка и сграбчи дръжката. Неколцина моряци извикаха изплашено. Маскелин отскочи назад.

Втора ръка се показа от ковчега и се улови за едната му страна. А после отвътре се изправи фигура, като разпръскваше наоколо метални капки. Беше съвсем сива, облепена с горещ метал, и въпреки това несъмнено имаше човешки пропорции. Тя отвори уста, пое си рязко и шумно дъх, претърколи се от доскорошния си затвор и рухна на палубата.

— Дайте маркуча — нареди Маскелин.