Браяна Маркс гледаше четирите дракона, носещи се ниско над морето откъм пристанището. И четирите бяха с дебели кожени брони. Широките им тюркоазени криле проблясваха на слънцето. „Проклет да е Маскелин за неговия егоизъм — помисли си. — Този човек мисли повече за кожата си, отколкото за своите сънародници.“ Последната й надежда сега бе това странно и несигурно място.

Наетият от нея капитан — мършав брадат валсиндърец, казваше се Аканто — за кой ли път кършеше ръце и цъкаше с език. Издаваше тези звуци от мига, когато на хоризонта се показа Драконовият остров.

— Флагът се вижда отдалече, капитане — припомни му тя.

— И въпреки това те летят прекалено близо — отвърна Аканто.

— Просто подлагат на изпитание издръжливостта ви — каза тя. — Няма да нападнат хаурстафски кораб.

Той кимна овчедушно и отново закърши ръце.

— Както кажете. — Но не изглеждаше убеден.

Греблата от двете страни на кораба се потапяха и повдигаха ритмично. Старото корито, носещо гръмкото название „Сребърен пламък“, заобиколи черните скали, щръкнали от недрата на Кралско море — Море Регис — и се отправи към ниския бряг, зад който се издигаха гигантски скали. Хаурстафският флаг, поставен там по нареждане на Браяна, бе увиснал в безветрието. Тя вече различаваше гнездата високо сред скалите и огромните цепнатини, водещи към лабиринта от пещери и примитивни каменни убежища, използвани от драконите. Вълните се блъскаха и клокочеха в основите на скалите, покрити с кости и останки от морски обитатели — китове, акули и всякакви други представители на морската фауна.

— Ако Конквилас е тук — попита Аканто, — къде е корабът му?

— Наистина?

Той я погледна неразбиращо.

— Наистина ли мислите, че Аргусто Конквилас се нуждае от кораб?

Аканто пристъпи смутено от крак на крак.

— Винаги съм смятал легендите за него малко пресилени.

— Когато става дума точно за него, нищо не може да е пресилено. Говорим за убиеца на Дюна — дъщерята на Фиорел, за господаря, накарал драконите да се обърнат срещу неговите сънародници.

— И твърдите, че е приятел на Хаурстаф?

Браяна кимна. Но истината бе, че не знаеше със сигурност. Цели триста години Конквилас бе воювал за Ария, една от водачките на Хаурстаф. Беше изменил на народа си, подтикван от любовта си към нея, а не заради почетното й място в Гилдията. И въпреки това не би искал да види наследника на Марквета на трона в Лосото. Един унмерски крал би се постарал да накаже Конквилас заради престъпленията, извършени срещу неговия род.

Досега три пъти се бе срещала с господаря на драконите — два пъти, когато бе млада, третия — преди три години. Беше дошъл в Ел да иска от нея да бъде освободен един дракон, попаднал в мрежите на ловците. Да иска, не да преговаря. Тя предполагаше, че е някой негов любимец. Купи дракона от ловците и го освободи, за да избегне усложненията. Спомняше си колко хладно се държа Конквилас.

„Сребърен пламък“ приближи брега, където водите на Кралско море се плискаха върху камъните, по които имаше останки на едри и дребни животни и птици. Някои от по-едрите екземпляри достигаха шейсет стъпки дължина от челюстта до опашката, а ребрата им наподобяваха белосана ограда. И навсякъде се виждаха човешки останки — крайници, тазове, ръце, крака и ухилени черепи на Удавници — любимата плячка на драконите. Браяна усети, че някой я гледа, и вдигна глава към пещерите, но не забеляза никакви признаци на живот в тъмните кухини.

Когато морякът на носа извика, че под кила има два фатома, хората на Аканто наредиха на гребците да вдигнат греблата и хвърлиха котва. Неколцина моряци спуснаха лодка в кървавочервените води. Вятърът развяваше наметалата на Браяна и Аканто. Те се загърнаха по-плътно и си сложиха очила, преди да се спуснат по въжената стълба.

Моторът на лодката се закашля и изрева, изпусна облаци задушлив дим и малката моторница се понесе над рубинените води. Вятърът хвърляше срещу тях отровни пръски.

Браяна сбърчи нос и попита:

— С какво сте заредили мотора? С китова мас или с драконова отрова?

Аканто я погледна изплашено.

— О, божичко…

— Спокойно — засмя се тя. — Просто се пошегувах. Съмнявам се, че онези горе ще усетят разликата.

— Сигурна ли сте?

— Не съвсем.

— Дано боговете да са ни на помощ.

Яркото слънце придаваше на всичко наоколо неестествена рязкост, но въпреки лъчите му бе неприятно студено. Отново я споходи усещането, че я наблюдават.

На няколко метра от брега Аканто угаси мотора и килът застърга по камъните. Когато слязоха, се озоваха сред скелети на гиганти, извисяващи се над тях като ледени скулптури.

— Странно — каза Аканто. — Много странно. Усещате ли го?

— Кое?

— Нещо витае във въздуха. Или в слънчевата светлина.

— Вярно, че има някакъв неприятен мирис — съгласи се Браяна. — Но мисля, че е същият, който усетих, когато се качих на кораба ти.

Ала наистина имаше нещо във въздуха и вероятно в скалите и костите — някаква невидима сила, която обгръщаше целия остров. Като че ли всичко тук бе под постоянния натиск на тази сила. Браяна си помисли, че тук, сред драконите на Кралско море, може би долавя остатъци от могъщото ентропично магьосничество. За да създадат тези същества, унмерите бяха разкъсали и реконструирали природата, бяха запратили в забвение умовете на своите врагове само за да ги превъплътят наново в тези зловещи форми. Дали не усещаше сега терзанията, които са изпитвали? Далечното ехо на някогашните им нечовешки гласове? Защото колкото и да бяха красиви драконите, от тях винаги лъхаше на страдание и болест. Рядко се случваше да срещнеш дракон, който да не е умопобъркан — по един или друг начин. Като всички останали унмерски творения, те бяха продукт на несъвършени умове, търсещи съвършенството.

Зачуди се дали това не е причината Конквилас да ги обича толкова силно.

Издълбани в скалата стъпала водеха към пещерите горе. Браяна чуваше там свиренето на вятъра — тъжен, потискащ, лишен от надежда звук.

След няколкостотин стъпала спряха да си починат на тясна площадка.

Браяна повдигна очилата и погледна към морето. Недалеч на юг виждаше издължена тъмна сянка да се носи над вълните — доста едър екземпляр. Той завъртя глава, после плавно зави и се понесе към острова, като поклащаше лениво криле.

Аканто отново зацъка с език.

— Това чудовище е достатъчно голямо за да е самата Груинлаг.

— Или някоя от дъщерите й — посочи Браяна. — Казват, че живеела тук. — Груинлаг бе един от най-големите и свирепи дракони, ловували някога над Кралско море. Разправяха, че унмерските магьосници я сътворили от ума и духа на обикновена милосърдна сестра. С такова скромно наследство никой не можеше да обясни как е можела да вдъхва подобен ужас. Но гневът й бе пословичен. Беше потопила една десета от Имперския флот и после поне още двайсет пиратски кораба, пратени от император Лем да се разправят с нея, докато най-сетне не срещнала смъртта си в морската битка близо до Праксис преди стотина години.

— Презряна жена — промърмори Браяна.

— Какво?

— Груинлаг. Никога не подценявай презряната жена.

— Мислите ли, че дъщерите й може да са още живи? След толкова време?

— Защо не? — попита тя. — Магьосническите творения не се съобразяват със законите на природата. Самият Конквилас вече трябва да е на повече от деветстотин години.

Аканто подсвирна.

— Деветстотин?

„И е горчив като морето“ — помисли Браяна.

Продължиха да се изкачват и скоро стигнаха отвора на голяма пещера. Пътеката продължаваше да криволичи през нея между черни обгорени камъни и купчини бели кости. Стъпките им отекваха във високия таван и като вдигнаха погледи, те видяха там драконовите гнезда.

— Приличат на миди — подхвърли Аканто.

Странно, но Браяна бе споходена от същата мисъл. Драконовите гнезда бяха полепнали по стените като миди по камъни. Бяха от бетон, с обла форма и отвор в единия край, през който да се шмугват крилатите змии.

— Купуват цимент от валсиндърските търговци — каза Браяна.

— Купуват го?

— Да. При това скъпо.

Минаха през пустия скелет на кит и се озоваха в район, обсипан с човешки останки. Беззъби черепи, натрошени пищяли и бедрени кости, разцепени, за да изтече костният мозък. Скоро Браяна вече подушваше тежката миризма на чудовищата — беше толкова силна, че сякаш по устните й бяха полепнали сяра, пот и кръв.

— Вижте. — Аканто посочи.

Пътеката пред тях се виеше между купчини камъни и кости и се спускаше към сравнително равна площадка. А там, подпрян на специално построено скеле, имаше кораб.

Беше истинска антика — унмерска шхуна, каквито не строяха от хилядолетия и които вече не браздяха морската шир. Дълга осемдесет стъпки от носа до кърмата, тясна и издължена, с корпус от изсветляло дърво, все още скрит под оригиналната си обшивка — истинско произведение на изкуството, като изящните валсиндърски музикални инструменти. Илюминаторите от тъмножълто стъкло бяха напълно запазени, с красиви рамки от резбован метал. Самотният комин, излят също от някакъв отдавна забравен метал, се издигаше зад рубката, а зад него стърчеше висока дървена мачта с единично платно и такелаж от медни жици. На носа бе монтирано харпуново оръдие и макара с метално въже, покрай борда бяха подредени различни риболовни копия и вързопи с мрежи. Трапът бе спуснат и подпрян на няколко големи плочи — приличаше на стълба, слизаща до каменния под.

— Драконоловец — каза Аканто. — Никога не съм виждал толкова стар. Обзалагам се, че този е плувал из моретата още преди да бъдат отровени. — Разгледа внимателно шхуната и се намръщи. — Но защо един господар на дракони би живял в кораб за лов на дракони?

— Пропускаш нещо — отвърна Браяна. — Това не е кораб за лов на дракони. Това е пленен кораб за лов на дракони.

„Колко типично за Конквилас да живее в трофей“ — помисли си.

— И как е попаднал тук?

— Странно, нали? — каза Браяна. — Вероятно е бил донесен от нещо голямо, което може да лети. Не мога дори да си представя що за чудовище е било.

Аканто се усмихна — малко криво.

— Да се надяваме, че той е вътре — добави тя.

— Какво? Толкова път бихме и дори не знаете дали е тук?

— Ако не е, ще го изчакам.

— Но тук гъмжи от дракони!

— Нормално — отвърна тя. — Нали затова се казва така.

Шхуната бе разположена така, че скалната козирка да осигурява сянка през лятото и завет от снега през зимата. Докато се приближаваха, Браяна чу тихи звуци на лютня. С Аканто се изкачиха по каменното стълбище и тръгнаха по дървения трап.

— Спрете — каза отгоре нечий глас.

Браяна спря и вдигна поглед.

Аргусто Конквилас стоеше в сянката и ги гледаше със студените си виолетови очи. В белите си ръце стискаше лък, стрелата бе прицелена в главата на Браяна. Как не го бе забелязала досега?

— Няма да стреляш — каза тя.

— И не мислех — каза той. — Но сега изпитвам изкушение, само за да докажа, че грешиш.

— Този изстрел ще е твърде лесен за теб.

Той изсумтя, но свали лъка. С ловко движение прескочи парапета и стъпи на палубата.

Очите му бяха със същия цвят като на принц Марквета, но беше много по-стар и невероятно мършав, а сивата му коса бе сплетена на плитка, която се спускаше между плешките му. Изглеждаше на около петдесет, но Браяна знаеше, че това не е вярно — Конквилас вероятно бе по-стар и от кораба, на който стоеше. Беше висок, с кокалесто тяло, поприкрито донякъде от подплънките на елека и панталоните. Обувките му от мека телешка кожа не издаваха нито звук, докато се приближаваше.

Огледа я преценяващо.

Единствено очите му издаваха истинската му възраст — в тях имаше нещо почти дивашко — намек за свирепа и неумолима интелигентност, за хладно безразличие, което й се стори прекрачващо отвъд границите на човешкото. Конквилас не делеше хората на приятели и съюзници, нито на любими или врагове. Когато те погледнеше, то беше за да прецени какво може да спечели от смъртта ти. Браяна извърна глава, неспособна да издържа погледа му.

Конквилас очевидно не беше сам, защото отвътре продължаваха да се чуват звуците на лютнята. Не знаеше кой може да му гостува, макар че едно внимателно телепатично сондиране определи, че със сигурност не е Хаурстаф. Изпълнението обаче бе забележително и говореше за майстор на инструмента. А когато Конквилас се приближи, тя чу втори звук… тихото потракване на вакуумните стрели в черния стъклен колчан на рамото му. Тези магьоснически стрели непрестанно поглъщаха по малко от пространството наоколо. Тя усети как настръхва от внезапния полъх, притеглена към стрелите от вакуума, който създаваха.

Конквилас постави стъклен похлупак върху колчана и го завъртя. Вътре блесна светлина, чу се едно ууумф и полъхът утихна и остави Браяна с неприятно пулсиране в зъбите и звънтене в ушите. Тя чу как Аканто сумти изплашено. Имаше нещо в този колчан, нещо в стрелите, което подтикваше човек да бяга. Като настроението, владеещо този остров, но по-силно. Както много други странни унмерски изобретения, островът бе заобиколен от неестествена, чужда аура.

— Защо ме безпокоиш? — попита навъсено Конквилас.

— Прощавай — отвърна тя. — Не знаех, че имаш гости.

Унмерският лорд я погледа мълчаливо няколко секунди, после каза:

— Новините за елското клане скоро ще стигнат до Лосото. Имаш ли представа каква ще е реакцията на императора?

Тя повдигна учудено вежди.

— Ти знаеш?

— Драконите разнасят вести по-бързо от корабите.

— Не знаех, че в Ел има дракони.

Конквилас присви устни.

— Ти не знаеше.

Последва неловко мълчание.

— Император Хю все още не е направил изявление — каза Браяна. — Във всеки случай открито.

— И какви са последните новини от Ел?

Тя се поколеба, погледна Аканто и продължи:

— Може ли да разговаряме насаме? — В края на краищата това бе главната причина да доведе капитана — да го използва като извинение, за да остане на четири очи с Конквилас. Не искаше думите й да станат достояние на цял куп дракони.

Конквилас посочи люка, който водеше към долната палуба, тръгна натам и тя го последва.

— Аз да чакам тука, а? — попита Аканто зад тях.

— Ако искаш — отвърна тя.

— А… нали няма опасност?

Браяна се обърна към Конквилас и каза:

— Трябва ми заради кораба.

Конквилас кимна и отвърна:

— Тогава нищо няма да му се случи.

— Тогава? — повтори Аканто. — А иначе какво? В смисъл сега?

Конквилас не му отговори. Вдигна люка и поведе Браяна надолу по стълбите и по тесен коридор. В дъното отвори друга врата и я покани в разкошно обзаведена каюта.

Стените бяха облицовани с тропическо дърво и украсени с изделия от метал и кост. През илюминаторите проникваше светлина и хвърляше ярки петна върху застлания с килим под и по бронзовите крака на масата и лампата в ъгъла. Таванът бе нисък, подпорите му бяха издялани във формата на китов скелет и от него висяха перлени фенери в източен стил, какъвто Браяна не бе виждала досега. Мебелите бяха изящни — кресла с възглавници и масички, върху които имаше купчинки книги и свитъци. В ъгъла имаше арфа с подложка от светло лакирано дърво. На стола до нея беше лютнята, която Браяна бе чула преди малко, но свирачът бе изчезнал. Тя чак сега осъзна, че музиката бе спряла преди малко.

— Надявам се, че не се натрапвам?

Конквилас махна небрежно с ръка, после наля две чаши гъст зелен ликьор. Браяна взе чашата, но не отпи. Унмерските напитки често съдържаха наркотици и можеха да въздействат на човешкия мозък по странни и непредвидими начини. Конквилас се настани на една тапицирана със златно кушетка, отпи и погледна Браяна с хладните си виолетови очи.

— Колко време мина, Аргусто? Три години?

Той разклати чашата и я помириса. После отпи пак.

— Браяна, как можахте да позволите да се случи това?

Лицето й пламна.

— Никой не можа да го предвиди.

— Трябваше да я пазите. Нали я изследвахте?

Браяна едва не зяпна от почуда. Колко знаеше той?

— Мислехме, че…

— Нищо не сте мислили — прекъсна я с ръмжене Конквилас. — Вие сте небрежни, арогантни и суетни. Затова я подценихте. — Продължаваше да я гледа с пронизващите си очи. — Тя в теб ли е сега? Усещаш ли присъствието й?

— Може и да е — отвърна Браяна. — Не зная.

— В такъв случай най-добре да предположим, че подслушва разговора.

Браяна кимна.

— Каквото беше и намерението ти.

— Аргусто…

— Казвай каквото си дошла да кажеш.

Браяна се поколеба. Беше поела по опасна пътека. Възможността Янти да ги шпионира вече я бе подтикнала веднъж да излъже Конквилас. Сега караше унмерския лорд да избере страна и вероятно да обяви публично враговете си.

— Прощавай, ако говоря твърде прямо — каза тя накрая. — Но дори да не присъства в момента, Янти рано или късно ще научи за нашата среща. Дойдох тук, Аргусто, защото знам, че си принципен, никога не бягаш от отговорност и не се криеш от враговете си. — Докато я слушаше, унмерският лорд отново надигна чашата. — Тъй като вече знаеш какво стана в Ел, имаш представа на какво е способно това момиче. Затова, предполагам, ще оцениш заплахата от съюза й с Марквета.

От изненадата на лицето му осъзна, че Конквилас не знае за това. Драконите можеше да разнасят вести с бързината на вятъра, но мисълта лети още по-бързо, а в предишната им крепост бяха останали неколцина телепати.

— Снощи принцът обяви за годежа им. Още не са женени, но и това ще стане след три седмици.

— Той не губи време. — Конквилас се подсмихна.

— Тя се влюби в него в мига, когато го видя — обясни Браяна. — Което само показва колко добре е научил херцог Кир онова малко копеленце да крие истинския си характер. — Тя спря и разклати леко чашата си. — Или просто е приложил магия. И в двата случая смятат да я държат близо до тях и да я използват като щит от хаурстафско въздействие. С такъв съюз отрочето им ще е… Как да го наречем? Още по-непоносимо?

Конквилас се изправи и закрачи из каютата, потънал в мисли. Гаврътна ликьора, без да предложи на Браяна още, и известно време стоя, втренчил поглед в ъгъла. Накрая попита:

— Войниците ви заклели ли са се във вярност пред новите си господари?

— Да.

— И те получават поддръжка от Порт Ел?

— Кир пак започна с обичайните си номера. — Браяна вдигна чашата и тъкмо щеше да отпие, когато се сети какво има в нея. — Набира съюзници под предлог, че спасява света.

— Ивънсроум?

— Още не, но е въпрос на време.

— Избрал е отлично място — каза Конквилас. — Богатствата на Ел ще му позволят да набере голяма армия, да прекъсне морските пътища и да подложи империята на глад. — Замисли се за момент. — Или да удари Лосото и да свали Хю от трона. Така бих постъпил аз. Завладееш ли столицата, на всички е ясно кой държи юздите. Никой не обича императора. Смъртта му само ще подсили каузата на Марквета. С какви унмерски оръжия разполага Кир? Какво държахте в двореца?

— Нищо… дреболии.

Конквилас кимна.

— Значи не може да нападне без подкрепа. Трябва му съюзник. Вероятно ще избере Ивънсроум.

Браяна се усмихна цинично.

— Знаеш ли, че Янти е от Ивънсроум?

Унмерският лорд се втренчи в нея, после каза:

— Съдбата наистина е милостива към Кир. Значи Хю смята унмера за заплаха. Трябва бързо да събере армия, а това означава да обещае това-онова и да подкупи вождовете. Но както винаги ще се пазари и ще се двоуми и накрая това ще му струва главата. — Погледна през прозореца, после извърна глава. — И няма никакъв начин да се защитите от телепатичните атаки на онова момиче?

— Поне засега не знаем.

Конквилас обмисли думите й, после каза:

— Трябва да предположим, че разрушителната й сила не е безгранична. В края на краищата тя изби само онези сестри от Гилдията, което бяха в близост до нея. Вероятно пораженията не са засегнали хаурстафите в Порт Ел?

Браяна поклати глава.

— Онези наши сестри, които са били по високите кули и в най-дълбоките подземия, са оцелели.

Конквилас кимна замислено.

— Задава се жестока война. Кир ще изгради своята империя под защитата на Янти. А после ще потърси разплата за вековете на робство и унижения. — Усмихна се криво. — Предполагам, не е забравил личния ти принос за това.

— Нито пък твоя.

— Сигурно искаш да я убия?

За миг тя се стресна, но бързо се съвзе.

— Смятах, че едно такова предизвикателство ще ти се понрави, Аргусто. Възможността да изпиташ уменията си срещу някой, който може да предвиди ходовете ти, някой, който е в състояние да те убие от разстояние с една-единствена мисъл.

— И все пак тя е дете.

— Дете, готвещо се да стане унмерска кралица. — Браяна въздъхна. — Веднъж ти уби богиня и прати армия от дракони срещу бащата на принц Марквета — заради любовта си към Ария. Моля те, умолявам те сега да помогнеш на нейните дъщери.

— Бих се за Ария с Йонас Бялото сърце, не с Гилдията.

— Аргусто, Гилдията е нейното наследство. Ария я създаде. Бореше се докрай да я защити. Знам, че се колебаеш. Зная, виждам го в очите ти. Кир ще тръгне да те търси веднага щом събере достатъчно сили. Довърши онова, което си започнал. Сега, докато има време да се действа.

Господарят на дракони бе подпрял с пръсти продълговатата си брадичка.

— Ще убия херцог Кир — заяви той — и сина на Бялото сърце Паулус. Както и всеки, който се опита да ми попречи. — Обърна се и се взря в очите на Браяна. — Но няма да направя нищо на момичето, освен ако не реши да се намесва в работата ми. А сега трябва да изпратя послание на принца и на чичо му и да им заявя намерението си.

— Какво?

— Ти сама го каза — Янти може да подслушва разговора ни. Макар че няма как да го знаем.

— Тя…

— Ето защо дори Кир и Марквета да не са в течение на намеренията ми да ги убия, скоро ще научат.

— Но това… — Тя успя да се овладее навреме. Не би било най-разумното да обвинява Конквилас в безумие. Вместо това добави: — Защо трябва да ги предупреждаваш?

Той сви рамене.

— Кръвопролитията и убийствата не ми доставят удоволствие. Привлича ме предизвикателството. Колкото е по-голямо, толкова по-голяма ще е и славата, която ще придобия.

— Аргусто…

Очите му останаха хладни и равнодушни. Беше потънал в мисли.

— Не обичаш да си улесняваш задачите.

— Не харесвам скучния и еднообразен живот.

Браяна се усмихна.

— Понякога се радвам, че сме приятели.

Конквилас стисна устни.

— Не сме приятели, госпожице Маркс.

Маскелин остана в лабораторията до късно през нощта. Перлените фенери хвърляха светлина от нишите, където бяха подредени — озаряваха масата с унмерски находки. Той нанасяше старателно в дневника си разсъжденията и предположенията си, докато последните му екземпляри надзъртаха унило от стъклениците със саламура. Моряци бяха извадили две пресни женски от етугранските канали и едно дете с шагренова кожа от Кралско море. Двете жени се бяха удавили наскоро и умствената им дейност все още бе като на сухоземни хора. Бяха се присвили в саламурените си затвори и го гледаха мълчаливо с пожълтелите си очи. Мозъкът на детето се бе разложил още преди месеци и то само обикаляше безцелно из контейнера, като всеки път се блъскаше в стъклената стена. При други обстоятелства Маскелин досега да се бе отървал от него, но го държеше, защото малкият Джонтни го намираше за много забавно.

Завъртя кристалния прибор между пръстите си и се вгледа в черния океан зад фасетните му стени. Там сега бушуваше буря, истински ураган, вдигащ гигантски вълни, за да ги запокити към кулата на самотния каменист остров. Какво ли бе предназначението на тази кула? Дали бе крепост? Или някаква машина? Кой живееше вътре? И къде по-точно бе това? Саламурата изтичаше от ичусаите, тези дяволски унмерски стъкленици, известни сред простолюдието като морски бутилки. Тъй като всяка от тях можеше да разпръсква неограничено количество саламура, Маскелин винаги бе смятал, че ичусаите са нещо като проходи към друга част на космоса — или по-вероятно към съвсем друг космос.

А сега държеше в ръцете си нещо, което, изглежда, му позволяваше да надникне на това място. Дали и там — зачуди се той — моретата са пълни с далечни братовчеди на ичусаи — устройства, които обаче всмукват саламура, вместо да я разпръскват? Възможно ли бе тези магьоснически шишета да съществуват едновременно на две места? Сложи кристала в дървената купа на тезгяха. Повърхността на кълбото излъчваше бледосивкаво сияние.

Тихо металическо постъргване го накара да подскочи. Маскелин се обърна и видя, че унмерският прибор на една от масите му се е задействал. Бръмчеше и тракаше, а по повърхността му, наподобяваща морска черупка, трепкаха светлинки. Беше виждал подобни машинки и преди и знаеше, че е нещо като болкоизправител — подобен на нерводразнителите, използвани от неговите тъмничари в Етугра. Този тук можеше да трансформира болката в друго усещане — глад или — което бе по-опасно — в сексуален екстаз.

Отново насочи вниманието си към кристала. Много от унмерските находки се бяха пробудили за живот, откакто бе донесъл кристала в лабораторията.

Кристалът несъмнено фокусираше светлина. Дали обаче — зачуди се Маскелин — фокусираше и други енергии? Отново погледна изправителя. Може той да беше доловил утечката на енергия. Невидимо поле? В това имаше своя логика. Пулсът му се ускори. Дали пък кристалът фокусираше не енергия, а магия? Възможно ли бе тази сфера да е нещо като канал между две измерения? Да е проходът, през който протича унмерската магия?

Какво всъщност е магията, ако не целенасочено видоизменение на материята в енергия? Но дори за подобна промяна имаше нужда от някакъв вид външна енергия. Дали пък кристалът не осигуряваше достъп до тази енергия?

А как тогава стоеше въпросът със саламурата?

Ако унищожеше този кристал, щеше ли притокът на енергия към ичусаи да спре?

И да спре притокът на саламура?

Взе кристала и се загледа в многостенната му повърхност, запленен от странната му конструкция и от пенещия се вътре океан под ниското облачно небе. Стъклото излъчваше странна топлина. Твърде много ли беше да се надява, че държи в ръцете си разрешението на неговата загадка? Способен ли бе да подложи на изпитание теорията си, като унищожи подобно съкровище?

Не.

Освен ако… освен ако не се окажеше, че няма избор.

Сложи кристала в купата. Не можеше да поеме подобен риск. Трябваше съвсем точно да знае с какво си има работа. Взе молива и написа:

Ако всички енергии, използвани от унмерските прибори, се прехвърлят през една определена точка в космическото пространство, тогава те би трябвало — в този свят — да извират от тази точка, както светлината извира от фенера. И ако тези лъчи генерират поле, което предизвиква промени и следователно може да бъде засечено, тогава би било възможно да се проследят споменатите лъчи до отделните унмерски устройства.

Потокът електрически флуиди можеше да се засича с различни прибори, чувствителни към неговото протичане. Медните намотки и пръчки можеше да предават електрически потоци през въздуха, но можеха също така да се използват за улавянето на невидими електрически полета — дори на огромни разстояния. Струваше му се, че унмерската магия действа по сходен начин. Ако този кристал излъчваше магическа енергия, тогава би било възможно да се засекат линиите енергия, които го заобикалят. И ако можеше да засече тези линии, значи щеше да може да ги проследи и да открие други унмерски прибори. Да изобрети начин за намирането на всяко ичусаи в океаните. Реши да изпробва тази теория.

Ако магическата енергия създаваше поле, в такъв случай приближени един до друг унмерските прибори би следвало да смущават функционирането си. Маскелин взе един перлен фенер и го нагласи до кристала. „Поне някакво трепване, надявам се.“ Не беше сигурен. Но като че ли имаше някаква едва забележима промяна в светлината на фенера. Той извади от чекмеджето отвертка и свали капака на фенера. От опит знаеше как да настрои механизма, за да промени енергопотока към светлинния източник и сега към енергията, която, както се надяваше, преминава през кристала. Беше използвал тези свои познания с разрушителни последици срещу хаурстафите в двореца в Ел.

Този път обаче възнамеряваше да намали потока. Свали четирите външни винта, отвори вратичката на пиринчената кутия и под нея се показа механизмът, захранващ осветителните тела. Дълбоко сред жичките и иглите отмести капаче от човешка кожа и отдолу се показаха миниатюрни стъклени сфери върху тънки подвижни оси. Всяка съдържаше по една капка кехлибарена течност. Някои от капките лежаха на дъното на своите сфери, докато други, изглежда, не се съобразяваха с гравитацията и се бяха залепили за горната им част. Много отдавна бе открил, че може да променя яркостта на фенера, като намества тези сфери.

Направи го и сега и намали светлината на фенера почти докрай. Надяваше се по такъв начин тя да стане по-чувствителна към другите източници на излъчваната от кристала енергия.

За своя голяма радост откри, че като движи фенера около кристала, светлината от него променя интензитета си. Изглежда, наистина реагираше на енергията, преминаваща през магьосническите лещи. Представяше си тази енергия като невидими слънчеви лъчи. Колкото по-силен е един отделен лъч, толкова по-голямо е въздействието му върху полето на фенера.

На едно определено място светлината рязко се усилваше.

„Какво ли може да значи това?“

Взе молива и отбеляза мястото. Измери го. Двеста седемдесет и един градуса. Каквото и да имаше там, нямаше съмнение, че оказва силно влияние върху енергийното поле на фенера. Курс от двеста седемдесет и един градуса би го отвел на югозапад, покрай затворническия град Етугра и в странните зелени води на Злачно море.

Дръпна шнура на звънеца, за да повика Гарстон. После извади бели листа, линия, компас и пергел. Докато слугата влезе, вече бе скицирал приблизителна схема на устройството, от което имаше нужда.

— Дай тази схема на Халуей — каза Маскелин. — Кажи му да изостави всичко друго, да събере механиците и да се захваща незабавно.

— В същия мащаб ли? — попита Гарстон.

— Както е нарисувано. И пригответе „Фенер“. Отплаваме веднага щом устройството бъде готово.

— Разбрано, сър.

Гарстон излезе.

Маскелин приглуши лабораторното осветление и отиде до прозореца.

В мрака Море Лукс лъщеше като машинно масло. На север и на юг островните планини се издигаха като неравни силуети на фона на звездното небе. Между тях едва се различаваше сребристата дъга на Брега на ключовете. Не можеше да различи дали на металния бряг има Удавници, но беше сигурен, че са там. Нощем излизаха на талази.

Обърна гръб на мрака и отиде до първия от стъклените контейнери. Жената, която плуваше вътре, го гледаше изплашено. Беше към трийсетте, с добре оформено тяло, облечена със семпла тръстикова роба в етугрански стил — вероятно беше нещастна женица на тъмничар, или пък негова дъщеря. Маскелин подозираше, че е била удавена — както несъмнено и много други — само за да му бъде доставена като пресен екземпляр. Какво толкова — хората трябваше да преживяват по някакъв начин.

Вдигна ръка на югозапад, към източника, засечен от импровизирания уред, и попита:

— Какво има там? Знаеш ли?

Тя го гледаше мълчаливо.

Той не очакваше да му отговори. Тя бе само контейнер, в който да прехвърля мислите си и после да ги разглежда там. Удавниците, които носеха ключове на прага му, отдавна бяха изгубили човешкото в себе си, морето им го бе отнело напълно. Идваха не като пратеници на човешкия род или дори на отдавна измрели хора, а като лишени от ум и разум емисари на самата саламура.

— Какво е то? — попита отново Маскелин. — Какво има там?

Но Удавницата мълчеше.

Дори устройство, създадено да придава сила на органичното тяло или да го съхранява от декреация, го прави по начини, които не винаги са напълно… здравословни. Да се носи подобна броня е като да се пие вода, в която е разтворена саламура — за известно време ще те запази жив, но в края на краищата ще те убие.

Грейнджър се събуди внезапно, с усещането, че нещо не е наред. Беше сънувал унмери и думите на Марквета все още отекваха в съзнанието му. Но имаше и друго. Остана да лежи известно време, като се ослушваше в тъмнината, после отвори очи. Лек ветрец разлюля пердетата на прозореца. На светлината на звездите стените изглеждаха бледосиви. Завивките лежаха смачкани в краката му.

Беше почти сигурен, че в стаята има още някой.

Повдигна глава и се огледа.

Единствено завесите на прозореца помръдваха. Никакъв звук освен далечното ромолене на планинския поток.

Не беше от хората, които не се вслушват в гласа на инстинкта си — той неведнъж му бе спасявал живота. Премести се тихо към ръба на леглото и погледна под него.

Нищо.

Стъпи на хладния мрамор и се изправи. Боляха го ставите, но се опита да не обръща внимание на това. Беше настръхнал. Нервите му крещяха: „Тук има някой!“

Само че нямаше. Стаята беше празна.

Терасата?

Заобиколи безшумно леглото и отмести завесата. Терасата бе пуста. Освен няколко стари саксии до парапета. Цялата долина сияеше със сребриста светлина.

Усети, че нещо се движи зад него. Извъртя се рязко.

Нищо.

Внезапно почувства остър пристъп на главозамайване. Олюля се и едва се задържа да не падне. Рязка болка го прониза във врата, сякаш нещо го бе ухапало. Вдигна ръка, за да смачка досадното насекомо.

Но откри че не може. Ръката му бе парализирана.

Краката също не го слушаха. Нито едно мускулче не изпълняваше заповедите му. Бе напълно неспособен да помръдне.

Магия?

Помисли си за невродерачите, прилагани от етугранските тъмничари. Дали не беше под въздействието на подобно устройство? Това би обяснило мравучканията, които усещаше, и странната тежест в тила. И къде беше онази проклета сфера? Не я виждаше, но пък тя бе достатъчно малка, за да се скрие някъде наблизо.

И тогава забеляза нещо наистина много странно.

Нещо малко и черно се прокрадваше в периферното му зрение. Приличаше — колкото и да бе невъзможно — на линия, нарисувана от художник. Само дето тази линия прорязваше въздуха. Някаква тънка жица? Или повлекло? Самал? Сърцето му се сви при тази мисъл, но той побърза да я прогони. Беше твърде далече от океана. Дори най-едрият самал не би могъл да се пресегне толкова навътре в сушата.

Линията продължаваше да се издължава, напредваше бавно във въздуха в плавна извивка. Той се опита да извърти глава, за да види откъде тръгва, но не можеше да се помести и на сантиметър. Каквото и да беше това, изглежда, се намираше съвсем близо. В сумрака не можеше да определи цвета — освен че бе по-тъмен от този на мрамора, — но му се стори, че проблясва като нещо течно.

Внезапно линията се раздели на множество разклонения и всяко от тях продължи да се издължава. Много от тези разклонения на свой ред се разделиха, докато накрая всичко заприлича на огромно дърво… или на корен. И продължи да расте, изпълваше въздуха пред него, надвисна заплашително. Тъмните линии започнаха да се сливат, ставаха все по-дебели. Докато ги гледаше, Грейнджър изведнъж осъзна какво вижда. Не беше корен, а кръвоснабдителна система — с кръвоносни съдове и сърце. Кръвоносна система на някакво голямо животно.

Може би сриакал?

Заля го отчаяние. Казваха, че сриакалите търсели плячка из бойните полета на Онло и Галеа още преди Драконовите войни. Според ветераните те били непредвиден ефект от унмерската ентропична магия — същества, появили се в кървавите ями за унмерски експерименти. Галеа била подложена на истинско нашествие от подобни твари, докато унмерите не изгорили собствените си градове. Били невидими и същевременно напълно телесни, способни да парализират жертвата си с невротоксични жила. Завладян от ужас, Грейнджър осъзна, че течността, която изпълва пространството пред него, е собствената му кръв. Сриакалът се хранеше от него, изсмукваше кръвта му в невидимите си вени.

Как се бе озовал тук? Неочаквано си спомни за татуировката върху ръката на херцог Кир. Знакът на бруталистки магьосник.

Дали пък Кир не го бе призовал?

Осъществимо ли беше подобно нещо?

Направи отчаян опит да помръдне. Хвърли всичко в това усилие, но мускулите му просто отказваха да се подчинят на волята. Не можеше да избяга — не и докато съществото не му източи кръвта докрай.

Ако само помръднеше пръст…

Малко движение, но то щеше да доведе до по-голямо. От пръста към ръката… от ръката към рамото… И после да замахне срещу проклетата твар.

Съсредоточи се върху дясната си ръка, мъчеше се с цялата си воля да накара поне един от пръстите да помръдне. Мускулите му бяха вкаменени и неподвижни. Пред очите му във въздуха танцуваше собствената му кръв. От гърлото му се изтръгна мъчителен стон — почти вик на отчаяние и съжаление. Не можеше да го направи.

А сриакалът пред него продължаваше да придобива форма, огромното му туловище се изпълваше с очертания от кръвта на Грейнджър. Вече се виждаха мускулестите му ръце и рамене. Нямаше врат — само голяма приплесната глава. Нямаше и пръсти и нокти. Ръцете му завършваха по-скоро с плетеница от подобни на камшици пипала.

Грейнджър имаше ужасното чувство, че го гледа. От чудовището извираше нещо. Някакво чувство.

Удоволствие?

Изведнъж вратата на спалнята се отвори от силен ритник. И се появи стройна фигура с меч в ръка. Лицето й бе скрито в сянка заради идещата отзад светлина.

Фигурата прекрачи прага… и изведнъж Грейнджър позна кой е това.

И го заля нова вълна на объркване и ужас. Този човек не можеше да съществува, още по-малко да стои там — с кървясали очи и обгорена от саламура кожа.

Грейнджър гледаше в бездушните очи на едно от собствените си мечови копия. Нямаше нищо човешко в тези очи. Нищо от истинския Томас Грейнджър. Само хаос и смърт имаше там. Никакви чувства, нито състрадание — истински прозорец към бездънна яма. Това същество не можеше да е част от него. То бе част от меча. То бе чудовище.

Копието пристъпи напред с дяволска целеустременост и ярост. Вдигна високо меча — откраднатия от Грейнджър унмерски меч — и го стовари върху невидимото същество. Право в средата на плетеницата изпълнени с кръвта на Грейнджър вени.

Сриакалът нададе пронизителен писък и всичко пред очите на Грейнджър затанцува. После натискът в шията му внезапно изчезна и той падна на колене.

Двойникът издърпа с рязко движение окървавения меч от пулсиращото месиво зад Грейнджър. Сриакалът избърбори нещо нечленоразделно и рухна на пода с последен жалостив вопъл, като бълваше кръв върху каменните плочи.

Грейнджър продължаваше да се олюлява на колене. Нямаше сили да се надигне и само гледаше изплашено своя пъклен спасител. Дали мечът се бе стоварил върху чудовището по своя воля? Ако бе така, защо му беше нужен Грейнджър?

А после обяснението дойде само.

Мечът все още се хранеше от него, изсмукваше волята му и я заместваше със своята. Нуждаеше се от живия Грейнджър, докато процесът не бъде завършен. Мечът бавно го изковаваше в оръжието, което да може да използва. Естествено бе да защитава собствеността си.

Изпита внезапна и непреодолима загуба, сякаш с кръвта му бяха отнели нещо безценно. Отвори уста да заговори, да поиска обяснение от този демон, но нямаше сили да помръдне напуканите си устни.

Копието стоеше пред него, опръскано в кръвта му, и за момент Грейнджър си помисли, че му се присмива. Но после осъзна грешката си. Очите му бяха нечовешки, студени и мъртви — по-скоро дупки към безкрайния космос. Там не се спотайваха чувства или мотиви, то бе само продължение на меча. Това бе истината.

Скоро и Грейнджър щеше да е същият.

— Баща ти не искаше ли да се срещне с теб тази сутрин? — попита Паулус.

Янти се изчерви.

— Снощи си мислеше, че ще може да ме убеди да тръгна с него — отвърна тя. — Но сигурно е осъзнал грешката си. Или пък още хърка от изпитото вино. Не изглеждаше никак добре.

— Може да е решил да замине сам.

— Без да се сбогува с мен? Не би го направил.

Закусваха на една от източните тераси. На терасата имаше големи саксии с красиви цветя, които прехвърляха парапета и се спускаха надолу като пъстроцветен водопад. Слънцето грееше ярко, но въздухът беше студен и Янти се бе загърнала с вълнен шал. Две прислужнички се навъртаха около тях, готови да им напълнят чашите с плодов сок или да поднесат топъл препечен хляб. Янти се дразнеше от присъствието им.

Паулус си допи чая и подаде чашата си да я напълнят. После каза:

— Изглежда, не му се понрави това, което чу вчера. Надявам се, не смята да те отвлече противно на волята ти.

Янти гледаше чашата си със сок.

— Не би го направил.

— Разбира се, че не — засмя се принцът. — Шегувах се.

— Той не е… — Тя се помъчи да намери подходящата дума. После започна отново: — За него всичко това не е никак лесно. Предполагам, че е имал други планове за нас двамата, а сега нещата се промениха.

— Би трябвало да е щастлив заради теб.

— Ще бъде — каза тя. — Зная, че ще бъде. Той просто… — Поклати глава. — Просто е твърде упорит.

— Знаеш ли как се е озовал тук? С това снаряжение.

— Каза ми, че се натъкнал на склад в Пертика.

— Доста път е дотам. Какво е търсел толкова далече на север?

— Мъртвешки кораб го откарал там.

Паулус се намръщи.

— Мъртвешки кораб? Дали е срещнал някого в Пертика?

— Мисля, че да. Но не каза кого.

Баща й бе убеден, че някой ги манипулира от разстояние, мести ги като пионки на шахматна дъска. Беше й казал, че мъртвешкият кораб първо го открил, а после го откарал на север в ледената пустош, където той се натъкнал на унмерския боен арсенал. Янти не беше съвсем убедена. В края на краищата кой освен божество би могъл да осъществи подобна сложна схема? И защо едно божество ще се интересува от него? Баща й просто бе станал жертва на някаква илюзия.

Паулус се изправи и отиде до парапета. Оттук, над стените на Елската крепост, се виждаше долината чак до покритите със сняг Ирилиански планини, потрепващи като мираж в утринната мараня.

— Струва ми се, че тук наистина се усеща ръката на невидим манипулатор — промърмори той.

— Кой?

Паулус не се обърна.

— Не зная. Но е очевидно, че мъртвешкият кораб е бил направляван. Някой е осигурил на баща ти средството да те спаси от хаурстафите.

— Нямам нужда от него.

— Да, но този, който е дал на баща ти могъщите играчки, не го е знаел.

— Не разбирам.

Той въздъхна и се обърна към нея.

— И аз, Янти. Всичко, което зная, е, че това е дело на нечия воля. Някаква невидима сила ви е белязала и двамата.

Янти потрепери.

— Но кой? Защо?

Той сви рамене.

— Кой може да разбере плановете на безсмъртните?

Когато се събуди, лежеше в леглото и нямаше никакви видими белези за посещението на сриакала. Мраморният под бе съвсем чист, излъскан до блясък. Нямаше труп, нито кълбо от повлекла и пипала, по които да пулсира неговата кръв. Нямаше дори миризма. Ако не беше ужасната умора и бледият цвят на кожата му, би си помислил, че всичко е било само сън.

Вдигна ръка и докосна врата си на мястото, където съществото го бе ужилило. Напипа две малки подутини. Погледна ръката си и видя капка кръв.

Не беше сън значи.

Вратата се отвори и влезе прислужница с поднос с храна. От ъгъла, под който падаше светлината на терасата, Грейнджър предположи, че наближава обяд. Прислужницата остави подноса на масичката до леглото му и се обърна да излезе.

— Почакай — каза той.

— Господарю?

— Кой почисти стаята?

— Прощавайте?

— Стаята. Кой е влизал?

Тя изглеждаше искрено объркана от въпроса му.

— Трябваше да я почистя чак следобед — отвърна. — Искате ли да я почистя сега?

— Не. — Той отново погледна към мястото на пода, където би трябвало да лежи сриакалът. — Просто попитах дали някой е влизал тук тази сутрин.

— Не и доколкото аз зная. — Тя се намръщи. — Да не би да липсва нещо?

— Не. — Грейнджър поклати глава. — Само дето…

Значи все пак беше сън? Или нещо по-лошо? Подутините на врата му можеха да са и от игла. Дали не го бяха упоили? И после да е имал халюцинация. Цялото му същество отхвърляше подобна мисъл. Но умът му не можеше да даде друго обяснение. И все пак. Сриакал? В Ел? Самостоятелно действащо копие на меча? Но защо, ако нападението бе въображаемо, се чувстваше толкова слаб?

— Няма значение — промърмори той. — Къде е Марквета? Искам да говоря с него.

— Предполагам, че скоро ще слезе в двора.

— Защо пък в двора?

— Май още не сте поглеждали навън.

Паулус се любува известно време на гледката, после се усмихна и се обърна към Янти.

— Не е ли по-красиво от Ивънсроум и Анейския полуостров?

— Красиво е, наистина — потвърди тя.

Бяха се преместили на една скамейка на терасата с изумителна гледка към долината на Порт Ел. В гората бяха разположени артилерийски батареи и лагери. В мъгливата далечина на Ирилианските планини се виждаше пано от зелени и жълти поля и малки горички, между които се виеше синята лента на реката.

— Понякога ми се ще да стоя по-дълго тук, у дома — каза Паулус.

Янти мълчеше. За нея дворецът бе свързан с неприятни спомени. Да заживее тук би означавало да си припомня всеки ден за ужасите, които бе причинила на други.

— А твоята родина? — попита тя.

— Флотът на Хю плячкоса Галеа — отвърна Паулус — и остави земята на местни вождове и пирати от Надима Чи — архипелага, който наричате Барутните острови.

— Сигурно сега съжалява за това.

Паулус сви рамене.

— Не чак толкова, колкото вождовете, които се опита да засели там. Галеа изпитваше затруднения от доста време преди моите сънародници да си тръгнат. По това време възможностите на нашите магьосници бяха по-малки от територията, над която трябваше да се простират. Те допуснаха грешки и земята така и не се възстанови.

— Какви грешки?

Принцът поклати глава.

— Зла поличба е да се говори за това.

— Родителите ти оттам ли идват?

— Баща ми да — рече Паулус. — Майка ми е от Алдегарде на север. Умряла е при раждането ми, пет години преди да напуснем Галеа. — Поклати глава. — Вродените способности на нашата раса се превръщат в проклятие, когато опре до създаване на потомство. Нерядко силите ни се проявяват по време на самото раждане с ужасяващи последствия за майката.

— Съжалявам — каза Янти.

— Баща ми изчезна при плаването от Лосото до Ел — добави Паулус. — Сигурно се е хвърлил през борда. Беше съсипан от мисълта, че никога няма да се върне в Галеа.

— Чувала съм за Галеа. Това не е ли мястото, където са създадени първите дракони?

— Някога те са били гръбнакът на нашата империя — обясни Паулус. — Нашите драконоукротители са контролирали две хиляди левги от океана. — Той се загледа към далечните планини, но Янти виждаше, че е погълнат от мисли. — Да можеше да видиш аралкоас-димора… димящите кули на бруталистките и ентропистки магьосници. Няма подходящи думи на анейски, с които да се предаде усещането за величие… и непреодолима сила. Те разкъсваха природата и си проправяха път към туптящото й сърце.

Янти изведнъж осъзна, че той говори за места, които са съществували преди триста години — места, които бе виждал с очите си. За пореден път си даде сметка за истинската му възраст под младежкия вид.

— Близо до Ферсен често се провеждаше лов на дракони.

Паулус повдигна вежди.

— За момиче от село си пътувала доста.

Лицето й пламна.

— Прекарах известно време в морето.

— Очевидно — каза той. — Хубаво е, че си видяла широкия свят. Когато се оженим, мястото ти ще е в Лосото.

— Лосото?

— По традиция Лосото е унмерското седалище на властта. Хиляди години преди да се заселим в Галеа. Моите сънародници се опитаха да си го върнат от император Джи-Кай от Златното царство преди триста години, с което всъщност започнаха Драконовите войни и хаурстафската намеса. Сега, когато Гилдията на телепатите е разпръсната, ще го поискаме отново от наследника на Кай император Хю. След като се освободим от Хю, ти ще останеш там и ще управляваш двора в мое отсъствие.

— В твое отсъствие? Къде ще ходиш?

Той махна с ръка.

— Чака ме цяло кралство за основаване. Един крал трябва да е непрестанно пред очите на поданиците си. Не мога да остана в Лосото.

— Защо да не съм с теб? — Тя долови отчаянието в гласа си и отново се изчерви. Една бъдеща кралица не биваше да се държи по този начин.

Усмивката му не можа да скрие напълно разочарованието му. Той положи ръка върху нейната и известно време двамата гледаха към долината Ел, към земите, които тя бе спечелила за него. Принцът бе дълбоко потънал в мисли, но по някое време лицето му светна и той се обърна към нея.

— Но ти ще видиш света! — възкликна Паулус. — Той ще дойде при нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Според унмерската традиция трябва да организираме игри в чест на коронацията на новия крал — каза той. — Игри, които предоставят на всички участници шанса да дойдат тук и да се закълнат във вярност към новия си господар. Виждаш ли как се подреждат нещата, Янти? Искаш да обиколиш света, а ето, че аз вече съм се погрижил той да дойде при теб.

Янти се намръщи. Бедният Паулус не бе разчел вярно желанието й. Но ентусиазмът му и пламът му бяха толкова очарователни.

— И какви са тези игри? — попита тя.

— Съревнования по бой с мечове и магьосничество — обясни той. — Ще поканим всички пълководци и вождове от Златното царство. Най-добрите бойци от целия свят. — Засмя се. — И аз ще им покажа как трябва да се бият.

— Ти ще им покажеш?

Не искаше да го обиди, но лицето му потъмня.

— Не исках да… — почна тя.

Но той я прекъсна.

— Човешките воини не са заплаха за мен.

— Съжалявам.

Той промърмори нещо на унмерски и поклати глава.

— В края на краищата трябва да поддържаме наследените си умения. Това ще е съревнование, а не взаимно изтребване.

Намекваше за една от дарбите на своята раса, която позволяваше на унмерите да преместват материя със силата на волята си. Янти се смути. Погледна към долината и видя някаква точка в небето над нея — предположи, че е орел.

— Хората забравят — каза Паулус.

— Какво?

— Моята раса твърде дълго бе в робство — каза той. — Светът е забравил, че навремето ние властвахме над него. И този час удари отново. — Извърна очи към далечината. — Говори се, че някъде на изток все още има магьосници, чистокръвни унмери и ентрописти от смесените раси. Трябва да ги призовем тук и да припомним на света за техните способности. — Сведе поглед към реката и земите около нея, но като че ли не ги виждаше. — Знаеш ли, че Анеа е унмерска дума? Ние сме дали име на земята, която император Хю нарича своя родна. Останки от първите унмерски градове все още могат да се открият под планините на няколко мили северно от Лосото. Някога там е било седалището на властта и място за много велики турнири.

— Палатите на Анеа — каза тя.

Той кимна.

— Да. Наричахме този град Сегард. Но кварталът с арената бе известен като Палатите на Анеа. Някога е бил толкова прочут, колкото Шогрума в Одума-Галеа, или Ножовите галерии, простиращи се под улиците на Валсиндър. Там са се провеждали легендарни турнири.

— Но аз мислех, че Хю е наредил да ги потопят.

— Хю е глупак — заяви Паулус. — След като хаурстафите ни прогониха, той се опита да наводни Сегард, защото се страхуваше, че там все още може да обитават магьоснически твари. Чудовища от ямите, които използвахме в турнирите, предсказатели, гладиатори, дракони… Глупакът нямаше никаква представа за истинските мащаби на този град. Той е много по-голям и по-сложен, отколкото би могъл да си представи. Човек може да го кръстосва месеци наред, без да пресече собствените си следи. — На лицето му затрептя игрива усмивка, сякаш думите му засягаха само нему известна тайна. — Когато най-сетне осъзна, че не може да потопи палатите, реши да затрупа портата.

— Искаш да кажеш, че там все още може да са останали обитатели?

— Със сигурност — отвърна Паулус. — Тези палати някога бяха място, където магьосници и лъконосци изпитваха уменията си срещу невъобразими чудовища и машини, срещу клопки на други магьосници, срещу прибори с неизвестни свойства. Някои от тези същества могат да живеят доста дълго. — Той се засмя отново. — Такива безценни находки, а Хю ги остави там недокоснати. Защото го беше страх. — Усмихна се. — Представяш ли си, Янти, какви битки са водили там моите сънародници? Гладиатори и обгърнати в пламъци доескански канибали, слепи самароли, жени-чакали и дракони-берсеркери… — Очите му блеснаха и той се разсмя на глас. — Посичаща кутия! Виждала ли си някога дракон да се бие с посичаща кутия? Такива двубои не се забравят лесно. — Кимна замислено. — Ние отново ще отворим Анейските палати.

Янти се усмихна малко насила. Нямаше никакво желание да гледа за забавление как се избиват хора и чудовища, още по-малко ако ще е в чест на техния брак. Но пък любимият й принц изглеждаше толкова въодушевен. Понякога за да разцъфне истинска обич трябва първо да се преборят старите предразсъдъци.

Той също вдигна очи към небето, после изведнъж се намръщи и каза:

— Това е дракон.

Янти погледна на югоизток.

Черната точка в небето се бе уголемила. Вече ясно се виждаше, че е твърде голяма, за да е птица. Изви встрани и Янти забеляза издължена шия и змиевидна опашка. Понякога бе тъмна на светлия фон, в други моменти сякаш отразяваше светлината. Приближаваше се с всеки мах на огромните си криле.

— Какво търси тук дракон? — попита тя.

Паулус се изправи.

— Идва към двореца.

— Нападение? — попита тя и го стисна за ръката.

— Не ставай глупава — тросна се той, издърпа ръката си и тръгна по пътеката. — Ела.

Драконът бе кацнал в централния двор и вече бе заобиколен от войници. Повечето от тях бяха бледокожи унмери, стройни и гъвкави, но имаше и неколцина хаурстафски лъконосци, въоръжени с тежки валсиндърски арбалети, а също и двайсетина стрелци, насочили тежкокалибрените си пушки с бронзови цеви към гърдите на чудовището.

Драконът бе със средни размери, около шест метра широк в раменете и дълъг около трийсет. Дъгоцветни люспи с морскосин оттенък покриваха гъвкавото му мускулесто тяло, но като втора защита той носеше няколко ръждясали плочи на корема и бедрата си и разпокъсан, не по мярка, плетен от метални брънки шлем, който му придаваше доста комичен вид.

Херцог Кир се спусна тичешком откъм двореца заедно с четирима телохранители. Веднага щом го видя, драконът се изправи, изпухтя и размаха исполинските си зеленикави криле. Янти усети миризмата на сяра в дъха му и топлите метални изпарения на далечни морета. После летящата змия се обърна към Паулус и сниши глава в някакво подобие на поклон. Принцът погледна намръщено херцога, после се обърна към дракона и каза нещо на унмерски. Янти не разбираше думите, но Паулус говореше със строг и суров глас.

Драконът не отговори веднага. Прибра крилата си, главата му се плъзна напред и за миг обърнатото му към Янти око се впи в нея. Тя неволно трепна. Зъбите му бяха дълги колкото ръката й, белият им някога емайл сега бе покрит с жълтеникави петна, червените венци бяха изпъстрени с тъмновиолетови точки. От устата му лъхаше зловоние. Стори й се, чу чува как се раздуват и свиват огромните му дробове и как тупти кръвта в съдовете му. Виждаше под ноздрите му калцираните жлези, които използваше, за да разпръсква отрова или пламъци, но не знаеше коя от тези две защити притежава това чудовище. Вонеше толкова силно на саламура, че скоро вече почти не можеше да се диша и тя усети нарастващо главоболие. Сякаш от устата му струяха невидими саламурени потоци.

— Говориш ли анейски? — попита я той с дълбок гърлен глас.

Тя толкова се смая, че не можа да отговори.

Паулус пристъпи напред и за втори път се обърна към дракона на унмерски.

Ала драконът не сваляше очи от Янти.

— Разбираш ли този език?

— Да — потвърди тя.

Чудовището присви очи.

— Добре. Защото съм забравил как се говори венсрауски.

— Какво искаш, драконе? — попита го херцог Кир.

Драконът се обърна към него.

— Ти ли си херцог Кир от Вейл?

— Да, аз съм.

— Нося послание от лорд Конквилас — каза драконът. — Вестта за вашето освобождаване стигна до него и той си спомни за обещанието, което навремето е дал на теб и на племенника ти.

Херцогът се усмихна.

— Май Конквилас го е страх да дойде сам?

Драконът се изсмя.

— Няма да го предизвикаш с думи. Но знай, че той идва. Това е съобщението, което ви нося. Конквилас иска възмездие за вашите многобройни престъпления и ви обявява вендета. Идва при теб, магьоснико, и при теб — лъжепринце. Ще ви убие и двамата, както и всеки, който се опита да го спре. — Огромният дракон завъртя глава към Янти. — Конквилас държи да знаеш, дете, че не ти желае злото. Нищо лошо няма да ти стори, освен ако не решиш да се намесиш в тази разпра. Ето защо трябва още сега да обещаеш, че няма да използваш дарбата си, за да опазиш Марквета, Кир и техните съюзници. Нито по което и да било време ще се опитваш да надзърташ през очите на Конквилас.

— Какво нахалство! — провикна се Паулус. — Как смее той да ни нарежда?

— Такива са условията на лорд Конквилас — каза драконът.

— А сега чуй моите — каза Паулус.

Кир го прекъсна.

— Няколко думи насаме, ваше височество.

Паулус го изгледа ядосано.

— Моля ви — настоя Кир и побутна младия принц към дворцовата порта. Паулус даде знак на Янти да остане на място и последва чичо си.

Янти ги изпрати с поглед. Можеше да ги последва телепатично. Толкова лесно би било да се вмъкне незабелязано в ума на всеки от двамата и да подслуша разговора им. Но нейният принц й бе наредил да остане тук. Щом любимият й искаше да разговаря насаме с чичо си, тя не биваше да предава доверието му. Обърна се към дракона.

Скоро щеше да бъде кралица.

И въпреки това огромният змей я плашеше.

Разглеждаше я внимателно, сякаш се опитваше да предугади и най-съкровените й мисли и чувства. Синкавозелените му люспи проблясваха на слънчевите лъчи, прибраните отстрани криле изглеждаха тънки като корабни платна. Ноктите му се бяха заболи дълбоко в почвата на двора — нокти, които с еднаква лекота можеха да късат човешка плът и стоманени прегради и да отнасят нещастни моряци надалече в морето. От него лъхаше на океан, както от пияниците лъха на алкохол — ухание толкова силно и тежко, че й се виеше свят. Всяко негово дихание изпълваше двора с лютив дим.

„Една искра — помисли си тя. — Небрежен стрелец или клечка на пушач…“

— Ти направена ли си? — попита съществото.

— Моля?

— Унмерите ли са те създали? В котел ли си родена?

— Разбира се, че не.

Драконът оголи зъби.

— Няма да е за първи път сами да си създават проблеми. В натурата им е да скачат преди да помислят. Така опознават неизвестното. Но така разрушават и светове.

— С мен са много мили.

Огромният змей изпусна отровни пушеци с изражение, от което можеше да се отсъди, че се забавлява. Гърдите му се повдигаха и спускаха като океански приливи и отливи.

— Ти си много млада — продължи той. — Моля те да не защитаваш принц Марквета. Няма да е никак мъдро, ако превърнеш Аргусто Конквилас в свой враг.

Тя повдигна брадичка.

— Не ме е страх от него.

— Много жалко. Но това е още едно от безбройните предимства, които той има над теб. — Драконът се раздвижи внезапно и неочаквано, люшна продълговатата си глава над двора и цевите на оръжията. Неколцина от по-младите войници отстъпиха назад инстинктивно, но лицата на ветераните дори не трепнаха. Драконът, изглежда, се усмихваше, сякаш бе решил да подложи на изпитание войниците, и като че ли остана доволен от това, което научи. Или пък нарочно се опитваше да провокира атака?

— Конквилас е осведомен за твоите необичайни умения — каза той. — Познавам го достатъчно добре, за да съм сигурен, че с удоволствие ще премери силите си с твоите. Не разчитай много на благородството му, защото напоследък става все по-неспокоен, а за него предизвикателството е всичко. Умолявам те, дете, да не се намесваш. Защото той ще те убие.

— Искаш от мен да не правя нищо, докато той се опитва да убие всички, които обичам?

Драконът присви очи.

— Не всички, нали?

В този момент Паулус и чичо му се върнаха.

Херцог Кир приближи дракона и заяви:

— Бих ти видял сметката на момента дори само за да осигуря вечеря на прислугата. Но се налага да поискам от теб да отнесеш отговора ни. Предай на изменника Конквилас, че както изглежда, предпочита да се крие в сенките. Ние уважаваме честните двубои. Смятаме да организираме игри в чест на коронацията на принц Марквета и брака му с лейди Бакър от Ивънсроум. Както принцът, така и аз ще бъдем сред участниците в съревнованията. Ако Конквилас се запише за участие, може да се изправи срещу нас на арената. Като гост на бъдещия крал ще му бъде гарантирана безопасността извън игрите.

Очите на дракона блеснаха.

— И ще се биете с него открито?

— Естествено — допълни Паулус.

— Кога? — попита драконът. — И къде? Не виждам арена тук.

— Игрите ще се организират след два месеца в Палатите на Анеа — каза Паулус.

Драконът се разсмя.

— Император Хю може да не е на същото мнение. Доколкото си спомням, палатите са затворени по негово нареждане.

— Единствената сила, която сега има император Хю, му стига да ми топли трона. — Младият принц повиши глас, за да го чуят всички присъстващи. — Всеки, който иска да се закълне във вярност към мен, ще получи тази възможност на предстоящия турнир. А тези, които не желаят, може да се изправят срещу мен на арената. Инак ще бъдат сметнати за страхливци.

От гърлото на дракона се надигна нисък звук, нещо средно между мощно мъркане и тих рев. Невидими пари бликнаха от устата му и изпълниха въздуха. Той повдигна глава.

— Ще отнеса вестта, която ми съобщихте. Предполагам, че лорд Конквилас ще се съгласи с условията. Той ще… — Драконът млъкна, сякаш обмисляше следващите си думи, но после огледа обръча от войници и явно реши да не дава гласност на мнението си. Вместо това сведе глава и очите му потъмняха. — Той ще остане доволен. Но твоята годеница ще обещае ли да не прибягва до дарбата си?

— Ние не се прикриваме зад жени — заяви принцът.

Летящото чудовище извърна очи към Янти.

— Съгласна ли си с това? Винаги да отклоняваш погледа си от лорд Конквилас?

Зъбите му бяха на сантиметри от лицето й и миризмата на разложено почти я задушаваше. Сърцето й замря от уплаха. Но тя щеше да бъде кралица и затова остана смело изправена пред дракона.

— Принцът не се нуждае от моята защита. Ала няма да стоя със скръстени ръце, когато един предател заплашва живота на моите близки. Враговете на принца са и мои врагове. Предай на Конквилас, че няма да извръщам погледа си от него!

Очите на дракона се изпълниха с печал. Той я погледа още известно време, преди да вдигне дългата си шия и да наведе глава. Люспите му хвърляха отблясъци от слънчевата светлина.

— Добре тогава — рече накрая. — Ще съобщя на лорд Конквилас за твоето решение.

Изправи се на задните си крака и разгъна огромните си криле. Светлината в двора на двореца сякаш се промени.

— Предполагам, че той ще се съгласи с вашите условия — каза драконът на Паулус и Кир. — Да убие и двама ви пред свидетели несъмнено ще е предизвикателство към театралните му пристрастия. — Драконът размаха криле — веднъж, два пъти, три пъти — и после се издигна сред вихрушка от невидими вълни. Вятърът развя дрехите на присъстващите и накара знамената по кулите да заплющят.

Янти го гледаше, докато се извисяваше в небето и се смаляваше над долината. После извърна глава към Паулус. Принцът се усмихна и я хвана за ръка. Дали това, което съзря в очите му, бе гордост?

Той я поведе към двореца, следван от херцога. Когато влязоха, спря и известно време я гледа в очите, с трепкаща на устните усмивка.

А после я зашлеви.

Янти ахна.

Принцът стисна юмруци, кипнал от гняв.

— Глупаво момиче!

— Какво?!

— Да не искаш светът да си мисли, че се крия зад полите на жена?

Тя го гледаше смълчана. Бузата й пламтеше от плесницата.

— Направих го, за да ти помогна. Да ти покажа моята вярност… моята обич.

— Помогна на него, като ме изложи.

— Съжалявам.

Кир сложи ръка на рамото на принца и се обърна към Янти:

— Негово височество знае, че го направи, подтиквана от любовта си. Че го правиш единствено и само в негова полза. Янти, гневът му не е насочен към теб, а към самия него, задето позволи да бъдеш изложена на опасност.

Паулус затвори очи и си пое бавно дъх. Когато ги отвори отново, гневът му бе поутихнал. Той посегна към ръката й, но тя трепна и се дръпна.

— Съжалявам — каза принцът. — Аз… моля те, прости ми. — И отново посегна да я хване за ръката.

Янти и този път се дръпна.

— Кир е прав — продължи Паулус. — Не биваше да избухвам. Вината е изцяло моя.

Тя се обърна да си върви.

— Почакай! — Той протегна ръце към нея. — Янти, моля те, чуй ме.

Би могла да го повали с една-единствена мисъл или да разкъса ума му сякаш е хартия. Но вместо това погледна бледите му протегнати ръце и направи опит да се успокои.

— Прости ми, моля те. Обещавам никога вече да не те удрям.

— И аз съжалявам — рече тя и премигна през сълзи. — Но не мога да стоя безучастна и да гледам как губиш живота си на онзи турнир. След като бих могла да те спася дори само с мисъл. Не бива да искаш от мен това.

— Той няма да ме убие.

— Не знаеш със сигурност!

Паулус се усмихна.

— Всъщност знам. Нищо няма да ми се случи, Янти.

— Как може да си толкова сигурен?

— Просто искам да ми се довериш.

Тя хвана ръцете му и ги стисна отчаяно.

— Ами император Хю? Ти току-що обяви война на Анеа.

Принцът се засмя. Дори Кир се усмихна.

— Хю е най-малката ни грижа — каза херцогът. — Благодарение на теб хаурстафите са разгромени. Единствените ни врагове са хората, а ние не смятаме да започваме война с тях.

— Покровителят на Кир ще ни поднесе Лосото в ръцете — обясни Паулус.

— Покровителят му? Кой е той?

Мъжете се спогледаха.

— Янти, помниш ли първата ни среща? — попита Паулус. — Тогава ти казах, че унмерите разговарят в сънищата си с боговете.

Тя кимна.

— Покровителят на Кир се казва Фиорел.

Очите й се разшириха.

— Бащата на сътворението?

— Фиорел е навестил Кир в съня му — продължи Паулус. — Обещал е да ни помогне да превземем града. Лосото ще падне.

— Но защо ще ни помага?

— Зная само, че е от взаимна изгода.

Паулус вдигна дясната й ръка и целуна пръстите й.

Янти усети изтръпване на мястото, където я докосна. Беше толкова силно, че очакваше всеки миг да й потече кръв.

— Обичам те — каза той. — Такъв глупак бях… — Хвана я за раменете и я погледна право в очите. — Прощаваш ли ми?

Тялото й се разтрепери. Тя му се усмихна.

— Разбира се. И ти вярвам. Паулус, никога няма да те шпионирам. Знаеш го, нали?

Той се наведе и я целуна.

— Зная.

Прикрит в сенките на една колона, Грейнджър гледаше как Янти си тръгва. Марквета и херцог Кир останаха на входа.

— Тя е наивна и глупава — каза Кир. — Но не можеш да отречеш, че е смела.

Младият принц поклати раздразнено глава.

— Не ми трябва смела жена. Трябва ми вярна. Това, което каза одеве, може да й докара някоя вакуумна стрела. Трябва да я държим някъде на безопасно място и да се надяваме, че Конквилас няма да реши да я убие. Поне докато не започне турнирът.

— Бихме могли да го помолим за това — подхвърли Кир. — Янти не е неговата главна цел. Вендетата му е с мен и теб. Ако му пратиш послание, предполагам, че ще склони да я остави на мира. Той все още е унмерски лорд.

Марквета го погледна невярващо.

— Искаш от мен да се моля на Конквилас?

— Или да се надяваме, че планът ни ще се осъществи във вида, в който го замислихме. И че той ще се запише сред участниците.

— Ще се запише. Конквилас не би пропуснал възможността да си премери силите с някой от нас в открит двубой.

— Но той е много хитър и изобретателен — рече Кир. — И е известен с умението си да залага капани.

— И така да е. Но ще дойде в Лосото. Той е арогантен. Кажи ми, чичо, в какъв облик се появи пред теб Фиорел?

— Беше жълта пеперуда.

— Значи е бил в добро настроение. А какъв облик ще приеме на турнира? На някой от нашите магьосници, предполагам? Или на скромен търговец на мечове? — Принцът се засмя. — Това ще сложи край на легендата за Конквилас.

— Не ми е казвал.

— Ще го познаем, когато се изправи над трупа на лъконосеца.

Кир кимна.

— Нещо май те тревожи, чичо?

— Мислех си — ами ако Конквилас го убие?

Принцът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Конквилас убие Фиорел на турнира, какво ще му попречи да убие и нас? Не можем да избягаме, защото ще бъдем обезчестени.

— Конквилас няма да убие Фиорел.

— Той уби Дюна.

— Дюна беше невъздържано дете. Фиорел е един от най-старите и най-могъщи ентропати в космоса, архитект на четирите велики рифа — същество, което може да приема всякакъв облик. Няма да има двубой.

— Може би трябва да измислим и резервен план — каза Кир. — За всеки случай.

— Съмняваш се в собствения си покровител?

— Не, просто… Просто усещам в това ръката на повече от един играч. Мисля, че Томас Грейнджър също има покровител, макар че не знае за него. Появата му тук, с тази броня и меча, не беше част от плана. Някой му помага.

— Ентропат?

— Не знам.

— Защо роднина на Фиорел би заговорничил срещу него? Те се нуждаят от този свят също като него.

— Може въобще да не е ентропат. Унмерски предател? Или пък самият меч има свои планове. Тези стари оръжия могат да бъдат много лукави и изобретателни.

— Как е днес Грейнджър?

Херцогът повдигна рамене.

— Не са ми докладвали за него.

Двамата си тръгнаха. Продължиха да разговарят, но Грейнджър вече не ги чуваше. Не беше успял да подслуша разговора с дракона от прозореца на спалнята си и затова бе слязъл тук. Постоя още известно време, обмисляйки чутото. Покровител? Това само потвърждаваше и неговите догадки.

Излезе от сянката на колоната и закрачи към двореца, потънал в мисли. Нямаше нищо изненадващо, че принцът и чичо му заговорничат за убийството на Конквилас. Би могъл да се досети и преди да го чуе от устата на Марквета. Дори Конквилас вече се бе досетил. Господарят на дракони имаше репутацията на забележителен воин. Марквета и Кир знаеха, че ще е самоубийство да се изправят срещу него на арената.

Значи покровителят на херцога, формоменителят Фиорел, щеше да е на турнира. Един от най-могъщите богове в космоса щеше да се преобрази в простосмъртен и да убие Конквилас на арената. Такъв план би бил изгоден и на двете страни. Фиорел щеше да отърве унмерите от най-прочутия им враг и същевременно да отмъсти за убийството на дъщеря си.

Дори нямаше да му се налага да се разкрие. Щеше да приеме облика на обикновен боец. За унмерски лорд от ранга на Конквилас да умре от ръката на обикновен човек би било ужасно оскърбление — легендарен воин, посечен пред публика насред арената.

Грейнджър забърза по коридора. Усещаше предателска слабост в крайниците си и болка в гърдите. Не го беше грижа за турнира — имаше по-неотложни проблеми. Поне засега Янти бе в безопасност тук. Принц Марквета очевидно презираше дъщеря му и същевременно се нуждаеше от нея — достатъчно, за да я лъже, достатъчно, за да се ожени за нея, достатъчно, за да й се извини — което бе нечувано. Бедното момиче бе твърде заслепено от него, за да прозре истината. Виж, безопасността на самия Грейнджър бе много по-несигурна. Новите му унмерски приятели веднъж вече се бяха опитали да го убият. След като сриакалът не бе успял да си свърши работата, несъмнено щяха да изпробват друг начин, ако останеше тук. Достатъчно бе да му подхвърлят отрова или да го промушат в корема, докато спи. Очевидно не възнамеряваха да чакат, докато мечът го завладее напълно. Дори толкова слаб, колкото бе сега — Грейнджър не се съмняваше, че ако остане още известно време под властта на меча, ще бъде погубен, — те нямаха намерение да го оставят да си тръгне. Последната мисъл му вдъхна надежда, че все още има някакъв начин да се измъкне от това положение. Мечът не го бе покорил напълно. Все още можеше да се съпротивлява на желанията му. Но колко дълго? Трябваше да има някакъв начин да се спре този процес. Нуждаеше се от специалист по унмерски находки. Трябваше на всяка цена да открие Етан Маскелин.

И то бързо.

Стигна до оръжейната и отвори вратата.

Каменна стена с метална решетка отгоре разделяше помещението на две. В нея имаше врата, заключена, само с малък отвор, през който да се предават оръжията. Пазачът зад вратата вдигна глава от книгата, която четеше, после я затвори и се изправи. Беше от бившите хаурстафски стражници — местен жител, ако се съдеше по вида му — и вероятно бе назначен на този пост още преди унмерите да избягат от затвора. Погледът му се плъзна по обгореното от саламура лице на Грейнджър.

— Полковник Грейнджър — каза той и смръщи вежди. — Добре ли сте, сър?

— Дойдох да си взема нещата.

Пазачът го погледна сконфузено.

— Не ми е разрешено да ги вадя от оръжейната.

— Те ми принадлежат.

— Зная, сър. Но не мога да ви ги дам без разрешение от принца или от чичо му. — Повдигна извинително рамене. — Заповеди.

Грейнджър изсумтя от досада.

— Ами ако ти платя? Колко искаш?

— Вижте — отвърна стражникът. — Ще ви направя услуга и ще се престоря, че не съм ви чул.

Грейнджър кимна. Нямаше друг начин да си вземе нещата освен със сила, а това би породило сериозни проблеми. Можеше само да се моли, да заеме или да открадне нещо от Порт Ел.

— Извинявай за безпокойството…

Думите замряха в гърлото му.

На десетина крачки зад пазача, от другата страна на преградата, стоеше тъмна фигура с обезумели очи. Грейнджър я позна веднага — беше едно от копията. Носеше неговата енергоброня и фазиращия щит, в десницата си бе стиснало унмерския меч.

Копието вдигна меча и се втурна към пазача.

— Не! — извика Грейнджър. — Недей!

Ала копието не спря. Пазачът понечи да се извърне, но успя само да зърне разкривеното в пъклена гримаса лице и ококорените очи. Копието стовари меча и той разцепи черепа на пазача и продължи надолу, докато не стигна сърцето. Двойникът на Грейнджър завъртя острието за по-сигурно.

От гърлото на стражника се изтръгна предсмъртен вик и той рухна.

Грейнджър стоеше неподвижно, с разтуптяно сърце, дишаше тежко. Копието го гледаше. Нямаше нищо в очите му — освен безумна пустота.

После фантомът приклекна, докосна с пръсти пролятата кръв и ги допря до устните си. Изправи се, доближи преградата и сложи меча в отвора.

После изчезна.

Грейнджър усети, че му прилошава. Виеше му се свят. Светлината сякаш се промени, накъса се, като че ли въздухът около него сега бе друг.

Погледна ужасено меча. Той със сигурност очакваше да го вземе.

Но дали той го бе призовал? Дали Грейнджър все още изпълняваше волята му? Щяха ли да го послушат копията? Или щяха да слушат меча? Дали той, Томас Грейнджър, беше виновен за смъртта на пазача?

Посегна към меча и спря. Оръжието искаше да го вдигне — усещаше го със сърцето си, — но Грейнджър се съпротивляваше. Ръката му трепереше на сантиметри от дръжката.

— По мое желание — рече той. — Чу ме.

Искаше да го вдигне. Всяка частица от него жадуваше за меча. Изпъшка мъчително и извика:

— Когато аз пожелая!

След това дръпна меча и строши с един удар катинара. Прекрачи трупа в локвата кръв и отиде да вземе бронята и щита. Усещаше как в сенките около него се прокрадват още осем фигури.

Милфорд Джоунс, по прякор Половината път, главен инженер и металург на Маскелин, притежаваше дарбата да поправя повредени унмерски изделия или да импровизира с тях, създавайки свои изобретения. Най-забележителното му постижение бе миниатюрен металически тромпет, привързан отстрани на челото му, който му позволяваше — или поне така твърдеше той — да подслушва разговорите в неизвестна лосотанска къща, намираща се някъде по света, както и монокъл, който непрестанно държеше на лявото си око и който — пак според твърденията му — му помагал да знае във всеки един момент къде се намира жена му. Маскелин не се съмняваше, че всичко това са само хвалби с цел да повдигнат реномето му из Море на светлините, но не можеше да не се възхищава на инженерните му способности. Призори новото устройство бе готово и монтирано в кормчийската рубка на дълбоководната драга на Маскелин, наричана „Фенер“. Държеше този кораб в постоянна готовност за отплаване, но бе накарал екипажа да работи цяла нощ върху многобройни дребни задачи, чието изпълнение бе належащо преди поемане на дълго плаване. Сега стоеше в рубката и разглеждаше произведението на Джоунс.

Кристалът бе монтиран в сферична телена клетка на върха на жироскопа. Около клетката се въртеше — с помощта на подвижна стойка — адаптиран перлен фенер, като имаше скоба, с която да бъде пристяган в определена позиция, когато са в бурно море. Чрез завъртане на фенера около кристала до точката, в която свети най-силно, лоцманът на Маскелин щеше да може да засича посоката на енергетичния поток и по такъв начин да установява откъде приборът вътре черпи своята енергия.

Какъвто и да беше този източник, Маскелин предполагаше, че ще е затворен в сандък или помещение.

Това вероятно бе предметът, заради който Удавниците продължаваха да му носят ключове. По свой безумен начин те бяха доловили, че на дъното на морето се спотайва нещо с невероятна сила. И знаеха, че Маскелин е човекът, който събира такива предмети — с хиляди. Зачуди се дали имат представа какъв е този предмет. Дали не държаха Маскелин да го открие по някаква неизвестна, вероятно неразбираема причина? Или просто искаха да бъде изнесен от царството им?

Последната мисъл го накара да се сепне.

И така, със свито сърце, Маскелин помаха за сбогом на Джонтни и Лусил и се качи на борда на „Фенер“. Екипажът все още товареше пресни плодове и животни и той започна да се разхожда нервно по борда сред блеещи овце и кози.

На следващата сутрин се отправиха с пълна пара към Сърповидния остров. Морето бе гладко като стъкло, в него се отразяваше червеното слънце, а из въздуха се носеше мирисът на северни снегове. Слънчев ден, който все още се опитва да се освободи от зимната си премяна. Дори небесата сияеха като полиран метал, лилави по края и оранжеви отгоре. Приглушеното бръмчене на машините не успя да приповдигне духа на Маскелин, както се случваше обичайно. Изглежда, не само той се чувстваше така, защото забеляза няколко моряци с мрачни изражения да се навъртат на кърмата, загледани в смаляващата се самотна скала.

Мелор, неговият първи офицер, слезе от мостика и докладва:

— Курс едно-шейсет и осем.

Маскелин кимна.

— Да очакваме ли промени в курса?

— Не зная, мистър Мелор. Това, което търсим, може да е на десет левги оттук, или на хиляда.

Мелор извърна очи към морето.

— В южните течения времето често е непредвидимо, особено по това време на годината. Познавате ли Том Гаскейл?

— Изгуби едното си око по време на буря из тези места — ухили се Маскелин. — Виждате ли? Понякога се вслушвам в разказите им. Фактът, че хората ми познават тези води, ми действа успокоително. — Огледа внимателно дребния офицер със слабо лице. — Баща ви се е удавил по време на буря, нали?

— Отиде да търси кораба на дядо. Така и не го откриха.

— А вашият дядо? — попита Маскелин. — Той не беше ли — случайно — тръгнал да дири изгубения ви прадядо?

Устните на Мелор се разместиха в подобие на усмивка.

— Не, сър.

— Тогава не може да става дума за проклятие.

— Мисля, че трябва да имаме три последователни загуби в рода, за да говорим за някаква връзка между събитията, която да се определи като проклятие.

— Слава на небесата за това.

— Никога ли не сте се питали защо толкова много кораби потъват там?

В действителност Маскелин се бе замислял над този въпрос. Мястото, където се сливаха двете морета, бе характерно със смесване на саламура, което по същество представляваше смес на две отрови. А когато слънцето затопли тези изстинали от нощния въздух води, мъглата над тях може да има наистина странни свойства. Предполагаше, че би могла да съдържа психоактивни елементи, разтворени в химичните изпарения. Или беше това, или човек трябваше да повярва на фантасмагориите, дето ги разправяха моряците: за морски чудовища и акули с кървави петна, за медузи с огромни въздушни мехури, големи колкото цели градски квартали, в които обитавали всякакви твари, за моряци-удавници, плаващи на подводни кораби, за кристали, които свирели музика, докато растели, и за черни създания с огромни пипала, които изсмуквали мозъците на спящите моряци и ги заменяли с разумна супа, която ги карала да вършат поразии.

— Щом съдбата реши да ни отведе в южните краища на Кралско море, така да бъде — рече той. — Ще преодолеем теченията и да се молим всичко да мине без злочестия. Били сме и на по-лоши места, мистър Мелор.

— Така е, сър.

Следващите три дни и три нощи кристалът ги води право на юг. Според общоприетите представи би трябвало да става по-топло, но морето продължаваше да се бунтува и от север ги догонваше студена вълна. На втория ден се появи северозападен вятър, който бързо набра сила и помагаше на машините да откарат „Фенер“ на юг. Така движението им се ускори. Водите на Море на светлината клокочеха и мятаха отблясъци, по рубката полепваше пяна с бакърен цвят и закриваше илюминаторите, от които Маскелин следеше как се справят облечените с наметала от китова кожа моряци. Всички носеха и очила, разбира се.

На четвъртия ден подминаха Скалните клещи, скупчване от обветрени каменни колони, върху които вълните се стоварваха с неистова сила, за да се разбият на безброй пръски. По тези места тътнежът на прибоя напомняше за артилерийска канонада. Преди две поколения тук върху скалите имало храм, а на острова виреели прочутите верлуйски лозя. Сега този къс земя беше потънал. Някои моряци се кълняха, че свещениците продължавали да се молят в залетите от вода зали и че събирали водорасли от скалите, за да направят от тях отвара, която не можела да се сравни с виното, но пък била еликсир, превръщащ всяка нощ в незабравимо преживяване. Имаше и други постройки под морското равнище — селски къщурки, бараки и колиби, обитавани и до ден-днешен от Удавници.

Оставиха назад потопения остров и след час забелязаха един дракон да се рее над скалите. Вероятно се бе навъртал там от известно време, предположи Маскелин, загледан към тъмната маса в небето. Драконите можеха да се крият и под водата и да остават там часове, но движенията им долу бяха ограничени и затова предпочитаха да дебнат жертвите си във въздуха.

Моряците го гледаха смълчани.

Същата нощ звездите над южния хоризонт замъждукаха с необичайни цветове: бледорозово, топазено и морскосиньо. Илюзия, предизвикана от изпаренията — обясни Мелор, — но това все още не бяха саламурени па̀ри. По-скоро били свидетели — продължи Мелор — на смъртта на стотици хиляди медузи. Там, където моретата се срещаха и смесваха, безброй подобни създания се оказваха в плен на странна въртележка от отровни течения. Там медузите намираха гибелта си, освобождавайки огромни количества газове, които оцветяваха атмосферата.

Мелор наблюдаваше всичко това с мрачно изражение.

— Трябва да внимаваме да не попаднем в някое подобно течение — каза той. — Раздайте на моряците газови филтри и маски.

Маскелин също бе наясно с опасностите.

— В тези коварни води и друг път са се навъртали моряци — посочи той. — Трудностите привличат хищниците. Помня един кораб в Райн… и друг в Лосото.

— Карнавални кораби — каза Мелор.

— Точно така. — Маскелин си припомни ярката им оцветка, обгорените и покрити с петна бордове и ококорените очи на моряците, които плаваха на тях. — Нямаме ли тук хора от тези кораби?

— Не бих наел такива.

Маскелин повдигна вежди. В отговор Мелор се усмихна и се чукна с пръст по челото.

След като се посъветва с лоцмана Хайн относно някои промени в курса, Маскелин се прибра в каютата, наля си уиски и се опита да се отпусне. Кристалът продължаваше да ги води на юг. Надяваше се да засече някаква промяна в яркостта на лампата, която може би да покаже, че доближават целта, но засега не забелязваше нищо подобно. Или енергийният лъч, който следваха, не беше склонен към промени, или пък търсеният от тях обект бе твърде далече.

Не прекара и петнайсет минути в каютата, когато отвън се разнесе толкова силен рев, че алкохолът в чашата му потрепери и едва не се разля. Сигурно беше някой кит. Двигателите на „Фенер“ забавиха ход. Маскелин взе чашата и се качи в кормилната рубка. Беше спокойна нощ и всички освен кормчията се бяха събрали на палубата. Бяха се скупчили откъм десния борд, с вдигнати над главите фенери. Корабът продължаваше да следва курса, с една четвърт от досегашната си мощност. Маскелин навлече наметало от китова кожа, отвори вратата на рубката и се спусна на палубата, за да се присъедини към екипажа.

Китът вероятно бе изплувал близо до десния борд, защото като наближи парапета, Маскелин го чу да издишва във въздуха. Въпреки че по повърхността на океана се посипаха пръски той все още не можеше да различи нищо в мрака. Разнесе се нов рев — звук толкова силен, че би могъл спокойно да е зовът на някое божество, и сега вече Маскелин долови в него страх и болка. Китът вероятно бе пострадал от нещо.

— Ето там!

Един от мъжете посочи към тъмния океан.

Отначало Маскелин не виждаше нищо. Но после зърна огромна продълговата сянка, която се придвижваше на около двеста метра от тях и приличаше на преобърнат корпус на кораб. Имаше нещо усукано около него, като гигантско въже, може би водорасли.

Маскелин изведнъж осъзна какво вижда и се обърна към Мелор.

— Нареди на кормчията да смени курса. Машини пълен напред.

Мелор го погледна озадачено, после лицето му се озари от просветление.

— Пълен напред?

— Сега не е време да се крием. Вероятно вече ни е чул.

— Разбрано, капитане. — Мелор се обърна и хукна към кормчийската рубка.

Неколцина моряци се покатериха на парапета, за да виждат по-добре. Беше се възцарило мълчание.

Накрая един от тях каза:

— Това не е кит.

Тъкмо когато Маскелин се готвеше да се обърне към моряците някой прошепна полугласно:

— Самал…

Беше прав, разбира се. Силуетът, който плаваше бавно покрай десния им борд, не приличаше на кит. Беше заоблен и неравен. Сред огромната маса от тъмна плът Маскелин различи някакъв израстък, едър и разкривен, завършващ с подутина, която някога може би е била ръка. Над кожата се надигаха големи, пълни с газове мехури. Ревът, който бе взел за рев на кит, идваше от гласни струни, някога били човешки.

— Трябва да се отдалечим бързо — каза той. — Мелор ще раздаде оръжия. Искам всички да заемат местата си на стрелковите позиции. Разпределете се по двойки и следете зорко съседите си.

Мелор раздаде пушките и мъжете се разпръснаха бързо и мълчаливо, отправиха се по двойки към стрелковите кули. Лицата им бяха помрачнели.

Моряци се натъкваха на ерокински самали още откакто унмерите бяха напълнили моретата с отровната саламура. Мнозина ги смятаха за безвредни същества, нещо като дълбоководни червеи или полипи, мутирали под въздействие на токсините. Самалите притежаваха забележителна чувствителност. Беше почти невъзможно да се измъкнат незабелязано от това създание.

Маскелин се върна в рубката. Кръстосваше обезпокоено малкото помещение и час по час сверяваше курса и налягането в машините. Самалите бяха паразитни същества. Това тук най-вероятно бе докопало някой Удавник и постепенно бе променило организма му така, че да задоволява собствените му нужди. Раздутото тяло вършеше функцията на сал и примитивно платно, позволяващо на паразита да се носи по вятъра. Органите на жертвата вероятно бяха адаптирани да преработват саламура и токсични морски животинки и да ги използват като храна. По-едрите самали често поглъщаха до няколко жертви и създаваха цели острови от разнообразен биологичен материал. Чрез промяна на кръвния поток в тялото се образуваха зони на разложение и в тях се зараждаха семена, които сетне да бъдат разнасяни от вятъра. Растенията намираха благодатна почва сред разлагащата се тъкан. Подобни острови нерядко приличаха на естествени земни маси, ала под повърхността се спотайваха пипала, готови да сграбчат прелитащи птици и дори хора. Самалите можеха да държат жертвите си живи стотици години.

Отекна изстрел.

На кърмата настъпи суматоха. Един от моряците бе застрелял другаря си и отстъпваше бавно, с оръжие, насочено към падналото тяло. Маскелин виждаше, че по палубата се разлива кръв.

— Заразен ли е? — попита кормчията.

Мелор застана до него.

— Хората често губят контрол, когато наблизо има самал. Няма никаква…

Проехтя нов изстрел.

— Мелор, при мен! — извика Маскелин от вратичката на рубката.

Спусна се надолу по стълбичката за средната палуба, следван по петите от Мелор, тъкмо когато още четирима от хората му се зададоха откъм кърмата. Войникът, който бе стрелял, презареждаше пушката. Жертвата му лежеше на десетина крачки по-нататък. Имаше две рани — една в гърдите и една в лявото око. Окото бе изпълнено с кръв. Черепът зад раната бе разцъфнал и вътре спокойно можеше да се пъхне юмрук. И въпреки това продължаваше да помръдва. Простреляният моряк първо вдигна глава, след това се опита да се надигне от кървавата локва, в която лежеше. Плътта около ребрата и бедрата му вече бе започнала да се надува. От устните му се изтръгна протяжен мъчителен вопъл.

Маскелин огледа перилата зад нещастния окървавен моряк. Само след миг зърна сред локвата няколко бледи пипала, които се гърчеха трескаво. Приличаха на реснички на гъба, но се надпреварваха с някакво неукротимо безумие. Бяха се впили в сгъвката на коляното и в долната част на гръбнака. Маскелин ги проследи и видя, че стигат до перилата и изчезват в мрака оттатък. Може би би било по-правилно да ги сравни с рибарска корда? В края на краищата бяха докопали жертвата си.

Той вдигна пушката и нареди:

— Целете се в главата. Опитайте се да унищожите колкото се може повече от мозъка. И се оглеждайте за още пипала откъм перилата, ясно?

Продължиха да гърмят по нещастника, докато превърнаха главата му в кървава каша. И въпреки това той не преставаше да се надига, разперил ръце. Воплите му бяха непоносими, докато един от моряците най-сетне не го уцели в гръкляна. Раздуването на корема и бедрата продължаваше и се прехвърли към раменете, така че само за няколко минути мъжът заприлича на огромен гърбушко. Дрехите му се разкъсаха и отдолу се показа подута прозрачна кожа. Върху плътта се бяха оформили напълнени с кръв мехури и от тях се чуваше свистенето на изтичащи газове. Накрая Маскелин вдигна ръка да прекратят стрелбата и нареди:

— Да го изтикаме зад борда.

Мъжете взеха дълги куки, забодоха ги в тялото на злополучния си другар и с мощен вик и силен тласък го изхвърлиха над перилата.

Известно време Маскелин наблюдава мълчаливо морето, после каза:

— А сега се върнете по постовете си. И бъдете нащрек. Самалите са упорити същества.

Прибра се в каютата, изтегна се в койката и се заслуша в ритмичното поскърцване на дърво и равномерния ритъм на корабните машини. Не можеше да заспи. Нещо го безпокоеше, но още не можеше да определи какво. Имаше нещо, някакъв източник на тревога. Затвори очи, опита се да изпразни ума си, да се съсредоточи върху ритъма на машините.

После изведнъж ги отвори и се пресегна към фунията за връзка.

— Мелор.

— Капитане — отвърна веднага първият офицер.

— Машините са претоварени.

— Сър?

— Достатъчно дълго съм прекарал на този кораб, за да позная по звука. Не носим чак толкова голям товар, че да вдигат подобен шум.

— Самалът?

— Прикачил се е по някакъв начин за нас, Мелор. Искам да огледате бордовете за пипала — и да преброите екипажа. Веднага.

— Слушам, сър.

Мелор се обади след няколко минути. В момента преброяваха моряците, но бяха забелязали няколко самалски пипала към средата на борда, откъм лявата страна.

— Това е при кошарите на животните — сети се Маскелин. — Ще се срещнем там.

— Разбрано, сър.

Маскелин застигна Мелор и четиримата моряци при хангара на батисферата и заедно забързаха по палубата. Всички държаха готови за стрелба пушки. Над главите им се поклащаше огромната метална камбана на батисферата, наоколо се виждаха стойки с куки, канджи, мрежи, лопати, харпуни и вериги — всичките грижливо намазани с китова мас и мятащи черни отблясъци. Тази смесица от миризми на масло и саламура винаги напомняше на Маскелин за пещера. Обувките им трополяха по дървената палуба, перлените фенери хвърляха зловещи сенки върху фалшборда.

В задната част на палубата се намираха жилищните помещения, а зад тях, на кърмата, бяха складовете за извадени от морето находки. Кошарите за животни и сандъците с храна бяха в средата на палубата, точно под надстройките за снаряжение. Всички люкове и капаци би трябвало да са затворени, както се правеше всяка нощ, но мъжете понякога оставяха по някой люк повдигнат, та животните да могат да дишат свеж въздух. Най-вероятно през такъв отвор бяха проникнали пипалата.

Докато приближаваха първата кошара, безпокойството му се засили, защото отпред се чуваха странни звуци. Козите и прасетата бяха изплашени от нещо.

Мелор му хвърли мрачен поглед. Маскелин провери заредена ли е пушката и кимна на мъжете отпред. Те си поеха дъх и отвориха вратата на кошарата.

Посрещна ги пронизителен шум. Някакво едро белезникаво тяло се замята между влезлите, разпръсквайки хората настрани. Маскелин вдигна пушката и вече се готвеше да стреля, когато разпозна туловището. Беше прасе. Ужасеното животно се шмугна покрай тях и побягна, като квичеше пронизително.

— Божичко! — извика един от двамата мъже отпред. Стоеше пред отворения люк, загледан към кошарата. Не се опита да вдигне пушката си, на лицето му бе изписан ужас.

Маскелин пристъпи към него.

Първата му реакция, когато вдигна фенера, бе объркване. Стените и таванът бяха покрити с някаква органична материя — плътен килим от гъби или корени на огромно растение. Тук-там вече се виждаше прераздута плът, виолетови възли от пипала и снопове космати израстъци. Кой знае защо, гледката му заприлича на археологически разкопки, в каквито бе участвал край Лосото — размекната глина, стърчащи кости, корени. Миг по-късно осъзна каква част от пространството е заела тази непозната материя. С изключение на мястото пред краката им изпълваше цялата кошара. Вероятно достигаше шейсет стъпки на дълбочина и четирийсет на широчина. А миризмата…

Един от мъжете започна да повръща. Другите закриха устите си с ръце. Вонеше на саламура, на развалени миди и на още нещо, като животинска кръв или плът. А може би на тежки животински секрети.

Мелор кашляше мъчително.

— Какво е това?

— Коза или прасе — отвърна някой. — Трудно е да се каже.

— Може да са повече от едно — каза Маскелин. — Само че тук пушките ни са безполезни. Вече е твърде голямо.

Стената от плът продължаваше да нараства и да се приближава към тях. Сред общата маса Маскелин различаваше раздути от газ мехури, вени, кичури козина и дори нещо, което можеше да е рог. Предполагаше, че преобладаващата маса е от коза. На един лакът под тавана мярна око — огромно, изпъкнало, някъде към трийсетина сантиметра в диаметър, но жалостиво, като на изплашена козичка. Потрепери, отстъпи назад и си запуши носа.

— Да залостим вратата.

Затръшнаха вратата, запънаха я и Маскелин постави двама пазачи. После повика Мелор и останалите офицери в каюткомпанията.

— Хъм — поде той. — Нашият пътник без билет, изглежда, здравата се е вкопчил. Имате ли някаква представа как да се отървем от него?

Джоунс затропа с измазаните си с масло пръсти по масата.

— Сигурно се е промъкнал през някой от отдушниците — рече той. — За в бъдеще ще е добре да ги държим затворени.

— Ще се погрижим — обеща Маскелин. — Първата ни задача ще е да прекъснем връзката между нещастното животно долу и паразита, който сега влачим зад нас. Но все още остава открит въпросът как да се отървем от тази… материя в кошарата.

— А дали не става за ядене? — попита Джоунс.

Маскелин го погледна усмихнато.

Останалите замълчаха.

— Може да го изгорим — предложи Мелор.

Маскелин поклати глава.

— Ами сламата, която е погълнал? Веднага ще пламне. Има дори риск от експлозия. Ако не успеем да овладеем пожара… — Той сви рамене. — Никой не знае какво ще стане, когато пламъците влязат в допир с въздуха отвън.

— Какво пък, тогава ще запретнем ръкави и ще действаме като колачи. Влизаме вътре по двойки и го нарязваме.

Повечето от мъжете кимнаха.

— Страхувах се, че може да се стигне до това — рече Маскелин. — Тройна порция ром за доброволците.

С помощта на канджи и секири мъжете насякоха пипалата на самала. Бяха почти прозрачни и фини като паяжина. Моряците провериха и другите вентилационни шахти, но не откриха нищо подозрително. Веднага щом „Фенер“ бе освободен Маскелин долови разликата в тягата на машините — доказателство, че огромният паразит бе останал някъде зад тях. Сега, след като се справиха с по-голямата опасност, можеха да се заемат и с наследството на чудовището в кошарите. Маскелин събра за кратко доброволците, за да ги инструктира как да действат, и после се върна в каютата. Почти се зазоряваше, а той не бе мигнал цяла нощ.

Но когато заспа, му се присъниха чудовища. Събуди се след няколко часа, завладян от паника. Целият беше плувнал в пот и дишаше на пресекулки. Сърцето му думкаше неравномерно и мъчително.

Отпи от чашата до койката и вдиша дълбоко, с надежда сърцето му да се поуспокои. Моряците не биваше да го виждат в подобно състояние. Морето не бе място за страхливци.

Към следващата част или към съдържанието

Алън Камбъл Изкуството на лова (5) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

Метаданни

Данни

Изкуството на лова

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.Драконовият остров

Алън Камбъл
Изкуството на лова (5) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

4.
Драконовият остров