Алън Камбъл
Изкуството на лова (4) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

3.
Завръщане в двореца

Грейнджър се прокле за собствената си недалновидност. Колко време бе отклонено съзнанието му? Само няколко минути, а ето че…

Трескавото претърсване на гората не даде резултат и той затвори очи, стисна зъби и остави на възприятията на останалите копия да нахлуят свободно в главата му.

Поклащащи се зеленикави папрати.

Жълти листа сред потъмнели клони.

Насекоми, реещи се във въздуха като цветен прашец.

Висока трева.

Обрасъл с мъх камък.

Почва. Лишеи.

Пеперуда, пърхаща над бели цветя.

Изсумтя уморено и откъсна ума си от това нашествие. В ушите му кънтеше екот като от удряща се стомана, сякаш из мислите му препускаха бойни колесници. Усети на устните си вкуса на кръв.

Нито едно от магьосническите копия не успя да открие Янти.

Но, разбира се, тя можеше да вижда през техните очи, стига да беше достатъчно близо. Сигурно знаеше къде е всеки от тях и така с лекота им убягваше.

Грейнджър въздъхна дълбоко и уморено. Как да намериш човек, който не иска да го намериш и знае къде точно го търсиш? Усещаше неприятен сърбеж в очите, крайниците му като че бяха налети с олово. Все още чуваше далечния метален грохот на въображаемите колесници. От време на време пред погледа му изникваха образи, пратени от копията му.

Очите му неволно се спряха на подпряния на дънера щит и сърцето му се сви. Върху кристалната повърхност пламтеше зеленикав огън. Не се виждаше нито едно отражение от околния свят. Да гледа щита бе като да гледа в димящото сърце на космоса. А там се спотайваше безумие. Грейнджър се зачуди дали да не остави тази проклетия там, където си е. Дори докосването до щита караше нервите му да се изопват. Не беше сигурен, че има достатъчно сила, за да го вдигне. Но от друга страна… Хериан бе споменал за невъобразимите сили, спотайващи се в неговите призми — много по-неуловими и опасни от тези в меча и бронята. Нищо не можеше да проникне през този изкован в бездната щит, дори вакуумна стрела. Той бе неуязвим даже за разрушителното въздействие на унмерите. Хериан бе обяснил, че това е възможно, защото щитът съществувал едновременно в много светове, споделян от множество воини в повече от един космос. Грейнджър нямаше представа кои други биха могли да носят точно този щит или къде се намират, знаеше само, че вероятно нямат нищо общо с човешкия род. А след това Хериан бе намекнал, че щитът има и още по-грандиозна и страховита сила — тоест, че не е невъзможно да бъдат призовани и другите негови притежатели.

Как да се раздели с подобно съкровище?

Грейнджър вдигна щита и го намести на ръката си. По повърхността на щита пробягаха светлини и след един кратък миг, през който Грейнджър се бореше с главозамайването, безбройните фасети се превърнаха в зеленикавочерен океан. Грейнджър се огледа, смутен и объркан. Къде се намираше? Насред море? Сред бушуваща буря? Но не — допреди миг около него имаше гора. А после дърветата и храстите се появиха отново, като палитра от разноцветни багри. Пред погледа му изникна поляната и обраслите с мъх дънери. Щитът сякаш бе лек като перце, ала същевременно той едва успяваше да го повдигне. И някак си се беше вкопчил в ръката му, сякаш я пронизваше с множество малки игли.

Грейнджър се закашля и не се изненада да види, че храчката му е примесена с кръв.

Намести щита, метна торбата през рамо и сложи дясната си ръка на дръжката на меча. И така — едновременно прегърбен под непосилна тежест и изпълнен с неестествена сила — се затича през гората. Усещаше, че тялото му е в плен на някаква странна магия. Но опита да се съсредоточи върху предстоящата задача. Може да не знаеше къде е Янти в момента, но със сигурност знаеше къде ще отиде.

 

 

Макар че бе глуха и сляпа, Янти рядко се губеше, тъй като избягваше да се отдалечава от другите хора. В края на краищата нали тъкмо чрез техните очи и уши възприемаше околния свят. През целия си живот трябваше да преодолява една неприятна особеност на способностите си — когато никой не гледаше към нея, тя не знаеше точно къде се намира. Тъкмо този недъг бе довел до развиването на една привичка, която майка й бе кръстила „поведение, търсещо внимание“. В случая с Янти обаче търсенето на чуждо внимание бе необходимо условие, за да оцелее.

Всичко това се промени с появата на унмерските очила. С тях тя виждаше както всички. Можеше да се наслаждава на трепкащата слънчева светлина, процеждаща се през короните на дърветата, на пърхащите над цветята пеперуди, на влажната повърхност на зеления мъх. Една муха прожужа край главата й и тя замахна с ръка. Беше странно, че вижда всички тези неща. Ала това не пречеше на свръхестествените й сетива да останат настроени. Всеки път, когато затвореше очи, тя усещаше присъствието на двореца на няколко мили от нея: беше като огромно светло петно, увиснало насред мрака — комбинация от възприятията на всички, които се намираха в него.

И все пак унмерските очила й бяха разкрили един нов свят на пълна свобода и тя не можеше да му обърне гръб. И те, както повечето очила, поддържаха физическа връзка с магьосник, живял в миналото. С леко завъртане на колелцето за настройка отстрани тя получаваше възможност да вижда всичко, на което е бил свидетел някогашният им притежател във всеки момент от живота му. Умът й бе свързан — през необятните простори на времето — с неговия ум и тя можеше да снове напред-назад из спомените му колкото си иска. Очилата й позволяваха да гледа през неговите очи, но и на него — през нейните. Всеки нормален, зрящ човек, използващ очилата, би станал жертва на необясним парадокс, довеждащ до разпад на магията, парадокс, който Етан Маскелин бе нарекъл „терминална обратна връзка“. Космосът не позволяваше на никого да надзърта в собственото си бъдеще.

Но за разлика от другите хора, Янти бе сляпа. Не можеше да вижда света с очите си. Затова пък можеше да го разглежда с помощта на това устройство. По някаква странна игра на съдбата и метафизиката тези обикновени евтини очила, смятани за безполезни от повечето хора, й даваха възможност да чува и вижда света, в който живее.

Докато крачеше през озарената от слънце гора, една мисъл внезапно накара сърцето й да се свие болезнено. Спомни си онзи момент, когато хората на Етан Маскелин бяха захвърлили обезобразеното от саламурата тяло на майка й в отровните води. Тогава Янти бе на много левги от тях, на борда на кораба, който плаваше към крепостта на Маскелин на остров Скит, но бе наблюдавала всичко през очите на майка си.

Етан Маскелин — прочут иманяр, метафизик, престъпен главатар, психопат. Поредният от хората, поискали да притежават Янти, за да използват странната й дарба да открива съкровища. Животът й бе низ от подобни връзки. Янти бе тази, която печелеше пари, за да могат двете с майка й да преживяват след войната в Ивънсроум. Бяха избягали от холерната епидемия, като работеха за един иманяр и контрабандист. Но флотът на император Хю бе сложил край на незаконните операции. Прекараха я през Инквизицията, а после я натовариха на кораб за Етугра с хиляди други военнопленници. Един господ знаеше какво можеше да стане с тях, ако Хана не бе познала Грейнджър сред тъмничарите.

Имаше смесени чувства относно факта, че Грейнджър й е баща. Макар да им бе дал подслон, той се бе опитал да я продаде на хаурстафите, което едва ли бе изненадващо. Това бе станало преди да е наясно със способностите й — преди да осъзнае колко е ценна. Но тогава бе вече твърде късно. Новината за тайната й сила бе стигнала както до Етан Маскелин, така и до водачката на хаурстафите Браяна Маркс.

И така за пореден път животът на Янти се беше променил заради нуждите и желанията на другите. Хаурстафите я бяха отнели от Маскелин по същата причина, поради която Маскелин я бе отмъкнал от Грейнджър, а след това се бе опитал да си я върне, като бе бомбардирал двореца им. А сега Грейнджър се бе върнал, за да я отведе в Ел. Безкраен цикъл.

Янти бе решила, че й стига. Беше й омръзнало да прави това, което другите искат от нея. Беше й писнало да е тяхна играчка. Когато бяха осъзнали мащабите на силата й, хаурстафите си бяха дали сметка каква заплаха може да е за целия им начин на живот. Но вместо да се опитат да я привлекат на своя страна, бяха решили да я убият. В килията за мъчения бяха проникнали в ума й толкова навътре, че бяха отключили нещо в нея. Докато се бяха опитвали да разберат ума й, без да искат, бяха задействали друга, още по-могъща способност. И Янти бе прибягнала до нея — с разрушителни последици. В гнева си бе поразила своите мъчители и бе дала на унмерите възможност да избягат от затвора.

Когато се сети за Паулус Марквета, сърцето й неволно затуптя. В него виждаше сродна душа. И той като нея знаеше какво е да си бил поробен. Беше сигурна, че не би я съдил за това, което бе направила.

Не би я презирал.

Ако можеше да разчита на нечия прошка, то бе само от този унмер.

От своя принц.

Спря при един храст, под който растяха цветя — толкова бели, че приличаха на скреж. Познаваше уханието им от детството си в Ивънсроум, но не можеше да си спомни как се казват. Постоя над тях няколко минути: изпълваше дробовете си с аромата им, наслаждаваше се на свежестта им.

А после долови наблизо някакво движение. Едно от копията на баща й се навърташе наоколо. Премести съзнанието си в ума му и видя обкованите му с метал ботуши да пристъпват в меката почва. Изведнъж се озова в друга част на гората. Беше странно да се прехвърли в съзнанието на едно от тези магьоснически творения — съвсем различно от това да е в ума на друг човек. Всички сетива присъстваха, но липсваше нещо. Нещо неопределимо. Янти погледна през очите му, осъзна, че се е приближил твърде много до нея, и побягна.

Не беше трудно да избяга от това и останалите копия и скоро се озова в тясно дефиле в усамотена част на гората. Магьосническите двойници на Грейнджър бяха някъде на запад — близо до една от артилерийските позиции, където теренът бе по-проходим заради многобройните пътеки, Янти знаеше, че оттук ще стигне по-бързо до двореца. От време на време чуваше откъслечни изстрели. Вероятно ловци. Усети недалеч от нея да притичва елен и когато затвори очи и насочи съзнанието си нататък, видя свят, изпълнен с птици и насекоми и озарен от мека светлина.

Още няколко часа се скита из гората, докато най-сетне, когато слънцето клонеше към хоризонта, стигна до скалната тераса над бившия хаурстафски дворец.

Дим продължаваше да се кълби над разрушеното източно крило, където снарядите на Маскелин бяха превърнали в развалини прекрасната фасада и високите прозорци. Дворцови стражи и прислужници разчистваха останките в търсене на оцелели. Няколко редици мъже и жени си предаваха камъни и ведра с прах и мазилка — трупаха ги встрани от разрушеното крило. Янти с изненада забеляза между тях и неколцина унмери.

Откъм гората се зададоха унмерски конници, предвождани от принц Марквета. Нямаше как да не го познае заради яркорусата коса и царствената му осанка. Принцът слезе от коня и се приближи до един от работниците. Каза нещо на стражниците, обърна се и даде знак на хората си да слязат от конете.

Янти се изненада, когато принцът и охраната му се присъединиха към останалите. Опасенията й, че долу може да я посрещнат враждебно, взеха да се разсейват.

Час по-късно, когато Янти се появи откъм гората, те продължаваха да разчистват разрушенията.

Принцът и унмерските конници бяха подпъхнали тежък метален лост под един масивен отломък и се опитваха да го вдигнат. Марквета бе целият в прах и пот и в първия миг я погледна разсеяно. Ала в следващия я позна и втренчи поглед в нея. Унмерските конници също вдигнаха глави, пуснаха лоста и се втурнаха към захвърлените наблизо лъкове.

Янти осъзна, че все още е облечена с хаурстафска роба, и каза:

— Спрете. Няма да ви направя нищо лошо.

Унмерските конници продължиха да я гледат с нескрито опасение. Но после очите на Марквета се разшириха от изненада и той възкликна:

— Това си ти. Янти! Момичето от моите сънища.

Тя кимна смутено.

— Но баща ти…

— С баща ми не сме на едно мнение относно моето бъдеще — каза тя.

Младият принц слезе от купчината отломки и изтупа ръце. Докато я приближаваше, в очите му се долавяше любопитство.

— Най-сетне имам възможност да поговоря с теб — каза той. Улови я за ръката, усмихна се и неочаквано коленичи пред нея.

— Благодаря ти, скъпа Янти. Ние, унмерите, сме ти ужасно задължени за това, което направи за нас.

Янти се изчерви. Всички я гледаха.

— Използваме сънищата, за да разговаряме с нашите покровители — продължи принцът. — Със съществата, които вие наричате старите богове. Бях в един такъв сън, когато се срещнахме. Ти прекъсна разговора ми.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках…

— Няма за какво да съжаляваш. Боговете са доста досадни. Не и ти обаче. Помня всичко съвсем ясно. Много се радвам да видя, че на живо си дори по-хубава.

Страните на Янти пламнаха.

— Благодаря ви, принц Марквета.

— Наричай ме Паулус — каза той и й целуна ръка. — А сега, кажи ми, Янти — къде е баща ти? Предполагам, че те търси.

 

 

Изтощеният Грейнджър нямаше друг избор освен да позволи на енергобронята да върши цялата работа. Металният костюм придаваше енергичност на движенията му и го правеше нечовешки силен. От процепите между брънките струеше светлина и го обгръщаше в сфера от пъстроцветна дъга. Ботушите му тупкаха приглушено в меката почва и оставяха дълбоки дири — вероятно сега тежеше колкото трима яки мъже. Докато тичаше, задели част от претоварения си ум да контролира осемте копия.

Използваше ги, както би използвал отряд войници. Петима разпръсна напред и настрани, за да образуват нещо като далечен защитен периметър. Останалите привика към себе си. Искаше да са наблизо — още три остриета в случай че възникне нещо непредвидено.

Не спираше да търси Янти, но засега нямаше и следа от нея.

Скоро наближи двореца, където — чрез едно от копията си — бе срещнал принца и унмерската му свита.

Гората на запад бе озарена от ярка слънчева светлина, която изглеждаше замъглена в периферията на полезрението му, и той реши, че с очите му става нещо. Но долу, в клисурата, през която бяха минали конниците, все още бе сенчесто. Усещаше под краката си мекия влажен мъх. Нареди на копията да излязат от гората и да тръгнат по пътеката, където почвата не бе толкова мочурлива.

Не беше изминал много, когато проехтя изстрел.

Един куршум рикошира в бронята му и отлетя със свистене към дърветата. Не от неговата броня. Отне му няколко секунди да осъзнае, че е попаднал в едно от копията. През това кратко време на объркване проехтяха още два изстрела. Куршумите удариха нагръдника на двойника и още преди той да реагира, подсъзнанието на Грейнджър бе поело контрола и го накара да извика на фантома да намери прикритие, докато същевременно събираше сведения от останалите, за да уточни откъде стрелят.

От ето там!

Бяха залегнали зад един дънер на склона, на стотина метра от местоположението му. Хаурстафски стрелци — най-вероятно разузнавачи или войници, излезли на лов. С леки карабини. Разполагаха с отлична възможност за обстрел на пътеката и за засада на минаващи пътници, но вниманието им в момента бе насочено към гората на изток, където едно от копията на Грейнджър бе залегнало зад камък. Изглежда, не бяха забелязали останалите.

Грейнджър усети, че другите фантоми пълзят наоколо, за да обкръжат стрелците. Той ли им бе наредил да го направят? Не се сещаше. Мислите му бяха объркани. Изведнъж установи, че се намира на десетина метра по-надолу по пътеката, без никакъв спомен да се е придвижил дотам. Зави му се свят. Само още десет и щеше да излезе на открито пред стрелците. В миг на краткотрайно объркване си помисли, че това не е копие, а той самият, че някой друг е поел контрола над него.

Дали не го използваха, за да им отвлекат вниманието? Да насочат стрелбата към него?

Опита се да събере волята си във фокус.

Пукот.

Нещо го удари в окото и го събори назад. Зеленикаво-златистата слънчева светлина изпълни небето над него. Докато се обръщаше, мярна опръскана с кръв папрат, по която бяха полепнали парченца от мозък и собствения му череп. Падна. Лицето му се зарови в земята, усети кал между зъбите си, мирис на гора и мека почва, а също и че нещо се стича по врата му. Неговата кръв? Устата му бе пресъхнала — остра болка пълзеше нагоре по врата.

Но ето че отново се намираше в подножието на хълма, стиснал меча, докато утихваше ехото на изстрела, който го бе убил в другия край на гората. Унмерският меч леко потрепери, докато запращаше унищоженото копие в небитието. А после потрепери отново и в гората, на пътеката, се появи ново копие. Магьосническото творение просто изникна насред въздуха, появата му бе придружена с леко бръмчене и слаб повей. То погледна Грейнджър с изцъклени очи, обърна се и се затича нагоре по хълма.

И този път Грейнджър не помнеше да му е давал нареждане да го прави.

„Спрете — мислено каза той на двойниците си. — Останете по местата си.“

И се затича.

Защо? Накъде?

Спря и се огледа объркано.

Чу вик и най-сетне осъзна, че е изгубил всякакъв контрол. Седна на земята и започна да се смее. Пред очите му изникваха и се меняха образи — облещени очи и кървяща плът. Стоманените цеви на карабините прегънати с едно стисване на ръкавиците. Вече не беше на открито в горските покрайнини, а между дърветата и сред тревите. Сякаш виждаше някаква огромна призма, с множество различни отражения. Сенки и нажежени до болка слънчеви петна. И някъде сред всичките тези накъсани образи стана свидетел на жестокото избиване на хаурстафските стрелци.

Пусни меча.

Искаше да го пусне, но не можеше.

Пусни меча!

Част от съзнанието му продължаваше да моли ръката да пусне меча. Ала друга част не спираше да използва оръжието горе на хълма — в три, четири, шест ръце. И тази част отказваше. Той изпъшка безсилно. Не можеше да направи нищо, докато копията му насичаха на парчета нещастните стрелци. Призмата от множество образи се обагри в червено.

 

 

Настаниха Янти в апартамент, от който се виждаше градината за медитация в западния двор. Апартаментът бе принадлежал на високопоставена хаурстафска служителка и Янти са зачуди дали принцът е спрял избора си на него заради сходството в ръста между Янти и нея. Всичко в гардероба й ставаше все едно е шито за нея.

На сутринта почна да изпробва дрехите в гардероба — дрехи на жена, която вероятно бе убила. Освен големия избор на хаурстафски роби имаше и други дрехи: рокли в златисто и сребристо, блузи от паяжинова коприна, кожени ловджийски дрехи и обувки, обковани с благородни метали. В ракла от драконова кост в ъгъла имаше безчет накити и бижута.

Но колкото и да бяха красиви дрехите, нито една не й се понрави достатъчно. Изпробваше ги, поглеждаше се в огледалото и се чувстваше виновна. Как би могла да изпита удоволствие след това, което бе направила? Стоеше насред стаята и разглеждаше разхвърляните наоколо тоалети. После ги събра безцеремонно, натика ги в гардероба и влезе в банята. Свали парцаливата мръсна роба и се изми с вода и сапун в легена.

Слугите й донесоха плодове и закуска и тя седна да похапне на елегантната стъклена масичка край прозореца. Светлината, струяща през стъклото, караше масата да сияе като обсипан със скреж шубрак.

Янти не можеше да се отърве от напрежението и вината, че тъкмо тя е причината за разрушенията в двореца. Ръката й се плъзна несръчно по масата, събори чашата и кафето се разля върху скъпия килим. В паническото си желание да почисти по-бързо тя бутна и вазата, която изтрополи върху стъклената повърхност, падна на пода и се пръсна на парчета.

Янти замръзна, дишаше тежко.

Когато след малко се появи прислужница, откри Янти приведена над масата да я бърше със салфетка.

— Моля ви, госпожице — каза момичето. — Оставете на мен.

Янти я погледна.

— Съжалявам… Без да искам…

— Принцът ви вика.

Янти я погледна изненадано.

— Долу в градината — каза прислужницата.

— Той вече е там?

— Да, госпожице.

— Моля те, не ме наричай така. Казвам се Янти.

— Да, госпожице Янти.

— Значи той вече е долу?

— Да, госпожице Янти.

— Ще ме заведеш ли при него?

— Да, госпожице. Веднага ли?

— Да.

Прислужницата я огледа.

— Не искате ли първо да се преоблечете?

Янти сведе очи към жалката си роба, после отново погледна към гардероба.

 

 

Паулус я очакваше на една пейка до белосаната стена, до която хаурстафските градинари бяха засадили праскови и бадеми. Четеше книга с кожена подвързия и вдигна глава, когато я чу да се приближава.

— Янти — каза той, стана и я хвана за ръка. — Изглеждаш чудесно. — Погледът му се плъзна по светлата копринена пола и кремавото подплатено елече, обшито със златист ширит. — Виждам, че всичко ти е точно по мярка.

— Благодаря, ваше…

— Паулус — прекъсна я той. — Настоявам.

Поведе я по посипаната с отломки пътека, под лозницата, натежала от зрели гроздове. Обясни й, че тази година гроздето е узряло по-рано благодарение на магьосническата топлина на забити в почвата шишове. Още един аспект на унмерската култура, заимстван от хаурстафите.

Продължиха сред уханието на лавандуловите храсти и градинските цветя. Паулус разказваше пламенно за бъдещето, което Янти бе подарила на неговите сънародници. Самият въздух сякаш трептеше, преизпълнен с нови възможности. Паулус обясни, че чичо му Кир постигнал временно споразумение с хаурстафите. Близо четири хиляди войници в лагерите около двореца преминали на служба при нов господар — преход, който, изглежда, бе станал без никакви проблеми. В двореца имаше достатъчно богатства, за да се издържа армия с подобни размери десетилетия наред, и пак щеше да остане, за да построят флотилия, в случай че хаурстафският флот създава проблеми.

— Обаче — продължи Паулус — нашата най-важна задача си остават сънародниците ни в Лосото.

Хиляди унмери все още бяха затворници в тамошните гета под охраната на хаурстафски телепати. За всичко това плащаше император Хю по настояване на Гилдията. Вероятно Хю бе чул, че хаурстафите са преотстъпили властта в Ел, но засега не се знаеше какъв ще е отговорът му.

Имаше оцелели сред хаурстафите в Ел, но почти всички бяха избягали, за да се присъединят към сестрите си в Порт Ел и да напуснат острова с някой кораб. Паулус бе пратил писмо до тези изоставени от господарите си телепати с предложение за примирие. Тъй като никой не знаеше кой може да стои зад клането в двореца, хаурстафите бяха предположили, че артилерийският обстрел на Маскелин е целял да отвлече вниманието, за да могат унмерите да организират своя атака, използвайки някаква нова и непозната магия. Това, разбира се, бе от полза за унмерите. Хаурстафите сега се бояха достатъчно от тях, за да приемат условията на Паулус, и едва ли щяха да отвърнат на удара.

Излязоха от градината през една малка кована вратичка и тръгнаха към гората. Янти я познаваше добре. Тук често се разхождаха ученици и послушници. Сега обаче в гората цареше тишина. Някак по навик Янти остави на съзнанието си да се зарее, да потърси други хора наоколо. В периферията на възприятията си долови присъствието на птици и насекоми, на един слязъл от хълмовете елен. Чуваше и виждаше дворцовите стражници и прислугата, които все още разчистваха останките от разрушеното крило, и по-нататък — маршируващи по пътека войници.

А после долови нещо ужасно познато. Група мъже с необичайно остри възприятия — и същевременно обгърнати в магьосническа пелена. Беше ги пропуснала в първия момент, защото бяха от другата страна на събореното крило, зад работещите там хора. Но сега работниците се бяха изправили и гледаха към новодошлите. Осем мъже. Бяха толкова близо, че тя спря и стисна ръката на Паулус.

— Какво има? — попита той.

Янти плъзна поглед по фасадата към ъгъла. Знаеше какво ще последва и почти тропна ядно с крак. Не беше честно. Защо трябваше да бъде развален този прекрасен миг?

— Може ли да си тръгваме? — попита тя.

— Защо? Какво има?

Ала вече бе твърде късно. Копията на Грейнджър се появиха иззад ъгъла. Върху еднаквите им лица имаше идентични белези от изгаряне със саламура. Очите им бяха зачервени, пламтящи, напълно лишени от човешки емоции. Носеха брони, от които долиташе слабо бръмчене, по магьосническата им повърхност трептяха причудливи отблясъци.

Двойникът най-отпред държеше пред себе си човешко тяло — носеше го с такава лекота, сякаш не тежеше въобще. Янти усети, че дъхът й секва. Беше видяла копията отдалече, но не и тялото, което държеше предният. Съвсем обяснимо, защото той нямаше нито сетива, които да използва, нито дори съзнание, от което да надзърне.

Но Янти го позна веднага. Лице, което бе същото като лицата на другите — ако се изключеше дупката от куршум между очите.

Паулус покани копията вътре и те го последваха мълчаливо. Накара ги да положат тялото на Грейнджър на една голяма маса и после прати слугите да повикат чичо му.

Янти остана при трупа на баща си с осемте призрачни копия. Присъствието им я изнервяше. Дори само като ги погледнеше й призляваше. Ненавиждаше ги, че са тук, че споделят с нея този миг на скръб. Протегна ръка към нагръдната плоча на бронята на баща си — към обгорения метал с неговата странна бледа светлина, — но не намери сили да я докосне.

Чувстваше в душата си празнота, сякаш някой й бе отнел огромна част от бъдещето. И докато гледаше покритото с белези лице, празнотата постепенно се изпълваше с мъка. Внезапно по бузите й рукнаха сълзи, тя скри лицето си в шепи и захлипа.

— Съжалявам за загубата ти — каза Паулус.

Тя усети ръката му на рамото си. Обърна се, опря глава на гърдите му и продължи да ридае все по-неудържимо.

— Толкова го мразех — успя да каже.

Той я задържа в обятията си.

— Това чувство често е спътник на обичта.

Тя проплака като малко дете. Цялата се тресеше. Позволи му да я притисне към себе си, чувстваше топлината на бузата му, опряна в нейната.

— Ваше височество — чу се гласът на херцог Кир.

Янти вдигна очи и го видя до масата. Оглеждаше копията. После сведе поглед към тялото на баща й.

Наведе се и огледа раната на главата му. Опря пръсти на шията му. След миг изсумтя одобрително и каза:

— Не плачи, миличка. Баща ти е жив.

Янти не можеше да повярва.

— Но тази рана…

— Смъртоносна е като всички такива — каза Кир. — Окото и част от мозъка са напълно унищожени. И въпреки това той е жив.

 

 

Янти лежеше и се опитваше да овладее мислите си. Бяха преместили баща й от празната стая и го бяха настанили в легло. Представяше си го как лежи там, със зейналата в челото дупка, през която можеше да се види мозъкът.

И въпреки това бе жив.

— Заради бронята е — беше обяснил Кир. — Бронята го е запазила и сега възстановява убитите тъкани и затваря раната. И дори помага да израсте ново око.

И нов мозък.

Тя потрепери.

Зачуди се дали баща й сънува. Имаше ли представа къде се намира, какво става около него?

И как се е озовал тук. Как копиращият меч бе успял да поддържа съществуването на двойниците му дори след като бе изгубил съзнание? Спомни си, че в действителност те не бяха съвсем точни негови копия. Нито един от тях нямаше смъртоносна рана.

Всичко това й бе напълно непонятно.

Зад спуснатите завеси блещукаше лунна светлина. Долавяше уханието на жасмин в градината под прозореца. При други обстоятелства това щеше да й се стори успокояващо, но тази нощ сънят не идваше. Сигурно беше вече три, дори четири след полунощ. Осъзна, че от известно време напряга слух да чуе нещо.

Но какво?

Изведнъж си даде сметка какво очаква да долови. Стъпките на двойниците на баща й. Призраците на меча, както ги нарече Паулус. Те бяха лишени от съдържание, обикновени магьоснически творения, но въпреки това я плашеха. Представяше си ги как стоят отвън в градината, вдигнали лица към нейния прозорец, и от тази мисъл цялата се разтрепери.

Загърна се по-плътно в завивките. Разбира се, че не бяха там. Защо ще стоят отвън? Мозъкът на баща й бе на парчета. Не би могъл нито да ги повика, нито да ги командва. Бяха тук единствено и само по волята на меча.

И все пак къде ли бяха сега? Дали Кир ги бе отпратил, или просто се бяха изпарили, след като бяха изпълнили задачата и бяха донесли Грейнджър тук?

Отново напрегна слух в тишината.

Не бяха отвън. Глупаво беше да мисли така.

Но може би все пак трябваше да провери, за да успокои мислите си.

Тя поклати глава и се зарови под завивките. Всичко това беше нелепо. Нямаше никакви призраци в мрака. Беше съвсем сама, вече бе четири сутринта и трябваше да поспи. Паулус й бе обещал на сутринта да я изведе на езда.

Трябваше да е във форма за разходката.

Изстена и седна в леглото. Погледна към прозореца. Нищо не помръдваше там. Не се чуваха никакви звуци. Дори нямаше ветрец, който да поклаща пердето.

Тя слезе от леглото и изтича до прозореца. Посегна към пердето, но се поколеба. По гърба й пробягаха ледени тръпки. Камъкът под краката й бе студен. Усещаше как тупти сърцето й.

Стига вече! Наистина се държеше смешно.

Дръпна пердето.

Видя ги веднага — стояха в градината под прозореца. Осем черни фигури с обгорени от саламура лица и вдигнати нагоре очи. Всички гледаха към нея.

Тя изписка.

Последва объркване. Не си спомняше кога се е дръпнала от прозореца, но изведнъж осъзна, че е коленичила на пода зад леглото, притиска завивката към главата си и продължава да крещи.

В коридора се чуха стъпки и вратата се отвори.

— Янти?

Беше Паулус. Дотича при нея и я улови за ръката, сякаш бе потъващ удавник.

— Какво има?

— Прозорецът — отвърна тя. — Градината. Те са в градината.

— Кои? — Той направи опит да се надигне, но тя се бе вкопчила в него. — Янти, моля те. Трябва да видя кой е отвън.

Тя изхлипа, но го пусна.

Той отиде до прозореца и надзърна. След миг се обърна и я погледна озадачено.

— Не виждам никой.

— Призраците на меча — обясни Янти. — Те са отвън.

Паулус се наведе през перваза и огледа градината. После се прибра в стаята.

— Каквото и да е било, сега там няма никой. Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Бяха там! — почти му кресна тя.

Той се приближи и я улови за ръцете.

— Добре — въздъхна. — Вярвам ти. Вероятно са побягнали, когато извика.

— Съжалявам — каза Янти. — Изплашиха ме.

— Призраци като тези ще изплашат всекиго.

— Толкова ме е срам…

Той я целуна по челото и стисна леко ръката й.

— Не бива.

Тя повдигна лице и брадичката му остърга бузата й. Кожата му беше хладна. Ухаеше на чисто и на някакъв слаб аромат. В мрака на стаята едва различаваше острите му черти. Светлата му коса изглеждаше почти бяла на лунното сияние. Известно време мълчаха, всеки заслушан в дишането на другия. Във въздуха между тях витаеше някакво напрежение, почти като статично електричество. Тя знаеше, че и той го чувства.

Янти го целуна по ухото и после пак — по бузата. А след това вече целуваше устните му.

 

 

— Готово.

Мъглата се разсея и насред нея изникна красиво младежко лице, което Грейнджър познаваше. Марквета. Виолетовите очи на принца блестяха в мрака. Зад него стоеше друг, по-възрастен унмер, с посивели коси. Грейнджър познаваше и него — това бе вторият конник от групата, която бе срещнал в гората. Мъжът се отдръпна от леглото. Държеше дълга сребриста игла, която прибра в сферичен прибор, който прикрепяше в другата си ръка. Странното устройство, изглежда, се състоеше от хиляди мънички повлекла, тънки като косъмчета. Докато иглата заемаше мястото си, топката издаде тих потракващ звук, като топчета на лосотанско сметало. Среброкосият унмер я гледаше съсредоточено. После внезапно протегна ръка и пусна сферата, ала тя остана да виси във въздуха на няколко сантиметра от лицето му.

Мъжът я духна и сферата литна сякаш бе сапунен мехур.

— Умът му вече работи нормално, господарю — каза мъжът на принца. — Макар че не мога да твърдя до каква степен. Времето несъмнено ще покаже.

Грейнджър лежеше в легло насред облицована с бял мрамор стая. Все още беше с енергобронята. Премести поглед от принца към възрастния унмер и татуировките на ръката му. Беше виждал подобни рисунки върху кожата на бруталистките магьосници, ала този тук не му приличаше на боен магьосник. Имаше издължено лице и невероятно крехки ръце. Косата му се придържаше от обръч, изработен от непознат метал. Някакъв отличителен знак на книжници може би? Сребристата сфера прелетя бавно покрай носа му и той я отпъди с ръка.

За разлика от аскетичния възрастен унмер, Марквета изглеждаше почти като конте. С розово-жълтеникавия си елек, накитите и безбройните пръстени със скъпоценни камъни бе досущ като някой селски фокусник.

— Поне е жив — отбеляза Марквета. След това явно му хрумна друга мисъл, защото се обърна към възрастния унмер и попита: — Жив е, нали?

Мъжът повдигна рамене.

Нов глас проговори зад Грейнджър.

— Благодаря ви, херцог Кир. — Беше Янти.

Грейнджър извърна глава и видя, че е застанала до озарения от слънчева светлина прозорец. Изглеждаше обгърната в блестящ ореол, роклята й бе като ефирна обвивка. Или сънуваше, или по някакъв необясним начин я бяха излекували, защото нямаше и следа от раните и синините по лицето й — спомен от мъченията на хаурстафите. Тя го погледна, сбърчила вежди, после бързо отмести поглед.

— Познавате ли това момиче? — попита го сивокосият унмер.

Грейнджър не отговори.

— Объркан е — обясни Янти.

— Познавам теб. — Грейнджър гледаше възрастния мъж. — Ти беше с принца.

— Това е чичо ми — обясни Марквета. — Херцог Кир от Вейл.

— Това хаурстафският дворец ли е? — попита Грейнджър.

Марквета кимна.

Грейнджър направи опит да седне, но му се зави свят.

Херцог Кир вдигна ръка и каза:

— Ненужните движения само ще забавят възстановяването ви. Опитайте се да лежите неподвижно, полковник Грейнджър.

Грейнджър пое дълбоко дъх и седна в леглото. От ъгъла, под който падаше светлината отвън, прецени че е късна утрин.

— Никога ли не спазвате съветите на другите? — попита принцът.

Грейнджър изсумтя презрително. Вече различаваше съвсем ясно Янти с нейните черни незрящи очи и смугла кожа. По нея нямаше и следа от преживените мъчения, но изглеждаше напрегната. Сякаш се страхуваше от нещо.

— От колко време съм тук? — попита Грейнджър.

Младият принц погледна въпросително херцог Кир и той каза:

— Бяхте в делириум, полковник. Преживяхте няколко пристъпа. Наложи се да ви дадем успокоително, за да може да се възстановите. Процесът беше продължителен.

— Колко продължителен?

— Донесоха ви тук преди единайсет дни.

Единайсет дни?

— Как? Как се озовах тук? Кой ме е намерил?

Марквета се усмихна малко студено.

— Никой не ви е намирал, полковник. — В гласа му се долавяше задоволство. — Донесоха ви призраците на меча.

Грейнджър втренчи неразбиращ поглед в него. Все още усещаше болката в тила, придружена от тъпо пулсиране, което му пречеше да разсъждава трезво. Как бе възможно копията да са го донесли без негово знание? Как въобще съществуваха, ако той е в безсъзнание?

— Наистина сте извадили късмет, че сте носили тази забележителна броня — обясни херцог Кир. — Тя не само е съхранила тялото ви, след като са ви убили, но и спомогна за бързата регенерация.

— Не съм умирал. Убиха едно от копията ми.

— Не копие. Вас — настоя херцогът. — Без съмнение сега сте объркан. Но тъй като сте носили меч, който създава осем копия на притежателя, и носите регенерираща тялото броня, изглежда, не сте пострадали сериозно от това премеждие.

— Стига той да е оригиналът — обади се Марквета.

— Така е — съгласи се херцогът.

Грейнджър местеше поглед между двамата.

— Какво говорите?

— Продължителната употреба на меча неизменно води до промяна — продължи с обясненията Кир. — Мечът поглъща първоначалния си притежател и заменя материалното му тяло с това на някое негово копие. Тъй като копията в същината си са идентични с оригинала физически и душевно, притежателят няма представа, че е бил подменен. Но в действителност не е нищо повече от продължение на меча и по такъв начин е обречен да се прекланя пред волята му, докато е жив.

— Да се прекланя пред волята му? Как може един меч да има воля?

Херцогът се подсмихна.

— Тези мечове са създадени от магьосници, далеч по-стари и по-мъдри от вас. И повечето от тях съхраняват волята на своите създатели. На ваше място, полковник Грейнджър, щях да се запитам как съм станал притежател на подобно оръжие. Дали наистина е станало случайно? Или оръжието е поставено целенасочено в ръцете ви? — Подсмихна се едва забележимо. — Мечове като този имат физическа връзка със собствениците си. Не могат да се местят, докато настоящият собственик е жив. Обикновено това не е проблем за копиращия меч, тъй като той бързо изконсумира притежателя си и го заменя с двойник, когото може да контролира. — Сивите му очи гледаха Грейнджър внимателно. — Меч, който държи под контрол собственика си, може да реши кога той ще умре. Би могъл дори да ви принуди да си свалите бронята и да си прережете гърлото сам. И тогава ще е свободен от вас. Но специално този меч, полковник Грейнджър, изглежда някак доста привързан към вас. Той ви доведе при нас, за да може бронята да разполага с достатъчно време да ви възстанови.

— Не разбирам. Какво иска от мен?

— Тези мечове по правило притежават известен разум — обясни Кир. — Имат желания, планове. Без съмнение мечът гледа на вас като на полезно средство за постигане на целите си. Докато сте жив, ще продължава да упражнява натиск върху вас, да ви принуждава да се прекланяте пред волята му, докато един ден се установи, че вече не сте Томас Грейнджър. Че сте копие на меча. Роб на оръжието. — Кир се почеса по брадичката. — Стига това вече да не се е случило.

— В такъв случай най-добре да захвърля този меч.

— Полковник, връзката ви с него е много силна. Разстоянието между него и вас е без значение. Ако вече ви е поробил, просто ще ви нареди да се върнете и да го вземете.

— Тогава ще го хвърля в океана.

Херцогът поклати глава.

— Може да опитате. Но той сигурно ще ви спре.

— Ако вече не сте някое от копията — добави Марквета.

— Не е изключено — съгласи се херцогът.

— Вие не знаете ли? — попита Грейнджър.

— Ще знаем със сигурност — каза Кир, — ако през следващите няколко дни не настъпят психични или физични последствия.

Грейнджър завъртя невярващо глава.

— Тоест съществува възможност това да не съм аз?

Кир кимна отново и потвърди:

— Да, съществува.

— И всичко това заради меча? — попита Грейнджър.

Кир погледна Марквета.

Младият принц стисна устни и се замисли. Оглеждаше преценяващо Грейнджър. Накрая рече:

— На колко години сте, полковник? Петдесет? Или по-млад?

Грейнджър сякаш прие въпроса за обида. Не виждаше смисъл да отговаря.

— Мечът и бронята, които ви спасиха живота — продължи Марквета, — са много по-стари от този свят. По-стари дори от звездите в небесата. Трудно е за… за обикновен човек да възприеме подобно нещо. Когато погледнат меча и бронята, хората виждат метал, стомана, сплави… или… — Марквета въздъхна, опитваше се да е по-ясен. — Но и двата предмета са идеи — продължи той. — Заченати далеч преди раждането на нашия космос. Ние унмерите се опитваме да разберем подобни концепции, да разберем универсалните истини. Истини, които нерядко датират отпреди възникването на вселената. В случая с вашата броня — концепцията за планирания ентропичен порядък. Разбира се, всичко това някак не си пасва с естествения ред във вселената, също както е и с живота. Вселената е в постоянен разпад. Животът се съпротивлява на този разпад. Но никой не може да се бори с природата на нещата. Дори устройство, създадено да придава сила на органичното тяло или да го съхранява от декреация, го прави по начини, които не винаги са напълно… здравословни. Да се носи подобна броня е като да се пие вода, в която е разтворена саламура — за известно време ще ви запази жив, но в края на краищата ще ви убие.

Грейнджър усети, че го завладява паника.

— А мечът? Какво се надявате да научите от него?

Младият принц го погледна някак странно.

— Тъй като не аз съм неговият създател, не мога да ви отговоря. Но ще е голяма грешка, полковник Грейнджър, ако продължавате да вярвате, че вие го притежавате.

— Къде е той сега?

— В оръжейната. — Принцът повдигна вежди. — Искате ли да ви го донесат?

Грейнджър не отговори, макар това да бе най-съкровеното му желание. Пръстите му жадуваха да почувстват допира на метала. Той изтри потта от челото си.

— Виждам, че все още упражнява волята си върху вас — каза принцът.

Грейнджър отмести засрамено поглед, после насочи вниманието си към Янти. Радваше се да я види оздравяла и възстановена. И толкова хубава. Дори косата й бе някак променена. Приличаше на придворна дама. Остана изненадан от строгия й поглед — сякаш се опитваше по някакъв начин да го предизвика. Да му покаже, че не го уважава и че не му вярва.

Толкова приличаше на баща си!

Но ако бе вярно, че тя стои в основата на хаурстафското поражение, унмерите щяха да направят всичко възможно да й попречат да си тръгне. Унмерите щяха да са изложени на опасност, докато съществуваше дори само един хаурстафски телепат, който да ги заплашва.

— Трябва да почивате, докато възстановите напълно силите си — каза херцог Кир. — Мисля, че ще е по-добре, ако ви свалим бронята и оставим тялото ви да заздравява по естествен път. До два-три дни ще знаем дали сте истинският Томас Грейнджър — усмихна се той, — или негово магьосническо копие и роб на волята на меча.

— Ами ако се окаже, че съм копие?

— Мечът ще ви използва за целите, които си е поставил.

„Ама че работа — помисли си Грейнджър. — Значи може и да не съм аз.“

Със сигурност се чувстваше както преди, освен че главата му бе малко замаяна. Но ако беше копие на меча, нямаше как да го разбере, нали? „Дори да не съм негово копие, въпрос е само на време.“ Магьосническото острие налагаше волята си върху него денем и нощем, опитваше се да поеме контрол над ума му. А унмерите го бяха държали упоен единайсет дни.

За да не създавал проблеми.

Бяха допуснали грешка със събуждането му, защото той не смяташе да позволи да държат дъщеря му пленничка.

— Ще оздравея по-бързо, ако съм на крака — заяви полковникът и се надигна от леглото. Бронята му избръмча едва чуто, металните пластини разхвърляха разноцветни отражения. Зави му се свят и той се хвана за края на леглото, за да не падне. Изведнъж светлината от прозореца му се стори по-ярка, дори заслепяваща. Беше объркан, както последният път в гората. Но скоро всичко премина. Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Янти, тръгваме си.

— Никъде няма да ходя — тросна се тя.

— Не може да останем тук.

— Защо да не може?

Трябваше да я измъкне час по-скоро. Да открие начин да надвие меча. Дали пък да не го строши? Или да го разтопи? Каквото и да е, наложително беше да действа бързо. Освен това Янти трябваше да е до него. Той я погледна, огледа красивата й рокля. Искаше да й каже, че мястото им не е тук, но се почувства засрамен да говори такива неща пред присъстващите. Къде им е мястото тогава? Дори не знаеше дали тя му принадлежи. И не можеше да й каже истината — че не желае да я остави на унмерите. Не искаше да я използват. Твърде много хора я бяха използвали.

— Обещах на майка ти, че ще се грижа за теб — обясни той. — И точно това смятам да направя.

— Не искам да се грижиш за мен.

Той изпъшка.

Марквета реши да се намеси.

— Полковник, вие, разбира се, можете да си тръгнете когато пожелаете. Също и дъщеря ви. Но като се имат предвид някои обстоятелства, свързани със здравословното ви състояние, не смятате ли, че ще е по-добре ако поне още няколко дни останете под наблюдение? Докато знаем със сигурност.

— И ако се окаже, че съм копие — попита Грейнджър, — как ще ми помогнете? Можете ли да върнете нещата обратно?

Марквета сви рамене.

— За съжаление…

— Така си мислех. Янти, вземай си багажа.

— Няма да тръгна с теб.

Той оголи ядно зъби.

— Напротив, ще тръгнеш.

— Няма да пропусна бала само защото си се събудил и искаш да си тръгнеш. От дни се готвим за него.

Грейнджър погледна въпросително принца.

Марквета обясни:

— Организираме тази вечер бал в знак на благоразположение и приятелство с нашите съседи. Поканени са всички благородници, чиновници и земевладелци от Ел. Няма ли да останете поне за него?

Бал! Толкова скоро след хаурстафското клане и превземането на Ел унмерите организираха тържество? Грейнджър отвори уста да протестира, но забеляза твърдата решимост в погледа на дъщеря си. Беше почти като предупреждение. Не ме излагай. Само че тя бе твърде млада, за да осъзнае опасностите, които я дебнат тук. Не беше виждала купищата трупове, оставени от унмерите в Дънбар и Дорел и на стотици други места преди драконовите войни. Не беше посещавала предавателната станция в Пертика, за да бъде свидетел на ентропичните ужаси, които Хериан бе призовал един бог знае откъде. Всеки път, когато се сблъскаш с някой унмер на далечно и усамотено място, както бе станало с Грейнджър, докато следваше Янти до този дворец, винаги възникваха неприятности. Хериан вероятно бе прекарал векове на онази опустошена от войни станция и бе тъкал сръчно на стана на съдбата, манипулирайки различни събития по заповед на другоземните си господари — тези вечни богоподобни същества, които унмерите наричаха ентропати. Грейнджър все още не знаеше защо унмерският оператор бе подредил нещата така, че той да се озове тук, но подозираше, че всичко това е свързано с Янти. Унмерите бяха потайна и много опасна раса. Дъщеря му бе прекадено наивна и доверчива, за да й остави да взема решения, когато се касаеше за тях. Дявол го взел, та самият Грейнджър бе твърде наивен. Не. Дори само още една нощ тук щеше да е твърде много.

Готвеше се да съобщи на Марквета какво мисли за проклетото тържество, когато отново му се зави свят. Стаята се завъртя и той едва не тупна на пода.

— Аз не съм полковник — успя да промърмори. — Отдавна вече не съм. — Толкова му се виеше свят, че едва различаваше присъстващите в помещението. Телата им сякаш се сливаха. За един кратък миг му се стори, че съзира осем тъмни фигури. Неговите копия, изправени в дъното на стаята. Янти го гледаше изплашено. Херцогът бе повдигнал вежди. А на устните на Марквета трептеше арогантна усмивка.

— Останете само една нощ — каза младият господар. — Докато преминат пристъпите на световъртеж.

Грейнджър едва намери сили да кимне.

— Чудесно. — Марквета плесна с ръце сякаш за да обяви, че въпросът е решен.

Лицето на Янти сияеше от радост.

Нещо блесна над рамото на младия принц и привлече вниманието на Грейнджър. Беше малката сребърна сфера. Висеше във въздуха, подскачаше едва доловимо и издаваше тих пукащ звук, който, кой знае защо, му приличаше на кикот.

 

 

— Струва ми се, че гори от желание да си получи меча — каза Паулус, докато вървяха обратно по коридора. — Което, боя се, не е добър знак.

— Смяташ, че мечът вече го е подчинил на волята си? — попита Янти.

— Не зная — призна принцът. — Прилича ли ти на човека, когото познаваш? Такъв ли е по принцип — грубоват, неотстъпчив и непочтителен?

— Да.

— Тогава може би все още има време.

— Какво ще стане с него?

— Когато притежават своя воля, такива оръжия неизменно търсят и власт. Много тирани през вековете са били подчинявани на призраците на отдавна умрели магьосници.

— Но той би ли могъл да му се опре?

— Само за известно време.

Янти спря и хвана Паулус за ръцете.

— Моля те. Има ли някакъв начин да го спасите?

— Съжалявам.

Очите й се напълниха със сълзи.

Паулус я прегърна, привлече главата й към гърдите си и я погали по косата.

— Янти, поне тази вечер ще го накараш да се гордее. Ще напусне този свят с мисълта, че дъщеря му е в сигурни ръце.

Тя подсмръкна и кимна.

Излязоха в един от вътрешните дворове на двореца. Беше минал близо месец от разрушаването на западното крило от Етан Маскелин и повечето отломки вече бяха разчистени. Много от помещенията бяха без покриви. Но все още имаше още няколко седмици работа преди да започне реконструкцията. Работниците бяха вдигнали временно скеле с чергило, за да предпазят стаите от дъжда и вятъра, макар че засега времето се задържаше добро. Летата в Ел по принцип бяха меки. Паулус бе наел военните да им помагат при възстановяването и сега подминаваха групи хаурстафски войници, пренасящи по коридорите мраморни блокове или запълващи зеещите в стените дупки. Янти забеляза, че войниците избягват погледа на Кир.

Тези, които искаха да си изкарват прехраната, трябваше да приемат унмерската власт, но Янти имаше чувството, че войниците все още не вярват на новите си господари.

В голямото преддверие нямаше и следа от разрушение. Подът, стените и колоните лъщяха като черно стъкло, все тъй безупречни както в деня, когато Янти бе пристигнала. Труповете бяха изнесени и откарани в един военен лагер на юг, където ги бяха изгорили. Главната порта бе отворена и пропускаше слънчева светлина и прохладен въздух с ухание на утро. Един стражник със сиво наметало и кожени дрехи се поклони на Паулус и Кир и каза:

— Гостите вече идват, ваше височество. Керванът със стока приближава откъм Порт Ел.

Кир се засмя.

— Трябва да внимаваме нашият сприхав командир Раст да не открие огън по тях на някой от контролните пунктове.

Стражникът се поклони и добави:

— Жена ви помоли да наминете към лазарета. Оплака се, че не знае какво да прави с левкотомираните, и настоява за помощта ви.

— Едва ли мога да й помогна с нещо — въздъхна Кир. — А и ни чакат по-неотложни дела. Изминаха три седмици, а военачалниците от Гилдията все още се мотаят наоколо сякаш са новобранци. Трябва да се подсигури примирието и да се помисли върху бъдещите ни действия, ако държим да наричаме Ел наш дом.

— Моят дом е Лосото — заяви Паулус.

Старият унмер се усмихна.

— Него също ще си върнем, когато му дойде времето, ваше височество.

Кир освободи стражника и го изчака да се скрие зад ъгъла, преди да продължи.

— Скъпи ми Паулус — обърна се той към принца. — Нима си мислиш, че съм готов да изоставя сънародниците ни в онези жалки гета? — Подпря с пръст брадичката си и втренчи поглед в младия мъж. В очите му се четеше тъга и наранена гордост. — И аз като теб нямам търпение да се обединим с тях отново. Но ако искаме да постигнем успех, трябва да подготвим основите за това. Не бива да бързаме като неопитни младоци.

— Всеки час забавяне излага сънародниците ни на още по-голям риск — възрази Паулус. — Ами ако Хю реши да действа преди да стигнем там? Ако изгуби контрол над себе си и нареди да ги левкотомират всичките?

— Императорът няма да посмее да вдигне ръка срещу тях — настоя Кир. — Дори Хю не е чак толкова глупав. Ще държи телепатите до себе си. Ще чака и ще наблюдава. Ако имаме късмет, ще използва сънародниците ни, за да направи единствения разумен политически ход.

— Какъв ход?

— Да се съюзи с нас. След като Янти е на наша страна, хаурстафите не са заплаха за нас. Императорът не може повече да ги използва като щит. — Той неочаквано се разсмя. — Един мъдър управник би освободил унмерите в знак на доброжелателство.

Паулус поклати глава.

— Но нали и аз това казвам. Хю не е мъдър управник. Надценяваш го, чичо.

Кир повдигна вежди.

— Или може би ти подценяваш мен, Паулус. — Поклони се лекичко. — Готов съм да гарантирам лично безопасността на нашите сънародници. Ако сгреша, можеш да ми вземеш главата.

Младият принц също се разсмя.

— Янти, виждаш ли как само ме манипулира? Моят собствен чичо! Мога само да се моля, че е прав, инак току-виж съм изгубил трона!

Янти се усмихна. Херцогът кимна лекичко.

Паулус улови чичо си за ръка и го дръпна встрани.

— Относно онзи фарс… — тихо почна той.

— Дипломацията едва ли може да се нарече фарс — отвърна Кир. — Трябва да заздравим отношенията си както с войниците на Гилдията, така и с властите в Порт Ел. Империята е като дворец — трябва да се изгради върху солидна основа.

— Да. Да. Искаш да кажеш — да ги купим.

— С хаурстафски пари, милорд — допълни Кир. — Каква ирония, нали?

Принцът кимна нетърпеливо, погледна през рамо към Янти и прошепна нещо на чичо си. Кир се усмихна и сложи ръка на рамото му. Жест, който според Янти би трябвало да успокои младия принц. После каза високо:

— А сега ще ви помоля да ме освободите, за да изпълня молбата на моята благоверна. Внезапно бях завладян от състрадание и желание да помогна на нейните бедни измъчени пациенти.

— Ти? Състрадание? — засмя се Паулус. — Това трябва да се види.

Тръгнаха по северозападния коридор, който не бе пострадал от обстрела на Маскелин. Янти познаваше добре тази част на двореца от времето, когато учеше тук. Сега класните стаи пустееха, чиновете бяха изтикани встрани, черните дъски — измити. Паулус я отведе в далечния край на крилото, към спалните помещения, където преди бяха настанени учениците.

Янти чу пострадалите преди да ги види. От няколко съседни стаи долитаха налудничави викове и вопли, истинска какофония от крясъци, сякаш вътре държаха диви животни. Ето значи какво бе станало с унмерите, с които бяха експериментирали хаурстафите. Процесът на левкотомиране включваше прекъсване на връзката между дяловете на мозъка, като по такъв начин лишаваше пострадалия от разрушителната му сила, както и от останалите висши функции. Левкотомираните унмери се използваха за обучение в безопасна среда на хаурстафи, готвещи се за бойни телепати.

Влязоха в първото спално и завариха вътре редица легла, на които бяха завързани светлокожи мъже, жени и деца. На челата на всички имаше белег, показващ къде ножовете на хаурстафите бяха прониквали при манипулацията. Декреация. Така Паулус бе нарекъл процеса, при който неговите сънародници можеха да унищожават всичко, до което се докосват. Материята не се разрушава — обясни той, — а просто се измества чрез ентропична манипулация. С помощта на волята. Нищо не се губи в космоса — само се разпръсква и измества. Понякога той говореше за това като за „ентропична размяна“. Един лек удар от унмерски войник можеше да запокити част от неговия противник в другия край на реалността.

Усетили появата на нови лица, пациентите извърнаха безумните си ококорени очи към Паулус, Кир и Янти. И заломотиха. Ухилиха се и от устите им потекоха лиги. Един от тях нададе ужасѐн вик и издрънча с веригите. Друг зави като куче. Янти сграбчи принца за ръка.

— Не се страхувай — каза Паулус. — Няма да им позволя да ти навредят.

Те бяха оковани, безпомощни и Янти би могла да ги унищожи с една-едничка мисъл, но прие безропотно обещанието му да я закриля. Ако така се почувства по-добре…

— И тъй — къде е Анейси? — попита принцът.

Откриха я във второто спално, където бе доста по-тихо. Херцогинята бе побеляла и дебела, с неспокойни движения на ръцете и поведение на човек, завладян от отчаяние. Бършеше често зачервения си нос и очите й бяха подпухнали. Седеше на една маса в средата на помещението, докато пациентите наоколо се гърчеха и издаваха приглушени звуци. Янти забеляза, че тези са със завързани усти.

— Анейси — повика я Паулус и разтвори ръце.

Тя го погледна и лицето й светна.

— Паулус? Къде е Кир?

— Наистина трябва да носиш очила — каза Кир от вратата зад принца.

— Много добре си виждам — възрази херцогинята. — Умът ми…

— Чува гласове, но не ги свързва с лица? — довърши засмяно херцогът.

— Умът ми бе зает с други неща — поправи го тя.

— Нова книга? — попита Паулус.

— О, нищо особено. — Тя махна с ръка.

— Но съм сигурен, че ще е чудесна — настоя младият принц.

Тя се изчерви.

— Може би ще е добре да ти дам да почетеш малко.

Паулус се пресегна и хвана ръцете й.

— Знаеш, че бих го направил с удоволствие. Но не сега. Държавни дела и прочее. — И пусна ръцете й.

Тя кимна енергично и добави съзаклятнически:

— Разбирам напълно. — Погледът й се премести към Кир и тя отвори уста да заговори.

— Скъпа — прекъсна я той. — Не ме карай да избирам между честност и обич.

— Но какво става тук? — додаде Паулус. — Разбрах, че се нуждаеш от помощ.

— Да, така е. И не е. — Тя въздъхна. — Да и не. — Закърши объркано ръце и въздъхна. — Звуците, които издават… и тази миризма. О, божичко!

— Защо не си тръгнеш? — попита я Паулус. — Има кой да поеме работата тук.

— О, не вярвам на другите — отсече тя. — А и някои от тези пациенти са ми приятели.

— Виждам, че сте им завързали устите — обади се Янти.

Анейси извърна влажните си очи към нея и я дари с надменна усмивка. После погледна принца.

— Как иначе бих се справила? А и тези превръзки не вършат кой знае каква работа. Помолих за лекарства, но не намериха нищо подходящо. — Тя сниши глас. — Мислих доста за това и смятам, че най-добре ще е да ги натоварим на кораб и да ги отпратим нанякъде.

— На кораб? — попита Паулус. — И къде ще ги пратим?

— О, не зная — сви рамене Анейси. — Предполагам, че няма особено значение. На някое хубаво място, където те… нали разбираш?

— Ще лудуват на воля — рече Паулус.

— Именно. Важното е да не се върнат. По-добре, отколкото да ги убием, нали?

— Искаш да пратиш наши сънародници в изгнание? — изсумтя Кир.

Тя го изгледа злобно.

— Ни най-малко. Как смееш дори да го казваш?

— Моите извинения. — Той се поклони. — Значи не искаш да ги пращаш в изгнание, а само да ги отпратиш някъде, за да не се върнат никога.

— Ами да — каза тя. — Какъв избор имаме? Не можем да ги убием.

— Това вече го обсъдихме — посочи Кир.

— В края на краищата — продължи тя — какво ще кажат хората, ако разберат какво сме направили?

— Обзалагам се, че няма да кажат нищо добро.

Анейси кимна.

— Мислите ли, че ще можете да го уредите?

— Смятай го за свършено — каза Паулус.

Тя го дари с лъчезарна усмивка.

— О, Паулус, ти ще бъдеш такъв чудесен крал. — Обърна се към Янти. — А вие… вие, скъпа… — Улови Янти за ръката. — Не се тревожете. Ще направим нещо, за да подобрим вида ви.

Янти се намръщи.

— За какво говорите?

— Нашата гостенка вече трябва да се приготвя за бала — побърза да се намеси Кир. — Някой трябва да се погрижи да не изглежда толкова съблазнителна и да е малко по-царствена. В края на краищата поводът е официален.

— Разбира се — каза все така усмихнато херцогинята, но после усмивката й изчезна и челото й се набръчка. — Ами ако корабът е стар?

Паулус повдигна вежди.

— Е, тогава никой няма да ни обвинява, ако потъне — добави тя. — Нали?

 

 

— Етан?

Когато Лусил го разтърси за рамото, Маскелин осъзна че светлината в лабораторията е намаляла до неясен сумрак. Надигна глава от бюрото и видя, че тя го гледа разтревожено.

— Зяпаш това нещо от часове.

„От часове?“ Маскелин извърна глава към кристалната сфера в ръцете си, сякаш я виждаше за пръв път. Да не би да беше сънувал? Кристалът сияеше с причудлив блясък, отразяваше светлина, каквато наоколо нямаше. През начупената му повърхност се мяркаха черни вълни и кула, стърчаща на един нос в морето.

— Това нещо — каза той — вероятно е най-важният предмет, съществувал някога.

Беше го намерил в колесницата, с която един от двойниците на Грейнджър се бе блъснал в планината край Ел — сблъсък, при който бе унищожено оръдието на Маскелин. Същото, с което малко преди това бе превърнал част от хаурстафския дворец в купчина отломки и прахоляк. Едва не бе загинал при тази катастрофа.

Но жена му само повдигна вежди.

— Говоря сериозно, Лусил — настоя той. — Това не е нито ичусаи, нито парче от колесница. Доколкото мога да определя, по-скоро е леща, пречупваща светлината, но не от този свят. — Вдигна великолепната си находка и тя засия на вечерното слънце, обкръжена от калейдоскоп чуждоземни оттенъци. — Погледни я само. Виж вълните, цветовете. Гледката… поне от няколкостотин метра над повърхността… вероятно е някакъв остров. Океанът, който виждаш през тези фасети, не е от този свят.

— Откъде си толкова сигурен? — попита тя. — Океаните си приличат.

— Но не и небесата — възрази той. — Гледах нощното небе, Лусил. Този свят — ако все още съществува — се намира или в не толкова гъсто заселена със звезди част на космоса, или в някой друг космос.

Тя отново погледна кристала.

— Друг космос?

— Много учени вярват, че унмерите поддържат връзка с разумни същества далече отвъд пределите на нашия свят, дори отвъд пределите на вселената — обясни той. — Има достатъчно разкази за богоподобни същества, за да бъдат подминавани с лека ръка. Разправят че по време на драконовите войни Аргусто Конквилас убил богиня.

— Дъщерята на формоменителя — каза Лусил. — О, Етан, не вярваш на това, нали?

— Защо не? — Той вдигна кристала и й го показа. — Това не е ли достатъчно доказателство за чуждоземния му произход? — Говореше пламенно, но не съвсем убедено. Вярно, че не разполагаше с доказателства. Маскелин събираше легенди, както туземците от племето барух събираха дъщерите на своите врагове. Но предметът в ръката му бе нещо, което не подлежеше на обяснение. — Тази леща може да е средство за връзка — заговори той. — И ако е така, може да гледаме на нея като на ключ за оцеляването на нашата раса.

На лицето на Лусил се изписа страх.

Маскелин изпръхтя и поклати глава.

— Виж… ела. — Той стана от бюрото и отиде до прозореца, който бе разтворен широко, за да пропуска вечерния ветрец. Лекият му елек се разтвори от повея, идещ откъм морето и носещ мирис на сол и метал. Пердетата се увиха около него като дим. Вечерното слънце се спускаше между двата носа на остров Скит, озаряваха повърхността на Море Лукс и разпръскваха над него безброй златисти и бакърени искри. Под крепостта и точно под прозореца се простираше малък пясъчен плаж, в средата на който имаше дълъг каменен кей.

— Виждаш ли приливната черта? — попита Маскелин. — Прокарана е по края на кея.

Тя застана до него.

— Виждам мястото, където камъкът е по-тъмен.

— Вдига се до четиринайсет метра — продължи Маскелин. От другата страна на кея обагрените в бронзово вълни се разбиваха в металния бряг и оставяла върху площадката пенести дири. — Цял метър само за последните осем години. Колкото и много ичусаи да вадя от морското дъно, морето продължава да се повдига — по-бързо от всякога. С нарастващи темпове. — Нещо сред пенестите вълни привлече вниманието му. — Погледни там! — извика той очевидно зарадван. — Ето ти игра на съдбата! Удавниците са се наговорили да потвърдят тезата ми. — Продължаваше да сочи с пръст към прибоя, сякаш се опитваше да го прободе. — Напоследък налудничавите им пристъпи се увеличават.

От вълните бе изпълзяла фигура — мършава жена със сивкава грапава кожа и коса, полепнала плътно, сякаш е зелена боя. Беше гола от кръста нагоре, но носеше някаква червена препаска на бедрата. Изпълзя на брега, като се движеше бавно и мъчително. На няколко метра от морето протегна ръка и сложи нещо върху камъчетата. После се обърна и запълзя назад към отровната вода.

— Посред бял ден! — изкрещя Маскелин. — Посред бял ден!

Лусил бе прикрила устата си с ръка.

— Бедното създание. Защо го правят? Защо търпят подобни мъки само и само да оставят тези ключове?

Етан Маскелин не сваляше очи от пълзящата към морето жена.

— Предполагам, че отговорът на този въпрос сега е по-важен от когато и да било — каза той тихо. — Удавниците предчувстват, че нещо се задава. Усещат го инстинктивно, макар да не знаят какво е. Трябва да…

И млъкна. Нещо друго бе приковало вниманието му към проблясващата морска повърхност. От северозапад се показа бяло платно — първо се видя квадратният грот, а после и спинакерът.

— Идват ни гости — каза той.

— Император Хю?

— Не мисля — отвърна Маскелин. — Предполагам, че е Браяна Маркс, която ще моли за помощта ми.

— Помощ за какво?

Етан Маскелин се засмя.

— За един малък геноцид.

 

 

Грейнджър вероятно бе спал часове, защото светлинното петно на стената се бе изместило към мраморния под.

До два-три дни ще знаем дали сте истинският Томас Грейнджър.

Ами ако се окаже, че съм копие?

Мечът ще ви използва за целите, които си е поставил.

Внезапно го завладя паника. Той отметна завивките, но остана да лежи задъхан, смръщил чело в напразен опит да овладее страха. От какво се боеше всъщност? Нали знаеше кой е. Томас Грейнджър от Анеа. Син на Хелън и Джон Грейнджър. Седмо подразделение на Гробарите, дълги години на служба. Помнеше Ивънсроум, фермата в Трепкав ручей, където бе срещнал Хана, майката на Янти. Мястото, където бе погребал Джон и хиляди други. Замисли се за мъжете, които бяха оцелели при бомбардировката — Крийди, Бенкс и братята Тумел. Припомни си процеса в Етугра. Как би могъл да е магьосническо копие на друг човек и същевременно да помни всички тези неща? Той бе преживял тези неща. Усещаше неимоверна слабост и едва намери сили да се подпре на лакът. Все пак беше жив. И беше истинският.

В ноздрите му нахлу приятен аромат на цветя. Повдигна ризата си и я помириса. После помириса и ръката си. Изглежда, докато бе спал, някой го бе изкъпал и после бе напарфюмирал кожата му.

Бяха му свалили бронята.

Дали затова се чувстваше толкова изтощен?

Мислите му си проправяха път през мъгла, сякаш имаше тежък махмурлук. Кой, по дяволите, беше влизал тук? И как бяха успели да го направят, без да го събудят?

Нищо не помнеше. Паметта му бе като бял лист.

Тихо пощракване го накара да вдигне глава и той видя сребристата сфера, която бе донесъл херцогът, да се рее до прозореца, на осем стъпки над земята. Звуците идваха от нея — приличаха на някакъв странен език, — а сферата подскачаше нагоре-надолу. Дали се бе размърдала, защото бе буден? Може би с този прибор унмерите го наблюдаваха от разстояние?

Преди да довърши разсъжденията си вратата се отвори и влезе млада прислужница. По външния й вид Грейнджър прецени, че е от местните от Порт Ел, доскоро били на служба при хаурстафите. Тя премигна учудено, като видя, че е буден, после сведе глава, мина забързано през стаята и остави на стола сгънати дрехи.

— Ти ли…? — Грейнджър я погледна намръщено.

— Сър?

— Кой ме изкъпа?

— Вашите слуги, сър.

— Какви слуги?

Тя го изгледа объркано.

— Ние сме четирима, сър. Готов ли сте да ви облечем? Или да задействам отново сомнамбулума?

— Кое?

Тя се обърна към летящата сребърна сфера и я подмами с жест. Малкото устройство подсвирна, профуча във въздуха и спря на сантиметри от лицето й. Прислужницата отвори уста сякаш да му заговори…

Грейнджър се събуди — отново без спомен за това кога е заспал. Ако се съдеше по ъгъла, под който падаше светлината, бе минал поне час. Прислужницата не беше в стаята, но той откри, че седи в леглото и е облечен. Носеше подплатена виолетова туника, розова копринена блуза и обшити със скъпоценни камъни панталони. Завъртя глава и огледа с почуда дрехите си — префърцунени и отблъскващи като парфюма, който му бяха сложили. В плата блещукаха сребристи и златисти конци. На пръста на лявата му ръка бе нанизан пръстен с голям рубин.

От ъгъла на стаята се чу писукане. Ето там. Грейнджър забеляза сребристата сфера — сомнамбулума, както го бе нарекла прислужницата — да се носи над пода. Звучеше сякаш му се подиграва.

Или викаше някого? Последното му се стори по-вероятно, защото веднага щом уредът замлъкна, в стаята отново се появи момичето. Погледна Грейнджър и се приближи към сферата.

— Почакай — каза той.

— Простете, сър — отвърна тя. — Не трябваше да ви буди. Не зная какво му е.

— Какво? Чакай! Спри, не се занимавай с това.

Тя го погледна.

— Сър?

— Какво е това нещо? Защо непрестанно заспивам?

Девойката го гледаше объркано.

— Сомнамбулумът — поясни Грейнджър. — Какво прави той?

— Премахва необходимостта да се търпи допирът с ръцете на прислугата. — Тя видя, че не я разбира, и продължи: — Позволява на дамата или господина да завършат тоалета си, без да понасят физическия допир.

— Искам да го махнеш оттук.

— Сър?

— Махни го!

Тя явно се притесни.

— Искате да сте в съзнание, докато ви мием и преобличаме?

— Не искам да ме миете и да ме преобличате — изсумтя Грейнджър. — Мога да се справя и сам.

Тя се притесни още повече.

— Къде е дъщеря ми? — попита той.

— Лейди Бакър?

— Янти!

Гневът на Грейнджър бързо набираше сила. Бакър бе име, което познаваше. Презимето на Хана, което значеше, че и Янти го носи. С избора му показваше принадлежност към семейство, от което той не би искал да е част — семейство, с което дори нямаше връзка. Кои ли са били бабата и дядото на Янти в Ивънсроум? Нейните чичовци, лели и братовчеди? Името Бакър подсказваше, че са се занимавали с изработка на съдове. Уважаван занаят като всеки друг. И все пак това име звучеше някак нелепо сред тези обсипани със скъпоценности стени. Лейди Бакър.

Грейнджър бе отишъл в родината на Янти като завоевател, за да отнеме всичко от тези бакърджии, ковачи и леяри, сред чиито деца бе израсла дъщеря му. Янти бе дете на войната — същата онази война, която първо бе създала Ивънсроум, а сетне го бе унищожила.

— Тя е в покоите си, сър. Подготвя се за бала на принц Марквета.

— Какъв бал?

Прислужницата се поколеба.

— Тазвечерното тържество. Вие също потвърдихте, че ще присъствате, сър.

А, онова тържество. Грейнджър си спомни разговора с младия принц. Защо допреди малко не го помнеше? Дали не го бяха упоили? Или това бе страничен ефект от изтощението? Припомни си, че говореха нещо и за дипломация. Сякаш вълната, обвила ума му, бе започнала да се разсейва.

Или пък мечът възвръщаше контрола си над него? Представи си го как лежи там, в оръжейната, и протяга невидими пипала към ума му. Как го притиска и притиска.

— Искам да я видя — каза той.

— Тя е с принца и херцог Кир.

Грейнджър се опита да стане. Отново му се зави свят, но този път му мина бързо. Той си пое дълбоко дъх и стъпи с боси крака на пода. От острата болка в ставите едва не извика.

— Те къде са?

— Не зная дали трябва…

— Къде са?!

Тя трепна.

— Техни височества изведоха лейди Бакър на обиколка из дворцовата тъмница.

— Тъмницата? — Грейнджър се намръщи. — Това пък защо?

— Принцът иска да й покаже доскорошните си покои.

 

 

— Къде отиваме? — попита Янти.

Принцът вървеше след чичо си надолу по стълбите.

— Искам да разбереш мащабите на моето желание да изградя отново империята.

— Но аз ги разбирам.

Спряха пред метална врата.

— Въпреки това държа да ти демонстрирам намеренията си. — Той кимна на херцог Кир, който дръпна резето на вратата. Чу се метално стържене. Звукът отекна надалече в сумрачното подземие и Янти потрепери. Беше чувала твърде често подобни звуци по време на пребиваването си в Ел.

— Ваше височество? — подкани го херцогът.

Янти осъзна, че принцът е спрял пред вратата. Лицето му беше по-бледо от обичайното, устните — стиснати. „Бои се дори повече от мен.“ Тя понечи да го улови за ръката, но спря. Такъв жест нямаше да е уместен в присъствието на чичо му. Можеше да накърни гордостта му.

„По-късно.“

Херцогът се закашля.

— Какво има?

— Извинете — каза принцът. — Това място пробужда в мен ужасни спомени. Унмерите… — Той въздъхна и поклати глава. — Няма да говоря за подобни неща пред теб, Янти.

Тя му се усмихна окуражаващо.

„Няма от какво да се страхуваш, докато аз съм с теб.“

Той кимна.

— Ако ще разпъваме платна по нов курс, първо трябва да преборим старите страхове. Да вървим.

Прекрачиха прага и влязоха в нисък тунел, изсечен в скалите. Намираха се дълбоко в планината, под двореца. Тук беше топло и въздухът намирисваше на сяра, което накара Янти да се замисли за дракони. Окачени на всеки десетина крачки перлени фенери осветяваха вътрешността и очертаваха ярки кръгове на каменния под. Черните дири по пода подсказваха, че тук са минавали хиляди хора.

Паулус обясни:

— Това е един от многобройните служебни коридори, по които хаурстафите са прекарвали затворниците, за да не могат да се срещат. — На тази светлина очите му изглеждаха съвсем черни. Говореше с твърд глас, но Янти се досещаше, че това място му въздейства. — Съжалявам, че трябваше да ги опозная толкова отблизо — и по такъв начин. Като наши тъмничари.

— Защо съжаляваш? — попита тя.

— Ние бяхме роби — каза той. — И все пак…

— И все пак не ни сториха нищо — довърши Кир.

Принцът го погледна ядосано.

— Недей да… — Той преглътна. — Недей да ми подаваш отговори.

Дори да бе изненадан от този внезапен изблик, херцогът не го показа с нищо. Вместо това се поклони почтително.

— Простете, ваше височество. Не исках да ви обидя.

Принцът го стрелна с очи, после се обърна.

В дъното на тунела стигнаха друга метална врата, която бе украсена с червено стъкло и геометрични фигури. Зад нея имаше голямо помещение, което Янти позна веднага. В средата върху пиедестал бе поставен дървен стол — като някаква миниатюрна наблюдателница, — от който можеше да се гледа през пода. Подът се състоеше от мраморни опори и стъклени прегради, под които се виждаха стаи и коридори — мястото, където Янти за първи път бе видяла принца. Прозрачният под бе осигурявал възможност на хаурстафите да го наблюдават през цялото време.

Веднъж Браяна Маркс бе довела тук Янти. Обясни й, че покоите на принца се намирали над дълбока шахта, в случай че реши да приложи уменията си за унищожаване на материя и да премахне част от пода, за да избяга. В края на краищата обаче тази предпазна мярка била сметната за недостатъчна. Хаурстафите решили, че е необходимо да наблюдават своите пленници — физически или телепатически — непрекъснато. Янти внезапно потръпна от страх и попита:

— Защо дойдохме тук?

— За да се срещнем с един затворник — отвърна принцът.

Янти го погледна.

— Кой е той?

— Никой. Момиче, оцеляло от пленничество при хаурстафите.

— Познавам ли я?

— Тя твърди, че не.

— Тогава защо трябва да се срещам с нея?

Лицето на принца бе мрачно и сериозно.

— Ако искаме да изградим нови взаимоотношения с доскорошните си врагове, първо трябва да се изправим срещу тях.

— Искате да сключите мир с хаурстафите?

— Не ти ли харесва тази идея?

— Не — отвърна тя инстинктивно. — Просто… — Истината бе, че не желаеше да се среща с никого от оцелелите, тъй като се срамуваше от онова, което им бе причинила. Местеше поглед между въпросителното изражение на Паулус и ентусиазираното лице на херцога. Едва сега й хрумна, че с идването си тук и двамата са се изложили на опасност. Стените не можеха да попречат на бойните хаурстафски телепати да поразяват унмерски умове от разстояние. Освен това — осъзна тя — двамата бяха поставили живота си в нейни ръце, тъй като тя бе единствената им защита срещу подобна атака.

Открита демонстрация на доверието им.

Доверието им в нея.

— Нашите нови съюзници са я намерили да се скита из гората — обясни Паулус. — Изплашена и объркана.

— Но защо сте я довели тук?

— Това е най-удобната килия в двореца, ако изключим една друга — но не бих могъл да я поставя там. — Намръщи се от болезнен спомен, ала бързо се овладя. Янти почти можеше да разчете мислите му. След кратък миг на колебание той поклати глава. — Ако го бях направил, никога нямаше да се запознаеш с Карела.

Янти не можеше да му признае, че бе наблюдавала как умира унмерската принцеса — в едно помещение, което доста приличаше на тези тук. Нито че бе надзъртала през очите му и бе чела писмата, които й бе написал. Беше принуден да ги пише на анейски, за да не могат хаурстафските тъмничари да ги четат преди да ги дават на принцесата. Само при спомена за това тя почувства нарастващи угризения.

— Нямаше никаква причина да ни държат разделени — каза Паулус, — освен за да страдаме повече. — Втренчи поглед в Янти. — Ние, унмерите, вярваме дълбоко в състраданието. И по-малко в съжалението. — Заповядай. — И я подкани с жест да го последва.

Стъпиха върху прозрачните плочки. Херцог Кир остана на вратата.

Стаята долу не се бе променила от времето, когато там държаха Паулус. Но сега на негово място бе настанено хаурстафското момиче. Дъхът на Янти спря.

Момичето бе с няколко години по-голямо от нея и бе толкова измършавяло, че сякаш се състоеше само от лакти, колене и големи хлътнали очи. Приличаше на обрулено от зимните ветрове дръвче. Дори косата й бе рядка и изсветляла, почти прозрачна. Стори й се позната. Янти бе сигурна, че я е виждала, но че никога не са разговаряли. Седеше на ръба на тапицирана с плюш скамейка и мърдаше неспокойно ръце, но се изправи, когато Янти и Паулус застанаха на ръба на стъкления таван. Погледът, който втренчи в Янти, бе изпълнен със страх.

— Казаха ми, че си боен телепат — заговори я Паулус.

Тя премести очи към него и се облиза нервно.

— Как се казваш?

— Не искам да нараня никого — каза момичето.

— Моля те — каза принцът. — Попитах само как се казваш.

— Женевиев Грийн.

Той я гледаше спокойно.

— Имаш късмет, че преживя бунта, Женевиев.

Бунт. Странен израз за това, което се бе случило. Въобще не бе имало бунт, по-скоро освобождаване в резултат от нейната атака. Бяха я измъчвали и тя им бе отмъстила, макар и стократно. И благодарение на това унмерите бяха получили свободата си. Все пак разбираше, че Паулус прибягва до тази дума от политически съображения.

Женевиев втренчи поглед в Янти и каза:

— Моля те, не ме наранявай.

Янти пламна от срам.

— Нищо лошо няма да ти направим — увери я принцът. — Дойдохме да ти предложим работа.

Женевиев го погледна. Ако се съдеше по изражението й, не му вярваше.

— Чудиш се защо трябва да ми се довериш — продължи той. — След всичко, което твоите сънародници сториха на моите, редно ли е да ти даря свободата? Защо един унмер рискува толкова много, като държи наблизо вражески телепат? В края на краищата за теб не би било трудно да ми причиниш вреда, нали? Би могла само с една дума да ме накараш да изпитвам неистови болки или да се превърна в пелтечещ идиот. Фактът, че се сдържаш да го направиш, говори, че си достатъчно умна, за да прецениш, че подобни действия не са в твой интерес. — Погледна Янти, на устните му трепкаше усмивка. — От друга страна, това неизказано примирие — колкото и крехко да е то — помежду ни ми дава неоценима възможност.

Той млъкна, сякаш за да придаде тежест на следващите си думи.

— Истината е — рече бавно, — че ние се нуждаем от хаурстафите.

Тя се намръщи.

— Последният ни конфликт струва доста скъпо на моя народ — продължи Паулус. — Ние не разполагаме с никаква защита срещу телепатичните ви атаки. Някога баща ми Йонас помоли богинята Дюна, дъщеря на Фиорел, за помощ, но Аргусто Конквилас сложи край на този отчаян замисъл. И всичко бе изгубено. Не успяхме да изобретим някакъв способ, за да се предпазваме. Конквилас прати срещу нас драконите си. Ария, неговата възлюбена, накара хаурстафите да ни нападнат. Изправен пред опасността от геноцид, баща ми се обърна за помощ към Фиорел. Двамата измислиха един последен начин, за да ни спасят. Щом не можем да се защитим от вас, трябваше да станем безценни. — Паулус пак погледна Янти. — Фиорел научи най-добрите магьосници на баща ми как да правят ичусаи. Заеха се с тази задача потайно, в отдалечени лагери в планините, където ги произвеждаха.

— Моят сън — каза Янти. — Гробниците.

Той се усмихна.

— Скъпа Янти, това не беше твоят сън. — Отново се обърна към Женевиев. — Вашият народ открай време твърди, че сме отровили моретата от омраза към вас. Истината е, че така се опитахме да се спасим. Нямахме никакъв друг избор. Засипахме моретата с ичусаи, за да ви осигурим причина да ни запазите.

— Да се противопоставят на магията, на която вие сте дали воля? — каза Янти.

— Само ние знаем местонахождението на всяко ичусаи — продължи Паулус. — Хаурстафите се нуждаят от нас, за да забавят края на света. Ако ни унищожат, ще бъдат обречени. — Той повдигна рамене. — Проблемът е, че колкото повече се покачва морското равнище, толкова по-малко става сушата. Което само по себе си поражда конфликт. И колкото повече се разрастваше този конфликт, толкова повече пари и власт се съсредоточаваха в ръцете на хаурстафите. Благодарение на нас те станаха безбожно богати. Оказа се, че покачващото се морско равнище е от полза за хаурстафите.

— Но сега вие сте свободни… — подхвърли Янти.

— Вече е твърде късно — отвърна Паулус. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да постигнем целите си. Нямаме империя, нито кораби или ресурси, нямаме и време, за да ги създадем. Хаурстафите оставиха този свят да стигне до ръба на пропастта. И ако искаме да го спасим, Янти, ще се нуждаем от приятели. Дори сред тези, които ни поробваха и измъчваха.

Янти усети, че сърцето й прелива от обич към него. Обич и възхищение. А също и надежда. Щом Паулус можеше да прости и да изпитва състрадание към тези, които бяха измъчвали него и семейството му, защо и хаурстафите един ден да не й простят за това, което им бе причинила? Беше готова да го прегърне, ако моментът не бе толкова неподходящ.

— Ще ни помогнеш ли, Женевиев? — попита той.

— Да — отвърна тя без колебание. — Благодаря ти.

Паулус се усмихна.

В този миг вратата в отсрещния край на помещението се отвори. Доскорошните дворцови стражници, сега унмерски наемници, въведоха две хаурстафски затворнички. Телепатките бяха млади, на възрастта на Янти. И двете носеха бели туники. Едната беше със сламеноруса коса, другата бе чернокоса, ниска и закръглена. Янти смътно си ги спомняше — но не можа да се сети за имената им. Командирът на отряда спря на няколко крачки от Паулус и отдаде чест, като опря ръка на рамото си.

— Има още четири в северната зала — докладва той. — Капитан Артензо съвсем скоро ще…

— Кажи на Артензо да почака — прекъсна го Паулус. — Междувременно бих искал да се срещна с момичетата насаме. — Посочи помещението под прозрачния под. — Можете да спасите тази млада дама от невероятния лукс и да я присъедините към вашата група. Въобще, чувствайте се като у дома си. — Погледна двете телепатки с вяла усмивка. — И двете сте поканени довечера на тържеството.

Закръгленото момиче се поклони елегантно.

— Благодаря ви, ваше височество.

Паулус я погледна внимателно.

— Да не съм ви обидил с нещо?

Тя изсумтя и повдигна брадичка.

— Разбира се, че не, ваше височество.

Паулус я позагледа преди да извърне глава. Изглежда, нямаше желание да подхваща разпра. Но изведнъж спря и трепна. Поклати глава, сякаш изпитваше някаква болка, после вдигна ръце и опря пръсти на слепоочията си. Очите му се затвориха.

— Паулус? — Янти го улови за ръката.

Младият принц изстена, падна на колене и повлече Янти със себе си. От другия край на стаята долетя вик. Херцог Кир сочеше хаурстафските момичета.

— Русото! — извика той. — Тя го прави. Тя го нападна.

Пълното момиче, което се бе поклонило, отстъпи назад, като размахваше изплашено ръце и гледаше ужасено принца. Русокосата й приятелка стоеше неподвижно. Лицето й не изглеждаше злобно, а по-скоро изненадано.

— Тя е убийца! — викаше херцогът. — Убийца!

Един от стражниците замахна с тежката си ръкавица и зашлеви момичето. То рухна на пода и косата му се разпиля върху каменните плочи. Изстена, вдигна глава и изгледа ужасено стражника.

Паулус издаде болезнен стон.

— Спрете я! — викна Кир. — Тя ще убие принца!

Стражникът вдигаше ботуш да изрита хаурстафката, но Янти го изпревари почти инстинктивно.

Затвори очи и остави съзнанието си да напусне духа й и да се зарее из безкрайния тъмен резервоар на възприятия, който бе започнала да нарича Море на призраците. Все още усещаше, че тялото й е в помещението, но сега го виждаше през очите на всички присъстващи. Беше сякаш едновременно и в подземието, и извън него.

Погледите на всички бяха извърнати към рухналото на пода момиче. Затова пък през нейните очи помещението сякаш трептеше и се разширяваше около Янти. Дали момичето не търсеше начин да избяга?

Янти нямаше да й позволи.

Съзнанието й се носеше из мрака като призрак. Тя се стовари върху ума на младата хаурстафка и я обгърна с обвивка от гняв и отчаяние. Чуваше писъци през ушите на другите, но не знаеше от чие гърло излизат. Някой рязко си пое дъх. Паулус? Изведнъж остра болка я проряза в гърба. В нейния гръб? Искаше да извика, но нямаше бели дробове, нямаше тяло. Не беше нищо друго освен безтелесен дух.

— Убийте я! — прокънтя мъжки глас.

Янти духна и изгаси ума на хаурстафката сякаш бе пламъче на свещ.

Отвори очи и установи, че Паулус я гледа втренчено, но съзнанието й все още се рееше в сумрака. Някой се бе опитал да я нападне. Принцът я държеше за раменете, краката й бяха омекнали.

— Янти?

— Моя любов…

— Тихо, още си замаяна.

Главата й се проясняваше. Изведнъж чу хлипане. Погледна към пода. Хаурстафката лежеше неподвижно, притиснала с ръка гърба си, откъдето се стичаше кръв. Един от стражниците се бе надвесил над нея с окървавен нож в ръка. Тялото на момичето бе деформирано, туниката — повдигната над босите й крака. Устата й бе разтворена. Мъртвите й очи гледаха в безкрая.

Другото момиче бе седнало на пода до нея и плачеше неудържимо.

Янти едва сдържа вика си.

— Ти ме спаси — промълви Паулус и я притисна към себе си. — Чуваш ли ме? Ти ми спаси живота.

— Аз я убих — каза Янти. — Преди ножа. Беше мъртва преди кръвта й да рукне.

— Тя се опита да ме убие. След миг щеше да е твърде късно.

Янти се притисна към гърдите му и заплака.

 

 

В момента, когато вратата се отвори и слугата Гарстон покани хаурстафката на терасата, усмивката на Маскелин помръкна. Лицето под белия хаурстафски воал не бе на Браяна Маркс, а на красива млада жена, която не бе виждал никога. Трябваше да изминат няколко секунди преди метафизикът да осъзнае какво става.

— Скъпа Браяна — каза на непознатата. — Виждам, че прибягваш до посредник.

Младата жена протегна ръка и се представи:

— Тена Алторп. Аз ще осъществявам телепатичната връзка между вас и сестра Маркс.

— Завиждам ви за таланта, госпожице Алторп — каза с усмивка Маскелин. — Но не и за задачата, която са ви възложили. — Покани я да седне.

Намираха се на една по-рядко използвана тераса на източната страна на крепостта, високо над тъмните разпенени води на Море на светлините. Вълните се блъскаха и клокочеха в скалите под тях, изпълваха въздуха с воден прах, който отдавна бе покрил с ръжда металните перила и беседката. На отслабващата светлина подводното сияние на Море Лукс набираше сила.

Над главите им крепостта на Маскелин от розов и пурпурен кварц стърчеше върху най-високия хълм на острова като гигантски фенер и дори като огромен кристален череп. Прозрачните й стени и фасади примамваха и усилваха последните лъчи на слънцето и така цялата сграда пламтеше ярко над стъмващото се небе.

— Браяна, ако ми позволиш да кажа — заговори Маскелин, — за мен е удоволствие да се срещна с теб отново. Изглеждаш особено лъчезарна.

Тена се изчерви.

— Сестра Маркс ви моли… ах… да не се държите покровителствено, сър. Освен това държи да се обръщате към нея с госпожице Маркс.

— Тя държи и моли? — Маскелин се ухили. — Толкова нетипично за нея.

Телепатът отвори уста да заговори, но се спря.

— Да? — подкани я Маскелин.

— Ще предам думите й дословно.

— Предполагам, че е по-трудно, отколкото да се каже.

— Сър, аз съм обучена… — Тя млъкна и поизправи рамене. — Престани да дразниш момичето — заговори с глас, който приличаше малко повече на този на Браяна. Тонът дори бе суров. — Етан, трябва спешно да разговарям с теб.

— Скъпа моя Браяна — рече Маскелин. — Този ангелски гласец не може да скрие гнева ти. — Той пое ръката на телепата в своята и опря пръсти на пулса й. — Кажи ми къде си в момента и с какво мога да ти помогна.

Младата жена видимо подскочи от докосването му. Очите й останаха обърнати навътре.

— В открито море съм — рече тя. — Точното ми местонахождение е тайна и не е от значение. Но трябва да знаеш, че съм далече от Ел и далече от теб.

Маскелин пусна ръката на телепата.

— Малко вино? — предложи любезно той. — Дали тази жена би могла да ти предаде вкуса и ароматите на рядко отлежало лосотанско?

— Разбира се, че не — отвърна младата жена. — Не си прахосвай виното с нея.

— Тъй де — кимна Маскелин. — Не искаме да започне да пелтечи, нали? И все пак, надявам се, нямаш нищо против аз да си сръбна. — И даде знак на Гарстон, който чакаше при вратата. Гарстон изчезна вътре.

Маскелин се облегна в креслото. Откъм морето полъхна хладен бриз и разроши косата му. Виждаше, че телепатът се опитва да се откъсне от разговора, да остане само посредник между двамата. Разбира се, не би могла да го постигне напълно. Равнодушието, което бе изписала на лицето си, бе само маска. Това момиче може и да притежаваше известна школовка, но със сигурност не беше от класата на Янти.

— И защо ми пратихте тази хубавица? — попита той.

— Тя бе единствената подръка — отвърна младата жена.

— Единствената подръка?

Тена Алторп се поколеба.

— Ако ти харесва, може да… — Млъкна, преглътна и продължи огорчено: — Може да я имаш след като приключим с работата.

— Да я имам? — повтори Маскелин. — Искаш да кажеш да я изчукам?

— Точно това имах предвид — отвърна телепатката с глас, в който се прокрадваха гневни нотки.

Маскелин не можа да сдържи усмивката си.

— Благодаря ти, Браяна. Много мило от твоя страна.

— Няма нищо.

В този момент се появи Гарстон с поднос с червено вино и две кристални чаши. Чашите бяха изработени от същия кристал, от който и крепостта. Той ги постави на ръждясалата масичка и се приготви да ги напълни, но Маскелин го отпъди и попита телепата:

— Какво искаш от мен, Браяна?

Тена Алторп изчака слугата да излезе и каза:

— Само това, което е в наш общ интерес, Етан. Никой от нас не би желал унмерите да възвърнат силата си.

Маскелин я наблюдаваше над ръба на чашата.

— Съюзът изглежда логичен ход — продължи жената. — Веднага щом стъпят в Ел, унмерите ще отправят взор към империята. Хю няма с какво да им се противопостави, но въпреки това ще свика пълководците. Той ще те повика, Етан. С твоите познания за унмерските машинки и армия от затворници на твое разположение. Няма да можеш да му откажеш без помощта на хаурстафите.

— Колко от вас всъщност са оцелели? — попита Маскелин.

Телепатът въздъхна дълбоко.

— Достатъчно, за да има значение. Достатъчно, за да сме полезни във войната срещу унмерите.

— Стига дъщеричката на Грейнджър да ви позволи — подхвърли Маскелин. — Янти унищожи Гилдията ви без дори да помръдне пръст. И доколкото съм запознат със способностите й, в момента би могла да подслушва и нашия разговор.

— Не — отвърна жената. — Способностите на Янти не включват и телепатия. Ако ме гледа сега, вижда една жена, зареяла поглед в морето. Не може да чува мислите ми. И не знае нищо за моята посредничка. Никога не съм се срещала с жената, с която разговаряш. Защо Янти би решила да я шпионира?

Маскелин бе принуден да се съгласи, че Браяна е взела солидни мерки за безопасност. Ако Янти следеше Браяна, което бе напълно възможно, тогава употребата на посредник подсказваше, че момичето не знае нищо за разговора.

— Когато искаш, може да си доста изобретателна — рече той. — Но забравяш, че Янти би могла да следи мен.

— Егото ти е забележително, Етан — каза Тена Алторп. — Възможно е, но малко вероятно. Не може да подслушва целия свят, нали?

Маскелин отпи от виното.

— Сигурно много искате да й видите сметката.

Телепатът помълча няколко секунди, после каза:

— Не може да й позволим да застане между нас и унмерите. Веднъж те вече се опитаха да поробят човечеството.

Маскелин въздъхна.

— Спести ми тази мелодрама, Браяна. Какво ме е еня за съдбата на човечеството? Първостепенна задача на Гилдията открай време е собственото й оцеляване. Превъзходството на Янти над вас е единственото, което ви пречи да властвате над унмерите. Така че докато тя е в съюз с тях това е единственият им шанс да се отърват от вас. — Той изсумтя. — Унмерите са обречени, ако Янти умре. Ако оцелее, тогава обречени са хаурстафите.

— Откъде знаеш, че тя иска да е с унмерите?

Маскелин се засмя.

— Ти ми го каза току-що.

— Ще ни помогнеш ли?

Маскелин надигна чашата.

— Не.

— Какво?!

— Какво ме интересува, че хаурстафите може да изчезнат?

— Ами… не чу ли какво ти казах за поробването на човечеството?

— Полека, че сърцето ми ще се пръсне. — Метафизикът остави чашата и се наведе напред. — Най-голямата заплаха за човешкия род не са унмерите, а последствията от магията, която стовариха върху света в последните си отчаяни часове. — Видя, че тя се готви да възрази, и вдигна ръка. — Морето се повдига, Браяна, и никой от нас не може да го спре. Да ти е хрумвало, че освобождението на унмерите може да се сметне като дошла тъкмо навреме благословия?

— Не ни прави свои врагове, Етан.

Маскелин махна с ръка.

— Спести ми заплахите, ако обичаш. Имам си предостатъчно работа. А когато приключа, смятам да ида да се срещна с унмерите. — Погледна телепата право в очите. — Ако знаят как да задържат покачването на морето, ще им предложа помощта си.

— Мислиш ли, че ги е грижа за този свят? След всичко, което направиха?

Метафизикът се засмя. Сети се за кристала и земите, които бе зърнал в начупената му повърхност. Напълно бе възможно унмерите да не държат на спасяването на този свят — и в края на краищата да го изоставят заради някой друг. Но каквато и да бе истината, Маскелин възнамеряваше да мине на тяхна страна.

— Мисля, че ги е грижа за тях самите — рече той. — Съжалявам, че не мога да ти помогна, Браяна. — Той се изправи. — Ако ме извиниш, чака ме работа…

Тена Алторп се надигна, лицето й бе зачервено от срам.

— Допускаш много глупава грешка, Етан.

Маскелин се усмихна отново.

— Гарстон ще те изпрати. — Поклони се на младата жена и тръгна към вратата на терасата. След няколко крачки се обърна и каза: — Проблемът с теб, Браяна, е, че си свикнала да използваш безогледно хората, за да постигаш целите си. Но при мен номерът ти няма да мине.

— Досега винаги е минавал, Етан.

— Тъкмо затова няма да мине този път — отвърна той. — Смятам да направя като теб.

 

 

Прислужницата отведе Грейнджър до балната зала в западното крило на двореца. Стотици гости бяха насядали на дългите маси под подиума. Между масите сновяха слуги, чуваше се смях, звън на стъкло и дрънчене на съдове. Хиляди свещи озаряваха помещението. Мъже и жени разговаряха, шепнеха, клюкарстваха и се смееха. В голямото огнище пламтеше огън. Ако се съдеше по тоалетите, гостите бяха богати земевладелци, фермери, корабовладелци, банкери и предприемачи от Порт Ел и речната долина.

Вероятно бяха свикнали с подобен лукс.

И въпреки това шумните им разговори утихнаха, когато момичето преведе Грейнджър по пътеката към празната маса на подиума. Хрумна му колко странно изглежда в очите им. Лъскавите дрешки, с които го бяха издокарали унмерите, не можеха да скрият зачервените му очи и обгореното от саламура лице. Без енергобронята да му придава сили той се движеше като болнав старец — опираше се на момичето сякаш е патерица. Краката му трепереха и на два пъти трябваше да се вкопчи в рамото й, за да не падне. Първия път, когато това се случи, тя го погледна уплашено, но като видя колко е слаб му позволи да се опре на нея.

Изкатериха трите стъпала на подиума и при всяко от тях той едва не тупна по гръб. В уплахата си прехвърли твърде голяма част от тежестта си върху прислужницата и я чу да пъшка измъчено. Но след като бе осъзнала на какво се подлага човекът до нея се постара всячески да му помогне. Стигнаха масата и Грейнджър се подпря на нея с две ръце, уж за да прочете имената на картичките. Момичето зачака, без да каже нищо, и когато той си пое дъх, го отведе на мястото му, където той се настани под любопитните погледи на гостите.

Измина време, което му се стори цяла вечност Грейнджър държеше главата си наведена и се опитваше да игнорира другите гости. На масата пред него имаше купа с хляб, маслини и сушени плодове, но вероятно бяха за унмерите, а и той нямаше апетит. Един лакей поднесе вино, той посегна с обгорената си ръка към чашата и отпи няколко глътки. По някое време вдигна глава и откри, че доста от присъстващите продължават да го гледат. Опита се да измисли някакви теми за разговор.

А после изведнъж установи, че чашата му е празна.

Слугата я напълни отново. И още един път.

Най-сетне голямата врата се отвори и влезе дългонос мъж с обшит със сребро кафтан. Плесна три пъти с ръце и каза високо:

— Дами и господа. Почетни гости. Моля станете и поздравете техни кралски височества принц Паулус Марквета, херцог Кир от Вейл и жена му херцогиня Анейси.

Застъргаха столове. Стотици гости се изправиха едновременно. Глашатаят отстъпи встрани и се поклони дълбоко в мига, когато зазвучаха фанфари.

Кралската процесия влезе в залата сред блясък на злато и брокат. Пръв вървеше младият принц, вдигнал брадичка и със сияещи виолетови очи. Беше с великолепна туника, обшита с кристали и платина, дългите му ръкави хвърляха отблясъци. Вървеше под ръка с Янти.

Дъхът на Грейнджър секна.

Дъщеря му бе прекрасно видение. Носеше изумрудена рокля с диамантена тиара, която сияеше, черна като антрацит. На шията си бе окачила рубин колкото детско сърце. Пиринчените унмерски лещи проблясваха на светлината на свещите, докато се озърташе с видимо неспокойствие. Тя се изчерви, сведе глава и вкопчи пръсти в ръката на Марквета. Принцът забеляза объркването й, потупа я успокоително по ръката и се усмихна. После й прошепна нещо.

Зад тях крачеше чичото на принца херцог Кир под ръка с жена си. Херцогинята на Вейл бе огромна жена с гранитносива коса, пристегната толкова силно назад, че заплашваше да нацепи кожата на лицето й. Носът й бе топчест и зачервен като ябълка, залепена над плътните й червени устни. Бузите й бяха обилно напудрени с руж, роклята й бе боядисана или избелена, за да наподобява гущерова кожа, а черните й обувки потракваха върху паркета като нокти. На шията й висеше огромна перлена огърлица — вероятно достатъчно тежка да задуши среден по размери кон.

За разлика от нея, херцогът бе облечен със семпли дрехи в сиво и черно, като човек, който би предпочел да остане незабележим.

Никой не проговори нито дума, докато групата минаваше през банкетната зала.

Грейнджър се изправи. Херцогинята се качи по стълбите, мина покрай масата и застана при стола до него. Той чуваше как дъските на подиума поскърцват от прекомерната тежест.

Херцогиня Анейси огледа чиниите с ястия, облиза устни, после изгледа Грейнджър с нескрито подозрение, сякаш се готвеше да се провикне: кой е този нахалник, седнал на моята маса? Имаше нещо дръпнато и дори враждебно в поведението й, като че ли се боеше, че Грейнджър може да се пресегне и да си напълни чинията с някои от вкусотиите, които вече бе избрала за себе си. Веднага щом принцът и Янти се настаниха тя побърза да се отпусне на стола.

Грейнджър също седна.

— Вие сте бащата — каза тя.

Той кимна.

— Какво ви е на лицето?

— Отидох да поплувам — отвърна той. — Но се оказа, че някой е напълнил океана с отрова.

Тя се ухили и каза:

— За разлика от моя съпруг, никога не съм понасяла добре прекомерната церемониалност. — След което се пресегна, отчупи голям комат хляб и започна да го маже с масло и да подрежда отгоре му маслини. Един слуга се опита да се промуши през енергично движещите се лакти на херцогинята, за да й налее вино. По брадичката й се стичаше мазнина. Тя промърмори нещо нечленоразделно, махна с комата хляб, отпи от чашата и преглътна.

— Разбира се, от доста време не съм попадала на тържествени събития. Сещате се защо. За нас това бе ужасен период. Ужасен.

Грейнджър кимна и погледна към Янти, но тя разговаряше с Марквета. Не чуваше за какво си говорят.

Херцогинята продължи да се тъпче.

— Последният път, когато сме излизали сред обществото, трябва да е бил… божичко, сигурно преди триста години!

Грейнджър я погледна. Понякога забравяше колко дълго живеят унмерите. Притежаваха естествено дълголетие, но с него можеха да доживеят докъм двеста. Затова се поддържаха с магьоснически методи и различни хитроумни уреди, които носеха върху себе си или бяха имплантирали в телата си. Тъй като херцогинята бе преживяла близо триста години затворена от хаурстафите, най-вероятно принадлежеше към втората група — макар че бе известно, че хаурстафските хирурзи изрязват от телата на унмерите устройствата за удължаване на живота. Грейнджър се зачуди дали нейното е скрито в тялото й. Е, имаше предостатъчно място, където да го имплантират.

Отново погледна към Янти, но и този път не успя да улови погледа й. Изглежда, го избягваше нарочно.

— Пиша книга — каза херцогинята.

— Наистина?

— Искате ли да ви разкажа за нея?

— Не.

Тя спря да яде и го изгледа стреснато. Отвори и затвори уста, после каза:

— Вие сте много груб човек. Трябва да ви предупредя, полковник, че мъжът ми е под покровителството на много важна особа.

— Не съм полковник.

Херцогинята изсумтя.

— Не отричайте, полковник. Радвам се, че дъщеря ви не прилича на вас.

Грейнджър повдигна рамене. Той също се радваше.

В този момент се появи цяла армия от прислужници, натоварени с подноси с храна. Лицето на херцогинята блесна от радост и тя напълно забрави враждебността си. Плесна с ръце и почна да опитва от всичко, което й предлагаха. Върху роклята й се появиха големи петна, които скоро се превърнаха в пътечки. Грейнджър позволи на един от прислужниците да сложи в чинията му парче месо и сушена ябълка. Побутваше ги унило с вилицата. Забеляза, че принц Марквета избира ястия за Янти, която се усмихваше и кимаше всеки път, ала за него не бе тайна, че е неспокойна. Хапваше едва-едва от предложеното.

Херцогинята се оригна. Вече беше пияна.

— Още вино — провикна се тя пискливо и махна на прислужниците. — И донесете още един поднос с пилешки дробчета. — Сега вече и другите гости бяха забелязали поведението й. Някои се навеждаха и я обсъждаха полугласно. Херцогинята, изглежда, не им обръщаше внимание.

— Всичко наред ли е, херцогиньо? — попита Марквета.

— Много е вкусно, ваше височество — отвърна тя. — Всичко е направо чудесно.

— Не съм виждал полковника толкова вглъбен — добави той.

— О, той не е полковник — каза херцогинята и се обърна към Грейнджър. — Нали така, драги? Обикновен човечец, озовал се не там, където му е мястото.

Грейнджър не отговори.

— Тъкмо му разказвах за нашия покровител Фиорел.

Марквета се намръщи и каза с тих предупреждаващ глас:

— Сигурен съм, че уважаемият господин Грейнджър не се интересува от подобни неща.

Грейнджър наостри слух.

Херцогинята обаче, изглежда, не долови намека. Лапна огромна подсладена мръвка и се обърна към Грейнджър.

— Предполагам, че сте чували за Фиорел? Формоменителя? Богът на Котела и Наковалнята? Как го наричаха хората от вашата раса? Баща на сътворението? Приятно е, когато фигура от такъв мащаб реши да ти е покровител.

Грейнджър я изгледа навъсено.

— Имате предвид Фиорел Натрапника.

Тя поклати невярващо глава.

— Как смеете… какво неуважение! Как смеете дори да произнасяте името му! Ще съжалявате за думите си, полковник. Ако Фиорел научи затова, ще… ще ви…

— Казах ти, не съм полковник.

— Говорите ми на „ти“? — Тя го зяпна с пълна уста, после извърна зачервеното си лице към принца и херцога.

— Махнете го, махнете го от мен — извика и го посочи с пръст. — Няма да остана до този ужасен човек и секунда повече!

Кир се надигна.

— Анейси, моля те…

— Свалете го долу при простаците, където му е мястото.

В залата се бе възцарила тишина и всички чуха думите й.

— Анейси! — извика Кир. — Тези хора са наши гости.

Херцогинята го изгледа с бляскав поглед, вирна брадичка, стана, вдигна полите си и тръгна покрай масата, без да каже нищо повече. Слезе забързано по стълбите и мина през огромното помещение, следвана от погледите на присъстващите.

Един слуга й отвори вратата и тя излезе.

Грейнджър обърна глава и видя, че Янти го гледа с поглед, изпълнен с ненавист. Въздъхна и потърка уморено очи.

Празненството продължи още дълги часове. Прислужниците сновяха между масите с плата, отрупани с пушена шунка, купи с горски плодове и чинии с фазани, печени с билки и полети с пикантни сосове. Цялото това изобилие само го дразнеше, но той седеше, заслушан в разговорите и смеховете, и се стараеше да прикрие отегчението и неудобството си. Утре щяха да потеглят за Порт Ел. Беше чул достатъчно от разговора между Марквета и херцога и знаеше, че възнамеряват да използват хаурстафски наемници, за да пратят писмо до империята. Ако беше истина, Янти би могла да убеди принца да ги качи на кораб за Ивънсроум. Най-сетне щяха да се махнат от това проклето място.

Някой зазвъня със звънче и разговорите постепенно утихнаха. Глашатаят със сребристия кафтан се появи отново и се провикна:

— Негова светлост херцог Кир от Вейл!

Кир се изправи, разви навит на руло пергамент, погледна го и се покашля. После заговори:

— Уважаеми гости. Събрахме се тук не само да отпразнуваме нашата свобода и обединението ни, но и да почетем предстоящата коронация на негово височество принц Паулус Марквета, син на крал Йонас Трети от Галеа, известен като Йонас Призователя, Йонас Храбрия и Милостивия, Скитника из безкрайните равнини, и на кралица Грейс Констанс Лаверн от Алдегард, нека вечно почиват в мир.

Спря и вдигна глава.

Глашатаят разбра, че отново е дошъл неговият ред, и се провикна:

— Нека почиват в мир.

Херцогът отново насочи вниманието си към свитъка.

— Коронацията ще се състои в последния ден на есента, в месеца на Рет или Хю Суарин спорен анейския календар, през настоящата 1441 година.

На Грейнджър му се видя странно един унмерски благородник — при това от кралски произход — да използва имперския календар. Но пък вероятно никой от присъстващите не познаваше унмерското летоброене. Техният календар не се използваше от векове.

Херцогът нави свитъка, обърна се и протегна ръка към принца:

— Принц Паулус Марквета.

Младият мъж се надигна. Известно време оглежда гостите със сияещ поглед и закачлива усмивка.

— Скъпи гости — поде накрая. — Да забравим за момент коронацията и да кажем, че днес е повратен момент в историята. Тук сме се събрали не само за да празнуваме моето царстване, а по-скоро началото на два много важни съюза. — Млъкна, за да позволи смълчаната зала да осъзнае думите му. — Първият от тях е връзката между нашите два народа — продължи принцът. — Дълги години ние с вас живяхме под властта на Гилдията, която забогатя чрез шантажи, потисничество и разпространение на лъжи. — Наблегна на последната дума. — Всички ние по един или друг начин пострадахме от хаурстафите. Мнозина бяха затворени и измъчвани в резултат на политическите им машинации. — Огледа присъстващите. — Но най-вече заради тяхната алчност. Алчност, заради която морското равнище наближава критични граници. — Той разпери ръце, сякаш се обръщаше към събралите се с молба. — Сега, когато режимът на хаурстафите падна и те вече не са заплаха за народите, ни чака доста работа. Трябва да спрем покачващото се море преди да стане твърде късно.

— Всеки от нас тук, в тази зала, мечтае за бъдеще, в което нашите два народа ще съществуват във взаимно уважение — завърши принцът. — Заедно ние ще просперираме… тук, в Ел, и по всички останали земи.

Грейнджър се смая, когато чу одобрителни възгласи и дори аплодисменти.

Мир и взаимно уважение? Не разбираха ли, че всичко, което казва Марквета, е чиста проба лъжа? Толкова бързо ли бяха забравили историята? Не хаурстафите, а унмерите бяха отровили моретата. Или вдигаха тази шумотевица, за да прикрият собствения си страх? Спомни си какво му бе казал Хериан в Пертиканската предавателна станция:

„Саламурата никога няма да спре да приижда. И след сто и след милион години, дори когато атмосферата се разреди и изчезне, а тази нещастна планета привлече към себе си луната и небето. Тя ще изпълни вакуума между звездите далеч след като моята раса напусне този свят, а твоята загине. Това не е оръжие, а катализатор — бульонът, от който ще възникне новият космос.“

Унмерите бяха сключили сделка със старите богове — същества, които те наричаха ентропати и които обитаваха угасващата жарава на друг космос. В отчаянието си те бяха помогнали на тези богове да отворят врата между техния свят и този. Саламурата, изтичаща през тази врата, по някаква причина бе ценна за онези богове. Може би я използваха като източник за своята мощ, или за да подготвят идването си. Грейнджър не знаеше. Не им трябваше, за да дишат. Ентропатът, когото бе видял в предавателната станция в Пертика, дишаше въздух. Въпреки това тези същества я ценяха повече от всичко друго. И когато прехвърлеха достатъчно от нея, щяха да я последват, изоставяйки собствената си вселена, за да се настанят в тази.

За да се спасят от геноцида, унмерите бяха пожертвали всичко — и този свят, и тази вселена.

Аплодисментите утихнаха и младият принц отново заговори:

— Но ние сме тук също така и за да отпразнуваме още един съюз — каза той, обърна се и улови ръката на Янти. Тя се изправи и застана до него с пламнало лице.

Нещо в погледа й, в лицето, накара Грейнджър да се напрегне. Откри, че наблюдава случващото се като през мътна пелена от тревога. Изправен на ръба на пропаст, с бушуваща зад гърба му буря и без да е сигурен, че ще успее да запази равновесие още дълго.

Принцът се усмихна.

— Позволете да ви представя Янти Бакър от Ивънсроум, моята годеница и бъдеща кралица на унмерите.

В залата избухнаха възторжени овации. Грейнджър искаше да изтича при нея, да я разтърси за раменете и да извика: „Обезумя ли?“ Да го погледне, за да види този въпрос в очите му. Но тя продължаваше да стои до принца и да се опитва да избегне погледите на всички в залата. Изглеждаше като малко виновно дете.

На Грейнджър му призля. Понечи да се изправи.

Може би заради виното, топлината, или от умора, ала краката му отказаха да се подчинят преди да е изминал и две крачки. Олюля се, протегнал ръце към Янти, и тя се дръпна инстинктивно.

В този момент го улови нечия силна десница. Грейнджър видя пред себе си лицето на принца.

— Пазете силите си, сър — каза Марквета. — Няма и ден откакто свалихте бронята.

— Нищо ми няма — изръмжа Грейнджър и се опита да се освободи.

Но Марквета продължаваше да го стиска.

— Боя се, че ви преуморихме. Трябва да полежите, да си починете, да свикнете със сегашното си състояние. — Улови Грейнджър за лакътя и го поведе през подиума, като прогони с жест слугите, които дотичаха да му помогнат. Грейнджър забеляза сред мъглата на собствената си слабост и негодувание лицето на херцог Кир. Старецът го наблюдаваше внимателно, вероятно следеше реакцията му.

— Какво искате от нея? — почти извика Грейнджър.

— Искам наследник, полковник Грейнджър. Можете ли да си представите унмерско дете с нейните сили?

— Значи я използвате?

— Тя е щастлива, полковник. Защо и вие да не се радвате заради нея?

— Защото знам какви измамници сте! Не ви е грижа за нея! Вие сте лъжци — всичките.

Марквета се намръщи. Стисна Грейнджър за ръката и сякаш го прониза там с жило. Когато го пусна, Грейнджър усети, че му тече кръв.

— Извинете — каза Марквета, загледан в раната, която бе причинил. — Разместих част от кожата. Липса на концентрация, съжалявам. Понякога забравям колко сте податливи на декреация вие хората.

Грейнджър се наведе към младия мъж и изръмжа в ухото му:

— Ако направиш нещо лошо на дъщеря ми, ще те убия!

Марквета се разсмя.

— Така ли смятате? Полковник Грейнджър, мисля, че умът ви е пострадал от онзи паразитиращ меч. С всеки час той увеличава властта си над вас. Не изпитвате ли непреодолимо желание да отидете и да си го вземете? Да почувствате тежестта му в ръката си? Смятате ли обаче, че това желание е ваше собствено? След седмица или месец вие ще сте само призрак, принуден да изпълнява всяка прищявка на меча. И с нищо не може да ви се помогне.

— Ще го унищожа.

— Мечът няма да ви позволи.

— Тогава ще унищожа себе си.

— Вие май не разбирате. — Младият принц го погледна в очите. — Вижте се. Мечът вече ви държи във властта си. Не можете да избягате от неизбежното. Този меч вече не ви принадлежи. Вече вие му принадлежите.

Грейнджър не отговори. Знаеше, че принцът казва истината. Не би искал да унищожи енергобронята, нито пъкления меч, който заплашваше да го погълне. Дори в този момент всяка негова фибра жадуваше оръжието да е при него. Беше готов да му се подчини изцяло.

— Може би бихте могли да се преборите с него — каза Марквета, — ако не бяхте спали толкова дълго.

Грейнджър изсумтя, после попита:

— Нарочно ли ме държахте заспал?

— Но ви събудих като подарък за Янти — отвърна Марквета. — Тя седмици наред седеше до леглото ви. Искаше да научите за нашия брак. Отчаяно искаше да се… — той се усмихна — да се гордеете с нея. — Изгледа Грейнджър с присвити очи. — Можете ли да направите поне това за нея, преди да умрете?