Алън Камбъл
Изкуството на лова (1) (Книга Втора от Хрониките на Гробарите)

Пролог

Войникът отиде в отсрещния край на двора и седна там в калта, за да гаврътне последните глътки ром и да помисли какво го е довело в тази ужасна дупка в последното утро на отредените му дни. Приседна на един празен сандък за снаряди, ала оттук не виждаше надалече заради ниската стена от глинени тухли. Пясъчната буря бушуваше от заранта и очилата му бяха толкова надраскани, че вече бяха почти безполезни. През тях различаваше само смътни очертания, загърнати в червеникава пелена. Единствено мътният слънчев диск му помагаше да се ориентира. Висеше горе като чумен фенер. Не можеш да се сражаваш в подобно време, защото просто не виждаш какво се приближава към теб.

Което може би беше за предпочитане.

В двора отзад се чуваше гласът на командира, който издаваше заповеди. Пълнеха оръдията с пирони, извадени от дървения навес на южната стена на двора, ако въобще имаше някаква полза от това. Приседнал на сандъка, войникът загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. Стори му се подходяща метафора за сутрин като тази. За миг му хрумна, че би могъл да се опита да измъдри някакви стихове, с които да опише преживяванията си. Да ги надраска на глинената стена, та когато дойдат други хора, да знаят какво се е случило в пустинята Адад Году. Но бързо прогони тази мисъл. Приличаше на нещо, което би направил унмерски войник. Да напише стихове. Да остави някакъв завет. Вместо това отпи глътка ром и изплю храчка, примесена с пясък. Пясъкът проникваше навсякъде — в храната, в напитките, дори под кожените дрехи. Неизбежен като времето.

Войникът въздъхна. Ето какво става, когато имаш твърде много време за мислене и не си се натряскал достатъчно, за да позамацаш мислите. Надигна манерката, ала спря тъкмо преди да отпие от нея.

Беше забелязал някакво движение в аления сумрак. Тялото му се напрегна. Ръката му неволно посегна към сабята. Дали пък…?

Ето там.

Видя го отново. Но този път се успокои. Самотна фигура — лъконосец, вероятно някой наемник на кралица Ария, изгубил се в бурята. Непознатият беше висок, загърнат с вълнено наметало и нахлузил ниско качулката, за да запази очите си от заслепяващия пясък. Доближи глинената ограда и я прескочи със завидна лекота. После тръгна спокойно към войника.

— Какво става в Джабанин? — попита войникът и му подаде манерката.

Лъконосецът сведе поглед към манерката, но не протегна ръка да я вземе. Носеше бял лък, издялан от драконово ребро, и много красив причудлив колчан — черен стъклен цилиндър, изписан с рунически знаци.

— Не идвам от Джабанин — рече той.

— Мислех, че всички минават през Джабанин.

Непознатият не отговори.

— Какво пък, това обяснява защо си тук — изсумтя войникът. — Сигурно не си чул новините.

— Какви новини?

— По-добре си пийни, приятелю — посъветва го войникът, — защото, боя се, че току-що се озова на най-отвратителното и опасно място в целия свят. — И отново подаде манерката на непознатия.

— Да си видял едно странно същество?

Войникът премигна учудено. След това бавно отпусна манерката.

— Ти знаеш? Знаеш за Араш и Марквета?

— Зная, че магьосникът на Йонас Марквета е призовал едно от съществата, които вие наричате древни богове. Зная, че е имало два сблъсъка край селото, което спомена. И зная, че сега то се е отправило насам.

Войникът не сваляше очи от него.

— И затова ли дойде тук?

Лъконосецът кимна.

— Последният човек, с когото ми е писано да разговарям — въздъхна войникът, — се оказа безумец. — Отпусна рамене и отново надигна манерката. — Допреди три дни си мислех, че ще спечелим тази война. Че ще сложим край на злощастното унмерско управление. Край на две десетилетия робство. — Погледна лъконосеца, но не можеше да разгледа лицето му под качулката. — Знаеш ли, че са ме продавали два пъти? Два пъти за три години, на двама различни господари, като вторият беше жена. — Унесе се в спомени за тези времена. — И когато хаурстафският флот пристигна в Лосото, не можах да повярвам. Не вярвах, че тези побъркани вещици могат да вършат нещата, за които твърдят хората. После го видях с очите си. — Той се усмихна. — Бяха две жени, по-скоро момичета. Видях ги как покосиха цели два отряда унмерски войници — заедно с командирите и придружаващите ги магьосници. Видях как всички тези въоръжени до зъби мъже се гърчат безпомощно по улиците на столицата, неспособни да мислят, мъчат се да си поемат въздух под тежестта на телепатичната атака. — Поклати глава. — А бяха само две малки момичета.

Лъконосецът продължаваше да го гледа.

— Когато прогониха унмерите от Лосото, а някои натикаха в гетата им, си помислих, че това е краят — продължи войникът. — Хаурстафското надмощие над унмерите бе равно на унмерското над нас. — Отново отпи от манерката. — Не очаквах войната да се проточи. — Поклати глава. — Но сега вече е очевидно, че негодниците нарочно са протакали нещата, бягали са и са се крили. Печелили са време за подлите си планове. Достатъчно време, за да могат да призоват това… нещо.

— Войната още не е свършила.

Войникът го погледна намръщено.

— Ако това, което дочухме, е вярно, трябва вече да е приключила. Защото унмерите имат на своя страна божество.

— Богиня — уточни лъконосецът. — А боговете могат да бъдат повалени — също като хората.

Войникът се закашля и поклати глава.

— Знаеш ли колко много самароли имаше Марквета? Но нищо не постигнаха. Чул ли си какво стана там? Знаеш ли какво язди тази твоя богиня?

— Ентропично чудовище.

— Какво? — Войникът сбърчи вежди. — Не бих го нарекъл така. — Веждите му потрепваха, докато разглеждаше изправения мъж. — Ей, човече, ти така и не каза откъде си. Опитвам се да позная по говора ти. Чувал съм го някъде и преди, но…

Млъкна, защото внезапно над воя на вятъра се появи нов звук. Двамата извърнаха глави на северозапад. Отначало звукът бе слаб, като екот на вятър в пуста пещера или сред щръкнали скали — далечно равномерно туптене, като че ли някой удря земята с огромна пръчка. Скоро към него се присъедини нов звук, по-висок и тънък — сякаш вятърът се бе усилил.

Войникът допи рома, изтупа прахоляка от ръцете си и се изправи малко неуверено. В другия край на двора се мяркаха силуетите на неговите другари — сновяха напред-назад.

— Е, това ще да е — каза войникът.

Лъконосецът кимна.

— Да. Това същество може да подчинява ентропията на волята си. Бурята е неговият глас. Хората, които избива, стават неговите зъби. И когато ги оголва, ще е за да вселява ужас в сърцата ви. Не му позволявай, инак чудовището, което язди, ще те докосне. И така ще те обрече на цяла вечност невъобразими ужаси.

— Нямам намерение да се ръкостискам с тази гадост. Затова си имаме топове и далекобойни оръдия.

— Топовете и оръдията не могат да му сторят нищо.

— Ами много жалко — изсумтя войникът. — Защото освен тях друго нямаме.

— Ако питаш мен — каза лъконосецът, — най-умното е да си плюеш на петите и да избягаш.

Войникът изсумтя отново. Загреба нова шепа пясък и разтвори пръсти, наблюдаваше как блещукащият прах се сипе надолу.

— Не ми плащат, за да бягам — рече той. — А и тази пустиня ми омръзна. Ще ми се най-сетне да се случи нещо. Ти какво смяташ?

Лъконосецът се извърна, сякаш се готвеше да отговори, ала вниманието му бе приковано към далечното трополене. Бум. Бум. Бум. Изглежда, бавно се усилваше. Също и придружаващото го пищене. Сега вече по-скоро приличаше на какофония от викове и писъци.

— Какво е това? — попита войникът.

С бързо и ловко движение лъконосецът свали от рамото си оръжието и вдигна капака на колчана. Откъм черния цилиндър долетя остър пукот и въздухът наоколо се завихри и се стрелна към отвора, повличайки със себе си пясък и прахоляк.

Войникът погледна втренчено колчана, после вдигна очи към непознатия.

— Най-сетне се сетих къде съм чувал такъв говор.

Лъконосецът избра една стрела от колчана. На мястото на острието имаше метална капачка.

— Ти какъв си? — попита го войникът. — Саботьор?

— Трябва да направим нещо за тази буря — отвърна лъконосецът, бръкна под наметалото си и извади предмет с размер на пестник. Приличаше на колба от кехлибарено стъкло, в която бе натъпкан миниатюрен механизъм. Сред зъбчатите колела и жичките се виждаше стъкленица с течност. Той затвори капака на колчана и въздухът над него се успокои.

Лъконосецът допря колбата до върха на стрелата и я завинти. След като се увери, че е здраво закрепена, постави стрелата на тетивата и вдигна лъка към небето. Тетивата иззвънтя и стрелата литна право в небесата.

Само миг по-късно облаците над тях засияха от взрива на причудливия механизъм. Малко след това долетя приглушен тътнеж.

— Ако ви е останал барут — каза мъжът, — погрижете се да го покриете.

Още докато произнасяше тези думи от небето заваляха първите едри капки.

Войникът осъзна, че е бил свидетел на унмерска магия. Говорът на лъконосеца бе като този на мъжете и жените, които го бяха притежавали.

Небето се разцепи от светкавици, последвани от нови гръмовни тътнежи. И внезапно дъждът се усили — превърна се в потоп. Дрехите на двамата подгизнаха, пясъкът под краката им стана на мътна кал, водата плющеше по глинената стена.

Дъждът прочисти въздуха.

Сега вече войникът различаваше ясно другарите си, приклекнали около оръдията. Бяха покрили дулата и затворите им с чували и платнища — дори с шлемове, щитове и капаци от сандъци. С всичко, което им бе попаднало. Пехотинците бяха налягали край стената, стиснали пушки и лъкове и загледани към пустинята.

Небето бе изпълнено с надвиснали буреносни облаци, които носеха със себе си дъжд и пронизващ леденостуден вятър. Дъждът се стелеше на талази, зад завесата му проблясваха трепкащи светлини. На юг стърчаха червеникави дюни и криволичещи пясъчни възвишения, като вени върху старческа ръка. Тъкмо оттам, през полето, право към позицията им се носеше същество, родено от кошмари.

На външен вид малко наподобяваше пещерна мечка или огромно куче — имаше тъпоноса муцуна върху яки плещи, — но беше много по-голямо от който и да било звяр на този свят. Нямаше козина, плътта му бе бледа като на труп, но набраздена от странни бръчки и покрита с безброй рани и охлузвания. Вървеше на четири крайника и въртеше глава наляво и надясно, сякаш душеше за плячка. Сияещите му зъби святкаха в сумрака. Изглежда, нямаше очи. Откъм него долиташе някакъв зловещ звук — хор от викове и писъци, като от изпитващи неистови страдания хора.

На закрепеното на гърба на това чудовище седло седеше бледокожа жена с дълга черна коса, която се вееше зад нея като шал. Носеше сребриста броня от безброй метални брънки — толкова гладка и лъскава, че хвърляше отблясъци при всяко нейно движение. В едната си ръка държеше юздите на чудовището, а в другата стискаше камшик, от чийто връх изскачаха нащърбени електрически мълнии.

— Унмерите я наричат Дюна — обясни лъконосецът, като надвика крясъците и виковете, идещи откъм чудовището. — Кралица на царството на тръните и на поне още три други по-малки измерения. Дъщеря е на формоменителя Фиорел, когото някои са кръстили Баща на сътворението и Бог на Котела и Наковалнята. Тези, които се боят да я назоват по име, й казват Глинената господарка, защото се твърди, че баща й я изваял от кал, а сетне я хвърлил в пещта, която бумтяла в зората на времето. Но не се заблуждавай. Тя не е нито родена от пещта, нито е господарка. Тя е ентропат. И чудовището, което язди, не е смъртно създание. Това е Агарот, още една от бащините й твари. То е непобедимо, неумолимо и вечно — и подобно на своя творец притежава способността да приема всякакви материални форми.

— Ентропат?

— Съществата, които наричате стари богове. Фиорел и Дюна са ентропати.

— Какво търси тя тук? — попита войникът.

— Влече я войната — обясни лъконосецът. — Вероятно магьосниците на Марквета са сключили с нея сделка. Нямам представа. Каквито и да са причините за появата й, баща й не знае, че е в това измерение. Преместването между техния космос и нашия изисква огромно количество енергия, а ентропатите не могат да си позволят да пилеят ограничените си резерви. Фиорел не би й позволил да дойде тук само за да задоволи страстта си към разрушение.

— Откъде знаеш всичко това?

Лъконосецът отметна качулката си назад и избърса капките дъжд от лицето си. Беше унмер — смъртноблед, с остри сурови черти, дълъг тесен нос и изпъкнало чело. Кожата и косата му бяха бели като сол, но очите му, проницателни и умни, като че горяха със зловещ вътрешен пламък. Войникът веднага го позна.

— Конквилас! — възкликна той. — Ти си лорд Аргусто Конквилас!

Конквилас предателят. Повелителят на дракони, който бе изменил на сънародниците си заради любовта си към Ария, хаурстафската кралица, чиито магьосници наскоро бяха сложили край на десетилетията унмерска власт. Ария Ефирната — живият призрак, — толкова могъщ телепат, че можеше да къпе ума си в мислите и сънищата на милиони. Вероятно бе научила от своите шпиони за появата на Дюна.

— Отдавна мечтая да изляза на лов за Арагот — призна Конквилас и отново отвори колчана. Въздухът се завихри и нахлу със свистене и вой в него.

Междувременно богинята Дюна и нейното чудовище се бяха приближили достатъчно, та войниците да могат да ги разгледат. Повечето от тях си дадоха сметка срещу какво са изправени, свалиха оръжия и нададоха отчаяни вопли.

Огромното пристъпващо към тях чудовище бе съставено изцяло от телата на тези, които бе убило. Крайниците му бяха покрити с усти, лица, части от брони, мечове и щитове. Гигантска маса от метал и плът. Ала телата, които го изграждаха, не бяха мъртви. Стотици избити войници гледаха с изцъклени очи от коленете и раменете му, тракаха със зъби или крещяха.

— Как се ловува подобно нещо? — попита войникът.

— С лък и стрела — отвърна Конквилас. Нагласи стрелата, вдигна лъка и се прицели. Върхът на стрелата бе пращяща черна точка, която сякаш всмукваше въздуха.

Вакуумна стрела?

Войникът бе чувал за подобни магьоснически изобретения. Разправяха, че били изработени точно сто и единайсет подобни стрели. Сто и една от тях били изгубени безвъзвратно, изстреляни през света или пратени в небесата. Една имало в двореца на императора на Златното царство Джи-Кай. Взел я от пиратски вожд, като дал за нея една десета от империята си — район с размерите на малка страна. Другите девет държал Конквилас.

И една от тях в момента бе насочена към чудовището в пустинята.

Конквилас пусна стрелата и тя литна, придружена от пукот и дъжд от черни и бели искри.

Попадна точно в главата на чудовището и изчезна. Макар че не виждаше какво става, войникът предположи, че ще пробие черепа на зловещото създание и ще излети от другата страна. После ще продължи вечно да следва същата траектория — през Аламските планини на далечния хоризонт и нататък, към безкрайната пустош на небето, докато не стигне до края на космоса и не се прехвърли отвъд него.

Чудовището нададе оглушителен рев, извърна глава към тях и оголи зъби. Сега вече и чуждоземната кралица, Дюна, дъщерята на Фиорел, също насочи вниманието си към войника и неговия спътник. Размаха камшика над главата си и от надвисналите облаци към него се стрелнаха светкавици.

— Ще ми се обидиш ли, ако реша да избягам? — попита войникът.

— Ти си човек — отвърна Конквилас.

— Мислех, че вакуумната стрела може да спре всекиго.

Лъконосецът не откъсваше поглед от Дюна и нейното чудовище. Агарот бе истински водовъртеж от помръдващи трупове и метал — огромна надаваща вопли машина, която се извисяваше над песъчливата равнина и ниските шубраци. Гигантските му копита се забиваха дълбоко в калната почва, докато се приближаваше към тях с обезпокоителна бързина.

Конквилас изстреля нова стрела. Тя профуча над глинената стена и уцели приближаващия се звяр. Този път мина през гърдите, където — вероятно — трябваше да се намира сърцето. Но и сега поражението остана без последствия. Земята се тресеше — Агарот се носеше към тях с нарастваща бързина.

Войникът погледна към колчана. Странно, но му се стори, че вътре има повече от девет стрели.

— Колко такива имаш? — попита той.

— Достатъчно — отвърна Конквилас, извади поредната стрела и я нагласи на тетивата.

— Не знаех, че са останали толкова много на този свят.

Конквилас прати трета стрела към богинята и нейното чудовище и улучи звяра в лявото око. Агарот изрева и блъсна въздуха с копито, но дори не забави ход. Сега, когато ги деляха не повече от триста метра, другите войници откриха огън с топовете и оръдията. Въздухът се изпълни с дим, земята се тресеше.

— Събирам ги — отбеляза Конквилас.

— Стрелите? Отвъд края на света?

Конквилас отново вдигна вежди.

— За щастие извън пределите на космоса времето не съществува — обясни той. — Вакуумните стрели винаги са там. — Изстреля четвърта стрела, сетне пета и шеста в бърза последователност, но всяка преминаваше през чудовището, без да му причини вреда. Конквилас се намръщи. — Въпреки това не е чак толкова лесно да ги взема. Понякога ми отнема стотици години да ги намеря, затова не обичам да ги пилея напразно.

— Колко ти останаха?

Лъконосецът свали лъка, втренчил поглед в приближаващия се противник. Дюна и чудовището бяха само на двеста метра от тях. Повечето от останалите войници в двора бяха зарязали оръдията и бягаха назад въпреки нарежданията на командирите да останат по местата си. Конквилас не обръщаше внимание на царящата наоколо суматоха. Вниманието му бе насочено към врага.

— Изглежда, Агарот няма мозък и жизненоважни органи — промърмори той. — Не е живо същество в смисъла, който познаваме. Но ако е абстрактно творение, би трябвало да е формиран с волята на своя ездач. И там се крие проблемът. Ако искам да го унищожа, боя се, че това ще породи тежки последствия. Трябва ми време, за да потърся по-добро решение.

Бръкна в джоба на подплатената си туника, извади сребърна свирка и я наду. Не последва звук, поне такъв, какъвто войникът очакваше да чуе.

Но чу крясъците, които скоро изпълниха небето.

— Дракони! — извика той.

Крилатите змии навярно бяха дебнали над гръмоносните облаци. Бяха три, огромни чудовища с метални шлемове с рога и шипове и тъмни метални брони, скриващи люспестата им кожа. Истински бойни дракони — ако въобще бе имало други. И сега, по заповед на Конквилас, те се стрелнаха от небето право към приближаващия се противник.

— Да’ле не кустол — прошепна Конквилас. — Не кустол.

— Какво значи това? — попита войникът.

— Да действат внимателно.

Единият дракон свърна на запад, разперил огромните си криле, а другите два продължиха да се спускат. Кръжаха и често меняха позицията си. В последният миг вторият дракон се дръпна встрани, а третият се метна към кралицата, протегнал грамадните си черни нокти, за да я изтръгне от седлото.

Дюна размаха камшика към небето и последва ослепителен блясък. Докато се носеше срещу спускащия се дракон, камшикът се удължи поне сто пъти.

Пукот.

Камшикът посече тялото на дракона и го разполови от шията до опашката. Двете парчета паднаха сред облак кръв и оставиха грамадно червено петно в пясъка зад кралицата; крилете на дракона все още потрепваха конвулсивно.

Като видяха какво стана с техния другар, другите два дракона нададоха писъци.

Богинята размаха триумфално камшика над главата си. Той цепеше въздуха като светкавица. Тя дръпна юздите, чудовището под нея се завъртя, доближи падналия дракон и почна лакомо да поглъща останките му.

Нови писъци отекнаха в небето и двата оцелели дракона се стрелнаха от север — летяха толкова ниско, че ноктите им дращеха земята.

И в този миг Агарот започна да се променя.

— Боже милостиви! — провикна се войникът. — Какво става?

Докато поглъщаше драконовата плът, ентропичното чудовище започна да расте. И докато растеше, променяше формата си. Главата му се издължи, отпред се показа муцуна, пълна с черни зъби. От черепа му израснаха заострени уши. Копитата се превърнаха в нокти. Шията му се издължи и се замята над земята като огромна змия. От гърба му щръкнаха перковидни израстъци, тялото му се покри с полупрозрачни люспи.

— Прилича на дракон! — ахна войникът.

За не повече от сто удара на сърцето Агарот се превърна в зловещо подобие на крилатата змия. Размаха ципестите си криле и се издигна във въздуха. Около него се надигна вятър, носещ облаци прах и шубраци над земята.

Бойните дракони на Конквилас не се поколебаха нито за миг, а се нахвърлиха върху чудовището със зъби и нокти.

— Не кустол! — извика Конквилас.

Но беше твърде късно. Още щом доближиха ездачката и зловещото творение под нея ги сполетя ужасна участ. Ентропичното чудовище ги погълна. В един миг драконите и чудовището бяха вкопчени в свирепа борба, в следващия драконите изчезнаха в туловището. Войникът мярна безпомощно пърхащи червени криле, прощално помахване на опашка… и след миг около богинята имаше само празно пространство.

А Агарот продължаваше да расте. От раменете му се подадоха две шии с глави и зинали пасти, тракащи с черни зъби. Той извърна облещените си очи към мъжете в двора.

— По дяволите! — изруга войникът.

— Бягай — каза Конквилас.

— Ами ти?

Дюна и чудовището се носеха над земята към тях. Войникът успя да различи в предните крайници на Агарот човешки останки, кости и ципи от дракон. Разкривени от ужас лица гледаха света около тях и надаваха отчаяни викове. А зад гърба на чудовището се бе образувала истинска стена от пясък, бушуваща пустинна буря.

Сега вече побягнаха не само войниците, но и техните командири, ала Дюна, изглежда, дори не ги забеляза. Тъмните й очи бяха втренчени в Конквилас.

А той само повдигна вежди.

— Дъще на Фиорел! — провикна се ловецът. — Спри или ще умреш!

Чудовището изви надолу криле, блъсна въздуха и забави полет. Трите му шии се гърчеха като дебели люспести змии, от устата му излизаше зловещо съскане. Възседналата го Дюна отметна глава и се разсмя.

Имаше бледа кожа и изумително красиво лице, с изящно извити вежди, ала въпреки всичко видът й вселяваше ужас. В очите й нямаше нищо човешко — само сурова и необуздана нечовешка мощ. Бронята й бе като лъскаво огледало, плътно прилепнала, оформяща малките й гърди. Камшикът й пукаше непрестанно и оставяше във въздуха тъмни струйки дим. Косата й се вееше назад като копринено погребално було, повдигано от ветрове, каквито сякаш нямаше в този свят. Ръката, стискаща лъка на седлото, бе татуирана с мънички руни, наподобяващи кървави бразди. Между тях имаше още драскотини, като че се бе опитвала да разчеше мястото с надписите. На лявата си ръка носеше пръстен, който изглеждаше изработен само от бяла светлина.

Менящото формата си чудовище сведе глава към Конквилас.

— Предупреждавам те, Дюна — каза със спокоен глас Конквилас.

— Още не е късно да помолиш за милост — отвърна тя. — Коленичи и склони глава и тогава може би ще сложа край на живота ти, вместо да го продължа. — Изплези език, сякаш опитваше вкуса на въздуха. — Но успехът на молбата ти ще зависи от това доколко си успял да ме забавляваш, лорд Конквилас.

— Нямам сметки за уреждане с теб, Дюна. Но ти не бива да си в това измерение. Прибери се у дома, инак не ми остава друго освен да те спра.

Агарот размърда криле.

— Щом ме има на този свят, значи имам и това право — възрази Дюна. — Силата, която притежавам, ми го дава. И защо си мислиш, че можеш да ме спреш, Конквилас?

— Защото ще те прострелям смъртоносно.

Тя се усмихна.

— А после баща ми ще ме направи отново и ще изпепели този свят заради постъпката ти. Този разговор взе да ми омръзва, стрелецо.

— Фиорел няма да унищожи този свят — възрази Конквилас. — Склонен съм да вярвам, че има планове за него.

Тя повдигна вежди.

— Склонен си да вярваш?

Агарот продължаваше да се приближава. Скоро щяха да са в обсега на камшика.

— Освен това си мисля, че ако умреш, той няма да те създаде наново — добави Конквилас. — Той не те обича, Дюна. Дразни се от похотта ти. А и с идването си тук си изложила на риск твърде много от твоя вид.

Изведнъж лицето й се разкриви в гневна гримаса.

— Как смееш?! — извика тя. — Ти… един простосмъртен! Ти… — Тя се задави и изръмжа. — Как смееш да ме поучаваш? Аз съм богиня!

И размаха бича, за да порази лъконосеца.

Конквилас пусна стрелата.

Тя изсвистя, улучи Дюна точно между очите и мина през главата й. Войникът я чу да свисти в небето нататък. Миг след това богинята рухна по очи върху извития лък на седлото.

Без волята й да поддържа формата му, Агарот се разпадна на съставните си части. Истински потоп от кости, драконова плът и трупове се посипа по земята.

Войникът гледаше зяпнал от почуда.

— Ти я уби!

— Беше твърде самоуверена да смята, че няма да го направя.

— Уби божество!

— Ентропат — уточни Конквилас. — Но млад и не особено силен. Аз самият съм доста по-стар от Дюна.

— Но тя е дъщеря на съзидателя!

Конквилас кимна и призна:

— Да. Малко е неудобно.

Войникът не можеше да откъсне поглед от тялото на богинята сред останките от драконови черва и трупове на войници, избити при обсадата на Араш — хора, най-сетне намерили покоя на смъртта.

— Какво според теб ще направи Фиорел? — попита той.

— Не зная какво ще направи — отвърна Конквилас, втренчил поглед в лъка си. — Фиорел е ужасен заядливец. Сигурно има планове за този свят и вероятно и за мен. Може да се опита да ми види сметката още утре, или след триста години. Или просто да забрави за случката. Дюна винаги му е създавала проблеми.

— Нима вярваш, че ще си затвори очите пред това, което направи?

Конквилас сви рамене и отвърна:

— За всеки случай ще си събера стрелите.