Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (8)

Седма глава

Матю знаеше, че това не е правилно в мига, в който устните им се срещнаха. Защото нищо не би могло да се сравни някога със съвършенството на Дейзи в неговите ръце. Той беше съсипан за цял живот. Господ да му е на помощ, не го интересуваше.

Устата й беше мека и гореща, като слънчева светлина, като белия пламък на сърцевината на дърво. Тя ахна, когато той докосна долната й устна с върха на езика си. Ръцете й бавно се вдигнаха към раменете му, след което той усети пръстите й на тила си, плъзгаха се в косата му и не му позволяваха да се отдръпне. Вече нищо не можеше да го накара да спре.

Тръпка премина през пръстите му, когато обхвана изящната извивка на челюстта й в отворената рамка на ръката си, леко повдигайки лицето й нагоре. Вкусът на устата й, сладък и неуловим, захрани глад, който заплашваше да излезе от контрол… той претърси влажната коприна отвъд устните й, по-дълбоко, по-силно, докато тя започна да диша бавно и дълбоко, и тялото й се отпусна срещу неговото.

Накара я да усети колко е по-силен, по-тежък, притисна с мускулестата си ръка гърба й, разтвори крака, за да я държи между силните си дълги бедра. Горната част на тялото й беше стегната от подплатен корсет с връзки. Той бе почти пометен от дивашкото желание да свали корсета и подплатата, и да открие нежната плът отдолу.

Вместо това зарови пръсти във вдигнатата й с фуркети коса, дръпна я назад и тежестта на главата й се отпусна в неговата длан, разкривайки бледата й шия. Той затърси пулса, който бе видял по-рано, устните му се спуснаха леко по тайната пътека от нерви под кожата й. Когато стигна до едно чувствително място, усети вибрацията на потиснатия й стон срещу устата си.

Значи това беше да правиш любов с нея, помисли си той замаяно… сладкото потръпване на нейната плът, когато влезеше в нея, задъханото й дишане, безпомощните звуци, които напираха в гърлото й. Кожата й, топла и женствена, ухаеше на чай и пудра, и на лек дъх на сол. Той намери устата й отново, отвори я, ровейки във влажната коприна, топлина и интимен аромат, който го подлудяваше.

Тя трябваше да се съпротивлява, но налице беше само отстъпчивост и още мекота, които го караха да преминава всички граници. Започна да плячкосва устата й с дълбоки, въртеливи целувки, карайки тялото й да се движи ритмично срещу неговото. Почувства как краката й се разтварят под роклята й и бедрата му се наместиха между тях. Тя се гърчеше от невинно желание, лицето й разцъфтя с цвета на късни летни макове. Ако беше разбрала какво точно иска той от нея, щеше да направи повече, отколкото да се изчерви. Щеше да припадне на място.

Откъсвайки уста от нейната, Матю притисна лице към главата й.

— Мисля — произнесе той накъсано, — че това прекратява всички въпроси за това дали ви намирам за желана, или не.

Дейзи събра сила да се извърти в хватката му, взирайки се невиждащо в редиците книги с кожени подвързии пред нея. Малките й ръце се подпряха на махагоновата полица, докато се мъчеше да успокои ритъма на дишането си.

Матю застана зад нея, протегна се да покрие ръцете й със своите. Тесните й рамене се стегнаха срещу гърдите му, когато потърси нежния ръб на ухото й.

— Недейте — каза тя пресипнало и се отдръпна от него.

Матю не можеше да спре. Следвайки движението на главата й, той заби нос в пухкавата извивка на тила й. Пусна едната й ръка, за да сложи дланта си върху откритата кожа над деколтето й, точно над гърдите. Свободната ръка на Дейзи се вдигна и притисна още по-силно ръката му, сякаш комбинираните им усилия бяха необходими, за да обуздаят биенето на неразумното й сърце.

Матю напрегна всичките си мускули срещу непреодолимия порив да я грабне и да я занесе на близката кушетка. Искаше да я люби, да се зарови в нея, докато горчивите спомени се разтворят в нейната сладост. Но този шанс бе откраднат от него много преди да се срещнат.

Той нямаше какво да й предложи. Неговият живот, неговото име, неговата самоличност… всичко това беше илюзия. Той не беше мъжът, за когото тя го мислеше. И бе само въпрос на време тя да разбере.

За свое разочарование, той осъзна, че несъзнателно е стиснал ръка в полата й, сякаш готвейки се да я повдигне. Сатенът се разсипа в блестящи вълни между пръстите му. Помисли си за тялото й, обвито във всичките тези одежди и връзки, и нечестивото удоволствие да я съблече гола. Да разчертае тялото й с уста и пръсти, научавайки всяка извивка и вдлъбнатина, всяко скрито местенце.

Загледан в ръката си, сякаш принадлежеше на някого другиго, Матю разтвори пръстите си един по един, докато жълтият сатен се свлече. Той обърна Дейзи към себе си, взирайки се в наситените кафяви дълбини на очите й.

— Матю — произнесе тя пресипнало.

За първи път се обръщаше към него по име. Той се опита да скрие реакцията си.

— Да?

— Начинът, по който се изразихте по-рано… не казахте, че няма да се ожените за мен при никакви обстоятелства… Казахте, че не можете. Защо?

— Тъй като няма да се случи — каза той, — причините са без значение.

Дейзи се намръщи, устните й се изкривиха по начин, който го накара да копнее да ги целуне.

Но не стори нищо такова, а се отдръпна, за да я пусне да си тръгне.

Подчинявайки се на мълчаливия сигнал, тя понечи да направи крачка.

Но когато ръката й се блъсна в него, Матю я хвана и внезапно тя отново се озова в прегръдките му. Той не можеше да се спре, целуваше я, сякаш му принадлежеше, сякаш беше вътре в нея.

Това е, което изпитвам към теб, каза й той с пламенни целувки. Това е, което искам. Почувства новото опъване на крайниците й, позна възбудата й и осъзна, че може да я докара до кулминация още сега, тук, ако бръкне под роклята й и…

Не, възпря се сам. Това бе стигнало прекалено далеч. Давайки си сметка колко близко е да изгуби контрол, Матю откъсна устата си от нейната с тих стон и отблъсна Дейзи от себе си.

Тя излетя мигновено от библиотеката. Краят на жълтата й рокля се повлече след нея, извивайки се около вратата, преди да изчезне, както последният лъч слънце се плъзва зад хоризонта.

И Матю се запита безрадостно как ще общува с нея нормално отсега нататък.

* * *

Беше почитана традиция за господарката на едно провинциално имение да се държи като лейди Щедрост към арендаторите и местните селяни. Това означаваше да оказва помощ и да дарява необходими неща като храна и дрехи на онези, които се нуждаят най-много. Лилиан досега беше изпълнявала задълженията си с желание, но нейното състояние го правеше невъзможно.

Въпросът Мерседес да направи това вместо нея не стоеше — Мерседес беше прекалено дразнеща и нетърпелива при такива задачи. Тя не обичаше да е между болни хора. Караше възрастните да се чувстват неудобно и нещо в тона й неотменно предизвикваше плача на бебетата.

Заради това Дейзи беше логичният избор. Дейзи нямаше нищо против деня за посещения. Тя обичаше да кара теглената от пони количка сама, да разнася пакети и буркани, да чете на тези, които имаха влошено зрение, и да събира новини от селяните. И което беше още по-добре, неофициалният характер на задължението означаваше, че не се налага да се облича модерно или да се притеснява за етикета.

Имаше и друга причина Дейзи да е доволна от ходенето до селото… това я държеше заета и далеч от къщата, така че да може да фокусира мислите си върху нещо друго, освен Матю Суифт.

Бяха минали три дена от онази ужасна салонна игра и нейните последици — а именно: да бъде целувана до полуда от Матю. Сега той се държеше с нея както винаги, хладно и вежливо.

Дейзи почти можеше да повярва, че е било сън, с изключение на случаите, когато беше близо до Суифт, тогава нервите й започваха да хвърлят искри, а стомахът й се вдигаше и спускаше рязко надолу като пияно врабче.

Искаше й се да обсъди това с някого, но щеше да е прекалено унизително, а и някак й приличаше на предателство, макар да не знаеше към кого точно. Единственото, което знаеше, беше, че нищо не й се струваше правилно. Не беше спала добре и в резултат беше несръчна и разсеяна през деня.

С мисълта, че може да е болна, Дейзи отиде при икономката и й описа състоянието си, след което получи лъжица отвратително рициново масло. То не й помогна ни най-малко. А най-лошото беше, че тя не можеше да задържи съзнанието си върху своите книги. Четеше едни и същи страници отново и отново, без да успеят да я заинтригуват.

Дейзи нямаше представа как да се оправи. Но си мислеше, че ще е добре да престане да мисли за себе си и да направи нещо за някого другиго.

Тя излезе късно сутринта в голямата открита каруца, теглена от едно яко кафяво пони, на име Хубърт. Каруцата беше натоварена с китайски буркани, пълни с храна, топове бархет, пити сирене, овнешко с ряпа, бекон и чай, и бутилки портвайн.

Посещенията като цяло бяха доста приятни, селяните изглежда се радваха на веселото присъствие на Дейзи. Някои от тях я разсмиваха, когато подигравателно описваха как е било в старите дни, когато майката на лорд Уестклиф е ходела при тях.

Овдовялата графиня беше раздавала даровете си с неохота, очаквайки огромна проява на благодарност. Ако реверансите на жените не били достатъчно дълбоки, графинята питала кисело дали коленете им не са схванати. Тя очаквала също така да се консултират с нея какви имена да дават на децата си и ги инструктирала какви трябва да бъдат възгледите им върху религията и хигиената. И нещо още по-вбесяващо — графинята носела храната, смесена в някакъв миш-маш, месо, зеленчуци и сладкиши, всичко наблъскано в една и съща кутия.

— Колко приятно — възкликна Дейзи, слагайки бурканите и топовете с плат върху масата. — Ама че проклета вещица! Точно като във вълшебните приказки… — И тя разказа на децата с драматичен тон за Хензел и Гретел, като ги накара да се кискат и да пищят под масата, поглеждайки я изотдолу с радост.

В края на деня Дейзи беше изпълнила цяла една тетрадка с бележки… ще може ли да се намери специалист, който да прегледа отслабналите очи на стария господин Хърнсли, ще може ли да се даде още едно шише от тоника на икономката срещу храносмилателните проблеми на господин Блънт…

Обещавайки, че ще предаде всички въпроси директно на лорд и лейди Уестклиф, Дейзи се качи във вече празната каруца и се насочи към Стоуни Крос парк.

Вече почти се бе здрачило, дъбовете и кестените хвърляха дълги сенки по непавирания път, извеждащ от селото. Тази част от Англия все още не беше обезлесена, за да захрани флотата и фабриките, които никнеха в големите градове. Горите бяха още девствени и като от друг свят, пресечени от коларски пътища, полускрити от надвисналите клони, обрасли с листа. В събралата се сянка дърветата бяха обвити в пара и мистерия, като воини-пазители на свят на друиди, вълшебници и еднорози. Една кафява сова се плъзна над пътя, като нощна пеперуда в потъмняващото небе.

Пътят беше тих, като се изключи тракането на колелата на каруцата и чаткането на подкованите копита на Хубърт. Дейзи хвана здраво поводите, когато понито ускори. Хубърт изглеждаше неспокоен, въртеше глава от една страна на друга.

— Кротко, момче — успокояваше го Дейзи, забавяйки насила хода му, когато осите на каруцата затрополиха по неравния път. — Не харесваш гората, така ли? Не е нужно да се притесняваш — скоро ще излезем на открито.

Въртенето на кончето продължи, докато растителността се разреди и листакът отгоре изчезна. Те навлязоха в сух отъпкан коловоз, заобиколен от едната страна от гора, и ливада от другата.

— Ето, нервно пони — каза Дейзи весело. — Няма от какво да се страхуваш, видя ли?

Както се оказа, увереността й е била прибързана.

Тя чу няколко силни пропуквалия откъм гората, чупене на клони и съчки. Хубърт стана неспокоен, обръщайки глава към звука. Силно животинско грухтене накара косъмчетата върху тила на Дейзи да настръхнат.

Господи боже, какво беше това?

С изненадваща внезапност от прикритието на гората към тях се втурна огромен, тежък силует.

Всичко се случи за Дейзи прекалено бързо, за да разбере. Тя хвана поводите, когато Хубърт се дръпна напред с паникьосано цвилене, каруцата затрополи и заподскача, сякаш беше детска играчка.

Дейзи се опита да се задържи на седалката, но когато каруцата хлътна в един дълбок коловоз, тя направо беше изхвърлена от возилото. Хубърт продължи да препуска лудешки, докато Дейзи се приземи на коравата земя с изненадваща сила.

Дъхът й изскочи и тя се задави и задиша хрипливо. Стори й се, че някакво едро животно, чудовище, се носи към нея, но звукът от изстрел процепи въздуха и ушите й писнаха.

Смразяващ животински писък… и после нищо.

Дейзи се опита да седне, но се пльосна тежко по корем, когато дробовете й се сгърчиха. Сякаш гръдният й кош беше хванат в менгеме. Имаше чувството, че ще повърне, но мисълта колко щеше да е неприятно, бе достатъчна, за да я накара да държи стомаха си на място.

В един миг тътенът на копита — няколко чифта — накара земята да завибрира под бузата на Дейзи. Най-после способна да си поеме въздух, тя се подпря на лакти и вдигна брадичка.

Трима ездачи — не, четирима — галопираха срещу нея, копитата вдигаха облаци прах по пътя. Един от мъжете скочи от коня си, преди още той да е спрял, и се втурна към нея бързо.

Дейзи примига изненадано, когато той се отпусна на колене и в същия миг я повдигна. Главата й падна върху ръката му и тя се хвана, че гледа замаяно в тъмното лице на Суифт.

— Дейзи. — Това беше тон, какъвто никога не бе чувала от него преди, грапав и неотложен. Държейки я в едната си ръка, той прокара другата по тялото й, за да провери бързо за наранявания. — Боли ли ви?

Дейзи се опита да обясни, че просто си е изкарала въздуха.

— Добре — каза той. — Не се опитвайте да говорите. Дишайте бавно. — Усетил как се е притиснала към него, той я премести в ръцете си. — Облегнете се на мен. — Ръката му мина по косата й, отхвърляйки назад падналите върху лицето й кичури. Леки тръпки разтърсиха крайниците й и той я притисна по-близо към себе си. — Спокойно, миличка. Отпуснете се. Сега сте в безопасност.

Дейзи затвори очи, за да скрие учудването си. Матю Суифт шепнеше нежности и я държеше в коравите си, силни ръце, а костите й сякаш се топяха като бучка захар в чай.

Годините лудешки боричкалия и игри с братята й бяха научили Дейзи да се възстановява бързо от падане. При други обстоятелства тя вече щеше да е скочила и да е изтупала праха от себе си. Но всяка просмукала от удоволствие клетка в тялото й се опитваше да запази момента колкото е възможно по-дълго.

Нежните пръсти на Матю я погалиха отстрани по лицето.

— Погледнете ме, скъпа. Кажете ми къде ви боли.

Миглите й потрепнаха и се вдигнаха нагоре. Лицето му беше точно над нейното. Докато изключителните му сини очи я държаха, тя се почувства така, сякаш се носеше по вълни от цвят.

— Имате хубави зъби — каза му тя уморено, — но знаете ли, очите ви са още по-хубави…

Суифт се намръщи и прокара палец по скулата й. Докосването му накара кожата й да порозовее.

— Можете ли да ми кажете името си?

Тя примига срещу него.

— Забравили сте го?

— Не, искам да знам дали вие не сте го забравили.

— Не съм чак толкова глупава, че да забравя името си — каза тя. — Казвам се Дейзи Бауман.

— Кога е рожденият ви ден?

Тя не можа да потисне усмивката си.

— Няма как да знаете, дори да ви кажа погрешната дата.

— Рожденият ви ден — настоя той.

— Пети март.

Устните му леко се извиха.

— Не си играйте игрички, палавнице.

— Добре. Дванайсети септември. Откъде знаете рождения ми ден?

Вместо да отговори, Суифт погледна нагоре и се обърна към придружителите си, които се бяха събрали около тях.

— Зениците й са с нормален размер — каза той. — Вниманието й е устойчиво. Няма и счупени кости.

— Слава богу. — Гласът на Уестклиф.

Поглеждайки над широките рамене на Матю Суифт, Дейзи видя зет си да стои над тях. Господин Мардлинг и лорд Ландриндън също бяха тук със състрадателни изражения.

Уестклиф държеше пушка в ръката си. Той се отпусна на колене до нея.

— Тъкмо се връщахме от следобеден лов — каза графът. — Беше чист късмет, че се появихме точно когато бяхте нападната.

— Бих се заклела, че беше диво прасе — каза Дейзи учудено.

— Но няма как да е — отбеляза лорд Ландриндън с покровителствен смях. — Въображението ви се движи по-бързо от вас, мис Бауман. В Англия няма диви прасета от стотици години.

— Но аз видях… — започна Дейзи оправдателно.

— Всичко е наред — прошепна Суифт, стягайки хватката си. — Аз също го видях.

Изражението на Уестклиф беше мрачно.

— Мис Бауман не греши напълно — каза той на Ландриндън. — Имали сме проблеми с избягали домашни прасета, които след това подивяват. Миналия месец един коняр беше нападнат от едно такова.

— Искате да кажете, че току-що съм била нападната от ядосано прасе? — попита Дейзи, като се опитваше да седне. Суифт подпря гърба й с ръка и я придърпа към себе си. — На хоризонта проблесна последен лъч слънчева светлина и за миг я заслепи. Извръщайки лице, Дейзи усети брадичката на Суифт да се докосва до косата й.

— Не се ядосвайте — каза Уестклиф, говорейки за прасето. — Диви са, затова са опасни. Домашните прасета, пуснати на свобода в дивата природа, могат лесно да станат агресивни и доста едри. Бих казал, че това, което видяхме току-що, тежи най-малко триста паунда.

Суифт помогна на Дейзи да се изправи на крака, като я подпираше в силното си тяло.

— Бавно — прошепна той. — Замаяна ли сте? Гади ли ви се?

Дейзи се чувстваше съвсем добре. Но беше толкова приятно да стои тук с него, така че каза задъхано:

— Може би малко.

Ръката му се вдигна към главата й, накланяйки я нежно към твърдото му рано. Температурата й се покачи, когато почувства покровителствената му прегръдка, чудесната монолитност на тялото му. И всичко това от Матю Суифт, най-неромантичния мъж, когото познаваше.

Досега това посещение в селото поднасяше една изненада след друга.

— Аз ще ви върна обратно — произнесе Суифт в ухото й. Кожата й настръхна от удоволствие. — Мислите ли, че можете да яздите пред мен?

В какъв безпорядък беше станало всичко, помисли си Дейзи, когато почувства безсрамна тръпка на очакване от перспективата. Тя можеше да се облегне назад в прегръдката му, докато я носеше към коня си, можеше да се отдаде тайно на една-две фантазии. Например да си представя, че е авантюристка, отвлечена от дързък смел злодей…

— Боя се, че това не би било особено мъдро — намеси се със смях лорд Ландриндън. — Като се има предвид ескалацията на отношенията между двама ви…

Дейзи пребледня, мислейки си първоначално, че той говори за онзи горещ момент в библиотеката. Но нямаше начин Ландриндън да знае. Тя не беше казала на никого, а Суифт мълчеше като риба по отношение на частния си живот. Не, Ландриндън трябва да имаше предвид тяхното съревнование на играта на боулинг навън.

— Мисля, че ще е по-добре аз да придружа мис Бауман до вкъщи — каза Ландриндън, — за да предотвратя всеки шанс за насилие.

Дейзи хвърли поглед към усмихващото се лице на виконта и й се прииска той да млъкне. Тя отвори устни да възрази, но Суифт отговори преди нея:

— Може би сте прав, лорде.

О, по дяволите. Дейзи се почувства раздразнена и кисела, когато Суифт я отдалечи от топлия приют на тялото си.

Уестклиф огледа групата с мрачно изражение.

— Аз ще трябва да намеря животното и да го ликвидирам.

— Не заради мен, надявам се — каза Дейзи разтревожено.

— На земята има кръв — отвърна графът. — Животното е ранено. По-хуманно е да го убия, отколкото да го оставя да се мъчи.

Господин Мардлинг тръгна да вземе собствената си пушка, като каза нетърпеливо:

— Ще дойда с вас, графе!

Междувременно лорд Ландриндън се беше качил на коня си.

— Подайте ми я — каза той на Суифт, — а аз ще ви я върна благополучно в къщата.

Суифт насочи лицето на Дейзи нагоре и извади една бяла кърпичка от джоба си.

— Ако продължавате да се чувствате замаяна, когато се приберете вкъщи — каза той, внимателно избърсвайки мръсните петна от лицето й, — ще изпратя за доктор. Разбрахме ли се?

Въпреки маниера му да се държи с превъзходство, в погледа му имаше неуловима нежност, което накара Дейзи да иска да се сгуши в сакото му и да се притисне до сърцето му.

— И вие ли се връщате — попита тя, — или ще останете с лорд Уестклиф?

— Ще се движа непосредствено след вас. — Прибирайки кърпичката отново в джоба си, Суифт се наведе и я повдигна с лекота. — Дръжте се за мен.

Дейзи обви ръце около врата му, китката й тръпнеше там, където се притискаше срещу горещата кожа на тила му и хладните копринени къдрици на косата му. Той я понесе, сякаш беше лека като перце, гръдният му кош беше солиден като скала, дъхът му лек и равен срещу страната й. Кожата му лъхаше на слънце и на зеленина. Тя едва се сдържаше да не зарови нос във врата му.

Изумена от силата, с която я привличаше, Дейзи остана мълчалива, когато Суифт я повдигна към лорд Ландриндън, яхнал един дорест кон. Виконтът я настани пред себе си, където ръбът на седлото потъна в бедрото й.

Ландриндън беше красив мъж, елегантен и тъмнокос, с тънки черти. Но усещането за ръцете му около нея, жилавият му гръден кош, ароматът му… нещо не беше правилно. Стискането на ръката му отстрани на кръста й беше чуждо и досадно.

Доплака й се от безсилие, когато се запита защо не може да пожелае него, вместо мъжа, който беше неподходящ за нея.

* * *

— Какво стана? — попита Лилиан, когато Дейзи влезе в салона Марсдън. Тя се беше облегнала на канапето с един вестник. — Изглеждаш така, сякаш те е прегазил файтон.

— Всъщност, имах сблъсък с едно прасе с лоши маниери.

Лилиан се усмихна и остави настрана вестника.

— За кого говориш?

— Не говоря метафорично. Наистина беше прасе. — Сядайки на близкия стол, тя разказа на сестра си за злополучното приключение, представяйки го в хумористична светлина.

— Наистина ли си добре? — попита загрижено Лилиан.

— Напълно — увери я Дейзи. — И Хубърт е добре. Пристигна в конюшнята по същото време, по което и ние с лорд Ландриндън.

— Било е късмет.

— Да, добре стана, че Хубърт успя да намери пътя за вкъщи…

— Не, не проклетото пони. Говоря за ездата ти с лорд Ландриндън. Не че те окуражавам да гледаш на него като на евентуален съпруг, но от друга страна…

— Той не беше човекът, с когото исках да се прибера. — Дейзи заби очи в калните петна по полата си и се зае да маха един конски косъм от финия муселинен плат.

— Човек не може да те обвинява за това — каза Лилиан. — Ландриндън е приятен, но по-скоро безвреден. Сигурна съм, че би предпочела да се върнеш с господин Мардлинг.

— Не — каза Дейзи. — Много съм доволна, че не се наложи да се връщам с него. Онзи, с когото исках да се прибера, беше…

— Не. — Лилиан затисна ушите си. — Не го казвай. Не искам да чувам това!

Дейзи я изгледа мрачно.

— Наистина ли го мислиш?

Лилиан направи физиономия.

— По дяволите… — промърмори тя. — Гръм и мълнии.

— Когато бебето се роди — каза Дейзи с лека усмивка, — наистина ще трябва да престанеш да използваш този неприличен език.

— Тогава ще си дам пълна свобода, докато той не се роди.

— Сигурна ли си, че ще е син?

— По-добре да е, тъй като Уестклиф се нуждае от наследник, а аз не смятам да преживявам отново подобно нещо. — Лилиан разтърка с длани уморените си очи. — Тъй като остава единствено Матю Суифт — каза тя нацупено, — предполагам, че той е човекът, с когото си искала да се върнеш.

— Да. Защото… той ме привлича. — Беше облекчение да го изрече на глас. Гърлото на Дейзи, което до този момент беше стегнато, най-после се отпусна и й позволи да си поеме дълга, бавна глътка въздух.

— Физически, имаш предвид?

— Както и по всякакъв друг начин.

Лилиан притисна буза към ръката й, която се беше свила в юмрук с изпъкнали кокалчета.

— Затова ли, защото татко го иска за зет? — попита тя. — Надяваш се така да спечелиш одобрението му?

— О, не. По-скоро татковото одобрение би ме накарало да съм против господин Суифт. Не се старая да му угодя… знам много добре, че е невъзможно.

— Тогава не разбирам защо искаш мъж, който е толкова откровено неподходящ за теб. Ти не си луда, Дейзи. Импулсивна, да. Романтична, със сигурност. Но си също така практична и достатъчно интелигентна, за да разбираш последиците от обвързване с него. Мисля, че проблемът е, че си отчаяна. Ти си последната от нас, останала неомъжена, и когато татко ти даде този идиотски ултиматум…

— Не съм отчаяна!

— Щом обмисляш да се омъжиш за Матю Суифт, бих казала, че това е знак за безкрайно отчаяние.

Дейзи никога не бе обвинявана, че е избухлива… тази черта винаги бе свързвана с Лилиан. Но възмущението закипя в гърдите й като чайник и тя трябваше да се бори, за да не му позволи да се пръсне.

Погледът към издутия корем на сестра й й помогна да се успокои. Лилиан се справяше с много нови неудобства и несигурност. Сега и Дейзи добавяше към проблема.

— Не съм казала, че искам да се омъжа за него — отвърна Дейзи. — Просто искам да разбера повече за него. Като например що за човек е. Не виждам вреда в това.

— Но няма да разбереш — възрази Лилиан твърдо убедена. — Точно там е проблемът. Той няма да ти покаже кой е в действителност, ще те излъже. Умението му в живота е да разбира какво искат хората и да им го фабрикува, всичко това за негова полза. Виж как се накара да заприлича на сина, който татко винаги е искал. Сега ще се престори, че е мъжа, когото ти винаги си искала.

— Той не може да знае… — опита се да каже Дейзи, но Лилиан я прекъсна, без да я е грижа, разпалена до такава степен, че не можеше да разсъждава рационално.

— Той не се интересува от теб, от сърцето и ума ти, от личността, която си… той иска да контролира дяловете в компанията и те вижда като начин да ги получи. Разбира се, опитва се да те накара да го харесаш… ще те очарова до деня на сватбата, когато ще разбереш, че всичко това е било илюзия. Той е точно като татко, Дейзи! Ще те смачка, или ще те превърне в някой като майка. Това ли е животът, който искаш?

— Разбира се, че не.

За първи път в живота си Дейзи осъзна, че не може да говори с по-голямата си сестра за нещо важно.

Имаше толкова много неща, които искаше да каже… че не всичко, което Матю Суифт е казал и направил, може да е било пресметнато. Че той можеше да настоява да я вземе върху своя кон, но вместо това я беше предал на Ландриндън, без да възрази. Искаше й се да сподели също, че Суифт я е целунал и че е било страхотно, и колко много я притеснява то.

Но нямаше смисъл да се спори, когато Лилиан беше в едно от тези настроения. Само щяха да се въртят в кръг.

Мълчанието се разгъна като задушаващо одеяло.

— Е? — поиска да знае Лилиан. — Какво ще правиш?

Ставайки, Дейзи се зае да изтърка калта по ръцете си и каза мрачно:

— Като начало мисля, че ще е най-добре да си взема една вана.

— Знаеш какво имам предвид!

— Какво искаш да направя? — попита Дейзи с любезност, която накара Лилиан да се намръщи.

— Кажи на Матю Суифт, че е отвратителен гадняр и че няма шанс, по дяволите, някога да се омъжиш за него!