Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (3)

Втора глава

Трябва да беше залитнала леко, защото той се пресегна към нея и пръстите му я хванаха за горната част на ръката.

— Господин Суифт — задъхано произнесе тя, като отстъпи инстинктивно назад.

— Щяхте да паднете в кладенеца. Елате с мен.

Хватката му беше нежна, но неумолима, когато я дръпна на няколко метра от плискащата се вода. Разстроена, че я водят като отклонила се от ятото гъска, Дейзи се вцепени срещу него. Някои неща, помисли си тя мрачно, не се променяха. Матю Суифт доминираше както винаги.

Тя не можеше да спре да го гледа. Господи боже, никога не бе виждала такава трансформация през живота си. Бившата „торба кокали“, както Лилиан го бе описала, се беше превърнала в едър, преуспял мъж, излъчващ здраве и сила. Той беше облечен в елегантен костюм, скроен по-свободно от силно вталените преди мъжки силуети. Дори така лекотата, с която падаше платът, не скриваше силните мускули отдолу.

Промяната в него беше не само физическа. Зрелостта му придаваше ореол на безочлива самоувереност, вид на човек, който познава себе си и своите способности. Дейзи си спомни, когато той за първи път беше дошъл при баща й… тогава беше кокалест опортюнист в скъпи, но лошо прилягащи дрехи, и очукани обувки.

— Това ви е старият Бостън — бе казал баща й снизходително, когато старите обувки предизвикаха коментар сред семейството. — Правят чифт обувки или сако, които да траят вечно. Икономията за тях е религия, независимо от размера на фамилното състояние.

Дейзи се измъкна от хватката на Суифт.

— Променили сте се — каза тя, като се опитваше да се съвземе.

— А вие не — отвърна той. Беше невъзможно да се каже дали забележката трябваше да означава комплимент, или критика. — Какво правите при кладенеца?

— Аз… Мислех… — Дейзи затърси напразно разумно обяснение, но не можа да измисли нищо. — Това е кладенец на желанията.

Изражението му беше сериозно, но в живите му сини очи проблесна подозрение, сякаш тайно се забавляваше.

— И го приемате за достоверно, както виждам?

— Всички местни идват тук — сопна се Дейзи. — Това е легендарно кладенче на желанията.

Той я гледаше по начин, който тя винаги бе мразила, попивайки всичко, без да остави и една подробност да му се изплъзне. Дейзи усети, че страните й стават горещи под внимателния му поглед.

— Вие какво си пожелахте? — попита той.

— Лично е.

— Като ви познавам — каза той, — може да е всичко.

— Не ме познавате — сряза го Дейзи. Идеята баща й да я даде на мъж, който имаше до такава степен превратна представа за нея… беше лудост. Женитбата с него би била своего рода бизнес размяна на пари и задължения. На разочарование и взаимно презрение. А и беше напълно сигурно, че той не е привлечен от нея повече, отколкото тя от него. Такъв мъж не би се оженил никога за момиче като нея, ако не ламтеше за компанията на баща й.

— Може би не — призна Суифт. Но думите прозвучаха фалшиво. Очевидно си мислеше, че знае точно коя е и каква е. Погледите им се срещнаха, преценяващи и предизвикващи.

— Като заговорихме за поверията за кладенеца на желанията — каза Суифт, — не обичам да пропускам добра възможност. — Той бръкна в джоба си, порови за кратко и извади голяма сребърна монета. Беше минало цяла вечност, откакто Дейзи за последен път бе виждала американски пари.

— Смята се, че трябва да хвърлите топлийка — каза тя.

— Нямам топлийка.

— Това са пет долара — изгледа го невярващо Дейзи. — Няма да ги хвърлите, нали?

— Не ги хвърлям. Правя инвестиция. По-добре ми кажете правилната процедура за измисляне на желания… иначе парите ще са пропилени.

— Подигравате ми се.

— Напълно сериозен съм. И тъй като никога преди не съм го правил, всеки съвет е добре дошъл. — Той почака за отговора й, и когато стана ясно, че такъв няма да има, в едното ъгълче на устата му се появи намек за усмивка. — Ще хвърля монетата, независимо от всичко.

Дейзи се прокле. Макар да беше ясно, че й се подиграва, тя не се сдържа. Едно желание не бе нещо, което трябва да се пропилява, особено едно петдоларово желание. По дяволите!

Тя отиде до кладенеца и каза отсечено:

— Първо задръжте монетата в длан, докато се стопли.

Суифт застана до нея.

— А после?

— Затворете очи и се концентрирайте върху това, което искате най-много. — Тя пусна една презрителна нотка в гласа си. — Желанието трябва да бъде лично. Не може да се отнася до нещо като сливане на предприятия или банково кредитиране.

— Наистина мисля за други неща, не за бизнес.

Дейзи му хвърли скептичен поглед и той я удиви с кратка усмивка.

Беше ли го виждала някога, преди да се усмихва? Може би веднъж или два пъти. Имаше смътен спомен за такъв случай, когато лицето му беше толкова мрачно, че единственото, което беше получила, бе впечатление за бели зъби, фиксирани в гримаса, която имаше малко общо, с каквото и да е чувство за добро настроение. Но тази усмивка тук беше леко изкривена, което я правеше обезоръжаваща… изблик на топлина, която я накара да се зачуди що за човек се крие под сериозната му външност.

Дейзи беше безкрайно облекчена, когато усмивката изчезна и лицето му възприе обичайното каменно изражение.

— Затворете очи — напомни му тя. — Изхвърлете всичко от съзнанието си, освен желанието.

Тежките му мигли трепнаха и се отпуснаха надолу, давайки й шанс да го наблюдава, без той да се взира в нея. Това не беше лице, с което едно момче би се чувствало приятно… чертите бяха прекалено изрязани, носът — прекалено дълъг, челюстта — упорита.

Но Суифт най-после беше пораснал и отговаряше на външността си. Строгите ъгли на лицето му бяха смекчени от екстравагантни черни мигли и широка уста, която намекваше за чувственост.

— А сега какво? — промърмори той, без да отваря очи.

Вперила очи в него, Дейзи бе ужасена от импулса, който я прониза… да пристъпи по-близо и да изследва загорялата кожа на страните му с пръсти.

— Когато образът се закрепи в съзнанието ви — успя да каже тя, — отворете очи и хвърлете монетата в кладенеца.

Клепачите му се вдигнаха и разкриха очи, сияйни като огън, вкаран в синьо стъкло.

Без да поглежда към кладенеца, той хвърли монетата право в центъра му.

Дейзи осъзна, че сърцето й е започнало да бие по същия начин, както когато беше чела най-сензационните пасажи от „Сгодяването на Пинелъпи“, в които една девица беше пленена от ужасен злодей, който я беше заключил в кула, докато тя се съгласи да се откаже от своето целомъдрие.

Дейзи знаеше, че романът е глупав, още докато го четеше, но това ни най-малко не намали удоволствието й. И тя перверзно се бе разочаровала, когато Пинелъпи се оказа спасена от предстоящото озлочестяване от един скучен златокос герой, Реджиналд, който не беше и наполовина толкова интересен, колкото злодея.

Разбира се, перспективата да бъде заключена в кула без никакви книги не беше никак примамлива за Дейзи. Но заплашителните монолози на злодея за красотата на Пинелъпи и неговото желание към нея, покварата, която той й налагаше, бяха доста интригуващи.

Беше просто обикновен лош късмет, че Матю Суифт изглеждаше като красивия престъпник от въображението й.

— Какво си пожелахте? — попита тя.

Едното ъгълче на устата му се изви.

— Лично е.

Дейзи се намръщи, когато разпозна ехото на собствените си думи от преди малко. Забелязвайки сламената си шапка на земята, тя отиде да я вдигне. Имаше нужда да избяга от присъствието му, което я караше да се чувства неловко.

— Връщам се в къщата — каза тя през рамо. — Приятен ден, господин Суифт. И приятна разходка!

За неин ужас с няколко дълги крачки той се озова до нея.

— Ще ви придружа.

Тя отказа да го погледне.

— Бих предпочела да не го правите.

— Защо не? Отиваме в една и съща посока.

— Защото предпочитам да вървя, без да говоря.

— Тогава ще мълча. — Лицето му не трепна.

Решавайки, че е безполезно да спори, при положение, че твърдо е решил, Дейзи стисна здраво устни. Пейзажът — ливадата, гората… бяха точно толкова красиви, както преди, но радостта й от тях бе изчезнала.

Не беше изненадана, че Суифт игнорира възраженията й. Без съмнение той си представяше брака им в същата светлина. Нямаше да има значение какво иска тя, или какво моли. Той щеше да помита желанията й и да настоява всичко да става по неговия начин.

Сигурно си мислеше, че е отстъпчива като дете. С вродената си арогантност може би дори смяташе, че ще му е благодарна, задето е благоволил да се ожени за нея. Тя се запита дали би се затруднил да й направи предложение. По всяка вероятност щеше да хвърли пръстен в скута й и да й нареди да си го сложи.

Докато разходката продължаваше мрачно, Дейзи се бореше с желанието да хукне. Краката на Суифт бяха много по-дълги и на всеки нейни две крачки той правеше една. Възмущението се надигна и се събра на буца в гърлото й.

Това беше символ на бъдещето й, тази разходка. Тя можеше само да се бъхти напред, знаейки, че независимо колко далече стигне или колко бързо върви, няма да може да му избяга.

Накрая вече не издържа.

— Вие ли дадохте идеята на баща ми? — избухна тя.

— Каква идея?

— О, не ме гледайте отвисоко — каза тя раздразнено.

— Знаете отлично какво имам предвид.

— Не, не знам.

Явно настояваше да играят игрички.

— Сделката, която сте сключили с баща ми — каза тя. — Искате да се ожените за мен, за да можете да наследите компанията.

Суифт спря толкова внезапно, че при други обстоятелства, това щеше да я разсмее. Изглеждаше така, сякаш се е блъснал в невидима стена. Дейзи също спря, скръсти ръце пред гърдите си и се обърна да го погледне.

Изражението му беше объркано.

— Аз… — Гласът му прозвуча дрезгаво и се наложи да прочисти гърлото си, преди да може да заговори отново. — Не знам за какво говорите, по дяволите.

— Не знаете ли? — неуверено попита Дейзи.

Значи предположенията й са били погрешни — баща й все още не бе съобщил на Суифт плана си.

Ако човек можеше да умре от унижение, Дейзи щеше да е издъхнала на място. Току-що беше претърпяла най-големия провал в живота си. Единственото, което оставаше, беше Суифт да каже, че никога не би се съгласил на перспективата да се ожени за момиче, което на всички балове подпира стената, защото никой не иска да танцува с него.

Шумоленето на листата и чуруликането на птиците изглеждаше магическо в тишината, която последва. Макар да бе невъзможно да прочете мислите на Суифт, Дейзи предположи, че в момента бързо прехвърля в ума си възможности и заключения.

— Баща ми говореше, сякаш всичко е уредено — каза тя. — Помислих си, че сте го обсъждали по време на последното му идване в Ню Йорк.

— Никога не ми е споменавал подобно нещо… Мисълта да се оженя за вас не ми е минавала през ума. И нямам амбиция да наследя компанията.

— Вие нямате нищо, освен амбиция.

— Вярно е — каза той, гледайки я внимателно. — Но нямам нужда да се оженя за вас, за да подсигуря бъдещето си.

— Баща ми явно си въобразява, че ще се възползвате от шанса да му станете зет. Че храните към него голяма обич.

— Научих много от него — дойде предвидимо предпазливият отговор.

— Не се и съмнявам. — Дейзи се скри зад намръщено изражение. — Научил ви е на толкова много уроци, че ви е помогнал в света на бизнеса. Но никой няма да ви помогне в бизнеса на живота.

— Не одобрявате бизнеса на баща си — по-скоро установи Суифт, отколкото попита.

— Да, заради начина, по който той отдава сърцето и душата си на него, и игнорира хората, които го обичат.

— Но това ви осигурява лукс — отбеляза той. — Включително възможността да се омъжите за британски аристократ.

— Не търся лукс! Никога не съм искала друго, освен спокоен живот.

— Да си седите в библиотеката и да четете? — допусна Суифт закачливо. — Да се разхождате в градината? Да се радвате на компанията на приятелите си?

— Да!

— Книгите са скъпи. Както и хубавите къщи с градини. Да ви е хрумвало, че някой трябва да плаща за спокойния ви живот?

Този въпрос беше толкова близо до обвинението на баща й, че е паразит, че Дейзи трепна.

Когато Суифт забеляза реакцията й, изражението му се промени. Той започна да казва нещо друго, но Дейзи го прекъсна остро:

— Не е ваша грижа как живея живота си и кой плаща за него. Вашето мнение не ме интересува и нямате право да ми го натрапвате.

— Имам, ако бъдещето ми е свързано с вашето.

— Не е!

— Говоря хипотетично.

Ох, Дейзи мразеше хора, които се впускаха в семантични подробности, когато спореха.

— Нашият брак никога няма да е нещо друго, освен хипотетичен — каза му тя. — Баща ми ми даде срок до края на май да намеря някого, за когото да се омъжа… и аз ще го направя.

Суифт се вгледа в нея с внимателен интерес.

— Мога да предположа какъв мъж търсите. Русокос, аристократ, чувствителен, с весел нрав и с предостатъчно свободно време за джентълменски занимания…

— Да — прекъсна го Дейзи, учудена как беше успял да направи описанието да изглежда толкова глупаво.

— Така си и мислех. — Самодоволството в гласа му опъна нервите й до крайност. — Единствената възможна причина момиче с вашата външност да изкара три сезона, без да се сгоди, е, че сте поставили невъзможно високи стандарти. Не искате нищо по-малко от перфектния мъж. Затова баща ви насилва нещата.

Вниманието й моментално се разсея при думите „момиче с вашата външност“, които бяха прозвучали сякаш е голяма красавица. Решавайки, че коментарът може да е направен единствено, за да задълбочи сарказма, Дейзи усети как температурата й се повишава.

— Не се стремя да се омъжа за перфектния мъж — произнесе тя през стиснати зъби. За разлика от по-голямата си сестра, която ругаеше с поразителна лекота, тя установи, че й е трудно да говори, когато е ядосана. — Знам, че такова нещо не съществува.

— Тогава защо не сте намерили някой, при положение, че дори сестра ви успя да си хване съпруг?

— Какво искате да кажете с „дори сестра ми“?

— „Оженете се за Лилиан, ще получите милион“ — Обидната фраза беше предизвикала толкова подигравки във висшите кръгове на манхатънското общество. — Защо мислите никой от Ню Йорк не предложи брак на сестра ви, въпреки голямата й зестра? Тя е най-лошият кошмар на всеки мъж.

Гледай ти.

— Сестра ми е бижу и Уестклиф прояви добър вкус, като го разпозна. Той можеше да се ожени за всяка, но пожела тъкмо нея. А вие само посмейте да повторите мнението си пред графа! — Дейзи се завъртя и се понесе по пътеката с възможно най-голямата скорост, която малките й крачета позволяваха.

Суифт я настигна с лекота, беше пъхнал небрежно ръце в дълбоките си джобове.

— Края на май… — унесено произнесе той, без ни най-малко задъхване. — Малко по-малко от два месеца. Как ще си намерите съпруг за това време?

— Ще застана на ъгъла на улицата с плакат, ако трябва.

— Искрено ви пожелавам да успеете, мис Бауман. Във всеки случай, не съм сигурен, че искам да съм победителят само поради липса на друг.

— Няма да сте победителят поради липса на друг! Нека ви уверя, мистър Суифт, няма на света нещо, което да ме накара да се съглася да ви стана съпруга. Съжалявам бедната жена, за която ще се ожените — не мисля, че някой заслужава да има такъв студен, самодоволен педант за съпруг…

— Почакайте. — Тонът му се смекчи до нещо, което можеше да е началото на помирение. — Дейзи…

— Не произнасяйте името ми!

— Права сте. Беше неуместно. Моля за извинение. Това, което искам да кажа, мис Бауман, е, че не е нужно да бъдете враждебна. Изправени сме пред проблем, който е с големи последици и за двама ни. Очаквам да се държим цивилизовано достатъчно дълго, за да намерим приемливо решение.

— Има само едно решение — каза Дейзи мрачно — и то е да кажете на баща ми, че категорично отказвате да се ожените за мен при каквито и да било обстоятелства. Обещайте ми го и ще се опитам да се държа цивилизовано с вас.

Суифт спря на пътеката, което накара Дейзи също да спре. Обръщайки се към него, тя вдигна очаквателно вежди. Господ знае, че за него нямаше да е трудно да даде обещание предвид по-раншното си изказване. Но той я изгледа с дълъг, неразгадаем поглед, ръцете му още бяха пъхнати в джобовете, тялото му напрегнато в тишината. Изглеждаше, сякаш се ослушва за нещо.

Погледът му се плъзна по нея, откровено преценявайки я, и в очите му имаше странен блясък, който я накара да изтръпне до мозъка на костите. Гледаше я, помисли си тя, като тигър в очакване. Тя отвърна на погледа му, отчаяно опитвайки се да разгадае работата на ума му и успявайки да дешифрира намек за веселие и озадачаващ глад. Но глад за какво? Определено не за нея.

— Не — каза той меко, сякаш на себе си.

Дейзи поклати глава озадачено. Устните й бяха сухи и тя трябваше да ги навлажни с върха на езика си, преди да заговори. Ядосваше я, че погледът му проследи този момент.

— Това „не“ какво трябваше да означава… „Не, няма да се оженя за вас“? — попита тя.

— Това беше „не“ в смисъл на… „Не, не ви обещавам да не го правя“.

След тези думи Суифт мина покрай нея и продължи към къщата, оставяйки я да се препъва след него.

* * *

— Опитва се да те тормози — каза Лилиан с отвращение, когато Дейзи й разказа цялата история по-късно през деня. Те седяха в частния салон на втория етаж на селската къща с двете си най-добри приятелки, Анабел Хънт и Еви, лейди Сейнт Винсънт. Бяха се запознали две години по-рано, четири момичета без кавалери, които по различни причини не бяха успели да накарат подходящ джентълмен да им предложи брак.

Във викторианските среди беше разпространено вярването, че жените, с тяхната непостоянна природа и с по-малко мозък, не могат да имат същите стойностни приятелства, каквито мъжете имат. Само мъжете можеха да бъдат лоялни един към друг и само мъжете можеха да имат истински честни и възвишени отношения.

Дейзи си помисли, че това бяха глупости. Тя и останалите момичета… добре де, бивши момичета… споделяха дълбоко и искрено доверие. Помагаха си, окуражаваха се една друга, без намек за съревнование или ревност. Дейзи обичаше Анабел и Еви почти толкова, колкото обичаше Лилиан. Можеше лесно да си представи всички тях в напреднала възраст, да говорят за внуци на чаша чай и бисквити, да пътуват заедно — група белокоси, язвителни възрастни дами.

— Не вярвам и за секунда, че господин Суифт не е знаел нищо за това — продължи Лилиан. — Той е лъжец и е в съюз с татко. Разбира се, че иска да наследи компанията.

Лилиан и Еви седяха в тапицираните с брокат столове до прозорците, докато Дейзи и Анабел се бяха излегнали на пода сред цветната маса на полите си. Едно пухкаво момиченце с буклички на тила пълзеше напред-назад между тях, спирайки от време на време с намръщено изражение да отскубне нещо от килима с миниатюрните си пръстчета.

Детето, Исабел, беше на Анабел и Саймън Хънт, и беше почти на десет месеца. Сигурно нямаше по-обичано дете от нея, от всички от домакинството, включително от баща й.

Противно на всички очаквания енергичният и мъжествен господин Хънт изобщо не беше разочарован, че първото му дете е момиче. Той я обожаваше, държеше я гордо на обществени места, гукаше й по начин, по който бащите рядко го правят. Хънт беше казал на Анабел, че иска да му роди още много дъщери, тъй като винаги е имал амбицията да бъде обичан от много жени.

Както можеше да се очаква, бебето беше изключително красиво — просто беше физически невъзможно Анабел да роди нещо друго, освен красавица.

Като вдигна силното, извиващо се телце на Исабел, Дейзи заби нос в коприненото й вратле, преди да я остави отново на килима.

— Трябваше да го чуеш — каза Дейзи. — Арогантността му беше невероятна. Суифт е решил, че вината да съм все още неомъжена, си е моя, защото сигурно съм поставяла много високи стандарти. И ми изнесе лекция за цената на книгите ми, като каза, че някой трябва да плаща за скъпия ми стил на живот.

— Как смее! — възкликна Лилиан и лицето й се зачерви от внезапен гняв.

Дейзи веднага съжали, че й е казала. Семейният лекар беше предупредил, че Лилиан не бива да бъде тревожена, когато влезе в последния месец на бременността си. Тя беше забременяла миналата година, но пометна рано. Загубата беше трудна за нея.

Въпреки уверенията на доктора, че не бива да се самообвинява за помятането, Лилиан беше в меланхолия седмици наред след това. Но с успокоението на Уестклиф и любящата му подкрепа тя постепенно се върна към предишното си жизнерадостно състояние.

Сега, след като зачена отново, тя не беше чак толкова нехайна по отношение на бременността, може би заради евентуално повторно помятане. За съжаление, не беше от жените, които разцъфват, когато водят затворен живот. Беше на петна, повръщаше и беше често в лошо настроение, дразнейки се на ограниченията, които състоянието й изискваше.

— Няма да позволя това — възкликна Лилиан. — Ти няма да се омъжиш за Матю Суифт, а аз ще изпратя татко по дяволите, ако се опита да те отведе от Англия.

Все още на пода, Дейзи се протегна и сложи успокояващо ръка върху коляното на сестра си. След това насили устните си в уверена усмивка, докато се вглеждаше в гневното лице на сестра си.

— Всичко ще бъде наред — каза тя. — Ще измислим нещо. Трябва да измислим. — Двете бяха близки от толкова много години. При отсъствието на родителска обич Лилиан и Дейзи бяха една за друга единствен извор на обич и подкрепа, откакто се помнеха.

Еви, най-мълчаливата от четирите приятелки, заговори с леко заекване, което се появяваше, когато беше нервна или разтърсена от силна емоция. Когато се бяха запознали две години по-рано, заекването й беше толкова силно, че превръщаше разговора в упражнение по безсилие. Но след като остави семейството си, което я тормозеше, и се омъжи за лорд Сейнт Винсънт, Еви бе станала далеч по-уверена.

— Г-господин Суифт наистина ли ще се съгласи да вземе булка не по свой избор? — Еви отхвърли назад една червена къдрица, паднала върху челото й. — Ако това, което казва, е истина — че финансовото му положение е вече с-сигурно — значи няма причина да се жени за Дейзи.

— Тук има нещо повече от пари — отвърна Лилиан, свивайки се в стола си в търсене на по-удобна поза. Ръцете й се отпуснаха върху извивката на едрия й корем. — Татко превърна Суифт в свой заместник-син, след като никой от братята ни не тръгна по пътя, който той искаше.

— Пътят, който той е искал? — попита Анабел озадачено. Тя се наведе да целуне миниатюрните пръстчета на краката на бебето, предизвиквайки гукащ смях.

— Посветен на компанията — поясни Лилиан. — Ефикасен, коравосърдечен и безскрупулен. Човек, който слага бизнес интересите пред всичко друго в живота си. Това е езика, който говорят двамата, татко и господин Суифт. Брат ни Рансъм се опита да си извоюва място в компанията, но татко винаги го изправя да се състезава със Суифт.

— И господин Суифт винаги печели — каза Дейзи. — Горкият Рансъм.

— Другите ни двама братя дори не си дадоха труд да опитат — допълни Лилиан.

— А-ами собственият баща на господин Суифт? — попита Еви. — Той не възразява ли, че синът му се превръща де факто в нечий чужд син?

— Ами, това винаги е било най-странното — отвърна Дейзи. — Господин Суифт произхожда от известна фамилия в Нова Англия. Заселили са се в Плимут, а някои от тях се преместили в Бостън в началото на хиляда и седемстотната година. Суифт са известни заради изтъкнатото си потекло, но само няколко от тях са успели да запазят парите си. Както татко винаги казва: отнема едно поколение да ги направи, второ да ги изхарчи, а за третото остава само името. Разбира се, когато говорим за човек от бостънския елит, процесът отнема десет генерации вместо три — те са толкова по-бавни във всичко…

— Отнесе се нещо, скъпа — прекъсна я Лилиан. — Върни се на темата.

— Съжалявам. — Дейзи се усмихна кратко, преди да подземе отново: — Ами, подозираме, че е имало някакъв спор между господин Суифт и неговите роднини, защото той почти не говори за тях. Освен това рядко пътува до Масачузетс да ги посети. Така че дори баща му да има възражения, че синът му се пъха в нечие друго семейство, никога не бихме разбрали.

Четирите жени притихнаха за момент, докато обмисляха положението.

— Ще намерим някого за Дейзи — каза Еви. — Сега, когато можем да гледаме аристокрацията от другата страна, ще бъде много по-лесно. Има много подходящи джентълмени с добро потекло, които обаче не притежават титли.

— Господин Хънт има много неженени познати — каза Анабел. — Може да те запознае с неколцина.

— Оценявам го — каза Дейзи, — но не ми харесва идеята да се омъжвам за мъж с професия. Не бих могла да съм щастлива с бездушен индустриалец. — Като направи пауза, тя добави извинително: — Не искам да обидя господин Хънт, разбира се.

Анабел се разсмя.

— Не бих характеризирала всички мъже, които имат професии, като бездушни индустриалци. Господин Хънт може да е доста чувствителен и емоционален понякога.

Другите я изгледаха със съмнение, никоя от тях не бе в състояние да си представи едрия, с дръзки черти съпруг на Анабел, да проявява чувствителност по какъвто и да било начин. Мистър Хънт беше умен и очарователен, но беше толкова нечувствителен към емоция, колкото може да е един слон към жуженето на комар.

— Ще приемем думите ти, щом казваш — вдигна рамене Лилиан. — Но да се върнем към темата… Еви, ще говориш ли с лорд Сейнт Винсънт дали не познава някой подходящ джентълмен за Дейзи? Сега, след като разширихме дефиницията ни за „подходящ“, трябва да е в състояние да намери сносен екземпляр. Господ знае, че разполага с информация за всеки мъж в Англия, който има някакво състояние.

— Ще го попитам — каза Еви решително. — Сигурна съм, че можем да намерим прилични кандидати.

Като собственик на „Дженърс“, затворения игрален клуб, който бащата на Еви беше основал много отдавна, лорд Сейнт Винсънт беше извел бизнеса до невиждани до момента висоти. Сейнт Винсънт ръководеше клуба строго, поддържайки педантично папки за личния живот на персонала и финансовите баланси на всеки един от членовете.

— Благодаря — отвърна искрено Дейзи. Мисълта й се спря на клуба. — Питам се… наистина ли смяташ, че лорд Сейнт Винсънт може да научи нещо повече за мистериозното минало на господин Роан? Може би той е някой отдавна изгубен ирландски лорд или нещо от сорта?

През стаята премина кратка тишина, като снежен повей. Дейзи усети многозначителните погледи, които си размениха сестра й и приятелките й. Тя внезапно им се ядоса, но най-вече на себе си, че е споменала мъжа, който помагаше в управлението на игралния клуб.

Роан беше млад полуциганин с тъмна коса и ясни лешникови очи. Бяха се срещнали само веднъж, когато Роан бе откраднал целувка от нея. Три целувки, ако трябваше да бъде точна, и това досега бе най-еротичното преживяване в живота й.

Роан я беше целунал, сякаш тя бе голяма жена, а не нечия по-малка сестра, с чувственост, която намекваше за всичките забранени неща, до които целувките водят. Дейзи трябваше да го зашлеви по лицето. Вместо това беше мечтала за тези целувки най-малко сто хиляди пъти.

— Не мисля, скъпа — отвърна Еви съвсем спокойно, а Дейзи се усмихна прекалено широко, сякаш се бе пошегувала.

— О, разбира се, че не може! Но познаваш въображението ми… то иска да се хвърли във всяка малка мистерия.

— Трябва да останем фокусирани върху това, което е важно, Дейзи — скастри я строго Лилиан. — Никакви фантазии или истории… и никакви мисли повече за Роан. Той само те разсейва.

Първоначалният импулс на Дейзи беше да избълва някакъв хаплив коментар, както правеше винаги, когато Лилиан се държеше началнически. Но когато се вгледа в кафявите очи на сестра си, със същия цвят на меденка, като нейните, тя видя проблясък на паника в тях и почувства прилив на покровителствена обич.

— Права си — каза тя и се насили да се усмихне. — Не бива да се притесняваш, нали знаеш. Ще направя всичко възможно, за да остана с теб. Ако трябва дори да се омъжа за мъж, когото не обичам.

Поредна кратка тишина, след което заговори Еви:

— Ще ти намерим мъж, когото можеш да обичаш, Дейзи. И се надявам тази взаимна обич да се увеличава с времето. — Срамежлива усмивка изви пълните й устни. — Понякога така става.