Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (21)

Епилог

Случи се така, че Матю и Дейзи не се ожениха до късна есен. Хемпшир беше облечен в червено и ярко оранжево, ловджийските кучета бяха навън четири дни седмично и последните кошници с плодове бяха обрани от натежалите клони. Сега, когато сеното беше окосено, шумните дърдавци бяха напуснали нивите, техните крясъци бяха заменени от звучните ноти на дроздовете и цвърченето на жълтите овесарки.

През цялото лято и голяма част от есента Дейзи беше изтърпяла много раздели с Матю, включително честите му пътувания до Лондон, за да уреди юридическите си дела. С помощта на Уестклиф искането за екстрадиция от американското правителство беше блокирано, позволявайки на Матю да се върне в Англия. След наемането на двама умели адвокати и запознавайки ги с особеностите на случая, Матю ги изпрати в Бостън за подаване на молба до Апелативния съд.

Междувременно Матю пътуваше и работеше непрестанно, надзираваше строежа на бристолската фабрика, наемаше служители и създаваше канали за дистрибуция из цялата страна. На Дейзи й се струваше, че Матю се е променил някак, след като тайните на миналото му бяха разкрити… беше някак по-свободен, дори по-уверен и харизматичен.

Виждайки безкрайната енергия на Матю и нарастващия му списък с постижения, Саймън Хънт го информира решително, че когато се умори да работи за Бауман, е добре дошъл в Обединените локомотивни заводи. Това подтикна Томас Бауман да увеличи процента от бъдещите печалби на компанията му за сапуни.

— Ще бъда милионер по времето, когато навърша трийсет — бе казал Матю на Дейзи сухо, — ако успея да остана извън затвора.

Беше изненадващо и Дейзи се трогна, че всички в семейството й, дори нейната майка, се бяха сплотили да защитават Матю. Дали това беше заради Дейзи, или заради баща й, не беше ясно. Томас Бауман, който винаги се бе отнасял строго и дори твърде жестоко към хората, прости веднага на Матю, че го е излъгал. Всъщност, Бауман сега като че ли го зачиташе още повече от преди, приемайки го де факто за син.

— Човек би заподозрял — бе казала Лилиан на Дейзи, — че ако Матю Суифт извърши убийство, татко ще каже: Ами, момчето трябва да е имало основателна причина.

Установявайки, че като се занимава с нещо, времето минава по-бързо, Дейзи се зае с търсенето на дом в Бристол. Тя се спря на голяма крайбрежна къща с фронтон, която някога бе принадлежала на собственик на корабостроителница и неговото семейство. Придружена от майка си и сестра си, които обичаха да пазаруват далеч повече от нея, Дейзи купи огромни, удобни мебели и цветни завеси за прозорците. И, разбира се, се увери, че е подсигурила маси и рафтове за книгите си във възможно най-много стаи.

Помогна и това, че Матю отиваше при Дейзи всеки път, когато можеше да открадне няколко дни. Между тях нямаше вече напрежение, никакви тайни и страхове. Докато разговаряха дълго и вървяха в тихия летен сумрак, те намираха безкрайно удоволствие в компанията си. А нощем, когато Матю отиваше при Дейзи в тъмнината и я любеше, той изпълваше сетивата й с безгранично удоволствие, а сърцето й с радост.

— Изморих се да живея далеч от теб — прошепна й той една нощ, прегръщайки я, докато лунната светлина хвърляше шарки по тъмните възвишения на завивките.

— Защо? — прошепна Дейзи в отговор, сгушвайки се в него. Той се заигра с тъмния водопад на косата й.

— Защото не трябваше да идвам при теб по този начин, докато не се оженим. Това беше риск…

Дейзи го накара да млъкне с уста, без да спира, докато дъхът му се учести и голата му кожа не пламна. Тя вдигна глава, за да му се усмихне.

— Всичко или нищо — прошепна. — Това искам.

* * *

Най-после дойде известие от адвокатите на Матю, че група от трима съдии, проучвали съдебните архиви, са отхвърлили обвинението и са прекратили случая. Те също така бяха постановили, че то не може да бъде възбуждано отново, което попари всички надежди на семейство Уоринг за удължаване на изтезанието.

Матю бе приел новината със забележително спокойствие, приемайки поздравленията на всички, като благодари искрено на Бауман и на Уестклиф за тяхната подкрепа. Единствено когато останаха насаме с Дейзи, хладнокръвието му рухна, облекчението му беше прекалено голямо, за да го понесе стоически. Тя му даде цялата утеха, на която бе способна.

И ето че сега бе техният сватбен ден.

Церемонията в църквата на Стоуни Крос беше мъчително дълга, пасторът бе решил да впечатли тълпата богати и влиятелни посетители, мнозина, от които от Лондон, а някои от Ню Йорк. Службата включваше безконечна проповед, нечувани химни и четене на три пасажа от Библията.

Дейзи чакаше търпеливо в тежката си сатенена рокля с цвят на шампанско, краката й бяха изтръпнали в обшитите й с мъниста високи обувки. Тя бе полузаслепена от сложния дантелен воал, обшит с перли. Сватбата се оказа упражнение по издръжливост. Тя правеше всичко възможно да изглежда сериозна, но хвърли един поглед към Матю, висок и красив в черния си официален фрак и бяла колосана риза… и усети как сърцето й пропуска един удар от внезапно щастие.

С приключването на обетите, въпреки строгото предупреждение на Мерседес, че младоженецът не трябва да целува булката, тъй като тази традиция не се спазвала от кората във висшето общество… Матю придърпа Дейзи към себе си и остави съкрушителна целувка по устните й пред погледите на всички. Чуха се няколко ахвания и след това през тълпата премина тих, дружелюбен смях.

Дейзи погледна в искрящите очи на съпруга си.

— Държите се скандално, господин Суифт — прошепна тя.

— Това е нищо — отвърна Матю, изражението му бе озарено от обич. — Пазя най-лошото си поведение за тази нощ.

Гостите влязоха в къщата. След посрещането на сякаш хиляди хора, и усмихвайки се, докато страните я заболяха, Дейзи изпусна една дълга въздишка. Следваше сватбена закуска, която можеше да нахрани половин Англия, след нея тостове и продължителни сбогувалия. А единственото, което искаше Дейзи, беше да остане сама със съпруга си.

— О, не се оплаквай — долетя веселият глас на сестра й отблизо. — Поне една от нас трябваше да има истинска сватба. И това се оказа ти.

Дейзи се обърна и видя Лилиан, Анабел и Еви да стоят зад нея.

— Нямах намерение да се оплаквам — каза тя. — Само си мислех колко по-лесно щеше да бъде да бяхме избягали в Гретна Грийн.

— Това би било доста прозаично, скъпа, като се има предвид, че Еви и аз го направихме преди теб.

— Церемонията беше хубава — каза сърдечно Анабел.

— И дълга — отвърна й мрачно Дейзи. — Имам чувството, че съм стояла и говорила часове наред.

— То си беше така — усмихна се Еви. — Ела с нас… ще имаме среща на старите моми.

— Сега? — попита изненадано Дейзи и погледна оживените лица на приятелките си. — Не можем. Ще ни чакат за закуска.

— О, нека си чакат — изчурулика Лилиан. Тя хвана Дейзи за ръка и я изведе в главния коридор.

Когато четирите млади жени тръгнаха по коридора, водещ към сутрешната стая, те се натъкнаха на лорд Сейнт Винсънт, който се беше насочил в обратната посока. Елегантен и ослепителен в официалните си дрехи, той спря и погледна Еви с усмивка на обожание.

— Изглеждате така, сякаш бягате от нещо — отбеляза той.

— Бягаме — каза Еви на съпруга си.

Сейнт Винсънт плъзна ръка около кръста на Еви и попита с конспиративен шепот:

— Къде отивате?

Еви помисли за момент.

— Някъде, където да напудрим носа на Дейзи.

Виконтът изгледа Дейзи със съмнение.

— И се налага да сте четирите? Но това е толкова малък нос.

— Ще се бавим само няколко минути, лорде — каза Еви. — Ще ни извините ли?

Сейнт Винсънт се засмя.

— Не се безпокойте, скъпа — увери я той. Преди да пусне съпругата си, той я обърна към себе си и я целуна по челото. За един съвсем кратък миг ръката му я докосна над диафрагмата. Неуловимият жест мина незабелязан за останалите.

Но Дейзи видя и изведнъж разбра какво означава. Еви има тайна, помисли си тя и се усмихна.

Те заведоха Дейзи в оранжерията, където топлата есенна светлина блестеше през прозорците и ароматът на цитруси и дафиново дърво витаеше във въздуха. Като свали венеца от портокалови цветчета и воала от Дейзи, Лилиан ги остави на един стол.

На близката маса имаше сребърен поднос с бутилка изстудено шампанско и четири високи кристални чаши.

— Специален тост за теб, скъпа — каза Лилиан, докато Анабел наливаше искрящата течност и подаваше чашите. — За щастливия край. Тъй като ти трябваше да почакаш доста по-дълго от нас, бих казала, че заслужаваш цялата бутилка. — Тя се усмихна. — Но въпреки всичко ще я споделим с теб.

Дейзи обхвана с пръсти кристалното столче.

— Това трябва да бъде тост за всички нас — каза тя. — Все пак преди три години и четирите имахме възможно най-лошите перспективи за брак. Дори не ни канеха на танци. А вижте колко добре се подредиха нещата.

— И единственото, което се изискваше, беше малко непочтено поведение и няколко скандала тук-там — каза Еви с усмивка.

— И приятелство — добави Анабел.

— За приятелството! — Гласът на Лилиан внезапно стана дрезгав.

Четирите кристални чаши прозвъннаха.