Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (20)

Деветнадесета глава

Поради прибързаното им тръгване Маркъс и Бауман взеха малко лични вещи, освен опакованите набързо чифтове дрехи за преобличане и най-основните тоалетни принадлежности. Седнали на срещуположните седалки в семейната карета, те говориха малко. Вятърът и дъждът блъскаха возилото и Маркъс си помисли със загриженост за коларя и конете.

Беше дързост да се пътува в такова време, но Маркъс не би позволил за нищо на света да пусне Матю Суифт… Филен… да бъде отведен без всякаква защита от Стоуни Крос. Беше очевидно, че търсенето на отмъщение от страна на Уендъл Уоринг беше стигнало немислими размери.

Дейзи проницателно бе отбелязала пред Уоринг, че това, че кара някой друг да плати за престъплението, извършено от Хари, няма да върне сина му, нито ще успокои паметта му. Но в ума на Уоринг това бе последното нещо, което можеше да направи за сина си. И може би се беше самоубедил, че вкарвайки Матю в затвора, би доказал невинността на Хари.

Хари Уоринг се беше опитал да пожертва Матю, за да прикрие собствената си поквара. Маркъс не трябваше да позволи на Уендъл Уоринг да успее там, където синът му се бе провалил.

— Съмнявате ли се в него? — попита Томас Бауман внезапно. Той изглеждаше по-разтревожен, отколкото графът го беше виждал някога. Несъмнено цялата история беше болезнена за Бауман, който обичаше Матю Суифт като син. Вероятно дори повече, отколкото собствените си синове. Нищо чудно, че двамата бяха създали силна връзка — Суифт, млад мъж без баща, и Бауман, който имаше нужда да ръководи някого и да го наставлява.

— Питате дали се съмнявам в Суифт? Ни най-малко. Намирам неговата версия за безкрайно по-вероятна, отколкото тази на Уоринг.

— Както и аз. Освен това познавам характера на Суифт. Мога да ви уверя, че в отношенията си той винаги е бил принципен и честен до крайност.

Маркъс се усмихна леко.

— Може ли човек да бъде честен до крайност?

Бауман сви рамене и мустаците му се извиха неохотно в усмивка.

— Ами… прекалената честност понякога може да е пречка в бизнеса.

В този момент се чу силен гръм, някъде близо падна мълния и косъмчетата по тила на Маркъс настръхнаха предупредително.

— Това е лудост — промърмори той. — Ще трябва да спрат в някоя таверна скоро, ако изобщо успеят да минат границата на Хемпшир. Някои от тукашните потоци са по-пълноводни от реки. Пътищата могат да станат непроходими.

— Боже, надявам се да е така — каза Томас Бауман. — Нищо няма да ми донесе по-голямо удоволствие от това да видя Уоринг и онези двама идиоти да бъдат принудени да се върнат в Стоуни Крос със Суифт.

Каретата забави и спря рязко, дъждът блъскаше като с юмруци от външната страна.

— Какво е това? — Бауман повдигна завеската, за да надникне през прозореца, но не можа да види нищо, освен чернота и вода, която обливаше стъклото.

— По дяволите — изруга Маркъс.

По вратата се чу паникьосано чукане и след малко се отвори. Показа се бялото лице на коняря. С черната си шапка и пелерина, неразличаваща се от мрака, той изглеждаше нематериален.

— Милорд — задъхано започна той, — отпред има инцидент… трябва да видите…

Маркъс изскочи от каретата, студеният дъжд го удряше със смайваща сила. Той дръпна фенера на каретата от поставката му и последва коняря към един поток, който минаваше отпред.

— Исусе — прошепна Маркъс.

Каретата, превозваща Уоринг и Матю, беше спряла на прост дървен мост, едната страна на който беше отместена от брега и сега минаваше диагонално през потока. Силата на яростното течение беше съборила част от моста, оставяйки задните колела на каретата наполовина потопени във водата, докато конете се бореха напразно да ги изтеглят. Люлеейки се напред-назад във водата като детска играчка, мостът заплашваше да се откъсне от другия бряг.

Нямаше начин да се стигне до заседналото возило. Щеше да е самоубийство да се опитат да пресекат течението.

— Боже, не — чу той Томас Бауман да възкликва ужасен.

Двамата можеха само да гледат безпомощно как конярят на каретата на Уоринг се бори да спаси конете, като се мъчеше да ги освободи от впряга.

В същото време най-горната врата на потъващата карета се отвори и от нея с очевидни усилия се опита да изпълзи навън една фигура.

— Това Суифт ли е? — попита Бауман и се приближи още. — Суифт! — Но викът му беше погълнат от грохота на бурята, рева на потока и гневното скърцане на разпадащия се мост.

След това всичко се случи изведнъж. Конете се дръпнаха напред, към сигурността на брега. По моста сякаш премина някой, един или два тъмни силуета, след което със смразяваща, почти царствена бавност тежката карета се срина във водата. Тя потъна почти веднага, задържайки се само за няколко мига на повърхността… но после фенерите й угаснаха и тя се заклатушка странично, понесена надолу от яростното течение.

* * *

Дейзи беше спала на пресекулки, неспособна да обуздае обърканите си мисли. Беше се будила непрекъснато през нощта, питайки се какво ли се е случило на Матю. Страхуваше се как е. Единствено мисълта, че Уестклиф е с него — или поне близо до него — я държеше сравнително спокойна.

Тя продължаваше да преживява отново и отново събитията в салона, когато Матю най-накрая беше разкрил тайните на миналото си. Колко уязвим и самотен изглеждаше. Какъв товар беше носил през всичките тези години… и какъв кураж и въображение му беше коствало да се възстанови.

Дейзи знаеше, че няма да издържи да чака много дълго в Хемпшир. Тя искаше отчаяно да види Матю, да му вдъхне увереност, да го защити от света, ако е необходимо.

По-рано вечерта Мерседес бе попитала Дейзи дали разкритията за Матю са повлияли на решението й да се омъжи за него.

— Да — беше отвърнала Дейзи. — Те ме направиха дори още по-решителна от преди.

Лилиан се присъедини към разговора, признавайки, че е била далеч по-склонна да харесва Матю Суифт след това, което бяха научили за него.

— Въпреки че — беше добавила тя — щеше да е по-добре да се знае какво ще е бъдещото ти име по съпруг.

— О, какво е едно име? — цитира Дейзи, изваждайки лист хартия от чекмеджето на бюрото.

— Какво правиш? — попита Лилиан. — Нали не се каниш да пишеш писмо сега?

— Не знам какво да правя — призна Дейзи. — Мисля, че трябва да напиша няколко реда на Анабел и на Еви.

— Те ще разберат достатъчно скоро от Уестклиф — каза Лилиан. — Освен това няма да са много изненадани.

— Защо казваш това?

— С твоята склонност към истории с драматични обрати и герои с мистериозно минало, можеше да се очаква, че ухажването ти няма да мине спокойно и обикновено.

— Въпреки че сега спокойното и обикновено ухажване би ми изглеждало много привлекателно — каза огорчено Дейзи.

След неспокоен сън тя се събуди сутринта, когато някой влезе в стаята. Първоначално предположи, че е прислужницата, която е дошла да запали камината, но беше прекалено рано. Още не беше съмнало, а поройният дъжд от снощи бе преминал в потискащ дъждец.

Беше сестра й.

— Добро утро — изграчи Дейзи, седна и се протегна. — Защо си станала толкова рано? Бебето ли плаче?

— Не, тя си спи. — Гласът на Лилиан бе дрезгав. Облечена с тежък, кадифен халат и коса, сплетена на плитка, тя дойде до леглото с димяща чаша чай в ръката. — Заповядай, изпий го.

Дейзи се намръщи и се подчини, наблюдавайки как Лилиан се отпусна на края на матрака. Това не беше обичайно.

Нещо се беше случило.

— Какво има? — попита тя и усети как по гърба й плъзват студени тръпки.

Лилиан кимна към чашата с чай.

— Може да почака, докато се посъбудиш малко.

Беше прекалено скоро, за да има някакви новини от Лондон, помисли си Дейзи. Не можеше да е свързано с Матю. Може би майка им се беше разболяла. Може би нещо ужасно се е случило в селото.

След като отпи няколко глътки от чая, Дейзи се пресегна и остави чашата на нощното шкафче. Тя насочи вниманието си към сестра си.

— Няма да се събудя повече от това — каза тя. — Хайде, кажи ми сега.

Лилиан прочисти гърлото си и заговори:

— Уестклиф и татко са тук.

— Какво? — Дейзи я изгледа слисано. — Защо не са в Лондон с Матю?

— Той също не е в Лондон.

— Значи всички са се върнали?

Лилиан поклати глава.

— Не. Съжалявам. Не обяснявам както трябва. Аз… Много съм глупава. Не дълго, след като Уестклиф и татко тръгнаха от Стоуни Крос, каретата им е трябвало да спре заради инцидент на моста. Знаеш онзи скрибуцащ стар мост, по който трябва да се мине, за да излезеш на главния път, нали?

— Онзи, над малката рекичка?

— Да. Ами, рекичката не е малка сега. Благодарение на бурята се е превърнала в огромна, силна река. Явно мостът е отслабнал от течението и когато каретата на Уоринг се опитала да го пресече, е паднал.

Дейзи замръзна. Мостът е паднал. Тя повтори думите наум, но й се струваше толкова невъзможно да ги интерпретира, като някакъв древен, забравен език. Тя успя да се съвземе с усилие.

— Някой спасен ли е? — чу се да пита.

— Всички, освен Матю. — Гласът на Лилиан затрепери. — Бил е в капана на каретата, когато течението я е отнесло.

— Той ще е добре — каза Дейзи автоматично, сърцето й започна да се блъска като затворено в клетка диво животно. — Той може да плува. Сигурно е стигнал до брега… някой трябва да го потърси…

— Претърсили са навсякъде — каза Лилиан. — Уестклиф организира мащабна кампания. Прекарал е по-голямата част от нощта в търсене и се върна преди малко. Каретата се е разпаднала на парчета, докато течението я е носело. Няма следа от Матю. Но, Дейзи, един от полицаите признал пред Уестклиф… — Тя спря и кафявите й очи заблестяха, пълни с гневни сълзи… — признал… че ръцете на Матю са били завързани.

Краката на Дейзи се раздвижиха под завивките, коленете й се свиха и тя ги дръпна нагоре. Тялото й искаше да заеме възможно най-малко физическо пространство, свивайки се при това ново разкритие.

— Но защо? — прошепна тя. — Нямаше причина.

Решителната челюст на Лилиан потрепна, когато тя се опита да поеме контрол над емоциите си.

— Предвид Матювата история, те казаха, че имало риск от бягство. Но аз си мисля, че Уоринг е настоял за това въпреки всичко.

Дейзи усети, че й се завива свят от бученето на собствения й пулс. Беше уплашена и в същото време част от нея бе странно откъсната. Тя си представи за миг как Матю се бори в тъмната вода с вързани ръце…

— Не. — Тя притисна длани към яростното туптене на слепоочията си. Имаше чувството, че в скалпа й се забиват нокти. Не можеше да диша. — Не е успял, нали?

Лилиан поклати глава и отмести очи. Сълзите се стичаха от очите й и падаха върху покривката на леглото.

Колко странно, помисли си Дейзи, че тя самата не плачеше. Зад очите си усети горещ натиск, дълбоко в главата, от което скалпът я заболя. Но сълзите й сякаш чакаха някаква мисъл или дума, които да ги отключат, за да тръгнат.

Дейзи продължи да притиска туптящите си слепоочия, почти заслепена от болката в главата, когато попита:

— За Матю ли плачеш?

— Да. — Лилиан измъкна кърпичка от ръкава на халата си и шумно издуха носа си. — Но най-вече за теб. — Тя се наведе и обви ръце около сестра си, сякаш да я предпази от всички злини. — Обичам те, Дейзи.

— И аз те обичам — каза Дейзи с глух глас, наранена, със сухи очи и опитваща се да си поеме дъх.

* * *

Търсенето продължи през целия ден и следващата нощ, но всички обичайни ритуали, времето за спане, работа и хранене бяха изгубили своето значение. Само едно нещо успя да достигне през вцепенението, което притискаше Дейзи от всички страни, и това беше, когато Уестклиф й беше отказал да я допусне в търсенето.

— Няма да сте от полза за никого — каза й графът, прекалено изтощен, за да говори с обичайния си такт. — Навън е опасно и трудно с всичката тази вода. В най-добрия случай ще ни отвличате. В най-лошия ще се нараните.

Знаеше, че е прав, но това не спря изблика на гняв. Чувството, изненадващо със своята сила, заплашваше да разруши самообладанието й и затова тя бързо се затвори в себе си.

Тялото на Матю можеше никога да не бъде намерено. Това беше толкова жестоко, за да се понесе, обречеността да трябва да се примириш с това. По някакъв начин изчезването беше по-лошо от смърт — беше сякаш той никога не е съществувал, не оставяйки нищо, за което да се скърби. Преди не бе разбирала защо хората трябва да видят тялото на любимия си човек, след като е умрял. Сега разбираше. Това беше единственият начин да се сложи край на този буден кошмар и може би да се намери облекчение в сълзите и болката.

— Продължавам да мисля, че някак щях да знам, ако е умрял — каза тя на Лилиан, когато седна на пода до огнището в салона, загърната в един шал, който я успокояваше със своята износена мекота. Въпреки топлината от огъня, пластовете дрехи и чашата чай с бренди в ръката й, Дейзи не можеше да се стопли. — Щях да го почувствам. Но аз не мога да почувствам нищо, сякаш съм замръзнала жива. Искам да се скрия някъде. Не искам да понасям това. Не искам да съм силна.

— Не си длъжна — каза тихо Лилиан.

— Напротив, длъжна съм. Защото единственият друг избор е да се пръсна на милион парчета.

— Аз ще те държа цяла. Всяко отделно парченце.

Слаба усмивка докосна устните на Дейзи, когато се вгледа в загриженото лице на сестра си.

— Лилиан — прошепна тя. — Какво щях да правя без теб?

— Никога няма да се наложи да разбереш.

Единствено настояването на майка й и сестра й накараха Дейзи да хапне няколко хапки на вечеря. Тя изпи пълна чаша вино, надявайки се, че това ще я отвлече от безкрайното кръжене на мислите й.

— Уестклиф и татко трябва да се върнат скоро — каза напрегнато Лилиан. — Не са си почивали и вероятно не са яли.

— Да отидем в салона — предложи Мерседес. — Можем да се разсеем с карти, или пък ти да ни почетеш на глас от някоя от любимите книги на Дейзи.

Дейзи я погледна извинително.

— Съжалявам, не мога. Ако не възразявате, бих искала да остана сама горе.

След като се изми и облече нощницата си, Дейзи погледна към леглото. Макар да беше пийнала и изморена, мозъкът й отказваше идеята за сън.

Къщата беше тиха, когато отиде в салона Марсдън, босите й крака докосваха сенките, които пресичаха килима като тъмни лиани. Една лампа изпращаше жълт блясък в салона, а шлифованите кристали, които висяха от абажура, улавяха светлината и разпръснаха бели точки по облепените с тапети стени. Върху канапето бяха оставени няколко купчини: вестници, романи, тънко томче с хумористична поезия, от което беше чела на глас на Матю, като гледаше да хване усмивка по лицето му.

Как се беше променило всичко толкова бързо? Как можеше животът така безцеремонно да вземе някого и да го постави на нова и напълно нежелана пътека?

Дейзи седна на килима до купчината и започна да сортира нещата — някои от тях трябваше да бъдат занесе в библиотеката, други в селото в деня за посещения. Но може би не беше мъдро да се заема с това след толкова изпито вино. Вместо да се оформят две спретната купчини, нещата за четене лежаха разпръснати около нея като многото й убити мечти.

Като кръстоса крака, Дейзи се облегна отстрани на кушетката и опря глава в тапицирания й край. Пръстите й се допряха до корицата на една книга. Тя я погледна с полупритворени очи. Една книга винаги е врата към друг свят… свят много по-интересен и фантастичен, отколкото реалния. Но тя най-после беше открила, че животът може да бъде дори по-прекрасен от фантазия.

И че любовта може да изпълни реалния свят с магия.

Матю беше всичко, което някога бе искала. А беше прекарала толкова малко време с него.

Часовникът върху полицата над камината тиктакаше тихо с влудяваща бавност. Когато Дейзи се облегна на кушетката полузадрямала, чу вратата да се отваря. Ленивият й поглед последва звука.

Един мъж влезе в стаята.

Той спря точно от вътрешната страна на прага, като я съзерцаваше, седнала на пода, с разпилените книги около нея.

Очите на Дейзи се вдигнаха към лицето му. Тя замръзна от копнеж и страх, и ужасена надежда.

Беше Матю, облечен в груби, непознати дрехи, пълното му с живот присъствие сякаш изпълни стаята.

Уплашена, че видението може да изчезне, Дейзи стоеше неподвижна като мъртвец. Очите я засмъдяха и се напълниха със сълзи, но тя ги държеше отворени, молейки се да остане.

Той се приближи до нея внимателно. Клекна, съзерцавайки я с неизмерима нежност и загриженост. Едната му ръка помръдна, побутвайки книгите, докато пространството между телата им се разчисти.

— Аз съм, скъпа — каза той тихо. — Всичко е наред.

Дейзи успя да прошепне с пресъхнали устни:

— Ако си призрак… Надявам се да ме преследваш вечно.

Матю седна на пода и се пресегна за студените й ръце.

— Може ли призрак да използва вратата? — попита той нежно и притисна пръстите й към издрасканото си, разранено лице.

Допирът на кожата му срещу дланите й изпрати танц от болезнени усещания през нея. С облекчение Дейзи най-после почувства как вкочанеността се разтапя, емоциите й се отключват и тя се опита да покрие очите си с длани. Гърдите й се надигнаха и тя се разхлипа, звуците бяха груби и неудържими.

Матю свали ръката й и я придърпа силно към себе си, като шепнеше тихо. Когато Дейзи продължи да плаче, я притисна още по-силно, явно разбрал, че тя се нуждае от твърдия, почти нараняващ натиск на неговото тяло.

— Моля те, бъди реален — произнесе накъсано тя. — Моля те, не бъди сън.

— Реален съм — каза Матю дрезгаво. — Не плачи толкова, няма… о, Дейзи, скъпа… — Той обхвана главата й в ръце и притисна успокояващи думи към устните й, докато тя се бореше да е още по-плътно до него. Остави я на пода, използвайки тежестта на тялото си, за да я укроти.

Ръцете му стиснаха нейните, пръстите им се преплетоха. Задъхана, Дейзи обърна глава и видя оголените му китки, където плътта беше зачервена и травмирана.

— Ръцете ти са били вързани — каза тя с пресипнал глас, който изобщо не прозвуча като нейния. — Как ги освободи?

Матю наведе глава да целуне обляното й в сълзи лице.

— Джобното ножче — каза той кратко.

Очите на Дейзи се разшириха, докато продължаваше да се взира в китките му.

— Успял си да извадиш ножчето от джоба си и да прережеш въжетата, докато си се носил надолу по реката в потъваща карета?

— Ако трябва да кажа, беше много по-лесно, отколкото онзи извиващ се гъсок.

От устните й излезе смях, но той бързо се превърна отново в накъсан хлип. Матю улови звука с устата си, устните му галеха нейните.

— Започнах да режа връвта още при първия знак за беда — продължи той. — И успях няколко минути, преди каретата да се търкулне във водата.

— Защо другите не ти помогнаха? — попита Дейзи ядосано, като изтри с ръкава на халата мокрото си лице.

— Бяха заети да спасяват собствените си кожи. Макар че — каза Матю мрачно, — бих си помислил, че заслужавам малко повече, отколкото конете. Но по времето, когато каретата започна да се носи надолу по течението, ръцете ми бяха свободни. Скочих във водата и изплувах до брега, но докато успея, бях здравата облъскан. Намери ме един старец, който излязъл да търси кучето си — той ме заведе до къщичката си, където двамата със съпругата му се погрижиха за мен. Губил съм съзнание и съм се съвземал в продължение на ден и половина. По времето, когато чули, че Уестклиф претърсва, го потърсили и му казали къде съм.

— Мислих, че си умрял — каза Дейзи, гласът й стана дрезгав. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Не, не… — Матю погали косата й и я целуна по страните, по очите и треперещите устни. — Винаги ще се връщам при теб. Аз съм отговорен и на мен може да се разчита, забрави ли?

— Да. С изключение на… — Наложи се Дейзи да си поеме допълнително въздух, когато почувства устата му да се движи по шията й — … двайсетте години от живота ти, преди да те срещна, бих казала, че си до такава степен отговорен, че си почти пред… — Езикът му се беше спуснал в ямичката между ключиците й — … предсказуем.

— Вероятно имаш някои оплаквания относно онзи въпрос за откраднатата ми идентичност и голямата ми присъда за кражба. — Изследващите му целувки се изкачиха до челюстта й, пресушавайки обилните сълзи.

— О, не — възрази Дейзи, останала без дъх. — Простих ти, още преди да знам за какво става дума.

— Сладката ми — прошепна Матю, сгушвайки се до лицето й, като я милваше с уста и ръце. Тя се притискаше към него силно. Той вдигна глава и я погледна с изучаващ поглед. — Сега, когато цялата тази работа надигна грозната си глава, ще трябва да изчистя името си. Ще ме чакаш ли, Дейзи?

— Не.

Все още сумтейки, тя се зае да разкопчава вълнените копчета на дрехите му.

— Не? — попита Матю с полуусмивка и я изгледа въпросително. — Решила си, че прекалено много съм загазил?

— Реших, че животът е прекалено кратък — промърмори тя и издърпа грубата му риза — … за да се губи и един ден от него. Дяволите да ги вземат тези копчета…

Ръцете му покриха нейните, успокоявайки трескавите й движения.

— Не мисля, че семейството ти ще е ентусиазирано да се омъжиш за един беглец от закона.

— Баща ми ще ти прости всичко. Освен това, ти никога не си бил беглец. Процесът ще бъде преобърнат, когато фактите излязат наяве. — Дейзи освободи ръцете си и го стисна силно. — Заведи ме в Гретна Грийн — помоли тя. — Тази нощ. Там се омъжи сестра ми. И Еви също. Приставането е практически традиция на старите моми. Отведи ме…

— Ш-ш-шт… — Матю обви ръце около нея, притискайки я към здравото си тяло. — Никакви бягства повече. Най-после ще се срещна с миналото си. Макар че щеше да е дяволски по-лесно да разреша проблемите си, ако онзи негодник Хари Уоринг не беше умрял.

— Все още има хора, които знаят какво се е случило в действителност — каза Дейзи загрижено. — Неговите приятели. И слугата, за когото ти спомена. И…

— Да, знам. Да не говорим за това сега. Господ знае, че ще имаме достатъчно време през следващите дни.

— Искам да се омъжа за теб — настоя Дейзи. — Не по-късно. Сега. След като преживях това… мислейки, че си си заминал завинаги… нищо друго не е важно. — Леко хълцане накъса последната дума.

Матю я погали по косата и избърса една следа от сълза с палец.

— Добре. Добре. Ще говоря с баща ти. Не плачи повече, Дейзи, недей…

Но тя не можеше да спре новия поток сълзи на облекчение, които напираха от очите й. Разтърси я тръпка от мозъка на костите й. След това тя отново се вкочани, стана й лошо.

— Миличка, какво ти е? — Той прокара ръце по треперещите й крайници.

— Толкова ме е страх.

Той издаде нисък, неволен звук и я притисна по-силно, устните му се движеха по страните й със страст.

— Защо, скъпа моя?

— Страх ме е, че всичко това е сън. Страх ме е, че ще се събудя и… — Пореден хлип… — ще съм отново сама и ще разбера, че никога не си бил тук и…

— Не, тук съм. Няма да си тръгна. — Той се спусна към шията й, разтваряйки нощницата й с бавна решителност. — Позволи ми да те накарам да се почувстваш по-добре, скъпа, позволи ми… — Ръцете му бяха нежни по тялото й, успокояващи и отвличащи. Когато дланта му се плъзна по краката й, докосването му изпрати горещи стрели през нея, а от устните й се отрони глух стон.

Чувайки звука, Матю си пое накъсано дъх и се опита да се овладее. Не успя. Имаше само нужда. Изгубен в желанието си да я изпълни с удоволствие, той я съблече направо на пода, дланите му милваха студената й кожа, докато бледата повърхност постепенно порозовя.

Трепереща силно, Дейзи гледаше блясъка на свещта над тъмната му глава, когато той се наведе над тялото й и го ося с целувки, без да бърза… краката й, голия й корем, тръпнещите й гърди.

Навсякъде, където я целунеше, студът се превръщаше в топлина. Тя въздъхна и се отпусна в успокоителния ритъм на ръцете и устата му. Когато затърси да разтвори ризата му, той й помогна. Грубият вълнен плат падна и откри сатенена мъжка кожа. Това някак си успокои Дейзи — тъмните следи от натъртвания по него бяха доказателство, че не сънува. Тя притисна разтворената си уста към един тъмен белег, докосвайки го с език.

Матю внимателно я притегли срещу себе си, ръката му премина по извивката на кръста й и хълбока с чувственост, която накара бедрата й да настръхнат. Дейзи се сгърчи в смесеното усещане от удоволствие и дискомфорт, когато вълнената купчина върху килима ожули свръхчувствителната й кожа, причинявайки леки болки по голото й дупе.

Разбирайки проблема, Матю се засмя тихо и я придърпа нагоре срещу себе си, в скута си. Изпотена и с пресъхнала уста, Дейзи намести гърдите си срещу неговите.

— Не спирай — прошепна тя.

Ръката му обхвана изтръпналия й задник.

— Ще се протриеш върху пода.

— Не ме е грижа, искам само… искам…

— Това ли? — Той я премести в скута си и тя го яхна, усещайки плата на панталона му под бедрата си.

Смутена и възбудена, Дейзи затвори очи, когато го усети да гали гънките на тялото й, наслоявайки влага и усещания върху пламналата й плът.

Ръцете й отслабнаха и тя ги обви около врата му. Ако не беше подкрепата на твърдата му ръка на гърба й, нямаше да е в състояние да стои изправена. Всичките й усещания бяха съсредоточени върху мястото, където той я докосваше, плъзгането на кокалчетата му около малкото копринено връхче…

— Не спирай — чу се тя да прошепва отново.

Очите й се отвориха рязко, когато Матю пъхна два пръста в нея, а след това три, докато желанието се виеше в нея като пламъци, които поглъщат горяща мед.

— Още ли се страхуваш, че е сън? — прошепна Матю.

Тя преглътна конвулсивно и поклати глава.

— Аз… никога не съм сънувала такива сънища.

Ъгълчетата на очите му се присвиха весело и той измъкна пръстите си, карайки я да потрепери от празнотата. Тя изскимтя и отпусна глава на рамото му, а той я притисна към голите си гърди.

Дейзи се притисна към него, зрението й се замъгли и стаята се превърна в мозайка от жълта светлина и черна сянка. Тя усети, че я повдигат, обръщат, коленете й се притиснаха в килима, когато той й помогна да коленичи пред дивана. Отстрани лицето й се отпусна срещу гладката тапицерия, а устните й се разтвориха, за да поемат повече въздух. Той я покри, голямото му здраво тяло се намести отзад, след това натисна навътре и сглобката между тях беше плътна, хлъзгава и прекрасна.

Дейзи се скова от изненада, но ръцете му хванаха хълбоците й, галейки я успокоително, като я окуражаваха да му се довери. Тя притихна, очите й се затвориха, а удоволствието нарастваше с всеки негов бавен тласък. Едната му ръка се спусна отпред по нея и пръстите му намериха секса й и я загалиха, докато тя не стигна до заслепяващ връх, връхлетяна от тръпки на силно облекчение.

Много по-късно Матю облече Дейзи в халата й и я пренесе през тъмния коридор до стаята й. Когато я сложи да легне в леглото, тя му прошепна да остане с нея.

— Не, скъпа. — Той се наведе над проснатото й тяло в тъмнината. — Много бих искал, но не можем да го направим сега.

— Не искам да спя без теб. — Дейзи впери очи в потъналото му в сенките лице, надвесено над нея. — И не искам да се будя без теб.

— Някой ден. Някой ден ще мога да идвам при теб по всяко време, денем или нощем, и да те държа толкова дълго, колкото искаш. — Гласът му беше изпълнен с емоции, когато добави: — Можеш да разчиташ на това.

* * *

На долния етаж изтощеният граф Уестклиф лежеше на един диван, главата му бе отпусната в скута на съпругата му. След два дни непрестанно търсене и напълно лишен от сън, Маркъс беше безкрайно уморен. Но беше благодарен, че трагедията е била избегната и че годеникът на Дейзи се е върнал невредим.

Маркъс беше малко изненадан от начина, по който жена му се суетеше около него. Веднага щом пристигна в къщата, Лилиан го обсипа със сандвичи и горещо бренди, изтри мръсотията от лицето му с мокра кърпа, намаза с мехлем ожуленото и превърза няколкото му порязани пръста; накрая дори събу калните му ботуши.

— Изглеждаш по-зле и от Суифт — каза тя, когато той възрази, че е добре. — Както разбирам, той си е лежал в една къща през изминалите два дена, докато ти си претърсвал горите в калта и дъжда.

— Не може да се каже, че си е лежал — изтъкна Маркъс. — Бил е ранен.

— Това не променя факта, че ти не си си почивал и практически не си ял нищо, докато си го търсел.

Маркъс се предаде на грижите й, тайно наслаждавайки се на начина, по който тя се суети около него. Когато най-после се успокои, че е нахранен и превързан правилно, тя прегърна главата му в скута си. Маркъс въздъхна доволно, загледан в танцуващите пламъци в камината.

Тънките пръсти на Лилиан си играеха разсеяно в косата му, когато тя направи коментар:

— Мина доста време, откакто Суифт отиде да търси Дейзи. И е прекалено тихо. Няма ли да отидеш горе да провериш какво става?

— Не и за целия коноп на Китай — каза Маркъс, повтаряйки една от новите любими поговорки на Дейзи. — Един господ знае на какво може да се натъкна.

— Пресвети боже. — Лилиан прозвуча ужасено. — Мислиш ли, че те…

— Не бих се изненадал. — Маркъс направи умишлена пауза, преди да добави: — Спомни си ние какво правихме.

Както и очакваше, забележката отклони веднага вниманието й.

— Не сме правили любов от, преди да се роди бебето. — Маркъс седна, поглъщайки с поглед тъмнокосата си млада съпруга. Тя беше, и винаги щеше да бъде, най-съблазнителната жена, която беше познавал. Неизразходена страст направи гласа му дрезгав, когато попита: — Колко още трябва да чакам?

Подпирайки лакът на облегалката на дивана, Лилиан отпусна глава на ръката си и се усмихна извинително.

— Докторът каза най-малко още две седмици. Съжалявам. — Тя се засмя, когато видя изражението му. Много съжалявам. Да отидем горе.

— Щом няма да спим заедно, не виждам смисъл — изсумтя Маркъс.

— Ще ти помогна да се изкъпеш. Дори ще изтъркам гърба ти.

Той се изкуши да попита:

— Само гърба ми ли?

— Открита съм за преговори — каза Лилиан провокативно. — Както винаги.

Маркъс се пресегна да я привлече към гърдите си.

— В такъв случай, ще взема това, което мога.

— Горкичкият. — Все още усмихвайки се, Лилиан обърна лицето си към него и го целуна. — Само не забравяй… някои неща си струват чакането.