Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (2)

Първа глава

— Не трябва да ти казвам! — изсумтя Дейзи, като крачеше напред-назад в салона Марсдън по-късно същата вечер. — В твоето състояние не бива да се стресираш. Но не мога да се сдържа, иначе ще експлодирам, което сигурно ще е безкрайно по-стресиращо за теб.

По-голямата й сестра вдигна глава от подкрепящото рамо на лорд Уестклиф.

— Ще ми кажеш. — Лилиан потисна поредния пристъп на гадене. — Стресирам се само когато хората не ми казват разни неща. — Тя беше полуизлегната на дългото канапе, сгушена в прегръдката на Уестклиф, докато той слагаше в устата й лъжички лимоново сорбе. Тя затвори очи, когато преглътна, тъмните й мигли бяха като неподвижни полумесеци върху бледите страни.

— По-добре ли си? — попита Уестклиф нежно, като попи една заблудена капка в ъгълчето на устните й.

Лилиан кимна, лицето й беше призрачно бяло.

— Да, мисля, че това помага. Уф. По-добре се моли да е момче, Уестклиф, защото това е единственият ти шанс за наследник. Никога повече няма да мина през това…

— Отвори уста — нареди той и й даде още ароматизиран лед.

Обикновено Дейзи щеше да е развълнувана да надникне в частния живот на Уестклиф… беше рядкост някой да види Лилиан толкова уязвима, или пък Маркъс толкова нежен и загрижен. Но Дейзи беше до такава степен заета със собствените си проблеми, че едва забеляза какво правеха, когато изтърси:

— Татко ми отправи ултиматум. Тази вечер той…

— Почакай — каза тихо Уестклиф, намествайки Лилиан върху ръката си. Тя се отпусна по-тежко върху него и сложи тънката си бяла ръка върху извивката на корема си. Той промърмори нещо неразбираемо в разрошената й черна коса и тя кимна с въздишка.

Всеки, който наблюдаваше как Уестклиф се грижи нежно за младата си съпруга, не можеше да не забележи външните промени у графа, който бе известен като студен мъж. Сега беше станал далеч по-отзивчив… усмихваше се повече, смееше се повече… и стандартите му за правилно поведение не бяха чак толкова строги. Което беше хубаво, ако човек искаше да има Лилиан за съпруга и Дейзи за балдъза.

Очите на Уестклиф, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, се присвиха леко, когато се фокусираха върху Дейзи. Въпреки че не бе произнесъл и дума, Дейзи прочете в погледа му желанието да защити Лилиан от всеки и всичко, което можеше да наруши спокойствието й.

Дейзи внезапно се засрами от това, че се бе втурнала тук да разказва за несправедливостта на баща си. Трябваше да запази проблемите за себе си, а вместо това беше изтичала при по-голямата си сестра като хлапачка. Но Лилиан отвори очи и те бяха топли и усмихнати, и хиляди спомени от детството затанцуваха във въздуха между тях като ликуващи светулки. Близостта на сестрите беше нещо, което дори най-покровителственият съпруг не би могъл да разруши.

— Кажи ми — подкани я Лилиан, сгушвайки се до рамото на Уестклиф — какво каза страшилището?

— Че ако не намеря за кого да се омъжа до края на май, той щял да ми избере съпруг. И познай кого е избрал. Предположи!

— Не мога да позная — каза Лилиан. — Татко не одобрява никого.

— Напротив, одобрява — каза Дейзи заплашително. — В цял свят има един човек, когото татко стопроцентово одобрява.

Уестклиф започна да гледа с любопитство.

— Да не би да е някой, когото познавам?

— Скоро ще се запознаете — каза Дейзи. — Татко изпрати за него. Той ще пристигне в имението в Хемпшир следващата седмица за лова на сърни и елени.

Уестклиф се разрови из паметта си за хората, които Томас Бауман бе помолил да бъдат включени в списъка с гости за пролетния лов.

— Американецът? — попита той. — Господин Суифт?

— Да.

Лилиан погледна сестра си безизразно. После обърна глава към Уестклиф и простена. В началото Дейзи се уплаши, че може би плаче, но бързо стана ясно, че Лилиан се кискаше безпомощно.

— Не… наистина не… колко абсурдно… ти не можеш…

— Нямаше да ти е толкова смешно, ако ти трябваше да се омъжиш за него — каза намръщено Дейзи.

Уестклиф местеше поглед от едната сестра към другата.

— Какво не е наред с господин Суифт? От думите на баща ви той изглежда напълно почтен човек.

— Нищо не е наред — изсумтя Лилиан.

— Но баща ви явно го цени — каза Уестклиф.

— О! — присмя се Лилиан. — Суетата на татко се ласкае от начина, по който господин Суифт се стреми да му подражава и лови във въздуха всяка негова дума.

Графът се замисли над думите й, приближавайки нова порция лимонено сорбе към устните й. Тя издаде звук на задоволство, когато замразената течност се плъзна по гърлото й.

— Не е ли прав баща ви като твърди, че господин Суифт е интелигентен? — обърна се Уестклиф към Дейзи.

— Интелигентен е — призна тя. — Но човек не може да разговаря с него — той задава хиляди въпроси и попива всичко, което човек му каже, но сам не казва нищо.

— Може би е срамежлив? — допусна Уестклиф.

Сега Дейзи бе тази, която не можа да сдържи смеха си.

— Уверявам ви, лорде, господин Суифт не е срамежлив. Той е… — Тя спря, затруднена да подреди мислите си в думи.

Наследствената студенина на Матю Суифт беше съпроводена от непоносимо високомерие. Човек не можеше нищо да му каже — той вечно знаеше всичко. Тъй като Дейзи беше израснала в семейство с безкомпромисни характери, нямаше никакво желание за още един строг и свадлив човек в живота си.

Според нея не говореше добре за Суифт това, че той буквално се беше прелял в семейство Бауман.

Може би Суифт щеше да е по-поносим, ако в него имаше нещо очарователно или привлекателно. Но той не бе благословен нито със смекчаваща изисканост на характера, нито с фигура. Не притежаваше чувство за хумор, нито видими прояви на доброта. Целият беше някак си непохватен: висок и непропорционален, и толкова жилав, че ръцете и краката му бяха като филизи зелен боб. Тя си спомни начина, по който сакото висеше от широките му рамене, сякаш беше празно.

— Вместо да изреждам всички неща, които не харесвам в него — каза Дейзи накрая, — далеч по-лесно е да кажа, че няма причина да го харесвам.

— Той дори не е привлекателен — добави Лилиан. — Торба с кокали. — След което потупа мускулестите гърди на Уестклиф в мълчалива възхвала на могъщата му физика.

Уестклиф погледна развеселено.

— Няма ли поне едно компенсиращо качество?

Двете сестри се замислиха.

— Има хубави зъби — недоволно отвърна Дейзи.

— Откъде знаеш? — попита Лилиан. — Той никога не се усмихва!

— Преценката ви за него е жестока — отбеляза Уестклиф, — но господин Суифт може да се е променил, откакто сте го виждали за последен път.

— Не чак толкова, че да се съглася да се омъжа за него — каза Дейзи.

— Не е задължително да се омъжваш за него, щом не искаш — каза Лилиан разпалено, като се размърда в прегръдката на съпруга си. — Не е ли така, Уестклиф?

— Да, любов моя — прошепна той и вдигна един кичур коса от лицето й.

— И няма да позволиш на татко да отведе Дейзи далеч от мен — настоя Лилиан.

— Разбира се, че не. Все някак ще се разберем.

Лилиан притихна до него, изпълнена с абсолютна вяра в способностите му.

— Ето — прошепна тя на Дейзи. — Не е нужно да се тревожиш… видя ли? Уестклиф държи всичко… — Тя млъкна, за да се прозине — … в ръце…

Виждайки как клепачите на сестра й се спускат, Дейзи се усмихна съчувствено. Очите й срещнаха погледа на Уестклиф и тя му направи знак, че ще си тръгва. Той кимна любезно и вниманието му веднага се върна към сънливото лице на Лилиан. А Дейзи не можа да не се запита дали някой мъж някога ще я гледа по такъв начин, сякаш държи най-голямата ценност в прегръдките си.

Беше сигурна, че Уестклиф ще се опита да й помогне по всякакъв начин, по който можеше, заради Лилиан. Но вярата й във влиянието на графа се охлаждаше при мисълта за собствената непреклонна воля на баща й.

Въпреки че щеше да му се противопоставя с всички сили, Дейзи имаше лошо предчувствие, че той ще успее.

Тя спря на прага на стаята и погледна разтревожено към двойката на канапето. Лилиан бе почти заспала, облегнала глава върху гърдите на Уестклиф. Когато графът срещна нещастния поглед на Дейзи, едната му вежда се вдигна в мълчалив въпрос.

— Баща ми… — започна Дейзи, след това прехапа устни. Този мъж беше бизнес партньор на баща й. Не беше уместно да тича при него и да му се оплаква. Но търпението в неговото изражение й даде смелост да продължи: — Той ме нарече паразит — каза тя, като се стараеше да говори тихо, за да не събуди сестра си. — Накара ме да му обяснявам каква полза имал светът от моето съществуване или какво съм направила някога за някого.

— И какво му отговорихте? — попита Уестклиф.

— Аз… не можах да измисля какво да кажа.

Кафявите очи на графа бяха неразгадаеми. Той й направи знак да се приближи до канапето и тя се подчини. За нейна изненада, той взе ръката й в своята и я стисна сърдечно. Обикновено предпазливият граф никога не бе направил подобно нещо преди.

— Дейзи — произнесе той нежно, — животът на повечето хора не е белязан с големи подвизи. Той се измерва с безкрайно малки такива. Всеки път, когато направите нещо хубаво за някого, или предизвикате усмивка на лицето му, това придава смисъл на вашия живот. Никога не се съмнявайте в ценността си, малка приятелко. Светът щеше да е мрачно място без Дейзи Бауман.

* * *

Малцина биха възразили, че Стоуни Крос е едно от най-красивите места в Англия. Имението Хемпшир се състоеше от безкрайно разнообразни местности, от почти непроходими гори до великолепни тучни ливади с цветя и блата към здравата каменна къща в меден цвят на високия склон, който гледаше към река Итчън.

Навсякъде кипеше живот, бледи вейки пробиваха килима от окапали листа в основата на раззеленилите се дъбове и кедри, а в по-тъмната част на гората блестяха туфи синчец.

Червени скакалци подскачаха по ливадите, осеяни с диви иглики и мокриш, докато прозрачносини водни кончета кръжаха над сложно преплетените бели венчелистчета на цвета на блатния боб. Миришеше на пролет, въздухът беше изпълнен с аромата на сладък чемшир и нежнозелена трева.

След дванайсет часа пътуване с карета, което Лилиан описа като пътуване през ада, Уестклиф, Бауман и подбраните гости бяха доволни, че най-после са стигнали до Стоуни Крос парк.

Небето в Хемпшир беше с различен цвят, по-меко синьо, а въздухът бе изпълнен с благословена тишина. Нямаше звън на колела и копита по павирани улици, нито амбулантни търговци или просяци, нито свирки на фабрики, нямаше я и възбудата, заплашваща слуха в града. Тук се чуваше само чуруликане на дроздове в живия плет, потракване на кълвачи сред дърветата и стрелкане на рибарчета от заслона на речните тръстики.

Лилиан, която някога бе смятала провинцията за убийствено скучна, беше свръхрадостна да се върне в имението. Тя разцъфна в атмосферата на Стоуни Крос парк и след първата нощ в къщата изглеждаше и се чувстваше много по-добре, отколкото предишните седмици. Сега, когато бременността й не можеше лесно да се скрие от рокли с висока талия, тя ограничи излизанията си на обществени места. В собственото си имение, обаче, можеше да има относителна свобода, макар да бе ограничила общуването с гости до малки групички.

За нейно удоволствие, Дейзи бе настанена в любимата й спалня в къщата. Красивата старомодна стая някога бе принадлежала на сестрата на лорд Уестклиф, лейди Алайн, която сега живееше в Америка със съпруга си и сина си. Най-очарователното нещо в нея бяха мебелите за малката частна стаичка за почивка, донесена от Франция и сглобена тук отново. Тя идваше от замък от седемнайсети век и беше снабдена с купе, което беше идеално за дрямка или четене.

Свита с една книга в единия ъгъл на купето, Дейзи се чувстваше, сякаш бе скрита от останалия свят. Ех, само ако можеше да остане в Стоуни Крос и да живее със сестра си вечно! Но още когато мисълта й хрумна, тя знаеше, че няма да е напълно щастлива по този начин. Тя искаше свой собствен живот… свой съпруг, свои деца.

За първи път, доколкото си спомняше, тя и майка й бяха на едно мнение. Бяха свързани от желанието да предотвратят брак с ненавистния Матю Суифт.

— Този невъзможен млад човек! — беше възкликнала Мерседес. — Не се съмнявам, че той е набил тази идея в главата на баща ти… Винаги съм подозирала, че…

— Какво си подозирала? — попита Дейзи, но майка й само стисна устни и те образуваха горчива черта.

Когато Мерседес прочете списъка с гостите, тя информира Дейзи, че доста голям брой подходящи джентълмени ще отседнат в къщата.

— Дори да не са на ред за титли, все пак са от благороднически семейства — каза Мерседес. — Човек никога не знае… Понякога се случва нещастие… фатална болест или някакво премеждие. Няколко души от семейството могат да умрат наведнъж и тогава съпругът ти да стане благородник поради липса на друг! — Обнадеждена при мисълта за бедствие, сполетяващо бъдещите родственици на Дейзи, Мерседес зачете още по-задълбочено списъка.

Дейзи не можеше да дочака да се появят Еви и Сейнт Винсънт по-късно през седмицата. Еви й липсваше ужасно, особено след като Анабел бе заета с бебето си, а Лилиан се движеше прекалено бавно, за да я придружава в бързите й разходки, които тя обожаваше.

На третия ден след пристигането им в Хемпшир Дейзи излезе сама на следобедна обиколка. Пое по една отъпкана пътека, по която бе минавала при многобройните си предишни посещения. Облечена в бледосиня муселинена рокля на цветчета и груби обувки за разходка, тя размахваше една сламена шапка за връзките й.

Докато крачеше по един хлътнал път покрай тучни ливади, искрящи от жълтурчета и червена росянка, Дейзи се замисли за проблема си.

Защо й беше толкова трудно да си намери мъж?

Причината не беше, че не искаше да се влюби в някого. Всъщност, изглеждаше й чудовищно несправедливо да не си е намерила съпруг досега. Опитвала се беше! Но винаги нещо се объркваше.

Ако джентълменът беше на подходящата възраст, беше пасивен или надут. Ако се окажеше мил и интересен, беше или достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, или имаше някакъв страничен проблем, като например да мирише лошо или да пръска слюнки в лицето й, когато говори.

Дейзи знаеше, че не е голяма красавица. Беше прекалено дребна и слаба, и въпреки това я хвалеха заради тъмните й очи и почти черната коса, контрастиращи със светлия й тен; освен това беше чувала думи като „елфическа“ или „дяволита“ прекалено много пъти. Елфическите жени не привличаха ухажори в такова голямо количество, както го правеха внушителните хубавици или „джобните“ Венери.

Беше отбелязвано също така, че Дейзи прекарва доста много време с книгите си, което вероятно беше истина. Ако й позволяха, щеше да прекарва целия ден в четене и мечти. Всеки здравомислещ благородник несъмнено би си направил изводите, че тя няма да е съпруга, полезна в ръководенето на домакинство, включително да изпълнява онези задължения, които бяха свързани с близко внимание към детайла. И човекът щеше да е прав в предположенията си.

Нямаше нещо, което да я интересува по-малко от това дали килерът е пълен с необходимите провизии, или колко сапун да поръча за деня за пране. Интересуваше се безкрайно повече от романи, поезия и история, всички те вдъхновяваха дългите полети на фантазията й, по време на които се взираше през прозореца към нищото… докато във въображението си преживяваше екзотични приключения, прекосяваше непознати океани и търсеше съкровища на тропически острови.

И в мечтите на Дейзи имаше вълнуващи джентълмени, вдъхновени от историите за смели герои и благородни занимания. Тези въображаеми мъже бяха толкова по-вълнуващи и интересни от реалните… те говореха с красиви думи, отличаваха се в бой с шпаги и дуели и целуваха жените, който обожаваха, с целувки, водещи до загуба на съзнание.

Разбира се, Дейзи не беше чак толкова наивна да мисли, че такива мъже наистина съществуват, но трябваше да признае, че с всички тези романтични образи в главата, реалните мъже изглеждаха ужасни… добре де, скучни, когато ги сравняваше.

Като вдигна лице към меката светлина, проникваща през балдахина на дърветата над главата й, тя запя една весела народна песен, която се казваше „Старата прислужница на тавана“.

Ела богаташо, ела бедняко,

Глупак или умник, все тая,

Какъвто и да си, не се бави!

Макар от жалост, няма ли

За мен да се ожениш?

Скоро тя стигна до целта на мисията си — едно кладенче, което напролет се пълнеше с вода, и до което тя и останалите момичета бяха идвали няколко пъти преди. Кладенецът на желанията. Според местната традиция той беше обитаван от дух, който изпълнява желанието ти, ако хвърлиш топлийка в него. Единствената опасност беше да не застанеш прекалено близко, защото духът на кладенеца можеше да те повлече надолу със себе си да живееш завинаги като негова съпруга.

При предишните си идвания желанията на Дейзи бяха свързани с нейните приятелки — и те всичките се сбъднаха. Сега тя се нуждаеше от някаква магия за себе си.

Като остави сламената си шапка на земята, Дейзи се приближи към плискащата се вода в дупката и погледна вътре. После бръкна в джоба на роклята си и извади картонче с набодени върху него топлийки.

— Кладенчов дух — каза тя, — тъй като нямам късмет да си намеря съпруг, какъвто винаги съм си мислила, че искам, оставям това на теб. Без изисквания, без условия. Това, което искам, е… правилния мъж за мен. Ще се опитам да бъда непредубедена.

Тя измъкваше топлийките от картончето по две и по три, и ги хвърляше в кладенеца. Те проблеснаха във въздуха с метален отблясък, преди да стигнат развълнуваната вода, и след миг прорязаха мътната й повърхност.

— Искам всички тези топлийки да бъдат отнесени към същото желание — каза тя на кладенеца. После остана дълго със затворени очи. Звукът на водата беше леко заглушен от една сивкаво-зелена птичка, която се спусна да улови някаква мушица във въздуха, и от жуженето на едно водно конче.

Зад нея нещо пропука, сякаш някой беше настъпил сух клон.

Дейзи се обърна и видя тъмния силует на мъж, който вървеше към нея. Шокът да открие, че някой е толкова близо, когато си е мислила, че е сама, накара сърцето й да направи няколко допълнителни удара.

Той беше висок и мускулест, като съпруга на приятелката й Анабел, макар да изглеждаше доста по-млад, може би нямаше още трийсет.

— Извинете ме — каза той с нисък глас, когато видя изражението й. — Не исках да ви изплаша.

— О, не сте ме изплашили — излъга тя весело, — но пулсът й продължаваше де препуска. — Само малко… бях изненадана.

Той се приближи с нехайна походка, с ръце в джобовете.

— Пристигнах в имението преди няколко часа — съобщи той. — Казаха, че сте излезли тук да се разхождате.

Стори й се познат. Гледаше я така, сякаш очакваше тя да го познава. Тя усети огорчение и досада, които винаги съпътстваха факта, че е забравила някого, когото е срещала преди.

— Вие сте гост на лорд Уестклиф? — попита тя, опитвайки се отчаяно да си спомни кой е.

Той я погледна с любопитство и се усмихна леко.

— Да, мис Бауман.

Знаеше името й. Дейзи го изгледа с нарастващо объркване. Не можеше да си представи как е могла да забрави толкова привлекателен мъж. Чертите му бяха силни и решителни, прекалено мъжествени, за да бъде наречен красив, прекалено впечатляващи, за да бъде обикновен. А очите му бяха наситено сини като сутрешно небе, дори по-интензивни, на фона на загорялата му от слънцето кожа. Имаше нещо изключително в него, някаква едва сдържана виталност, която почти я накара да отстъпи назад, толкова беше силна.

Когато наведе глава да я погледне, по тъмната му коса се плъзна махагонов отблясък. Гъстите къдрици бяха отрязани много по-ниско, отколкото европейците предпочитаха. Американски стил. Като се замисли, тя си даде сметка, че акцентът му беше американски. И тази свежа, чиста миризма, която бе усетила… ако не бъркаше, това беше ароматът на… сапун на Бауман?

Внезапно Дейзи осъзна кой е той. Коленете й се подгънаха.

— Вие — прошепна тя и очите й се разшириха от учудване, когато разпознаха Матю Суифт.