Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (16)

Петнадесета глава

След необичайно дълъг сън Матю се осмели да слезе на долния етаж. Слугите чистеха облицованите с каменни плочки, покрити с килими или паркет подове, докато други оправяха лампи, сменяха свещи и лъскаха месингови съдове.

Още щом Матю влезе, една прислужница предложи да му изнесе поднос със закуска на задната тераса, ако желае. Тъй като денят обещаваше да е красив, Матю прие с готовност предложението.

Той седна на една от външните маси и загледа как един малък, кафяв заек се придвижва с подскоци по грижливо поддържаните площи.

Тихото му съзерцание беше прекъснато от отварянето на френските врати. Като вдигна глава очаквателно, Матю видя вместо прислужницата с подноса, значително по-малко сърдечната Лилиан Бауман. Той простена вътрешно, внезапно осъзнал, че Уестклиф й е казал за годежа му с Дейзи.

Но очевидно графът имаше някакво успокояващо влияние върху съпругата си. Не че Лилиан изглеждаше щастлива, разбира се… но Матю прие за добър знак това, че не идва към него с брадва в ръка.

Все още.

Лилиан му направи знак да остане на мястото си, когато се приближи. Независимо от това той се изправи.

Лицето на Лилиан беше неподвижно, а гласът й овладян, когато произнесе:

— Не е нужно да ме гледате, сякаш съм някоя от десетте библейски напасти^[1]. Понякога съм способна и на разумен разговор. Може ли да разменим няколко думи?

Тя седна, преди той да успее да й предложи стол.

Поглеждайки я предпазливо, Матю седна отново на стола си и я зачака да заговори. Въпреки напрегнатата атмосфера, той почти се усмихна, когато си спомни, че често е виждал същото изражение върху лицето на Томас Бауман. Лилиан беше решена нещата да станат по нейния начин, макар да не забравяше факта, че един шумен спор, колкото и удовлетворяващ да е, не би постигнал нищо.

— И двамата с вас знаем — каза Лилиан с изкуствено спокойствие, — че макар да не мога да попреча на този пагубен брак да се случи, съм в състояние да направя процедурата доста неприятна за всички. Особено за вас.

— Да, наясно съм с това. — Отговорът на Матю беше напълно лишен от сарказъм. Каквото и да си мислеше за Лилиан, той знаеше, че обичта й към Дейзи е несъмнена.

— Тогава искам да престанем с тези заобикалки — каза Лилиан, — и да проведем откровен разговор.

Матю потисна усмивката си.

— Добре — рече той със същия делови маниер. — Аз също. — Помисли си, че вероятно би могъл да започне да харесва Лилиан. Ако не друго, то поне човек винаги знаеше какво е мнението й.

— Единствената причина, заради която бих толерирала идеята за вас като мой зет — продължи Лилиан, — е, че явно съпругът ми има добро мнение за вас. А на мен ми се иска да се съобразя с мнението му. Макар че той не е непогрешим.

— Това може би е първият път, когато чувам някой да прави такава бележка по отношение на графа.

— Да, ами… — Лилиан го изненада със слаба усмивка. — Точно затова Уестклиф се ожени за мен. Склонността ми да гледам на него като на обикновен смъртен е в известна степен облекчение след всичкото това обожание. — Тъмните й очи, по-кръгли и не чак толкова екзотични, колкото на Дейзи, го изгледаха изпитателно. — Уестклиф ме помоли да се опитам да бъда безпристрастна. Това не е лесно, когато бъдещето на сестра ми е поставено на карта.

— Госпожо — каза Матю сериозно, — ако мога да ви дам някакво уверение, което да ви успокои…

— Не. Почакайте. Оставете ме първо да изразя мнението си за вас.

Матю замълча любезно.

— Вие винаги сте олицетворявали най-лошото от баща ми — каза Лилиан. — Студенината, амбицията, егоцентризма. Само дето сте по-лош, защото сте в състояние да прикривате това много по-добре, отколкото той го прави. Вие сте това, което баща ми щеше да бъде, ако бе надарен с хубава външност и малко изтънченост. Мисля, че това, че Дейзи ви е спечелила, я кара да се чувства сякаш по някакъв начин е успяла с татко. — Веждите й се свъсиха, когато продължи: — Сестра ми винаги е изпитвала непреодолимо влечение към нещастни създания… изгубени, неприспособими. След като обича някого, независимо от това колко пъти я е предавал или разочаровал, тя ще го приеме обратно с разтворени обятия. Но вие няма да го оцените, както и баща ни не го оценява. Ще вземете това, което желаете, и ще й дадете съвсем малко в замяна. А когато неизбежно я нараните, аз ще съм първата в опашката от хора, която ще иска да ви заколи. И когато приключа с вас, няма да е останало нищо за другите.

— Дотук с безпристрастността — каза Матю. Той уважаваше бруталната й честност, макар че се засегна от нея. — Може ли да отговоря със същата откровеност, която току-що ми демонстрирахте?

— Надявам се да го сторите.

— Госпожо, не ме познавате достатъчно добре, за да прецените доколко приличам или не приличам на баща ви. Не е престъпление човек да е амбициозен, особено когато започваш от нулата. И не съм студен, аз съм от Бостън. Което означава, че не съм склонен да парадирам с емоциите си наляво и надясно. Колкото до това, че съм егоцентрик, няма как да знаете какво съм направил за другите хора. Но проклет да съм, ако взема да изреждам списъка с добри дела с надеждата да спечеля вашето одобрение. — Той я изгледа с хладен поглед. — Независимо от мнението ви, бракът ще се случи, защото и Дейзи, и аз го искаме. Така че нямам причина да ви лъжа. Бих могъл да кажа, че не давам пукната пара за Дейзи и въпреки това да получа каквото искам. Но фактът е, че съм влюбен в нея. Обичам я отдавна.

— Били сте тайно влюбен в сестра ми години наред? — попита Лилиан с унищожителен скептицизъм. — Колко удобно.

— Не бих го определил като „влюбен“. Единственото, което знаех, беше, че имам настоятелно, всепоглъщащо предпочитание към нея.

— Предпочитание? — Лилиан за миг се разяри, а след това го изненада като се разсмя. — Боже мили, вие наистина сте от Бостън.

— Вярвате или не — промърмори Матю, — ако можех, нямаше да избера да изпитвам тези чувства към Дейзи. Щеше да е далеч по-лесно да намеря някоя друга. Все пак трябва да ми се отдаде дължимото, че искам да стана зет на Бауман.

— Туше. — Лилиан продължи да се усмихва, подпирайки брадичка на дланта си, като го гледаше. Внезапно в гласа й се появи заинтересована нотка, която накара косъмчетата на тила му да настръхнат. — Вижда ми се странно един бостънски Суифт да казва, че е „започнал от нулата“… Да не би да съм грешила през всичките тези години, вярвайки, че произхождате от заможно семейство?

По дяволите, тази жена беше умна. Осъзнавайки, че си е изпуснал езика, Матю отвърна спокойно.

— Основният клон на Суифтови е богат. Но аз съм един от пословичните бедни братовчеди, ето защо бях длъжен да придобия професия.

Веждите й леко се вдигнаха.

— И богатите Суифтови са позволили на бедните си братовчеди да живеят в унизителна бедност, както намекнахте?

— Леко преувеличение от моя страна — каза Матю. — Но съм сигурен, че няма да бъдете до такава степен отвлечена от него, че да пропуснете основното.

— Вярвам, че съм успяла да уловя смисъла на думите ви, господин Суифт. — Лилиан освободи стола си, принуждавайки и него да стане на крака. — Още едно нещо. Вярвате ли, че Дейзи ще бъде щастлива, ако я върнете да живее в Ню Йорк?

— Не — каза Матю тихо. Той видя блясък на изненада в очите й. — Ясно е, че вие и нейните приятелки… сте от съществено значение за щастието й.

— Тогава вие… вие ще искате да създадете постоянен дом тук? Дори и баща ми да е против?

— Да, ако Дейзи иска така. — Матю се опита да контролира внезапния пристъп на раздразнение с ограничен успех. — Не се страхувам от нрава на баща ви, госпожо, нито пък съм кукла на конци. Фактът, че работя при него не означава, че съм се отказал от свободната си воля и от използването на мозъка си. Мога да намеря изгодна работа във Великобритания, независимо дали съм нает, или не в „Бауман Ентърпрайзис“.

— Господин Суифт — каза Лилиан искрено, — не знаете колко силно се изкушавам да ви повярвам.

— Което означава…?

— Предполагам, това означава, че ще се опитам да бъда по-мила към вас.

— Започвайки откога? — изстреля в отговор той.

Едното ъгълче на устните й се повдигна нагоре.

— От следващата седмица, може би.

— Очаквам го с нетърпение — промърмори Матю и се отпусна в стола си, когато тя тръгна.

* * *

Както се очакваше, Мерседес Бауман посрещна новината за годежа на Дейзи с Матю Суифт с не особено голяма радост. Осигурила такъв блестящ брак за първата си дъщеря, тя беше копняла да направи същото за втората. За Мерседес не значеше много, че Матю Суифт несъмнено ще добие голямо състояние, развивайки бизнес на два континента. А още по-малко, че Дейзи е намерила мъж, който явно разбира и дори се възхищава на нейната ексцентричност.

— Кой се интересува, че го бивало в правенето на пари? — измърмори Мерседес на дъщерите си, докато седяха в салона Марсдън. — Манхатън гъмжеше от предприемчиви мъже, които имаха големи състояния. Защо дойдохме тук, ако не да намерим джентълмен, който да струва нещо повече? Наистина ми се иска, Дейзи, да беше в състояние да привлечеш някой от сой.

Лилиан, която кърмеше бебето, отговори със сардоничен тон:

— Майко, дори Дейзи да се омъжеше за принца на Люксембург, това пак нямаше да промени факта, че Бауманови имат обикновен произход, а баба — Господ да я прости — е била перачка на пристанището. Тази обсебеност по благородничество е малко прекалена, не мислиш ли? Да я оставим на мира и да се опитаме да бъдем щастливи заради Дейзи.

Възмущението накара Мерседес да издуе бузи и да изпухти, от което тясното й лице заприлича на пълната камина долу.

— Ти не харесваш мистър Суифт повече от мен — сопна се тя.

— Не — каза Лилиан честно. — Но колкото и да не ми се иска да призная, ние сме малцинство. Суифт е харесван от всички в Северното полукълбо, включително от Уестклиф и неговите приятели, от моите приятелки, от слугите, съседите…

— Преувеличаваш…

— … децата, животните и по-висшите видове растения — завърши Лилиан сардонично. — Ако кореноплодните можеха да говорят, не се съмнявам, че и те щяха да го харесат.

Дейзи, която седеше до прозореца с книга, вдигна поглед с внезапна усмивка.

— Очарованието му не се простира до домашните птици — каза тя. — Той има проблем с гъските. — Усмивката й стана присмехулна. — Благодаря, че си толкова любезна, Лилиан. Очаквах да направиш голям въпрос за този годеж.

По-голямата й сестра изпусна мрачна въздишка.

— Примирих се с факта, че ще е по-лесно да избутам едно грахово зърно оттук до Лондон, отколкото да се опитам да застана на пътя на този брак. Освен това, ще си ми много по-близко в Бристол, отколкото ако беше с лорд Ландриндън в Търсоу.

Споменаването на Ландриндън едва не накара Мерседес да се разридае.

— Той каза, че имало много хубави места за разходки в Търсоу — каза тя скръбно. — И викингска история. Толкова ми се искаше да науча за викингите.

Лилиан изсумтя.

— Откога се интересуваш от войнствени езичници с глупаво изглеждащи шапки?

Дейзи отново вдигна глава от книгата си.

— Пак ли говорите за баба?

Мерседес ги изгледа.

— Явно нямам избор, освен да приема този брак. Ще се постарая да намеря малка утеха във факта, че поне този път ще съм в състояние да планирам истинска сватба. — Тя така и не беше простила на Лилиан и Маркъс, че са избягали в Гретна Грийн, лишавайки я по този начин от голямото празненство, което открай време бе мечтала да организира.

Лилиан се усмихна самодоволно на Дейзи.

— Не ти завиждам, скъпа.

* * *

— Няма да е приятно — предупреди Дейзи Матю по-късно същия ден, когато седяха край воденичния вир, далече в западните покрайнини на селото. — Церемонията ще е замислена така, че да накара света да забележи Бауманови.

— Само Бауманови ли? — попита той. — Не се ли очаква да съм атракция в церемонията?

— О, младоженецът е най-незначителната част от нея — изчурулика тя весело.

Намерението й беше да развесели Матю, но усмивката не стигна до очите му. Той гледаше отвъд вира с отнесено изражение.

Мелницата с нейното дванайсетфутово колело бе отдавна изоставена заради една по-производителна мелница в близост до Стоуни Крос. С нейния очарователен двукрилен покрив и дървена фасада, мелницата притежаваше суров чар, който се подсилваше от селския пейзаж.

Докато Матю хвърляше въдицата във вира с умело свиване на китката, Дейзи беше провесила босите си крака във водата. От време на време свиването на пръстите й подканяше някоя приключенски настроена лещанка да се стрелне напред.

Тя изследваше Матю, докато той седеше умислен. Профилът му беше силен и характерен, с прав, решителен нос, остро очертани устни и съвършена челюст. Тя изпита удоволствие при гледката на размъкнатия му вид, мократа риза, покритите му със сухи листа панталони и гъстите кичури, паднали над челото му.

Имаше нещо двойствено у Матю, което Дейзи не бе срещала у никой друг мъж. В същото време той беше агресивният, съобразителен и делови бизнесмен, който рецитираше фактите и цифрите с лекота.

В други моменти беше благ, разбиращ любовник, който оставяше своя цинизъм като старо палто и я въвличаше в игриви спорове за това коя древна култура има най-интересната митология, или кой е бил любимият зеленчук на Томас Джеферсън. (Въпреки че Дейзи бе убедена, че е зеленият грах, Матю беше привел отлични аргументи в полза на домата).

Те водеха дълги разговори на тема история и политици. За мъж от консервативен, високообразован род, той имаше изненадващи познания за реформите. Обикновено в неумолимото им катерене по социалната стълбица предприемчивите мъже забравяха за тези, които са останали на долните стъпала. Дейзи си помисли, че това говори добре за характера на Матю — той проявяваше искрена загриженост за хората, които бяха имали по-малко късмет от неговия.

В техните дискусии двамата бяха започнали да градят колебливи планове за бъдещето… трябваше да намерят къща в Бристол, достатъчно голяма за забавления. Матю настояваше тя да има изглед към морето и библиотека за книгите на Дейзи, и — добавяше той мрачно — висока стена около къщата, така че да може да я обладава в градината, без да се виждат.

Господарка в своя собствена къща… Дейзи никога не бе успявала да си го представи преди. Но идеята да подрежда неща точно както иска, да създаде дом, който да съответства на нейните предпочитания, беше започнала да звучи много привлекателно.

Разговорите им, обаче, често оставяха нещо недоизказано. Между многото мисли, които Матю искаше да сподели с Дейзи, имаше още повече, които оставаха недостъпни. Понякога говоренето с него беше като разходка по приятна криволичеща пътека през всякакви интересни места, за да стигне накрая до каменна стена.

Когато Дейзи притисна Матю да разкаже за миналото си, той се впусна в някакви смътни разсъждения за Масачузетс и за детството си край Чарлз ривър. Продължаваше упорито да отказва информация за своето семейство. Досега беше проявявал неохота да обсъжда кои членове на клана Суифт ще присъстват на церемонията. И все пак сигурно нямаше да бъде сам, без каквито и да било роднини, на такова събитие.

Човек би помислил, че Матю не е съществувал, преди да започне да работи при баща й на двайсет години. Дейзи копнееше да събори упоритата бариера от тайни. Беше влудяващо да се чувства винаги на границата на вечно изплъзващо се разкритие. Техните отношения приличаха на въплъщение на хегелианска теория… в процеса на ставане нещо вечно се превръщаше в друго, без никога да постигне завършек.

Връщайки мислите си към настоящето, Дейзи реши да привлече вниманието на Матю.

— Разбира се — подхвърли тя небрежно, — съвсем не е задължително да имаме каквато и да било церемония. Можем просто да се придържаме към класическия брак за купуване на булката. Давате на баща ми една крава и сме готови. Или да направим келтския ритуал с връзване на ръцете на младоженците. Освен това винаги можем да изпълним гръцката практика, в която аз си отрязвам косата в жертва и я принасям на Артемис, последвано от ритуална баня в свещен извор…

Дейзи внезапно се оказа по гръб, със закрито отчасти небе от тъмния силует на Матю. Тя се засмя на тази неочаквана реакция, при която той бе метнал въдицата си настрани и се беше хвърлил върху нея. Сините му очи блестяха палаво.

— Ще обмисля размяната на крава или връзването на ръцете — каза той. — Но отказвам категорично да се женя за булка без коса.

Дейзи изпита удоволствие от тежестта му, която я притискаше към пружиниращата трева, от миризмата на пръст и зеленина около тях.

— А какво ще кажете за ритуала с банята? — попита тя.

— Това може. Всъщност… — Дългите му пръсти стигнаха до копчетата върху предницата на роклята й. — … Мисля, че трябва да го направите. Ще ви помогна.

Дейзи се сгърчи и изписка, когато той започна да разтваря роклята й.

— Това не е свещен извор, а кален мелничен вир!

Но Матю настояваше, смеейки се на усилията й да му се изплъзне, докато дърпаше роклята й нагоре към кръста. Напук на благоприличието и като отстъпка към неестествената топлина навън, Дейзи остана без корсет. Тя блъсна силните гърди на Матю и той се търкулна с лекота, вземайки я със себе си. Светът се завъртя диво, синьото небе и белите облаци се сляха в неясно петно. Тя се оказа просната върху гърдите му, докато долната й риза бе неумолимо издърпана през главата.

— Матю — възрази тя, но гласът й беше заглушен в ленените дрехи.

Сваляйки ризата й напълно, Матю я захвърли настрана. Ръцете му се стегнаха под ръцете й, повдигайки я, и тя увисна безпомощно като котенце. Дъхът й се учести, когато го видя да гледа втренчено бледите й гърди с розови връхчета.

— Пуснете ме долу — настоя Дейзи и се изчерви под лакомия му поглед. Въпреки че беше спала с него два пъти, още бе прекалено невинна, за да се одързости да прави любов на открито.

Матю се подчини, повдигайки я още по-високо над себе си, докато устата му се затвори над напрегнатото зърно.

— Не — успя да каже тя, — не исках да кажа… о-о-о…

Той смучеше гърдите й последователно, използвайки зъбите си и езика, играеше, утешаваше. След като спря за достатъчно дълго, да съблече и останалите й дрехи, той я целуна силно. Тя дръпна ризата му, пръстите й бяха несръчни от възбуда.

Матю я остави долу, за да й помогне, съблече ризата си и нежно придърпа голите й гърди към своите. Топлият допир на кожата му прогони всичките й разумни мисли. Обвивайки ръце около врата му, Дейзи притисна уста в неговата твърдо, нетърпеливо и страстно.

Очите й се отвориха изненадано, когато го усети, че се смее срещу устните й.

— Бъдете малко по-търпелива, скъпа — прошепна той. — Опитвам се да карам бавно.

— Защо? — попита Дейзи, чувстваше устата си гореща и чувствителна. Тя докосна с език експериментално средата на долната му устна и клепките му се сведоха, когато той последва лекото движение.

Гласът му стана дрезгав.

— Защото така ще получите по-голямо удоволствие.

— Не се нуждая от по-голямо удоволствие — каза Дейзи. — И това едва мога да понеса.

Той се засмя тихо. Обхвана лицето й в силната си ръка и я притисна по-близо. Върхът на езика му намери идентичната вдлъбнатина на нейната долна устна и остана там в продължение на един изгарящ момент, карайки я да диша накъсано. Устата му запечата нейната в сочна целувка, езикът му търсеше и галеше.

Постепенно той я отпусна на земята върху съблечената си риза. Тънката дреха пазеше съблазнителния мирис на кожата му и Дейзи се наслаждаваше, плувайки в познатия мъжки аромат. Очите й се затвориха под белия блясък на слънцето, когато тялото му покри нейното. Той бе разкопчал горното копче на панталона си, платът дращеше изтръпналите й крака. Възбудена от усещането да е гола срещу неговото полуоблечено тяло, Дейзи разтвори бедрата си и той се настани между тях.

— Искам да съм част от вас — прошепна той. — Искам винаги да съм с вас.

— Да, да… — Тя се опита да го държи с ръцете и краката си, обгръщайки го в своята еластична сила.

Проникна в нея бавно и там, където преди смъдеше, сега бе само удоволствие при силния вътрешен натиск на тялото му, изпълващо нейното. Влизайки по-навътре търпеливо, той устоя на опитите й да го накара да бърза. Дейзи се извиваше и бореше да го поеме, задъхана от усилие и напрягане, стенейки, когато той хвана хълбоците й и я принуди да стои мирно.

— Спокойно… — Гласът му беше порочно тих. — Само малко търпение.

Тя го искаше целия, сега. Тялото й пулсираше, нервите й преливаха от усещания.

— Моля… — Устата й жадуваше за натиска на неговата, докато тя едва успяваше да произнесе думи. — Н-не мога просто да лежа, докато вие…

— Напротив, можете.

Той остана мъчително неподвижен вътре в нея, докато ръцете му се спуснаха по тялото й в изкусно проучване. Дейзи се извиваше неспокойно под него, желанието й нарастваше с всяка убедителна ласка, стоновете й бяха погълнати в чувствената игра на устните му. При всяко движение на члена му вътре в нея топлината танцуваше по-високо, по-ярко и тя се изви в дъга срещу него, притискайки се.

Матю отстъпи с глух смях, поемайки контрол над ритъма, докато се тласкаше с дълги, бавни движения. Тялото му изгаряше нейното, покоряваше я неумолимо и й носеше наслада.

— Не бързайте, Дейзи. — Гласът му беше станал дрезгав и плътен. — Няма причина да… да, точно така… сладката ми, да… — Главата му се отпусна върху рамото й, дъхът му галеше кожата й. Мускулите на ръцете му се издуха, когато той заби пръсти в земята от двете й страни, сякаш да ги предпази.

Дейзи се почувства като диво създание, прикована към тревата от първичния ритъм на неговите хълбоци. Тялото й се изпъваше и задържаше в напрегната дъга, цялата й плът търсеше неговата, сетивата й бяха фокусирани върху тръпнещото удоволствие, което започваше, когато телата им бяха слети, и после се разпръскваше към върховете на пръстите на ръцете и краката й.

Матю стигна до своята кулминация, тялото му трепереше в нежната окръжност на нейните ръце. И когато сложи глава върху гърдите й, дъхът му на резки тласъци се плъзна по кожата й, потокът на насладата бръмчеше на мястото, където тя продължаваше да го стиска.

Дейзи знаеше, че той я обича… можеше да го почувства във всеки удар на сърцето му, когато то се притискаше към нейното. Беше го признал пред Уестклиф и пред Лилиан, но по някаква причина не го казваше на самата Дейзи.

За нея любовта не беше емоция, която трябва да се постига постепенно. Тя искаше да се хвърли в нея с цялото си сърце, с доверие и честност… неща, за които Матю явно не беше готов.

Но някой ден, обеща си тя, нямаше да има бариери между тях. Някой ден…