Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (18)

18.

Събудих се сутринта, осъзнавайки неясно, че не съм сама. Докато преодолявах размазаните слоеве на съзнанието си, си спомних за събитията от предишната нощ… как се прибрах от болницата с Джо… как го поканих да спи в спалнята ми. И двамата бяхме изтощени, измъчени от часовете в чакалнята, прекарани на неудобните столове, емоционално изтерзани. Бях си облякла една нощница и се бях качила в леглото при Джо. Чувството да съм притисната в едрото му, топло тяло беше възхитително, и само след секунди съм заспала.

Джо беше зад мен, едната му ръка беше подпъхната под главата ми, а краката му бяха под моите. Лежах тихо и слушах равномерното му дишане. Питайки се дали е буден, оставих пръстите на краката си леко да го докоснат по стъпалото. Устата му бавно се приближи до тила ми и намери едно толкова чувствително място, че усетих тръпка на удоволствие чак в стомаха.

— Има мъж в леглото ми — отбелязах, като попипах слепешком с ръка, усещайки мускулестото бедро и гладкостта на ханша му. Китката ми бе хваната и смъкната надолу, докато пръстите ми срещнаха твърда, издута плът и копринена мъжка кожа. Поех си бързо дъх, очите ми се разшириха.

— Джо… прекалено рано е.

Ръката му отиде на гърдата ми и я погали през тънката материя на нощницата, притискайки леко зърното и предизвиквайки втвърдяването му.

Опитах отново, но прозвучах неубедително дори за собствените си уши.

— Не съм фен на сутрешния секс.

Но той продължи да целува шията ми и вдигна нощницата ми над коленете.

Изсмях се кратко и невярващо и изпълзях към другия край на леглото.

Джо се хвърли и ме притисна с приглушен смях. Покри ме, бедрата му се прилепиха към хълбоците ми, накара ме умишлено да почувствам тежестта му, тялото му беше заредено с похот. Моментът беше весел, но имаше преднамереност в начина, по който ме опипваше, преценяване, което ме остави без дъх.

— Поне ме остави първо да си взема душ — помолих жално аз.

— Искам те така.

Започнах да се дърпам.

— По-късно. Моля те.

Джо наведе глава и прошепна:

— Не решаваш ти. Аз решавам.

Притихнах. По някаква причина чуването на тези тихи думи, докато бях прикована долу, ме накара да потръпна цялата. Гласът му се изви горещ в ухото ми:

— Принадлежиш ми и ще те имам. Тук. И сега.

Не можех да си поема достатъчно въздух. Никога не ми се бе случвало да съм до такава степен възбудена. Очите ми бяха влажни, както и онова място между бедрата.

Позицията му се промени, ръката му се плъзна под нощницата и между бедрата ми, претърсвайки ме интимно. Сгърчих се, когато той разтърка влагата и пъхна двата си пръста в мен. Хълбоците ми започнаха да се поклащат в стегнат, безразсъден ритъм и той се напасна към него перфектно, като притискаше все по-дълбоко, надграждайки усещане след усещане, докато не започнах да се свивам при всеки тласък.

Като ме обърна по гръб, той коленичи между бедрата ми и ги вдигна. Целуна глезена ми, прасеца и продължи нагоре. Прехапах устни и се сгърчих, когато целувките се приближиха опасно до чатала ми.

— Недей — опитах се да възразя точно преди да почувствам горещо, гладко загребване през тръпнещата си плът. Не можех да избягам от влажното подръпване на устата му. Започнах да хлипам, защитата ми рухна под тежестта на удоволствието.

Той беше неумолим, концентрирайки се върху потръпващото горещо място с езика си, милувките придобиха ритъм, който водеше всеки импулс и усещане, и всеки удар на сърцето в един-единствен фокусиран поток. Краката ми се разтвориха и аз издадох звук сякаш съм била ранена, когато заслепяващата кулминация започна. Прекалено много, за да бъде понесена, прекалено интензивна, тялото ми бе обхванато от силни вибрации.

Джо прекара много време, за да продължи горенето, дори след като притихнах, устата му ме галеше с диаболична нежност. Накрая той вдигна глава и целуна корема ми. Бях толкова замаяна, че едва регистрирах, когато той се откъсна за момент, за да вземе нещо от нощното шкафче. След което се наведе над тялото ми, разтваряйки с лакът бедрата ми, а аз вдигнах отслабналите си ръце към него. Повличайки ме в безумна езда, той се отдръпна само колкото да тласне отново, преднамерената сила на всеки удар ме разтваряше, хълбоците ми се вдигаха с всеки тласък. Понякога ритъмът беше дразнещ и бавен, понякога по-бърз и по-дълбок, а той внимаваше за всяка реакция, независимо колко слаба е, научавайки какво ме възбужда, какво ми доставя удоволствие. Любеше ме както никой досега, и въпреки че усещането беше непознато, можех да го разпозная. Затворих очи, когато той влезе в мен с бавно въртене. В гърлото ми се надигна хленч. Нямаше задръжки, нямаше благоприличие, нямаше контрол. Още разрушителни спазми, моето удоволствие подхранваше неговото. Джо простена и затрепери в ръцете ми. Държах го, целувах го по шията, наслаждавайки се на тежестта на тялото му върху мен.

Накрая той се обърна и ме издърпа върху себе си, останахме да лежим дълго преплетени един с друг. Бях в някакво вцепенение, в съзнанието ми кръжаха хаотични, разбъркани мисли. Миризмата на пот и секс се смесваше в еротичен аромат, който изпълваше всеки дъх. Под главата ми гърдите на Джо се вдигаха и спускаха равномерно. Едната му ръка се движеше по мен, галейки ме нежно.

Целунах рамото му.

— Сега ще отида да си взема душ — казах с дрезгав глас. — Не се опитвай да ме спреш.

Той се усмихна, обърна се настрани и ме загледа как ставам от леглото.

Отидох в банята на несигурните си крака и пуснах душа. Гърлото ми беше стегнато от усилие да сдържа сълзите си. Беше трудно да се чувстваш толкова беззащитен, уязвим… и в същото време в това имаше неизразимо облекчение.

Водата още не беше станала достатъчно топла, за да се пъхна под струята, когато Джо влезе. Острият му поглед улови всеки нюанс от изражението ми, преди да успея да го скрия. Той протегна ръка под душа и провери температурата, след което влезе с мен в облицованата със стъкло кабина. Невиждащо подложих лице под водата.

Джо безмълвно насапуниса ръцете си и започна да ме къпе, докосванията му бяха по-скоро нежни, отколкото сексуални. Облегнах се на него, не възразих дори когато пръстите му се пъхнаха между краката ми и разтвориха меките гънки, за да ги облее горещата вода. Той ме обърна така, че водата да тече по гърба ми и се оказах притисната отгоре до долу към мокрото му мускулесто тяло.

— Прекалено скоро? — чух го да пита.

Поклатих глава, с вкопчени на кръста му ръце.

— Не… само че сега беше по-различно от първия път.

— Казах ти, че ще е по-различно.

— Да, но аз… не знам защо.

Той прошепна до ухото ми:

— Защото това сега означава нещо.

Можах да отговоря само с кимване.

* * *

След бърза закуска с кафе, препечени филийки и яйца, Джо трябваше да тръгне. Щеше да се прибере вкъщи, за да се преоблече, преди да се срещне с един от директорите на благотворителната фондация Травис, за да обсъдят последните инициативи, върху които семейството е решило да се фокусира.

— След всичко, което се случи снощи — каза Джо, — аз може би съм единственият Травис, който ще се появи. — Той си открадна една бърза целувка. — Вечеря довечера? — Втора целувка, преди да отговоря: — В седем? — Още една целувка. — Приемам това за „да“.

Стоях там с идиотска усмивка на лицето, когато той тръгна.

Малко по-късно, докато пиех втора чаша кафе, София слезе по стъпалата с розов халат и чехли във формата на пухкави зайчета.

— Джо още ли е тук? — попита тя шепнешком.

— Не, няма го.

— Как беше снощи?

Усмихнах се слабо.

— Динамично. Прекарахме по-голямата част в една чакалня в болница „Гарнър“. — Когато седнахме една до друга пред плота, разказах на София за усложненията в бременността на Хейвън, за раждането на бебето и какво са правили Травис.

— Беше своего рода отваряне на очите — казах аз. — Виждала съм семейства да празнуват заедно, да се карат заради някакви невероятно тъпи проблеми. Но никога не съм виждала семейство отблизо в подобна ситуация. Начинът, по който се подкрепят един друг… — Млъкнах, беше ми трудно да намеря думите. — Изуми ме, че Гейдж, който е имал проблеми с Харди в миналото, беше човекът, който седна до него и го успокоява, а Харди му позволи, и това бе заради семейната връзка, тази… тази необикновена връзка, която е толкова важна за всички тях.

— Това не е необикновено — каза София. — Това е семейството.

— Да, знам, че това е семейството, но никога не съм виждала какво прави едно семейство. Не и нещо подобно. — Млъкнах. — Никога не съм била част от голямо семейство. И не съм сигурна, че би ми харесало. Те всички се познават толкова добре. Прекалено добре. Няма да имам никаква усамотеност.

— Съществуват задължения, когато си част от семейство — призна София. — И проблеми. Но да се грижите един за друг… чувството да принадлежиш някъде… това е чудесно.

— Липсва ли ти това, че не си близо до роднините? — попитах аз.

— Понякога — призна София. — Но когато не те приемат такъв, какъвто си, това в действителност не е семейство. — Тя сви рамене и отпи от кафето. — Разкажи ми останалото — подтикна ме тя. — След като Джо те върна вкъщи.

Лека червенина покри лицето ми.

— Очевидно е спал тук.

— И?

— Няма да те посвещавам в подробности — възразих аз и София се засмя весело, когато червенината ми се сгъсти.

— Мога да кажа, че е минало добре само като гледам лицето ти — каза тя.

Опитах се да я отклоня.

— Нека си съставим планове за деня. Късно следобед трябва да прегледаме какво е направено дотук по сватбата на Уорнърови и да изпратим отчет на Райън. Мисля, че ще одобри повечето неща, но искам да сме сигурни… — Млъкнах, когато на вратата се позвъни. — Трябва да е доставка. Освен ако не очакваш някого.

— Не. — София отиде до вратата и надникна през един от тесните странични прозорци. Тя се завъртя и опря гръб във вратата, приличаше на асистентка на хвърляч на ножове по време на репетиция. — Стивън е — каза тя и очите й се разшириха. — Защо е тук?

— Нямам представа. Да го попитаме.

Тя не помръдна.

— Какво иска, според теб?

— Той работи тук — напомних й търпеливо. — Да го пуснем да влезе.

Сестра ми кимна напрегнато. Обърна се да отключи вратата и я отвори с подчертана сила.

— Какво искаш? — попита го без предисловие.

Стивън беше облечен както обичайно — в дънки и спортна блуза с къс ръкав. Беше трудно да се разчете изражението му, когато погледна надолу към нея.

— Оставих вчера тук калъфа на телефона си — каза той предпазливо. — Минах да си го взема.

— Здрасти, Стивън — обадих се. — Калъфът ти е на масичката за кафе.

— Благодаря. — Той влезе вътре с изключителна предпазливост, сякаш в студиото имаше скрита бомба, готова да експлодира.

Коко се изкачи по стълбичката на дивана и наблюдаваше как Стивън взема калъфа си за телефон. Той спря да погали малката й главичка и да я почеше зад ушите, но когато след малко престана, тя докосна с лапа ръката му и пъхна глава под дланта му, подканвайки го да продължи.

— Как върви? — попитах аз.

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Аз… не съм сигурен…

— Хубаво.

Докато продължаваше да гали Коко, той хвърли крадешком поглед към София.

— Носиш плюшени чехли — каза той, сякаш това потвърждаваше някакво подозрение, което е имал от известно време.

— Е, и? — попита София мрачно в очакване на саркастичен коментар.

— Харесват ми.

Тя го погледна объркано.

Двамата бяха толкова съсредоточени един върху друг, че не забелязаха дискретното ми излизане от кухнята.

— Отивам на селския пазар — съобщи Стивън. — Трябва да има хубави праскови. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо не? Само трябва да сменя пижамата си с някакви нормални дрехи и… — София направи пауза. — Пижама — повтори тя. — Така трябва да се произнесе. Нали?

Не се сдържах и спрях да ги погледна от стълбището. Имах пълна гледка към лицето на Стивън. Той се усмихваше на София, очите му блестяха.

— Начинът, по който го произнасяш — каза той, — винаги звучи като „пажама“. — Той се поколеба, след което вдигна ръка и я погали по бузата.

— Пажама — повтори София точно като преди.

Загубил всички задръжки, Стивън я придърпа в прегръдките си и прошепна нещо тихо.

Дълго мълчание. Треперливо поемане на дъх.

— Аз също — чух да казва София.

Той я целуна и тя прилепна към него, ръцете й се вдигнаха към косата му. Двамата бяха обзети от взаимна нежност, докато се целуваха несръчно по страните, брадичките, устата.

Не много отдавна, помислих си аз, докато се изкачвах по стълбите, гледката на Стивън и София страстно прегърнати би била немислима.

Всичко се беше променило толкова бързо. Дългият равен път, който бях начертала за мен и София, се беше оказал с толкова много неочаквани завои, че се запитах дали няма да стигнем на някакво съвсем различно място от предварително планираното.

* * *

Получавах чести новини за състоянието на Хейвън от Ела и Либърти, и разбира се, от Джо. Макар Хейвън да се беше подобрила рязко, тя още не беше достатъчно добре, за да приема посетители, освен най-близките си. Дъщеричката й, Розали, заякваше и наддаваше добре, и често я водеха при Хейвън, за да не губят контакт една с друга.

Докато прехвърлях снимките, които Джо беше направил и качил на таблета си, спрях на един изумителен фотос на Харди, който държеше Розали в едрите си ръце и бе навел усмихнатото си лице толкова ниско, че миниатюрните пръстчета на бебето докосваха носа му.

— Очите й са сини — казах аз, когато увеличих изображението.

— Когато майката на Харди дойде вчера, каза, че неговите били същия цвят, когато се родил.

— Кога ще изпишат Хейвън и Розали от болницата?

— След още една седмица, мисля. Харди ще е на седмото небе с тези две момичета у дома. — Джо направи пауза. — Но се надявам, че сестра ми няма да иска да има други деца. Харди казва, че не може да преживее това отново, дори Хейвън да иска да опитат.

— Има ли отново риск от прееклампсия, ако забременее?

Джо кимна.

— Хейвън може и да няма нищо против да останат с едно дете — казах аз. — Или Харди да промени мнението си. Човек никога не може да предвиди какво ще направят хората. — След като стигнах до последната снимка, върнах таблета на Джо.

Бяхме в неговата къща в Олд Сикст Уорд, очарователна вила с малко по-малка придружаваща къща отзад. Джо беше боядисал интериора на двете постройки в нежно кремавобяло, а перваза в орехово кафяво. Обзавеждането беше скромно и мъжко, състоеше се от няколко красиви, реставрирани мебели. Джо прекара повече време да ми показва по-малката къща, където работеше и държеше фотографското си оборудване. За моя изненада, имаше дори тъмна стаичка, която той призна, че рядко използва, но не би се отървал от нея никога.

— От време на време ще снимам по някоя лента, защото има нещо магическо в получаването на негатив в тъмната стаичка.

— Магическо? — повторих с въпросителна усмивка.

— Ще ти покажа някой път. Нищо не може да се сравни с това да видиш как се появява изображение в коритото с проявител. И всичко е въпрос на занаят: не можеш да кажеш дали експонацията е прекалено светла, или прекалено тъмна, не можеш да видиш подробностите от потъмняването и изсветляването, така че трябва да действаш по усет, да правиш това, на което те е научил опитът ти дотук.

— Значи предпочиташ това пред фотошопа?

— Не, фотошопът има прекалено много предимства. Но въпреки това ми харесва идеята да изчакам да видя изображение в тъмната стаичка. Отделянето на време и виждането на образа в необичайна перспектива… това не е толкова практично, както дигиталната фотография, но е много по-романтично.

Харесвах неговата страст в работата. Харесваше ми, че смята една малка стаичка без прозорци, пълна с корита с химически препарати, за романтична.

Като разглеждах файловете с фотографии на един монитор, открих серия снимки, които е правил в Афганистан… красиви, силни, приковаващи вниманието. Някои от пейзажите приличаха на извънземни. Двама възрастни мъже, седящи пред тюркоазено синя стена… силует на войник на фона на червено небе, спрял на планинска пътека… куче, гледано от същата височина, крак във войнишка обувка на преден план.

— Колко време си бил там? — попитах.

— Само месец.

— Как реши да заминеш?

— Един приятел от колежа снимаше документален филм. Той и снимачният му екип бяха прикрепени към отряд войници в една артилерийска база в Кандахар. Но се наложи фотографът да си замине по-рано. Така че ме помолиха да се заема и да довърша работата му. Бях изпратен на същата двудневна тренировъчна сесия, която беше преминал екипът, където имаше какво да се учи, най-вече как да не прецакаш нещата в бойна обстановка. Кучетата на предните линии бяха невероятни. Нито едно от тях не трепваше при звука на куршум. Един ден по време на обиколка видях как един лабрадор надуши експлозив, който металните детектори не бяха успели да хванат.

— Било е много опасно.

— Да, но това беше много умно куче. Знаеше какво прави.

— Имах предвид, че е било опасно за теб.

— О! — Устните му се извиха. — Аз съм много добър в това да избягвам неприятности.

Опитах се да отвърна на усмивката, но в гърдите ме бодна, когато си помислих, че е поемал такъв риск.

— Би ли правил пак нещо подобно? — не се сдържах и попитах. — Да приемеш работа, където можеш да бъдеш ранен или… още по-лошо?

— Всеки от нас може да бъде ранен независимо къде е — каза той. — Когато дойде твоят ред, те намира. — Погледът му се закова в моя, когато добави: — Но не бих влязъл в такава ситуация, ако ти не искаш да го правя.

Намекът, че моите чувства биха могли да отменят негово решение, не беше много успокоителен. Но част от мен реагира на него, жадуваше да има това влияние върху него. Което ме притесни още повече.

— Хайде — прошепна Джо, извеждайки ме от малката сграда. — Да влезем в къщата.

Влязох в малката спалня. Леглото персон и половина беше покрито с обикновени бели чаршафи и бял юрган. Възхитих се на таблата, панел, изработен от вертикални дървени летви.

— Откъде си взел това?

— Хейвън ми го даде. Било е врата на стар товарен асансьор в жилищния им блок.

Инспектирайки таблата по-отблизо, видях отдавна избеляла дума, изписана с едри червени букви отстрани… ОПАСНОСТ… Усмихнах се. Прокарах ръка по гладката повърхност на отметнатия чаршаф.

— Красив е. Голям брой нишки на квадратен сантиметър.

— Нямам представа какъв е броят на нишките.

Свалих обувките си и се свих на леглото. Извих се на една страна и му хвърлих провокативен поглед.

— Явно не споделяш разбирането ми за луксозни чаршафи.

Джо се отпусна до мен.

— Повярвай ми, ти си най-луксозното нещо, което е имало някога в това легло. — Ръката му бавно последва извивката на кръста и хълбока ми. — Ейвъри… искам да те снимам.

Веждите ми се вдигнаха.

— Кога?

— Сега.

Погледнах към блузата си без ръкави и дънките.

— В тези дрехи?

Той лениво проследи една шарка на бедрото ми.

— Всъщност… мислех си, че можеш да съблечеш това.

— Мили боже! Ти сериозно ли ме молиш да ти позирам за голи снимки?

— Можеш да се прикриеш с чаршаф.

— Не!

От начина, по който Джо ме погледна, можех да кажа, че пресмята как да получи това, което иска.

— Какъв е смисълът? — попитах притеснено.

— Двете ми любими неща на този свят сте ти и фотографията. Искам да се наслаждавам на двете едновременно.

— А какво ще се случи после с тези снимки?

— Те са си за мен. Няма да ги показвам на никого.

— Правил ли си това преди? — попитах подозрително. — Това някакъв ритуал с гаджетата ти ли е?

Джо поклати глава.

— Ти си първата. — Той направи пауза. — Не, втората. Веднъж ме накараха да снимам реклама за автомобил с манекенка, върху която имаше само сребриста боя. Излизах с нея няколко пъти след това. Всъщност никога не ми е била гадже.

— Защо си скъсал с нея?

— След свалянето на сребристата боя вече не ми беше толкова интересна.

Не можах да сдържа неохотния си смях.

— Позволи ми да те снимам — опита се да ме склони Джо. — Повярвай ми.

Хвърлих му умолителен поглед.

— Защо изобщо обмислям това?

Очите му блеснаха със задоволство.

— Това означава „да“. — Той стана от леглото.

— Това означава, че ще те убия, ако ме излъжеш — провикнах се след него. Чувайки се, завъртях очи. — Говоря като героиня от телевизионен сериал. — Съблякох се бързо и се качих в леглото, като потръпвах от хладината на чаршафите.

След минута Джо се върна в стаята със своя „Никон“ и малка светкавица. Той дръпна транспарантите, оставяйки прозорците покрити единствено със завеси, които омекотяваха ярката следобедна светлина. Когато махна кувертюрата от леглото, аз дръпнах чаршафа бързо до брадичката си.

Джо ме гледаше по различен начин от преди, преценявайки важните неща, сенките, визуалната геометрия.

— Не се чувствам удобно гола — казах аз.

— Проблемът е, че не си често гола. Трябва да ходиш без дрехи деветдесет и пет процента от времето и тогава ще свикнеш.

— Би ти харесало — промърморих аз.

Джо се усмихна и се наведе да целуне откритата кожа на рамото ми.

— Толкова си красива без дрехи — прошепна той, продължавайки към врата ми. — Всеки път, когато те видя в някоя от онези широки ризи, си мисля за всички тези секси извивки отдолу, и това дяволски ме възбужда.

Погледнах го смутено.

— Не ти ли харесва начина, по който се обличам?

Той спря да ме целува:

— Красива си, независимо с какво си облечена.

Озадачаващото беше, че знаех, че наистина го мисли. Можех да се закълна, че беше истина, че е било истина от самото начало. Несъвършенствата на фигурата ми за него не бяха несъвършенства — той винаги гледаше на тялото ми със смесица от възхищение и страст, което беше адски ласкателно.

Помислих си, че е напълно възможно да съм го тествала, без да съзнавам това, опитвайки се да разбера дали безформените рокли, големите горнища и провиснали панталони ще окажат влияние върху него. Явно не бяха. Джо ме смяташе за красива. Защо трябваше да се харесвам по-малко, отколкото той ме харесваше? Какъв смисъл имаше да оставя тези красиви дрехи да висят на закачалките в гардероба ми необличани?

— Имам някои наистина стилни дрехи, които Стивън ми помогна да избера — казах аз. — Само че така и не намерих подходящото време да ги облека.

— Не трябва да променяш нищо заради мен.

По някакъв инатлив начин ми се прииска да облека нещо ново и красиво днес, нещо, което да подхожда на начина, по който той ме вижда.

По инструкции на Джо легнах на една страна, несръчно подпряла глава на ръката си.

Той клекна и позиционира фотоапарата. Чу се изщракване и лампата на нощното шкафче светна, обливайки ме в светлина, за да балансира следобедния блясък откъм прозореца.

— Нямаш причина да се срамуваш от обектива — каза той. — Всеки сантиметър от теб е прекрасен. — Той спря да нагласи статива на светкавицата, провери го отново и се фокусира върху мен. Гласът му беше спокоен и окуражителен. — Може ли да ми покажеш крака си?

Поколебах се.

— Единият поне? — опита се да ме придума той.

Предпазливо измъкнах горния си крак и го отпуснах върху чаршафа.

Погледът на Джо се плъзна по дължината му и той поклати глава, сякаш представляваше по-голямо изкушение, отколкото един мъж би могъл да понесе. Остави фотоапарата настрани и се наведе да целуне коляното ми.

Пресегнах се и погалих тъмната му глава.

— Ще изпуснеш фотоапарата си.

— Не ме е грижа.

— Щеше да те е грижа, ако беше паднал на пода.

Ръката му тръгна да се провира под чаршафа.

— Може би, преди да започнем да снимаме…

— Не — казах, — върши си работата.

Той измъкна ръката си.

— След това? — попита с надежда.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Ще видим.

Усмивката ми беше уловена с мигновено изщракване. Джо продължи да снима от различни ъгли, нагласяйки фокуса с експертна прецизност.

— Защо го правиш ръчно? — попитах аз, подпъхвайки чаршафа по-плътно под ръцете си.

— При това осветление мога да намеря правилния фокус по-добре, отколкото би станало автоматично.

Беше секси да гледам ръцете му върху фотоапарата, умелия начин, по който го държеше и действаше с него. Имаше някакво особено удоволствие в това да наблюдаваш мъж да прави нещо, в което е добър. Изражението му беше вглъбено и съсредоточено, докато ми направи серия снимки как лежа по корем, хълбоците ми бяха закрити с чаршаф, но задникът ми беше оголен. Отпуснах глава върху сгънатите си ръце и му хвърлих кос поглед. Чу се неколкократно изщракване.

— По дяволите, фотогенична си — промърмори той и се приближи до леглото. — Кожата ти улавя светлината като перла. — Докато продължи да прави снимки под различни ъгли, като ме хвалеше и флиртуваше, и ме милваше, когато имаше шанс, установих, че започва да ми става приятно.

— Струва ми се, че използваш това като оправдание да ме опипваш — коментирах аз.

— Странични ползи — каза той, качвайки се на леглото при мен. Без да изпуска фотоапарата си, ме възседна с лекота.

— Хей — възразих аз и придърпах чаршафа по-високо върху гърдите си.

Изправен на колене, Джо насочи апарата точно над мен и направи няколко снимки. При тази близост нямаше как да не забележа колко издути са дънките му. Протегнах палаво пръсти към чатала му и ги пъхнах в цепките между копчетата.

Джо се зае да нагласява фокуса.

— Ейвъри, не ме разсейвай!

— Опитвам се да ти помогна. — Разкопчах най-горното копче.

— Това не е помагане. Всъщност… — Той издиша рязко, когато се заех с второто копче. — Всъщност е точно обратното на помагане. — Издърпах ръката си. — Бъди добро момиче и ме остави да направя още няколко снимки. Харесва ми какво правим с тази поза. — След като остави една целувка върху дланта ми, той вдигна ръката ми нагоре около главата в прелъстителна поза. Пръстите му нагласиха лакътя ми, омекотявайки ъгъла. При всяка промяна на тежестта му усещах съблазнителния натиск срещу слабините си.

Вдигайки фотоапарата, Джо отново се изправи на колене. Гледах в обектива, докато той ме гледаше и си мислех за последния път, когато бяхме правили секс, как беше стоял отстрани до леглото, как беше повдигнал краката ми върху раменете си, как ме бе възбуждал и бе влязъл бавно в мен.

Докато лежах така, стоплена от еротичния спомен, изпитах непознато чувство на спокойствие. Задръжките ми бяха паднали и вече не се опитвах да крия нищо. Беше до такава степен пълната противоположност на това, което бях очаквала, че устните ми се разтвориха в учудена усмивка.

Последваха още няколко снимки.

— Готово — обяви Джо и свали фотоапарата.

— Какво имаш предвид?

— Направих снимката, която исках.

Примигах.

— Как можеш да кажеш?

— Понякога го чувствам, още преди да съм видял. Всичко се подрежда и секундата, в която натисна копчето, знам, че съм постигнал добрата снимка.

Когато се пресегна да сложи фотоапарата на нощното шкафче, аз отново протегнах ръка към копчетата на дънките му и чух тихия му смях. Той съблече тениската си и я хвърли настрана. Заета със заниманието си, аз продължавах с копчетата, косата ми се плъзгаше по голия му корем. Близнах линията с къдрави косъмчета, която водеше в дънките му, езикът ми се плъзна по твърдата коприна. Той издаде страстен звук, ръцете му се протегнаха към главата ми, пръстите му леко трепереха. Още едно копче, и още едно, след което дръпнах ръба на боксерките му.

Джо понечи да ми помогне. Преди да смъкне дънките си, бях върху него, хванала дебелия ствол с две ръце. Беше горещ, тънката кожица се движеше лесно върху твърдата плът. Допрях уста до него и той притихна, дънките се навиха около коленете му, дробовете му работеха с усилие. Рисувах го с език, поемайки солта и сатена, и буйния пулс, удоволствието му беше толкова силно, че можех да почувствам ехото му в собственото си тяло. Когато чух заглушения му, умолителен стон, започнах да вдигам глава сантиметър по сантиметър, като не преставах да смуча. Цялото му тяло беше напрегнато, а лицето му зачервено.

Изпълзях върху него и той зарови едната си ръка в косата ми, придърпвайки главата ми към своята. Когато събу дънките си, го възседнах и се пресегнах надолу да го оправя. С дрезгав шепот той се помръдна да ми помогне, ръката му беше върху моята.

Започнах да го яздя бързо и енергично, с безразсъдна страст. В опит да удължи удоволствието, Джо хвана хълбоците ми, принуждавайки ме да забавя темпото. Ръцете му играеха по мен, галеха ме, увещаваха ме да се наведа напред. Вдигайки глава, той улови зърното ми и го пое дълбоко. Аз се гърчех, усещах топлината му в мен, тялото ми беше изпълнено и преливаше от усещания. Той ме дръпна още по-надолу и се опитахме да се приближим един до друг колкото е възможно по-плътно, използвайки ръце, крака, усти, дишайки същия въздух, отговаряйки на целувките и милувките си.

Много по-късно, след като беше качил снимката на лаптопа си, Джо ми я показа. Обилната светлина беше придала на кожата ми перлен блясък, а косата ми блестеше в кехлибарено-червено. Очите ми бяха с тежки клепки, устните пълни и леко разтворени. Жената на снимката беше съблазнителна, подканяща, сияеща.

Аз.

Докато гледах изображението в почуда, Джо обви ръце около мен изотзад и прошепна в ухото ми:

— Всеки път, когато те погледна… виждам това.