Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (6)

6.

По време на дългото шофиране към къщи София и аз говорихме за всяка подробност на сватбата и на репетицията. Направих всичко възможно, за да поддържам настроението си ведро, като се насилвах да се смея от време на време. Когато сестра ми попита небрежно дали се е случило нещо с Джо Травис, отвърнах:

— Не, но му дадох номера си. Може някога да се обади. — По бързия й преценяващ поглед можех да кажа, че не ми е повярвала напълно.

След като тя включи радиото в колата и започна някаква весела песен на Техано, си позволих да мисля за предишната нощ и да разбера защо се чувствам толкова виновна и притеснена. Може би защото такова преспиване с мъж за една нощ не беше в характера ми… макар че след като го бях направила, беше в характера ми.

Новото ми аз.

Усетих как ме обзема паника и побързах да я отблъсна.

Върнах се към времето, когато бях срещнала Брайън, опитвайки се да си спомня колко беше минало, преди да спя с него. Два месеца най-малко. Бях предпазлива по отношение на интимността, нямах желание да се хвърлям от един мъж към друг, както правеше майка ми. Сексът щеше да бъде при моите условия, с границите, които аз поставя. Брайън нямаше нищо против това, беше търпелив, готов да изчака, докато бъда готова.

Бяха ни запознали общи приятели на коктейлно парти в една градина със скулптури. Бяхме се почувствали толкова леко и непринудено един с друг, толкова естествено, че приятелите ни на смях ни обвиниха, че сме се познавали от по-рано. Тогава и двамата бяхме на по двайсет и една години, пълни с амбиции и енергия, и двамата дошли от други места, аз от Далас, Брайън от Бостън.

Това беше най-щастливото време в живота ми, онази първа година в Ню Йорк, град, който ме изпълваше с постоянното чувство, че нещо страхотно — или най-малкото интересно — ме очаква зад следващия ъгъл. Свикнала с ленивото, слънчасало темпо на Тексас, където горещината принуждаваше всички да изразходват разумно енергията си, аз бях стимулирана от манхатънската хладна есенна жизненост. Ти принадлежиш тук, сякаш повеляваше огромният град с крясъка на канареножълтите таксита, скърцането и стърженето на строителни съоръжения, звуците на уличните музиканти и барове, тракането на мотрисите на метрото, с целеустремените потоци от хора по улиците… всичко това означаваше, че съм на мястото, където нещата се случват.

Беше лесно да си намеря приятели, група жени, които запълваха свободното си време с доброволческа работа, с клубове, курсове по чужди езици, танци, тенис. Манхатънската страст по самоусъвършенстване беше заразна — скоро се улових, че се записвам в клубове и курсове, опитвайки се да оползотворя съдържателно всяка минута от деня.

Погледнато ретроспективно, трябваше да се запитам доколко влюбването ми в Ню Йорк е допринесло за влюбването ми в Брайън. Ако се бях запознала с Брайън на друго място, не бях сигурна, че щяхме да издържим толкова дълго. Брайън беше добър любовник, имам предвид в леглото, но работата му на Уол Стрийт изискваше шестнайсетчасов работен ден, което го правеше постоянно уморен и зает. Беше започнал да използва алкохол, за да потисне стреса, а не може да се каже, че това подпомагаше любовния ни живот. Но дори в началото на връзката ни с Брайън не бях преживявала нещо, макар и отдалечено напомнящо на случилото се миналата нощ.

Бях се проявила като напълно различен човек с Джо. Но не бях готова да бъда някоя нова — бях свикнала прекалено много с мисълта да съм жената, която Брайън Паломър бе зарязал пред олтара. И ако се пуснех от тази идентичност, нямах представа какво ще се случи. Страхувах се да си представя възможностите. Единственото, което знаех, беше, че не съществува мъж, който да ме нарани по начина, по който Брайън го беше направил, и че съм единствената, която може да се предпази от това.

* * *

По късно същата нощ, докато седях в леглото и четях, мобилният ми телефон звънна и завибрира на нощното ми шкафче.

Дъхът ми спря, когато видях, че е Джо.

Боже мой. Наистина го е мислил, когато ми каза, че ще се обади.

Сърцето ми биеше срещу болезнената напрегнатост, сякаш пристегнато от милион гумени ластичета. Притиснах с ръце ушите си и затворих очи, и не отговорих на настоятелния звън. Изчаках да спре. Не исках да говоря с него — нямах представа какво да кажа. Познавах го по възможно най-интимния начин, и въпреки това изобщо не го познавах.

Колкото и безумно да бе удоволствието да спя с Джо, не исках да се случи отново. Макар че всъщност нямах причина да се чувствам така, нали? Не. Не дължах никому обяснения. Не трябваше да обяснявам дори на себе си.

Телефонът млъкна. Малкото екранче присветна, беше пристигнало съобщение по гласовата поща.

Игнорирай го, казах си. Вдигнах книгата, която четях, и се фокусирах невиждащо върху една страница. След няколко минути осъзнах, че съм прочела същата страница три пъти, без да разбера и дума.

Раздразнена, хвърлих книгата и взех телефона. Пръстите на краката ми се свиха под завивката, докато четях съобщението му, онзи дълбок и ленив провлачен говор сякаш потъна в мен и се разтопи като бучка захар. „Ейвъри, Джо е. Исках да разбера как си се прибрала в Хюстън“. Пауза. „Мислих за теб през целия ден. Обади ми се, когато имаш желание. Иначе ще опитам да звънна по-късно“. Втора пауза. „За да говоря с теб“.

Кръвното ми се вдигна и бузите ми се зачервиха и пламнаха. Оставих телефона на нощното шкафче.

Би било проява на зрялост, разсъждавах аз, да му звънна, да говоря с него спокойно и разумно, и да му кажа, че нямам интерес да се виждаме отново. „Просто недей да ми звъниш“, можех да кажа.

Но нямаше да го направя. Щях да игнорирам Джо, докато той си замине, защото при мисълта да говоря с него, ме избиваше нервна пот.

Телефонът звънна за втори път и аз го загледах невярващо. Отново ли ми звънеше? Това започваше да става леко дразнещо. Когато погледнах екрана, обаче, видях, че е най-добрата ми приятелка от Ню Йорк, Джазмин, която беше моден директор на голямо женско списание. Тя ми беше както приятелка, така и ментор, четирийсетгодишна жена, която изглежда правеше всичко правилно, и никога не се страхуваше да има свое собствено мнение. И то обикновено беше правилно.

Стилът беше религия за Джазмин. Тя притежаваше редкия талант да преобразява тенденциите на улицата, блоговете за пазаруване, интернет бърборенето и културното влияние в мода и това, което те очаква зад ъгъла. От своите приятели Джазмин изискваше абсолютна лоялност и отвръщаше със същото; приятелството бе единственото нещо, което ценеше почти толкова, колкото стила. Беше се опитала да ме спре да не напускам Ню Йорк, обещавайки да използва връзките си, за да ми намери работа като специален моден кореспондент за местно забавно шоу или работа съвместно с някой дизайнер на булчински рокли, който иска да пробие на по-платежоспособен пазар.

Бях оценила усилията й да ми помогне, но отказах. Чувствах се разбита и уморена, и ми трябваше почивка от модата. А най-вече ми се искаше да живея с новонамерената си сестра и да се опознаем с нея. Исках да имам някого в живота си, с когото съм свързана. Част от мен харесваше начина, по който София ме гледаше — нуждаех се от това. Джазмин едва ли беше разбрала, но бе отстъпила, като ми каза, че някой ден ще намери начин да ме прилъже да се върна обратно в Ню Йорк.

— Джаз — възкликнах радостно. — Как си?

— Скъпа, имаш ли време да поговорим?

— Да, аз…

— Страхотно. Слушай сега, тръгнала съм към едно парти, но имам някои новини, които не могат да чакат. Ето за какво иде реч: знаеш кой е Тревър Стиърнс.

— Разбира се.

Благоговеех пред Тревър Стиърнс, откакто учех в училището по дизайн. Легендарният дизайнер на знаменитости беше също така супер успешен дизайнер на булчински рокли, писател и водещ на кабелно шоу, което се казваше „Да разтърсим сватбата“. Шоуто, базирано в Ел Ей, беше искряща смесица от стил, емоционалност и драма. Всеки епизод показваше как Тревър и неговия екип създават мечтаната сватба за булка, която нямаше бюджета или визията да го направи сама.

— Тревър и продуцентите му — продължи Джаз смятат да направят импровизирани серии на шоуто в Манхатън.

— Това няма ли да доведе до умора от сватбени шоута? — попитах аз. — Имам предвид, колко души ще искат да ги гледат?

— Ако има лимит, те още не са го достигнали — кабелният канал повтаря шоуто на Тревър непрекъснато, а рейтингите са високи. Това, за което си говорим, е, че Тревър иска да бъде ментор на някого. За предпочитане жена. Той ще създаде звезда. Ще избере някой, който да бъде водещ на шоуто „Да разтърсим сватбата: Ню Йорк“, а той самият ще се появява като гост, докато предаването набере сила. — Джаз направи пауза. — Схващаш ли накъде бие това, Ейвъри?

— Мислиш, че трябва да се пробвам? — попитах аз изумена.

— Идеално е за теб. Още си спомням онези малки интервюта, които направи по време на „Седмицата на сватбата“ — изглеждаше удивително пред камерата и имаше толкова силна индивидуалност…

— Благодаря, но, Джаз… няма начин да вземат някой с толкова малко опит. Освен това…

— Няма защо да правиш предположения. Не знаеш какво търсят. Може и те още да не знаят. Ще събера в едно видео различни неща, които си правила пред камера, а ти ще ми изпратиш портфолио и прилична портретна снимка; аз ще се погрижа продуцентите на Тревър Стиърнс да погледнат всичко. Ако се интересуват, ще те накарат да дойдеш тук за разговор лично, така че ако не друго, то поне ще пътуваш безплатно и ще можем да се видим.

Усмихнах се.

— Добре. Дори само заради това ще опитам.

— Чудесно. А сега ми кажи бързо всички добре ли са. Сестра ти?

— Да, тя е…

— Шофьорът ми е тук, ще ти се обадя по-късно.

— Добре, Джаз. Грижи се за…

Разговорът прекъсна. Погледнах към телефона си, все още смаяна от скорострелния разговор.

— А Джо каза, че аз съм говорела бързо — произнесох гласно.

* * *

През следващата седмица и половина получих още две обаждания и няколко есемеса от Джо, спокойният тон на съобщенията му беше станал смущаващо нетърпелив. Явно беше разбрал, че го избягвам, но не се отказваше. Дори звънна на служебния номер в студиото ни и остави съобщение, което макар и невинно, провокира значителен интерес у подчинените ми. София им изшътка с преднамерено весел тон, като им каза, че това дали ще изляза, или не с Джо Травис, не било тяхна работа. След работа обаче тя ме залости в кухнята и каза:

— Не си на себе си, скъпа. Държиш се странно от сватбата на Кендрик. Наред ли е всичко?

— Разбира се, всичко е наред.

— Тогава защо имаше обсесивно-компулсивен срив?

— Просто имах малко за чистене и за пренареждане — казах оправдателно. — Какво толкова нередно?

— Сложи всички менюта за вземане в цветни папки и натрупа списанията по дати. Дори за теб това е малко прекалено.

— Просто искам всичко да е под контрол. — Отворих смутено едно близко чекмедже и започнах да подреждам приборите. София мълчеше, чакаше търпеливо, докато аз се уверих, че всички шпатули са в едно отделение, а решетестите лъжици в друго. — Всъщност — казах припряно, докато прехвърлях непохватно мерителните лъжички, — спах с Джо Травис в нощта на сватбата и сега той иска да излезе с мен, но аз не искам да го виждам, а не мога да се заставя да му го кажа, така че не му вдигам телефона и се надявам той да се откаже и да се махне.

— Защо искаш да се махне? — попита тя загрижено. — Лошо ли прекара с него?

— Не — отвърнах, облекчена, че най-после съм в състояние да говоря за това. — О, боже, беше толкова хубаво, че мисля, че изгубих доста мозъчни клетки, но на първо място не трябваше да го правя, и наистина ми се иска да не го бях правила, защото сега се чувствам особено, като че ли не мога да се аклиматизирам емоционално. Не мога да дойда на себе си. И се чувствам неудобно всеки път, когато си спомня как скочих в леглото му.

— Той не се чувства неудобно — изтъкна София. — Защо ти трябва да се чувстваш?

Изгледах я мрачно.

— Той е мъж. Само защото не съм съгласна с двойните стандарти не означава, че те не съществуват.

— В тази ситуация — каза София спокойно — мисля, че единственият човек, който се интересува от двойните стандарти, си ти. — И като затвори чекмеджето с приборите, тя ме обърна към се бе си. — Звънни му довечера — каза тя — и му кажи „да“ или „не“. Престани да се измъчваш. И да измъчваш и него.

Преглътнах мъчително и кимнах.

— Ще му изпратя есемес.

— По-добре е да говориш.

— Не, това трябва да се напише, така че да няма никакви невербални внушения.

— Какво имаш предвид под невербални внушения?

— Това са посланията, които изпращаме, освен думите — отвърнах. — Като тона на гласа, паузите или скоростта на говорене.

— Имаш предвид нещата, които помагат за изразяване на истината.

— Точно така.

— Можеш поне да бъдеш честна с него — предложи тя.

— Предпочитам да изпратя съобщение.

* * *

Преди да си легна, отворих есемесите на телефона си и прочетох последното, което ми беше написал Джо.

Защо не отговаряш?

Стискайки телефона, си помислих, че се държа абсурдно. Трябваше да се справя със ситуацията.

Бях заета, написах.

Отговорът му се появи с изненадваща бързина.

Да поговорим.

По-добре, не. След дълго мълчание, през което той без съмнение се опитваше да измисли как да продължи, добавих:

Няма шансове това да доведе до нещо.

Защо не?

Беше перфектно за една нощ. Не съжалявам. Но не се интересувам от нищо повече.

След като минаха няколко минути, стана ясно, че няма да има отговор.

Прекарах останалата част от нощта в борба, като се мъчех да заспя, заглушавайки собствените си мисли.

Възглавницата е прекалено плоска. Завивката е прекалено топла. Може би трябва да изпия някакъв билков чай… чаша вино… мелатонин… да почета още… трябва да се опитам да дишам дълбоко… да намеря някакво приложение на телефона с природни звуци… някакво късно шоу… не, спри да мислиш, спри. Дали три часът е прекалено рано за ставане?… Може би трябва да изчакам до четири…

Най-после взех да задрямвам, когато алармата се включи. Измъкнах се с пъшкане от леглото. След един дълъг душ обух клин и широка плетена туника, и слязох в кухнята.

Двете със София живеехме в частично реновирана сграда, бивша цигарена фабрика в Монтроуз. И двете обичахме ексцентричния квартал, който беше пълен с галерии за изкуство, луксозни бутици и странни ресторанти. Бях купила склада изгодно заради разнебитеното му състояние. До този момент бяхме превърнали долния етаж в обширно студио с оголени тухлени стени и многобройни прозорци. Главният план на етажа включваше отворена кухня с гранитни плотове, централен кът за сядане до един електриковосин диван, състоящ се от отделни части, и дизайнерска секция със стена и маси, отрупани с книги, мостри и модели. Моята спалня беше на втория етаж, а тази на София на третия.

— Добро утро — поздрави бодро сестра ми. Трепнах от жизнерадостния й тон.

— Боже. Превключи, ако обичаш, на по-ниска степен.

— Лампата ли? — попита тя и се пресегна към реостата за регулиране на светлината.

— Не, въодушевлението.

Явно засегната, София наля чаша кафе и ми я подаде.

— Не си ли спала добре?

— Не. — Разбърках подсладител и сметана в кафето. — Снощи най-после изпратих съобщение на Джо.

— И?

— Бях откровена. Казах му, че не искам да се срещаме отново. Той не отговори. — Свих рамене и въздъхнах. — Сега изпитвам облекчение. Трябваше да го направя преди няколко дни. Слава богу, вече няма да се тревожа за това.

— Сигурна ли си, че това е правилното решение?

— Без никакво съмнение. Може би трябваше да правя още няколко пъти секс с него, но нямам намерение да съм евтиното забавление на богато момче.

— Някой ден ще се сблъскаш с него — каза София. — Някоя друга сватба или друго събитие…

— Да, но дотогава вече няма да има значение. Той ще е продължил нататък. И двамата ще се държим като разумни възрастни хора.

— Невербалните ти послания ми звучат разтревожено — каза София. — Какво мога да направя, скъпа?

Не знам какво щеше да излезе от живота ми, ако София не беше в него. Като се усмихнах, се наклоних настрани и главите ни се докоснаха за миг.

— Ако някога ме арестуват и имам право само на един телефонен разговор — казах аз, — ти ще си тази, на която ще се обадя. Само ти ще можеш да ме избавиш.

— Ако някога те арестуват — поклати глава София, — аз вече ще съм в затвора като твоя съучастничка.

* * *

Същата сутрин Вал дойде в студиото в обичайното за нея време — девет часа. Поради вродената си тактичност, макар да видя, че не съм във форма, тя не каза нищо, просто отиде да се погрижи за имейлите и да отговори на записаните телефонни обаждания. Но Стивън не прояви такава сдържаност, влизайки няколко минути по-късно.

— Какво има? — Той ме погледна ужасено, когато седна до София на синия диван.

— Нищо — отвърнах отсечено.

— Тогава защо си облякла тази палатка?

Преди да отговоря, София му се сопна:

— Да не си посмял да критикуваш вида на Ейвъри!

Стивън се поинтересува язвително:

— Значи ти харесва как е облечена?

— Разбира се, че не — каза София. — Но щом аз не казвам нищо по въпроса, и ти трябва да си мълчиш.

— Благодаря, София — казах сухо. Погледнах предупредително Стивън. — Имах тежка нощ. Днес не е подходящ ден за критики.

— Ейвъри — извика настоятелно Вал откъм бюрото си, — получили сме имейл от секретарката на Холис Уорнър. Поканена си на частно парти в имението на Уорнър в събота. Официално събитие за набиране на средства. Това е големият им годишен търг за съвременно изкуство и вечеря.

София изквича от възторг.

Атмосферата в студиото сякаш внезапно се разреди и трябваше да напрягам дробовете си, за да си набавя необходимия кислород. Опитах се да звучи спокойно.

— Споменава ли, че поканата е за двама? Защото бих искала София да дойде с мен.

— Не се казва нищо по този въпрос. Ако искаш ще звънна да попитам…

— Не, недей — обади се веднага София. — Да не бъдем нахални. Холис може да има причина да кани само теб.

— Вероятно има — кимна Стивън, — но е неуместно.

— Защо? — попитахме едновременно аз, София и Вал.

— Защото Уорнърови са извън нашата лига. Ако сватбата им се очаква да е по-голяма от тази на Кендрик — както ти е казала Холис, че ще бъде, — как ще успеем да се справим с това, като не сме развили списъка на нашите продавачи и снабдители? Големите организатори на събития в Хюстън и Далас разполагат с най-добрите професионалисти и са се уредили с ексклузивни договори. Ние сме още сравнително нови на сцената.

— Но работата за Холис ще ни изстреля на бързата писта — изтъкнах аз.

— Това е сделка с дявола. Тя ще очаква да орежеш печалбата ни до кокал, отплащайки се за престижа да я имаш за клиентка. Това няма да помогне за бизнеса, Ейвъри. Повече е, отколкото можем да си позволим сега. Нуждаем се от растеж, като се фокусираме върху по-малки проекти.

— Няма да позволя никой да се възползва от нас — заявих аз. — Но определено ще отида на партито. Независимо какво се случи, това е възможност да се създадат важни контакти.

Той погледна сардонично.

— Какво планираш да облечеш на това официално събитие?

— Официалната си рокля, разбира се.

— Онази черната, която носеше на събитието за набиране на средства за болници? С големите буфан ръкави? Не, няма да отидеш в имението на Уорнър така. — Стивън стана и започна да търси ключовете и портфейла си.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще те заведа в „Нейман“. Ще ти намерим нещо прилично и ще дадем да го преправят до петък.

— Няма да харча пари за нова рокля, при положение, че вече имам идеалната — възразих аз.

— Виж, ако искаш да се нагиздиш като парадна платформа в свободното си време, то си е твоя работа. Но когато работиш в организация и се опитваш да спечелиш силно платежоспособен клиент, това се превръща в моя работа. Видът ти отразява студиото. А личният ти вкус е трагична злоупотреба с някои добри генетични заложби.

Преместих обидения си поглед от него към София и Вал, като безмълвно им заповядах да ме подкрепят. За мое възмущение, София внезапно се направи на силно заета със съобщенията си, а Вал съсредоточено започна да изправя купчината натрупани списания върху масичката за кафе.

— Добре де — промърморих. — Ще си осигуря нова рокля.

— И нова прическа. Защото тази не ти прави добра услуга.

— Мисля, че е прав — дръзна да се обади София, преди да съм успяла да отговоря. — Носиш я вдигната нагоре през цялото време.

— Всеки път, когато отида да ме подстрижат, накрая изглежда като шлем на Дарт Вейдър.

Игнорирайки възмущението ми, Стивън заговори на София:

— Звънни в „Салон Едно“ и запиши час за Ейвъри. Освен това се обади на оптичката й за подходящи очни лещи.

— Няма да стане — казах. — Никакви контактни лещи. Имам проблем, не мога да понасям нещо да докосва очните ми ябълки.

— Това е най-малкият ти проблем. — Стивън намери ключовете си. — Да вървим.

— Почакай — извика София и извади нещо от едно чекмедже. Тя отиде бързо до Стивън и му го подаде. — В случай, че се нуждаеш от подкрепа.

— Това да не е кредитната карта на студиото? — казах аз, изпълнена с негодувание. — Тя трябва да се използва само в извънреден случай.

Стивън ме изгледа убийствено.

— Това е извънреден случай.

Когато грабнах чантата си и той ме побутна към вратата, София се провикна след нас:

— Не го пускай в пробната, Ейвъри. Не забравяй, че не е гей.

* * *

Мразех да пробвам дрехи, мразех това, мразех го.

Повече от всичко ненавиждах пробната на универсалния магазин. Тристенното огледало, което увеличаваше всяко малко угаждане и нежелано килце. Флуоресцентната светлина, от която лицето ми придобиваше тен на трол. Начинът, по който продавачката изчурулика „Как ви се струва?“ точно в момента, в който така се бях оплела в роклята, че тя беше заприличала на усмирителна риза.

Когато пробването на дрехи бе неизбежно, пробна в „Нейман Маркъс“ се класираше най-високо сред останалите. От моя гледна точка, обаче, определянето на любима пробна в универсален магазин бе толкова привлекателно, колкото и избирането на любим начин за екзекутиране.

Пробната в „Нейман Маркъс“ бе просторна и красиво декорирана с осветени колони от всяка страна на огледалата в цял ръст и бледи лампички на тавана.

— Престани — каза Стивън, внасяйки половината дузина рокли, които бе взел от закачалките, докато минавахме през отдела с дизайнерски облекла.

— Да престана какво? — Закачих двете черни рокли, които бях избрала въпреки възраженията на Стивън.

— Престани да гледаш като някое от онези кутрета от рекламите по телевизията за осиновяване на животни.

— Нищо не мога да направя. Това огледало с пиедестала пред него ме кара да се чувствам заплашена и депресирана, още преди да съм започнала да пробвам.

Стивън взе няколко рокли от една услужлива продавачка, затвори вратата и ги закачи на двойната закачалка на стената.

— Човекът в огледалото не ти е неприятел.

— Не, в този момент си ти.

Стивън се ухили.

— Започвай да пробваш роклите. — Той взе двете, избрани от мен, и тръгна да излиза.

— Защо ги изнасяш?

— Защото няма да носиш черно на партито на Холис Уорнър.

— Черното те прави да изглеждаш по-слаб. Освен това е силен цвят.

— В Ню Йорк. В Хюстън цветът е силен цвят. — Вратата се затвори след него.

Продавачката донесе един сутиен с голяма обиколка и чифт обувки с високи токчета, и ме остави сама. Съблякох се колкото се може по-далеч от триизмерното огледало, закопчах сутиена отзад на гърба и го завъртях отпред. Гърдите ми бяха повдигнати безсрамно високо.

Взех първата рокля. Беше канареножълта, по тялото и без колан, горната й част беше в мъниста, а долната от сатениран стреч.

— Жълто, Стивън? Стига, моля те.

— Всяка жена може да носи жълто, стига да е правилният нюанс за тена й — каза той от другата страна на вратата.

Преборих се и влязох в роклята, след което се пресегнах за ципа. Той отказа да се помръдне.

— Влез, нуждая се от помощ за ципа.

Стивън влезе и ми хвърли преценяващ поглед.

— Не е зле. — Застанал зад мен, той вдигна ципа с усилие.

Приближих се, залитайки, към огледалото, като дишах с усилие.

— Прекалено е тясна. — Обзе ме мрачно настроение, когато видях опънатите и разкривени шевове. — Би ли ми донесъл по-голям размер?

Стивън вдигна етикета, който висеше от ръкавната извивка, за да го прочете.

— Това е най-големият.

— Тръгвам си веднага — информирах го аз.

Стивън ме разкопча решително.

— Ние не се отказваме.

— Напротив, отказваме се. Ще облека роклята, която вече имам.

— Няма я.

— Какво имаш предвид?

— Веднага, след като тръгнахме, изпратих есемес на София и й казах да се отърве от нея, докато си навън. Така че в момента няма връщане.

Намръщих се.

— Ще те убия с едно от тези токчета. А София ще убия с другото.

— Пробвай друга рокля.

Той излезе от пробната, докато аз, фучейки, се пресегнах да взема една дълга до пода морскосиня рокля, покрита с органза, обшита със сребристи мъниста. Роклята беше без ръкави, с остро деколте. За мое облекчение, тя се плъзна лесно по хълбоците ми.

— Винаги ми се е искало да те попитам — казах аз — София наистина ли е пробвала дрехи пред теб?

— Да — отвърна Стивън от другата страна на вратата. — Но не беше гола, носеше бельо. — След малка пауза добави: — Комплект. Черна дантела.

— Проявяваш ли интерес към нея? — попитах, като проврях ръце през отворите за ръкави и дръпнах роклята надолу. — Тъй като той не отговори, казах: — Няма значение, знам, че проявяваш. — Замълчах за миг. — И това не е едностранно.

Тонът му определено не беше безразличен, когато попита:

— Това е просто мнение, или потвърден факт?

— Мнение.

— Дори и да се интересувах от нея, имам правило никога да не смесвам работата с личния живот.

— Но ако…

— Няма да обсъждам София с теб. Свърши ли?

— Да, мисля, че тази май ми става. — Извих се, за да дръпна ципа отзад. — Можеш да влезеш.

Стивън отвори вратата и ме погледна одобрително.

— Тази става.

Тежестта на геометричните фигури от мъниста правеше роклята приятно хлъзгава. Трябваше да призная, че видоизменената императорска кройка представяше в по-хубав вид фигурата ми, разкроената й пола балансираше пропорциите ми.

— Ще я преправим, ще я скъсим до коленете — каза Стивън решително. — Крака като твоите трябва да се виждат.

— Роклята е хубава — признах аз. — Но цветът е прекалено ярък. Конкурира се с косата ми.

— Идеална е за косата ти.

— Това направо не съм аз. — Обърнах се и го погледнах. — Не се чувствам удобно в нещо, което ме прави да изглеждам толкова…

— Уверена? Секси? Рокля, която окуражава хората да те гледат? Ейвъри… никога не се случва нищо интересно на хора, които не напускат зоната си на комфорт.

— Мога убедено да кажа, че излизането от зоната ми на комфорт в миналото не доведе до нищо добро.

— Все същото… никога няма да получиш това, което искаш, ако отказваш да се промениш. Не говорим тук за голяма промяна. Това са само дрехи, Ейвъри. Нещо маловажно.

— Тогава защо правиш такъв голям въпрос от това?

— Защото се уморих да те гледам облечена като викингска бавачка. Както впрочем и останалите. Ти си последният човек на планетата, който трябва да крие фигурата си. Нека ти купим една хубава рокля и може би няколко дизайнерски дънки и горнища. И сако…

За нула време Стивън беше спечелил помощта на две продавачки, които продължиха да пълнят закачалките в пробната с цветни дрехи. Третата от тях ме информира, че съм си купувала по-голям размер, отколкото трябвало, в стилове, които били тъкмо противоположни на това, което човек с моята фигура трябва да носи. Когато със Стивън излязохме от „Нейман Маркъс“, бях се снабдила с морскосинята рокля, една блуза на принтове, две тениски, тъмновиолетово кожено сако, отворена жилетка в прасковен цвят, бял костюм с пола и четири чифта обувки. Дрехите бяха хубави и семпли, с подчертана талия.

Като се изключи солидното плащане в „Монтроуз“, никога не бях изсипвала наведнъж толкова много пари през живота си.

— Новият ти гардероб е разбиващ — информира ме Стивън, когато напуснахме магазина с торби във всяка ръка.

— Това го разбра и кредитната ми карта.

Той провери съобщенията си.

— Сега отиваме при оптичката ти. След това идва ред на фризьорския салон.

— Само от любопитство, Стивън… Има ли нещо в мен, което наистина да ти харесва?

— Веждите ти не са лоши. Освен това имаш хубави зъби. — Когато се отдалечихме от Галерията, Стивън попита нехайно: — Ще ми кажеш ли някога какво се случи с Джо Травис на сватбата на Кендрик?

— Нищо не се случи.

— Ако това беше истина, щеше да ми го кажеш веднага. Но ти не каза нищо седмица и половина, което означава, че се е случило нещо.

— Добре, де — признах. — Прав си. Но не искам да говоря за това.

— За мен няма проблем. — Стивън намери една рок станция по радиото и нагласи силата на звука.

След няколко минути избухнах:

— Спах с него!

— Използва ли предпазно средство?

— Да.

— Приятно ли ти беше?

След неловко колебание признах:

— Да — Стивън вдигна едната си ръка от волана, за да плеснем длани.

— Сега — промърморих аз нали няма да последват лекции за неангажиращия секс за една нощ?

— Разбира се, че не. Стига да използваш презерватив, няма лошо в едно необвързващо удоволствие. Трябва обаче да кажа, че не бих посъветвал да се използва някой като приятелче за чукане. У единия винаги се появяват чувства. Очаквания. И накрая някой е наранен. Така че след секса за една нощ е най-добре щепселът да се дръпне.

— Ами ако другият иска да те види отново?

— Нямам кристална топка.

— Ти разбираш от тези неща — настоях аз. — Кажи ми — има ли шанс за връзка, след като си правил секс още на първата среща? — Стивън ми хвърли ироничен поглед.

— Кристалната топка казва: перспективите не са толкова добри! В повечето случаи сексът за една нощ означава, че двамата вече сте решили, че това няма да става сериозно.

* * *

Беше станало осем, когато най-после Стивън ме откара вкъщи. Фризьорката в „Салон Едно“ беше работила усърдно три часа по косата ми, подлагайки я на множество намаляващи напрежението препарати, кремове и серуми, като я затопляше и сушеше след всяка процедура. Беше я скъсила с двайсет сантиметра и сега тя падаше до раменете на свободни, копринени вълни. Козметичката в салона ми беше направила педикюр в тъмносиво и докато лакът съхнеше, ми показа как да се гримирам. Впоследствие си бях купила малък несесер с козметика, който струваше почти колкото месечната вноска за колата ми.

Оказа се, че посещението в салона си е струвало всяко пени. Стивън, който бе решил да си направи подмладяващи процедури по време на последния час от пребиваването ми в салона, се появи точно когато завършваха грима ми. Реакцията му беше безценна. Ченето му увисна и той се засмя невярващо.

— Боже мой! Коя си ти, по дяволите?

Завъртях очи и се изчервих, но Стивън упорстваше, обиколи ме от всички страни и накрая ме придърпа в прегръдката си.

— Страхотна си — прошепна той. — Сега вече заслужаваш това.

По-късно, когато влязохме в студиото с безброй торби, София слезе от стаята си на третия етаж. Беше вече облечена в пижама и обута в пухкави чехли, вързала косата си на висока опашка. Изгледа ме въпросително и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Фалирахме — уведомих я аз с усмивка. — Изхарчих всичките си пари за коса и дрехи.

За мое удивление очите на сестра ми се напълниха със сълзи. Изригвайки поток неясен испански, тя ме прегърна с такава сила, че едва успях да дишам.

— Толкова ли е зле? — попитах.

Тя започна да се смее през сълзи.

— Не, не, толкова си красива, Ейвъри…

В цялата бъркотия от прегръдки и ликуване София целуна накрая Стивън по бузата.

Той замря при неочаквания жест и я погледна с объркано, озадачено изражение. Това трая само секунда, преди лицето му да стане прилежно безстрастно. София сякаш не забеляза.

И да бях имала някакви съмнения, че Стивън чувства нещо към сестра ми, знаех какво би казала кристалната топка: признаците сочат „да“.