Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (5)

5.

— Е? — попита София и свали микрофона си, когато се приближих. Как беше възможно да изглежда толкова спокойна? Как можеше всичко да изглежда нормално, когато бе тъкмо обратното на нормално?

— Танцувахме — казах аз разсеяно. — Къде е чантата ми? Колко е часът?

— Единайсет и двайсет и три. Чантата ти е тук. Стивън и Вал вече подреждат за следващото парти. Танк помогна на музикантите с всичките им микрофони и кабели. Рий-Ан и хората от кетъринга работят на бара за пайове и обслужването с вино и кафе. А екипът за чистене всеки момент ще започне да разчиства шатрата, в която беше приемът.

— Значи всичко е по график.

— Не знам защо си толкова изненадана. — София се усмихна. — Къде е Джо? Добре ли прекара на дансинга?

— Да. — Вдигнах чантата си, която сякаш тежеше сто килограма.

— Защо изглеждаш нервна?

— Той иска да се срещнем по-късно.

— Тази вечер ли? Това е чудесно! — Тъй като замълчах, София не издържа: — Харесваш ли го?

— Той е… амиии… той е… — Направих пауза. — Не мога да разбера уловката.

— Каква уловка?

— Защо се преструва, че се интересува от мен.

— Защо мислиш, че се преструва?

Намръщих се.

— Я стига, София. Приличам ли ти на жена, подир, която ще тръгне мъж като Джо Травис? Виждаш ли някакъв смисъл?

— Мамка му — София покри лицето си с ръка. — Красив, секси мъж иска да прекара време с теб. Това не е проблем, Ейвъри. Спри да се притесняваш.

— Хората правят глупави неща на сватби… — започнах аз.

— Да. Бъди една от тях.

— Боже мили. Даваш ми възможно най-лошия съвет.

— Тогава не ми искай съвет.

— Не съм ти искала!

София ме погледна с искрена загриженост. Сестрински поглед.

— Дъще, дъще. Нали знаеш, хората казват, че намираш тогава, когато спреш да търсиш?

— Да.

— Мисля, че прекалено много се измайстори в това да не търсиш. Решила си да не търсиш дори тогава, когато правилният мъж се изправи пред теб. — Като ме хвана за раменете, тя ме обърна и ме побутна леко. — Върви. И не се тревожи дали е грешка. Повечето грешки се оказват правилни.

— Най-лошият съвет — повторих аз мрачно и се отдалечих.

Знаех, че София е права; бях развила някакви лоши навици, след катастрофалния ми годеж. Усамотеност, отбягване на хора, подозрителност. Но тези адаптационни механизми бяха предотвратили адски много болка и разочарования. Нямаше да е лесно да се отърва от тях, дори да исках да го направя.

Когато стигнах двора с басейна, две от шаферките вече се бяха преоблекли в бански костюми и се смееха и пръскаха във водата. Забелязах, че няма извадени хавлиени кърпи и отидох при Вал, която подреждаше шезлонгите.

— Хавлии? — попитах.

— Танк слага стойката.

— Това трябваше да се направи по-рано.

— Знам. Съжалявам. — Вал направи физиономия. — Каза, че ще я изнесе след десет минути. Не очаквахме, че някой ще се появи тук толкова рано.

— Няма нищо. Засега подгответе две дузини хавлиени кърпи и ги сложете върху шезлонгите.

Тя кимна и понечи да тръгне.

— Вал.

Вал спря и ме изгледа очаквателно.

— Тук изглежда страхотно. Свършили сте отлична работа.

Усмивка озари лицето й и тя се отправи да търси хавлии.

Аз отидох до дългата маса, където изкусно бе аранжиран бюфетът с пай и кафе, а зад него стояха трима келнери в бели сака. Върху френска стойка на три етажа бяха подредени пайовете със златисти корички и всевъзможни вкусове… карамелена ябълка, глазирани праскови, плътен крем карамел, ягоди, подредени върху високи канапета от чийз крем.

Наблизо Стивън отделяше един по един столовете от купчината и ги подреждаше около застланите с красиви покривки маси в съседния двор. Приближих се до него и повиших глас, за да надвикам оркестъра.

— Какво мога да направя?

— Нищо. — Стивън се усмихна. — Всичко е под контрол.

— Някакви признаци за скорпиони?

Той поклати глава.

— Напоихме целия район на басейна и двора с цитрусово масло. — Той ме погледна внимателно. — Как върви при теб?

— Добре. Защо?

— Радвам се, че прие съвета ми. Имам предвид да се върнеш отново в играта.

Намръщих се.

— Не съм се върнала в играта. Танцувах с някого, това е всичко.

— Това е напредък — каза той лаконично и отиде за друга купчина столове.

Когато подготвихме всичко и гостите се подредиха край бюфета, забелязах мъж, седнал на една от масите край басейна. Беше Джо, отпуснат и небрежен, черната му вратовръзка се беше извила на една страна. Като ми хвърли очаквателен поглед, той вдигна една чиния подканящо.

Отидох при него.

— С какъв вкус е това? — попитах, като огледах идеалното парче пай с дебела глазура от разбити белтъци.

— Лимонов — каза той. — Имам две вилици. Искате ли да си го поделим?

— Предполагам, стига да седим в дъното на двора, по-отстрани…

— … където никой няма да ни види — довърши Джо вместо мен с весел блясък в очите. — Опитвате се да ме скриете ли, Ейвъри? Защото започвам да се чувствам евтин.

Не се сдържах и се разсмях.

— От всички прилагателни, които бих използвала за вас, само „евтин“ нямаше да фигурира в списъка.

Той ме последва с чиния в ръка, когато тръгнах към двора и се насочих към най-далечната маса.

— А какво прилагателно бихте използвали? — попита той зад мен.

— Комплименти ли се мъчите да изкопчите?

— Малко окуражаване никога не вреди. — Като остави чинията, той издърпа един стол за мен.

— Тъй като не съм свободна — казах аз, — нямам намерение да ви окуражавам. Но ако бях, щях да кажа… че сте очарователен.

Джо ми подаде вилица и двамата ги забихме в парчето пай. Първата хапка беше толкова хубава, че затворих очи, за да се съсредоточа върху нея. Белтъчната глазура се разтопи върху езика ми, последвана от богат пълнеж с тръпчив вкус, който изпълваше устата със слюнка.

— Този пай — произнесох — има вкус на лимон, влюбен в друг лимон.

— Или на лимонова любовна тройка. — Джо се ухили на шеговито укорителния ми поглед. — Обикновено все не ми е достатъчно кисело — каза той, — но този е перфектен.

Когато остана само една хапка пай, Джо я набоде с вилицата и я поднесе към устните ми. За мое изумление, аз отворих уста и я поех. Жестът изведнъж стана непринуден, но и странно интимен. Сдъвках залъка и го преглътнах с усилие, страните ми порозовяха.

— Имам нужда да пийна нещо — казах аз и в този миг някой се приближи до масата ни.

Беше София, носеше две винени чаши и бутилка изстудено бяло бордо. Сложи ги на масата и каза весело:

— Стивън поръча да те уведомя, че сме осигурили всичко, така че сега си свободна.

Намръщих се.

— Аз съм тази, която решава дали и кога съм свободна, не Стивън.

— Спала си най-малко от всички ни.

— Не съм изморена…

— … а и няма какво друго да се прави, освен екипът по чистене да си свърши работата. Което може да стане и без теб. Изпий си питието и се наслаждавай. — София си тръгна, преди да успея да отговоря.

Поклатих глава, докато я гледах как се отдалечава.

— Не се държа толкова неуместно, както те явно си мислят. — Отпускайки се в стола си, добавих: — Макар че… днес се справят много добре. И сигурно наистина ще се справят с чистенето и без мен. — Вдигнах очи към небето, където бялата лента на Млечния път блестеше сред многобройни звезди. — Погледнете — казах аз. — Такова нещо не може да се види в града.

Посочвайки с чашата си, Джо каза:

— Виждате ли тъмната линия, която минава през центъра?

Поклатих глава.

Той доближи стола си и посочи със свободната си ръка.

— Ей там, изглежда сякаш някой го е надраскал с маркер.

Следвайки линията на ръката му, видях назъбената резка.

— Да. Какво е това?

— Това е Тъмната зона… голям облак от молекулярен прах… място, където се формират нови звезди.

— Защо не съм го виждала преди?

— Трябва да сте на правилното място в правилния момент.

Спогледахме се и се засмяхме. Звездната светлина бе превърнала извития белег върху челюстта му в сребрист. Искаше ми се да прокарам върха на пръста си по него. Искаше ми се да докосна лицето му и да погаля твърдите му очертания.

— Ще отида да си легна, след като допия това — казах аз и отпих голяма глътка. — Направо съм разбита.

— В ранчото ли ще останете, или ще отидете в хотел в града?

— Тук. Има една малка хижа в дъното на пасището. Ловна хижа, така я наричат. — Направих физиономия. — Има препарирана миеща мечка на полицата над камината. Отвратително. Покрих я с една калъфка за възглавница.

Той се усмихна.

— Ще ви заведа до там.

Поколебах се.

— Хубаво.

Разговорът затихна, замря напълно, докато изпих остатъка от виното си. Сякаш някакъв вторичен, мълчалив диалог изпълваше пространството между думите.

Накрая се изправихме и оставихме бутилката и празните чаши на масата.

Докато вървяхме отстрани на павирания път, Джо каза:

— Бих искал да ви видя отново, Ейвъри.

— Това е… ами, поласкана съм. Благодаря. Но не мога.

— Защо?

— Вашата компания ми беше приятна. Нека оставим нещата така.

Джо мълча през останалия път до хижата. Крачките ни бяха бавни и спокойни, но мислите ми препускаха, мозъкът ми подреждаше бъркотията от идеи за това как да го държа на дистанция.

Спряхме пред входната врата. Докато ровех в чантата за ключа, Джо заговори тихо.

— Ейвъри… не искам да си въобразявам. Но знам какво е чувството, когато желаеш някого, а той не ти отвръща със същото. — Продължителна пауза. — И мисля, че тук случаят не е такъв.

Разтреперана, едва успях да кажа:

— Съжалявам за онова, което съм казала или направила, за да ви създам такова впечатление.

— Значи греша? — попита той внимателно.

— Ами… не… но е въпрос на точния момент.

Джо не реагира, изглежда не повярва на това и, Исусе, защо трябваше? Защо изобщо някой би трябвало да повярва? Той беше като образ от сън, докато стоеше така, облян от лунна светлина, секси в омачкания си смокинг, с очи, тъмни като нощ.

— Може ли да поговорим за това за минутка? — попита той.

Кимнах неохотно и отворих вратата.

Беше едностайна хижа в селски стил, с плетена на ръка черга и кожени мебели, и модерни осветителни тела, които изглеждаха като кристални еленови рога. Натиснах ключа и той освети един свещник в ъгъла, и пуснах чантата си долу. Обърнах се към Джо и го видях да стои, опрял рамо в касата на вратата. Устните му се отвориха, сякаш искаше да каже нещо, но явно се отказа.

— Какво? — попитах тихо.

— Знам, че има правила за това. Знам, че трябва да се правя на спокоен. — Унила усмивка докосна устните му. — Но, по дяволите! Фактът е, че ви харесах още в първия момент, в който ви видях. Вие сте красива, интелигентна жена и аз искам да ви видя отново. — Тонът му се смекчи. — Можете да отговорите на това с „да“, нали? — Виждайки колебанието ми, той прошепна: — Изберете време и място. Обещавам, че няма да съжалявате.

Отблъсквайки се от вратата, Джо се приближи към мен, без да бърза. Сърцето ми затуптя силно и ми стана едновременно горещо и студено от нерви. Беше минало прекалено много време, откакто бях оставала насаме с мъж в спалня.

Като ме изследва внимателно, Джо ме докосна по бузата и ръката му се изви под челюстта ми. Знаех, че може да усети, че треперя.

— Да си тръгна ли? — попита той и отстъпи назад.

— Не. — Преди да мога да се спра, го хванах за ръката. Няколко минути по-рано бях пресмятала как да го отблъсна, а сега единственото нещо, за което можех да мисля, беше как да го накарам да остане. Пръстите ми се стегнаха около китката му и усетих силния му пулс.

Желаех го. Всяка част от мен го желаеше. Бяхме сами, останалият свят беше далече и по някакъв начин знаех, че ако спя с него, това ще бъде изключително.

За жена, която бе живяла двайсет и осем години обикновен живот, една нощ с такъв мъж не изглеждаше нещо, за което да се колебае.

Дръпнах ръката му към кръста си и се изправих на пръсти, умишлено притискайки тялото си към неговото, а той бе топъл и силен, ръцете му ме стискаха здраво. Започна да ме целува бавно и дълбоко, сякаш светът свършваше, сякаш бе последната минута от последния час на последния ден. Нещата, които правеше с устата си, с езика си… това беше като разговор, като секс. В тази целувка имаше повече удоволствие, отколкото във всеки акт на физическа интимност, който изобщо познавах.

Като отдръпна устата си, Джо притисна главата ми към рамото си. Останахме така в продължение на една задъхана минута. Имах чувството, че се разпадам, всичко в мен бе хвърлено в хаос. Но съзнанието ми беше на фокус, усещанията се събраха в един поток, който ставаше все по-тежък и по-бърз. Единственото, което знаех, беше, че искам да съм близо до него, че трябва да чувствам кожата му. Хванах реверите на сакото на смокинга му и ги издърпах назад. Той съблече дрехата и я пусна на пода. Без колебание хвана главата ми и устата му намери отново моята, пламенно и устремено, сякаш се хранеше с нещо невероятно вкусно. Някъде по средата на всички тези целувки той се пресегна към дупето ми и ме притисна здраво към твърдата изпъкналост на нетърпеливата си плът. Нуждата се изостри до такава степен, че ми се струваше, че ще умра, ако не го имам. Никога не бях чувствала такова нещо. Никога повече нямаше да го почувствам.

Трябва да приемеш това чувство и да го задържиш до изгрев-слънце.

— Занеси ме в леглото — прошепнах аз.

Чух бързо, накъсано дишане и усетих конфликта между желание и нерешителност.

— Всичко е наред — казах разтревожено. — Знам какво правя, искам да останеш… — Неочаквано бях преминала на „ти“.

— Не трябва да… — започна той.

— Напротив. Аз трябва да го направя. — Целунах го отново, възбудата пулсираше през мен. — Ти трябва да го направиш — прошепнах срещу устните му. Джо реагира лакомо, разгорещен, както и аз, хватката му върху мен се разхлаби, докато се опитваше да нагоди телата ни още по-плътно едно към друго. След малко започна да ме съблича, както и себе си, дрехите обсипаха пода, оставяйки следа по пътя до леглото. Лампата бе угасена, тъмнината се нарушаваше единствено от звездната светлина, която проникваше през пролуките на щорите върху прозореца.

Отметнах кувертюрата и легнах по гръб на матрака, трепереща от глава до пети. Той се надвеси над мен, усещането за косъмчетата по крайниците му възбуждаше кожата ми и я правеше болезнено чувствителна. Горещият полъх на дъха му парна шията ми.

— Кажи ми, ако искаш да спра — чух го да произнася дрезгаво. — Ще спра, ако решиш…

— Знам.

— Искам да разбереш…

— Разбирам. — Дръпнах го надолу към себе си.

В тази стая нищо не бе реално. Както нещата, които ми бяха направени, така и тези, направени от мен в екстаз на сексуална ненаситност, от която знаех, че по-късно ще се срамувам. Устата му беше върху гърдите ми, езикът му чертаеше деликатни кръгове, и връхчето на зърното набъбна и той започна да го облизва и подръпва, докато удоволствието стигна до най-чувствителното място в тялото ми. Хванах раменете му, твърдите мускули на гърба му, и започнах да ги масажирам сляпо.

Опитни и уверени, пръстите му се плъзнаха от вътрешната страна на бедрата ми, убеждавайки ги да се разтворят. Палецът му докосна едно толкова чувствително местенце, че извиках и хълбоците ми се повдигнаха. Пръстът му се плъзна вътре в мен, милвайки дълбоко навътре в яростно пулсиращата ми влажна плът. Тялото ми се стегна, за да задържи усещането, изтегляйки удоволствието навътре.

Тежестта му се плъзна върху мен, краката му разтвориха моите и аз задъхано изломотих няколко думи… че нямаме предпазно средство, че трябва да използваме нещо… а той ме увери с дрезгав шепот, пресягайки се към нощното шкафче за портфейла си, който дори не бях видяла, че е оставил там. Чух разкъсването на найлонова обвивка. Отвлечена за миг се запитах кога се е случило това, кога е успял…

Мислите ми отлетяха, когато почувствах натиска му, който се увеличаваше с бавни, интимни кръгове. Проникна в мен с бавно, плътно плъзгане, усещанията разцъфваха едно след друго сладки и влудяващи. В гърлото ми застина вик.

Джо разтърка нос до ухото ми.

— Ш-шшт… — Той плъзна ръка под хълбоците ми, повдигайки ме. Всеки тласък беше истинска милувка, косъмчетата на гърдите му ме гъделичкаха и възбуждаха зърната ми. Никога не бях изпитвала толкова неща едновременно, първично усещане, което съкращаваше промеждутъка между всеки удар на сърцето и поемането на дъх, докато аз бях сляпа и безмълвна. Освобождаването изтръгна удоволствие от всеки мускул, който се стягаше, и потръпвах в дълги, разтърсващи спазми. Джо ме стискаше здраво, дишането му стана накъсано, когато достигна кулминацията. Той целуваше врата и раменете ми, ръцете му се движеха по мен нежно. Пръстите му преминаха по стомаха ми, после надолу, между краката до границата на слятата ни плът, и го усетих как ме гали интимно около съсредоточената в една точка болка. Стенейки от удивление, потънах в еротичен мрак, където нямаше мисъл, нямаше минало и бъдеще, само усещане, което ме караше да се извивам в безпомощен екстаз.

* * *

Събудих се сама на сутринта с леките болки, оставени от проникването на друго тяло в моето, от смъденето на местата, където кожата бе целувана, и лекото опъване от вътрешната страна на бедрата.

Не знаех какво да си мисля за това, което бях направила.

Връзките не започваха с това да преспиш една нощ с мъж. По-скоро това беше начин да избегнеш започването на връзка.

Джо беше казал малко неща, преди да си тръгне, с изключение на задължителното „Ще ти звънна“. Обещание, което никой не спазваше.

Напомних си, че имам право да спя с някого, щом искам, дори и с непознат. Не беше необходимо да се осъждам. Никой не трябваше да се чувства зле.

И все пак… чувствах се така, сякаш нещо ми е било отнето, а не знаех какво, нито как да се чувствам цяла отново.

Като изпуснах една треперлива въздишка, попих с чаршафа очите си, защото сълзите започнаха да напират.

— Добре си — произнесох гласно. — Всичко е наред.

Притиснах се към влажната възглавница и си спомних как, когато бях в началното училище, бяхме изучавали пеперуди за един научен проект. Мострите от крилца на пеперуди под микроскопа бяха разкрили, че те са покрити с малки люспички като перца или керемиди.

Ако докоснете крило на пеперуда, беше ни казал учителят, ще разрушите люспичките и те няма да пораснат никога вече. Някои пеперуди имаха прозрачни участъци по крилата и можеше да се види през мембраната. Но дори и загубила малко прашец, една пеперуда пак ще полети, ако я пуснеш.

Което беше прекрасно.