Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (23)

Епилог

Обществото за спасяване на животни „Щастливата опашка“ беше украсено за Коледа с лампички горе по тавана и елха в лобито, накипрена с играчки във формата на кокали за кучета. Макар Мили и Дан да спазваха политика на неосиновяване седмица преди и седмица след Коледа, нещо, което по-късно можеше да ги накара да съжаляват, приютът и сайтът му продължаваха да бъдат оживени. На хората се позволяваше да посещават кучетата и да молят да им бъде запазено някое определено до януари, когато осиновяването започваше отново.

Джо нагласи фотоапарата си в стаята за обучаване на кучета, а аз извадих няколко играчки от кутията. Бяхме тук за ежемесечното си посещение да снимаме новопристигналите обитатели на приюта. По-късно през деня щяхме да отидем до Галерията, за да купуваме подаръци за Коледа — нещо, което Джо мразеше почти толкова, колкото аз обичах.

— Пазаруването е състезателен спорт — казах му. — Не се отделяй от мен, приятелче — ще ти покажа как се прави.

— Пазаруването не е спорт.

— Спорт е начинът, по който аз го правя — уверих го, и той позволи да го завлека, вероятно само за да ме види в действие.

Още преди Дан да отвори вратата и да донесе първото куче, можех да чуя развълнувания лай. Направих физиономия.

— Какво става тук?

Джо поклати шава и сви рамене невинно.

Вратата се отвори и вътре влетяха няколко златни кутрета ретривъри. Засмях се на закръглените създания, които се стълпиха около нас, гледаха ни с ясните си очички и въртяха опашки. И петте.

— Всичките наведнъж? — попитах. — Не мисля, че има начин да ги накарам да… — Гласът ми секна, когато забелязах, че всяко кутре е с табелка, вързана около шията. С името, може би. Объркана, вдигнах едно и прочетох напечатаната дума, докато то се опитваше да ме оближе.

— „Ти“ — прочетох гласно. Вдигнах другото. — „За Мен“. — Погледнах бързо към Джо, който побутваше друго пухкаво създание. Прочетох табелката. „Ще се“.

Тогава разбрах. Примигах, защото погледът ми се замъгли.

— Къде е другото? — подсмръкнах, докато посягах невиждащо към тях.

— Момчета — каза Джо на лаещата, непокорна групичка, — да го направим така, както сме се упражнявали. — Той протегна ръка и се опита да ги подреди в една линия, само дето редът не беше правилният.

Ти. Ще се. За Мен. Омъжиш ли.

Петото кученце с табелка, на която се мъдреше въпросителен знак, беше отишло да изследва кутията с играчки, докато останалите тичаха в кръг.

— Правиш предложение с кутрета? — попитах аз и устните ми се разтеглиха в усмивка.

Джо извади пръстен от джоба си.

— Лоша идея? — попита той.

Обичах този мъж до полуда.

Попих очите си с ръкав.

— Не, чудесна е… може би малко неправилна граматически, но няма какво да сториш, ако не можеш да ги накараш да застанат на едно място. — Отидох при него и обвих ръце около врата му, както беше клекнал. — Как да кажа „да“? Имаш ли още табелки?

— Имаше едно шесто кученце, което трябваше да носи табелката с „да“ или „не“, но го осиновиха миналата седмица.

Целунах го пламенно.

— Опцията „не“ не е била необходима.

— Тогава…

— Да, разбира се, че да!

Джо плъзна пръстена с диамант на пръста ми и аз се възхитих на проблясването на студения, ярък пламък.

— Обичам те — каза той и аз му отвърнах с треперещ глас. Притиснах се силно към него, опитвайки се да го бутна на пода.

Джо с лекота се отпусна и ме прегърна, когато допрях устни до неговите. След минута ме търкулна по гръб и направи целувката по-дълбока, по-интимна. Емоционалната прегръдка бе прекъсната, когато кученцата започнаха да се катерят по нас и установихме, че е абсолютно невъзможно да се целуваш, когато се смееш.

Но независимо от всичко опитахме.