Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (22)

22.

Веднага щом минах през входната врата, чух, че Коко залая като луда. Тя се втурна към мен, извън себе си от вълнение.

— Коко! — възкликнах аз и пуснах куфара си на пода.

Тя ме близна и се опита да се сгуши по-близо като лаеше, сякаш ме обвиняваше, че ме е нямало толкова дълго.

Чух хор от поздравления от различни места в студиото.

Беше хубаво да съм си у дома.

— Кучетата нямат чувство за време — каза София и се озова с няколко крачки до мен. — Тя мисли, че те е нямало две седмици, а не два дни.

— Направо си приличаха на две седмици — казах аз.

Тя ме целуна по двете бузи, докато Коко се завираше възбудено между нас.

— О, толкова е хубаво, че се върна! Получих есемесите ти, но вчера си замълча, а снощи нямаше нищо.

— Събитията през последните два дни надминават и най-напрегнатите телевизионни сериали — казах аз. — Приготви се да бъдеш шокирана.

Стивън се засмя и дойде да ме прегърне. След като ме стисна в сърдечна прегръдка, той се отдръпна и ме погледна с блестящите си сини очи.

— Аз вече съм устойчив на шокове — каза той. — Изгледал съм достатъчно от онези идиотски шоута, така че виждам обрата в интригите от миля.

— Повярвай ми, ще бъдеш подложен на истински тест. — Намръщих се, когато Коко ме целуна по бузата и усетих колко грапав е езикът й. — Никой ли не й е слагал кокосово масло на езика, докато ме нямаше? — Поисках да знам. — Езикът й е като гласпапир.

— Не позволяваше никой да я докосне — възрази София. — Опитах се. Стивън, кажи й.

— Опита се — потвърди той. — Видях.

— Смееше се така, че едва не падна от дивана — каза София.

Поклатих глава и погледнах в изпълнените с чувство очи на Коко.

— Не ми се мисли какво си изтърпяла.

— Не беше чак толкова ужасно… — започна София.

— Миличка — прекъсна я Стивън, — струва ми се, че тя говори на чихуахуата.

След като се погрижих за езика на Коко, помолих всички да спрат заниманията си и да седнат около дългата маса.

— През останалия ден — казах аз, — ще сме заети с един специален проект.

— Звучи забавно — каза ентусиазирано Вал.

— Накрая няма да е забавно. — Погледнах Рий-Ан.

— Поканите за сватбата на Уорнърови разпратени ли са вече? — попитах аз, докато си мислех: „Моля те, кажи «не», моля те, кажи «не».“

— Вчера — отвърна тя гордо.

Произнесох дума, която накара очите й да се разширят.

— Ти ми каза да го направя — оправда се тя. — Правех само това, което…

— Знам. Всичко е наред. За съжаление, това означава допълнителна работа, но ще се справим. Искам да ми принтираш списъка с главните гости, Рий-Ан.

Ще трябва да се свържем с всички от него и да ги уведомим за анулирането.

— Какво? Защо? За какво говориш?

— Прекратяваме планирането и организирането на сватбата Уорнър-Чейс.

— В каква степен? — попита Стивън.

— Всичко!

Танк погледна объркано.

— Отлага ли се?

— Отменя се — отвърнах аз. — Завинаги.

Всички ме погледнаха и попитаха едновременно:

— Защо?

— Това се простира извън тази стая. Ние не разпространяваме слухове за клиентите си. Никога.

— Да, всички знаем — каза Стивън. — Обяснявай, Ейвъри.

* * *

Два часа по-късно екипът ми все още изглеждаше замаян от обрата на събитията. Бях им обяснила, че всички ще бъдем компенсирани за изгубеното време. Че ще има други сватби, други шансове, за да утвърдим марката си. Макар че това бе слаба утеха, когато бяха работили здравата за осъществяването на сватба, която трябваше да е само след месец. Стивън вече бе успял да отмени флотилията Ролс Ройси и една от поръчките за сватбена украса. София се беше свързала с кетъринга и фирмата за отдаване под наем на маси и столове, и чакаше обаждане. На Вал и Рий-Ан бе възложено да звъннат на всеки гост от списъка и да го информират за отмяната, без да обясняват причината.

— Колко време ще се занимаваме с това? — попита Рий-Ан. — Пет часът е. Искам да се прибирам вкъщи.

— Ще ми се да работите до шест, ако е възможно — Отвърнах. — В зависимост от това как върви разпланирането, всички ще трябва да поработим допълнително тази седмица, така че може да искате…

— Млъкнах, когато чух да се завърта ключ във входната врата.

Единствените хора, които притежаваха ключ за тук, бяхме аз, София, Стивън… и Джо.

Той влезе. Тъмният му поглед ме намери веднага.

В стаята се възцари тежко мълчание.

Джо изглеждаше ужасно облечен, недоспал и кисел, с очевидно изчерпано търпение. Беше едър и мрачен… и беше напълно мой.

Пулсът ми се ускори и тежко туптене изпълни ушите и главата ми.

— Райън ми се обади. — Гласът му беше като пясък в блендер.

Студиото беше тихо. Всички слушаха напрегнато, без да се преструват ни най-малко, че това не е тяхна работа. Дори Коко се бе изкачила на дивана и ни гледаше с неприкрит интерес.

— Каза ли ти… — започнах аз.

— Да. — Беше ясно, че Джо не дава пукната пара за това кой е тук и какво вижда — беше се фокусирал изцяло върху мен. Лицето му беше тъмночервено, а челюстта твърда, и въпреки очевидното усилие да се контролира, можех да кажа, че е на ръба.

Трябваше да изгоня всички от студиото. Веднага.

— Дай ми малко време да разчистя няколко неща — Казах смутено, — след което можем да говорим.

— Не искам да говоря. — Джо тръгна към мен и спря, когато инстинктивно се дръпнах. — След трийсет секунди — предупреди ме той с мрачна нотка — си моя. Повярвай ми, ще искаш да си на горния етаж, когато това се случва. — Той погледна часовника си.

— Джо… — Поклатих глава с разтревожен смях. — Стига, не можеш просто…

— Двайсет и пет.

По дяволите. Той не се шегуваше.

Хвърлих неспокоен поглед към Вал и Рий-Ан, които си прекарваха чудесно.

— Можете да се прибирате — казах им отсечено. — Браво на всички. Бъдете тук утре рано сутринта.

— Ще остана и ще поработя до шест — каза невинно Рий-Ан.

— Аз ще й помагам — припя Вал.

Танк поклати глава и ми хвърли една от редките си усмивки.

— Аз ще ги изритам, Ейвъри.

Стивън взе ключовете си.

— Да отидем на вечеря — предложи той на София с небрежен тон, сякаш нищо необичайно не се е случило. Сякаш не бях заплашена да бъда изнасилена тук, в дневната.

— Осемнайсет секунди — обяви Джо.

Разгневена и замаяна, хукнах по стълбите в паника.

— Джо, това е абсурдно…

— Петнайсет. — Той ме последва с отмерена стъпка. Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато се катерех нагоре по стълбището, което сякаш се бе превърнало в ескалатор.

В момента, в който се добрах до стаята си, Джо ме беше настигнал. Втурнах се вътре и се обърнах към него, докато затваряше вратата. Той се напрягаше да ме хване, независимо в коя посока се стрелвах. Но когато видях сенките под очите му, сърцето ми се сви и тръгнах към него.

Ръцете му ме обгърнаха. Устата му взе моята и той простена тихо, което можеше да мине както за удоволствие, така и за агония. След няколко минути не съществуваше нищо друго, освен тъмнина и усещания, освен тези дълбоки целувки, които изличаваха всяка мисъл. Така и не разбрах как сме се озовали на леглото. Търкулнахме се по матрака напълно облечени, вкопчени и целуващи се, като се откъсвахме единствено тогава, когато не ни достигаше кислород. Джо ме целуна по шията и дръпна ризата ми, по-агресивно, отколкото го беше правил друг път, и аз чух как шевовете се пукат и едно копче изхвърча.

С несигурен смях обхванах лицето му с длани.

— Джо. По-спокойно. Хей…

Той ме целуна отново, потръпвайки от усилието да се сдържи. Усетих горещия му, готов напор срещу себе си и го пожелах толкова отчаяно, че от гърлото ми се откъсна стон. Но имаше неща, които трябваше да бъдат изречени.

— Избрах живота, който искам — успях да му кажа. — Не те задължавам с нищо. Оставам, защото това е моят дом и мога да сбъдна мечтите си тук, със сестра ми, приятелите и служителите ми, и с кучето ми и…

— А аз? Част ли съм от твоето решение?

— Ами…

Той се намръщи, когато се поколебах.

— Джо, това, което се опитвам да кажа, е… че не очаквам ангажимент от твоя страна заради това. Не искам да се чувстваш притиснат по никакъв начин. Може да минат години, преди да разберем какво изпитваме един към друг и…

Той задуши думите ми с уста, целувайки ме. След това вдигна глава.

— Точно сега знаеш — прошепна той, като ме гледаше с онези очи на тъмна нощ. В ъгълчетата на устните му се появи нежна усмивка. Това беше Джо, с който бях свикнала, този, който обичаше да ме дразни безмилостно. — И ще ми кажеш.

Сърцето ми започна да бие, но не по хубав начин. Не бях сигурна, че мога да направя това, което той искаше.

— По-късно.

— Сега. — Той отпусна тежестта си почти напълно върху мен, сякаш се гласеше за дълга обсада.

Напусна ме всяка гордост.

— Джо, моля те, не ме карай…

— Кажи го — прошепна той. — Иначе след десет минути ще пищиш, когато вляза в теб.

— Исусе. — Сгърчих се и се извъртях. — Ти си най…

— Кажи ми — настоя отново.

— Защо трябва да съм първата?

Той ме държеше в непреклонния си поглед.

— Защото искам да го направиш — прошепна той тихо.

Осъзнавайки, че няма да има компромис, задишах хрипливо, сякаш бях тичала маратон. Някак си успях да изстрелям думите на един отчаян дъх.

За мое възмущение, Джо се разсмя.

— Скъпа… произнесе го така… сякаш признаваш престъпление.

Намръщих се и се размърдах под него.

— Ако ще ми се подиграваш…

— Не — прошепна той нежно, използвайки тежестта си, за да ме прикове надолу. Взе главата ми в ръце. Един последен кикот и той се взря в очите ми, виждайки всичко. — Обичам те — каза той. Устата му погали моята, мека като кадифе. — Сега опитай отново. Не бива да се страхуваш.

— Обичам те — успях да произнеса, а сърцето ми продължаваше да бие силно.

Джо покри устата ми със своята, претърсвайки дълбоко.

— Не мога да ти се наситя — каза ми. — Ще те целувам милион пъти в нашия живот, и пак няма да е достатъчно.

Нашият живот.

Никога не бях познавала такова щастие, стигащо чак до мястото в сърцето, където обикновено започваше болката, и предизвикващо сълзи. Джо изтри влагата с пръсти и притисна устни към страните ми, поглъщайки соления вкус на радостта.

— Да се поупражняваме още малко — прошепна той.

И аз открих, че с правилния човек произнасянето на тези две думи изобщо не е трудно.

Беше най-лесното нещо на света.