Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (21)

21.

Със съсипано лице и изтощена от безсънната нощ, на следващата сутрин си сложих по-плътен слой грим от обикновено. Ако хлътналите очи бяха на мода, помислих си мрачно, то определено бях модерна. Приготвих куфара си и слязох по стъпалата няколко минути, преди да се срещнем с Холис, Бетани и Колби във фоайето. Оттам щяхме да тръгнем с лимузина към „Тетърборо“, отдалечено на дванайсет мили. Малкото летище, разположено в Ню Джърси Медоулендс, беше широко използвано от частните самолети.

Тръгнах към един салон извън лобито и видях Бетани да седи сама на малка масичка до един прозорец.

— Добро утро — поздравих я с усмивка. — И ти ли си подранила днес?

Тя ми се усмихна в отговор, изглеждаше изморена.

— Не мога да спя добре от целия този градски шум нощем. Колби се къпе. Искаш ли да седнеш при мен?

— Да, ще си взема кафе.

След минутка се върнах с кафето си и седнах срещу Бетани.

— Разгледах снимките, които Финола ми изпрати снощи — казах аз. — Какво мислиш за промяната в дизайна на полата?

— Беше красива. Финола каза, че щели да я обшият с мъниста.

— Значи ти харесва?

Бетани сви рамене.

— Плохите отпред ми харесваха повече. Но нямам избор с този голям корем.

— Ще бъде страхотна рокля — успокоих я аз. — А ти ще си като кралица. Съжалявам, че не бях вчера.

— Не беше нужно. Финола беше много мила към мен и майка ми. — Тя направи пауза. — Тя не каза нищо… но знае. Сигурна съм.

— За кое? — попитах безизразно.

— За термина. — Бетани взе една лъжичка и започна да я върти безцелно в чашата си с кафе. — Съвсем скоро ще вляза в седмия месец. Може и да не се побера в тази рокля до сватбата.

— Точно за това е последната проба — изстрелях автоматично. — Всичко ще е наред, Бетани. — Отпих кафе и заковах поглед върху сцената извън прозореца, съсредоточена върху пешеходците, увили вратове в стилни шалове… елегантна жена на велосипед… двойка възрастни мъже, и двамата с меки шапки. — Майка ти знае ли? — попитах.

Тя кимна.

— Споделям с нея всичко. Все се кълна, че ще държа някои неща в тайна, и всеки път й казвам, а после съжалявам. Но независимо от това го правя. Предполагам, че винаги ще го правя.

— Може да не го правиш — казах аз. — Повярвай ми, аз не правя много от нещата, които съм си мислила, че винаги ще правя.

Бетани остави лъжичката в чашата и я побутна настрана.

— Майка казва, че ще си мълчиш за Колби — промърмори тя. — Благодаря ти.

— Моля те, не ми благодари. Не е моя работа да казвам каквото и да било.

— Права си. Не е. Но знам, че харесваш Райън и сигурно го съжаляваш. Не трябва, обаче. Той ще е добре.

— Бебето негово ли е? — попитах тихо.

Бетани ми хвърли подигравателен поглед.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че е на Колби.

Леката й усмивка избледня. Тя не отговори.

Не беше нужно.

Двете замълчахме около минута.

— Аз обичам Колби — каза накрая Бетани. — Това не променя нищо, но го обичам.

— Двамата говорили ли сте?

— Разбира се.

— Той какво казва?

— Глупости. Казва, че иска да се оженим и да живеем в плажна къща в Санта Круз. Да вижда как изпращам децата в общинското училище. — Тя се изсмя кратко. — Как ме виждаш омъжена за инструктор по водни ски? Колби няма пари. Никой няма да ме покани никъде. Няма да съм никоя.

— Ще бъдеш с човека, когото обичаш. С бащата на детето ти. Ще трябва да работиш, но имаш бакалавърска степен и връзки…

— Ейвъри, никой не прави пари от работа. Не и истински пари. Дори да получиш онази работа в телевизионното шоу, никога няма да спечелиш нещо близко до онова, което имат Травис, Чейс или Уорнър. Не съм възпитавана да живея в първия един процент, възпитана съм да живея в първата десета част от първия процент. Това съм аз. Човек не се отказва от това току-така. Никой няма да се откаже от този вид живот, който живея, само защото обича някого.

Не отговорих.

— Мислиш, че съм кучка — каза Бетани.

— Не.

— Е, добре, кучка съм.

— Бетани — попитах, — какво ще кажеш на Райън, когато бебето се роди два месеца по-рано, и стане ясно, че не е преждевременно?

— Тогава няма да има значение. Ще бъдем законно женени. Дори ако Райън реши да откаже бащинство и се разведе с мен, ще трябва да плаща страшно много. Ще поискам предварително брачно споразумение. Мама казва, че Райън ще предпочита да плаща, вместо да преживее публично унижение.

Стараех се да запазя лицето си безизразно.

— Сигурна ли си, че Колби няма да каже нищо? Няма ли да създаде неприятности?

— Не, казах му, че единственото, което трябва да прави, е да чака. След като разводът свърши, ще получа парите и Колби ще може да живее с мен и с бебето.

За миг останах без думи.

— Какъв перфектен план — казах накрая.

* * *

Мълчах през по-голямата част от обратния полет, мислите ми се гонеха. Сложила слушалки на ушите, включих филм на лаптопа си и се втренчих невиждащо в екрана.

Всяка следа на състрадание или жал, които бих могла да изпитвам за Бетани, се бяха изличили, когато тя бе разкрила, че сватбата няма да е за друго, освен, за да изтръгне пари от Райън Чейс. Бетани и родителите й вече знаеха, че бракът няма да изтрае. Знаеха, че той не е бащата на бебето. Бяха се възползвали от вроденото чувство за приличие на Райън и той щеше да бъде прецакан, докато Бетани и Колби си живееха от неговите пари.

Бях напълно сигурна, че не мога да живея с тази тайна.

С периферното си зрение видях Бетани да прави знак на Холис, която се присъедини към нея на дългия диван в дъното на самолета. Двете си шепнаха най-малко двайсет минути, по едно време обсъждането се оживи силно, сякаш ставаше дума за нещо спешно. Предположих, че Бетани е съжалила, задето ми е признала толкова неща по-рано, и сега споделяше това с майка си. По едно време Холис ме погледна и срещнахме директно погледите си.

Да. Бях идентифицирана като потенциален проблем, който трябваше да бъде разрешен.

Върнах погледа си отново към екрана на лаптопа.

Заради времевата разлика пристигнахме на летището в Хюстън в единайсет преди обяд.

— Колко хубаво — произнесох с пресилена усмивка, докато пъхнах лаптопа в ръчния си багаж. — Целият ден е пред нас.

Холис се усмихна тънко. Бетани не отговори.

Благодарих на пилота и на стюардесата, докато Бетани и Колби излизаха от самолета. Обръщайки се към изхода, видях, че Холис ме изчаква.

— Ейвъри — каза тя любезно, — искам малко да си поговорим, преди да слезем.

— Разбира се — отвърнах също толкова любезно.

— Трябва да ти обясня нещо, защото не съм напълно сигурна, че разбираш хората от нашата черга. Правилата са различни на нашето ниво. Ако имаш някакви илюзии за Райън Чейс, нека ти кажа нещо: той не е по-добър от всеки друг мъж. Да не мислиш, че си няма някоя малка, палава сладурана настрана? Мъж с неговата външност и пари… ще има най-малко три-четири съпруги. Какво те е грижа, ако Бетани ще е една от тях? — Очите й се присвиха. — Не ти се плаща, за да съдиш или да се месиш в личния живот на клиентите си. Работата ти е да направиш тази сватба да се случи. А ако нещо се обърка… ще се погрижа нито един клиент да не се докосне до бизнеса ти. Ще сторя всичко необходимо, за да съсипя шансовете ти да получиш онова телевизионно шоу. Дейвид и аз имаме приятели, които притежават медийни империи. Не си и помисляй да ми противоречиш.

Сърдечното ми изражение не напусна лицето ми и за секунда по време на нейната реч.

— Както каза в началото на пътуването ни, Холис, двете с теб се разбираме.

След като задържа погледа ми още няколко секунди, тя се отпусна.

— Казах на Бетани, че няма да си проблем. Жена в твоята ситуация не може да си позволи да действа срещу собствените си интереси.

— Моята ситуация? — повторих объркано.

— На работеща жена.

Само Холис Уорнър можеше да направи това да звучи като мръсна дума.

* * *

Умишлено взех обиколния маршрут към къщи от Хоби, така че да имам времето, от което се нуждаех. Винаги мислех най-добре в колата, особено на дълги разстояния. По някакъв начин мъчителният лабиринт, по който криволичеха мислите ми на дванайсет хиляди километра височина, беше започнал да се разплита по чудодеен начин веднага щом стъпих на земята.

Не можех да отрека важността — необходимостта — от това да имам осъществена кариера. Но работата никога не е била най-важното нещо за мен. А хората.

Факт беше, че вече имах кариера, която обичах. Бях я изградила от нищото със сестра ми и тя бе изцяло наша, държах я здраво в ръцете си и бяхме дяволски успешни. Можехме да създадем наши собствени възможности.

Разговорът с продуцентите на Тревър Стиърнс ми бяха открили мимолетна гледка към това какво би било да съм управлявана и надзиравана, и да планират вместо мен. Пухкав бял померанец?… Не, благодаря. Добре си бях с моята беззъба чихуахуа, която, макар да не беше красива, не беше сценичен реквизит.

Осъзнах, че съм отишла толкова напред с идеята да направя големия пробив, за който винаги съм мечтала, и да се върна в Ню Йорк триумфално, че не бях спряла да помисля дали все пак това е, което искам.

Понякога мечтите се променят, когато не гледаш.

Нещата, които бях постигнала и научила, и дори изгубила, всички те ми бяха помогнали да гледам на света по различен начин. Но най-вече се бях променила заради хората, за които бях избрала да се грижа. Сякаш сърцето ми бе разопаковано и можех да чувствам всичко по-дълбоко. Сякаш…

— Боже мой… — произнесох гласно, преглъщайки с усилие, когато осъзнах какво означаваше метафората с чантата „Шанел“.

Сърцето ми беше грижливо защитеният предмет на рафта. Бях се опитала да го пазя от щети и да го използвам само когато е необходимо.

Но някои неща стават толкова по-красиви, колкото по-често се употребяват. Щръбките, драскотините и пукнатините, изтърканите до гладко места, счупеното и поправеното… всичко това означава, че предметът е изпълнил своето предназначение. Какво му е хубавото на сърце, използвано без желание? Каква ценност има то, ако никога не си го рискувал за другиго? Да се опитвам да не чувствам никога не е било правилният отговор на проблемите ми, това беше проблемът.

Щастието и страхът се бореха в мен, две страни на монета, която продължаваше да се върти във въздуха. Исках да отида при Джо веднага и да се уверя, че не съм го изгубила. Исках нещата, за които сега вероятно бе по-добре да не мисля.

Животът, който той беше описал… Господ да ми е на помощ, исках го! Всичко в него, включително децата. До този момент винаги се бях страхувала да го призная дори пред себе си. Била съм прекалено обременена от страха да не се окажа като баща си.

Само че нямаше да се окажа.

За разлика от Ели аз обичах хората. Сега за първи път го бях разбрала.

Трябваше да сваля слънчевите си очила, когато долният ръб на рамката стана хлъзгав от сълзи.

Точно сега имах да се погрижа за няколко спешни неща. По-късно щях да отида при Джо, когато можех да намеря достатъчно време и уединение. Неговите чувства и моите бяха прекалено важни, за да бъдат вмъквани между задачите.

Влязох в една отбивка на „Уотабъргър“ и се наредих на опашка за „д-р Пепър“. Извадих мобилния си телефон и набрах един номер.

— Ало? — дойде резкият отговор.

— Райън? — произнесох, докато изтривах мокрите си страни. — Ейвъри е.

Тонът му се стопли.

— Върна се от големия град?

— Да.

— Как мина пътуването?

— По-интересно, отколкото очаквах. Райън, трябва да говоря с теб насаме. Има ли начин да си вземеш почивка и да се срещнем някъде? За предпочитане на място с бар. Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Разбира се, ще ти взема обяд. Къде си?

Казах му и той ми даде координатите на един бар и грил недалеч от Монтроуз.

Купих си „д-р Пепър“ и се подкрепих с една студена глътка, след което проведох още един разговор, преди да напусна паркинга.

— Лоис? Здрасти, Ейвъри Крослин е. — Опитах се да звуча разкаяно. — Боя се, че трябваше да взема трудно решение за „Да разтърсим сватбата“…

* * *

За максимума уединение в един бар и грил, мястото не трябваше да е нито прекалено претъпкано, нито празно. Ресторантът, където се срещнахме с Райън, беше толкова наблъскан, че бяхме принудени да седнем в дъното, на бара и да си поръчаме обяда оттам. Винаги ми е харесвало да ям в бар, където се сервира пълното меню, и специално за този разговор това щеше да е идеално. Можехме да седим близко, без да се налага да поддържаме зрителен контакт, което бе идеалният начин да се обсъжда нещо толкова трудно.

— Преди да започна — казах аз на Райън, — трябва да те предупредя, че това са лоши новини. Или може би добри новини, маскирани като лоши. Във всеки случай ще прозвучат лошо, когато ти ги кажа. Ако предпочиташ да не знаеш, се извинявам, че съм ти изгубила времето и парите за обяда ми, но накрая така или иначе ще научиш, затова…

— Ейвъри — прекъсна ме Райън, — забави малко, скъпа. Като заредена си.

Усмихнах се накриво.

— Ню Йорк — разперих ръце оправдателно. Бях изненадана приятно от симпатията, с която го каза по братски, сякаш бях част от семейството.

Барманът донесе чаша вино за мен и бира за Райън, и дадохме поръчките си.

— Колкото до лошите новини — каза Райън, — предпочитам да ги науча веднага. Предпочитам ги незахаросани. И не ми казвай хубавата страна. Ако не е очевидна, значи няма такава.

— Прав си. — Обмисляла бях различни начини, по които да поднеса новината, чудех се дали трябва да започна с появата на Колби в самолета, или с фалшивия термин на Бетани. — Опитвам се да измисля как да обясня всичко.

— Опитай с пет думи или с по-малко — предложи Райън.

— Бебето не е твое.

Райън ме погледна безизразно.

Повторих по-бавно:

— Бебето не е твое. — Запитах се дали беше лошо, че се чувствам толкова добре, съобщавайки му го.

Райън сключи пръсти около бирената чаша изключително внимателно и изпи съдържанието й, без да спира. След което направи знак на бармана за още една.

— Продължавай — каза той като подпря лакти на края на бара и заби поглед пред себе си.

Следващите двайсет минути Райън слушаше, а аз говорех. Не можех да разчета изражението му — беше много добър в това да прикрива емоциите си. Но постепенно усетих, че се отпуска по дълбокия и първичен начин на човек, който е носил огромен товар месеци наред и най-после са му позволили да го остави.

Накрая произнесе:

— Колкото до онова, което Холис ти е казала… че ще съсипе бизнеса ти… не се тревожи. Аз ще се оправя с Уорнърови, така че…

— Божичко, Райън, първата ти грижа не трябва да е за мен. Нека поговорим за теб. Добре ли си? Страхувах се, че може би имаш чувства към Бетани и…

— Не, опитах се. Най-доброто, което можах да направя, беше да бъда мил с нея. Но никога не съм я желал. — Като протегна ръката си, Райън ме прегърна, и останахме да седим така. Прегръдката беше пламенна и силна. — Благодаря ти — прошепна той в косата ми. — Боже, благодаря ти.

Не бях сигурна дали го казва на мен, или всъщност се молеше.

Той се дръпна и ме погледна с невероятно сините си очи.

— Не трябваше да ми го казваш. Трябваше да продължиш със сватбата и да си вземеш хонорара.

— А след това да се дръпна назад и да гледам как Уорнърови ти измъкват всичките пари? Не мисля така. — Погледнах го загрижено. — Какво ще правиш сега?

— Ще говоря с Бетани колкото е възможно по-скоро. Ще направя това, което трябваше да направя в самото начало: ще й кажа да изчакаме, докато бебето се роди, за да направим ДНК тест. А междувременно ще се срещна с гинеколога й и ще разбера точния термин.

— Значи сватбата се отменя — казах аз.

— Дръпни щепсела — дойде решителният отговор.

— Ще компенсирам Холис за разходите. А на теб и твоите хора искам да платя за целия вложен труд.

— Не е нужно.

— Напротив, нужно е.

Говорихме още известно време, докато обядващата тълпа се поразреди, а келнерите търчаха напред-назад с подносите с празни чинии. Райън плати обяда за двама ни и остави огромен бакшиш.

Когато излязохме от ресторанта, задържа вратата отворена, за да мина, и каза:

— Не спомена как протече срещата ти с телевизионните продуценти.

— Добре протече — казах с нехаен тон. — Останах с впечатлението, че ще предложат приятна оферта. Но я отказах. Не могат да ми предложат по-добра сделка от тази, която вече имам тук.

— Радвам се, че ще останеш. Между другото… ще отидеш ли скоро да се срещнеш с Джо?

— Така мисля.

— Станал е опак като див бик, откакто те няма. Джак казва, че следващия път, когато отидеш някъде, трябва да вземеш Джо със себе си. Никой от нас не може да го изтърпи такъв.

Засмях се, в стомаха ми запърхаха пеперуди.

— Не съм сигурна как са нещата в момента между мен и Джо — признах аз. — Последният ни разговор не завърши добре.

— Аз не бих се притеснявал — усмихна се Райън. — Но не отлагай да говориш с него. Заради всички нас.

Кимнах.

— Ще отида да предупредя моите хора да прекратят подготовката на сватбата, след което ще му се обадя. — Разделихме се и се насочихме всеки към колата си. — Райън — казах. Той спря и ме погледна. — Някой ден ще ме наемеш да планирам друга сватба. И тогава ще е заради правилната причина.

— Ейвъри, ще наема някой да ме застреля, ако се сгодя отново.