Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (20)

20.

— Винаги съм знаела, че си създадена за нещо такова — възкликна София, след като й казах за обаждането на Джаз. Реакцията й на новината беше подобна на моята: тя изглеждаше потресена, но и развълнувана. Разбираше потенциала на тази възможност и какво може да означава. Като поклати бавно глава, тя ме погледна с разширени очи. — Ще работиш с Тревър Стиърнс.

— Това е само възможност.

— Ще стане. Чувствам го.

— Ще се наложи да се върна в Ню Йорк — казах аз.

Усмивката й леко посърна.

— Щом трябва, ще го направим.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Искаш да кажеш… да се преместя с теб в Ню Йорк?

— Не мисля, че някога ще бъда щастлива, ако живея далеч от теб — казах аз.

София се пресегна и хвана ръката ми.

— Ние сме сестри — каза тя просто. — И сме заедно, дори когато не сме, разбираш ли, mi corazon? Но Ню Йорк не е мястото за мен.

— Няма да те оставя тук сама.

— Няма да съм сама. Имаме бизнеса, нашите приятели и… — Тя спря и се изчерви.

— Стивън — довърших аз.

София кимна, очите й блестяха.

— Какво е това? — попитах. — Какво?

— Той ме обича. Каза ми го.

— А ти каза ли му, че и ти го обичаш?

— Да.

— Каза му го, защото не искаш да нараниш чувствата му, защото е първият мъж, с когото си преживяла любовна игра, или защото наистина го обичаш?

София се усмихна.

— Казах му го, защото го обичам заради сърцето и душата му, заради интересния му, сложен ум. — Тя направи пауза. — А любовната игра не вреди.

Засмях се учудено.

— В кой момент осъзна, че го обичаш?

— Не беше момент. Беше като да откриеш нещо, което през цялото време си е било там.

— Значи е сериозно? Съвместното съжителство е сериозно?

— Разговорите за брак са сериозни. — София се поколеба. — Е, имаме ли твоята благословия?

— Разбира се, че я имате. Никой не е достатъчно добър за теб, но Стивън е най-близкото до идеала. — Подпрях лакти на масата и притиснах пръсти в слепоочията си. — Вие двамата можете да се справите с бизнеса — произнесох гласно разсъжденията си. — Стивън може да прави това, което правя аз. Ти си единствената незаменима персона тук — ти си творческият двигател. Единственото, от което се нуждаеш, са хора, които да осъществяват идеите ти.

— Какво ли ще е — размечта се София — да водиш такова шоу като „Да разбием сватбата“? Трябва ли да предлагаш някакви идеи?

Поклатих глава.

— Предполагам, че повечето неща ще са предварително планирани и режисирани. Моята роля ще е да се мотая наоколо и да хармонизирам всичко накрая. Ще има провали, ще има изфабрикувани кризи и безброй кадри на разголеното ми деколте и смахнатото ми куче.

— Това ще е такъв голям хит — каза София с благоговение.

— Знам — кимнах и двете изпищяхме.

Изтрезнявайки след минута, тя попита:

— Ами Джо?

Въпросът накара стомаха ми да се свие.

— Не знам.

— Много хора поддържат връзка от разстояние — каза София. — Ако двама души го искат, може да се получи.

— Вярно е — съгласих се — Джо има достатъчно пари, за да пътува, когато поиска.

— Това може да направи връзката дори още по-добра — допусна София. — Тъкмо няма да си омръзнете.

— Качествено време заедно, вместо количествено.

София кимна енергично.

— Всичко ще бъде наред.

Дълбоко в себе си знаех, че това са глупости, но ми звучеше толкова добре, че исках да повярвам.

— Не мисля, че трябва да го споменаваме пред Джо, преди да тръгна за Ню Йорк, нали? Не искам да го тревожа излишно.

— Аз няма да му кажа нищо, знаеш го.

* * *

Прекарах по-голямата част от седмицата, без да кажа думица на Джо, но това ме терзаеше. Исках да споделя с него новината, но се страхувах какво ще каже. Имах проблеми със съня, будех се многократно през нощта и започвах следващия ден изтощена.

Този цикъл се повтори още два дни, докато най-после Джо светна лампата на нощното шкафче.

— Чувствам се така, сякаш в леглото ми има торба с малки кученца — каза той с нотка на раздразнение, но очите му бяха нежни. — Какво става, скъпа? Защо не можеш да спиш?

Погледнах го на светлината на лампата, разтревоженото му лице, разрошената коса и този широк гръден кош. Изпълни ме ужасно чувство на копнеж, сякаш независимо от това колко плътно ме държеше той до себе си, никога нямаше да е достатъчно. Сгуших се до него и той прошепна тихо, като придърпа завивката около двама ни.

— Кажи ми. Каквото и да е, ще се оправи.

Казах му всичко, говорех толкова бързо, че беше чудо, че той изобщо бе в състояние да следва мисълта ми. Казах му какво ми е казала Джазмин за Тревър Стиърнс и „Да разтърсим сватбата“ и как това е шанс, какъвто няма да ми се удаде отново, как това е всичко, за което съм мечтала.

Джо слушаше внимателно, прекъсваше ме само за да ми зададе по някой въпрос. Когато най-после спрях да си поема дъх, той отмести лицето ми от гърдите си и ме погледна. Не можех да разчета изражението му.

— Разбира се, че трябва да говориш с продуцентите — каза той. — Трябва да разбереш какви са опциите.

— Не си ли ядосан? Или разстроен?

— По дяволите, не! Гордея се с теб. Щом това е, което искаш, ще те подкрепя по всякакъв начин.

Ченето ми почти увисна от облекчение.

— О, боже! Толкова се радвам да го чуя. Много се притеснявах. Когато мислиш така, връзката от разстояние не ми се вижда чак толкова лошо нещо. Стига ние двамата…

— Ейвъри — каза той спокойно, — не съм съгласен на връзка от разстояние.

Озадачена, аз се изправих да го погледна, дръпнах копринените презрамки на нощницата върху раменете си.

— Но ти току-що каза, че ще ме подкрепиш.

— Ще те подкрепя. Искам да се занимаваш с това, което те прави щастлива.

— Ще съм щастлива, ако мога да получа това шоу и да се преместя в Ню Йорк, а така също да поддържам връзката си с теб. — Осъзнавайки колко егоистично е прозвучало това, добавих смутено: — Най-общо казано, искам да си имам и едната торта, и другата, пътническата торта, която идва да ме посещава…

Видях бързата му усмивка, въпреки че в нея нямаше особена радост.

— В повечето случаи пътуването не се отразява добре на тортата.

— Няма ли да искаш поне да я сложиш на поднос? — попитах аз. — С връзка от разстояние можеш да имаш предимството да си необвързан, но също така сигурността на…

— Опитах това преди доста време — прекъсна ме тихо Джо. — Никога повече. Няма предимства, скъпа. Уморяваш се да си самотен. Уморяваш се от всичките тези мили между вас. Всеки път, когато сте заедно, правите изкуствено дишане на връзката си. Ако е кратковременна раздяла, е друго нещо. Но това, за което ти говориш… едно отворено споразумение без точка за спиране… няма никакви изгледи за успех.

— Можеш да се преместиш. Ще имаш невероятни възможности в Ню Йорк. По-добри, отколкото тук.

— Не по-добри — възрази той. — Просто различни.

— По-добри — настоях. — Когато обмислиш…

— Задръж. — Джо вдигна ръка във възпиращ жест, слаба усмивка докосна устните му. — Първо ще отидеш да разговаряш с тези хора и да разбереш дали си готова за работата, и дали работата е като за теб. А сега нека поспим.

— Не мога да спя — измрънках аз и се отпуснах се по гръб, обхваната от чувство за безсилие. — И миналата нощ не спах.

— Знам — каза той. — И аз будувах.

Той изгаси лампата и стаята потъна в такъв мрак, че нямаше и сенки.

— Защо това не се случи преди три години? — попитах гласно. — Тогава се нуждах от него. Защо трябва да става сега?

— Защото животът подбира най-неподходящия момент. Тихо сега.

Нервите ми бяха на възел от възбуда.

— Отказвам да повярвам, че ще ме зарежеш само защото по някаква случайност няма да съм удобно установена в Тексас.

— Ейвъри, престани да се самонавиваш.

— Съжалявам. — Опитах се да се отпусна и да дишам равномерно. — Нека те попитам още едно нещо: семейството ти има частен самолет, нали?

— „Гълфстрийм“. За бизнес.

— Да, но ако поискаш да го използваш по лични причини, братята и сестра ти биха ли имали нещо против?

— Аз бих имал. Пет бона за час летене.

— Лек джет, среден размер или…

— „Гълфстрийм“ с голяма кабина, превъзходен реактивен самолет среден размер.

— Колко време предварително трябва да се обадиш, за да ти го подготвят?

— За такова пътуване — два-три часа. — Завивката се беше смъкнала от краката ми.

— Какво правиш? — Не можех да го виждам, само усещах как се движи в тъмното.

— След като толкова се интересуваш от самолета ми, ще ти разкажа всичко за него.

— Джо…

— Тихо. — Краят на нощницата ми се вдигна и аз усетих мека, гореща целувка отстрани на коляното. — „Гълфстриймът“ има интернет, телевизор, телефонна система и най-лошата кафемашина, която съществува на този свят. — Целувката слезе към другото ми коляно, последвана от дългата, гъделичкаща следа на езика му, който продължи нагоре по бедрото. — Два подобрени двигателя на Ролс Ройс — продължи той, — осигуряващи четиринайсет хиляди паунда подемна сила всеки. — Поех си рязко дъх, когато усетих езика му да се плъзга високо от вътрешната страна на крака ми.

Дъхът му накара косъмчетата ми да настръхнат.

— Резервоарът побира четири хиляди и четиристотин галона гориво.

Единично, лениво близване. Изскимтях, фокусирах се изцяло върху онова нежно място. Той близна по-дълбоко в топлината.

— Зареден догоре, лети без прекъсване четири хиляди и триста морски мили. — Върховете на пръстите му ме побутнаха да ме разтворят, а устните му се сведоха, залепвайки ме с горещ, влажен печат. Бях замаяна и притихнала, хълбоците ми се вдигнаха рязко нагоре в дъга. Точно когато удоволствието достигна немислим връх, той откъсна уста. — Беше подобрен с нови реверсъри, които скъсяват времето на кацане — промърмори той, — и усъвършенствана система за наблюдение с инфрачервена камера, монтирана отпред. — Един дълъг пръст се плъзна в мен. — Има ли нещо друго, което искаш да знаеш? — попита той, докато ме галеше отвътре.

Поклатих глава, бях загубила дар слово. Въпреки че не би могъл да види движението, сигурно го беше усетил, защото чух тих, весел звук.

— Ейвъри, скъпа — прошепна той, — тази вечер ще спиш толкова добре…

Усетих устата и езика му отново, докато ме възбуждаше с деликатна, безпощадна прецизност, и се изгубих във вълна от горещина. Удоволствието се увеличаваше, издигаше се и се пречупваше. Когато стана прекалено, за да бъде понесено, се опитах да се извъртя, но Джо не ме пусна, упорствайки, докато стоновете ми не преминаха в дълги въздишки.

След като свърши с мен, може да се каже, че почти изпаднах в безсъзнание. Спах толкова дълго и дълбоко, че едва регистрирах, когато Джо ме целуна за довиждане на следващата сутрин. Той се наведе над леглото, изкъпан и напълно облечен, прошепвайки, че трябва да излезе.

Когато се събудих напълно, него вече го нямаше.

* * *

Два дни по-късно се качих на борда на частния „Сайтейшън Ултра“ с Холис Уорнър. Една стюардеса ни сервира „д-р Пепър“ с лед, докато чакахме Бетани, която закъсняваше. Модерно облечена и тънка като фиданка, Холис се отпусна в седалката от бежова кожа до мен. Тя обясни, че съпругът й Дейвид е предложил планове за обезщетение на някои от главните изпълнителни директори в своите ресторанти и казина за това, че взема джета за определен брой от часовете за лично ползване на персонала, като компанията щяла да покрие разходите. Холис и приятелите й често използвали „Сайтейшъна“, за да ходят на пазар и на почивки.

— Толкова се радвам, че ще останем две нощи, а не само една — каза Холис. — Ще вечерям с някои от приятелките ми утре вечер. Заповядай с нас, Ейвъри.

— Благодаря, но ще бъда с приятели, които не съм виждала много отдавна. А имам и една среща, на която трябва да присъствам утре следобед. — Казах й за срещата с продуцентите на „Да разбием сватбата“ и за това, че съм била интервюирана за потенциална водеща на едно предаване. Холис изглеждаше зарадвана от новината и каза, че когато стана известна, щяла да се похвали, че ме е докарала. — Все пак, ако не те бях поканила за сватбен агент на Бетани, нямаше да получиш това шоу.

— Ще кажа на всички, че се дължи на теб — уверих я аз и чукнахме чаши.

След като отпи глътка, Холис прибра една къдрица от русата си коса зад ухото и ме попита небрежно:

— Още ли излизаш с Джо?

— Да.

— Той какво казва за тази възможност?

— О, подкрепя ме много. Радва се заради мен.

Знаех и без да ми казва, че ако телевизията излезеше към мен с предложение, Джо беше решил да не ми се меси. Той нямаше да ме моли да остана, или да се откажа. И най-вече нямаше да дава обещания. Нямаше гаранции за това какво щеше да излезе от връзката ни, нито колко дълго ще продължи. Докато, ако ме наемеше продуцентската компания на Тревър Стиърнс, гаранции щеше да има, при това скрепени с договор. Дори в случай на провал, аз щях да получа невероятно много. Пари, връзки, силно подкрепяща препоръка.

Беше ми спестена необходимостта да отговарям, тъй като Бетани се качи на борда. Беше облечена в ярка туника на Тори Бърч и панталон седем осми, косата й грееше от скоро направените златисти кичури.

— Здрасти на всички! — възкликна тя. — Не е ли забавно?

— Виж колко е красива — каза Холис със смесица от гордост и съжаление. — Най-хубавото момиче в Тексас, както винаги казва татко й. — Изражението на Холис помрачня, когато забеляза още един пасажер на борда. — Виждам, че си довела Колби.

— Ти каза, че мога да си доведа приятел.

— Разбира се, миличка. — Холис разтвори едно списание и започна да го разглежда методично, присвила устни. Не изглеждаше Колби — мускулест, млад мъж — да е от типа приятели, които Холис е имала предвид.

Придружителят на Бетани беше облечен в панталони до под коляното, закопчаваща се до долу риза на „Билабонг“ и спортна шапка, от която отзад стърчеше рус кичур. Той беше силно загорял, със светлосини очи и бели като порцеланов умивалник зъби. Обективно погледнато, беше красив по един безинтересен, скучен начин, както може да е скучен човек с изключително симетрични черти.

— Бетани, изглеждаш възхитително, както винаги — казах аз, когато тя се наведе да ме прегърне. — Как се чувстваш? В състояние ли си да пътуваш толкова дълго?

— Разбира се! — възкликна тя. — Чувствам се страхотно. Моят гинеколог ми каза, че съм звездната му пациентка. Бебето сега рита силно, понякога можеш да видиш как коремът ми мърда.

— Чудесно! — усмихнах се аз. — Райън развълнува ли се, когато усети ритането?

Тя направи физиономия.

— Райън е толкова сериозен по отношение на всичко. Няма да му позволя да дойде с мен на консултации, защото разваля настроението ми.

Холис заговори, без да престава да прелиства списанието.

— Може би трябва да се постараеш да го накараш да се усмихва по-често, Бетани.

Младата жена се засмя.

— Не, ще го оставя да се занимава с чертежите си и с компютърните си проекти… имам си човек, който знае как да си прекарва добре времето. — Тя стисна ръката на мъжа и ми се усмихна. — Ейвъри, не възразяваш, че съм довела Колби на нашето момичешко пътуване, нали? Той не досажда на никого.

Мъжът я погледна със смутена усмивка.

— Мисля да ти досаждам много — каза той.

Избухвайки в кикот, Бетани го завлече на бара, където двамата започнаха да претърсват консервираните напитки. Като гледаше притеснено, стюардесата се опита да ги убеди да седнат и да й позволят да им занесе питиетата.

— Кой е Колби? — осмелих се да попитам Холис.

— Никой — промърмори тя. — Инструктор по водни ски, с когото Бетани се запозна миналото лято. Само приятели са. — Тя сви рамене. — Бетани обича да е обградена от весели хора. Колкото и да обожавам Райън, той може да е пълна скука.

Оставих коментара да мине покрай ушите ми, макар че се изкушавах да изтъкна, че не е честно да съдят Райън, че не е весел, когато се готви да се жени за жена, която не обича, и да бъде баща на дете, което не желае.

— Не е нужно да споменаваш за това — каза след малко Холис. — Особено на Джо. Може да каже нещо на Райън и да създаде неприятности, без да има причина.

— Холис, ако има някой, който повече и от теб да желае тази сватба да мине без спънки, то това съм аз. Повярвай ми, няма да кажа за Колби на никого. Това не е моя работа.

Удовлетворена, Холис ми хвърли поглед, изпълнен с топлота.

— Радвам се, че се разбираме така добре — каза тя.

* * *

Пореден смущаващ момент се получи в хотела, докато се регистрирах. Когато служителят прокара кредитната ми карта и чакахме да се осъществи плащането, погледнах другия му колега на гишето, който тъкмо регистрираше Бетани и Колби в една стая. Предполагам, че някаква част от мен се е надявала, че двамата наистина са само приятели. Те се държаха като тийнейджъри по време на полета от Хюстън, шепнеха си и се кикотеха, гледаха филм заедно, но нямаше нищо открито сексуално в поведението им.

Това разпределение, обаче, не оставяше място за съмнение.

Отклоних погледа си отново към служителя пред мен. Той върна кредитната ми карта и ми даде да подпиша една бланка. Наистина мислех онова, което бях казала на Холис — нямаше да спомена нищо за това пред никого. Но се чувствах виновна и ми беше гадно, че съм част от тази тайна.

— Ще се видим по-късно — каза Бетани. — Не чакайте мен и Колби за обяд — ще си поръчаме рум сървис.

— Да се срещнем след два часа — предложих аз. — Уговорката ни за пробата е в два.

— Два часа — повтори Бетани, докато вървеше към асансьора, а Колби се влачеше след нея. Те спряха да погледат някаква витрина, пълна с бляскава бижутерия.

Холис застана до мен, прибирайки мобилния телефон в чантата си.

— Опитай се да отгледаш дъщеря някой ден — каза ми тя, звучеше уморено и някак оправдателно, — а после ми кажи дали е лесно. Ще я научиш да различава правилното от неправилното, как да се държи, в какво да вярва. Ще й дадеш най-доброто от себе си. Но един ден умното ти момиче ще направи нещо глупаво. А ти ще направиш всичко, за да й помогнеш. — Холис въздъхна и сви рамене. — Бетани може да прави всичко, преди да стане омъжена жена. Още не е произнесла клетвата си. Когато го направи, ще очаквам да я спазва. Дотогава Райън има същата свобода.

Задържах устата си затворена и кимнах.

* * *

Точно в два бяхме посрещнати в студиото на Финола Стронг и сватбения салон на Ъпър Ийст Сайд. Салонът беше декориран в опушени, приглушени цветове, мебелите в частния кът за сядане бяха тапицирани в кадифе. Джаз ме бе представила на Финола, която на свой ред се бе съгласила да превърне грубо нахвърляната ми скица в съответен модел. Позната с любовта си към изчистените линии и пищния детайл, Финола беше най-подходящата за изработването на орнаментите с мъниста и сложната украса на горнището с висока талия. Екипът й беше по-добър от всички, които създаваха модели от трийсет хиляди долара нагоре.

Два месеца по-рано една асистентка от студиото бе долетяла до дома на Уорнърови в Хюстън, за да покаже модела от муселин, забождайки го добросъвестно, така че да пасне по тялото на Бетани. След като Финола бе уведомена за бременността, тя бе проектирала роклята така, че да може лесно да се напасва по променящото се тяло на Бетани.

Тази проба беше първа на истинската рокля, голяма част от мънистата и украсите бяха добавени. Днес дрехата щеше да бъде нагласена така, че платът да пада перфектно. Една от помощничките на Финола щеше да донесе завършената рокля няколко дни преди сватбата за последна проба. Тогава — ако бе нужно — щяха да бъдат направи последните корекции.

Когато влязохме в една пробна с гигантско триизмерно огледало и частен кът за сядане, донесоха шампанско за Холис и мен, и чаша клубна сода и сок за Бетани. Скоро се появи и Финола. Тя беше стройна, русокоса жена към трийсетте, с дружелюбна усмивка и с жив, проницателен поглед. Бях я срещала три-четири пъти в годините, когато работех в модния бранш, но всяка среща бе траяла секунди по време на седмицата на модата или на някакво многолюдно събитие.

— Ейвъри Крослин — възкликна Финола. — Поздравления за новия ангажимент.

Засмях се.

— Благодаря, но не съм сигурна колкото Джаз, че ще го получа.

— Не си добра в това да се правиш на скромна — информира ме тя. — Изглеждаш определено доволна. Кога ще се срещнеш с продуцентите?

Усмихнах й се.

— Утре.

След като представих Финола на Уорнърови, тя заяви, че Бетани ще бъде една от най-красивите булки, които е обличала някога.

— Нямам търпение да те видя в тази рокля — каза тя на Бетани. — Може да се каже, че това е световно произведение: коприна от Япония, обшивка от Корея, бродерия с мъниста от Индия, подплата от Италия, старинна дантела от Франция. Ще те оставя за няколко минути, докато я облечеш. Асистентката ми Клои ще ти помогне.

След една обиколка на салона на Финола се върнахме в пробната. Бетани стоеше пред огледалото, фигурата й беше стройна и блестяща.

Роклята беше произведение на изкуството, бодито бе изработено от дантела, с избродирани ръчно геометрични фигури и украсена с фини кристали като вълшебен прах. Държеше се отгоре от тънки презрамки, обсипани с кристали, които блестяха върху златистите рамене на Бетани. Полата, украсена с мъниста, които ловяха светлината като мъгла, се спускаше царствено надолу. Беше невъзможно човек да си представи по-красива булка.

Холис се усмихна и притисна ръка към устата си.

— Великолепно! — ахна тя.

Бетани се усмихна и размаха полата.

Но с роклята имаше проблем, и двете с Финола го видяхме. Плохите отпред не падаха добре. Те се разтваряха много по-широко над корема й, отколкото ги бях замислила. Приближих се до Бетани и казах с усмивка:

— Страхотна си. Но ще се наложи да направим няколко корекции.

— Къде? — попита Бетани. — Тя е перфектна.

— Начинът, по който платът се спуска… — обясни Финола. — В месеца, който остава до сватбата, ще наедрееш толкова, така че горните две парчета ще падат от всяка страна като театрални завеси, което — като се има предвид прелестното ти коремче — няма да е особено красиво.

— Не знам защо наедрях толкова бързо — каза раздразнено Бетани.

— Всяка бременност е различна — обади се Холис.

— Изобщо не си едра — успокои я Финола. — Стройна си навсякъде, с изключение на корема, точно както трябва да бъде. Нашата работа е да направим роклята да ти пасне точно. — Тя отиде до Бетани, хвана парчетата плат, премести ги и огледа с преценяващ поглед.

Бетани внезапно подскочи и сложи ръка на корема си.

— О! — Тя се засмя. — Беше доста силен ритник.

— Така е — кимна Финола. — Видях. Искаш ли да седнеш, Бетани?

— Не, добре съм.

— Хубаво. Ей сега ще се оправим с това. Връщам се след секунда. — Погледът на Финола беше изпълнен с доброжелателен интерес, когато погледна към Бетани. — Опитвам се да преценя колко ще наедрее корема ти през следващия месец… Има ли вероятност да чакаш близнаци?

Бетани поклати глава.

— Слава богу. Едната ми сестра има близнаци и това си беше сериозно предизвикателство. А датата… променили ли сте я?

— Не — отвърна Холис вместо нея.

Финола погледна асистентката си.

— Клои, моля те, помогни на Бетани да съблече роклята, докато обсъдя с Ейвъри корекциите. Бетани, може ли да оставим майка ти тук с теб?

— Разбира се.

Финола отиде при Холис и взе празната чаша от шампанско на масичката до нея.

— Още шампанско? — предложи тя. — Кафе?

— Кафе, ако обичаш.

— Сега ще кажа да ти донесат. Връщаме се веднага. Хайде, Ейвъри.

Аз послушно излязох след нея от пробната. Тя даде празната чаша на една минаваща асистентка и й поръча да свари прясно кафе за госпожа Уорнър. Ние продължихме по тих коридор до един ъглов офис, целият в прозорци.

Седнах на стола, който Фиона ми посочи.

— Трудна ли ще е поправката? — попитах загрижено. — Няма да се налага да разшиваш цялата пола, нали?

— Ще изпратя кроячката ми да я погледне. Заради всичките тези пари, които плащат, ще преправим цялата рокля, ако трябва. — Тя протегна рамене и разтърка врата си. — Знаеш какъв е проблемът, нали?

Поклатих глава.

— Трябва да погледна по-внимателно.

— Ето основното правило, когато проектираш рокля за бременна булка: никога не вярвай на датата за термина.

— Мислиш, че е малко ексцентрична?

— Мисля, че е напред с най-малко два месеца.

Погледнах я неразбиращо.

— Виждам го непрекъснато, Ейвъри — каза Финола. — Роклите за бременни е най-бързо разрастващият се отдел в булчинската конфекция. Близо една пета от булките ми са бременни. И много от тях лъжат за датите. Дори в наше време някои жени се притесняват от неодобрението на родителите си. А има и други причини… — Тя сви рамене. — Не е наша работа да съдим или да обсъждаме. Ако съм права за момента, тогава коремът на Бетани ще е значително по-голям, отколкото сме очаквали, когато отива към олтара.

— Тогава трябва да заменим цялата горна част на полата — казах аз объркано. — Макар че сигурно няма достатъчно време за направа на нова украса от мъниста.

— Колко време Бетани ще е в града? Можем ли да направим допълнителна проба утре, например?

— Абсолютно. Утре сутринта?

— Не, необходимо ни е повече време. Какво ще кажеш за утре следобед, след като свърши срещата ти?

— Нямам представа колко ще продължи.

— Ако не успееш, просто накарай Бетани да дойде тук в четири. Ще направя снимки и ще ти ги изпратя, за да видиш точно какво сме измислили.

— Финола… напълно ли си сигурна за термина?

— Аз не съм доктор. Но съм сигурна, че това момиче е на повече от четири месеца. Пъпът й е изпъкнал, което обикновено не се случва преди края на шестия месец. Ами начина, по който бебето рита?… Впечатляващо за ембрион, който би трябвало да е към тринайсет сантиметра. Въпреки че Бетани поддържа ниско теглото си, коремът не лъже.

* * *

Онази вечер излязох да вечерям с Джазмин и група стари приятели от модната индустрия. Седнахме на една маса за дванайсет души в италиански ресторант с най-малко три-четири разговора, които течаха във всеки един момент. Както винаги, те знаеха най-горещите слухове в света, разменяха си клюки за дизайнери, знаменитости и светски икони. Бях забравила колко вълнуващо е да си сред всичко ново и свежо, да знаеш неща, преди останалите да са ги научили.

Платата с говеждо карпачо бяха поднесени, суровото месо нарязано на прозрачни слоеве, по-тънки и от люспите пармезан, поръсени отгоре. Въпреки че келнерът се опита да донесе кошничка с хляб, заедно със салатите, всички на масата отказаха с едновременно поклащане на глави. Взирах се нещастно в отнесения хляб, от който се разнасяше божествено ухание.

— Бихме могли да си вземем по едно парче — предложих аз.

— Никой не яде въглехидрати — отвърна Шивон, красивата директорка на списанието на Джазмин.

— Все още ли? — попитах. — Надявах се, че досега пак са започнали.

— Въглехидратите никога няма да се върнат — каза Джазмин.

— Боже, не говори така.

— Научно доказано е, че яденето на бял хляб е толкова вредно, че е по-добре направо да изсипеш пакетчета кристална захар в устата си.

— Изпрати на Ейвъри КПД-диетата каза Шивон на Джаз. — Тя ми хвърли многозначителен поглед. — Загубих шест килограма за една седмица.

— Откъде? — попитах, гледайки тънката й като пръчка фигура.

— КПД ще ти хареса — увери ме Джазмин. — Всички я правят. Това е модифициран вариант на кетознодетоксикационната диета, която започва с посредническа фаза, подобна на протеиновата диета. Теглото спада страшно бързо.

Когато отнесоха чиниите с предястия, осъзнах, че съм единствената в групата, която си е поръчала паста.

Джет, дизайнер на аксесоари за голяма модна марка, погледна пенето ми и каза с въздишка:

— Не съм ял паста, откакто Буш беше на власт.

— Първият или вторият? — попита Джазмин.

— Първият. — Джет изглеждаше носталгично. — Спомням си това последно хранене. Карбонара, с допълнително бекон.

Осъзнавайки втренчените им погледи, задържах натоварената си вилица на половината път към устата си.

— Съжалявам — произнесох смутено. — Да отида ли да изям това на друга маса?

— Тъй като на практика си „извънградска“ гостенка — каза Джазмин, можеш да задържиш пенето си. Когато обаче се преместиш тук, ще трябва да се сбогуваш с рафинираните въглехидрати.

— Ако се преместя — казах аз, — ще трябва да се сбогувам с много неща.

* * *

В един часа следобед на другия ден взех такси до Мидтаун и влязох в продуцентския офис на Стиърнс. След петминутно чакане млада жена с разрошен кок и черен, силно втален костюм с панталон, ме придружи до асансьора. Изкачихме се няколко етажа и влязохме в приемна с поразителен таван, облицован с дизайнерска мозайка в лавандулово и сребристо, и меки мебели, тапицирани в патладжанен цвят.

Там ме посрещнаха трима души с толкова силен ентусиазъм, че не усетих как се отпуснах. Всички бяха млади и красиво облечени, и се усмихваха, когато се представяха. Жената се представи като Лоис Амънс, продуцент и изпълнителен асистент на Тревър Стиърнс… Тим Уотсън, кастинг продуцент… и Руди Уинтърс, продуцент и помощник-директор.

— Не сте ли донесли малкото си сладко кученце? — попита Лоис с усмивка, когато влязохме в просторен офис със зашеметяваща гледка към сградата „Крайслер“.

— Боя се, че Коко е малко старичка и изисква прекалено много внимание, за да направи такова пътуване — казах аз.

— Горкичката. Сигурна съм, че й липсвате.

— В добри ръце е. Сестра ми София се грижи за нея.

— Работите със сестра си, така ли? Защо не ни разкажете как започна това? Почакайте, имате ли нещо против да записваме разговора?

— Не, разбира се.

Следващите три часа минаха толкова бързо, че ми се видяха като три минути. Започнахме с обсъждане на предишния ми опит в модния бизнес, а след това какво е било да основа студиото със София. Докато им разказвах за някои от странните сватби, които сме планирали и организирали, се наложи да млъкна, когато тримата избухнаха в смях.

— Ейвъри — каза Лоис, — Джазмин ми спомена, че още си в процес на търсене на агент.

— Да, въпреки, че не бях сигурна, че ще бъде необходимо, така че…

— Необходимо е. — Тим ми се усмихна. — Ако това проработи, Ейвъри, ще преговаряме по въпроси за публични появи, лицензионни и мърчандайзингови права, одобрение на продукти, издаване на книги, хонорари… Така че трябва да си намерите агент веднага.

— Разбрах — казах аз, извадих таблета от чантата си и започнах да си водя бележки. — Това означава ли, че ще се срещнем пак?

— Ейвъри — каза Руди, — доколкото зависи от мен, вие сте нашето момиче. Ще трябва да направим още няколко теста, може би ще изпратим камери на сватбата на Уорнърови.

— Ще трябва да говоря за това с тях — произнесох задъхано, — но не вярвам да възразят.

— Вие и това шоу си пасвате идеално — каза Тим. — Мисля, че можете да вземете идеята на Тревър и да я направите ваша. Излъчвате страхотна енергия. Харесва ни секси рижият ви имидж, това че се чувствате напълно спокойна пред камерата. Ще имате нужда от малко учене в движение, но можете да се справите.

— Трябва да я срещнем с Тревър и да видим как ще си паснат — обади се Лоис. Тя ми се усмихна. — Той вече ви обича. След като си намерите агент, можем да започнем да говорим за приспособяване на шоуто към вашата личност, и за работата по пилотното издание. В първия епизод бихме искали да лансираме идеята, че Тревър ви наставлява… да повдигнем някои дилеми и да ви накараме да му звъннете за съвет, който не е задължително да следвате. Идеално ще е динамиката да носи намек за напрежение… Тревър и неговото дръзко протеже и много бърз диалог… как ви звучи?

— Звучи забавно — отвърнах автоматично, макар да бях раздразнена от чувството, че се създава някакъв образ за мен, какъвто в действителност не съм.

— Също така трябва да има и куче — каза Тим. — Всички в офиса в Ел Ей са харесали това, че разнасяте онова куче наоколо. Но ще ни трябва някое по-хубаво. Как се казваха онези пухкавите, белите, Лоис?

— Померанци?

Тим поклати глава.

— Не, нямах това предвид…

— Френска болонка?

— Може би.

— Ще направя списък с породите, а вие ще ги погледнете — отбеляза си Лоис.

— Ще ми дадете друго куче? — попитах аз.

— Само за шоуто — отвърна Лоис. — Няма да е нужно да го носите вкъщи с вас. — Тя се засмя леко. — Сигурна съм, че Коко би казала нещо по въпроса.

— Значи — попитах аз — кучето ще бъде своего рода реквизит?

— Член на състава — поправи ме Тим.

Докато двамата мъже говореха, Лоис се пресегна и хвана безжизнената ми ръка, като ми се усмихна.

— Да го направим — каза тя.

* * *

Седях в хотелската стая онази нощ, взирах се в телефона си и репетирах какво да кажа на Джо. Опитах се да произнеса няколко изречения гласно и написах няколко думи в един тефтер.

Когато осъзнах какво правя… че репетирам разговор с него, блъснах тефтера и се заставих да му звънна.

Джо вдигна веднага. Звукът на гласа му, толкова познат, успокояващо провлачен, ме накара изведнъж да се почувствам добре и в същото време ме изпълни със силен копнеж.

— Ейвъри, скъпа. Как си?

— Добре съм. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

— Имаш ли няколко минути да поговорим?

— Имам цялата нощ. Кажи ми при теб как мина.

Седнах по-навътре в леглото и кръстосах крака.

— Ами… днес беше важната среща.

— Какво стана?

Описах му подробно всичко, което бе казано, всичко, което бях помислила и почувствала. Докато разказвах, Джо умишлено остана сдържан, отказвайки да изрази каквото и да било мнение.

— Обсъждахте ли цифри? — попита той накрая.

— Не, но съм съвсем сигурна, че парите ще са големи. Може би дори променящи живота.

Той прозвуча сардонично:

— Не знам дали те ще са животопроменящи, но работата със сигурност ще бъде.

— Джо… това е възможност, за каквато винаги съм мечтала. И сега изглежда е на път да стане реалност. Дадоха ми ясно да разбера, че искат това да се случи. И ако е така… не знам как бих могла да откажа.

— Казах ти и преди, няма да заставам на пътя ти.

— Да, знам го — отвърнах с нотка на раздразнение. — Не се тревожа от това, че ти ще застанеш на пътя ми. Тревожа се, че няма да се опиташ да останеш в живота ми.

Джо отвърна с отегченото нетърпение на човек, чиито мисли са се гонили в кръг, точно както моите.

— Ако животът ти се премести на хиляда и петстотин мили, Ейвъри, няма да ми е толкова лесно да остана в него.

— А ако се преместиш при мен? Можем да живеем в един апартамент. Няма нищо, което да те връзва към Тексас. Можеш да опаковаш всичко и да…

— Нищо, освен семейството ми, приятелите, дома, бизнеса, фондацията, която се съгласих да управлявам…

— Хората се местят непрекъснато, Джо. Намират начини да поддържат връзка. Започват ново начало. Това е, защото аз съм жената, нали? Повечето жени се местят, когато на гаджетата или на съпрузите им се открие възможност за работа, но ако ситуацията е обратната…

— Ейвъри, не ми излизай с тези глупости. Това няма нищо общо със сексизма.

— Можеш да бъдеш щастлив навсякъде, ако настроиш ума си…

— Не става въпрос за това. Скъпа… — Чух кратка, напрегната въздишка. — Ти не просто избираш работа, ти избираш живот. Кариера на ракетно гориво. Няма да разполагаш и с минутка свободно време. Няма да се преместя в Ню Йорк, за да те виждам по половин ден през уикенда и двайсет минути всяка вечер между времето, когато се прибираш от работа и времето, когато си лягаш. Не виждам в този живот място нито за мен, нито за деца.

Сърцето ми падна в петите.

— Деца — повторих вцепенено.

— Да. Искам деца един ден. Искам да седя на предната веранда и да ги гледам как тичат под пръскачката. Искам да прекарвам време с тях, да ги уча да играят на топка. Говоря за това да имам семейство.

Мина дълго време, преди да мога да кажа нещо.

— Не знам дали мога да бъда добър родител.

— Никой не знае.

— Не, аз наистина не знам. Никога не съм имала истинско семейство. Живях с части от разбити семейства. Веднъж се прибрах от училище и заварих нов мъж и нови деца в къщата, и разбрах, че майка ми се е омъжила, без дори да ми каже. А след това всички изчезнаха без предупреждение. Като магически трик.

Гласът на Джо стана нежен.

— Ейвъри, слушай…

— Ако се опитам да бъда родител и се проваля, никога няма да мога да си простя. Това е прекалено голям риск. А и е прекалено рано да се говори за това. За бога, ние дори не сме си казали… — Млъкнах, гърлото ми се сви.

— Знам. Но съм адски сигурен, че не мога да се заставя да го произнесе сега, Ейвъри. Защото в момента няма да изглежда нищо повече от тактика за принуда.

Трябваше да затворя телефона. Да отстъпя.

— Поне — казах аз, — да прекараме заедно колкото се може повече време от това, което ни остава. Имам месец до сватбата на Бетани и след това…

— Месец какво? Месец, в който се опитвам да не ми пука за мен още повече, отколкото не ми пука в момента? В който се опитвам да не мисля как се чувствам? — Имаше нещо не наред с дишането му, нещо отчаяно. — Месец, в който отмятам дните до финала на обратното броене… По дяволите, Ейвъри, не мога да направя това.

В очите ми избиха сълзи и се плъзнаха надолу по бузите ми в горещи вадички.

— Какво трябва да кажа?

— Кажи ми как да престана да те желая — произнесе той. — Кажи ми как да престана… — Той млъкна и изруга. — Предпочитам да приключа с това сега, отколкото да протакам.

Телефонът трепереше в ръката ми. Бях уплашена. Бях уплашена, както никога преди.

— Да не говорим повече тази вечер — казах задъхано. — Нищо не се е променило. Нищо не е решено, нали?

Мълчание.

— Джо?

— Ще говоря с теб, когато се върнеш — каза той сърдито. — Но искам сериозно да си помислиш за едно нещо, Ейвъри. Когато ми разказа историята за чантата „Шанел“ на майка ти, ти използва метафората напълно погрешно. Трябва да разбереш какво наистина означава.