Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (2)

2.

С чувство на известна замаяност след разговора с Джо Травис отидох в главната къща и намерих сестра си в офиса. София беше красива, тъмнокоса, очите й бяха лешниково зелени. Имаше закръглена фигура, като мен, но се обличаше модерно и с усет, без скрупули по отношение на силуета си на пясъчен часовник.

— Дресьорът на гълъби току-що се обади — каза София триумфално. — Птиците са уредени. — Тя ме погледна загрижено: — Лицето ти е зачервено. Да не си обезводнена? — Тя ми подаде бутилка вода. — Ето, вземи.

— Току-що се запознах с един човек — казах аз, след като изпих няколко глътки.

Двете със София бяхме полусестри, отгледани отделно. Тя бе живяла с майка си в Сан Антонио, докато аз бях живяла с моята в Далас. Макар да знаех за съществуването на София, запознахме се едва след като пораснахме. Родословното дърво на семейство Крослин имаше прекалено много разклонения, благодарение на петте брака на нашия баща Ели и многобройните му афери.

Ели, красив мъж със златиста коса и ослепителна усмивка, преследваше жените настойчиво. Той обичаше емоционалната и сексуална тръпка на завладяването. След като вълнението избледнееше, обаче, той не бе в състояние да заживее улегналия ежедневен живот с жена. По същата причина никога не бе оставал на една работа за повече от година-две.

Имаше и други деца, освен мен и София, полубратя и сестри, както и безброй доведени такива. Всички бяхме изоставяни от Ели един по един. След някое рядко обаждане или посещение баща ми изчезваше за дълги периоди от време, понякога и за по няколко години. След това се появяваше за кратко, магнетичен и завладяващ, пълен с интересни истории и обещания, на които вече знаех, че не бива да вярвам.

Първият път, когато срещнах София, беше след като Ели бе получил масивен удар, неочаквано за мъж на неговата възраст и добра физическа форма. Бях пристигнала с полет от Ню Йорк, за да заваря непозната млада жена, която чакаше в болничната му стая. Още преди да ми се е представила, вече знаех, че е една от дъщерите на Ели. Макар гарвановочерната й коса и лъскавата й кехлибарена кожа да идваха от испанските корени на майка й, изящните й, скулптирани черти без никакво съмнение бяха наследени от баща ни.

Тя ми хвърли предпазлива, но доброжелателна усмивка.

— Аз съм София.

— Ейвъри. — Протегнах ръка за неловко ръкостискане, но вместо това тя дойде до мен и ме прегърна, което направих и аз, като си мислех моята сестра, докато ме пронизваше тръпка на свързаност, каквато не бях очаквала.

Погледнах над рамото й към Ели в болничното му легло, привързан към апарати и тръбички, и осъзнах, че не мога да се накарам да си тръгна, и че нямам нищо против София, която не беше първата, откъснала се от прегръдката.

От многобройните деца на Ели и негови бивши съпруги аз и София бяхме единствените, които се бяха появили тук. Не обвинявах останалите за това: Ели никога не ми бе чел приказка преди заспиване, никога не бе превързвал разбитото ми коляно, нито пък бе направил нещо, което обикновено правят бащите. В своята погълнатост от себе си нямаше кога да се занимава и да обръща внимание на децата си. Нещо повече, болката и яростта на жените, които беше изоставил, създаваха затруднения да се свърже с децата си дори и да е искал да го прави. Обичайният метод на Ели да прекрати една връзка или брак беше да започне друга афера, да изневерява, докато го хванат и го изритат. Майка ми никога не му прости за това.

Въпреки това тя бе повтаряла една и съща матрица, като се захващаше все с измамници, лъжци, безделници, мъже, които не го и криеха. Сред кашата от афери тя се бе омъжила и развела още два пъти. Любовта й бе донесла толкова малко щастие, че беше истинско чудо, че продължаваше да я търси.

В съзнанието на мама вината лежеше изцяло върху баща ми, мъжа, който я бе накарал да прави неща в разрез със собствените си интереси. Когато поотраснах, обаче, се запитах дали причината, поради която мама мрази толкова много баща ми, не е, че си приличат. Съзрях не малка ирония във факта, че тя беше временна секретарка, местеща се от офис на офис и от шеф на шеф. Когато й бяха предложили постоянна позиция в една от компаниите, беше отказала. Щяло да стане прекалено монотонно, каза тя, да прави едно и също нещо всеки ден, да среща все едни и същи хора. Бях на шестнайсет по онова време, прекалено бъбрива, за да се сдържа и да не изтъкна, че с това поведение тя вероятно не би издържала да е омъжена за Ели. Това беше породило спор, който едва не завърши с това да ме изритат от къщи. Мама толкова се беше вбесила на коментара ми, че ми стана ясно, че съм права.

От онова, което бях наблюдавала, разбрах, че любовта, която гори най-ярко, най-бързо изгаря. Тя не би могла да оцелее, след като новото и вълнението преминеха и дойдеше време да се подреждат чорапите от сушилнята по чифтове, да се обират с прахосмукачка кучешките косми от дивана, или да се изхвърлят разделно остатъците от домакинството. Не исках да имам нищо общо с този вид любов: не виждах ползата. Като ударът и постепенното заглъхване на хероина силната възбуда не траеше достатъчно дълго, а слабата те оставяше празен и нуждаещ се от още.

Колкото до баща ми, всички жени, които се предполагаше, че е обичал, в това число и тези, за които е бил женен, не бяха нищо повече от спирки по пътя към някоя друга. Той бе самотен пътешественик в пътуването на живота си и така и бе свършил. Домоуправителят на жилищната сграда, в която Ели живееше, го беше намерил в безсъзнание на пода в дневната му, след като не се бе появил да поднови договора си за наем.

Бяха го закарали с линейка в болницата, но той така и не беше дошъл в съзнание.

— Майка ми няма да дойде — казах на София, докато седяхме заедно в болничната стая.

— Нито пък моята.

Бяхме се погледнали една друга с мълчаливо разбиране. Не беше нужно да се питаме защо никой друг не дойде да се сбогува за последно. Когато един мъж е изоставил семейството си, болката от това продължава да изважда най-лошото в тях дълго, след като си е заминал.

— Защо си тук? — осмелих се да попитам.

Докато София обмисляше отговора, мълчанието бе прекъснато от бибипкането от един монитор и постоянното ритмично свистене на вентилатора.

— Семейството ми са мексиканци — каза най-после тя. — За тях сплотеността и традициите са всичко. Винаги съм искала да имам място в живота му, но знаех, че съм различна. Всичките ми братовчеди имаха бащи, докато моят беше мистерия. Мама никога не говореше за него. — Погледът й се премести към леглото, където баща ни лежеше оплетен в тръбички и жици, които хидратираха, хранеха, дишаха, регулираха и тренираха. — Видях го само веднъж, когато бях малко момиченце и той дойде на посещение. Мама не му позволи да говори с мен, но аз изтичах след него, когато той тръгна към колата си. Държеше няколко балона, които ми беше донесъл. — Тя се усмихна разсеяно. — Помислих си, че е най-красивият мъж на света. Той върза панделките около китката ми, за да не излетят балоните. След като си тръгна, се опитах да внеса балоните вкъщи, но мама каза, че трябва да се отърва от тях. Затова ги развързах и ги пуснах, като си пожелах нещо, докато ги гледах как се издигат и отдалечават.

— Пожелала си си някой ден да го видиш отново — казах аз тихо.

София кимна.

— Затова дойдох. А ти?

— Дойдох, защото си мислех, че друг няма да дойде. И ако някой трябваше да се погрижи за Ели, не исках да е съвсем непознат човек.

Ръката на София легна върху моята така естествено, сякаш се познавахме цял живот.

— И ето ни сега двете — каза тя просто.

Ели се спомина на следващия ден. Но докато го губехме, София и аз се намерихме една друга.

По онова време работех като дизайнер на булчински рокли, но кариерата ми не беше стигнала до никъде. София работеше като бавачка в Сан Антонио и планираше детски партита. Говорихме да основем заедно агенция за организиране на сватби. Сега, малко повече от три години след това, базираният ни в Хюстън бизнес се оказваше по-добър, отколкото се бяхме надявали. Всеки малък успех беше изграждал следващия, позволявайки ни да наемем трима служители и един стажант. Със сватбата на Кендрик бяхме на ръба на големия пробив.

Стига да не прецакахме нещо.

— Защо не каза „да“? — поиска да знае София, след като й разказах за срещата с Джо Травис.

— Защото не вярвам и за минута, че наистина се интересува от мен. — Направих пауза. — О, не ме гледай така. Познаваш този тип мъже, които колекционират жени трофеи.

Имах пищни форми от годините след пубертета. Ходех много пеша, изкачвах стъпала винаги, когато беше възможно, посещавах курс по танци два пъти седмично. Хранех се здравословно и редовно ядях такова количество салата, което би задушило морска крава. Но никакви тренировки и диети не успяха да ме свият до едноцифрен размер облекло. София често ме подтикваше да си купувам по-съобразени с тялото ми дрехи, но аз винаги й казвах, че ще го направя по-късно, когато достигна правилния размер.

— Ти и сега си правилния размер — отвръщаше ми тя.

Част от мен знаеше, че не бива да позволявам на стрелката на кантара в банята да застава между мен и щастието. В някои дни успявах, но най-често печелеше кантарът.

— Баба ми винаги казва: „Solo los ollas saben Ios nervores de su caldo“.

— Нещо за някаква супа? — предположих. Винаги, когато София разказваше за някоя от мъдростите на баба си, тя беше свързана с храна.

— Само тенджерата знае какво ври в нея — каза София. — Може би Джо Травис е от онези, които обичат жени с истински фигури. Мъжете, които познавах в Сан Антонио, винаги харесваха жени с големи дупета. — Тя потупа задника си, за да подчертае думите си, и отиде при лаптопа си.

— Какво правиш? — попитах я.

— Проучвам го с Гугъл.

— Точно сега?

— Ще отнеме само минутка.

— Нямаш минутка — очаква се да работиш.

Като ме игнорира, София продължи да кълве по клавиатурата с два пръста.

— Не ме интересува какво ще откриеш за него — казах аз. — Защото случайно съм заета с това нещо, което е в програмата ни. Какво ли бешее… а, да… Сватба!

— Страхотен е — каза София, като се пулеше в монитора. — Както, впрочем, и брат му.

Тя беше отворила една статия в „Хюстън Кроникъл“, в началото на която имаше снимка на трима мъже, всички облечени в красиви и модерни костюми. Единият от тях беше Джо, много по-млад и слаб, отколкото бе сега. Трябва да беше натрупал най-малко трийсет паунда мускули от момента, когато е била правена снимката. Надписът под нея посочваше другите двама като брата на Джо, Джак, и баща им — Чърчил. Двамата братя бяха с цяла глава по-високи от родителя си, но носеха печата му — тъмната коса и пронизващи очи, както и очертанията на издадената брадичка.

Намръщих се, когато прочетох текста на статията.

Хюстън, Тексас (Асошиейтед Прес)… В резултат на експлозия на частната им яхта двамата синове на хюстънския бизнесмен са се опитвали да останат над водата в продължение на почти четири часа сред горящите отломки, очаквайки да бъдат спасени. След широкомащабно издирване от страна на Бреговата охрана, братята Джак и Джоузеф са били локализирани в Залива Галвстоун. Джоузеф Травис е бил превозен със самолет директно в травматологичното отделение на болница „Гарнър“ за незабавна операция. Според говорител на болницата състоянието му е регистрирано като критично, но стабилно. Въпреки че подробности от операцията не се съобщават, близък до семейството източник потвърди, че Травис е получил вътрешен кръвоизлив, както и…

— Почакай — възразих аз, когато София кликна върху друг линк. — Още чета.

— Мислех, че не се интересуваш — подхвърли тя дяволито. — Ето, виж това. — Тя намери уеб страница, озаглавена „Топ десет подходящи ергени в Хюстън“. Статията показваше снимка от любителски фотоапарат на Джо Травис, играещ футбол с приятели на плажа. Тялото му изглеждаше лъскаво и кораво, но без буци мускули. Тъмните косъмчета на гърдите му се стесняваха в тъмна линия, която водеше към ластичния ръб на плувките. Това бе въплъщение на несъзнаваната мъжественост, разбиваща всички класации.

— Сто осемдесет и пет сантиметра — каза София, прочитайки мерките му. — Двайсет и деветгодишен. Завършил Тексаския университет. Зодия „Лъв“. Фотограф.

— Клише — изсумтях презрително.

— Да си фотограф е клише?

— За обикновен мъж — не. Но за синче с доверителен фонд си е чиста суета.

— Какво те интересува? Нека видим дали има уеб сайт.

— София, престани да се прехласваш по този тип и се хващай за работа.

В разговора се намеси нов глас, когато асистентът ми, Стивън Кавана, влезе в офиса. Той беше добре изглеждащ мъж, към двайсет и петгодишен, рус, синеок и строен.

— По кого се прехласва? — поинтересува се той.

София отговори, преди аз да успея.

— Джо Травис. От онези Травис. Ейвъри току-що се запознала с него.

Стивън ме изгледа с подчертан интерес.

— Бяха писали за него в „Кълчър Мап“ миналата година. Спечелил награда за филмов плакат.

— Какъв филмов плакат?

— За документалния филм за войници и армейски кучета. — Стивън погледна сардонично, когато видя озадачените ни изражения. — Забравих, че двете гледате само телевизионни сериали. Джо Травис заминал в Афганистан с филмовия екип като фотограф. Използвали една от неговите снимки за плакат. — Той се усмихна на физиономията ми. — Трябва да четеш по-често вестници, Ейвъри. Понякога е полезно.

— Нали ти си точно за това — казах аз.

Нищо не убягваше от сложната картотека в ума на Стивън. Завиждах му за уникалната способност да запомня подробности като например в кой колеж е отишъл да учи синът на еди-кого си, как е името на кучето им, кога е имало рожден ден в семейството им.

Сред многото му таланти Стивън беше и интериорен дизайнер, специалист по графичен дизайн и опитен медицински техник за спешна помощ: Бяхме го наели веднага след стартирането на „Крослин Ивент Дизайн“ и той бе станал толкова незаменим в бизнеса, че не можех да си представя какво бихме правили без него.

— Поканил е Ейвъри да излязат — каза София на Стивън.

Хвърляйки ми мрачен поглед, Стивън попита:

— Ти какво му каза? — Тъй като не му отговорих, той се обърна към София: — Не ми казвай, че го е отрязала.

— Отрязала го е — потвърди София.

— Разбира се. — Тонът на Стивън беше сух. — Ейвъри никога не би си губила времето с богат, успял мъж, чието име е в състояние да отвори всяка врата в Хюстън.

— Стига — срязах го. — Чака ни работа.

— Първо искам да говоря с теб. — Стивън хвърли поглед към София. — Направи ми услуга и се увери, че са започнали да подреждат масите за приема.

— Не ми заповядвай.

— Не ти заповядвах, молех те.

— Не прозвуча като молба.

— Моля те — произнесе Стивън язвително. — Много те моля, София, иди до шатрата за приема и провери дали са започнали да подреждат масите.

София напусна стаята намръщено.

Поклатих глава с раздразнение. София и Стивън се заяждаха един с друг, обиждаха се бързо и бавно си прощаваха, както при общуване с никого другиго.

Преди не беше така. Когато наехме Стивън те двамата със София бързо се сприятелиха. Той бе изискан и се кипреше прекалено, освен това бе толкова язвителен със София, че аз автоматично реших, че е гей. Бяха минали три месеца, преди да разберем, че не е такъв.

— Не, нормален съм си — каза той небрежно.

— Но… ти ме придружаваше, когато ходех да си купувам дрехи — бе възразила София.

— Защото ме помоли.

— Но аз те пусках в пробната — беше продължила сестра ми с все по-голямо раздразнение. — Пробвах рокля пред теб. А ти не каза и дума!

— Казах „благодаря“.

— Трябваше да ми кажеш, че не си гей.

— Не съм гей.

— Вече е прекалено късно — сопна се София.

Оттогава слънчевата ми по характер сестра бе установила, че й е трудно да се отнася към Стивън иначе, освен с чиста, служебна любезност. А той й отвръщаше по същия начин, язвителните му коментари никога не пропускаха да ударят целта. Единствено честата ми намеса пречеше на конфликта им да прерасне във война.

След като София излезе, Стивън затвори вратата на офиса. Облегна се на нея и скръсти ръце пред гърдите си, като ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

— Сериозно? — вдигна вежди той накрая. — Наистина ли си толкова несигурна?

— Не ми ли е позволено да кажа „не“, когато мъж ме покани да излезем?

— Кога за последен път си казала „да“? Кога си излязла на кафе или на питие, или си водила неслужебен разговор с мъж?

— Не е твоя работа.

— Като твой служител… права си, не е. Но в момента говоря с теб като приятел. Здрава си, привлекателна двайсет и седемгодишна жена, и доколкото знам, не си била с никого през последните три години. Заради самата себе си — независимо дали е този мъж, или някой друг — имаш нужда да се върнеш отново в играта.

— Не е мой тип.

— Богат е, необвързан е и е Травис — последва сардоничният отговор на Стивън. — Така че е тип на всяка жена.

* * *

В края на деня се чувствах така, сякаш бях извървяла хиляда мили, сновейки между шатрата за приема, павилиона за церемония и главната къща. Макар да изглеждаше, че всичко е направено, знаех добре, че не бива да се поддавам на фалшивото чувство за сигурност. Никога не пропускаха да се появят проблеми в последната минута дори при най-педантично планираните събития. Членовете на екипа ми работеха като един, за да се справят с всеки възникнал проблем. Танк Миреки, момче за всичко, беше вещ в ремонта на дървения, електронни и механични уреди. На Рий-Ан Дейвис, дръзка русокоса асистентка с опит в управлението на хотели, бе възложено да помага на булката и на шаферката. Брюнетката стажантка Вал Юдина, която си бе взела свободна година, преди да започне да учи в университета „Райс“, отговаряше за семейството на младоженеца.

Аз използвах радио слушалки и безжичен микрофон, за да съм в постоянна връзка със София и Стивън. Първоначално със София се чувствахме глупаво, използвайки стандартната гласова процедура за хендсфри радиостанции, но Стивън бе заявил, че няма начин да толерира да чува едновременно моя глас и този на София в ушите си без някакви правила. Скоро осъзнахме, че е прав; иначе постоянно щяхме да говорим една през друга.

Един час преди предвидения за настаняването на гостите по местата им отидох до шатрата, в която щеше да се състои приемът. Подът вътре бе застлан с осем хиляди стъпки рядко палисандрово дърво. Изглеждаше като вълшебна приказка. Дузина седемметрови кленови дървета, всяко тежко половин тон, бяха внесени вътре, за да създадат впечатление за пищна гора, с пръснати между листата лампички, които примигваха като светулки. Нанизи от неполирани каменни кристали висяха на халки от редица бронзови полилеи. Изобилие от живи ластари от мъх минаваше през дългите маси в органически оформени тишлайфери. Чиниите и приборите на всяко място бяха акцентирани от сватбен подарък — шотландски мед, запечатан в малко кристално бурканче.

Навън една редица десеттонни хладилни агрегати помпаха непрекъснато, охлаждайки въздуха вътре до благословените двайсет градуса. Вдишах дълбоко, наслаждавайки се на хладината, докато преглеждах последните точки в списъка си.

— София — казах в микрофона си, — гайдарят пристигна ли? Край.

— Да, току-що го заведох в главната къща. Край.

— Прието. Стивън, Ейвъри е. Трябва да се преоблека. Можеш ли да поемеш нещата за пет минути? Край.

— Ейвъри, няма начин. Имам проблем с пускането на гълъбите. Край.

Намръщих се.

— Какво става? Край.

— Има ястреб в дъбовата гора до павилиона. Дресьорът на гълъби казва, че не може да пусне птиците си, при положение, че наблизо има хищник. Край.

— Кажи му, че ще му платим допълнително, ако някой от гълъбите бъде изяден. Край.

София се намеси:

— Ейвъри, не можем да позволим гълъб да бъде хванат в небето и убит пред гостите. Край.

— Намираме се в тексаско ранчо — казах. — Ще бъдем щастливи, ако половината от гостите не започнат да стрелят по птиците. Край.

— Хващането, нараняването или убиването на ястреб е против щатския и федералния закон — каза Стивън. — Как предлагате да се справим с това? Край.

— Незаконно ли е да прогоним проклетото нещо? Край.

— Не мисля. Край.

— Тогава накарай Танк да проучи. Край.

— Ейвъри, почакай — прекъсна ме нетърпеливо София. След кратка пауза тя добави: — С Вал съм. Тя каза, че младоженецът бил нервен и имал съмнения. Край.

— Това да не би да е шега? — попитах смаяно. — Край. — През цялото време на годежа и планирането на сватбата младоженецът, Чарли Армспачър, беше твърд като скала. Приятен тип. В миналото някои двойки ме бяха карали да се чудя дали няма да се разколебаят пред олтара, но Чарли и Слоун изглеждаха искрено влюбени.

— Не е шега — каза София. — Чарли току-що каза на София, че искал да се откаже. Край.