Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (13)

13.

Неделя вечер мина без думица от Джо. Както и понеделник вечер. Чаках с нарастващо нетърпение да се обади. През цялото време носех телефона навсякъде с мен, хвърляйки се върху него при всяко обаждане или съобщение.

Нищо.

— Не ми пука дали ще звъннеш, или не — промърморих, поглеждайки мълчаливия телефон, който се зареждаше. — Ако трябва да бъда честна, не би могло да ме интересува по-малко.

Което беше лъжа, разбира се, но ми беше приятно да го казвам.

Истината беше, че не можех да спра да преживявам онези безтегловни мигове с Джо в басейна, спомена, който ме караше да се свивам, натрапчив и безумно приятен. Начинът, по който той ми беше говорил… искрено, без да ми спестява нищо, чувствено и сексуално… бях усетила как думите му проникват в мен направо през кожата. И обещанията, които ми даваше… дали някое от тях бе възможно?

Идеята да оставя нещата с него да се случат, беше ужасяваща. По-силни чувства. По-високо летене. Не знаех какво ще стане след това, какви вътрешни механизми могат да бъдат разстроени от височината, какво количество кислород ще бъде отнето от кръвта ми. И дали безопасното кацане съществува като опция.

В четвъртък сутринта трябваше да насоча целия си фокус върху Холис Уорнър и дъщеря й Бетани, които посещаваха студиото за първи път. Райън й беше направил предложение през уикенда и от онова, което Холис ми беше казала по телефона, Бетани е била възхитена от идеята с пясъчния замък. Уикендът бил романтичен и приятен, и току-що сгодената двойка обсъждала възможни дати за сватба.

За мой ужас — както и за ужас на София — Уорнърови искаха церемонията да се състои след четири месеца.

— Ограничени сме от времето — каза ми Бетани и ръката й се плъзна по равния й корем. — Четири месеца е всичко, с което разполагаме, преди да проличи прекалено много за сватбената рокля, която искам.

— Разбирам. — Изражението ми остана безизразно. Не смеех да погледна София, която седеше наблизо със скечпада си, но знаех, че тя сигурно си мисли същото: никой не може да направи мегасватба за такъв срок. Всяко прилично място щеше да бъде ангажирано, същото можеше да се каже и за добрите търговци и музиканти. — Обаче — продължих аз, — такава тясна времева рамка ще ограничи възможностите ни. Обмисляли ли сте първо да родите бебето? По този начин…

— Не. — Бетани ми хвърли смразяващ син поглед. В следващия момент лицето й се отпусна и тя се усмихна сладко. — Аз съм старомодно момиче. За мен сватбата трябва да се направи преди бебето. Ако това ще означава сватбата да е малко по-малка, с Райън не възразяваме.

— Аз обаче възразявам срещу по-малка сватба — намеси се Холис. — Всичко по-малко от четиристотин души гости е неприемливо. Този случай ще покаже на Старата гвардия, че ние сме семейство, с което трябва да се съобразяват. — Тя ми хвърли лека усмивка, която не се връзваше със свирепия й неподвижен поглед. — Това е сватбата на Бетани, но е моето шоу. Искам всички да го запомнят.

Това не беше първият път, в който съм организирала сватба, в която хората предлагат различен дневен ред. Но беше първият път, в който майката на булката толкова откровено признаваше, че иска да превърне събитието в свое шоу.

Сигурно не беше лесно да израснеш в сянката на такава майка. Някои от децата с доминиращи родители ставаха после боязливи и несигурни, опитвайки се отчаяно да не привличат внимание. Бетани явно бе направена от същото кораво тесто. Макар да искаше стилна сватба, беше ясно, че най-много от всичко държи на експедитивността. Не можех да не се запитам дали не се боеше, че Райън може да се измъкне от примката.

Майката и дъщерята седяха една до друга на синия диван, с прехвърлени по един и същи начин крака. Бетани бе великолепна млада жена, стройна и гъвкава, косата й беше дълга, бяло руса и напълно права. На лявата й ръка проблесна годежен пръстен с голям диамант, когато тя преметна грациозно ръка върху облегалката на дивана.

— Майко — обърна се тя към Холис, — двамата с Райън вече решихме, че ще каним само гости, с които сме лично свързани.

— А моите лични връзки? Бивш президент и първа дама…

— Няма да ги каним.

Холис погледна дъщеря си така, сякаш тя не се чуваше какво говори.

— Разбира се, че ще ги поканим.

— Била съм на сватби със Сикрет сървис, мамо. С обучени да надушват бомби кучета, с магнитомери, всичко заключено в радиус от осем километра… Райън няма да се съгласи с това. Не мога да го притискам и за това.

— Защо никой не се притеснява, че притиска мен? — попита Холис и се засмя ядосано. — Всички знаят, че майката е домакинята на сватбата.

— Това не означава, че можеш да тиранизираш всички, като правиш каквото си поискаш.

— Аз съм тази, която тиранизират. Аз съм тази, която се опитват да изтласкат.

— Чия е тази сватба? — попита Бетани. — Ти си имала своята сватба. Трябва ли да имаш и моята?

— Моята не беше нищо в сравнение с това. — Холис ми хвърли скептичен поглед, сякаш да покаже колко невъзможна е дъщеря й. — Бетани, знаеш ли колко много неща имаш в живота си, които аз не съм имала?

— Разбира се, че знам. Ти не спираш да говориш за това.

— Никой няма да бъде изтласкан — намесих се бързо. — Всички имаме една и съща цел — да направим за Бетани сватбата, която заслужава. Да изясним договорните задължения и след това можем да започнем да работим по списъка с главните гости. Сигурна съм, че можем да намерим начин да го окастрим. Ще се консултираме с Райън, разбира се.

— Не съм ли аз тази, която трябва да реши… — започна Холис.

— Сигурна съм, че можем да покажем Бетани като булка на месеца в списанията „Южняшки сватби“ и „Модерна булка“ — прекъснах я аз, като се опитах да я разсея.

— Както и в „Тексаска булка“ — добави София.

— Да не споменаваме някои местни медии, които ще бъдат изпратени да отразят събитието — продължих. — Първо ще започнем с неустоимо описание…

— Всичко това ми е известно — намеси се Холис раздразнено. — Интервюирали са ме безброй пъти за моите галаприеми и събития за набиране на фондове.

— Майка ми знае всичко — каза Бетани със саркастичен тон.

— Един от най-привлекателните аспекти на тази история — казах аз — е радостта на майка и дъщеря, които планират заедно сватбата, докато дъщерята очаква собствено дете. Това може да е страхотна въдица за…

— Няма да споменаваме бременността — прекъсна ме решително Холис.

— Защо не? — попита Бетани.

— Старата гвардия няма да одобри. За тези ситуации се е мълчало и са се крили, което и сега според мен е най-добрият начин.

— Не съм те питала — сопна й се Бетани. — Не съм направила нищо, от което да се срамувам, и няма да го крия. Женя се за бащата на детето си. Ако на старите кучки не им харесва, ще трябва да се опитат да живеят в двайсет и първи век. Освен това коремът ми ще личи по времето, когато сватбата ще се състои.

— Ще се наложи да следиш за килограмите си, скъпа. Това, че трябва да се яде за двама, е мит. По време на цялата си бременност наддадох само седем и половина килограма. А ти отсега изглеждаш пухкава.

— Бетани — извика София с изкуствено радостен тон, — двете е теб ще си уговорим време за обсъждане на оригинални идеи и цветови решения.

— И аз ще дойда — каза Холис. — Идеите ми ще ви харесат.

* * *

След като Уорнърови излязоха от студиото, двете със София се отпуснахме на дивана и изпъшкаме едновременно.

— Чувствам се сякаш ме е блъснала кола — казах аз.

— Дали така ще се държат през цялото време?

— Едва сега започва. — Вперих очи в тавана. — Предполагам, че до момента, в който започнем да правим плана за разполагане на гостите, вече ще има пролята кръв.

— Кой е Старата гвардия? — попита София. — И защо Холис непрекъснато говори за него?

— Не е той, а те. Група по-възрастни, влиятелни семейства, които искат нещата да останат каквито са били. Стара гвардия може да има в обществото, политиката, спортните организации, почти във всяка група, за която се сетиш.

— О, а аз си мислех, че говори за някого от армията, когото познава.

Може би заради заядливата среща, която току-що бяхме провели, и внезапното облекчение от напрежението, но невинната забележка на София ми се видя невероятно забавна. Разсмях се.

В този миг към мен полетя възглавница и ме цапардоса по лицето.

— Това пък защо е? — поисках да знам.

— Смееш ми се.

— Не се смея на теб, а на това, което каза.

Уцели ме втора възглавница. Изправих се и я хвърлих към нея. Като се кискаше неудържимо, София се облегна върху облегалката на дивана. Наведох се и я затиснах с възглавницата, приклякайки, когато тя се опита отново да ме удари.

Бяхме толкова улисани, че не забелязахме кога входната врата се е отворила и затворила.

— Ъ-ъъ… Ейвъри? — дойде гласът на Вал. — Донесох сандвичи за обяд и…

— Остави ги на плота — извиках аз и се наведох над дивана, като продължих да бъхтя София. — Имаме среща на изпълнителните директори. — Фрас.

София предприе контраатака, докато аз се хвърлих към възглавниците на дивана. Фрас. Фрас.

— Ейвъри. — Нотката в гласа на Вал накара сестра ми да спре. — Имаме посетител.

Надигнах глава и погледнах над облегалката на дивана. Очите ми се разшириха, когато видях Джо Травис да стои до вратата.

Ужасена се отпуснах на дивана и се скрих от погледа му. Лежах там и сърцето ми биеше оглушително. Беше тук. Беше дошъл, както предупреди, че ще направи. Почувствах се замаяна. Защо не беше избрал момент, когато съм спокойна и с професионално поведение, вместо да ме заварва насред бой с възглавници със сестра ми, сякаш сме дванайсетгодишни.

— Изпускахме парата — чух София да казва, все още задъхана.

— Може ли да гледам? — попита Джо.

— Мисля, че засега свършихме.

Джо заобиколи мебелите и застана над мен, докато продължавах да лежа по гръб. Погледът му мина бързо по дължината на тялото ми. Бях облечена с друга от безформените си, но скъпи рокли, черна и без ръкави. Въпреки че по принцип ми стигаше до средата на прасеца, тя се бе вдигнала над коленете, когато се бях строполила на дивана.

Не можех да го погледна, без да си спомня последния път, когато бяхме заедно, начина, по който се бях извивала, бях го целувала и му бях разказала всичко. Изчервих се от унижение от главата до пръстите на краката. По-лошото беше, че Джо се усмихна, сякаш разбра точно какво е предизвикало неудобството ми.

— Имаш страхотни крака — произнесе той, когато се пресегна и пръстите му се обвиха около моите. Бях издърпана е невероятна лекота. — Казах ти, че ще дойда — прошепна той.

— Щеше да е хубаво да беше предупредил по-отрано. — Издърпах бързо ръката си от неговата и оправих роклята си.

— И да ти дам възможност да избягаш? — Той отметна назад един кичур от косата ми, който бе паднал над очите, и сложи друг зад ухото ми с фамилиарност, която не можеше да се сбърка. Осъзнавайки погледите на Вал и София, прочистих гърлото си и произнесох с професионален тон:

— С какво мога да ти помогна?

— Минах да видя дали искаш да излезем за обяд? Има един кахунски ресторант в центъра, който не е модерен, но храната е хубава.

— Благодаря, но Вал вече е донесла сандвичи.

— За теб не съм донесла нищо, Ейвъри — извика Вал от кухнята. — Само за мен и София.

По дяволите. Погледнах над раменете на Джо, за да се провикна към Валъри, но тя ме игнорира, занимаваше се с нещо в кухнята.

София ми се усмихна, очите й светеха дяволито.

— Иди да обядваш, сестричке. — След което добави: — Можеш да се бавиш колкото искаш — графикът ти е свободен през останалата част от следобеда.

— Имах планове. Мислех да прегледам всички служебни разходи.

София хвърли на Джо умолителен поглед.

— Моля те, задръж я колкото се може повече — каза тя и той й се усмихна.

— Ще го направя.

* * *

В кахунския ресторант имаше плотове със столове с метални облегалки от едната страна, а от другата редица сепарета. Атмосферата беше очаквано шумна, въздухът изпълнен с разговори и стържене на прибори по меламинови чинии, потракване на ледени кубчета във високи чаши с подсладен чай. Келнерите носеха подноси с димяща храна: етуфе^[1] с рачешки опашки върху пържени в масло пирожки, „бедно момче“^[2] и други местни изкушения.

За мое облекчение разговорът остана в безопасна територия. Когато описах срещата с Уорнърови, Джо се развесели и прояви съчувствие.

Келнерката донесе поръчката ни, две чинии с риба алектис, пълнена със скариди и рачешко месо, изпечена във фолио, с маслено винен кадифен сос. Всяка хапка беше кремообразна и нежна, стопявайки се върху езика ми.

— Имам скрит мотив да те поканя да излезем днес — каза Джо, докато ядеше. — Трябва да се отбия в един приют за животни и да снимам няколко нови кучета. Искаш ли да дойдеш да ми помогнеш?

— Ще се опитам… но не съм сигурна, че ме бива много с кучета.

— Страхуваш ли се от тях?

— Не, просто никога не е имало кучета наоколо ми.

— Ще е хубаво. Ще ти кажа какво да правиш.

След обяда отидохме до приюта, малка тухлена постройка с многобройни прозорци и бели корнизи. На една табелка с изрисувани котки и кучета пишеше: „Дружество за спасение на животни «Щастливи опашки».“ Джо извади фотоапарата и един брезентов чувал от багажника на джипа и ние влязохме в приюта. Коридорът беше светъл и приятен, имаше интерактивен екран, където посетителите можеха да разглеждат снимки и описания на наличните животни.

Един възрастен мъж с облак бяла коса излезе иззад гишето да ни посрещне, сините му очи проблясваха, докато се ръкуваше с Джо.

— Мили ли ти звънна за последната група?

— Да, сър. Каза ми, че са ви изпратили четири от един градски приют.

— Тази сутрин пристигнаха още. — Мъжът обърна дружелюбния си поглед към мен.

— Ейвъри, това е Дан — каза Джо. — Той и съпругата му Мили построиха това място преди пет години.

— Колко кучета държите тук? — попитах.

— Средно около сто. Опитваме се да вземаме онези, които не могат да бъдат осиновени на други места.

— Ще отидем отзад и ще се подготвим — каза Джо. — Донеси ни първото, когато си готов, Дан.

— Става.

Джо ме поведе към мястото за обучение в дъното на сградата. Помещението беше просторно, каучуковият под беше на черни и бели квадрати. Покрай едната стена имаше нисък винилов диван. Кош с играчки за кучета и пластмасова детска къщичка за игра.

Като извади „Никона“ от чантата му, Джо сложи един обектив и нагласи светломера и режима на работа. Всичко това бе извършено с бързината и непринудеността на човек, който го е правили милион пъти преди.

— Първо изчаквам няколко минути, за да се запозная с кучето — каза той. — Някои от тях са нервни, особено ако са били пренебрегвани или измъчвани. Важното е да помниш, че не бива да доближаваш кучето веднага и да не навлизаш в неговата територия. Защото тогава ще те възприеме като заплаха. Ти си водачът на глутницата — предполага се, че последователят трябва да дойде при теб. Никакъв зрителен контакт в началото, стоиш спокойно и го игнорираш, докато свикне с теб.

Вратата се отвори и Дан влез с голямо черно куче с парцаливи уши.

— Това е Айви — каза той. — Мелез лабрадор ретривър. Сляпа с едното око, след като била хваната в бодлива тел. Никой не може да й направи хубава снимка заради цвета й.

— Плътно черното е много трудно за светкавица — каза Джо. — Мислиш ли, че тя ще може да се справи, ако закача крушка на тавана?

— Разбира се. Айви е ловджийско куче. Няма да се уплаши от някаква лампа.

Като остави настрана фотоапарата, Джо изчака Айви да отиде при него и да подуши ръката му. Той я погали и я почеса по шията. Здравото й око се притвори от удоволствие и тя запъхтя радостно.

— Кой е добро момиче? — попита Джо, като клекна и я разтърка по гърдите и врата.

Айви отиде до коша с играчките, извади един плюшен крокодил и го занесе на Джо. Той хвърли играчката във въздуха и Айви я хвана ловко. Тя я върна обратно, размахваше опашка ентусиазирано и това се повтори още няколко пъти. Накрая изостави играчката и дойде при мен, душейки с любопитство.

— Иска да се запознаете — обясни Джо.

— Какво трябва да правя?

— Стой спокойно и я остави да ти подуши ръката. След това можеш да я погалиш по муцуната.

Айви подуши полата ми, след това завря студения си нос в ръката ми.

— Здрасти, Айви — прошепнах аз и я погалих. Кучешката челюст се отпусна и тя седна веднага, а опашката й затупа по пода. Здравото й око се затвори, когато продължих да я галя.

По инструкция на Джо вдигнах един светлоотражател, докато той направи няколко снимки на Айви. Тя се оказа благодатен обект за снимане, излегната на червения диван с играчка между лапите.

След нея бяха доведени последователно още три кучета, зайчар мелез, йоркширски териер и чихуахуа с къса козина, за която Дан каза, че била най-трудна за осиновяване. Тя беше бежово бяла, с очарователна муцунка с големи, меки очи, но имаше два големи недостатъка: беше десетгодишна и беззъба.

— Собственикът й трябвало да отиде да живее в дом за възрастни — обясни Дан, когато внесе малкото създание в стаята, — състоянието на зъбите на кучето се влошило, и накрая трябвало да бъдат извадени до един.

— Може ли да оцелее без зъби? — попитах загрижено.

— Стига да яде мека храна. — Дан внимателно остави чихуахуата на пода. — Заповядай, Коко.

Кучето изглеждаше толкова деликатно, че ме прониза тръпка на тревога.

— До каква възраст живеят?

— Това може да изкара пет години, може би и повече. Имаме приятел, неговата чихуахуа живя осемнайсет години.

Коко ни наблюдаваше неуверено. Опашката й тупна веднъж, втори път, в жест на надежда, което накара сърцето ми да се свие. За моя изненада тя дойде при мен в изблик на смелост, миниатюрните лапички заситниха по пода. Наведох се да я взема. Тя почти не тежеше: беше лека като перце. Можех да усетя как сърцето й бие срещу пръстите ми. Когато се разтегна да ме близне по брадичката, видях тънки пукнатини по върха на езика й.

— Защо езикът й е толкова сух? — попитах.

— Не може да го държи в устата си заради липсата на зъби. — Дан излезе от стаята, подхвърляйки през рамо: — Оставям ви да си гледате работата.

Занесох чихуахуата до дивана и я оставих внимателно върху него. Ушите й клюмнаха и тя подви опашка между краката си. Вдигна поглед към мен и започна да диша учестено.

— Всичко е наред — успокоих я аз, отдръпвайки се. — Стой спокойно.

Но Коко изглеждаше силно разтревожена, примъкна се до края на дивана, сякаш се готвеше да скочи и да ме последва. Върнах се и седнах до нея. Когато я погалих, тя изпълзя в скута ми и се опита да се сгуши.

— Колко е любвеобилна само — засмях се аз. — Как да я накарам да седи сама?

— Нямам представа — отвърна Джо.

— Мислех си, че знаеш как да се отнасяш към кучетата.

— Скъпа, няма начин да я убедя, че една винилова седалка е по-удобна от скута ти. Ако продължиш да я държиш, ще увелича обектива и ще намаля дълбочината на фона колкото е възможно повече.

— Значи фонът ще бъде размазан?

— Да. Опитай се да я накараш да се отпусне. С тези увиснали уши изглежда уплашена.

— Как искаш да изглеждат ушите й?

— Щръкнали и леко напред.

Държах Коко в различни пози, наричах я миличка, ангелче, сладкишче, казвах й, че ако се държи добре, ще я почерпя каквото иска.

— Сега ушите й щръкнали ли са? — попитах.

Устните му се извиха:

— Моите във всеки случай са. — Като клекна, той направи още много снимки, фотоапаратът щракаше без прекъсване.

— Смяташ ли, че някой ще я осинови?

— Надявам се. Не е лесно да накараш някого да вземе възрастно куче. Не му остава много, а здравословните проблеми тепърва идват.

Коко ме погледна с лъскави очички и беззъба усмивка. Усетих как нещо ме бодва при мисълта какво ли ще се случи на това беззащитно и некрасиво създание.

— Ако животът беше по-прост… — чух се да произнасям, — ако бях друг тип човек… щях да те взема вкъщи при себе си.

Щракането на фотоапарата спря.

— Искаш ли?

— Няма значение. Не мога. — Бях изненадана от жалостивата нотка в гласа си.

— Всичко е наред.

— Нямам опит с домашни любимци.

— Разбирам.

Вдигнах Коко и я погледнах. Тя ме гледаше сериозно с онова дребно личице на стара дама, с увиснали лапки и с поклащаща се във въздуха опашка.

— Имаш прекалено много проблеми — казах й аз.

Джо се приближи, изглеждаше развеселен.

— Не си длъжна да я вземаш.

— Знам. Просто… — Засмях се невярващо и кратко. — Някак си не мога да си представя как ще си тръгна оттук без нея.

— Остави я и премисли — каза Джо. — Можеш винаги да дойдеш утре.

— Ако не я взема сега, няма да се върна. — Сложих я в скута си и започнах да галя козината й, чудейки се какво да правя.

Джо седна до мен и ме прегърна през раменете. Мълчеше, остави ме да мисля.

— Джо? — попитах след няколко минути.

— М-да?

— Можеш ли да ми изтъкнеш една разумна причина да взема това куче у дома със себе си? Някаква, каквато и да е? Защото то не е достатъчно едро, за да ме пази, не ми е нужно като обслужващо куче или като пазач на стадо. Така че ми дай една причина. Моля те.

— Ще ти дам три. Първо: едно куче ще ти даде безрезервна обич. Второ: притежаването на куче намалява стреса. Трето… — Ръката му се плъзна и той обърна лицето ми към себе си, палецът му милваше челюстта ми. Погледна в очите ми и се усмихна. — По дяволите, направи го, щом искаш — каза той.

* * *

По пътя към къщи спряхме в магазин за домашни любимци, за да купим храна. Заедно с основните неща взех една пазарска торба с мрежести страни и мека подплата. Веднага щом сложих Коко в нея, тя се настани удобно и провря глава през отвора. Сега бях жена с кученце в чанта, само дето вместо пухкав померан или миниатюрно пуделче, моето беше беззъба чихуахуа.

Студиото беше празно и тихо, когато пристигнахме. Джо пренесе нещата ми от колата, включително щайга за домашни любимци, и подаръка — кутия с кучешка храна. Сложих дунапренова постелка и меко одеялце в щайгата. Коко пропълзя в нея с готовност.

— Иска ми се да я изкъпя — казах аз, — но тя и без това е прекалено възбудена. Ще я оставя да свикне с новото обкръжение.

Джо сложи кутията с кучешка храна на плота.

— Вече звучиш като експерт.

— Хм! — Започнах да складирам консерви в кухненския килер. — София ще ме убие. Трябваше да я попитам, преди да правя това. Само дето тя щеше да каже „не“, а аз въпреки това щях да донеса Коко вкъщи.

— Кажи й, че съм те притиснал.

— Не, тя знае, че не бих направила нещо, ако наистина не го искам. Но благодаря за предложението да поемеш отговорността.

— Винаги. — Джо направи пауза. — Сега ще тръгвам.

Обърнах се да го погледна, нервите ми пищяха в очакване, когато той се приближи.

— Благодаря за обяда — казах аз.

Погледът му се плъзна по мен.

— Аз ти благодаря, че дойде да ми помогнеш в приюта. — Той ме прегърна и ме притисна към коравите си мускули. Ръцете ми се вдигнаха по гърба му. Чистият му земен аромат ми беше познат и той беше сто пъти по-добър от всеки парфюм. След малко ме пусна и си тръгна.

— Чао, Ейвъри — дойде дрезгавият му глас.

Гледах го с разширени очи, докато вървеше към вратата.

— Джо…

Той спря с ръка на бравата и погледна през рамо.

— Няма ли… — Изчервих се, преди да продължа: — Няма ли да ме целунеш?

Той ми хвърли мрачна усмивка:

— Не. — И си тръгна, затваряйки внимателно вратата подир себе си.

Докато продължавах да гледам след него с възмущение, Коко надникна с любопитство от щайгата си.

— Какво е това? — попитах гласно, крачейки в малки окръжности. — Изведе ме на обяд и ме върна тук с чихуахуа втора употреба, и като връх на всичко няма целувка за довиждане, нито пък споменаване кога ще се обади… Що за игра играе този човек? Това изобщо среща ли беше?

Коко ме гледаше очаквателно.

— Гладна ли си? Жадна ли си? — Посочих един ъгъл в кухнята. — Купичките ти са ей там.

Тя не помръдна.

Тънката й опашка се поклати.

След като прехвърлих каналите на телевизора, попаднах на епизод от телевизионен сериал, който двете със София следяхме. Въпреки мелодраматичното въртене на очи и прически и грим от осемдесетте, историята беше пристрастяваща. Трябваше да разбера как завършва.

— Телевизионните сериали учат на важни уроци от живота — беше ми казала София веднъж. — Например ако си в любовен триъгълник с двама красиви мъже, които никога не носят ризи, не забравяй, че този, когото отхвърлиш, ще се озлоби и ще устрои заговор срещу теб, за да те съсипе. А ако си красива, но бедна и малтретирана, има голяма вероятност да се превърнеш в кучка с друг мъж, който те завежда на мястото, което заслужаваш във влиятелно семейство.

Забавлявах се като четях английските субтитри на Коко, влагайки силно чувство в диалозите: „Кълна се, че ще си платиш добре за тази обида!“ и „Сега трябва да се бориш за тази любов!“. Докато пръсках езика на Коко с минерална вода по време на рекламите, казах:

— Я почакай. Ти не се нуждаеш от превод. Ти си чихуахуа. Вече говориш испански.

Чувайки входната врата да се отваря и затваря, хвърлих поглед от дивана. София влезе. Изглеждаше скапана.

— Какво става? — попитах.

— Помниш ли мъжа от курса по въртене?

— Велоергометър двайсет и две?

— Ъ-хъ. Излязохме за по едно питие. — Тя въздъхна. — Беше отвратително. Разговорът блокираше непрекъснато. Беше по-скучно, отколкото да гледаш узряване на банан. Единственото, което прави този човек, е да тренира. Не обича да пътува, защото така му се нарушавал графикът. Не чете книги, не се интересува от новини. Но най-лошото е, че непрекъснато гледаше мобилния си телефон през този час. Кой мъж чете есемесите си по време на среща? Най-накрая оставих двайсет долара на масата да си платя моята част от сметката и казах, че не искам да се меся във времето му за телефона. И си тръгнах.

— Много съжалявам.

— Сега не мога да се наслаждавам дори да гледам мускулите му, докато тренираме. — София включи телефона си да се зарежда. — А как мина твоят обяд?

— Страхотна храна.

— Ами Джо? Добре ли прекарахте? Очарователен ли беше?

— Забавно беше. Но трябва да ти призная нещо.

Тя ме погледна очаквателно.

— Да?

— След обяда отидохме да пазаруваме.

— Какво?

— Легло и каишка за куче.

Веждите й се вдигнаха.

— Малко извратено като за първа среща.

— Леглото и каишката са за истинско куче — поясних аз.

Лицето на София пребледня.

— Чие?

— Наше.

Заобикаляйки дивана, София ме погледна невярващо. Погледът й падна върху чихуахуата в скута ми. Коко се притисна към мен и се разтрепери.

— Това е Коко — обявих.

— Къде е кучето? Единственото, което виждам, е къртица с изпъкнали очи. И мога да я подуша оттук.

— Не я слушай — казах на Коко. — Просто се нуждаеш от по-добър стилист.

— Попитах те веднъж дали не искаш да си вземем куче, и ти каза, че това е ужасна идея!

— Бях права. Ужасна идея е, ако говорим за куче с нормални размери. Но това е перфектно.

— Мразя чихуахуа! Три от лелите ми имат такива. Те се нуждаят от специална храна и специални каишки, и специални стълбички, за да се качват на кушетката, освен това пишкат по петстотин пъти на ден. Ако имаме куче, искам такова, което да тича заедно с мен.

— Ти не тичаш.

— Защото нямам куче.

— Сега имаме.

— Не мога да тичам с чихуахуа! Тя ще предаде богу дух след половин миля.

— Както и ти. Виждала съм те как тичаш.

София изглеждаше разярена.

— Ще изляза и аз ще купя куче. Истинско куче.

— Добре, иди. Донеси половин дузина.

— Може и да го направя. — Тя се намръщи. — Защо езикът й е изплезен така?

— Няма зъби.

Погледите ни се сблъскаха в наелектризираната тишина.

— Не може да държи езика си в устата — продължих аз, — така че е хронично сух. Но една дама в магазина за домашни любимци предложи да го масажираме с органично кокосово масло всяка вечер и да го пръскаме с минерална вода през деня… какво толкова смешно има?

София беше започнала да се задушава от смях. Всъщност тя едва можеше да говори, толкова силно сумтеше и хъхреше.

— Имаш такива високи стандарти. Обичаш красиви, изискани неща. А това куче е толкова противно и дръгливо, и… Мили боже… страшна грозотия. — Сядайки до мен, тя протегна ръка към Коко, за да я подуши. Кучето я помириса и й позволи да го погали.

— Не е противно. Просто не е красиво в обичайния смисъл на думата.

— И какво ще рече това?

— Че е красиво по свой си начин. Като Кейт Бланшет или Мерил Стрийп.

— Джо ли те убеди в това? Правиш го заради него, да те помисли за състрадателна.

Изгледах я високомерно.

— Знаеш, че никога не съм искала някой да ме мисли за състрадателна.

София поклати глава примирено.

— Хайде, Мерил Стрийп — каза тя на Коко, опитвайки се да я издърпа от скута ми. — Ven aqui^[3]. — Коко се сви назад и задиша тревожно.

— Астматична грозотия — каза София и се отпусна отново на дивана с въздишка. — Майка ми пристига утре — каза тя след малко.

— Боже, пак ли дойде време? — Направих физиономия. — Вече?

На всеки два-три месеца майката на София, Аламеда, ни идваше на гости от Сан Франциско за една нощ. Тези посещения представляваха винаги часове наред безмилостни разпити за приятелите на София, здравето й, работата й и сексуалните й занимания. Аламеда никога не бе простила на дъщеря си, че е отишла толкова далеч от семейството си и че се е разделила с един млад мъж на име Луис Орисага.

Цялото семейство — саркастичен смях — на София се беше опитвало да я притисне да се омъжи за Луис, чиито родители били уважавани и богати. Според София Луис бил надменен и егоистичен, и освен това ужасен в леглото. Аламеда ме обвиняваше, че съм помагала на София да изостави Луис и да започне нов живот в Хюстън. В резултат на това Аламеда едва успяваше да се държи цивилизовано в мое присъствие.

Заради София се опитвах да бъда мила с Аламеда. В известен смисъл изпитвах симпатия към нея, както към всеки друг, наранен от баща ми. Тъй като не можеше да намери отдушник на гнева си към бившия си съпруг, тя бе превърнала София в изкупителна жертва. Знаех как се чувства, даже много добре. София беше винаги депресирана ден-два след гостуването на майка си.

— Тук ли ще отседне?

— Не, нали знаеш, че не обича да спи на разтегателния диван. Заболявал я гърбът. Ще се регистрира в хотела утре следобед и ще дойде тук за вечеря в пет.

— Защо не излезете някъде навън за вечеря?

София отпусна глава на гърба на кушетката и я завъртя отрицателно.

— Иска аз да й сготвя, така че да може да ми каже след това, че нищо не е било както трябва.

— Как искаш — да изляза, или да остана, докато е тук?

— По-добре остани. — След което добави с колеблива усмивка: — Добра си в отклоняването на стрелите.

— Ще се опитам. — Изпитах прилив на обич към нея. — Винаги, София.