Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (12)

12.

Оркестърът свиреше жизнерадостни поп парчета, когато гостите започнаха да пристигат. За отрицателно време къщата и вътрешният двор се напълниха. Хората се тълпяха около бюфета, след което тръгваха по дъсчената пътека към аркадата с десерти. Един барман сервираше тропически питиета в сламена колиба близо до басейна, докато келнерите обикаляха с подноси с ледена вода и чаши с безалкохолен пунш.

— Игрището за миниголф е хит — каза София, когато се разминахме в двора. — Както и пунктът с десертите. Всъщност, всичко е хит.

— Някакви проблеми със Стивън? — попитах.

Тя поклати глава.

— Ти каза ли му нещо?

— Дадох да се разбере, че всеки, който прояви неуважение към теб, ще бъде изритан.

— Не можем да си позволим да изгубим Стивън.

— Ще бъде изритан — повторих твърдо. — Никой не може да ти говори така.

София ми се усмихна.

— Те amo^[1].

През останалия следобед останах заета, стараех се да не се сблъсквам с Джо. Няколко пъти, когато се разминавах с него, усещах как се опитва да хване погледа ми, но го игнорирах, боях се, че може да ме заговори. Боях се, че лицето ми може да разкрие прекалено много, или че мога да кажа нещо глупаво.

Това да видя Джо на живо ме накара да се опитам да го възприемам не като приятелски глас по телефона, а като силен мъжкар, който не крие факта, че ме желае. Всяка идея, която можех да имам за платонично приятелство с него, беше изчезнала. Той нямаше да се съгласи на това. Нито пък щеше да ми позволи да се изплъзна без конфронтация. Мозъкът ми гъмжеше от идеи за това как да се държа с него, какво да кажа.

След като обедът свърши и хората от кетъринга започнаха да мият чиниите, заварих София и Рий-Ан да стоят пред кухненската врата и да пият студен чай. Взираха се напрегнато по посока на басейна и нито една от тях не ме удостои с поглед.

— Какво гледате вие двечките?

София ми направи с ръка знак да млъкна.

Проследих погледите им и видях Джо да излиза от басейна, беше без риза и от него се стичаше вода. Гледката на атлетичното му тяло, бронзово и стегнато, с всички тези мокри мускули, блеснали на слънцето, беше възхитителна. Той изтръска глава като куче, пръскайки вода наоколо.

— Това е най-страхотният мъж, който съм виждала някога — произнесе благоговейно Рий-Ан.

— Наистина си го бива — съгласи се София.

Джо се отпусна край басейна, когато племенникът му Люк отиде при него, понесъл оранжеви надуваеми ръкави за плуване. Джо намери вентила и започна да го надува. Забелязах диагонален хирургичен белег от едната му страна, успореден на ребрата, който стигаше нагоре почти до гърба. Линията беше едва видима, само един-два нюанса по-тъмна от кожата наоколо, но от начина, по който светлината падаше върху нея, можех да кажа, че е леко изпъкнала. Като завъртя Люк, Джо повтори процедурата с втория ръкав.

— Иска ми се да можеше да надуе и моите принадлежности за плуване — изпълнена с копнеж каза Рий-Ан.

— Няма ли нещо полезно, с което да се занимавате? — попитах с раздразнение.

— В момента сме в десетминутна почивка — обясни София.

Намръщих се и промърморих:

— Не е правилно да се гледа на мъжете като на сексуални обекти точно толкова, колкото не е правилно те да гледат на нас по този начин.

— Не съм гледала на него като на сексуален обект — възрази Рий-Ан. — Само казвам, че задникът му е страхотен.

Преди да успея да отговоря, София се намеси:

— Мисля, че почивката ни свърши, Рий-Ан. — Тя едва сдържаше смеха си.

Трите отидохме да работим в кухнята с екипа от кетъринга, докато те опаковаха в кутии недокоснатата храна, за да я занесат после директно до един женски приют. Чаши, чинии и аксесоари бяха измити и подсушени, покривките бяха сложени в чанти за пране, боклукът бе събран в съответните торби, а кухнята изтъркана до блясък.

Докато последните гости на партито влизаха да се смесят със семейството в главната всекидневна, Стивън и Танк надзираваха смъкването на шатрите край басейна и пункта за десерти, а останалите от екипа чистеха басейна и двора. Хората от кетъринга и фирмата за почистване си тръгнаха и аз обиколих, за да се уверя, че всичко е точно както сме го заварили.

— Ейвъри. — София излезе в двора, изглеждаше доволна, но доста изморена. — Току-що се разходих из къщата — перфектна е. Травис отдъхват във всекидневната. Рий-Ан може да ме остави вкъщи… освен ако не искаш да остана тук с теб?

— Иди с Рий-Ан. Ще попитам Ела дали има нещо друго, което искат да направя.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

София се усмихна.

— Вероятно няма да съм вкъщи, когато се прибереш. Ще ходя на фитнес.

— Тази вечер? — попитах невярващо.

— Ще има комбиниран курс с въртене и тренировка за торса.

Изгледах я с вдигнати вежди.

— Как се казва?

София се усмихна смутено.

— Още не знам. Винаги взема велоергометър номер двайсет и две. На последния курс ме предизвикваше да се състезаваме.

— И кой спечели?

— Той. Но само защото се разсейвах от седалищните му мускули.

Засмях се.

— Приятни тренировки, тогава.

София си тръгна, а аз продължих да обикалям около басейна. Слънцето нямаше да залезе още няколко часа, но косата светлина беше вече задушена от последния червен огън на деня. Бях потна и краката ме боляха от непрекъснатото ходене напред-назад по двора. Събух с въздишка сандалите и протегнах стъпала, раздвижвайки сводовете и пръстите си. Боже, какво облекчение…

Когато погледнах във водата, забелязах малък, ярко оцветен предмет на дъното на басейна. Приличаше на детска играчка. Чистачите я бяха оставили там; аз бях единствената навън. Отидох до навеса, където се държаха нещата за басейна, и открих закачена на стената мрежа с дълга дръжка. Беше от онези за събиране на наноси. След като успях да разпъна телескопичната дръжка докрай, се наведох в края на басейна и потопих мрежата колкото се може по-дълбоко. За съжаление, не беше достатъчно дълга.

Една от вратите към вътрешния двор се отвори и затвори. По някакъв начин разбрах, че това е Джо, още преди да е попитал нехайно:

— Трябва ли ти помощ?

Усетих тръпка на тревога, свих се вътрешно, когато се зачудих дали ще иска да говорим.

— Опитвам се да извадя нещо от басейна — отвърнах. — Прилича на детска играчка. — Изправих се и подадох мрежата на Джо. — Искаш ли ти да опиташ?

— Няма да стигне до там. Дълбоко е над четири метра. Имаме трамплин за скачане в онзи край. — Като съблече ризата си, Джо я хвърли на затоплените от слънцето плочки.

— Не бива да… — започнах аз, но той вече се беше хвърлил във водата и се носеше към дъното със силни, ефикасни движения на ръцете.

След малко извади на повърхността детско автомобилче в червено и жълто.

— На Люк е — обясни той, като го остави настрана. — Ще му го занеса.

— Благодаря.

Джо сякаш не бързаше да излезе от басейна. Отметна назад мократа си коса и се подпря с длани на ръба. Знаех, че ще е грубо, ако просто тръгна, затова приклекнах неохотно и погледите ни се оказаха на едно ниво.

— Хейвън хареса ли партито? — попитах аз.

Джо кимна.

— Това беше един хубав ден за нея. За всички нас. Семейството още не бърза да се разотиде — имат намерение да изпратят за китайска храна. — Кратко колебание. — Защо не останеш да вечеряме заедно?

— Трябва да се прибера у дома. Изморена съм и съм потна. Няма да съм добра компания.

— Не е нужно да си добра компания. Това е смисълът на семейството: трябва да те понасят при всички случаи.

Усмихнах се.

— Това е твоето семейство, не моето. Практически не са длъжни да ме понасят.

— Ще го направят, ако го поискам от тях.

Чувайки дрезгавият вик на един присмехулник, вдигнах очи към заплетения гъсталак от лиани и восъчна мирта на границата с езерото. Друг присмехулник отговори. Един агресивен вик след друг.

— Бият ли се? — попитах аз.

— Може да е спор за територията. Но по това време на годината още има шанс да се ухажват.

— Значи е серенада? — Птиците крещяха с мелодичността на скъсано парче ламарина. — Боже, колко романтично!

— Става още по-хубаво, когато стигнат до припева.

Засмях се и направих грешката да погледна в очите му. Бяхме толкова близко. Можех да помириша кожата му, слънцето, солта и хлора. Косата му беше разрешена и ми се искаше да пригладя мокрите къдрици, да поиграя с тях.

— Хей — каза нежно Джо. — Защо не влезеш вътре при мен?

Изразът на очите му изпрати прилив на гореща червенина по лицето ми.

— Нямам бански.

— Скочи с дрехите. После ще изсъхнат.

Поклатих глава смутено.

— Не мога да го направя.

— Ами тогава ги съблечи и плувай по бельо. — Тонът му прозвуча практично, но аз видях палави искри в очите му.

— Ти — информирах го — си си изгубил ума.

— Хайде. Ще бъде хубаво.

— Няма да правя нещо глупаво с теб, само защото ще е хубаво. — След известна пауза добавих с раздразнение: — Отново.

Той се засмя по онзи приятен начин, гърлено и секси.

— Ела тук! — Хвана ме за китката с ръка.

— Няма начин да… Хей… — Очите ми се разшириха, когато усетих пръстите му да се стягат около китката ми. — Джо, кълна се, ще те убия!

Едно леко подръпване бе всичко, което се искаше, за да изгубя равновесие. Залитнах напред с писък и цамбурнах във водата, затворена веднага в чакащите му ръце.

— По дяволите! — започнах да го пръскам, като цапах бясно по водата. — Не мога да повярвам, че го направи. Спри да се смееш, идиот такъв! Не е забавно!

Като пръхтеше и се смееше, Джо ме хвана и ме зацелува, където му падне — по главата, по ухото, по врата. Опитвах се да се измъкна, но ръцете му бяха толкова силни и бяха навсякъде. Беше като да се бориш с октопод.

— Толкова си сладка — задъхано каза той. — Като малко мокро коте. Милата ми, не се мъчи, не можеш да ритнеш никого под водата.

Докато той си играеше, а аз се борех, се плъзнахме към по-дълбокото и краката ми вече не усещаха дъното. Инстинктивно се вкопчих в него.

— Прекалено дълбоко е.

— Държа те. — Джо още стоеше, едната му ръка си почиваше ниско на хълбока ми. Игривостта му премина в безпокойство. — Можеш ли да плуваш?

— Щеше да е по-мило, ако ме беше попитал, преди да ме дръпнеш вътре — казах сопнато. — Да, мога да плувам. Но не добре. Освен това не обичам дълбока вода.

— В безопасност си. — Той ме придърпа по-близо. — Никога няма да позволя нещо да ти се случи. А сега, след като и без това си тук, можеш да останеш още няколко минути. Хубаво е, нали?

Хубаво беше, макар да не възнамерявах да му доставя удоволствието като го призная.

Дрехите ми практически бяха прозрачни, мокрият памук се издуваше и полюляваше като перките на екзотично морско същество. Едната ми ръка попадна на диагоналния белег върху гръдния кош на Джо. Колебливо прокарах пръсти по леката изпъкналост.

— Това от инцидента на яхтата ли е?

— Ъ-хъ. Операция за отстраняване на тромб и частично деформиран бял дроб. — Ръката му се провря дръзко под ръба на туниката ми и намери голия ми кръст. — Знаеш ли на какво ме научи това проклето преживяване? — попита ме той тихо.

Поклатих глава, вперила поглед в очите му, които отразяваха отблясъците на залеза като малки е вещици.

— Да не губя и минута от живота си — каза той. — Да търся причина да съм щастлив да не се сдържам, мислейки, че ще имам повече време по-късно… никой от нас не може да бъде сигурен в това.

— Точно това прави живота толкова плашещ — казах сериозно.

Джо поклати глава като се усмихваше.

— Точно това го прави толкова страхотен. — Той ме вдигна по-високо, по-близко и ръцете ми се увиха около врата му.

Малко преди устните му да срещнат моите, един звук привлече вниманието му. Той погледна през рамо да види кой се приближава.

— Какво искаш? — попита раздразнено.

Сепнах се, когато чух лаконичния отговор на брат му Джак:

— Чух някой да крещи.

Ужасена, че съм хваната в басейна и няма къде да се скрия, аз се свих до гърдите на Джо.

— Да не би Ейвъри да е паднала вътре? — попита Джо.

— Не, аз я натопих.

— Хубаво, че се раздвижвате — последва безизразният коментар. — Да ви донеса ли хавлиени кърпи?

— Да, по-късно. В момента предпочитам да сме сами.

— Разбира се.

След като Джак си тръгна, се отскубнах от ръцете на Джо и заплувах към по-плиткото. Той се движеше успоредно с мен, порейки водата с лекотата на делфин. Когато водата стигна до гърдите ми, спрях и се обърнах намръщено към него.

— Не обичам да ме карат да се чувствам неловко. Не обичам да ме дърпат в басейн!

— Съжалявам. — Усилията му да изглежда и да звучи разкаяно имаха само частичен ефект. — Исках да привлека вниманието ти.

— Моето внимание?

— Да. — Той ме заобиколи бавно, погледът му се закова в моя. — Пренебрегваше ме цял ден.

— Работех.

— И ме избягваше.

— Добре де — признах, — избягвах те. Не знам как трябва да се държа пред хората. Не съм сигурна какво правим и… — Млъкнах объркано. — Джо, престани да обикаляш така. Имам чувството, че съм в басейна с мъжка акула.

Той се пресегна към мен и ме дръпна напред, и аз заплувах към него. Като залепи една изгаряща целувка на шията ми, прошепна:

— Иска ми се да те захапя.

Опитах се да се измъкна от ръцете му, но той ме повдигна нагоре, карайки ме умишлено да загубя равновесие.

— Ела тук.

— Какво правиш?

— Искам да говоря с теб. — Той ме отнесе по-навътре във водата, където бях принудена да се притисна плътно към твърдите му рамене.

— За какво? — попитах разтревожено.

— За проблема, който имаме.

— Само защото не искам да имам връзка с теб не означава, че имаме проблем.

— Съгласен съм. Но ако ти искаш да имаме връзка, а не можеш, защото се страхуваш от нещо… тогава значи имаш проблем. И тогава това става и мой проблем.

Кожата на лицето ми се стегна, докато чувствах как страните ми пулсират.

— Искам да изляза.

— Позволи ми да кажа нещо — дай ми само няколко минути — и после ще те пусна. Става ли?

Отговорих с бързо кимане.

Имаше нещо пестеливо и фокусирано в начина, по който той заговори:

— Всеки има тайни, които не желае другите да знаят. Когато преброиш всичките неща, които сме направили, или на нас са ни направили… всичките ни грехове и грешки, и гузни удоволствия… тези тайни представляват сбор от това кои сме. Понякога трябва да поемеш риска да допуснеш някого в живота си, защото вътрешното ти чувство ти казва, че този човек заслужава. Истината е, че всичко може да се случи. Трябва да вярваш на хората и да се надяваш, че няма да ти разбият сърцето и да, по дяволите, понякога вземаш погрешни решения. — Той направи пауза. — Но трябва да продължаваш да даваш шанс на погрешните хора, докато намериш правилния. Ти се отказваш прекалено рано, Ейвъри.

Почувствах се потисната и отчаяна. Нямаше значение, че е прав; не бях готова за това. За него.

— А сега бих искала да изляза. — Гласът ми беше тънък и несигурен.

Джо започна да ме влачи към плиткото.

— Търсила ли си някога данни за себе си онлайн, скъпа?

Объркана, поклатих глава.

— Предимно Стивън се занимава с интернет нещата…

— Нямам предвид бизнеса ти. Имам предвид собственото ти име. Страницата с първите резултати е всичко, свързано с работата ти: блогове, които те споменават, линк към сайт за социални контакти, такива неща. Но на втора страница има линк към една постара статия в нюйоркски вестник… за годеница, която е избягала в деня на сватбата си.

Почувствах, че пребледнявам.

Понякога, когато си мислех за този ден, гледах на него като на нещо, което се е случило на някой друг. Опитах се да направя това сега, но не успях да дистанцирам себе си от онзи спомен. Не можех да изглеждам откъсната и незаинтересована от каквото и да било, когато Джо ме държеше. А той щеше да ме накара да обясня сега за деня, който би трябвало да е най-щастливия в живота ми, как съм била отхвърлена, изоставена и унижена пред всички, чието мнение е значело нещо за мен. За жена с нормално самоуважение онзи ден би бил ужасяващ. За жена, чието самоуважение по начало никога не е било толкова високо, това беше унищожително.

Затворих очи, когато срамът нахлу във всяка вена като отрова. Всеки, който някога е изпитвал истински срам, не се бои от смъртта по начина, по който другите хора се боят… ние знаем, че смъртта е много по-лесна за понасяне.

— Не мога да говоря за това — прошепнах.

Джо привлече главата ми към рамото си.

— Младоженецът се отказал онази сутрин — продължи той спокойно. — Никой не би обвинил булката за рухването. Но вместо това тя започнала да звъни. Променила всичките си планове, така че да може да дари сватбения прием — за който е платила — за местна благотворителност. И прекарала остатъка от деня с двеста бездомници, угощавайки ги на вечеря с меню от пет ястия и музика на живо. Била фина, щедра жена и добре че се е отървала от онзи негодник.

Мина доста време, преди да мога да говоря. Пръстите на Джо бяха обхванали главата ми и той ме държеше така, сякаш ме пазеше от нещо. Нуждаех се от това повече, отколкото бих повярвала, да бъда притисната плътно до него и тялото му да създава онази необходима граница между света и мен.

Беше по-интимно от секс, някой да събере счупените парчета от теб.

Постепенно усетих как топлината нахлува отново в тялото ми, как усещанията се завръщат, и си дадох сметка за голото му рамо до бузата ми, за това колко гореща и гладка е кожата.

— Не исках това да се появява във вестниците — казах аз. — Помолих приюта да не казват нищо.

— Трудно е такъв жест да се запази в тайна. — Той допря устата си до ухото ми и го целуна. — Можеш ли да ми кажеш нещо съвсем малко, скъпа? Само това какво ти каза той онази сутрин.

Преглътнах с усилие.

— Брайън ми звънна и ме информира, че няма да бъде на церемонията. Помислих си, че има предвид, че ще закъснее, затова го попитах да не е попаднал в задръстване, а той отвърна, че не, нямало да дойде изобщо. Бях толкова шокирана, че не казах нищо. Не можех дори да попитам защо. Той ми каза, че съжалява, но не бил сигурен дали някога ме е обичал… или може би ме е обичал, но любовта си е отишла.

— Ако е истинска — произнесе тихо Джо, — тя не си отива.

— Откъде знаеш?

— Защото това означава да е истинска.

Движехме се бавно през водата, обръщахме и се носехме лениво напред-назад. Нямах връзка с нищо, освен с Джо, нямах контакт с твърда почва. Той контролираше всичко, водеше ме, плъзгайки се отпуснато, и аз бях успокоена от странната чувственост на преживяването.

— Брайън не ми е изневерявал или нещо такова — хванах се, че казвам. — Той имаше ужасен стил на живот — никой, който работи на Уол Стрийт не бива дори да се опитва да има връзка, преди да навърши най-малко трийсет. Графикът му беше безумен. Осемдесетчасова работна седмица, здраво пиене, никакви тренировки, никакво свободно време… Брайън никога не можеше да спре за достатъчно дълго, за да разбере какво всъщност иска.

Когато Джо направи един бавен кръг, осъзнах, че се увивам около него като русалка.

— Понякога си мислиш, че обичаш някого — казах, — но в действителност той просто се е превърнал в навик. В последната минута Брайън е осъзнал, че се чувства така по отношение на мен.

Джо дръпна ръцете ми около врата си и пръстите ми се сключиха на тила му. Погледнах в неговите очи, изгубена в тъмна, равномерна топлина. Движението ни из басейна се поднови, аз се държах за него, носейки се без усилие. Каквото и да беше мнението на Джо за Брайън — а без съмнение си беше създал такова, — той го държеше засега за себе си. Мълчеше, чакаше търпеливо да му кажа каквото аз поискам. Това някак си направи по-лесно да призная останалото, това, което само София знаеше.

— Отидох при баща ми, след като Брайън се обади — казах. — Бях му платила билета да дойде от Тексас, така че да ме отведе по пътеката към олтара.

Майка ми се вбеси, когато разбра за това. Двете с нея никога не сме били особено близки — предполагам, че и двете изпитахме облекчение, когато напуснах, заминавайки да уча. Обичах я, но винаги съм знаела, че нещо не е наред между нас. Тя се жени и развежда два пъти, след като татко ни изостави, но от всички мъже в миналото й мразеше най-много него. Все разправяше, че бракът й с него бил най-голямата грешка, която някога е правила. Не мисля, че ме е поглеждала, без да ме възприеме като дъщеря на голямата си грешка.

Сега бяхме в дълбокото. Стиснах ръце около врата на Джо.

— Разбирам те — каза той с насърчителен тон. — Продължавай. Кажи ми за сватбата.

— Майка ми заяви, че нямало да дойде, ако Ели е там. Каза, че трябвало да избера между тях. И аз избрах него. Това бе краят на нашите отношения — майка ми и аз почти не си говорим оттогава. Поканих я да дойде в Хюстън и да се запознае със София, но тя отказа. — Отпуснах се, когато Джо ме отведе до по-плитката вода. — Не знам защо толкова отчаяно исках Ели да дойде. Предполагам съм си мислила, че ако ме отведе до олтара, това ще компенсира изгубените години. И ще оправи всичко.

Лицето на Джо беше неразгадаемо, когато погледна към мен.

— Какво стана, когато му каза, че Брайън е отменил сватбата?

— Подаде ми кърпичка и ме прегърна, а аз продължавах да си мисля: „Това е моят баща и е дошъл заради мен, и мога да се опра на него, когато съм в беда, и може би си струваше да изгубя Брайън, за да разбера това“. Но после той каза…

— Какво? — подтикна ме Джо, когато млъкнах.

— Той каза: „Ейвъри, това така или иначе нямаше да трае вечно“. Каза ми, че мъжете не са устроени да бъдат моногамни — биологията ги кара да преследват жените — каза ми, че повечето мъже накрая се разочароват от съпругите си. Каза, че би искал някой да му е казал по-рано, че независимо колко си влюбен — независимо колко си убеден, че си намерил „правилната“ — накрая винаги разбираш, когато вече е прекалено късно, че си се лъгал. — Усмихнах се мрачно. — Това беше начинът на баща ми да бъде мил. Опитваше се да ми помогне, като ми каже истината.

— Това е неговата истина. А не на другите.

— Също и моята.

— Как ли пък не! — Гласът на Джо се беше променил, вече не беше толкова търпелив. — Прекарала си повечето от времето си да планираш една след друга сватби. Започнала си такъв бизнес. Някаква част от теб вярва в това.

— Вярвам в брака за някои хора.

— Но не за себе си? — Когато стана ясно, че не се каня да отговоря, той каза: — Разбира се, че не. Двамата най-важни мъже в живота ти са ти ударили един-два яки юмрука по време, когато не си можела да се защитиш. — След което добави разпалено: — Иска ми се да се върна назад и да ги сритам по задниците.

— Не можеш. Баща ми почина, а Брайън не си заслужава.

— И все пак може да го сритам някой ден. — Хватката на Джо върху мен се промени, ръцете му станаха по-дръзки, по-интимни. Небето беше станало кърваво-оранжево, горещият вечерен въздух ухаеше остро на лантана. — Кога, според теб, ще си готова за друга връзка?

В наелектризираната тишина, която последва, не посмях да му кажа какво наистина мисля… че предъвкването на горчивите стари спомени ми е напомнило колко много исках да избегна да се обвързвам с него.

— Когато намеря правилния мъж — отвърнах накрая.

— И какъв точно трябва да е той?

Стегнах се, когато почувствах пръстите му да се плъзгат под закопчалката на сутиена ми.

— Независим — казах аз. — Някой, който е съгласен, че не трябва да преживяваме всичко заедно. Мъж, който не възразява да имаме различни интереси и различни приятели, и различни домакинства. Защото обичам през повечето време да съм сама…

— Това, което току-що описа, не е връзка, Ейвъри. А приятелство със секс без емоционално обвързване.

— Не, аз нямам нищо против да бъдем двойка. Просто не искам една връзка да доминира всичко.

Бяхме спрели отстрани на басейна, гърбът ми опираше в стената. Пръстите на краката ми почти не докосваха дъното, което ме караше да стоя притисната към силната извивка на раменете му. Наведох поглед и се хванах, че гледам гърдите му, очарована от начина, по който водата бе затъмнила и загладила косъмчетата.

— Звучи напълно като матрицата, която си имала с Брайън — чух го да казва.

— Не напълно — опитах се да се оправдая. — Но да, нещо подобно. Знам, че това е правилното за мен.

Почувствах сръчно дръпване на сутиена, тежките подплатени чашки се освободиха. Задъхах се, краката ми запляскаха във водата в опит да се дръпна. Ръцете му се плъзнаха към гърдите ми, галеха ме под водата, дразнеха втвърдените връхчета. Той ме притисна назад към стената, бедрото му се вмъкна между моите.

— Джо — опитах се да протестирам.

— Сега е мой ред да говоря. — Гласът му в ухото ми си беше чист грях. — Аз съм правилният човек за теб. Може да не съм това, което търсиш, но съм това, което искаш. Достатъчно дълго си била сама, скъпа. Време ти е да се събудиш с мъж в леглото. Време ти е за онзи вид секс, който да те простре по гръб, да те вземе и да те остави толкова разтърсена, че да не можеш да налееш сутрешното си кафе. — Той ме придърпа още по-плътно срещу бедрото си, интимният натиск накара коленете ми да отслабнат от желание, докато цапах във водата. — Ще имаш това всяка нощ, всеки път, когато искаш. Аз имам време за теб, както и енергията за това. Ще те накарам да забравиш всички мъже, които си познавала преди мен. Уловката е, че първо трябва да ми повярваш. Това е трудната част, нали? Не можеш да допуснеш някого прекалено близко. Защото човек, който те познава така, може да те нарани…

— Достатъчно. — Блъснах го несръчно, исках да го накарам да млъкне.

Главата му се сведе и той ме целуна отстрани по врата, като използва езика си, карайки ме да се сгърча. По средата на извиването и пляскането вклини и двата си крака между моите и плъзна ръка по задника ми. Изскимтях, когато ме повдигна срещу себе си, тук, карайки ме да усетя колко е голям, колко е готов, и всичките ми усещания да се фокусират върху онзи твърд, мъчително желан натиск.

Стиснал косата ми с ръка, Джо намери устата ми и ме целуна дълбоко и жадно. Другата му ръка продължаваше да притиска хълбоците ми към неговите, принуждавайки ме да се нося в неговия еротичен, многообразен ритъм, а аз не можех да повярвам колко безбожно безсрамен е и колко приятно е горещото му и твърдо тяло до моето. Беше преднамерен, правеше точно това, което му е приятно, подхранвайки всяко удоволствие с първична похот.

Когато удоволствието се увеличи, вече не издържах, трябваше да обвия крака около него, нервите ми крещяха „да, да, сега“, и нищо нямаше значение, освен ръцете и устата, и тялото му, начинът, по който ме превзема, доставяйки все повече и повече удоволствия на поразените ми сетива. Единственото, което исках, беше да го целувам и да се гърча срещу тази неумолима твърдост, и исках това толкова отчаяно, чувството, което бе започнало да се надига към мен с интуитивна сила…

— Скъпа, не… — каза Джо дрезгаво, като се отдалечи с потръпване. — Не тук. Почакай. Това не е… не.

Притисната към стената на басейна, аз го гледах неразбиращо и изпълнена с ярост. Не можех да мисля логично. Бях възбудена и крайниците ми пулсираха. Мозъкът ми започна бавно да схваща, че няма да свършим.

— Ти… ти…

— Знам. Съжалявам. По дяволите. — Като дишаше тежко, той се извърна, мускулите на гърба му се издуха и се очертаха релефно. — Не мислех да се стига толкова далеч.

Известно време бях неспособна да говоря от гняв. По някакъв начин този мъж ме беше накарал да му се доверя и да стана още по-уязвима, отколкото съм била с друг, а после, след като ме бе докарал до полуда от сексуално неудовлетворение, беше спрял в последната минута. Садист. Проправих си път към по-плитката част на басейна и се опитах да закопчея сутиена си отзад. Но бях разтреперана и с несигурни ръце, а мократа ми риза упорито залепваше към кожата ми.

Джо дойде зад мен и провря пръсти под ризата.

— Обещах, че ще я караме бавно — прошепна той, докато закопчаваше сутиена ми. — Но изглежда не мога да отлепя ръцете си от теб.

— Не трябва да се безпокоиш за това сега — казах разпалено. — Защото няма да те докосна и с триметров прът, освен ако не висиш от ръба на скала, а и тогава ще използвам пръта, за да те набия.

— Съжалявам… — Джо понечи да обвие ръце около мен изотзад, но аз го отблъснах и се отдалечих, пръскайки вода във всички посоки. Той ме последва, като продължи извинително: — След като първият ни път стана така, не можех да позволя втория ни път да се случи в плувен басейн.

— Няма да има втори път. — Измъкнах се от водата. Чувствах мокрите си дрехи като бронирана ризница. — Няма да вляза в къщата в този вид. Трябва ми хавлиена кърпа. И чантичката ми, която е на кухненския плот. — Седнах на един шезлонг, опитвайки се да гледам с колкото е възможно повече достойнство, докато водата се оттичаше по мен.

— Ще донеса. — Джо направи пауза. — Относно вечерята…

Изгледах го унищожително.

— Забрави за вечерята — произнесох бързо. — Прибирам се веднага.

След като той донесе хавлиени кърпи и се избърсах как да е, отидох до колата си, а Джо ме следваше по петите. Косата ми беше на фитили, дрехите ми лепнеха. Вечерният въздух беше още топъл, а аз бях загрята, направо вдигах пара. Когато седнах на седалката в колата си, усетих как тапицерията се просмуква с водата от дрехите ми. Ако интериорът на автомобила ми мухляса, помислих си ядосано, щях да го накарам да плати за претапициране на седалките.

— Почакай. — Джо хвана единия край на вратата, преди да успея да я затворя. За мое възмущение, той не изглеждаше ни най-малко разкаян. — Ще вдигнеш ли телефона, когато ти се обадя? — попита той.

— Не.

Това сякаш не го изненада.

— Тогава ще дойда у вас.

— Не, благодаря. Достатъчно грубости претърпях от теб.

От начина, по който прехапа долната си устна, можех да кажа, че се опитва да сдържи саркастичен коментар. Губейки битката, той произнесе:

— Ако се бях държал грубо с теб малко по-дълго, сега щеше да си много по-щастлива.

Пресегнах се към вратата на колата и я затворих с трясък. След което му показах среден пръст през прозореца. Когато запалих двигателя, Джо се извърна… но не и преди да видя усмивката му.