Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (11)

11.

Оказа се, че говорехме всяка вечер в продължение на седмица, включително нощта, когато Джо се прибра късно от снимки в Браунууд. Беше правил сесия на млад конгресмен, току-що избран за Камарата на представителите на специална среща. Конгресменът бил труден обект, контролиращ и непохватен, позирал като политик, въпреки опитите на Джо да го хване в естествен момент. Като връх на всичко бил и самохвалко, качества, които не се толерираха от един Травис.

По време на дългото шофиране до Хюстън Джо ми разказа за фотосесията, а аз го осведомих за планираното от Хейвън парти преди раждането. Щеше да се състои в имението на Травис Ривър Оукс, което си стоеше празно след смъртта на Чърчил главно защото никой не знаеше какво да прави с него. Никой от семейство Травис не искаше да го продаде — това бе мястото, където бяха израснали, — но и никой не желаеше да живее в него. Прекалено голямо. Прекалено напомнящо за техните родители, и двамата вече покойници. Но басейнът и дворът върху парцела от три акра щяха да осигурят перфектния декор за едно парти.

— Днес ходих до Ривър Оукс — казах аз. — Ела ме разведе наоколо.

— И какво мислиш?

— Много е впечатляващо. — Масивната каменна къща беше проектирана така, че да изглежда като шато, заобиколено от широки пространства окосени зелени ливади, прецизно подрязани живи плетове и лехи с цветя, образуващи сложни фигури. След като видях стените с тосканска мазилка и прозорците, покрити с огромно количество драперии, се съгласих с твърдението на Ела, че някой трябва да се погрижи и да трансформира застиналата атмосфера от осемдесетте в съвременно място. — Ела каза, че Джак я попитал дали иска да се пренесат там — продължих аз, — тъй като вече са с две деца и апартаментът им е отеснял.

— Тя какво отговорила?

— Казала му, че къщата е прекалено голяма за четиричленно семейство. А Джак възразил, че трябва да се преместят и да продължават да имат деца.

Джо се разсмя.

— Желая му късмет. Съмнявам се, че някога ще успее да придума Ела да се пренесат там, независимо колко деца си родят. Това не е нейният тип място. Нито неговият, ако трябва да съм честен.

— Ами Гейдж и Либърти?

— Те си построиха къща в Тангълууд. И не мисля, че Хейвън и Харди проявяват интерес да живеят в Ривър Оукс повече, отколкото аз проявявам.

— Баща ти би ли искал някой от вас да го запази?

— Не е казвал нищо конкретно. — Пауза. — Но се гордееше с това място. То беше мярка за това какво е постигнал.

Джо ми беше разказвал преди това за баща си — енергичен мъж, тръгнал от нищото. Мизерното детство на Чърчил го беше заредило с хъс за успех, почти ярост, която никога не го напуснала. Първата му съпруга Джоана бе починала скоро след раждането на сина им Гейдж. Няколко години по-късно Чърчил се беше оженил за Ава Чейс, очарователна, културна, изключително елегантна жена, чиято амбиция не отстъпвала на тази на Чърчил, а това говорело нещо. Тя бе смекчила някои от острите му ръбове, беше го научила на изисканост и дипломация. И му беше дала двама сина — Джак и Джо, и дребна тъмнокоса дъщеря, Хейвън.

Чърчил бе настоявал момчетата да се възпитават в отговорност и чувство за дълг, за да станат от мъжете, каквито той одобрява. Да станат като него. Бил човек на крайностите: нещата били или добри, или лоши, правилни, или грешни. Виждайки какви стават децата на някои от неговите богати приятели — разглезени и изнежени, — той решил да не възпитава наследниците си като привилегировани. От момчетата му се изисквало да бъдат отлични в училище, особено по математика, област, в която Гейдж бил майстор, Джак го бивало, а Джо в най-добрите си дни имал задоволителни резултати. Талантът му бил в четенето и писането, занимания, на които Чърчил гледал като на неподходящи за мъж, особено защото Ава ги харесвала.

Липсата на интерес от страна на Джо към частните инвестиции на Чърчил и финансовото управление на консултантския бизнес бяха завършили накрая с огромен скандал. Когато Джо станал на осемнайсет, Чърчил искал да го сложи в борда на холдинга си, както бил постъпил с Джак и с Гейдж. Той все се надявал да събере тримата си сина в борда. Но Джо категорично отказал. Не приел дори фиктивна позиция. Гръмоносният облак се виждал от километри. Ава се била споминала от рак две години по-рано и нямало кой да посредничи и да се намеси. Отношенията на Джо с баща му били ледени в продължение на години и не се възстановили напълно чак до инцидента с яхтата.

— Трябваше да се науча бързо на търпение — каза ми Джо. — Дробовете ми бяха травмирани и беше трудно да споря с татко, докато дишах като пекинез.

— Как успяхте да се помирите?

— Излязохме да играем голф. Мразех голфа. Спорт за стари мъже. Но татко настоя да ме замъкне на голф игрището. Научи ме как да въртя стика. Играхме няколко пъти след това. — Появи се усмивка. — Той беше толкова стар, а мен толкова не ме биваше, че нито единият от нас не успя да уцели и половината дупки.

— Но сте прекарали добре?

— Да. И после всичко беше наред.

— Но… това няма как да е станало. Ако не сте говорили за проблемите…

— Това му е едно от най-хубавите неща да си мъж: понякога оправяме нещата като решим, че са били глупости и просто ги игнорираме.

— Но това не е оправяне — възразих.

— Разбира се, че е. Като медицината по време на Гражданската война: ампутация и продължаваш. — Джо беше млъкнал. — Обикновено човек не може да направи така с една жена.

— Обикновено не — съгласих се сухо. — Ние обичаме да решаваме проблемите като застанем очи в очи с тях и положим усилия за компромиси.

— Голфът е по-лесен.

* * *

За по-малко от седмица екипът ми бе спретнал страхотно парти в ретро стил по случай раждането на бебето на Хейвън. Танк беше осигурил екипа дърводелци на местния театър, за да му помогнат да конструира и боядиса пункта за десерти, наподобяващ крайбрежна машина за аркадни игри. Стивън нае озеленител, който да инсталира временно игрище за миниголф върху земята на имението Травис. Аз и София се срещнахме с хората от кетъринга и се уговорихме за менюто за партито навън, което се състоеше от гурме бургери, печен на грил кебап от скариди и рулца от омари.

Прогнозата за деня на партито беше 32 градуса и влажно. Екипът за събитието пристигна в имението в десет сутринта. След като разположиха редица отворени отстрани шатри покрай басейна, Стивън се върна в кухнята, където ние вадехме декорацията от кутиите.

— Танк — каза той, — ти и твоите момчета ми трябвате, за да сглобим арката, а след това… — Стивън млъкна, когато видя София. Очите му се плъзнаха по дългите й стройни крака. — Така ли ще си облечена? — попита той, сякаш тя беше полугола.

София го изгледа объркано, държеше голяма, избеляла морска звезда в ръката си.

— Какво имаш предвид?

— Облеклото ти. — Намръщен, Стивън обърна вниманието си към мен. — Наистина ли ще й позволиш да ходи така?

Бях смаяна. София беше облечена като красиво момиче от четирийсетте с бели панталонки на точки и подходящо горнище, което се връзваше отзад на врата. Дрехите показваха добре оформената й фигура, но в тях нямаше нищо неприлично. Не можех да разбера какво не одобрява Стивън.

— Какво не им е наред? — попитах аз.

— Прекалено къси са.

— Навън са почти трийсет и пет градуса — сопна му се София, — а аз ще работя цял ден. Да не очакваш да се облека като Ейвъри?

Погледнах я раздразнено.

Преди да се облека тази сутрин, бях обмисляла да се пременя с нещо от новите си дрехи, повечето от които висяха в гардероба недокоснати. Но старите навици трудно се изкореняват. Вместо да избера нещо копринено и цветно, аз се върнах отново към една от старите си „униформи“ — бяла памучна туника, която стигаше до средата на прасците. Беше свободна, без ръкави и я носех върху чифт панталони, набрани отдолу, които въпреки шармантното си име — „панталоните на поета“ — бяха по общо мнение не особено красиви. Но иначе бяха удобни и аз се чувствах комфортно в тях.

Стивън изгледа София пренебрежително.

— Разбира се, че не. Но все пак щеше да е по-добре, отколкото да се облечеш като изпълнителка в стриптийз клуб.

— Стивън, достатъчно! — намесих се остро.

— Ще те уволня за сексуален тормоз! — извика София.

— Не можеш да ме уволниш — озъби й се Стивън. — Само Ейвъри може да ме уволни.

— Няма да се налага, ако първо те убия! — Тя се нахвърли върху него, сграбчила морската звезда като оръжие.

— София! — извиках аз и я дръпнах отзад. — По-спокойно! Остави това долу. Исусе, да не сте се побъркали и двамата?

— Някои тук със сигурност — чух Стивън да казва. — Освен ако планът не е да пуснем София като стръв за милионери.

Това беше прекалено. Никой не беше обиждал сестра ми по такъв начин.

— Танк — произнесох със заплашителен тон, — изведи го оттук. Хвърли го в басейна да се успокои.

— Буквално ли? — попита Танк.

— Да, буквално. Хвърли го в басейна.

— Не в басейна! — дойде заглушеният вик на Стивън. Танк вече му беше стиснал главата в хватка „ключ“. — Облечен съм в ленени дрехи.

Едно от качествата, които ценях у Танк най-много, беше безусловната му преданост към мен. Той повлече Стивън вън от кухнята, тътрейки го тежко с мечешка грация. Никакви опити за измъкване и ругатни не биха го разубедили.

— Ако те пусна — казах аз на София, която напираше да се освободи, — обещай ми, че няма да ги последваш навън.

— Искам да гледам как Танк го хвърля във водата.

— Разбирам. Наистина. Но това е нашият бизнес, София. Чака ни работа. Не позволявай липсата на здрав разум у Стивън да се намесва. — Когато усетих, че се отпуска, разхлабих хватката.

Сестра ми се обърна с лице към мен, изглеждаше разярена и отчаяна.

— Той ме мрази. Не знам защо.

— Не те мрази — възразих аз.

— Но защо…

— София — казах, — той е негодник. Ще говорим за това по-късно. А сега да се хващаме за работа.

Когато видях Стивън два часа по-късно, той беше почти сух. Занимаваше се с последните приготовления на игрището за миниголф.

Когато се приближих, той заговори стегнато, докато нагласяше една наклонена плоскост.

— Шорти „Долче и Габана“. Само химическо чистене. Дължиш ми триста долара.

— А ти ми дължиш извинение — казах аз. — За пръв път се държиш толкова непрофесионално по време на работа.

— Извинявам се.

— Дължиш извинение и на София.

Стивън замълча инатливо.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става?

— Вече обясних. Облеклото й е неподходящо.

— Защото изглежда привлекателна и секси? Това не е проблем за никого другиго. Защо теб те тормози толкова много?

Отново каменно мълчание.

— Доставчиците са тук — казах накрая. — Оркестърът идва в единайсет. Вал и София почти са приключили с декорацията вътре, после ще ги накарам да започнат с масите в двора.

— Имам нужда от Рий-Ан да ми помогне с шатрите.

— Ще я изпратя. — Млъкнах. — Още едно нещо. Отсега нататък настоявам да се държиш към София с уважение. Макар технически аз да назначавам и уволнявам, двете с нея сме равноправни партньорки. И ако тя поиска да се махнеш, ще се махнеш. Ясно?

— Ясно — промърмори той.

Докато се връщах към къщата, минах покрай Танк, който носеше две огромни връзки хелиеви балони за пункта с десертите.

— Благодаря, че ми помогна със Стивън — казах му.

— Имаш предвид, че го хвърлих в басейна? Няма проблем. Ще го хвърля пак, ако искаш.

— Благодаря ти — повторих с мрачна веселост, — но ако пристъпи чертата отново, лично аз ще го хвърля.

В кухнята Рий-Ан и доставчиците разопаковаха комплектите с чинии и чаши за местата за хранене вътре.

— Къде е София? — попитах.

— Отиде да поздрави някого от семейство Травис. Те току-що пристигнаха.

— Когато свършите с чиниите, помогнете на Стивън за шатрите.

— Разбира се.

Отидох до главната всекидневна и намерих София и групата, изправени пред редицата прозорци. Гледаха към басейна и вътрешния двор, възклицаваха, говореха и се смееха. Едно тъмнокосо момченце подскачаше и дърпаше ризата на Джак:

— Татко, заведе ме навън! Искам да отида да видя! Татко! Татко…

— Успокой се — разроши Джак косата му. — Още не са готови за нас.

— Ейвъри! — възкликна Ела, когато ме видя. — Каква страхотна работа си свършила! Току-що казвах на София, че това тук изглежда като Дисниленд.

— Радвам се, че ти харесва.

— Повече никога няма да правя парти без вас двете. Мога ли да ви наема на хонорар?

— Да! — отвърна София веднага.

Засмях се и насочих вниманието си към бебето в ръцете на Ела. Детето беше очарователно пълничко и с розови бузки, с големи сини очи и къдрава руса коса, вързана нагоре.

— Кой е това? — попитах аз.

— Сестра ми Миа — отвърна момченцето, изпреварвайки Ела, — а аз съм Люк и искам да отида на партито.

— Скоро ще е готово — обещах аз. — И ти ще си първият, който ще излезе навън.

Решил, че сега му е паднало да запознава, Люк посочи близката двойка.

— А това е леля Хейвън. Тя има голям корем. В него има бебе.

— Люк — започна Ела, но той продължи упорито: — Тя яде повече от вуйчо Харди и може да погълне цял динозавър.

Ела се плесна по челото.

— Люк…

— Аз го направих веднъж — каза Харди Кейтс като клекна. Беше едър, добре изглеждащ мъж, с най-сините очи, които някога бях виждала. — Когато бях момче, бях на къмпинг в Пайни Уудс. С приятелите ми преследвахме броненосци по дъното на една пресъхнала река и видяхме нещо голямо да се движи между дърветата…

Детето слушаше запленено, докато Харди му разказваше невероятна история за това как са гонили един динозавър, как са го хванали с ласо и накрая са го опекли на барбекю. Несъмнено перспективата да се оженят за единствената дъщеря в семейство Травис бе възпряла не малко мъже. Но Харди Кейтс не изглеждаше от мъжете, които могат да бъдат сплашени. Той беше бивш работник на нефтена сонда, който бе стартирал собствена компания за форсиран добив на нефт, която се занимаваше с експлоатирани вече нефтени басейни, за да извлече запасите, останали от по-големите компании. Ела го беше описала като трудолюбив и амбициозен, но достатъчно хитър, за да прикрие извънмерната си амбиция с небрежен чар. Харди изглеждал толкова непринуден, каза Ела, че хората проявявали глупостта да мислят, че го познават, но не го познавали. Травис обаче бяха единодушни в едно: Харди обичаше Хейвън силно и би умрял за нея. Според Ела, Джак твърдял на шега, че съжалява човека, тъй като малката му сестра го въртяла на пръста си.

Протегнах ръка да се ръкувам с Хейвън. Тя беше дребничка, с деликатна красота и с тъмни, коси вежди. Не можеше да се сбърка, че е една Травис, въпреки че беше по-тънка и ниска от извисяващите й се братя, до които изглеждаше като тяхна умалена по-нежна версия. Беше в напреднала бременност, с подути глезени и толкова натежал корем, че ми се искаше да примигна от съчувствие.

— Ейвъри — каза тя, — толкова се радвам да те видя. Благодаря ти, че правиш това.

— Забавлявахме се много — отвърнах й. — Ако има нещо, което искаш да направим, за да стане партито още по-весело, само ми кажи. Да ти дам лимонада? Или вода с лед?

— Не, добре съм.

— Тя трябва да пие нещо постоянно — каза Харди, заставайки отстрани на съпругата си. Дехидратирана е и задържа вода.

— В едно и също време? — попитах.

Хейвън се усмихна.

— Явно, да. — Кой би допуснал, че е възможно? Току-що се върнахме от седмичния преглед. — Тя се облегна на Харди и усмивката й се разшири. — Освен това разбрахме, че ще имаме момиченце.

Люк посрещна тази новина с израз на възмущение.

— Уфф.

Сред всичките поздравления до слуха ми достигна познат дълбок глас:

— Това е добра новина — имаме нужда от повече момичета в семейството. — Сърцето ми ускори ритъм, когато Джо влезе в стаята, строен и атлетичен, в плажни шорти и синя тениска.

Той отиде право при Хейвън, стискайки я в предпазлива прегръдка. След това се пресегна да се ръкува с Харди.

— Да се надяваме, че то ще прилича на майка си.

Харди се ухили.

— Никой не се надява за това повече от мен. — Ръкостискането им продължи още няколко секунди, както при добри приятели.

Джо погледна с обич към Хейвън.

— Как си, сестричке?

Тя му отвърна раздразнено:

— Когато не ми се повръща, умирам от глад. Боли ме какво ли не, настроението ми се променя непрекъснато, косата ми пада, а през миналата седмица пращах Харди за пилешки хапки най-малко половин дузина пъти. Като се изключи това, съм страхотно.

— Нямам нищо против да ходя да ти купувам пилешки хапки — увери я Харди. — Трудната част е да те гледам как ги ядеш с гроздово желе.

Джо се разсмя и направи физиономия.

Докато Ела ангажира бъдещите родители в разговор за посещението при лекаря, Джо дойде при мен и ме целуна по челото. Докосването на устата му, лекият полъх на дъха му изпратиха възторжени тръпки по гърба ми. След дългите разговори, които бяхме водили, трябваше да се чувствам комфортно с него. Вместо това, обаче, бях нервна и странно срамежлива.

— Май днес си била доста заета? — попита той.

Кимнах.

— От шест.

Пръстите му се преплетоха нежно в моите.

— Мога ли да помогна с нещо?

Преди да отговоря, повечето от семейството пристигнаха. Гейдж, най-големият брат на Травис, беше висок и атлетичен като братята си, но маниерът му беше по-спокоен, сдържан, в сравнение с техния бурен чар. Очите му бяха поразително бледосиви, светлите ириси бяха окръжени с по-тъмни ръбове.

Съпругата на Гейдж, Либърти, беше привлекателна брюнетка с топла, открита усмивка. Тя ме представи на сина си Матю, пет-шестгодишно момче, и на своята по-малка сестра, Карингтън, красива русокоса тийнейджърка. Всички се смееха и говореха едновременно.

Дори и да не познавах предварително Травис, щях да усетя веднага, че са здраво свързани. Човек можеше да го види и почувства от начина, по който общуваха, с фамилиарността на хора, които си знаят разписанията и навиците. Истинската обич между тях не можеше да се сбърка. Това не бяха връзки, които с лекота можеха да се изоставят, нито пък да се вземат за даденост. Нямала никога щастието да бъда част от такава група, дори от нещо, което отдалечено да я напомня, аз бях очарована, но и подозрителна. Питах се как можеш да станеш част от такова семейство и да не бъдеш погълнат.

Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото на Джо:

— Трябва да изляза и да пренеса някои неща на игрището за голф.

— Ще дойда с теб.

Започнах да измъквам ръката си от неговата, но хватката му около китката ми се стегна. В очите му блеснаха весели искрици и той промърмори:

— Всичко е наред.

Но аз се отдръпнах, не исках да правя демонстрации пред семейството му.

— Вуйчо Джо — чух Люк да пита, — това ли е гаджето ти?

Изчервих се, а някой избухна в смях.

— Още не — отвърна Джо непринудено и задържа една от френските врати да мина. — Но работя по въпроса. — Той ме придружи до вътрешния двор и се наведе за една чанта с миниатюрни стикове за голф и кош за топки. — Аз ще ги нося — каза той. — Ти води.

Докато пресичахме двора и отминавахме редиците шатри край басейна, спорех вътрешно дали да му кажа, че създава погрешно впечатление у семейството си. Не исках те да мислят, че има нещо друго между нас, освен приятелство. Но не бях сигурна, че това е правилният момент и правилното място.

— Всичко изглежда страхотно — каза Джо, обхващайки с поглед пункта за десерти и бандата музиканти, които се разполагаха близо до къщата.

— Като се има предвид с колко малко време разполагахме, не е лошо.

— Всички оценяват усилията ти.

— Радвам се да помогна. — Млъкнах за миг. — Семейството ти изглежда необикновено сплотено. Дори приличате малко на клан.

Джо го обмисли и поклати глава.

— Не бих казал, че сме като клан. Всички имаме приятели и интереси навън. — Като отиде до един отрязък окосена ливада, той каза: — Признавам, че се виждаме много по-често, откакто татко почина. Решихме да основем фондация за благотворителност с нас четиримата в борда на попечителите. Отне доста време да я създадем и да я ръководим.

— Докато растяхте, биехте ли се и имаше ли съперничество между вас?

Устата на Джо се изви, сякаш се забавляваше на далечен спомен.

— Може да се каже. На няколко пъти двамата с Джак едва не се претрепахме един друг. Когато играта загрубееше прекалено, Гейдж идваше и ни опердашваше, докато се укротим. А начинът да си заслужим наистина голям тупаник беше да откраднем кукла на Хейвън или да я уплашим с паяк — тогава Гейдж ни подгонваше разярен.

— Къде са били родителите ви, когато това се е случвало?

Джо сви рамене.

— През повечето време бяхме оставени сами на себе си. Мама вечно беше съпредседател на едно или друго благотворително събитие, или беше заета с приятелки. Татко обикновено се появяваше по телевизията или имаше презокеански командировки.

— Съжалявам. Трябва да е било трудно.

— Проблемът не беше, че татко го няма. Проблемът беше, когато се опиташе да навакса за изгубеното време. Страхуваше се, че ни възпитават меко. — Джо направи жест с торбата със стикове. — Виждаш ли онази подпорна стена там? Едно лято татко беше разтоварил камион с три тона камъни в задния двор и ни каза да построим стена. Искаше да ни научи да ценим тежкия труд.

Примигах при вида на каменната стена, висока три стъпки и дълга приблизително двайсет, преди да изтънее и да се спусне с плавен наклон към земята.

— Само вие тримата?

Джо кимна.

— Сякохме камъни с длета и чукове, и ги редяхме при почти трийсет и осем градуса.

— Колко годишни бяхте?

— Десет.

— Не мога да повярвам, че майки ви е позволила.

— Е, не беше щастлива от това. Но след като татко кажеше думата си, промяна не можеше да има. Мисля си, че когато се е сещал после за това, е съжалявал. Но не би се отказал. За него да си промениш мнението беше признак на слабост.

Джо пусна стиковете на земята и отиде да изсипе топките в един боядисан дървен контейнер. Той погледна стената, присвивайки очи срещу слънцето.

— Отне ни три месеца. Но когато приключихме строителството на проклетото нещо, знаехме, че можем да разчитаме един на друг. Бяхме минали през трудностите заедно. Оттогава никога не сме вдигали юмрук един срещу друг. Независимо какво се случва. И никога не сме вземали страната на татко, когато се караше на някого от нас.

Тайно си помислих, че докато фамилното богатство е давало много преимущества, никой от наследниците на Травис не е избегнал натиска от очаквания и задължения. Нищо чудно, че бяха близки — кой друг би разбрал какъв е бил животът им?

Замислено отидох до първата дупка на голф игрището. Наклонът на водолазния шлем, който бях поставила преди, не ми изглеждаше съвсем правилен. Поправих го. Взех една топка, търкулнах я към него и се намръщих, когато тя отскочи от ръба на илюминатора на шлема.

— Надявам се това да проработи.

Джо извади един стик от чантата, пусна една топка на тревата и я тласна. Топката се търкулна послушно по окосената трева и влезе в отвора.

— Изглежда добре. — Той ми подаде стика. — Искаш ли да опиташ?

Сложих топката на тревата и замахнах енергично. Топката се отплесна, отскочи от ръба и се върна към мен.

— Никога преди не си играла голф.

— Откъде знаеш?

— Главно от там, че държиш стика сякаш е мухобойка.

— Мразя спорта — признах аз. — Винаги съм го мразила. В училище избягвах часовете по физическо, когато беше възможно. Преструвах се, че съм си изкълчила нещо, или че стомахът ме боли. Три различни пъти им казах, че папагалът ми е умрял.

Веждите му излетяха нагоре.

— И затова са те освободили от час по физическо?

— Смъртта на един папагал не е нещо, което се преживява лесно, друже.

— Имала ли си изобщо някога папагал? — попита той сериозно.

— Беше… метафоричен папагал.

— Ти и твоите метафори. — В очите му проблеснаха искрици смях. — Хайде, сега ще ти покажа как да държиш стика. — Той ме заобиколи. — Хвани дръжката. Не, лявата ръка. Отпусни палеца по-надолу по дръжката. Идеално. А сега хвани отдолу с дясната. Точно така. — Той обхвана пръстите ми със своите. Трябваше да си поема допълнително въздух заради онзи, който беше заседнал в гърлото ми. Можех да усетя повдигането и спускането на гърдите му, монолитната му сила. Устата му беше близо до ухото ми. — Краката — разтворени. Свий колене леко и се наведи напред. — Той ме пусна, застана отзад и каза: — Замахни и продължи движението докрай.

Замахнах спокойно и топката се търкулна в отвора с едно удовлетворително „туп“.

— Успях! — извиках аз и се обърнах към него.

Той се усмихна и ме хвана, ръцете му бяха на кръста ми. Вдигнах очи към неговите и времето спря, всичко спря. Сякаш електрически ток бе блокирал всичките ми мускули и единственото, което можех да правя, беше да чакам безпомощно, съзнавайки как ме пронизва.

Тъмната му глава се сведе и устата му намери моята.

Тайно във въображението си бях преживявала отново и отново целувките му, бях усещала вкуса им в сънищата си. Но нищо не можеше да се сравни с това да го усещам реален, горещината и нежността, претърсващия натиск, интензивната чувственост, с която разпалваше бавно желанието ми.

Задъхана, успях да се отдръпна назад.

— Джо, аз… не ми е удобно, особено пред семейството ти. И пред моите подчинени. Някой може да си създаде погрешно впечатление.

— И какво точно впечатление?

— Че между нас има нещо.

По лицето му преминаха едно след друго различни изражения: объркване, раздразнение, присмех.

— А няма ли?

— Не. Ние сме приятели. Това е всичко засега и така ще бъде винаги… освен това трябва да ходя да работя.

Обърнах се и закрачих към къщата в сподавена паника, изпитвайки облекчение с всяка стъпка, която увеличаваше разстоянието между нас.