Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (10)

10.

В девет часа в понеделник сутринта Райън Чейс пристигна в „Студио Крослин“, решен да направи или да каже каквото е необходимо за „разрешаване на проблема“ и да продължи. Само дето по принцип не се очаква сватбата да е проблем, а нещо радостно. Съюз на двама души, които искат да прекарат живота си заедно.

Но на този етап от кариерата си бях научила, че някои сватби не пасват на шаблона за вълшебна приказка. Така че целта в този случай беше да се измисли какво е възможно. Какво може да е подходящо за младоженец, който гледа на сватбата като на задължение.

Поканих Райън в студиото и му представих София, която беше единственият друг човек, който щеше да присъства на срещата. Бях казала на всички останали, включително на Стивън, да не идват до обяд. Когато разведохме Райън наоколо, той изглеждаше приятно изненадан от студиото, внимателно огледа ремонтите ни, редицата фабрични прозорци, останали недокоснати.

— Харесва ми — каза той. — Очаквах всичко да е розово.

Двете със София се разсмяхме.

— Живеем тук — казах аз, — затова трябваше да е удобно и не прекалено натруфено. А понякога наистина планираме и други събития, освен сватби.

— Приятно е, че сте запазили някои от индустриалните елементи. — Райън погледна към двете открити тръби на тавана. — Правя много реставрационни проекти. Стари съдилища, театри, музеи. Харесвам сградите с характер.

Седнахме на синия диван, докато на видеомонитора течаха кадри от минали сватби, организирани от студиото.

— Райън — подзех предпазливо, — мислих много за вашата ситуация. Всяка сватба е свързана с натрупване на много стрес. Но когато добавите стреса от бременността на Бетани и драмата, която Холис допълнително привнася, това ще е…

— Кошмар — довърши той.

— Щях да кажа „предизвикателство“ — рекох шеговито. — Обмисляли ли сте да убедите Бетани да избягате заедно някъде? Защото можем да организираме нещо просто и романтично, и смятам, че така ще е много по-лесно за вас.

София ме погледна смаяно. Знаех, че се пита защо поемам риска да изгубя огромна възможност за нашия бизнес. Но трябваше да повдигна идеята за романтично бягство — иначе съвестта щеше да ме мъчи.

Райън поклати глава.

— Няма начин Бетани някога да се съгласи на това. Казвала ми, че цял живот си е мечтала за голяма сватба. — Той се отпусна малко, сините му очи се стоплиха с няколко градуса. — Но беше мило от ваша страна, че го споменахте. Благодаря, че вземате предвид това как се чувствам. — Това бе изречено без следа от самосъжаление, просто като нещо реално.

— Вашите чувства са важни — казах. — Както и мненията ви. Опитвам се да установя до каква степен искате да вземете участие в процеса по планиране на сватбата. Някои мъже участват във всяко решение, докато други…

— Не и аз — каза той решително. — Ще оставя всичко това на Бетани и на Холис, не че ще имам избор. Но определено не бих искал сватбата да се превърне в нещо… — Той спря, опитвайки се да намери правилната дума.

— Una paletada hortera — предложи София. На въпросителните ни погледи тя отговори: — Всъщност няма дума за това на английски… най-добрият превод е „ужасна безвкусица“.

Райън се засмя, проблясването на смях и топлина преобрази лицето му.

— Точно това имах предвид — каза той.

— Добре тогава. В процеса на планиране ще ви осведомявам как се решават нещата. Ако има нещо, което не ви харесва, ще го махнем. Може и да възникнат някои неща, с които да трябва да направим компромис, но като цяло сватбата ще е елегантна. И няма да се превърне в Шоуто на Холис Уорнър.

— Благодаря — каза Райън развълнувано. След това си погледна часовника. — Ако това е всичко засега…

— Почакайте, ами предложението? — попитах.

В челото му се врязаха две бръчки.

— Вероятно ще предложа на Бетани следващия уикенд.

— Да, но знаете ли как точно ще стане?

— Ще взема някакъв пръстен и ще й го дам на вечеря. — Бръчките му се задълбочиха, когато видя изражението ми. — Какво не му е наред?

— Нищо. Но бихте могли да го направите с повече въображение. Можем да измислим нещо ефектно и същевременно лесно.

— Не ме бива в ефектните неща — каза Райън.

— Заведете я на Падре Айлънд — предложи София. — Отседнете в някоя крайбрежна вила за през нощта. На следващата сутрин можете да се разходите по плажа…

— И ще се престорите, че намирате писмо в бутилка — казах аз в пристъп на умопомрачение.

— Не, не — прекъсна ме София, — не в бутилка… в пясъчен замък. Ще наемем професионалисти, които да го построят…

— По дизайн на Райън — предложих аз. — Той е архитект, може да проектира специален пясъчен замък за Бетани.

— Идеално! — възкликна София и двете плеснахме длани.

Райън местеше поглед от едната към другата, сякаш присъстваше на състезание по тенис.

— Тогава ще паднете на коляно и ще й предложите — продължих аз, — и…

— Трябва ли непременно да падам на коляно? — попита Райън.

— Не, но такава е традицията.

Райън разтърка бавно челюстта си, явно идеята не му хареса.

— Мъжете са коленичили, когато са ги посвещавали в рицари — изтъкна София.

— Или са ги обезглавявали — произнесе мрачно Райън.

— Колениченето ще изглежда по-добре на снимките — обадих се.

— Снимки? — Веждите на Райън се вдигнаха. — Искате да предложа на Бетани, докато наоколо се разхождат фотографи?

— Един фотограф — побързах да уточня. — Почти няма да го забелязвате. Ще го замаскираме.

— Ще го скрием в пясъчния замък — предложи София.

Райън прокара нервно ръка през късо подстриганата си кестенява коса, светлината хвърляше по нея махагонови отблясъци.

Погледнах София.

— Няма значение. Присъствието на фотограф по време на предложение ми се вижда страшно безвкусно.

Райън наведе глава, но не и преди да зърна как се усмихва неохотно.

— По дяволите! — чух го да промърморва.

— Какво?

— Предложението да ви наема за сватбен организатор ще се окаже първото хубаво нещо, което Холис е правила някога за мен. Което означава, че може би трябва да й благодаря.

* * *

— Ти вдигна — каза Джо по-късно същата нощ с лека изненада.

Усмихнах се и се облегнах назад върху възглавниците с мобилния телефон в ръка.

— Нали така ми каза да направя.

— Къде си в момента?

— В леглото.

— Да звънна ли друг път?

— Не, не спя, винаги оставам в леглото да почета в края на работния ден.

— Какво обичаш да четеш?

Погледнах купчината романи с бонбонено ярки корици върху нощното шкафче и отвърнах със смутен смях.

— Любовни истории. От онези с щастлив край.

— Опитвала ли си се някога да разбереш как ще свърши книгата?

— Не, това е най-хубавата част. Вечното щастие е нещо трудно постижимо в реалния живот. Но поне мога да разчитам, че го има в една книга.

— Виждал съм страхотни бракове в реалния живот.

— Не остават такива, обаче. Всяка женитба започва като един щастлив край, а след това се превръща в брак.

— Как човек, който не вярва във вечното щастие, се занимава със сватбен бизнес?

Казах му за първата си работа, след като завърших моден дизайн, как съм чиракувала при един нюйоркски дизайнер на сватбени рокли, управлявайки салона с модели, учейки се да анализирам отчетите за продажби, да развивам отношения с купувачите. Бях работила по един от моите дизайни, дори спечелих награда за открояващ се дизайнер. Но когато се опитах да стартирам собствена марка, тя не потръгна. Никой не прояви ентусиазъм да ме подкрепи.

— Бях направо смаяна — казах на Джо. — Колекцията, която бях проектирала, беше красива. Имах страхотна репутация и бях създала всички тези изумителни контакти. Не можех да разбера какво не е наред. Така че се обадих на Джазмин и тя каза…

— Коя е Джазмин?

— О, забравих, че не съм ти казала за нея. Джазмин е най-добрата ми приятелка в Ню Йорк. Менторка. Тя е главен моден директор на списание „Блясък“. Стилът за нея е религия. Следи тенденциите на улицата, блоговете за пазаруване, социалните медии, културни събития, всичко, и го събира в едно, за да разбере какво чака зад ъгъла. — Млъкнах. — Скучно ли ти е?

— Съвсем не. Та какво ти каза тя?

— Увери ме, че няма нищо, което да не е наред с колекцията ми. Че е проектирана прекрасно. Че всичко издавало идеален вкус.

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Това бил проблемът. Не съм поела никакви рискове. Не съм разгърнала достатъчно собствените си идеи. Онова допълнително нещо, онази искрица оригиналност… я нямало. А после Джазмин ми каза, че съм била фантастична бизнес дама. Че съм била добра в създаването на мрежа и промотиране; че съм притежавала онзи бизнес нюх в модата като никой друг. Трябваше да призная, че онова, което наистина ми доставяше удоволствие, беше бизнесът, а не дизайнерската работа.

— Няма нищо лошо в това.

— Но беше трудно да се пусна от нещо, над което се бях трудила толкова упорито. А не много след това баща ми получи удар. Отидох да го посетя в болницата, запознах се със София и целият ми живот се промени.

— А разваленият годеж? — изненада ме Джо. — Кога се случи?

Въпросът ме напрегна и ме накара да се почувствам некомфортно.

— Не обичам да говоря за това.

— Хубаво. Тогава няма да говорим. — Нежността в гласа му накара гръдният ми кош да се отпусне. Облегнах се по-силно върху възглавниците. — Липсва ли ти Ню Йорк? — попита той.

— Да, понякога. — Направих пауза и казах мрачно: — Винаги. Но има дни, когато не мисля за това толкова много, колкото друг път.

— Какво ти липсва най-много?

— Приятелите. Хората. И… трудно е да се изрази с думи, но… Ню Йорк е единственото място, където можех да бъда човека, който исках да бъда. Той ми придаваше скорост и ме караше да мисля по-мащабно. Боже, какъв град. Исках да успея там… още си мечтая да се върна някой ден.

— Защо си тръгна, тогава?

— Бях малко… не на себе си… след развалянето на годежа… а и баща ми почина скоро след това. Нуждаех се от промяна. И особено се нуждаех от това да бъда със София. Току-що се бяхме открили една друга. Решението да дойда тук беше правилното решение. Но един ден, когато София е готова да поеме контрол, ще се върна в Ню Йорк и ще направя нов опит.

— Мисля, че ще се справиш отлично, където и да живееш. А междувременно можеш да ходиш в Ню Йорк, нали?

— Да, но през последните три години бях прекалено заета. Но скоро наистина ще отида. Искам да видя приятелите си лично. Да отида на няколко мача, да посетя някои от любимите си ресторанти и да намеря улична продажба на индийски шалове от по пет долара, да хапна парче наистина добра пица… освен това там е онзи бар най-горе на Пето авеню, откъдето имаш най-перфектната гледка към Емпайър Стейт билдинг…

— Знам го.

— Наистина ли?

— Разбира се. Онзи с градината.

— Да! Не мога да повярвам, че си бил там.

Джо прозвуча развеселено:

— Бил съм и извън щата Тексас, макар да изглежда обратното.

Той ми разказа за няколко от предишните си пътувания до Ню Йорк. Обменихме истории за места, на които сме ходили, за тези, на които искаме да се върнем, и за онези, на които не искаме. За свободата на самото пътуване, но също и за самотата, за преживяванията, които сме имали, рискувайки да кривнем встрани от утъпкания път.

Когато осъзнах колко е късно, не можех да повярвам, че разговорът е траял повече от два часа. Беше станало нощ. Но нямах никакво желание да спирам. Можех да продължа да си говоря.

— Беше забавно. — Чувствах се разгорещена и леко замаяна. — Трябва някой път да го направим отново. — В кратката тишина, която последва, покрих очите си със свободната си ръка, искаше ми се да върна обратно импулсивните думи.

В гласа на Джо прозвуча намек за усмивка.

— Пак ще ти се обаждам — каза той, — ако обещаеш да отговаряш.