Лайза Клейпас
Магия (7)

Седма глава

Трябва да говоря с теб, Луси, беше казала майка й по гласовата поща. Обади ми се, когато останеш за минутка насаме. Моля те, не го отлагай, важно е.

Въпреки настойчивостта в гласа на майка й, Луси още не й беше звъннала. Не се съмняваше, че съобщението е свързано с Алис и искаше поне един ден да не мисли и говори за по-малката си сестра. Вместо това беше прекарала следобеда в опаковане на наскоро завършените си стъклописи, след което ги занесе в няколко магазина във Фрайдей Харбър.

— Чудесно — възкликна Сюзан Себърг, управителка на един магазин и приятелка, когато видя селекцията от стъклени мозайки, която Луси беше донесла. Това бе серия от дамски обувки; деколтирани обувки, сандали с високи токчета, обувки на платформа и дори чифт гуменки. Всички бяха изработени от стъкло, теракота, кристали и мъниста. — Боже, иска ми се да можех да ги обуя. Знаеш ли, някои идват и изкупуват цялата серия наведнъж. Напоследък по рафтовете не остава нищо от нещата ти — продават се щом ги изложа.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Луси.

— Има нещо очарователно и… не знам, специално… в последните ти работи. Някои клиенти се канят да те помолят да им изработиш нещо по поръчка.

— Това е страхотно. Мога винаги да използвам работата.

— Да, добре е да се занимаваш с нещо. — Като остави декоративната лампа, Сюзън я погледна съчувствено. — Предполагам, че това ти помага да не мислиш за случилото се. — Виждайки безстрастното изражение на Луси, тя поясни: — С Кевин Пиърсън и сестра ти.

Луси сведе поглед към графика си в телефона.

— Имаш предвид това, че двамата живеят заедно?

— Това, както и сватбата.

— Сватба? — повтори Луси слабо. Сякаш под краката й внезапно се беше образувал леден слой. В която и посока да тръгнеше, щеше да се подхлъзне и да падне.

Лицето на Сюзан се промени.

— Ти не знаеше ли? По дяволите! Съжалявам, Луси, не бих искала аз да съм тази, която първа да ти го каже.

— Сгодени ли са? — Луси не можеше да повярва. Как Алис е успяла да убеди Кевин да поеме такъв ангажимент? Нямам нищо против идеята един ден да се оженя, беше казал веднъж Кевин на Луси, но това не е нещо, към което съм се втурнал. Имам предвид, искам да съм с някого, по възможност — завинаги. Но по какво се различава това от брака?

— Това е различно ниво — беше каза Луси.

— Може би. А може би е цел, която другите ни поставят. Наистина ли трябва да им се хващаме?

Явно сега им се беше хванал. Заради Алис. Това означаваше ли, че истински я е обичал?

Не че Луси беше ревнива. Кевин й беше изневерявал и много вероятно беше да прави същото в бъдещата си връзка. Но новината я накара да се запита какво не е наред с нея. Може би Алис е била права — Луси обичаше да контролира. Може би щеше да отблъсне всеки мъж, достатъчно глупав да я обича.

— Съжалявам — повтори Сюзън отново. — Сестра ти кръстосва острова със сватбен организатор. Търсят подходящо място.

Телефонът в ръката й трепереше. Луси го сложи в чантата си и опита усмивка, която излезе като гримаса.

— Е — каза тя, — сега знам защо майка ми ми е оставила съобщение рано тази сутрин.

— Съвсем си пребледняла. Ела с мен отзад, имам безалкохолно, или пък ще ти направя кафе.

— Не. Благодаря, Сюзън, но трябва да се прибирам.

Вълната от емоции беше започнала да се разслоява в отделни пластове. Тъга, объркване, гняв.

— Има ли нещо, което мога да направя? — чу тя Сюзън да пита.

Луси поклати глава.

— Добре съм. Наистина съм добре. — Като оправи ремъка на чантата си върху рамото, тя се насочи към вратата на магазина. Спря, когато Сюзън заговори отново.

— Не знам много за Кевин, а за сестра ти практически съвсем нищо. Но от това, което съм видяла и чула до момента… те са си тъкмо един за друг. И това не е комплимент.

Пръстите на Луси докоснаха стъклото на вратата и тя за миг изпита облекчение от контакта, от успокояващата му студена гладкост. Изпрати на Сюзън кратка усмивка.

— Всичко е наред. Животът продължава.

Отивайки до колата си, седна вътре и пъхна ключа в запалителя. Когато го завъртя, не се случи нищо. От нея се откъсна невярващ смях.

— Ти шегуваш ли се с мен — промърмори тя и опита отново. Цък-цък-цък-цък. Двигателят отказа да запали. Тъй като фаровете още работеха, не можеше да е акумулаторът.

Връщането до хотел-ресторанта не би било проблем, тъй като разстоянието не беше голямо. Но идеята да се занимава с механици и да плаща грешни пари за ремонти й идваше в повече. Луси подпря глава на волана. Това беше от нещата, които винаги Кевин беше правил вместо нея. Едно от предимствата, беше се пошегувал той, след като провереше дали маслото е сменено и дали чистачките са си на мястото.

Несъмнено, разсъждаваше Луси мрачно, най-лошата част от това да си самотна жена, беше да се грижиш за собствената си кола. Помисли си, че иска някакво питие, силно и обезболяващо.

Тя излезе от безжизнената кола, отиде в един бар близо до пристанището, където хората можеха да гледат корабчета и да наблюдават товаренето и разтоварването на ферибота. Барът навремето бил кръчма за пътници, създаден да обслужва златотърсачите по пътя им за Британска Колумбия по време на Златната треска по река Фрейзър. След като златотърсачите си бяха заминали, кръчмата се сдобила с нова клиентела от войници, пионери и служители в Хъдсън бей. С десетилетията мястото беше станало уважаван стар бар.

Клетъчният й телефон завибрира и от чантата й се разнесе мелодия. Като ровеше из съдържанието й — блясък за устни, дребни монети, една опаковка дъвки, Луси успя да извади телефона. На дисплея се виждаше името на Джъстин.

— Здрасти.

— Къде си? — попита приятелката й без предисловие.

— Вървя из града.

— Сюзън Себърг току-що ми звънна. Не мога да повярвам.

— И аз не мога — каза Луси. — Кевин ще ми става зет.

— Сюзън се чувства адски зле, че ти е казала.

— Не трябва. Рано или късно, щях да разбера. Мама ми е оставила съобщение тази сутрин — сигурна съм, че има нещо общо с годежа.

— Добре ли си?

— Не. Но ще изпия едно и ще се оправя. Можеш да се присъединиш към мен, ако искаш.

— Прибери се вкъщи и ще забъркам по една маргарита.

— Благодаря — отвърна Луси, — но в хотела е прекалено тихо. Искам да съм в бар с хора. Много шумни хора с проблеми.

— Окей — каза Джъстин, — тогава къде…

Телефонът избибипка, прекъсвайки приятелката й.

Луси погледна към малкото екранче, което показваше червен символ за изтощена батерия.

— Картинки — промърмори тя. Пусна телефона си обратно в чантата и влезе в сенчестата вътрешност на бара.

Тъй като беше още ранна вечер, тълпите след края на работното време още не се бяха появили. Луси отиде в дъното на бара, където сенките бяха по-тъмни, и проучи менюто с напитки.

Поръча си „Лимонова капка“, приготвен от водка, лимони и портокалов ликьор „Трипъл Сек“, поднесен в чаша с озахарени ръбове. Коктейлът се спусна по гърлото й с приятна хладина.

— Като целувка от айсберг, нали? — попита с усмивка барманката, русокоса жена на име Марти.

Пресушавайки чашата, Луси кимна и я остави настрана.

— Още една, моля.

— Много е бързо. Не искате ли да хапнете нещо? Начос или може би панирани люти чушки?

— Не, само още едно питие.

Марти я изгледа със съмнение.

— Надявам се, че след това няма да шофирате.

Луси се засмя горчиво:

— Не. Колата ми току-що се развали.

— Един от онези дни, нали?

— Една от онези години — промърмори Луси.

Барманката я остави и се зае да приготвя следващия й коктейл. Луси се завъртя на стола и погледна към останалите клиенти на бара, едни скупчени в края на плота, други събрани на масите. На една маса група мотоциклетисти пиеха бира и водеха шумен разговор.

Луси късно осъзна, че бяха от църквата на мотоциклетистите, и че гаджето на Джъстин, Дуейн, е сред тях. Преди да успее да извърне поглед, той я забеляза и й помаха да се присъедини към групата.

Тя поклати глава отрицателно и се обърна отново към бара.

Тогава едрият, добродушен мъжага тръгна тежко към нея и я потупа дружески по гърба.

— Луси-гуси — каза той, — как върви?

— Просто се отбих да пийна едно — отвърна Луси с апатична усмивка. — Ти как си, Дуейн?

— Не мога да се оплача. Ела да седнеш при мен и момчетата. Връщаме се от Хог Хевън.

— Благодаря, Дуейн. Оценявам поканата. Но сега наистина имам нужда да бъда сама.

— Какво не е наред? — При колебанието й той каза: — Ако нещо те безпокои, ще се погрижим, нали знаеш?

Когато Луси вдигна очи към широкото лице със скосени бакенбарди, усмивката й стана искрена.

— Да, знам. Вие сте моите ангели пазители.

— Така че кажи какъв ти е проблемът.

— Два са — каза тя. — Първо, колата ми умря. Или най-малкото е в кома.

— Акумулаторът ли сдаде багажа?

— Не мисля. Всъщност, не знам.

— Ще се погрижим — каза Дуйн с готовност. — Какъв е другият проблем?

— Чувствам сърцето си като нещо, което трябва да бъде изстъргано с намачкан вестник и хвърлено в кофата за боклук.

Мотоциклетистът я изгледа със съчувствен поглед.

— Джъстин ми каза за гаджето ти. Искаш ли с момчетата да му смачкаме набързо фасона?

Луси успя да се усмихне.

— Не искам да ви окуражавам да извършвате смъртен грях.

— О, ние грешим непрекъснато — каза той бодро. — Нали затова направихме църква. А ми се струва, че бившето ти гадже се нуждае от едно хубаво сритване на задника. — Усмивката му се разтегна от единия бакенбард до другия, докато цитира: „Врагът ти е гладен, дай му хляб да яде; и ако е жаден, дай му вода да пие. Защото ще натрупаш жар на главата му и Господ ще ти въздаде“.

— Аз ще уредя да поправят колата — каза Луси. Но след като Дуейн продължи да настоява, тя му каза къде я е оставила и му даде ключовете.

— Ще я върнем в „При художниците“ след ден-два — каза Дуейн — ремонтирана и готова за шофиране.

— Благодаря, Дуейн. Не мога да ти опиша колко съм ти признателна.

— Сигурна ли си, че няма да пийнеш едно питие с нас?

— Благодаря, но да, сигурна съм.

— Окей. Но с момчетата ще те държим под око. — Той направи знак към края на бара, където се оформяше малка, шумна банда. — Тук скоро ще се задръсти от народ.

— Какво става? — попита Луси.

— Днес честваме Войната на прасетата^[1]

Очите й се разшириха.

— Днес ли е?

Традицията беше възникнала като резултат от едно събитие през 1859 г., когато едно прасе, собственост на притежавания от британците търговски пункт „Хъдсън бей“, влязло в картофената нива на американския фермер Лиман Кътлър. Заварвайки голямото прасе да рови из нивата му и да яде реколтата, фермерът го застрелял. Този инцидент сложил началото на тригодишна война между Великобритания и САЩ с разполагането на военни лагери на острова от двете държави. Войната накрая завършила чрез арбитраж, като собствеността на острова била присъдена на Америка. По време на дългия конфликт единственият пострадал се оказало прасето. Приблизително век и половина по-късно началото на войната се честваше със свинско на барбекю, музика и достатъчно бира.

Докато Луси допи питието си, бандата свиреше, сервираха се подноси с безплатни свински ребърца на бара и не остана и сантиметър, незает от весели, шумни хора. Тя посочи към сметката и барманката кимна.

— Да те почерпя ли едно? — попита някакъв мъж на съседния стол.

— Благодаря, приключих — отвърна Луси.

— А какво ще кажеш за нещо такова? — Той се опита да побутне към нея голяма чиния с ребърца.

— Не съм гладна.

— Безплатни са — поясни мъжът.

Когато Луси направи физиономия, си даде сметка, че това е един от служителите на Кевин в озеленителната му фирма — не можеше да си спомни името му. Пол Някой си. С този блеснал поглед и с дъх на кисело, явно бе започнал празнуването много по-рано.

— О — произнесе той, когато най-накрая осъзна коя е. — Ти си гаджето на Кевин Пиърсън.

— Вече не — каза Луси.

— Точно тъй, ти си старата.

— Старата? — повтори Луси обидена.

— Имам предвид… старата приятелка… ъ-ъ-ъ… пий една бира. От мен. — Мъжът взе една голяма пластмасова чаша от подноса на бара.

— Благодаря, но не. — Тя се отдръпна назад, когато той бутна разплисканата чаша към нея.

— Безплатна е. Вземи я.

— Не искам бира. — Тя избута чашата, когато той се опита да й я даде. Някой го от тълпата отзад го блъсна. Като в забавен кадър, цялата чаша бира се удари в гърдите на Луси и я обля. Тя ахна, когато студената течност се просмука през ризата и сутиена й.

В един кратък миг на смайване хората наоколо регистрираха какво се е случило. Погледите се обърнаха по посока на Луси, някои съчувствени, други пълни с отвращение. Несъмнено не бяха малцина тези, които си бяха помислили, че Луси се е заляла сама.

Унижена и гневна, тя дръпна прогизналата риза, залепнала за нея.

Барманката й подаде ролка хартия и Луси започна да се попива.

Междувременно Дуейн и другите мотоциклетисти се бяха приближили до тях. Едрата ръка на Дуей хвана за яката Пол и едва не го вдигна.

— Ти ли изля бирата върху нашата Луси? — поиска да знае Дуейн. — Ще си платиш, глупак такъв.

Барманката се намеси:

— Не започвайте кавга тук!

— Не съм направил нищо — заекна Пол. — Тя се пресегна за бирата, а бирата се изплъзна от ръката ми.

— Не съм се пресягала за нищо — възмути се Луси.

Някой разблъска тълпата и една спокойна ръка се допря до гърба й.

Настръхнала, Луси понечи да се сопне, но думите замряха на устните й, когато погледна нагоре към синьо-зелените очи.

Сам Нолан.

От всички възможни хора точно той ли трябваше да я види в такава ситуация?

— Луси — каза той тихо, докато погледът му мина по инвентара. — Нарани ли те някой? — Той погледна с остър поглед към Пол, който се сви.

— Не — промърмори Луси, като скръсти ръце пред гърдите си. Платът на ризата й беше станал почти прозрачен. — Само… се намокрих.

— Да излезем оттук. — Сам се пресегна да вземе чантата й от бара, подаде й я и попита над главата й: — Колко е сметката й, Марти?

— Питиетата са за сметка на заведението — отвърна барманката.

— Благодаря. — Сам погледна към мотоциклетистите. — Не осакатявай момчето, Дуейн. — Прекалено е уплашен, за да разбира какво става.

— Няма да го осакатя — промърмори Дуейн. — Само ще го пусна в пристанището. Може би ще го натисна няколко пъти под водата. Лек случай на хипотермия. Това е всичко.

— Не ми е добре — изхленчи Пол.

Луси почти го съжали.

— Просто го пусни, Дуейн.

— Ще помисля по въпроса. — Очите на Дуейн се присвиха, когато Сам тръгна да превежда Луси през тълпата. — Нолан. Внимавай с нея, иначе си следващият.

Сам му хвърли сардонична усмивка.

— Откога стана придружителка на дама, Дуейн?

— Тя е приятелка на Джъсти, което означава, че ще ти сритам задника, ако опиташ нещо с нея.

— Не можеш да ми сриташ задника — каза Сам и като се усмихна, добави: — Джъстин, от друга страна… — Той придружи Луси, докато тя си пробиваше с мъка път през тълпата.

Най-после излязоха от бара. Луси спря на тротоара и се обърна да погледне Сам. Той беше пълен с живот и изглеждаше прекрасно, точно както си го спомняше.

— Можеш да се върнеш вътре — каза рязко тя. — Не се нуждая от помощ.

Сам поклати глава.

— И без това си тръгвах. Прекалено е оживено.

— На първо място: защо си тук?

— Отидох да изпия едно питие с брат ми Алекс. Днес разводът му приключи. Но той си тръгна веднага, след като осъзна, че ще има парти по случай Деня на Войната на прасетата.

— Аз трябваше да направя същото. — Мек бриз прониза мократа предница на блузата й и я накара да потрепери. — Ох. Трябва да се прибера вкъщи и да се преоблека.

— Къде е това „вкъщи“?

— „При художниците“.

— Къщата на Джъстин Хофман. Ще те изпратя дотам.

— Благодаря, но предпочитам да вървя сама. Не е далеч.

— Не можеш да вървиш през Фрайдей Харбър така. Съседният магазин за сувенири още е отворен. Позволи ми да ти купя една тениска.

— Аз сама ще си купя. — Луси знаеше, че е прозвучала неблагодарно и грубо, но й беше прекалено гадно, за да се интересува. Тя влезе в магазина, а Сам Нолан я последва.

— Боже мили — възкликна възрастната дама със синя коса зад тезгяха, когато видя Луси. — Да нямаме инцидент?

— Някакъв пияница ме заля с бира — оплака се Луси.

— О, скъпа. — Лицето на жената просия, когато забеляза мъжа зад нея. — Сам Нолан. Не си бил ти, нали?

— Познавате ме добре, госпожо О’Хеър — пропя той с усмивка. — Винаги сдържам темперамента си. Има ли място тук, където приятелката ми да се преоблече в чиста блуза?

— Ей тук, отзад — каза тя, показвайки вратата зад гърба си. Тя погледна Луси съчувствено. — Каква точно блуза търсиш, скъпа?

— Най-обикновена тениска.

— Аз ще намеря нещо — каза Сам на Луси. — Защо не отидеш отзад да се измиеш, докато поогледам.

Луси се поколеба, преди да кимне.

— Не вземай нищо ексцентрично — каза тя. — Нищо с черепи, глупави надписи или цинизми.

— Липсата ти на доверие ме обижда — каза Сам.

— Не те познавам достатъчно добре, за да ти вярвам.

— Госпожа О’Хеър ще гарантира за мен. — Сам отиде до възрастната жена, подпря ръце на тезгяха и се наведе към нея затворнически: — Хайде, кажи й, че съм добро момче. Херувим. Слънчев характер.

Жената каза:

— Той е вълк в овча кожа.

— Това, което госпожа О’Хеър се опитва да каже — информира я Сам, — е, че съм овца във вълча кожа.

Луси потисна една усмивка, настроението й се разведри, когато дребничката жена я погледна многозначително и поклати бавно глава.

— Сигурна съм, че тя знае точно какво казва.

Луси влезе в банята с размери на гардероб, съблече мократа блуза и я хвърли в кошчето за боклук. Тъй като и сутиенът й беше прогизнал, хвърли и него. Беше стар, с разръфани презрамки. Като използваше топла вода и книжни кърпички, тя започна да мие ръцете и гърдите си.

— Как се озова сред тази свита мотоциклетисти? — чу тя Сам да пита от другата страна на вратата.

— Познавам ги, откакто ми поръчаха да им изработя витражите за църквата. И сега… се опитват да ме държат под крилото си, предполагам.

— Това ли работиш? Художничка — стъклодувка?

— Да.

— Звучи интересно.

— Може да бъде, в повечето случаи. — Луси хвърли една мокра топка в кошчето.

— Намерих една блуза. Готова ли си да ти я подам?

Луси отиде до вратата и я отвори няколко сантиметра, като се стараеше да остава скрита. Сам протегна ръка и й подаде тъмнокафява тениска. След като вратата се затвори, Луси я вдигна и я огледа критично. Предницата беше украсена с розови химически формули.

— Какво е това?

Гласът му се процеди през затворената врата:

— Формула на теоброминовата молекула.

— Какво е теобромин? — попита тя равнодушно.

— Веществото в шоколада, което те прави щастлив. Искаш ли да намеря нещо друго?

Въпреки скапания ден, който бе преживяла, на Луси й стана интересно.

— Не, не, ще взема тази. Обичам шоколад. — Еластичната материя беше мека и удобна, когато прилепна към влажното й тяло. Луси отвори вратата и излезе.

Сам я чакаше, погледът му мина по нея.

— Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам като задръстенячка. Мириша на пивоварна. И се нуждая от сутиен.

— Идеалът ми за жена.

Потискайки с усилие усмивката си, Луси отиде до щанда.

— Колко струва? — попита тя.

Госпожа О’Хеър посочи към Сам:

— Той вече я плати.

— Приеми я като подарък за рожден ден — каза Сам, когато видя изражението на Луси. — Кога е рожденият ти ден?

— През ноември.

— Един наистина доста подранил подарък.

— Благодаря ти, но не мога…

— Това с нищо не те задължава — добави Сам. — Добре де, може би само с едно нещо.

— И то е?

— Можеш да ми кажеш пълното си име.

— Луси Марин.

Той й подаде ръка, и тя се поколеба, преди да подаде своята. Ръкостискането му беше топло, пръстите малко огрубели от мазоли. Ръце на мъж, който работи. По ръката й нагоре плъзна топлина, сякаш кожата й оживя, и тя я издърпа.

— Нека повървя с теб до вкъщи — каза Сам.

Луси поклати глава.

— Трябва да намериш брат си и да си с него. Щом разводът му е приключил днес, сигурно е депресиран.

— Утре все още ще е депресиран. Тогава ще го видя. Госпожа О’Хеър, която слушаше зад щанда, се обади:

— Кажи на Алекс, че ще е по-добре без нея. Кажи му също следващият път да се ожени за някое добро момиче от острова.

— Мисля, че вече всички добри момичета знаят — каза Сам и последва Луси към вратата. — Виж, каза той, когато бяха навън, — не искам да съм нахален, но трябва да съм сигурен, че си се прибрала благополучно. Ще те следвам от разстояние.

— От какво разстояние?

— Сто-двеста метра.

От устните й се откъсна неохотен смях.

— Не е необходимо. Можеш да вървиш с мен.

Той покорно се изравни с нея.

Докато се движеха към „При художниците“, Луси забеляза величествения залез, небето беше озарено в оранжево и розово, позлатените ръбове на облаците проблясваха. Беше гледка, която при други обстоятелства би я накарала да се наслаждава.

— Е, на кой стадий си сега? — попита Сам.

— Стадий?… О, имаш предвид след скъсването. Предполагам, че съм в края на първи стадий.

— Сара Маклаклан^[2] и гневни есемеси.

— Да.

— Не си подстригвай косата — каза той.

— Какво?

— Следващият стадий. Подстрижка. И нови обувки. Не си променяй косата, красива е.

— Благодаря. — Луси смутено прибра една дълга, тъмна къдрица зад ухото си. — Всъщност, подстригването е трети стадий.

Те спряха на ъгъла на една улица, изчаквайки светофара да светне зелено.

— В момента — отбеляза Сам, — стоим пред винен бар, в който сервират най-доброто махи^[3] в Тихоокеанския Северозапад. Какво ще кажеш да се отбием да хапнем?

Луси погледна през прозореца на винения бар, където хората седяха в светлината на свещите и изглежда си прекарваха добре. Тя върна вниманието си към Сам Нолан, който я гледаше съсредоточено. Нещо се криеше под равнодушието му, подобно на ефекта в картина със светлосенки. Clair-obscure, както наричаха това французите. Тя имаше чувството, че Сам Нолан в никакъв случай не беше този семпъл характер, какъвто го беше изкарала Джъстин.

— Благодаря, но това не би довело, до никое място, на което искам да отида.

— Не е нужно да води никъде. Може да бъде просто вечеря. — При колебанието й Сам добави: — Ако кажеш „не“, ще си стопля в микровълновата нещо вкъщи. Наистина ли няма да ти бъде съвестно, знаейки какво си ми причинила?

— Да.

— Да, ще вечеряш с мен?

— Да, няма да ми бъде съвестно, че ще ядеш нещо стоплено в кутия.

— Безсърдечие — обвини я той, но в дълбините на очите му проблясваха весели искрици.

Те продължиха към хотела.

— Колко време ще останеш в „При художниците“?

— Не много дълго, надявам се. Търсих си апартамент.

— Луси се засмя самосъжалително. — За съжаление, апартаментите, които мога да си позволя, не са така привлекателни като онези, които не мога да си позволя.

— Какво търсиш точно?

— Една спалня е всичко, което ми трябва. Нещо тихо, но не прекалено изолирано. И ако е възможно, изглед към водата. Междувременно ще живея при Джъстин. — Тя направи пауза. — Предполагам, че двамата с теб имаме обща приятелка.

— Джъстин е казала, че сме приятели?

— А не сте ли?

— Зависи от това какво е казала за мен.

— Каза, че си страхотен човек и трябвало да излизам с теб.

— В такъв случай сме приятели.

— Тя продължи, като каза, че си идеалният преходен мъж, защото си забавен и обичаш да избягваш обвързване.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че не се интересувам. Уморих се да правя тъпи грешки.

— Да излизаш с мен би било една много умна грешка — увери я Сам и тя се засмя.

— И защо?

— Никога не ревнувам и никога не давам обещания, които ще наруша. При мен получаваш, каквото виждаш.

— Не е лоша търговска реклама — каза Луси. — Но все пак не се интересувам.

— Търговската реклама идва с безплатен тест драйв — каза той.

Луси се засмя и поклати глава.

Те стигнаха до „При художниците“ и спряха пред входните стъпала.

Луси се обърна към него.

— Благодаря за новата блуза. И за това, че ме изведе от бара. Ти беше… приятен завършек на един лош ден.

— Няма проблем — каза Сам. — Колкото до апартамента, който търсиш… може би имам идея. Брат ми Марк отдава къщата си — всъщност апартамент, с изглед към морето… откакто двамата с Холи се преместиха да живеят при мен.

— Коя е Холи?

— Племенницата ми. Тя е шестгодишна. Сестра ми Виктория почина миналата година и Марк й стана настойник. Помагам му.

Луси го погледна внимателно, заинтригувана от разкритието.

— Помагаш му в отглеждането й — поясни тя.

Сам отговори с кратко кимване.

— И си ги пуснал да се нанесат в къщата ти — по-скоро отбеляза, отколкото попита Луси.

Сам сви рамене неловко.

— Къщата е голяма. — Лицето му придоби неразгадаемо изражение, гласът му — умишлено безразличен. — Колкото до апартамента… досегашният наемател напусна, а доколкото знам, Марк още се опитва да го преотдаде на друг. Ако искаш, мога да попитам за теб. Може би да те заведа да погледнеш?

— Аз… може би… — Луси осъзна, че започва да става свръхпредпазлива. Мезонет с изглед към водата не се намираше лесно и си струваше да го види. — Но съм сигурна, че е над финансовите ми възможности. Колко иска брат ти на месец?

— Ще разбера и ще ти кажа. — Сам извади клетъчния си телефон и я погледна очаквателно. — Какъв е номерът ти? — Той се усмихна, когато я видя, че се колебае. — Кълна се, че не съм преследвач на жени. Приемам нормално отказите.

Той имаше някакъв чар да общува, на който тя изглежда не можеше да устои. Луси му даде номера си, вдигна поглед към синьо-зелените му очи и усети неочаквана усмивка да разтегля устните й. Жалко наистина, че не можеше да се отпусне достатъчно, за да си прекара забавно с него.

Обаче Луси беше жена, която знаеше как стоят нещата. Тя се беше уморила да иска, да се надява и да губи. По-късно, след месеци, а по-вероятно след години, нуждата от връзка щеше отново да се събуди и тогава щеше да рискува да създаде някаква връзка. Но не сега. И никога с този мъж, който щеше да поддържа абсолютно несериозни отношения.

— Благодаря — каза Луси, докато го гледаше как прибира телефона в задния си джоб. Тя протегна ръка, опитвайки се да бъде делова. — Ще очаквам да се обадиш, ако апартаментът е свободен.

Топлината на ръката му и сигурният начин, по който пръстите му обхващаха нейните, я накараха да се почувства неизразимо приятно. Толкова време беше минало, откак някой я беше докосвал или държал, по какъвто и да е начин. Луси удължи момента малко повече, отколкото е необходимо, когато приливът на унизителна червенина премина от скалпа до пръстите на главата й.

Сам я изследваше, изражението му стана неразгадаемо. Той използва хватката върху ръката й, за да я придърпа по-близо, главата му се наведе над нейната.

— Относно тест драйва… — промърмори той.

Луси не можеше да събере мислите си. Сърцето й пулсираше оглушително. Тя се взря невиждащо в залеза, който се разтваряше в студената синя тъмнина. Сам я изненада, като я притисна към раменете си и ръката му се плъзна в гладко движение по гърба й. Телата им се докосваха от време на време, натискът му беше топъл, твърд и караше коленете й да омекват.

Дезориентирана, Луси не издаде звук, когато едната му ръка обхвана отстрани лицето й, като го държеше неподвижно, когато устата му се спусна. Беше нежен, успокоявайки я в целувката. Тя се отвори към него инстинктивно, погрешните инстинкти взеха връх над правилните.

Целувката я подлъга само за миг с мисълта, че няма какво повече да губи. Това е лудост, мина през съзнанието й, но езикът му докосна нейния и ръката й се вдигна и пипнешком потърси врата му. Между ударите на сърцето й я заливаха вълни от емоции.

Сам беше този, който прекъсна целувката. Задържа ръцете си около Луси, докато тя се съвземе. Смаяна и обезоръжена, тя най-после успя да се отдръпне от него. Тръгна към входните стъпала.

— Ще ти се обадя утре — чу го да казва.

Тя спря и погледна през рамо.

— Няма да е добра идея — произнесе с тих глас.

И двамата знаеха, че това не се отнася за апартамента.

— Никой не те припира за нищо — каза той. — От теб зависи, Луси.

От устните й се откъсна лек смях.

— Ако кажеш на някого, че от него зависи, това означава в действителност, че изобщо не зависи от него. — И тя продължи нагоре по стъпалата, без да се обръща назад.