Лайза Клейпас
Магия (6)

Шеста глава

След два месеца в „При художниците“ Луси беше свила избора си с потенциални апартаменти, но във всеки от тях имаше по някакъв проблем. Един се намираше в средата на нищото, друг беше прекалено скъп, трети депресиращо мрачен и т.н. Трябваше скоро да вземе решение, но Джъстин и Зоуи я окуражаваха да остане при тях колкото се налага.

— Намерих перфектния мъж за теб — обяви Джъстин един следобед, когато тя, Зоуи и Луси подготвяха кръчмата за месечното събитие на заведението — тихо литературно четене. Първоначалната идея за това беше на Зоуи. Хората можеха да донесат любимите си книги или да изберат нещо от сбирката на хотел-ресторанта. Те се разполагаха в дълбоките дивани или столове в голямата обща стая на долния етаж, похапваха сирене и пийваха вино, докато си четяха един на друг. Джъстин първоначално се беше намръщила на идеята. „Защо хората ще отидат някъде да четат, при положение, че могат да правят това вкъщи“? Но Зоуи беше настоявала. И това бе довело до голям успех, с дълги опашки, виещи се пред главния вход дори в лошо време.

— Бих го предложила за теб, Луси — продължи Джъстин, — но Зоуи кара по-отдавна без мъж. Трябва да направя нещо като сортировка — да дам приоритет на този, който е в най-лошо положение.

Зоуи поклати глава, докато слагаше един поднос със сирене на антикварния бюфет в общата стая.

— Нямам нужда от никаква сортировка. Рано или късно ще срещна някого, когато настъпи точният момент. Защо просто не оставиш нещата да се случват естествено?

— Оставянето на нещата да се случват естествено отнема прекалено дълго време — отвърна Джъстин. — А ти трябва да започнеш да излизаш отново. Забелязвам някои признаци.

— Като например? — вдигна вежди Зоуи.

— Прекарваш прекалено много време с Байрън. Той е толкова разглезен.

По-голямата част от времето си Зоуи прекарваше наистина в занимания с персийския си котарак, който разполагаше с махагонова кутия за естествените си нужди, колекция от нашийници от кристали и котешко легло, застлано с меко синьо кадифе. Байрън беше редовно къпан и разресвай, и ядеше деликатесната си котешка храна от китайски чинийки.

— Тази котка живее по-добре от мен — оплака се Джъстин.

— Той определено има повече бижута от теб — съгласи се Луси.

Зоуи се намръщи.

— Някой ден ще предпочета компанията на котка пред тази на мъж.

Джъстин й хвърли сардоничен поглед.

— Някога излизала ли си на среща с мъж, който дере мебелите с нокти?

— Не. Но за разлика от всеки мъж, Байрън винаги е навреме за вечеря и никога не се оплаква от пазаруването ми.

— Въпреки слабостта ти към безполови мъже — каза Джъстин, — смятам, че ще се разбираш страхотно със Сам. Ти обичаш да готвиш, той прави вино… природно съобразен начин на живот.

Зоуи изглеждаше несигурна.

— Това същият Сам Ноланд ли е, който беше толкова задръстен в началното училище?

Луси едва не изпусна купчината с книги, когато чу името му. С непохватни пръсти тя подреди тежките томове на една масичка за кафе пред тапицирания с дамаска на цветя диван.

— Не е бил толкова зле — възрази Джъстин.

— Моля ти се. Вечно се мотаеше с едно кубче на Рубик, като Ам-гъл^[1], който не може да се нарадва на любимия си пръстен.

Джъстин се разсмя.

— Боже, спомням си го.

— Той беше толкова хърбав, че трябваше да го държим, когато духаше силен вятър. Наистина ли е станал привлекателен?

— Направо е страхотен — беше категорична Джъстин.

— Според теб — изсумтя Зоуи. — Но двете имаме различен вкус за мъже.

Джъстин я погледна озадачено.

— Мислиш, че Дуейн е сладък, нали?

Зоуи повдигна меките си рамене неловко.

— Не мога да кажа. Целият е прикрит.

— Какво имаш предвид?

— Не мога да видя лицето му, защото бакенбардите му са с размерите на дръжките на чугунената ми тенджера. А и всичките тези татуировки.

— Има само три — възрази Джъстин.

— Далеч повече са — каза Зоуи. — Мога да го чета като Киндъл.

— Е, добре, аз харесвам татуировки. Но за да те успокоя, ще ти кажа, че Сам няма никакви. Както и пиърсинги. — Когато Зоуи отвори уста, Джъстин добави: — Нито пък бакенбарди. — Тя издаде раздразнен звук. — Ще го докажа със снимков материал.

— Джъстин е права — намеси се Луси. — Запознах се с него, той е страхотен.

Погледите им се стрелнаха към нея.

— Запознала си се със Сам и не си го споменала? — попита Джъстин.

— Ами, видяхме се само веднъж, и то за съвсем кратко. Нямах представа, че го познавате.

— Със Сам сме приятели от цяла вечност.

— Защо тогава никога не се е отбивал тук? — попита Зоуи.

— Беше много зает през последните няколко години, след като се захвана с лозето. Има добър екип, но много от работата я върши сам. — Вниманието на Джъстин се върна отново към Луси: — Кажи ми как се запозна с него.

Луси сложи чашите за вино на бюфета и отвърна:

— Бях навън, карах колелото си и… спрях за минутка. Поговорихме малко. Не беше кой знае какво.

— Джъстин, защо не излизаш с него? — попита Зоуи.

— Излизах в гимназията, след като семейството ти се премести в Евърет. Беше едно от онези летни избухвания. След започване на училище някак си се изпари. Оттагава със Сам останахме приятели. — Джъстин направи пауза. — Проблемът със Сам е, че не е мъж за дълга връзка. Не търси да стане сериозен с никого. Свободен дух. И честно си казва, че не иска да се жени. — Стратегическа пауза. — Просто попитай Денис Росман.

Луси разпозна името на смайваща русокоса репортерка от телевизията, наскоро избрана за „Най-горещото момиче на сиатълските новини“.

— Излизал е с нея?

— Да, тя има ваканционна къща в Рош Харбър и двамата със Сам ходиха почти година. Беше луда по него. Но не можа да го накара да се обвърже и накрая се отказа. После се появи Лора Делфранка.

— Тя пък коя е? — попита Зоуи.

— Шефката на „Пасифик Маунтин Кепитъл“… инвестира във всички тези хай-тек компании още на ранния им етап и в чисти енергийни полета. От висшето общество, богаташка, и въпреки това не можа да убеди Сам да направи сериозната крачка с нея.

— Трудно ми е да си представя що за жени търчат след Сам Ноъл — каза Зоуи. — Имаше прекалено много чудачества за превъзмогване.

— В защита на чудаците — каза Джъстин — те са страхотни в леглото. Фантазират много, така че наистина са креативни. Освен това обичат да си играят с разни заврънкулки. — Когато другите две започнаха да се смеят, Джъстин им подаде по една чаша вино. — Каквото и да кажете за Сам, той прави чудесно вино.

— Това от неговото ли е? — попита Луси и разклати червената течност на дъното на чашата.

— Нарича се „Кийлхол“ — поясни Джъстин. — Шираз и каберне.

Луси отпи една глътка. Виното бе изумително меко, със силна, но копринена плодова нотка и финал на модифицирана мока.

— Хубаво е — каза тя. — Струва си човек да излезе с него, за да получи някоя бутилка от това безплатно.

— Сам даде ли ти номера си? — поинтересува се Джъстин.

Луси поклати глава:

— Кевин тъкмо ме беше зарязал.

— Няма проблем, мога да те уредя със Сам. Стига Зоуи да не възразява.

— Не възразявам — обади се Зоуи. — Не се интересувам. Джъстин се засмя:

— Ти губиш, Луси печели.

— Аз също не се интересувам — каза Луси. — Минаха само два месеца от раздялата ми с Кевин. А правилото е да изчакаш да мине половината от времето на връзката ти… което за мен трябва да е… около година и половина.

— Правилото не е такова — възрази Джъстин. — Правилото е да изчакаш да минат толкова месеца, колкото години си била обвързана.

— Мисля, че всички тези правила са абсурдни — намеси се Зоуи. — Луси, остави инстинктите ти да те водят. Сама ще разбереш кога си готова.

— Не вярвам на инстинктите си що се отнася до мъже — каза Луси. — То е като онази статия, която четох онзи ден, за намаляването на популацията на светулките. Една от причините за изчезването им се дължала на модерното изкуствено осветление. Светулките не можели да намерят сигналите на партньорите си, защото се обърквали от светлините на верандите, уличните лампи, неоновите надписи…

— Горкичките — въздъхна Зоуи.

— Именно — каза Луси. — Мислиш си, че си намерил перфектния партньор и тръгваш към него, мигайки с все сила, а след това се оказва, че това е било обикновена запалка.

Джъстин бавно поклати глава, като ги гледаше.

— Животът е пир, а вие двете се мотаете наоколо с хронично стомашно разстройство.

След като помогна на братовчедките с подреждането на партито за четене, Луси се качи горе в стаята си. Седна по турски на леглото с лаптопа, провери електронната си поща и откри съобщение от бившия си професор и ментор д-р Алън Спелман. Той наскоро беше назначен като художествен и индустриален координатор в световноизвестния „Мичъл Арт център“ в Ню Йорк.

„Скъпа Луси,

Спомняш ли си Програмата за специализация на художници, за която ти бях споменал последния път като говорихме? Пълна година, покриване на всички разходи, работа с художници от цял свят. Би била идеална за това. Вярвам, че имаш уникален усет за стъклото като материал, докато мнозина други модерни творци пренебрегват неговите възможности. Този грант ще ти даде свободата да експериментираш по начин, който би бил труден — ако не и невъзможен — за теб при сегашните ти условия.

Уведоми ме, ако решиш да опиташ. Прилагам формуляра за кандидатстване. Споменах вече за теб и тук са въодушевени от шанса да направим нещо интересно.

С най-добри чувства,

Алън Спелман“

Шансът на живота — една година в Ню Йорк да учи и да експериментира със стъкло.

Кликвайки върху един линк в долната част на имейла, Луси разгледа изискванията за кандидатстване. Предложение от една страница, мотивационно писмо и двайсет дигитални изображения на работата й. В продължение на един изкусителен миг тя си позволи да се отдаде на тази мисъл.

Ново място… Ново начало.

Но вероятността да бъде избрана измежду всички други кандидатстващи беше толкова слаба, че се запита защо изобщо да си дава труд.

Коя си ти, че да ти се усмихне късметът, запита се тя.

Но след това й хрумна друго. Коя си ти, че поне да не опиташ?