Лайза Клейпас
Магия (20)

Двадесета глава

— Скоро ще трябва да приключваш — каза Сам като приклекна, гледайки как Алекс работи под малкото стълбище, което водеше от втория етаж към централния купол на къщата. Алекс беше изстъргал и изчистил всяка пукнатина под разнебитените стълби и сега беше по средата на поставянето на уплътненията в края на стъпалата. Когато брат му свършеше с работата, стълбището щеше да е достатъчно солидно, за да издържи и слон.

— Защо? — Алекс спря да чука.

— Луси идва на вечеря.

— Дай ми десет минути, за да свърша.

— Благодаря. — Сам изгледа брат си намръщено, питайки се какво да му каже, как да му помогне.

Алекс се държеше странно напоследък, прокрадвайки се като нервна котка. Сам и Марк се бяха надявали, че разводът ще донесе някакво облекчение на брат им, но вместо това той ставаше все по-зле. Беше отслабнал и изглеждаше измъчен, с тъмни кръгове под очите като погребални гирлянди. Но макар и съсухрен и изтощен, продължаваше да е поразително красив, което си беше доказателство за генетична благословия. На сватбата на Марк беше останал в ъгъла и пиеше, а жените не се отлепяха от него.

— Ал — каза Сам, — нали няма да допуснеш да станеш боклук?

Чукането спря отново.

— Не се дрогирам, ако това имаш предвид.

— Изглеждаш отвратително.

— Добре съм. Никога не съм бил по-добре.

Сам го изгледа със съмнение.

— Радвам се да го чуя.

Той отвори входната врата и установи, че Луси е пристигнала по-рано. Мигновено усети, че нещо не е наред — тя изглеждаше като мъртвец.

— Луси? — Той се пресегна към нея механично и тя се дръпна назад. Отскочи от него.

Сам беше озадачен, гледаше я с тревога.

Устата на Луси изглеждаше суха и разранена, сякаш я беше хапала. Тогава тя се насили да се усмихне.

— Трябва да ти кажа нещо. Моля те, недей да ме прекъсваш, иначе няма да мога да издържа. Всъщност, новината е страхотна.

Сам беше толкова объркан от фалшивата веселост на Луси и очевидната й мъка под нея, че му беше трудно да възприеме какво му казваше. Нещо за някакъв грант или програма… нещо за Център по изкуствата в Ню Йорк. Че щяла да приеме. Било престижна награда — възможност, за която е работила през целия си живот.

Щяло да трае една година. След това сигурно нямало да се върне на острова.

След това тя замлъкна и го погледна, очаквайки отговора му.

Сам търсеше думи.

— Това е страхотна новина — успя да изрече той. — Поздравления.

Луси кимна, изобрази усмивка, която изглеждаше като забодена с топлийки. Той пристъпи напред да я прегърне и тя му позволи за миг, но всичките й мускули бяха на възли и сковани. Беше като да прегърнеш студена мраморна статуя.

— Не мога да се откажа — каза тя. — Такъв шанс…

— Да. — Сам я пусна. — Трябва да отидеш. Определено.

Той продължи да се взира в нея, като се опитваше да застави мозъка си да проумее, че тя го оставя. Луси заминаваше. Фразата го изпълни с вцепенение, с усещане за празнота, което той предположи, че е облекчение.

Да. Време беше. Връзката им беше започнала да става прекалено сложна. Винаги беше по-добре да скъсаш, докато нещата са още добре.

— Ако искаш да ти помогна да оставиш нещата си на склад… — започна той.

— Не, всичко е под контрол. — Очите на Луси овлажняха, въпреки че тя се усмихваше. Тя го смая като каза: — По-лесно ще е, ако не те виждам и не се чуваме отсега нататък. Искам чиста раздяла.

— Сватбата на Алис…

— Не мисля, че ще има сватба. Което е добре, заради Алис. Бракът е достатъчно трудно нещо за хора, които се обичат. Не мисля, че тя и Кевин имат шанс. Не мисля… — Гласът й секна и тя изпусна накъсана въздишка.

Докато Луси стоеше там и сълзите блестяха в очите й, Сам бе обзет от непознато чувство, най-лошото, което бе изпитвал през целия си живот като възрастен. По-остро от страх, по-болезнено от скръб, по-празно от самота. Представяше си, че така би се чувствал човек, ако разкъртват с кирка лед в гърдите му.

— Не те обичам — каза Луси с колеблива усмивка. Когато той не отвърна, тя продължи: — Кажи ми, че се чувстваш по същия начин.

Обичайният им ритуал. Сам трябваше да прочисти гърлото си, преди да се накара да заговори:

— И аз не те обичам.

Луси продължи да се усмихна и кимна удовлетворено.

— Ето. Спазих обещанието си. Никой не беше наранен. Сбогом, Сам. — Тя се обърна и заслиза по стълбите към входа, щадейки десния си крак.

Сам стоеше на предната веранда и я гледаше как се отдалечава. Обзеха го едновременно паника и гневно удивление.

Какво, по дяволите, се беше случило току-що?

Той бавно се прибра в къщата. Алекс стоеше в основата на главното стълбище и потупваше Рейнфийлд, който клечеше до него.

— Какво става? — попита Алекс.

Сам отиде при него и му разказа всичко, слушайки собствения си глас сякаш идваше някъде извън него.

— Сега не знам какво да правя — завърши той мрачно.

— Забрави я и продължи нататък — каза прозаично Алекс. — Нали така правиш винаги?

— Да, но никога не съм се чувствал по такъв начин. — Сам прокара ръка през косата си и тя щръкна. Чувстваше се физически болен, гадеше му се. Като че ли вените му бяха пълни с отрова. Болеше го всеки мускул. — Мисля, че започвам да се разболявам.

— Може би се нуждаеш от едно питие.

— Ако започна сега — каза Сам грубо, — може никога да не спра. Така че ми направи услуга и никога повече не го споменавай.

Настъпи кратко мълчание.

— Тъй като и без това вече си в гадно настроение — обади се Алекс, — имам да ти кажа нещо.

— Какво? — попита раздразнено Сам.

— Искам да се пренеса да живея при теб за известно време.

— Какво? — попита отново вече със съвсем различен тон Сам.

— Само за няколко седмици. Нямам пари, а Дарси взе къщата като част от споразумението. Иска да се изнеса оттам, докато се опитва да я продаде.

— Исусе — прошепна Сам. — Току-що се отървах от Марк.

Алекс му хвърли обезпокоен поглед, очите му бяха тревожни.

— Трябва да остана тук, Сам. Не мисля, че ще е за дълго. Не мога да ти обясня причините в момента. — Той се поколеба и успя да произнесе думата, която бе успял да произнесе само няколко пъти в живота си. — Моля те.

Сам кимна, скован от мисълта, че последния път, когато бе видял същото това изражение, черните като нощ зеници, безкрайния мрак на една изгубена душа, беше лицето на баща му, малко преди той да умре.

* * *

Неспособна да заспи, Луси работи през по-голямата част от нощта, завършвайки стъклописа. Тя не осъзнаваше изминалите часове, забеляза само, че небето разсветлява и че на Фрайдей Харбър започва раздвижване. Стъклописът с дървото блестеше, гладък и неподвижен, но всеки път, когато прокараше пръсти по него, усещаше да се излъчва някаква жизнена енергия.

Изтощена, но решителна, Луси отиде в апартамента и си взе дълъг душ. Беше денят преди сватбата на Алис. Тази вечер щеше да се състои репетицията за вечеря. Тя се запита дали Кевин е говорил с Алис, дали е скъсал с нея, или е премълчал за мислите си напоследък.

Луси се беше изморила да разсъждава. Тя уви мократа си коса в тюрбан, обу износени трикотажни панталони, нахлузи едно тънко горнище и се сви в леглото.

Тъкмо потъваше в дълбок сън, когато телефонът звънна.

Пресегна се за телефона.

— Ало?

Беше готовият да избухне глас на майка й.

— Луси? Още ли спиш? Надявах се, че Алис е с теб.

— Защо да е с мен? — попита Луси с прозявка, като разтърка очите си.

— Никой не знае къде е. Преди малко ми се обади. Кевин е заминал.

— Заминал? — повтори Луси объркано.

— Взел е първия полет тази сутрин. Този задник е сменил билетите за самолета, които им бяхме купили за сватбения месец — и сега отива на Уест Палм самичък. Алис беше в истерия. Тя не е в къщата им и не вдига телефона си. Не знам къде е, нито къде да я търся. Някои от гостите, които не са от града, вече са тук и днес ще пристигнат още. Прекалено късно е да откажем цветята и храната. Този малък негодник… защо трябваше да чака до последната минута, за да направи това? Но важната е Алис. Не искам тя да направи нещо… драматично.

Луси стана от леглото, залитайки.

— Ще я намеря.

— Искаш ли татко ти да дойде с теб? Не може да стои на едно място.

— Не, не… Ще се справя сама. Ще ти звънна, когато открием нещо.

След като затвори, Луси върза косата си на опашка, навлече дънки и тениска и като се влачеше, отиде при кафемашината и си направи кафе. Беше прекалено силно — не беше преценила както трябва. Дори след като го разреди в съотношение едно към едно, цветът му не стана по-светъл. Като се мръщеше, тя го изпи като лекарство.

След това взе телефона си и набра номера на Алис, приготвяйки се да остави гласово съобщение. Едва не подскочи, когато Алис вдигна.

— Здрасти.

Луси отвори и затвори уста, искаше й се да каже десет неща едновременно. Най-после изстреля:

— Къде си?

— Мавзолеят на МакМилин. — Гласът на Алис беше дрезгав.

— Стой там.

— Не води никого.

— Няма. Само стой там.

— Добре.

— Обещай ми.

— Обещавам.

* * *

Мавзолеят, наречен „Панорама вечерно сияние“, беше едно от най-забележителните места на острова. Намираше се в гората на север от Рош Харбър. Основателят на една успешна компания за цимент и вар, Джон МакМилин, сам беше проектирал паметника. Той представляваше масивна структура, масонска по дух и натоварена със символизъм. Извисяващи се колони ограждаха каменна маса и седем каменни стола. Една от колоните умишлено бе оставена недовършена до празното място, където би трябвало да бъде осмият стол. Според местната мълва, духове от близкото гробище навестявали мястото и били виждани да седят на масата след полунощ.

За съжаление на Луси горската пътека, водеща към „Панорама вечерно сияние“, беше седем-осем километра. Тя вървеше предпазливо, надяваше се да не напрегне повреденото си сухожилие. След като мина през малко гробище с много надгробни камъни, заобиколени от малки оградки, тя видя мавзолея.

Алис седеше на витото стълбище, облечена в дънки и тениска. В скута си стискаше някакъв плат, приличащ на бяла пяна — тюл или шифон.

Луси не искаше да изпитва съжаление към сестра си. Но лицето на Алис беше нещастно и тя имаше вид на шестнайсетгодишна.

Като изкуцука до нея — кракът на Луси започваше да я боли, — тя седна до сестра си на студените каменни стълби. Гората беше тиха, но не съвсем — въздухът беше пълен с шумолене на листа, чуруликане на птички, плясък на крила и жужене на насекоми.

— Какво е това? — попита Луси след малко, вдигайки брадичка към белия плат в скута на Алис.

— Воал. — Алис й показа обшитата с перли лента, пришита към воала.

— Красив е.

Алис се обърна към нея, подсмърчайки, и хвана сестра си за ръкава с две ръце като малко дете.

— Кевин не ме обича — прошепна тя.

— Той не обича никого — каза Луси и я прегърна.

— Мислиш, че заслужавам това — прошепна отново Алис.

— Не.

— Мразиш ме.

— Не. — Тя се обърна и опря чело в челото на сестра си.

— Прецакана съм.

— Ще се оправиш.

— Не знам защо направих това. Не трябваше да ти го отнемам.

— Не би могла. Ако той наистина е бил мой, никой не би могъл да ми го вземе.

— Толкова ми е тъжно. С-съжалявам.

— Всичко е наред.

Алис мълча дълго, сълзите й намокриха ръкава на Луси.

— Не мога да направя нищо. Мама и татко… никога няма да ми позволят да опитам нещо. Чувствах се безполезна. Пълен провал.

— Имаш предвид, когато растяхме?

Алис кимна.

— А после свикнах да получавам всичко за себе си. Ако нещо ми беше трудно, отказвах се и някой друг го завършваше вместо мен.

Луси осъзна, че всеки път, когато тя и родителите й са се намесвали, за да помагат на Алис, са й предавали послание, че тя не може да се справи сама.

— Винаги съм ти завиждала — продължи Алис, — защото можеше да правиш всичко, каквото поискаш. Ти не се страхуваш от нищо. Не е нужно някой да се грижи за теб.

— Алис — каза Луси, — не ти е нужно разрешение от мама и татко, за да промениш живота си. Открий нещо, което искаш да правиш и не се отказвай от него. Можеш да започнеш от утре.

— И тогава ще падна по лице — каза Алис мрачно.

— Да. А след като паднеш, ще се вдигнеш от земята, ще стъпиш на двата си крака без някой да ти помага… И тогава ще знаеш, че можеш да се грижиш сама за себе си.

— Я не ме разсмивай — каза Алис, а Луси се усмихна и я прегърна.