Лайза Клейпас
Магия (13)

Тринадесета глава

Беше ранна вечер, когато пикапът на Сам зави по Рейншедоу роуд и продължи по частната алея. Той беше подписал всички формуляри за изписването, събрани в снопче с медицински инструкции и предписания, и беше придружил Луси, когато една медицинска сестра я беше извела навън в количка. Джъстин беше също там, в радостно настроение.

— Добре, деца — бе изчуруликала тя, — всичко ще е наред. Сам, задължена съм ти. Луси, къщата на Сам много ще ти хареса… тя е страхотна… и някой ден, гарантирам ти, всички ще си спомняме за това и… какво каза, Сам?

— Казах ти, Джъстин, избутай количката — промърмори той, когато вдигна Луси от нея.

Джъстин невъзмутимо го последва, когато той понесе Луси към пикала.

— Приготвила съм ти нещата в един сак, Луси. Двете със Зоуи утре ще ти донесем още.

— Благодаря. — Луси обви ръце около шията му, когато той я вдигна с учудваща лекота. Раменете му бяха твърди срещу дланите й. Миризмата на кожата му беше приятна, чиста, с намек за сол като океански въздух, и свежа като градински растения и зелени листа.

Сам внесе Луси в пикала, нагласи я на задната седалка и закопча предпазния колан. Движенията му бяха сръчни и ефикасни, отношението му безлично, и все пак продължи да я гледа изпитателно. Тя се запита безрадостно какво ли му беше казала Джъстин, за да го накара да я вземе. Той не иска да го прави, беше прошепнала тя на Джъстин в болницата, а приятелката й бе отвърнала също шепнешком: иска. Само е малко нервен.

Но Сам изобщо не й се виждаше нервен. Изглеждаше изпълнен с тиха досада. Пътуването до лозето премина в мълчание. Макар камионът на Сам да имаше отлично окачване, от време на време се разтрисаше силно, което караше Луси да примигва. Болеше я и беше изтощена, освен това не й беше приятно да се чувства като бреме за някого.

Най-после завиха по частна алея, която водеше към викторианска къща, украсена с фронтони, балюстради, централен купол и покривна платформа. Ленивият залез придаваше на боядисаната в бяло къща златисто-кремав цвят. Основите бяха заобиколени от пищни розови храсти, прекъсвани тук-там от бели зюмбюли.

Луси загледа сцената смаяно. Ако остров Сан Хуан беше свят, откъснат от континента, то това беше свят вътре в него. Къщата чакаше с отворени прозорци, които да хващат морски бриз, лунна светлина, бродещи духове. Сякаш чакаше нея.

Забелязвайки реакцията й, Сам спря пикапа отстрани на къщата.

— Да — каза той, сякаш тя бе задала въпрос. — Така се почувствах и аз, когато за пръв път я видях. — Той излезе от купето и заобиколи от нейната страна, протягайки се да разкопчее колана. — Дръж се за врата ми.

Луси колебливо се подчини. Той я вдигна, като внимаваше да не удари шинирания й крак. Когато ръцете му я обвиха, тя изпита ново, объркващо чувство, чувство на копнеж, на нещо, което се разтапя вътре в нея. Главата й се отпусна тежко върху рамото му и тя се опита да я повдигне отново. Сам промърмори:

— Така е добре. Всичко е наред — което я накара да осъзнае, че трепереше.

Изкачиха се по предните стъпала към широка покрита веранда със светлосин таван.

— Призрачно синьо — каза Сам, когато забеляза, че Луси гледа нагоре. — Опитахме се да постигнем оригиналния цвят, доколкото е възможно. Много хора тук са боядисвали таваните на верандите си сини. Някои казват, че това е, за да излъже птиците и насекомите, да ги накара да мислят, че е небе. Но други твърдят, че истинската причина е предпазване от призраци.

Бързата реч на Сам я накара да осъзнае, че наистина е малко нервен, точно както беше казала Джъстин. Ситуацията беше необичайна и за двамата.

— Семейството ти знае ли за идването ми? — попита тя.

Той кимна.

— Обадих им се от клиниката.

Входната врата се отвори, пропускайки дълъг правоъгълник от светлина по верандата. От вътрешната страна стоеше тъмнокос мъж, а на прага се появиха русокосо момиченце и булдог. Мъжът беше малко по-възрастен, по-тежка версия на Сам, но със същата груба красота. И имаше същата поразяваща усмивка.

— Добре дошли в Рейншедоу — каза той. — Аз съм Марк.

— Съжалявам, че ви се натрапвам. Аз…

— Няма проблем — каза Марк ведро. Погледът му се отклони към Сам. — Какво мога да направя?

— Чантата й остана в колата.

— Ще я донеса. — Марк се измъкна покрай тях.

— Направете път, хора — каза Сам на момиченцето и на кучето, и те се отдръпнаха встрани. — Ще занеса Луси на втория етаж.

Те влязоха в коридора с тъмни подове и касетъчни тавани, стените бяха боядисани с кремава боя и украсени с плакати с ботаническа тематика.

— Маги прави вечерята — каза Холи, като ги последва. — Пилешка супа и франзели с мая, а също бананов пудинг за десерт. Истински пудинг, не от кутия.

— Знаех си, че мирише прекалено хубаво, за да е готвил Марк — каза Сам.

— Двете с Маги сложихме чисти чаршафи на леглото ти. Тя ме похвали, че много помагам.

— Браво на моето момиче. Иди сега да се измиеш преди вечерята.

— Може ли да поговоря с Луси?

— По-късно, сладкишче. Луси е изтощена.

— Здрасти, Холи — успя да каже Луси през рамото му.

Детето й се усмихна.

— Вуйчо Сам никога не кани никого да преспи тук. Ти си първата!

— Благодаря, Холи — каза Сам задъхан, докато се изкачваше с Луси по махагоновото стълбище.

От гърлото на Луси се откъсна беззвучен смях.

— Съжалявам. Знам, че Джъстин те е накарала да го направиш. Аз…

— Джъстин не би могла да ме накара нещо, което не съм искал да направя.

Луси отпусна глава на рамото му, неспособна да го погледне, и каза:

— Ти не ме искаш тук.

Сам подбра думите си внимателно.

— Не искам усложнения. Също като теб.

Когато стигнаха до горната площадка, вниманието на Луси бе привлечено от огромен прозорец, който разкриваше гледка към предната алея. Беше смайващ стъклопис, голо дърво, което деликатно държеше оранжева зимна луна в клоните си.

Но когато Луси примига, цветовете и картината изчезнаха. Прозорецът беше празен. Нямаше нищо, освен стъкло.

— Почакай. Какво е това?

Сам се обърна да види в какво се взираше тя.

— Прозорецът?

— Било е стъклопис — каза Луси смаяно.

— Възможно е.

— Не, определено е било. С дърво и луна.

— Каквото и да е имало тук, е било махнато много отдавна. В някакъв момент някой се е опитал да превърне къщата в апартаменти. — Сам продължи и те се отдалечиха от прозореца. — Трябваше да я видиш, когато я купих. Рошави килими във всяка стая. Бяха избили носещите стени и на тяхно място имаше сложен талашит. Брат ми Алекс дойде с бригадата си да възстанови носещите стени и сложи поддържащи греди. Сега къщата е здрава като скала.

— Красива е. Като от вълшебна приказка. Имам чувството, че съм била тук преди, или съм я сънувала. — Мозъкът й беше уморен, мислите й — не особено свързани.

Влязоха в дълга, правоъгълна спалня, успоредна на залива, стените бяха с широк панел от дъбово дърво, в ъгъла имаше камина, многобройни прозорци разкриваха блестящата синева на Фолс бей. Крайните два прозореца в редицата бяха с мрежи и отворени, за да влиза чист въздух.

— Пристигнахме. — Сам я остави върху едно широко легло с плетена от морски треви табла и синя кувертюра, която вече бе отметната настрани.

— Това ли е твоята стая? И леглото ти?

— Да.

Луси се опита да се изправи до седнало положение.

— Сам, не…

— Не мърдай — възпря я той. — Наистина, Луси. Ще се нараниш. Ти вземаш спалнята. Аз ще се настаня на сгъваемо легло в друга стая.

— Няма да те изритвам от собствената ти стая. Аз ще спя на сгъваемото легло.

— Ти ще спиш там, където те сложа. — Сам дръпна кувертюрата и я зави. Подпря ръце от двете страни на Луси и я погледна. Може би се дължеше на блясъка на залеза, който нахлуваше през прозорците, но лицето му бе придобило някакво благо изражение. Той се пресегна да пъхне една непослушна къдрица зад ухото й. — Мислиш ли, че ще можеш да останеш достатъчно време будна, за да хапнеш малко супа?

Луси поклати глава.

— Почивай си, тогава. Ще дойда да те проверя след известно време.

Тя остана да лежи неподвижно, след като той излезе. Стаята беше спокойна и прохладна, а в далечината можеше да се чуе ритъмът на разбиващите се вълни. Приятни неразличими звуци проникваха през пода и стените, от време на време гласовете биваха прекъсвани от смях, потракване на тенджери и звън на чинии и прибори. Звуци на семейство и дом, носещи се във въздуха като приспивна песен.

* * *

Сам спря да надникне през прозореца на площадката на втория етаж. Луната се беше появила още преди слънцето напълно да залезе, едър, златно-бял кръг на фона на пурпурно небе. Учените казваха, че размерът на лятната луна е оптическа измама, че човешкото око било неспособно да прецени точно разстояние без помощта на визуални знаци. Но някои илюзии бяха по-реални от реалността.

Веднъж беше прочел история за древен китайски поет, който се удавил, докато се опитвал да прегърне отражението на луната. Преди това пил оризово вино край река Ян-дзъ — явно прекалено много вино, като се има предвид позорната му смърт. Но Господ знае — нямаше смисъл да копнееш за нещо или някого, когото никога няма да имаш. Дори не искаш избор. Това беше фаталната съблазън на лунната светлина.

Луси беше в леглото си, крехка като скършена орхидея. Той се изкушаваше да стои в коридора пред спалнята, да облегне гръб на стената и да чака, ако тя поиска нещо. Но се застави да слезе долу, където Ренфийлд търчеше напред-назад с чорап в устата, Холи седеше на масата, а Марк си уговаряше по телефона час при зъболекаря.

Сам влезе в кухнята и отиде до дървения остров, където Маги разбиваше крем в една купа.

Маги Конрой беше по-скоро симпатична, отколкото красива, с толкова жив характер, че създаваше впечатление, че е по-висока, отколкото беше в действителност. Едва когато човек застанеше до нея, осъзнаваше, че не е повече от метър и шейсет. Метър шейсет и два — настояваше Маги, сякаш тези два сантиметра имаха огромно значение.

В миналото Марк винаги търчеше подир засукани момичета, от онези, които са страхотни да ги гледаш, но рядко можеш да прекараш забавно с тях. Слава богу, че когато най-после Марк тръгна сериозно с някого, това беше Маги; нейният шумен оптимизъм бе точно това, от което се нуждаеше семейството.

Сам безшумно се приближи, взе телта и купата от нея, и продължи да разбива крема.

— Благодаря. — Тя тръсна изтръпналата си ръка.

— Защо не използваш миксера?

— Марк не ти ли каза? — Изражението на Маги стана извинително и тя засрамено поклати глава. — Изгорих го миналата седмица. Обещавам, ще го поправя.

— Не се тревожи. — Сам продължи да разбива. Свикнали сме на кухненски бедствия тук. Освен ако аз и Марк не сме причината. Как го изгори?

— Опитвах се да направя тесто за пица, но то стана прекалено тежко и твърдо, после усетих миризма на изгоряло и миксерът започна да пуши.

Сам се усмихна, използвайки върха на телта, за да опита дали белтъците са разбити на сняг.

— Маги, скъпа моя, пицата не е нещо, което се готви вкъщи.

— Опитах се да направя здравословна версия.

— Пицата не трябва да е здравословна. Тя е пица. — Той й подаде купата и тя я покри с готварско фолио и я сложи в хладилника.

След като затвори хладилника, скрит зад боядисани в кремаво врати като на шкафовете, за да се слива с останалата кухня, Маги отиде до тенджерата на печката и разбърка супата.

— Как е приятелката ти? — попита тя. — Луси се казваше, нали?

— Да. Ще се оправи.

Маги му хвърли кос поглед.

— Ами ти? Как си?

— Страхотно — отговори той малко по-бързо, отколкото бе нормално.

Тя започна да сипва димящата супа в купи.

— Да подготвя ли поднос с храна за нея?

— Не, тя е направо разбита. — Сам отиде до вече отворената бутилка с вино и си наля една чаша.

— Значи си довел Луси тук, за да се възстанови — отбеляза Маги. — И ще се грижиш за нея. Явно е някоя специална.

— Не е голяма работа. — Сам запази тона си нехаен. — Приятели сме.

— Само приятели?

— Да.

— Има ли шанс нещата да прераснат в нещо сериозно?

— Не. — Отговорът му отново дойде прекалено бързо. Той се намръщи, когато видя многозначителната усмивка на Маги. — Тя не желае моя вид връзки.

— И какъв е твоят вид? Секс със случайни красиви жени без шанс за обвързване?

— Точно така.

— Ако намериш правилната, може да поискаш нещо по-дългосрочно.

Сам поклати глава.

— Аз не създавам дългосрочни връзки. — Той подреди масата и отиде да търси Марк и Холи, за да им каже, че вечерята е готова. Намери ги в дневната и спря на широкия праг, където бяха съборили една излишна стена, за да осигурят по-широк план.

Марк и Холи седяха заедно на дивана, наподобяваща лодка антика, която Маги бе намерила и убедила Марк да купи. В първоначалното си състояние диванът беше ужасен, целият издраскан и с изпоядена от молци дамаска. Но след като резбованото палисандрово дърво бе оголено, излъскано и претапицирано с метри тежко зелено кадифе, канапето придоби своеобразна величественост, която подхождаше на къщата.

Краката на Холи висяха от дивана. Тя ги размахваше разсеяно, докато Марк си пишеше нещо в семейния дневник за планиране, разтворен на масичката за кафе.

— … значи, когато отидеш на зъболекар и той те попита колко често си чистиш зъбите с конец — каза Марк, — какво ще му кажеш?

— Ще кажа: за какъв конец става дума? — Холи се изкикоти и Марк я придърпа към себе си и я целуна по главата.

Не за пръв път Сам се изумяваше от бащинското отношение на Марк към нея. В миналото това не бе роля, за която Марк изглеждаше подходящ… но брат му беше пораснал със скоростта на светлината с влизането на Холи в живота им.

Марк се наведе, за да надраска нещо в семейната книга.

— Маги поръча ли вече онези балетни пантофки за курса ти по танци?

— Не знам.

— Добре, ще я попитам.

— Вуйчо Марк?

— М-да?

— Бебето ще ми бъде братовчед, нали?

Химикалката спря да се движи. Марк я остави внимателно и погледна сериозното личице на детето.

— Технически, да. Но аз си мисля… — Той спря, подбирайки думите. — Мисля си, че по-скоро ще ти бъде братче или сестриче. Защото ще растете заедно.

— Някои деца от нашия клас мислят, че си ми татко. Ти наистина приличаш на татко.

Сам, който се канеше да каже нещо от прага, затвори уста. Не посмя да наруши момента като излезе или се намеси. Можеше само да стои там, вкопан на място, осъзнавайки, че се случва нещо много важно.

Лицето на Марк беше умишлено безстрастно.

— Ти какво казваш на приятелите си, когато те питат дали съм ти татко?

— Оставям ги да си мислят така. — Холи млъкна за малко. — Неправилно ли е?

Марк поклати глава.

— Разбира се, че не. — Гласът му беше дрезгав.

— Ще продължа ли да те наричам „вуйчо“, когато бебето се роди?

Марк се пресегна, взе една от ръчичките на Холи, абсурдно малка в сравнение с неговата, и я притисна между дланите си.

— Ще можеш да ме наричаш както искаш, Холи. Детето се облегна на ръката му.

— Искам да те наричам „татко“. Искам ти да си моят татко.

Марк беше загубил дар слово. Това бе нещо, което не бе очаквал, нито дори си бе позволявал да мисли. Той се наведе и притисна лице към светлата й, прилична на лунна светлина косица.

— Това много ще ми хареса. Аз… да. — Той я взе в скута си и я прегърна, като я милваше по косата. Последва неразличимо мърморене, повтаряне на няколко срички отново и отново.

Гърлото на Сам се стегна. Той бе извън този момент, и все пак част от него.

— Ще ме задушиш — чу се след малко заглушеният глас на Холи.

Ръцете на Марк се разхлабиха и тя се изхлузи от скута му.

Ренфийлд бе довтасал в стаята, в устата си носеше снопче книжни салфетки.

— Ренфийлд — сгълча го Холи, — недей да ядеш това.

Доволно, че му е обърнала внимание, кучето изтича от стаята със салфетките.

— Ще му ги взема — каза Холи. — Тя спря да потъркат носовете си с Марк. — Татко — каза тя с дяволита усмивка и хукна след кучето.

Сам никога не беше виждал брат си толкова смирен. Той влезе в стаята, когато Марк изпусна една кратка въздишка и избърса очите си с пръсти.

Когато го видя, Марк започна неловко:

— Сам…

— Чух — прекъсна го Сам тихо и се усмихна. — Това е хубаво, Марк. Холи беше права. Ти наистина изглеждаш като татко.