Лайза Клейпас
Магия (11)

Единадесета глава

Сам отговори без колебание, когато усети малката ръка на Луси отзад на врата си. Беше я искал по време на целия обяд, очарован от уязвимостта й, от начина, по който усмивката никога не достигаше до очите й. Той не преставаше да мисли за грейналото й лице, докато му говореше за работата си и пръстите й несъзнателно галеха стъклото като кожа на любовник.

Искаше му се да я отнесе в леглото и да я държи там, докато цялото й напрежение изчезне и тя се отпусне мека и задоволена в ръцете му. Изпитваше нужда да я вкуси, затова засили натиска на целувката и докосна върха на езика й със своя. Гладката мекота го възбуди мигновено, изпълни го с горещина. Тялото й беше с фина кост, но силно, не напълно податливо на неговото. Този намек за съпротивление го накара да копнее да я стисне, да я придърпа насила до себе си, докато границата между двама им изчезне.

Осъзнавайки, че публичната проява на нежност започва да излиза от контрол… поне що се касае до него — той прекрати целувката и вдигна глава, за да надникне в замаяните й очи. Порцелановата й кожа беше порозовяла. Дъхът й докосваше устните му на горещи изблици, измъчвайки сетивата му.

Погледът на Луси се отмести.

— Видяха ни — прошепна тя.

Все още потънал в мисли за това, което искаше да направи с нея, Сам изпита раздразнение. Не искаше да се занимава с тези идиоти, не искаше да говори, не искаше да прави нищо, освен да отнесе своята жена в леглото.

Прониза го предупредителен хлад. Своята жена…? Никога не беше помислял такова нещо през живота си.

Не беше с особено развито собственическо чувство. Да се нуждае от точно определена жена, да настоява за ексклузивни права над нея не беше в характера му. И никога нямаше да бъде.

Тогава защо, по дяволите, му хрумна такава мисъл?

Той обви ръка около раменете на Луси и се обърна да погледне Кевин и Алис, по чиито лица се бяха изписали изражения на смайване.

— Нолан — каза Кевин, неспособен да погледне Луси.

— Пиърсън.

Кевин смутено направи опит за представяне:

— Сам Нолан, това е моята… приятелка, Алис.

Алис протегна слабата си ръка и Сам я стисна, предизвиквайки шумно издрънчаване на безбройните гривни около китката й. Тя беше със същата фина костна структура като на Луси, със същата тъмна коса. Но беше тънка като клечка и ъгловата, със силно изпъкнали скули. Тя залитна на високите си обувки с коркови платформи. От тежкия грим очите й приличаха на очи на панда и смущаващо блещукаха. Въпреки че бе настроен да не хареса Алис, Сам изпита нотка симпатия. Тя създаваше впечатление за жена, която се старае прекалено усърдно — жена, чиято несигурност се разкриваше от ревностните й опити да я прикрие.

— Аз съм годеницата му — каза Алис с обиден тон.

— Поздравления — кимна Луси. Макар да се опитваше да изглежда непроницаема, по лицето й преминаха в бърза последователност обида, гняв и уязвимост.

Алис я погледна.

— Не знаех как да ти кажа.

— Вече говорих с мама за това — отвърна Луси. — Определихте ли дата?

— Гледахме за средата на август или началото на септември.

Сам реши, че разговорът е предостатъчен. Време беше да го завърши, преди да започнат фойерверките.

— Всичко хубаво — каза той кратко, подтиквайки Луси. — Трябва да вървим.

— Приятен обяд — добави Луси.

Сам беше хванал ръката й, докато излязоха от ресторанта. На лицето й се бе появило странно, празно изражение. Той почувства някак си, че ако останеше на Луси, тя можеше да се отнесе нанякъде в замая, като изоставена количка за пазаруване, която се носи по паркинга на магазин.

Те пресякоха улицата и тръгнаха по посока на „При художниците“.

— Защо казах това? — попита Луси рязко.

— Кое?

— Приятен обяд. Не го мислех изобщо. Надявам се обядът им да е ужасен. Надявам се да им приседне.

— Повярвай ми — каза Сам сухо, — никой не повярва, че наистина го мислиш.

— Алекс изглеждаше много слаба. Нещастна. Какво мислиш за нея?

— Мисля, че ти заслужаваш сто пъти повече от нея. — Сам мина от другата й страна.

— Тогава защо Кевин… — Тя млъкна и нетърпеливо тръсна глава.

Отне му момент, за да отговори. Не защото трябваше да измисли причина — той вече знаеше защо. Но Луси имаше ужасен ефект върху него, провокираше странни изблици на нежност и нещо безименно… той не знаеше какво е, но никак не му хареса.

— Кевин е отишъл при сестра ти, защото чувства превъзходство над нея — каза той.

— Откъде знаеш?

— Защото е от тези мъже, които имат нужда от подчинена жена. Той трябва да е човекът, който контролира. Бил е привлечен от теб по очевидни причини, но това не би проработило в дългосрочен план.

Луси кимна, сякаш това беше потвърдило нещо, за което вече бе мислила.

— Но защо е това бързане да се оженят? Когато говорих с мама, тя каза, че Алис е загубила работата си наскоро. Може би Алис не знае какво друго да прави? Но това не обяснява защо Кевин се съгласява.

— Би ли си го върнала обратно?

— Никога. — В гласа й прозвуча мрачна нотка. — Но си мислех, че е щастлив с мен, а той очевидно не е бил. Което не се отразява добре на самочувствието ми.

Сам спря на ъгъла на улицата и я обърна към себе си. Нищо не би искал повече от това да я заведе обратно в апартамента и да й покаже няколко от своите идеи за това как да възстанови нараненото й его. Когато погледна дребното й обидено лице, му хрумна, че това е нещо ново в практиката му… привличане, което сякаш събираше мощ от тежестта на всяка секунда, прекарана с нея.

Но колко ли щеше да я нарани, когато това отминеше? Самоиронизирайки се, Сам осъзна, че инстинктът му да я съблазни съвпада точно на желанието му да я предпази от себе си.

Той се усмихна леко, вдигна ръка и я прокара по очертанията на челюстта й.

— Приемаш живота сериозно, а?

Между веждите й се вряза бръчка.

— А как се предполага, че трябва да го приемам?

Сам се усмихна. Хвана лицето й с две ръце, повдигна го нагоре и мина с бавна, нежна целувка по устните й. Кожата й беше гореща, пулсът — бързо, силно барабанене срещу пръстите му. Контактът, умишлено ограничен, го възбуди повече, отколкото би трябвало, и по-бързо, отколкото можеше да очаква. Вдигайки глава, той се опита да успокои дишането си, да прогони увеличаващата се болка от желание.

— Ако някога проявиш интерес към безсмислена физическа връзка, която не води абсолютно до никъде — каза й той, — надявам се да ме уведомиш.

Вървяха мълчаливо, докато стигнаха до студиото на Луси.

Тя спря на прага.

— Проявявам интерес към апартамента, Сам — предпазливо произнесе тя. — Но не и ако това ще доведе до усложняване на ситуацията.

— Няма — отвърна Сам. В този момент бе стигнал до извода, че колкото и да искаше да се позабавлява с Луси Марин, нямаше начин това да свърши добре. Затова й предложи приятелска усмивка и я прегърна кратко и платонично. — Ще убедя Марк за един приличен наем и ще ти звънна.

— Хубаво. — Луси се отдръпна и му хвърли колеблива усмивка. — Благодаря за обяда. И още повече, че ми помогна да преживея първия сблъсък с Кевин и Алис.

— Не съм направил нищо — каза той. — Щеше да се справиш чудесно и сама.

— Знам, но беше по-лесно като си до мен.

— Добре — усмихна й се той, преди да си тръгне.

* * *

— Накриво е — обяви Холи сутринта, влизайки в кухнята.

Сам я погледна, докато заливаше с мляко зърнената си закуска.

— Кое е накриво?

Холи се обърна да му покаже главата си отзад. Беше помолила Сам да й върже две опашки, старателен процес, който започваше с избирането на идеален прав път до долу. Опашките не биваше да са нито прекалено ниско, нито прекалено високо, нито прекалено хлабави, нито прекалено стегнати. Обикновено Марк се занимаваше с косата на Холи, тъй като беше свикнал да я прави по начина, по който тя обичаше. Но Марк бе прекарал нощта в къщата на Маги и тази сутрин закъсняваше необичайно.

Сам огледа тила на Холи.

— Прав е като котешка опашка.

Тя го погледна раздразнено.

— Котешките опашки не са прави.

— Прави са, когато ги дръпнеш — каза той и леко подръпна опашките й. След това сложи купата със закуска на масата. — Ще закъснееш за училище, ако трябва да ги връзвам наново.

Холи въздъхна.

— Предполагам, че ще трябва да ходя така цял ден. — Тя наклони глава, за да се изравнят двете опашки.

Сам се разсмя и едва не се задави с кафето.

— Ако си изядеш бързо закуската, може да имаме време да ги оправим.

— Да оправите какво? — прогърмя гласът на Марк, когато той влезе в кухнята. Отиде до Холи и клекна до стола й. — Добро утро, сладурче.

Тя обви ръце около врата му.

— Добро утро, вуйчо Марк. — Целуна го и притисна лице към рамото му. — Ще оправиш ли косата ми?

Марк я погледна съчувствено.

— Сам пак ли ти е изкривил опашките? Ще се погрижа за това. Но първо си изяж закуската, докато е хрупкава.

— Как е? — попита Сам, докато Марк изпразваше каничката за кафе и филтъра. Наред ли е всичко?

Марк кимна, изглеждаше изморен и разтревожен.

— Страхотна вечеря с Маги снощи — всичко е наред, — искаме да измислим някакъв смислен график. — Той спря, тъмните му вежди се свъсиха. — Опитваме се да определим дата за сватбата. Може да я изместим малко по-скоро. Ще ти кажа по-късно.

— Защо е това бързане? — попита Сам. — Годежът няма краен срок.

Марк зареди кафемашината и хвърли на Сам предпазлив поглед.

— Всъщност има.

— Не разбирам. Защо…? — След това го осени. Очите му се разшириха. — Да не би да говорим за деветмесечен срок? — попита той предпазливо.

Леко кимване.

— Маги ще има бебе? — попита Холи с пълна уста.

Марк се обърна и изруга тихо, докато Сам гледаше Холи невярващо.

— Ти откъде знаеш за какво питам?

— Гледам „Дискавъри ченъл“.

— Благодаря, Сам — изръмжа Марк.

Сам се засмя и го прегърна, потупвайки го по гърба.

— Поздравления!

Холи скочи от стола и започна да подскача.

— Може ли да помагам за бебето? Да помагам да му изберете име? Може ли да не ходя на училище в деня, когато се роди? То кога ще се роди?

— Да, да, да, но и ние още не знаем кога точно — отвърна Марк. — Миличка, има ли начин да запазим това нещо известно време в тайна? Да изчакаме, докато Маги поиска да съобщи за това на хората.

— Разбира се — каза весело Холи. — Аз мога да пазя тайна.

Марк и Сам размениха унили погледи с ясното съзнание, че до края на деня всички в началното училище вече ще знаят.

След като Марк остави Холи в училище, завари Сам да боядисва новата ламперия в хола. Всички прозорци бяха отворени, за да се проветрява.

— Не влизай, освен ако не искаш да се пораздвижиш.

— В такъв случай определено искам да ти помагам.

Сам се усмихна подигравателно, когато прекрачи прага.

— Новината е била шок, а? Май не сте го планирали.

— Не. — Въздишайки, Марк седна до него и взе една четка.

— Тази шибана ламперия е ужасна за боядисване — каза Сам. — Трябва да се напаснете взаимно. Е, ти как реагира, когато Маги ти каза?

— Сто и десет процента положително, разбира се. Казах й, че това е най-страхотната новина, че я обичам и че всичко ще е наред.

— Тогава какъв е проблемът?

— Адски ме е страх.

Сам тихо се засмя.

— Предполагам, че е нормално.

— Най-голямото ми притеснение е Холи. Не искам да се чувства изместена. Исках време, за да се фокусираме върху нея, да свикнем да живеем тримата заедно.

— Мисля, че Холи се нуждае точно от обратното — каза Сам. — Имам предвид… по дяволите, Марк, ние и двамата — а понякога и Алекс — сме били почти цяла година фокусирани изцяло върху нея. Горкото дете, може да има нужда от малко почивка. Като дойде и едно бебе, Холи ще има компания. Тя ще го обича.

Несигурен поглед.

— Мислиш ли?

— Как може да е другояче? Мама, татко и бебе — братче или сестриче — идеално семейство.

Марк започна да боядисва. Минаха няколко минути, преди да признае какво в действителност го измъчва.

— Надявам се само да съм достатъчно добър за тях, Сам.

Сам разбираше. Когато произхождаш от дисфункционално семейство като тяхното, нямаш идея как да правиш нещата. Няма матрица, няма спомени, които да ти помогнат, когато ти е трудно. Искаш гаранция, че няма да свършиш като някой от родителите си. Но гаранции нямаше. Имаше само надежда, че ако правиш всичко обратно на начина, по който си израснал, може би ще е наред.

— Вече си достатъчно добър — каза Сам.

— Не съм готов да бъда баща. Адски ме е страх да не изпусна топката.

— Не се страхувай да не изпуснеш топката. Ако изпуснеш бебето, тогава ще има проблеми.

Марк се намръщи.

— Опитвам се да ти кажа, че съм уплашен повече, отколкото изглеждам.

— Никога не съм се съмнявал — каза Сам и се усмихна на изражението му. След това стана сериозен и продължи: — Ти, аз и Алекс, всички сме белязани от това, че сме Нолан. Но при теб вероятността да излезеш свестен, е най-голяма. Мога да си представя, че ще бъдеш страхотен баща. Което е чудо, и в пъти повече, отколкото бих могъл да кажа за Алекс и мен.

— Аз бях по-добре от теб и Алекс — каза Марк след известно време. — Мама и татко не бяха толкова зле в началото на брака им. Чак след раждането на Алекс станаха отявлени алкохолици. Така че аз имах предимството на… ами, то не беше точно семеен живот… но беше най-близко до това, което Нолан са имали някога. Ти нямаше.

— Аз имах Харбисън.

Марк спря да боядисва.

— Бях забравил за тях.

— Щях да съм толкова зле, колкото Алекс — може би дори по-зле, — ако не бяха те. Фред нямаше свои собствени деца, но знаеше много повече какво е да си баща, отколкото нашия, който имаше четири. Което отново ни води до това, което казвах… ти ще се справиш добре.

— Откъде знаеш?

— Спомням си, когато Холи за пръв път дойде у нас и започна да блъска стените в четири следобед, а педиатърът трябваше да ни обясни какво означава „преуморен“.

— Да, и какво общо има с това сега?

— Само това, че ние не знаехме изобщо как се гледат деца, не знаехме дори най-основното. Но въпреки това Холи се справя чудесно. Усетът ти е бил достатъчно добър. Така че просто продължавай по същия начин; мисля, че това правят повечето родители. И ако сбъркаш нещо, ще го сбъркаш от любов. Защото това е смисълът на всичко, нали? Имаш друг човек в живота си, когото да обичаш.

— Боже, ставаш сантиментален, сигурно се дължи на изпаренията от боята. — Но лицето на Марк се отпусна и той се усмихна. — Благодаря.

— Няма нужда.

— Като се имат предвид всичките тези съвети, които ми даваш… да не би да се каниш да промениш мнението си в някакъв момент?

— Имаш предвид по отношение на брака ли? По дяволите, не. Обичам жените прекалено много, за да го причиня на една от тях. Не съм създаден за това повече, отколкото е Алекс.

— Виждал ли си Алекс снощи?

— Само за минутка — отвърна Сам.

— Как е?

— Преуморен.

Мрачна усмивка докосна лицето на Марк.

— Напоследък всеки път, когато видя Алекс, той е пиян.

— Мисля, че това е единственият начин, по който може да понася живота. — Сам направи пауза. — В последно време адски е закъсал за пари. Дарси здравата го изтръска.

— Това заслужава идиотът, като се ожени за нея.

— Така е.

Известно време двамата боядисваха мълчаливо.

— Какво можем да направим? — попита Марк.

— Да почакаме, докато му дойде умът.

— Ами ако не оцелее, докато му дойде умът? Нито един от родителите ни не оцеля.

Неспособен да издържа повече химическите изпарения, Сам затвори кутията с боя и отиде до отворения прозорец. Вдиша дълбоко чистия въздух.

— Предполагам, че можем да опитаме да се намесим по някакъв начин — каза той със съмнение.

— Ако това ни дава шанс да му сритаме задника за няколко минути, да го направим.

Сам хвърли кратка усмивка през рамо и погледна към лозето, зеления балдахин, който се издигаше към небето.

— Това няма да проработи с Ал — чу се той да казва. Въздухът беше пълнен с мириса на зреещо грозде, затоплени от слънцето плочки, тежки къпини и солената, плодоносна миризма на Фолс бей.

Когато нещата се бяха влошили особено много през миналата година, Алекс идваше да работи по къщата, или седеше на верандата. Понякога Сам го убеждаваше да мине с него през лозето или да се спуснат до залива. Но всеки път имаше чувството, че за Алекс пейзажът беше само сенки… той вървеше през живота, без да го преживява.

От всички деца в семейство Нолан Алекс беше имал най-лошото детство. С всяка година небрежността на родителите им се беше увеличавала, докато за най-малкия син не остана нищо. Сега, дълго след като Джесика и Алън си бяха отишли от този свят, Алекс беше като давещ се — човек можеше да го види как потъва. Но дотук не бяха успели в опитите си да му помогнат. Ако се приближиш прекалено до давещ се човек в отчаяната му борба да се спаси, той забива нокти и те повлича със себе си. А и Сам не беше сигурен, че е във форма да спасява, когото и да било — в този момент не беше ясно дали може да спаси дори самия себе си.

* * *

Сутринта Луси се събуди силно объркана. Беше измъчена от сънища, които я бяха оставили с впечатлението за плъзгащи се, извиващи се, възбудени от удоволствие тела… за себе си, закована под желаната тежест на един мъж. Беше сънувала Сам, осъзна тя с раздразнение. Може би това беше добър знак — сигурно сигнализираше, че се откъсва от Кевин. От друга страна, беше идиотско. Сам беше мъж, за когото всяка връзка беше гарантирано улица без изход.

Това, което й трябваше, реши Луси, беше малко раздвижване и чист въздух. Тя напусна хотела, отиде до студиото си и извади велосипеда и каската си. Беше красив ден, слънчев, с бриз, идеален за посещение в местна лавандулова ферма и купуване на сапун и масло за вана.

Тя се понесе бавно по Рош Харбър роуд. Въпреки че това беше най-оживеният трафик през острова, имаше широка алея за велосипедисти и предлагаше очарователен изглед към овощни градини, пасища, езера и гъсти гори. Приятната монотонност на движението й помагаше да избистри мислите си.

Припомни се какво бе почувствала, когато видя Кевин и Алис вчера. Беше приятно откритие да осъзнае, че не изпитва вече нищо към него. Истинският проблем, изворът на продължаваща мъка, бяха отношенията й с Алис. Тя осъзна, че известна форма на прошка е необходима заради нея самата. От друга страна, болката от предателството щеше да следва Луси като обект в огледало за обратно виждане, който изглежда по-близо, отколкото е. Как да простиш на някого, който изобщо не съжалява за това, което е направил?

Чувайки, че я настига кола, Луси се постара да се движи по най-външния край на алеята, за да освободи на шофьора възможно най-широко място. Но в следващите няколко секунди осъзна, че колата се приближава прекалено бързо и е непосредствено зад нея. Тя погледна през рамо. Широкият като лодка седан беше напуснал лентата на трафика и се отклоняваше към нея. Имаше един заслепяващ момент, в който тя усети въздушния напор на колата точно преди удара в задницата на велосипеда й. Гледката се пръсна като прекатурен стелаж с поздравителни картички. Тя беше във въздуха, с главата надолу, между парчета небе, отломки от гори, асфалт и метал, а след това земята, която летеше срещу нея със скоростта на светлината.

Когато отвори очи, първата й мисъл беше, че е сутрин и е време да се събуди. Но тя не беше в леглото. Беше просната върху парче земя с полюляващи се плевели. Над нея се бяха навели двама непознати — мъж и жена.

— Не я мести — предупреди жената, допряла мобилен телефон до ухото си.

— Само ще й сваля каската — отвърна мъжът.

— Не мисля, че трябва. Може да е засегнат гръбначният мозък.

Мъжът погледна Луси загрижено, когато тя направи опит да се размърда.

— Чакайте, не бързайте. Как се казвате?

— Луси — задъхано отговори тя, като се опитваше да разкопчее каишката под брадичката си.

— Ще ви помогна да я махнете.

— Хал, казах ти… — започна жената.

— Мисля, че е наред. Движи ръцете и краката си. — Той разкопча каската и я свали от главата на Луси. — Не, не се опитвайте още да сядате. Настина, здравата се ударихте.

Луси остана неподвижна, опитвайки се да състави каталог на пораженията по тялото си. Дясната страна беше ожулена и пламтеше, в рамото си усещаше тъпа болка и главата я цепеше. Най-зле досега, обаче, беше десният й крак и стъпалото, които сякаш горяха в огън.

Жената се наведе над нея.

— Идва линейка. Имате ли някого, на когото да се обадя?

Зъбите й тракаха. Колкото повече се опитваше да накара тремора да спре, толкова повече той се усилваше. По тялото й започнаха да се стичат студени струйки пот. Солена металическа миризма на прах и кръв я блъсна в ноздрите.

— Спокойно, спокойно — каза мъжът, когато Луси отвори уста да си поеме въздух. — Зениците са разширени.

— Шок. — Гласът на жената сякаш идваше някъде от много далеч, последван от пропукване на статично електричество.

Едно име изплува в съзнанието на Луси. Джъстин. Опитът да слее сричките беше като да събира листа в буря. Тя чу треперещите звуци, които излязоха от устните й. Дали името беше достатъчно ясно?

— Добре — каза мъжът успокоително. — Не се опитвайте да говорите.

Последваха още звуци, отстрани край пътя спираха коли, проблясваха светлини, червеният буркан на екип от спешна помощ. Гласове. Въпроси. Колебливото осъзнаване на непознати ръце върху тялото й, кислородна маска, прикрепена към устата и носа й, бодването на иглата за системата. А после всичко се отдалечи и тя потъна бавно в нищото.