Лайза Клейпас
Магия (1)

Пролог

Когато Луси Марин бе седемгодишна, се случиха три неща: малката й сестричка Алис се разболя, беше й възложен първия й научен проект, и тя разбра, че магия съществува. Нещо повече: разбра, че тя самата има силата да прави магия. И през целия си останал живот Луси щеше да знае, че между нормалното и необичайното има само една крачка, че ги дели само едно поемане на дъх, един удар на сърцето.

Но това не бе знание, което те прави дързък и решителен. Поне не в случая на Луси. То я правеше предпазлива. Потайна. Защото да разкриеш, че притежаваш магическа способност, особено такава, над която нямаш контрол, означаваше, че си различен. А дори дете на седем е наясно, че не иска да се озове от погрешната страна на линията, която разделя различното и нормалното. Човек изпитва нужда от принадлежност.

Проблемът беше, че независимо колко старателно пазиш тайната си, самият факт, че имаш такава, е достатъчен да те отдели от всички други.

Тя никога не бе сигурна защо магията идва, когато дойдеше, каква поредица от събития е предизвикала първата й поява, но според нея всичко бе започнало сутринта, когато Алис се събуди със схванат врат, температура и червен обрив. Веднага щом майка им я видя, изпрати баща им да повика лекаря.

Изплашена от суетнята в къщата, Луси седна на стола в кухнята по нощница с натежало сърце, докато гледаше как баща й тръшна слушалката с такава бързина, че телефонът подскочи.

— Намери си обувките, Луси. Бързо. — Гласът на баща й, винаги толкова спокоен, прозвуча остро на последната дума. Лицето му беше пребледняло като платно.

— Какво става?

— Двамата с майка ти ще заведем Алис в болницата.

— И аз ли ще дойда?

— Ти ще прекараш деня с госпожа Гайслер.

След споменаването на съседката им, която вечно викаше, когато Луси караше колелото си по ливадата й отпред, тя възрази:

— Не искам. Страшна е.

— Не сега, Луси. — Той я погледна така, че думите заседнаха в гърлото й.

Те отидоха до колата и майка й се качи на предната седалка, като държеше Алис, сякаш беше бебе. Звуците, които сестра й издаваше, бяха толкова ужасни, че Луси запуши ушите си с ръце. Тя се сви колкото се може повече на седалката и влажните винилови покривала залепнаха мигновено за краката й. След като родителите й я оставиха в къщата на госпожа Гайслер, те се отдалечиха с такава скорост, че гумите на минивана оставиха черни следи по настилката.

Лицето на госпожа Гайслер беше набръчкано като хармоника, когато каза на Луси да не пипа нищо. Къщата беше пълна с антики. Във въздуха се носеше дъх на мухлясали стари книги и на лимон от политура за мебели. Беше тихо като в църква, не се чуваше никакъв звук от телевизора, никаква музика, никакви гласове или звън на телефон.

Сядайки съвсем тихо на дивана, Луси се загледа в сервиза за чай, подреден грижливо на масичката за кафе. Сервизът беше направен от удивително красиво стъкло, каквото не бе виждала никога преди. Всяка чаша и чинийка блестяха в различни цветове, стъклото беше плътно украсено със златни завъртулки и цветя. Запленена от начина, по който цветовете се променяха, погледнати от различен ъгъл, Луси клекна на пода, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна.

Госпожа Гайслер застана на прага и се засмя кратко. Смехът й прозвуча като пропукването на ледените кубчета, когато ги заля с гореща вода.

— Това е художествена изработка — каза тя. — Сервизът е направен в Чехословакия. Семейството ми го притежава от сто години.

— Как са сложили дъгите в него? — попита Луси шепнешком.

— Разтопяват метала и боята и ги смесват с разтопеното стъкло.

Луси беше удивена от откритието.

— Как стопяват стъклото?

Но госпожа Гайслер се беше уморила да отговаря.

— Децата задават прекалено много въпроси — каза тя и се върна в кухнята.

* * *

Скоро Луси научи думата за това, което не беше наред с петгодишната й сестра. Менингит. Тя означаваше, че Алис щеше да се прибере много слаба и уморена, и Луси трябва да бъде много послушно момиче и да не прави бели. Означаваше също, че не трябва да се кара с Алис или да я разстройва по какъвто и да било начин.

— Не сега — беше фразата, която родителите на Луси й казваха най-често.

Дългото тихо лято беше мрачно сбогуване с обичайната рутина на игри и забавления. Болестта на Алис я беше превърнала в център, около който всички останали от семейството се въртяха в тревожни орбити като нестабилни планети. В седмиците след връщането й от болницата започнаха да се трупат купища играчки и книги в стаята й. На Алис й бе позволено да тича около масата по време на хранене, от нея не се изискваше да казва „моля“ или „благодаря“. Алис не беше никога доволна, че изяжда най-голямото парче от тортата, или че остава по-късно вечер от другите деца. Нямаше такова нещо като „прекалено“ за момиче, което вече има прекалено много.

Семейство Марин живееха в квартал „Балард“ в Сиатъл, първоначално населяван от скандинавци, които се препитавали с лов на сьомга и работа в консервната промишленост. Макар броят им да бе силно намалял с разширяването и развитието на квартала, още имаше премного следи от наследството им. Майката на Луси готвеше по рецепти, които се бяха предавали от поколение на поколение от скандинавските й предци… Гравлакс — студено пушена сьомга, овкусена със сол, захар и копър… свинско печено на руло с джинджифил и сини сливи в средата, или крумкака — кардамонови сладки, навити като идеален конус около дръжката на дървена лъжица. Луси обичаше да помага на майка си в кухнята, най-вече защото Алис не се интересуваше от готвене и никога не се намесваше.

Когато лятото се изтърколи и премина в хладна есен, и училището започна, положението вкъщи не показваше признаци на промяна. Алис отново беше добре, но въпреки това семейството продължаваше да се държи така, както по време на болестта й: не я ядосвай; дай й каквото иска. Когато Луси се оплака, майка й се сопна така, както никога преди.

— Засрами се, как може да си толкова завистлива. Сестра ти едва не умря. Изтърпя такива болки. Ти си голяма късметлийка, че не преживя това, което тя преживя.

Дни наред след това Луси усещаше как отново и отново я пронизва вина. Докато майка й не й заговори така остро, тя не можеше да определи мъчителното чувство, което я разпъваше отвътре. Но беше ревност. Макар да не знаеше как да се отърве от нея, знаеше, че не бива да отваря и дума за това.

А междувременно единственото, което можеше да прави, бе да чака нещата да станат такива, каквито бяха преди. Но това никога не се случи. И макар майка й да казваше, че обича и двете си дъщери еднакво, но по различен начин, Луси мислеше, че тя обича Алис много повече.

Луси обожаваше майка си, която винаги измисляше интересни неща, които да се правят в дъждовните дни и никога не възразяваше, когато Луси искаше да обува обувките й с високи токчета от гардероба.

Но закачливата обич на майка й изглеждаше сякаш обвита около някаква загадъчна тъга. Понякога, когато Луси влизаше в стаята, я заварваше да се взира невиждащо в някоя точка в стената с объркано изражение на лицето.

Рано някоя сутрин Луси отиваше на пръсти в спалнята на родителите си, вмъкваше се до майка си в леглото и двете се сгушваха, докато студените крака на Луси се стоплеха под завивките. Баща й се дразнеше, когато разбереше, че е в леглото с тях и мърмореше, че трябва веднага да се върне в стаята си. „Още малко, прошепваше майка й, и я прегръщаше силно. Обичам да започвам деня по този начин“. И Луси се притискаше още по-силно към гърдите й.

Имаше обаче и случаи, когато Луси не успяваше да й угоди. Когато от училище изпращаха бележка, че е говорила в час, или изкараше ниска оценка на контролното по математика, или пък не се бе упражнявала достатъчно за урока по пиано, майка й ставаше студена и стискаше устни. Луси никога не разбра защо се чувстваше така, сякаш трябваше да заслужи онова, което Алис получава щедро. След почти фаталното боледуване сестра й стана капризна и разглезена. Държеше се ужасно, прекъсваше разговорите, играеше си с храната по време на вечеря, дърпаше неща от ръцете на хората и никой не обръщаше внимание на това.

Една вечер, когато майка им и баща им решиха да излязат и да оставят момичетата на гледачка, Алис плака и вика, докато те не отмениха резервацията си и не останаха вкъщи, за да й угодят. Поръчаха пица и я изядоха на кухненската маса, все още облечени в красивите си дрехи. Бижутата на майка й просветваха и хвърляха отблясъци по тавана.

Алис грабна парче пица и изтича в дневната да гледа анимационен филм по телевизията. Луси си взе чинията и се насочи също натам.

— Луси — възпря я майка й, — не напускай масата, докато не свършиш с яденето.

— Но Алис яде в дневната.

— Тя е прекалено малка, за да знае, че така не се прави.

Изненадващо баща им се включи в разговора:

— Тя е само две години по-малка от Луси. А доколкото си спомням, на Луси никога не й се е позволявало да тича наоколо по време на вечеря.

— Алис още не е възстановила загубеното си тегло от болестта — отвърна остро майка й. — Луси, върни се на масата.

От тази несправедливост гърлото на Луси се стегна. Тя върна чинията обратно на масата, колкото е възможно по-бавно, питайки се дали баща й ще се застъпи за нея. Но той само поклати глава и отново млъкна.

— Вкусно е — каза майка й весело като отхапа от пицата си, сякаш беше някакъв рядък деликатес. — Всъщност, точно това ми се ядеше. Не ми се излизаше навън. Толкова е уютно да сме си вкъщи.

Бащата на Луси не отговори. Методично приключи пицата си, занесе празната си чиния в кухнята и затърси нещо в телефона си.

* * *

— Учителката поръча да ти дам това. — Луси извади от чантата си един лист и го подаде на майка си.

— Не сега, Луси, в момента готвя.

Шърийз Марин режеше целина, ножът оставяше спретнати парченца на дъската. Докато Луси чакаше търпеливо, майка й я погледна и въздъхна:

— Кажи ми, скъпа, за какво става дума.

— Инструкции за втория етап на фестивала на науката. Имаме три седмици, за да направим проектите си.

Стигайки края на стъблото целина, майка й остави ножа и се пресегна за листа. Тънките й вежди се събраха, докато го четеше.

— Струва ми се, че това нещо ще отнеме страшно много време. Всички ученици ли трябва да участват?

Луси кимна.

Майка й поклати глава.

— Иска ми се да знам наясно ли са тези учители колко много време губят на родителите заради техните измислени извънкласни мероприятия.

— От теб не се изисква да правиш нищо, мамо. Очаква се аз да работя.

— Някой трябва да те заведе до магазина, да купи сгъващата се на три дъска и останалите материали. Да не споменаваме, че трябва да следи и ръководи провеждането на експериментите и да ти помага в подготовката на устната презентация.

Бащата на Луси влезе в кухнята, изглеждаше изморен, както винаги след дълъг ден. Филип Марин беше толкова зает да преподава астрономия във Вашингтонския университет и да работи като консултант на НАСА на терен, че понякога изглеждаше сякаш идваше на гости в дома си, а не живееше в него. Вечерите, когато се прибираше навреме за вечеря, говореше с колегите си по телефона, докато съпругата му и двете им дъщери ядяха без него. Имената на приятелките на момичетата му, на учителите, на треньорите им по футбол, графиците им — му бяха напълно непознати. Ето защо Луси беше толкова изненадана от следващите думи на майка си.

— Луси има нужда от помощта ти, за да се подготви за научния си проект. Аз се нагърбих доброволно да поема групата на Алис в детската градина. Имам страшно много работа. — Тя му подаде листа и отиде да изсипе нарязаната целина в тенджерата със супа на печката.

— Добри ми боже. — Той сканира информацията с намръщено, разсеяно изражение. — Нямам време за това нещо.

— Ще трябва да намериш — обади се майка й.

— Какво ще стане, ако помоля някой от моите студенти да й помогне? — предложи той. — Мога да го уредя, ще му призная допълнителни кредити.

— Филип. Идеята да прехвърлиш грижата за дъщеря си на студент…

— Пошегувах се — побърза да каже той, макар че Луси не беше много сигурна.

— Значи си съгласен да се заемеш с Луси и да й помогнеш?

— Не виждам да имам избор.

— Аз ще съм свързващото звено помежду ви с опита си.

Той погледна Луси примирено.

— Имам ли нужда от свързващо звено?

— Да, татко.

— Много добре. Реши ли какъв вид експерименти искаш да правиш?

— Ще бъде доклад — каза Луси. — За стъклото.

— Какво ще кажеш да се заемеш с проект на космическа тематика? Можем да направим модел на Слънчевата система или да опишем как са се зародили звездите…

— Не, татко. Трябва да е за стъклото.

— Защо?

— Просто така трябва. — Луси беше очарована от стъклото. Всяка сутрин по време на закуска се възхищаваше на лекия материал, от който бе направена чашата й за сок. Колко идеално побира прозрачните течности, колко лесно предава топлината, студа, вибрациите.

Баща й я заведе в библиотеката и подбра няколко дебели книги за възрастни за стъклото и за работата със стъкло, защото — каза той — книгите за деца по темата не били достатъчно подробни. Луси научи, че нещата, в това число и стъклото, се състоят от молекули, които се движат бързо. И когато са свързани така, че са струпани една върху друга като тухлички, през тях не може да се вижда. Но когато една субстанция е направена от хаотични, неорганизирани молекули като водата или стъклото, светлината намира път през пространствата между тях.

— Кажи ми, Луси — попита я баща й, докато лепяха една диаграма върху сгъваемата дъска, — стъклото течност ли е, или твърдо тяло?

— Течност, която се държи като твърдо тяло.

— Ти си много умно момиче. Ще се занимаваш ли с наука като мен, когато пораснеш?

Тя поклати глава.

— А каква искаш да станеш?

— Художник, който се занимава със стъкло. — Напоследък Луси бе започнала да мечтае да прави неща от стъкло. Сънуваше, че гледа как светлината блести и се отразява през оцветени като бонбони прозорци… как стъклото се върти и се вие като екзотично подводно създание, после се превръща в птица, в цвете.

Баща й изглеждаше развълнуван.

— Много малко хора, всъщност, могат да си изкарват прехраната като художници. Само най-известните успяват да печелят добре.

— Тогава ще бъда известна — заяви тя весело, докато оцветяваше буквите върху дъската си.

През уикенда баща й я заведе в местна стъклодувска работилница, където един мъж с червеникава брада й показа основните неща в занаята си. Очарована, Луси гледаше с немигащи очи. След като стъклодухачът разтопи при висока температура пясък в една пещ, той пъхна дълъг метален прът в пещта и събра разтопеното стъкло в блестяща червена буца. Въздухът бе пълен с миризма на горещ метал, изгорено мастило и пепел от мокрите вестници, които в ателието използваха за ръчно оформяне на стъклото.

С всяко допълнително събрано стъкло майсторът увеличаваше огненочервената маса, като я въртеше и подгряваше постоянно. Той добавяше пласт „Египетско синьо“ или керамичен прах върху стойката и го разстилаше върху стоманена маса, за да се разпредели цветът равномерно.

Луси гледаше и не мърдаше. Искаше да научи всичко за този мистериозен процес, всеки възможен начин на рязане, топене, оцветяване и оформяне на стъклото. До този момент не й се бе случвало да смята нещо за по-важно или по-необходимо.

Преди да напуснат работилницата, баща й й купи една декорация от духано стъкло, нещо, което приличаше на горещ въздушен балон, оцветен с блещукащи райета в цветовете на дъгата. Фигурката стоеше върху малка поставка, направена от медна тел. Луси винаги щеше да помни този ден като най-хубавия в детството си.

* * *

По-късно през седмицата, когато Луси се прибра вкъщи от тренировка по футбол, ранната вечер бе обагрила небето в тъмно пурпурно с пласт облаци като сребристите восъчни цветове на слива. Облечена в екипа си, Луси влезе в стаята си и видя, че лампата на нощното й шкафче е включена. Алис стоеше там и държеше нещо.

Луси се намръщи. Беше й казвала безброй пъти, че не й е позволено да влиза без разрешението й. Но забраната очевидно бе превърнала тази стая в най-желаното място. Луси предполагаше, че сестра й се е промъквала тук и преди, когато не бе намирала плюшените си играчки на обичайните им места.

При възклицанието на Луси Алис се обърна рязко и нещо от ръката й падна на пода. Звукът на строшено накара и двете да подскочат. По дребното лице на Алис се изписа вина.

Луси гледаше безмълвно блестящите парченца върху дървения под. Беше украшението, което баща й й бе купил.

— Защо си тук? — поиска да знае тя вбесена. — Това е моята стая. Това беше мое! Излез веднага оттук!

Алис избухна в сълзи, изправена сред разтрошените стъкълца наоколо.

Разтревожена от звука, майка им влетя в стаята.

— Алис! — Тя се втурна напред и я дръпна от пода, далеч от стъклата. — Скъпа, поряза ли се? Какво се случи?

— Луси ме изплаши — изхълца Алис.

— Тя ми счупи украшението — ядосано каза Луси. — Влязла е в стаята ми, без да пита и го счупи.

Майка й прегръщаше Алис и я галеше по косата.

— Важното е, че никоя от вас не се е наранила.

— Важното е, че тя счупи нещо, което беше мое!

Майка й изглеждаше раздразнена и измъчена.

— Просто е била любопитна. Станало е случайно, Луси.

Луси погледна към малката си сестра.

— Мразя те. Да не си посмяла вече да дойдеш тук, ще ти откъсна главата!

Заплахата предизвика нова буря от сълзи от страна — на Алис, докато лицето на майка й потъмня.

— Прекаляваш, Луси. Очаквам да си по-мила със сестра си, особено след като тя беше толкова болна.

— Вече не е болна — извика Луси, но думите й се изгубиха сред хлиповете на Алис.

— Ще се погрижа първо за сестра ти — каза майка й, а след това ще се върна да изчистя тези стъкла. Не пипай нищо, много са остри. За бога, Луси, ще ти купя нова украса.

— Няма да бъде същата — начумерено отвърна тя, но майка й вече извеждаше Алис от стаята.

Луси клекна пред разбитите стъкла на пода, които блестяха като нежните цветове на дъгата в сапунени мехурчета. Тя се сви и изсумтя, загледана в счупеното украшение, докато погледът й се замъгли. Емоцията я изпълни, сякаш излезе от кожата й и се изля във въздуха… ярост, тъга, копнеж, досада, отчаяна нужда от обич.

В слабата светлина на лампата малките точици светлина се събудиха. Преглъщайки сълзите, тя обви тялото си с ръце и си пое накъсано дъх. Примига, когато светлините се надигнаха от пода и се завъртяха около нея. Удивена, тя избърса очите си с пръсти и загледа светлите танцуващи кръгове. Накрая разбра какво вижда.

Светулки.

Магия, предназначена специално за нея.

Всяко парченце стъкло се бе превърнало в жива искра. Танцуващият рояк бавно се насочи към отворения прозорец и изчезна в нощта.

Когато майка й се върна няколко минути по-късно, Луси бе седнала в леглото си и гледаше през прозореца.

— Какво стана със стъклото? — попита майка й.

— Няма го — отвърна разсеяно тя.

Това беше нейната тайна, тази магия. Луси нямаше представа откъде се е взела. Знаеше само, че тя ще намери мястото, което й е необходимо и ще го оживи, както цветята поникват в пукнатините на разбит тротоар.

— Казах ти да не го пипаш. Можеше да си порежеш пръстите.

— Съжалявам, мамо. — Луси се пресегна и взе една книга от нощното си шкафче. Отвори я напосоки и се загледа невиждащо в страницата.

Чу въздишката на майка си.

— Луси, трябва да си по-търпелива с малката си сестричка.

— Знам.

— Тя е още крехка след онова, през което премина.

Луси задържа погледа си фиксиран в разтворената на коленете си книга и зачака в напрегнатата тишина, докато майка й не излезе от стаята.

След вечерята, на която бъбреше единствено Алис, Луси помогна на майка си да разчисти масата. Умът й беше пълен с мисли. Имаше чувството, че емоциите й са били толкова силни, че са променили стъклото и са му придали нова форма. Мислеше си, че стъклото може да се е опитвало да й каже нещо.

Тя отиде в кабинета на баща си и го завари да говори по телефона. Знаеше, че той не обича да го безпокоят, когато работи, но трябваше да го пита нещо.

— Татко? — започна тя неуверено.

По начина, по който раменете му се напрегнаха, можеше да каже, че влизането й го е раздразнило. Но гласът му беше мек, когато остави слушалката и произнесе:

— Да, Луси?

— Какво означава, когато видиш светулка?

— Боя се, че няма как да видиш светулка в щата Вашингтон. Те не се появяват толкова на север.

— Но те какво означават?

— Искаш да кажеш: какво символизират? — Той се замисли за миг. — Светулката е скромно насекомо през деня. Ако не знаеш какво е, ще си помислиш, че не е нещо специално. Но нощем тя свети със своя собствена светлина. Тъмнината я кара да покаже най-голямата си красота. — Той се усмихна на прехласнатото изражение на Луси. — Изключителен талант за едно толкова обикновено на вид създание, не мислиш ли?

Оттогава магията идваше при Луси, когато тя най-много се нуждаеше от нея. А понякога, когато най-малко я искаше.