Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (9)

Девета глава

На тавана в къщата на Рейншедоу Роуд имаше кашони, очукан дървен сандък, няколко счупени, мухлясали мебели, и събирани с десетилетия дреболии, изоставени от предишните наематели. Алекс си помисли, че е хубаво, дето не се страхува от насекоми или гризачи, тъй като сигурно щеше да има много такива сред толкова много боклуци и вехтории.

— Мисля, че трябва да започнеш оттук — обади се призракът от другия край на стаята.

— Няма да пълзя по цялата тази планина от боклуци — каза Алекс като изсипа една индустриална торба боклук.

— Но това, моето искам да погледнеш, е най-отзад.

— Ще стигна до там най-накрая.

— Но ако…

— Не ме притискай — каза Алекс. — Не приемам заповеди от духове. — Той включи телефона си към чифт мобилни високоговорители до вратата. Приложението въртеше песни от интернет радиостанция, базирани на селекция от предишни влизания. Заради безкрайните оплаквания на призрака Алекс беше добавил музика от някои големи биг бендове към плей листата. И тайно се бе изненадал, че харесва няколко парчета от Арти Шоу и Глен Милър, въпреки че нищо не бе в състояние да го накара да си признае.

Плавният дрезгав глас на Шерил Кроу изпълни въздуха с бавна интерпретация на „Begin the Beguin“. Призракът отиде до високоговорителите.

— Тази я знам — произнесе той с удоволствие и затананика.

Алекс отвори един оръфан картонен кашон и откри, че е натъпкан с видеокасети. Дръпна го настрана и извади отвътре избеляла статуйка на бухал.

— Откъде вземат хората тази боклуци? — попита той гласно. — А може би по-правилният въпрос е „защо“?

Призракът слушаше съсредоточено песента.

— Някога танцувах на тази мелодия — произнесе той отнесено. — Спомням си, че държах в прегръдките си жена. Имаше руси коси.

— Виждаш ли лицето й? — попита Алекс заинтригуван.

Призракът поклати глава със съжаление.

— Сякаш спомените са скрити зад завеса. Единственото, което виждам, са сенки.

— Някога виждал ли си някой друг… като теб?

— Имаш предвид други духове? Не. — Призракът се усмихна безрадостно, когато видя изражението на Алекс. — Не си давай труд да ме питаш за задгробния живот. Не знам нищо за него.

— Ще ми кажеш ли, ако научиш?

Призракът срещна очите му.

— Да, ще ти кажа.

Алекс се зае с работата си. Той измъкна чанта, пълна с бутилки и счупено стъкло. Внимателно я сложи в кашона с видеокасети. Призракът тихо изпя няколко тона от песента.

— Питам се какво си направил, за да стигнеш дотук — каза Алекс.

Призракът го погледна предпазливо.

— Мислиш, че това е наказание?

— Адски съм сигурен, че не изглежда като награда.

Призракът се усмихна кратко, после изтрезня.

— Може би е нещо, което не съм направил — каза той след известно време. — Може би съм изоставил някого или съм пропуснал шанс, от който е трябвало да се възползвам.

— Тогава защо си се залепил тук за мен? Това какво ще реши?

— Може би трябва да те предпазя от същата грешка, която съм направил аз. — Призракът наклони глава леко, изучавайки го.

— Ако искам да си пропилея живота, това си е моя работа. И ти не можеш да направиш нищо по въпроса, приятел.

— Пак заповядай — дойде киселият отговор.

Алекс извади една кутия, пълна с папки.

— Какво има вътре?

— Нищо. — Алекс прерови прашната кочина хартии. — Прилича на бележки от студентски курсове от седемдесетте. — Той ги хвърли в торбата за боклук.

Призракът се върна при микрофоните, и отново затананика кавър на „Ю Ту“ на „Night and Day“.

Минаха часове, Алекс местеше кашони и пълнеше торби с боклук, без да намери нищо ценно, с изключение на няколко ролки тапет в модния през шейсетте дизайн на кафяви райета и лимонено зелени кръгове, и пишеща машина „Корона“ в поохлузен калъф.

— Това може и да струва нещо — направи коментар призракът, когато дойде и надникна зад рамото на Алекс.

— Може би петдесетачка — отвърна Алекс, раздразнен от близостта на призрака. — Хей… не ми нарушавай личното пространство.

Призракът се отдръпна малко, но продължи да се взира в пишещата машина.

— Погледни в калъфа — предложи той. — Има ли нещо в него?

Алекс вдигна машината и погледна под нея.

— Не-е. — Той размърда схванатите си рамене и се изправи да разтъпче изтръпналите си крака. — Ще го отложа с един ден.

— Сега?

— Да, сега. Трябва да работя по дизайна за Зоуи. Освен това трябва да намеря къде да живея, преди Дарси да ме изхвърли насила от къщата.

Призракът се взря мрачно в кутиите, които още не бяха докосвани.

— Но има още толкова неща, които не си видял.

— Ще продължим утре.

Обидата на призрака беше почти осезаема, изпълни въздуха като облак разгневени стършели.

— Още няколко минути — каза той упорито.

— Не. Прекарах по-голямата част от деня да се ровя в боклуци заради теб. Имам си и друга работа. За която ми плащат. За разлика от теб, аз не мога да живея от въздух.

Призракът отвърна с опасен поглед.

В последвалото мълчание Алекс оправи безпорядъка, откачи телефона си от колонките, взе голямата найлонова торба и я затътри. Сред тракането, дрънченето и шумоленето на боклуците той чу призракът да пее песента, същата, за която знаеше, че Алекс мрази повече от всичко.

„Надолу по хавайската пътека, където случайно кривнах, една вечер чух една девойка да пее…“

— Престани с тези глупости — изсъска Алекс. — Сериозно говоря. — Но когато слезе на втория етаж, противната мелодия продължаваше.

— „О, не ме е грижа дали си обичал жените… Щеше да забравиш за всички тях, ако можеше да чуеш…“