Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (8)

Осма глава

При вика на Зоуи Алекс се озова при нея за няколко секунди. Тя беше побягнала от кухненската ниша, очите й изглеждаха огромни върху пребледнялото лице.

— Какво има?

— П-паяк — заекна тя.

— Тук е — извика призракът откъм кухнята. — Проклетото нещо скача от един плот на друг.

Алекс се втурна в тясното пространство, грабна старата тел за разбиване на яйца и уби паяка с няколко решителни удара.

Спирайки да погледне отблизо, той подсвирна тихо. Беше вълчи паяк, от онези, които се крият през деня и търсят плячка нощем. Този екземпляр специално беше по-голям от всеки друг, който беше виждал извън зоологическата градина. В едното ъгълче на устата му трепна смях, когато си представи как Сам би реагирал на ситуацията. Сам щеше да намери начин да го хване, без да го нарани, и да го пренесе безопасно навън, при това щеше да изнесе цяла лекция за уважението към природата. Виждането на Алекс за природата беше, че всеки път, когато тя се осмелеше да влезе вътре, щеше да се окаже срещу един голям флакон „Райд“.

Погледът му мина по кухнята. От ъгъла на тавана висеше разкъсана паяжина. Паяците си плетяха мрежи близо до източника на храна, което означаваше, че тук трябва да има голямо наличие на насекоми, привлечени към влагата от теча в стената.

— Алекс — дойде настоятелният глас на призрака от другата стая, — нещо лошо става със Зоуи.

Мръщейки се, Алекс излезе от кухнята и намери Зоуи в средата на главната стая, обвила ръце около тялото си. Тя не можеше да си поеме дъх, сякаш дробовете й отказваха да работят. Той се озова до нея с две крачки.

— Какво има?

Тя изглежда не го чу. Очите й бяха широко отворени и разфокусирани. Крайниците й трепереха.

— Ухапа ли те? — попита Алекс, като прегледа лицето, врага, ръцете, всеки сантиметър открита кожа.

Зоуи поклати глава и гласът й прозвуча като хриптене, когато се опита да говори. Алекс се улови, че се пресяга към нея, но бързо се осъзна и дръпна ръцете си.

— Паник атака — каза призракът. — Можеш ли да я успокоиш?

Алекс поклати глава. Него го биваше да ядосва жените, но успокояването не влизаше в репертоара му.

Призракът изглеждаше раздразнен.

— Просто й говори. Потупай я по гърба.

Алекс го изгледа ужасено. Нямаше начин да му обясни нежеланието си да я докосне. Беше напълно убеден, че това ще доведе до катастрофа. Но Зоуи се люлееше на краката си, изглеждаше така, сякаш ще припадне, и той нямаше избор. Посегна към нея, ръцете му се затвориха нежно около раменете й. Това да усеща кожата й до дланите си и текстурата на плътта й изпрати гореща тръпка през него, което предвид обстоятелствата, не беше нищо по-малко от извратеност.

За негово облекчение тя не се отдръпна. Продължи да диша с отворена уста, преглъщайки болезнено, сякаш не можеше да поеме достатъчно количество въздух, докато проблемът всъщност беше, че поемаше прекалено много.

— Искам да си поемеш дълбоко дъх и бавно да го изпуснеш — каза Алекс. — Можеш ли да го направиш?

Зоуи го погледна, без да го вижда, очите й бяха отчаяни и замъглени от сълзи.

— Г-гърдите ми.

Той разбра мигновено.

— Нямаш сърдечен пристъп. Добре си. Само трябва да забавиш дишането. — Тя продължи да се взира в него, от очите й закапаха сълзи, смесвайки се с перлената влага от пот по страните й. Гледката накара нещо в гръдния му кош да се свие болезнено. — В безопасност си — чу се той да казва. — Няма да позволя да ти се случи нещо. Спокойно… — Ръката му се вдигна до лицето й. Бузата й беше хладна и плюшена, като чашелистче на бяла орхидея. Той внимателно я докосна по носа, притисна едната ноздра и задържа пръста си върху нея. — Дръж устата си затворена. Трябва да дишаш само през едната ноздра.

С ограничения достъп на въздух дишането й започна бавно да се регулира. Но не беше лесно. Тя си пое дъх, изхълца и продължи да се мъчи да диша, сякаш се опитваше да поеме царевичен сироп през сламка. Единственото, което Алекс можеше да направи, беше да я държи търпеливо и да остави тялото й да се справи.

— Браво — промърмори той, когато почувства, че тя започва да се отпуска. — Точно така. — Още няколко плитки вдишвания. За негово облекчение, тя спря да се бори. Той обхвана с ръка лицето й и палецът му изтри струйката сълзи по бузата й. — А сега задръж въздуха.

Зоуи изглеждаше изтощена, тя отпусна глава на рамото му, златните й къдрици го погъделичкаха по кожата. Алекс притихна.

— Съжалявам — чу я да прошепва. — Съжалявам.

Но не толкова, колкото той. Защото близостта й бе предизвикала шок на удоволствие, преминал през него толкова чист и изгарящ, че беше почти болка. Той знаеше някак си, че ще бъде така. Осъзна, че я притиска по-плътно, докато тялото й се моделира по неговото, сякаш костите й се бяха втечнили. Няколко остатъчни тръпки преминаха по гърба й и той ги прогони бавно с ръце. Почувства как сетивата му се разтварят, за да я приемат в себе си, нейната невероятна, сочна изтънченост. Тя миришеше на смачкани цветя, сух и невинен мирис, и той искаше да разтвори блузата й и да го вдишва направо от кожата й. Искаше да притисне устни до бързия пулс на шията й и да плъзне език по нея.

Топлината нахлу и се издигна през мълчанието. Поривът да я докосне интимно, да прокара ръце през косата й и под дрехите й почти го побъркваше. Но беше достатъчно да седи тук с нея, дезориентиран от желанието, което протичаше през него.

През спуснатите си клепачи той забеляза някакво движение наблизо. Беше призракът, само на няколко крачки, гледаше го с вдигнати вежди.

Алекс му хвърли изпепеляващ поглед.

— Мисля да проверя другите стаи — съобщи призракът и изчезна.

* * *

Зоуи се притисна до Алекс, който беше единственото солидно нещо в света, неподвижният център на въртележката. Някъде в дъното на съзнанието й танцуваше ужасяващата мисъл, че след това никога вече няма да е в състояние да го погледне в лицето. Беше се държала като глупачка. Той не изпитваше към нея нищо друго, освен презрение. Само че… беше толкова нежен… толкова загрижен. Ръката му се движеше по гърба й в бавни кръгове. Беше минало много време, откакто мъж я бе държал така… беше забравила колко е хубаво. Изненада се, че Алекс Нолан е способен на такава мълчалива, спокойна нежност. Беше очаквала всичко друго от него, но не и това.

— По-добре ли си? — попита той след малко.

Тя кимна срещу рамото му.

— Аз… винаги съм мразила паяци. Те са като… космати топки смърт на осем крака.

— Обикновено хапят хората само за да се защитят.

— Няма значение. Въпреки това се страхувам от тях.

Напуши го смях.

— Повечето хора се страхуват.

Зоуи вдигна глава и го погледна с широко отворени очи.

— И ти ли?

— Не. — Той погали брадичката й с опакото на пръстите си. Лицето му беше строго, но очите — топли. — При работа като моята виждаш толкова много от тях, че накрая свикваш.

— Аз не бих могла — каза Зоуи. Спомняйки си онзи в кухнята, тя усети пулсът й да се ускорява. — Този беше огромен. А начинът, по който падна от шкафа и заподскача към мен…

— Вече е мъртъв — прекъсна я Алекс. Ръката му се върна на гърба й, подновявайки успокояващите милувки. — Успокой се, иначе ще се хипервентилираш отново.

— Това Черна вдовица ли беше?

— Не, просто вълчи паяк.

Тя потрепери.

— Те не са смъртоносни.

— Сигурно има още. Къщата май е пълна с тях.

— Ще се погрижа за това. — Той прозвуча толкова уверено, че тя нямаше как да не му повярва. Лицето му беше съвсем близо и можеше да види сянката от леко наболата брада. — Единственият начин, по който паяците могат да влизат — продължи Алекс, — е през пукнатините и местата, които не са запечатани. Така че ще инсталирам четчици и метални ленти на вратите, ще запълня с насмолена кълчища навсякъде около прозорците и вратите и ще сложа мрежа на всички отвори. Повярвай ми, това ще е най-обезопасената откъм насекоми къща на острова.

— Благодаря.

Миг по-късно тя осъзна, че още е прилепена до Алекс, като малко раче към пристанищен стълб. И сърцето й още препускаше. Изправени така близо един до друг, беше невъзможно да забележи, че той е възбуден, натискът на тялото му беше твърд и приятен. Тя сякаш не можеше да се движи, а само да се отпусне срещу него с пресъхнала уста, парализирана от удоволствие.

Алекс я отмести от себе си и се извърна, простенвайки.

Зоуи още чувстваше виталния отпечатък на неговото тяло навсякъде, където се бяха допирали, пулсиращо усещане, което бе останало точно под повърхността на кожата й.

Отчаяно опитвайки се да измисли начин да прекъсне мълчанието, тя насочи съзнанието си обратно към това, което той бе казал за обезопасяването на къщата. И избъбри:

— Ще трябва ли да се откажем от котешката врата?

От него дойде драскащ звук, сякаш прочистваше гърлото си, и тя осъзна, че се опитваше да потисне смеха си. Погледна я през рамо, в очите му проблясваха весели искрици.

— Да — каза той.

* * *

След като пусна Зоуи от прегръдката си, Алекс стана отново делови. Докато Зоуи предпазливо изследваше останалата част от къщата, той продължи да взема мерки на помещенията. Опитваше се да се фокусира върху всичко друго, само не и върху Зоуи.

Искаше да я заведе някъде, в някоя тъмна и тиха стая, да я съблече и да я чука безкрай. Но тя имаше силно развито чувство за достойнство, което по някаква причина той не искаше да унижава. Харесваше му начинът, по който тя му се противопостави, когато обсъждаха материала за кухненски плот. Харесваха му леките усмивки, които прозираха под срамежливостта й. Харесваха му прекалено много неща в нея, и господ знае, нищо хубаво нямаше да излезе от това. Така че той щеше да направи услуга и на двамата и да стои далече от нея.

Докато Алекс късаше бележки една след друга и ги редеше в една линия по старата хромирана маса, Зоуи отиде до страничната врата, която водеше към навеса за коли.

— Алекс — извика тя, когато погледна през мръсния прозорец, — трудно ли ще е да превърнеш навеса в гараж?

— Не. Той е построен като гараж. Ще трябва само да добавя стени, изолация и врата.

— Тогава ще включиш и това в офертата, нали?

— Разбира се.

Погледите им се срещнаха и те усетиха между тях да пропуква електричество. Алекс с усилие върна вниманието си отново върху бележките.

— Сега, ако искаш, си върви — каза той. — Аз ще се забавя още малко, ще довърша тук и ще направя някои чертежи. Когато си тръгвам ще заключа и ще направя нов ключ за теб.

— Благодаря. — Тя се поколеба. — Имаш ли нужда да остана и да ти помогна?

Алекс поклати глава.

— Само ще ми се пречкаш.

Призракът се приближи до масата.

— Целият този чар — каза той с възхитен тон, — вроден ли ти е, или е трябвало да се потрудиш над него?

Зоуи се приближи до масата и почака, докато Алекс вдигна поглед и срещна нейния.

— Искам да… ами, благодаря ти — каза тя и лицето й порозовя.

— За нищо — промърмори Алекс.

— Много си мил — настоя тя. — Може би, за да ти върна услугата… мога да ти направя вечеря някой път.

— Не е необходимо.

Призракът изглеждаше възмутен.

— Какво лошо има да я оставиш да ти направи вечеря?

— За мен няма да е затруднение — настоя Зоуи. — А и… не съм лоша готвачка. Трябва да опиташ.

— Трябва да опиташ — повтори призракът ентусиазирано.

Алекс го игнорира и погледна Зоуи.

— Графикът ми е много натоварен.

Призракът заговори на Зоуи, макар че тя не можеше да го чуе.

— Той смята, че ще е по-добре да се забие някъде сам и да се налива като камила, страдаща от дефицит на внимание.

Зоуи сведе очи след отказа на Алекс.

— След няколко дни — пророни той. — Ще се отбия в хотела с няколко чертежа. Ще ги прегледаме заедно и ще направя промени, ако се налага. След това ще ти направя офертата.

— Можеш да дойдеш всеки ден след закуска. Тя свършва в десет през седмицата и в единайсет и половина през уикендите. Или пък… да минеш малко по-рано и да ти направя закуска. — Зоуи докосна повърхността на хромираната маса с пръсти. Ръцете й бяха малки, но умели, ноктите — старателно подрязани и чисти. — Харесва ми този комплект за кухненски комплект. Иска ми се да имаше начин да се възстанови.

— Може да стане — отвърна Алекс. — Единственото, което е нужно, е да се излъска с малко стоманена вата и няколко слоя хромов спрей.

Зоуи погледна масата замислено.

— Предполагам, че не си струва труда при положение, че липсва един от столовете.

— Четвъртият стол се намира в навеса за коли. Не можеш да го видиш сега, защото съм паркирал отпред.

Лицето й светна.

— О, добре. Тогава си струва да спасим комплекта. В противен случай си мислех, че трябва да му направим свирка.

Алекс я погледна озадачено.

Тя му отвърна с невинен син поглед.

— Имаш предвид да го отсвирим — каза Алекс. Гласът му беше предпазлив и монотонен.

— Да, аз какво… — Зоуи млъкна, когато осъзна какво й се е изплъзнало от устата. По лицето й се разля гъста червенина. — Трябва да тръгвам — произнесе тя с тих глас. Взе чантата си и избяга от къщата.

Вратата след нея се затвори с трясък.

Призракът се тресеше от беззвучен смях.

Алекс подпря ръце на масата и наведе глава. Беше толкова възбуден, че не можеше да стои прав.

— Не мога да направя това — успя да произнесе той.

— Трябваше да я поканиш да излезете — обади се призракът, когато най-после стана сериозен.

Алекс поклати глава.

— Защо не?

— Като си помисля за всички начини, по които мога да нараня такава жена… — Алекс млъкна, леко усмихнат. — По дяволите. Не мога да броя до толкова.

* * *

След като Зоуи разказа на братовчедката си всичко, което се бе случило в къщата край езерото, Джъстин не просто се развесели. Тя се смя толкова, че едва не падна от стола.

— О, боже — задъхано простена тя и взе една кърпичка да попие очите си. Гледката на изпълненото с негодувание лице на Зоуи само влоши нещата. — Съжалявам, скъпа. Смея се с теб, не на теб.

— Ако се смееше с мен — каза Зоуи, — тогава и аз щях да се смея. А аз не го правя. Защото единственото, което искам да направя, е да измъкна един нож от най-близкото чекмедже и да се наръгам.

— Не се опитвай — отвърна Джъстин, все още хихикайки.

— С днешния си късмет току-виж се оказало лъжица за сладолед.

Зоуи сведе чело към кухненската маса.

— Той си мисли, че съм най-големият идиот на света. А аз толкова много искам да ме харесва.

— Сигурна съм, че те харесва.

— Не — възрази Зоуи мрачно, — не ме харесва.

— Значи тогава му има нещо, защото всички на този свят те харесват. — Джъстин млъкна за миг. — А защо искаш той да те харесва?

Зоуи вдигна глава и подпря брадичка на ръката си.

— Ами ако ти кажа, че е, защото изглежда добре?

— Боже, това е невероятно плитко. Толкова съм разочарована от теб. Разкажи ми повече.

Зоуи се усмихна.

— Всъщност не е заради външността му. Макар, че е… поразителен.

— Да не споменаваме, че е и дърводелец — каза Джъстин. — Имам предвид, че всички дърводелци са секси, дори грозните. Но един добре изглеждащ дърводелец… ами, страшно трудно е да му се устои.

— В началото не бях толкова изкушена от него, но тогава той уби паяка. Което си беше една голяма точка в негова полза.

— Абсолютно. Обожавам мъже, които убиват буболечки.

— А след това, когато изпаднах в паника и не можех да дишам, се държа толкова… нежно. — Зоуи въздъхна и се изчерви при спомена. — Прегърна ме и ми говореше с онзи глас… нали се сещаш, нисък и леко дрезгав…

— Всички Нолан звучат така — произнесе Джъстин замислено. — Сякаш са лек случай на бронхит. Страшно сексапилно.

Една къдрица падна над очите на Зоуи и тя я издуха.

— Кога за последен път мъж се е фокусирал върху теб сякаш си единственото нещо на света? — попита тя замислено. — Като че ли обръща внимание на всеки удар на сърцето ти? Като че ли се опитва да абсорбира усещането за теб?

— Никога — призна Джъстин.

— Такова беше чувството — продължи Зоуи. — И не можех да не помисля какво ли е да си с такъв мъж. Защото когато някой ми е казвал преди, че ме желае, винаги съм знаела, че онова, което иска, е да ме избройка. А с Крис, макар че беше много сладък и внимателен, когато… бяхме заедно по онзи начин… никога не беше…

— Докрай?

Зоуи кимна.

— Но в Алекс има нещо, което ме кара да мисля… — Гласът й заглъхна, когато си помисли за това, което се канеше да каже.

Кафявите кадифени очи на Джъстин потъмняха от тревога.

— Зоуи. Знаеш, че само се шегувах. Месеци наред ти говорех, че трябва да започнеш да излизаш с някого. Но Алекс не е мъжът, с когото да започнеш.

— Напълно ли си убедена, че има проблем с пиенето?

— Щом се налага да задаваш този въпрос, значи е проблем. А когато се хванеш с някой такъв, влизаш в любовен триъгълник — ти, той и алкохола. Не ти трябват такива неприятности, особено сега, когато си поела отговорност да се грижиш за Ема. Не се опитвам да ти казвам какво да правиш, но… независимо от всичко го правя. Казвам ти да се стегнеш и да не се захващаш с Алекс. Има достатъчно много приятни, нормални мъже, които ще искат да са с теб.

— Има ли? — попита сухо Зоуи. — Защо тогава досега не съм срещнала никой от тях?

— Страхуват се от теб.

— О, я стига. Видя ме в дните, когато косата ми е лоша и когато качих няколко килограма отгоре по време на Деня на благодарността и после, когато ги свалих по време на най-гадния грип, който съм карала някога… няма причина някой мъж да се страхува от мен.

— Зоуи, дори в най-лошите си дни ти пак си жената, за която много мъже фантазират… как правят луд, див секс.

— Не искам луд секс — възрази Зоуи. — Искам само… — Неспособна да намери правилните думи, тя поклати глава тъжно и отхвърли назад няколко палави къдрици. — Искам решение — призна тя, — а не още проблеми. А с Алекс няма да има друго, освен проблеми.

— Да. Така че нека те уредя. Познавам страшно много мъже.

Зоуи мразеше уредените срещи почти толкова, колкото паяците. Тя се усмихна и поклати глава. Опита се да забрави чувството за сигурност, което бе намерила в прегръдката на Алекс Нолан. Това беше лош неин навик… да търси сигурност на места, където нямаше такава.