Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (6)

Шеста глава

Зоуи се върна на острова след три дни трескава дейност. Беше прегледала дрехите и личните вещи на Ема, и беше наела професионална компания да опакова чупливите неща и да прибере всичко в кашони. Купчини стари снимки и албуми с автографи бяха прибрани в специално отбелязани контейнери — Зоуи не беше сигурна дали баба й ще иска да ги прегледа, или не.

Веднага щом влезе в хотела, Джъстин я изгледа преценяващо и каза:

— Иди да поспиш. Изглеждаш напълно съсипана.

— Съсипана съм. — Тя с благодарност отиде в къщата и проспа по-голямата част от следобеда. Събуди си, когато косата слънчева светлина проби боядисаните в кремаво капаци на спалнята й и разчерта покривката върху леглото на идеални светли райета. В ъгъла шивашкият манекен проблясваше, окичен със старинната й колекция от брошки.

Байрън лежеше наблизо и я наблюдаваше със златисто зелените си очи. Когато Зоуи се усмихна и се пресегна да го погали, той замърка доволно.

— Джъстин те е сресала — прошепна Зоуи, прокарвайки пръсти през копринената му бяла козина. — Обзалагам се, че ти е направила и котешки масаж, нали?

До вратата се приближиха стъпки.

— Само за да го накарам да млъкне — чу се гласът на братовчедка й. — Не спираше да мяука за теб.

— Тя провря глава през вратата. — Какво правиш? Може ли да вляза?

— Да, чувствам се много по-добре.

— Очите ти още са като на енот. — Джъстин седна на ръба на леглото и я изгледа загрижено.

— Дори и с помощта на фирма за опаковане — каза Зоуи, — отне пълни два дни да прегледаме апартамента на Ема. Натъпкани гардероби. Изгубих чет колко сервизи с чинии има. И толкова ненужни неща — грамофон за плочи, касетофон с кожен калъф, порцеланов тостер от трийсетте… по едно време имах чувството, че съм в епизод на „Вещомани“.

— В бъдеще виждам в теб един онлайн продавач — каза Джъстин.

Зоуи простена и седна, прокарвайки пръсти през разбърканите си руси къдрици.

— Има много неща, за които искам да говоря с теб — каза тя.

— Искаш ли да отидем в голямата кухня и да си направим една голяма кана кафе?

— Не може ли да пием вино вместо кафе?

— Щом казваш.

Докато вървяха към главната къща, следвани от Байрън, Зоуи разказа на братовчедката си всичко, което бе обсъждала с консултантката по грижи за възрастни. Те влязоха в кухнята, голяма и приятна, стените бяха облепени в ретро тапети, украсени с чепки череши. Докато Джъстин отвори бутилка вино, Зоуи погледна към стъкления поднос със сладкиши. В нейно отсъствие Джъстин беше разчитала на един местен пекар да осигурява закуската на гостите.

— Не бяха лоши — каза Джъстин в отговор на неизречения въпрос, — но нямат нищо общо с твоите. Гостите, които идваха за първи път не познаваха по-добри, така че бяха щастливи, но трябваше да чуеш редовните. „Къде е Зоуи? Толкова очаквах тази закуска, а какво получавам?“ Не се шегувам, Зоуи, това място не е същото без теб.

Зоуи се усмихна.

— О, я стига.

— Истина е. — Джъстин й подаде чашата с вино и двете седнаха на масата. Байрън скочи в скута на стопанката си и се сгуши, мъркайки.

— Какво стана после? — попита Джъстин тихо.

— Макар вече да мисля, че знам.

— Ема се нуждае от мен — каза просто Зоуи. — Трябва да живея с нея.

Джъстин се намръщи разтревожено.

— Не можеш да се грижиш за нея съвсем сама.

— Не, ще намеря помощница, която да ми помага за основните неща, и да се грижи за Ема, когато ме няма.

— И колко време ще продължи това? Искам да кажа, преди… — Джъстин се почувства неловко и млъкна.

— Преди състоянието й да се влоши толкова, че да не може да живее повече с мен? — довърши Зоуи вместо нея. — Не знам. Може да се случи бързо, а може и бавно. Но когато стане, ще я заведа на едно място в Евърет, където се грижат за болни с нарушена памет. Говорих с главния геронтолог и се почувствах малко по-малко виновна след това, защото осъзнах, че когато баба ми вече няма да може да върви и се мие сама, те ще я накарат да се почувства далеч по-комфортно и по-сигурно, отколкото аз бих могла.

— Искаш ли да я настаниш във вилата? Тогава аз ще се изнеса в една от стаите в главната къща.

Зоуи се трогна от щедростта й.

— Много мило от твоя страна. Но мястото е прекалено малко за това, което ще ни е нужно. Ема има езерна вила на острова. Около шейсет квадратни метра е, с две спални и кухня. Мисля да се опитаме да живеем там.

— Ема има езерна вила? Защо не знам за това?

— Ами, идва от страна на нейното семейство — Стюъртови — и мисля, че е прекарвала много време в нея, когато е била съвсем млада. Но не е ходила там от трийсет години и е било затворено. От време на време компанията за управление на имота я проверява и я поддържа. — Зоуи се поколеба. — Мисля, че вилата пази много спомени за Ема. Попитах я защо не я е продала досега, но тя не пожела да ми обясни. Или може би е била прекалено изморена.

— И мислиш, че тя наистина иска да отиде там сега?

— Да, самата тя го предложи.

— Къде точно се намира мястото?

— По пътя към Езерото на мечтите.

— Обзалагам се, че е много запуснато.

— Да — каза унило Зоуи. — Ходила съм един-два пъти, но не съм влизала вътре. Сигурна съм, че ще трябва да се вложат пари. Дръжки в банята, подвижен душ и парапет на входното стълбище в случай, че Ема е в инвалидна количка. Такива неща. Получих от консултантката цял списък с подобрения, които трябва да се направят.

Джъстин поклати бавно глава.

— Ще са ти нужни много пари в брой.

Един кичур коса се беше изплъзнал от опашката й. Тя го прибра разсеяно, потънала в мисли.

— А ако аз купя вилата на изгодна цена и ви пусна да живеете там безплатно? Можеш да използваш парите, за да се грижиш за Ема. Аз ще платя за ремонта.

Очите на Зоуи се разшириха.

— Не мога да ти позволя да направиш това.

— Защо не?

— Няма да е честно спрямо теб.

— Ще си възстановя парите по-късно, като я отдам под наем, след като Ема… ами, след като вече няма да се нуждаете от нея.

— Дори не си видяла мястото.

— Искам да ти помогна. Аз също съм отговорна за Ема.

— Всъщност, не. Тя не ти е кръвна роднина, тя ти е пра-пра-леля по съпруг.

— Фамилията й е Хофман. Това за мен е достатъчно.

Зоуи се усмихна, спомняйки си, че под веселата дързост на братовчедка й се крие истинско състрадание. Джъстин беше добър човек. Хората невинаги осъзнаваха докъде стига тази доброта, нито колко уязвима я прави.

— Наистина те обичам, Джъстин.

— Знам, знам… — Смутена както винаги, когато се стигнеше до проява на чувства, Джъстин размаха ръка. — Трябва да намерим човек, който да започне да оправя къщата веднага. Всеки предприемач, който се справя добре, ще е ангажиран, а дори добрите са бавни като дъждовен уикенд. — Тя направи пауза. — Освен… може би… ами, не знам.

— Имаш ли някого наум?

— Братът на Сам Нолан, Алекс. Той построи доста къщи в Рош… работи страхотно и в миналото имаше славата на надежден. Но преживя тежък развод и една от сделките му за строеж на недвижими имоти пропадна… носят се слухове, че се е пропил. Така че не знам каква е историята с него. Не съм го виждала от доста време. Ще разбера истината от Сам.

Зоуи сведе поглед към котката в скута си и погали пищната й козина. Байрън се размърда и се сви на кълбо.

— Аз… всъщност го срещнах. — Тя се постара гласът й да прозвучи нехайно. — Когато ходих в къщата на Рейншедоу да видя Луси. Работеше нещо.

— Не си го споменавала. — Веждите на Джъстин се повдигнаха. — Ти си най-лошата лъжкиня, която познавам. А сега ми разкажи.

Зоуи се напрегна да отговори, но мислите й отказваха да се оформят в думи. Как можеше да обясни реакцията си към Алекс Нолан? Поразителен, неуравновесен, чертите му бяха перфектни по един строг начин, очите — ярки, сякаш запалени с последната оскъдна искрица, останала от човечността му. Той изглеждаше безкрайно разочарован, всичко уязвимо и чувствително в него сега беше изпълнено с диамантена твърдост. Слава богу, беше й обърнал съвсем малко внимание, явно смятайки, че е под достойнството му да мисли за нея. Нещо, което не й пречеше ни най-малко.

От ранните й тийнейджърски години досега мъжете винаги правеха известни предположения, в резултат на което приятните стояха далеч и оставяха полето свободно за не чак толкова приятните. С нея вечно се опитваха да се сближат мъже, които гледаха на преследването и съблазняването на една привлекателна жена като на спорт. Щом са вкарали жената в леглото, значи са спечелили играта. Зоуи не искаше да бъде поредната бройка на някой мъж и не искаше да бъде използвана.

Беше смятала, че омъжвайки се за Крис, най-после е намерила човека, който ще я цени заради това, което е. Той беше грижовен и чувствителен мъж, който винаги я изслушваше и се отнасяше към нея с уважение. Точно затова беше още по-опустошаващо, когато й каза година след сватбата им, че е влюбен в друг мъж. Предателството беше жестока и иронична изненада, идвайки от човек, който винаги беше подкрепял самоуважението на Зоуи. Оттогава бяха минали две години, през които не бе имала никаква романтична връзка. Тя не вярваше на инстинктите си, когато се отнасяше до мъже. А с мъж като Алекс Нолан беше очевидно отвъд способността й да се занимава.

— Помислих си, че е красив — успя най-после да произнесе Зоуи, мислейки за Алекс. — Но не особено отзивчив.

— Имам чувството, че не харесва жени.

— Искаш да кажеш, че е…

— Не, нямам предвид това. Мисля, че е съвсем редовен. Прави секс с жени, но мисля, че не ги обича. — Джъстин направи пауза и сви рамене. — Разбира се, това няма нищо общо с ремонтирането на вилата. Така че ако звънна на Сам и той каже, че Алекс е още в играта… ти какво мислиш? Ще имаш ли нещо против той да свърши работата?

— Съвсем не — каза Зоуи, макар че стомахът й изпърха при мисълта, че ще го види отново.

* * *

— Не — отвърна Алекс, когато Сам му каза за обаждането на Джъстин. — Прекалено съм зает.

— Моля те за лична услуга. Тя е приятелка на Джъстин. Освен това се нуждаеш от работата.

Призракът се мотаеше наоколо, докато двамата братя залепяха голям гипсов медальон към тавана на площадката към втория етаж.

— Добре е — каза призракът и Алекс го изгледа намръщено.

— Пет пари не давам — промърмори Алекс. Беше стъпил на една стълба и притискаше намазаната с лепило задна страна на медальона към сухата повърхност на тавана, докато Сам стоеше отдолу.

— Ей, кибритлията, давай го по-спокойно — каза Сам меко. — Няма да ти навреди да изкараш малко пари.

Алекс се опита да овладее раздразнението си. Още не беше свикнал с идеята, че само защото той може да вижда и чува призрака, това означава, че и другите могат.

— Кажи й да си намери друг да свърши това.

— Няма друг. Всички на острова са ангажирани за лятото, с изключение на теб. И Джъстин се опитваше да ме подпита с обичайната си „изтънченост“ дали изобщо си способен да се справиш с подобна работа.

— Да ремонтирам вилата на езерото? — Алекс беше възмутен. — Че защо да не съм способен?

— Не знам, Ал. Може би е свързано с впечатлението, което създаваш у хората напоследък… че ако животът ти е разделен на две, едната половина е „пиян до козирката“, а другата „махмурлия“. Да, можеш да продължаваш да ме гледаш злобно, но това не променя факта, че някой ден — скоро! — ще бъдеш прекалено пиян, за да работиш, и прекалено разбит, за да пиеш.

— Той е прав за това — обади се призракът.

— Мамка ти — озъби се Алекс и на двамата. — Никога не ми е липсвал и един ден работа.

Сам подпъхна уплътнителния материал под медальона, докато Алекс проверяваше отбелязаните с молив маркери по тавана, за да бъде сигурен, че нищо не се е разместило.

— Нямам съмнение — тихо отвърна Сам. — Но ще трябва да излезеш и да го докажеш на другите, Ал. Знам само, че преди беше 401 (к)^[1], а сега си 501 (к).^[2]

— Какво означава това?

— Означава, че здравата си я закъсал.

— Все още имам проекта „Езерото на мечтите“. Просто трябва да намеря неколцина, които да ме подкрепят.

— Страхотно. Случайно тази вила на Зоуи е на пътя към „Езерото на мечтите“. Сигурно си минавал покрай нея сто пъти. Така че можеш да отделиш няколко седмици, за да я ремонтираш и…

— Зоуи? — попита остро Алекс, докато слизаше по стълбата. — Мислех, че каза, че вилата била на Джъстин.

— Джъстин е тази, която ми се обади. Зоуи отива да живее там с баба си, която страда от нещо като Алцхаймер. Спомняш си Зоуи, нали? Блондинката със сладкото личице и с хубавите… мъфини. — Сам се ухили, когато видя лицето на Алекс. — Помогни ми, моля те. Тя е една от най-добрите приятелки на Луси. Направи го, че да мога да се възползвам от благодарността на Луси.

Призракът погледна към Алекс развеселен.

— Защо не? — попита той. — Освен ако не те е страх, разбира се.

— Защо да ме е страх? — сопна се Алекс раздразнено, преди да осъзнае, че отговаря на призрака.

— Да те е страх от какво? — вдигна вежди Сам озадачен. — От Зоуи?

— Не. — Алекс се вбеси. — По-добре забрави.

— Не е необходимо да е нещо сложно — продължи да го притиска Сам. — Иди и оправи къщата за тази хубава жена и за баба й. Може да извадиш късмет и да ти сготви вечеря.

— А ако не го направиш — добави призракът, — ще знаем какъв страхливец си в действителност.

— Ще го направя — отвърна Алекс през стиснати зъби. Беше ясно, че призракът ще го дразни нонстоп, докато не се съгласи. А той изпитваше необходимост да докаже пред призрака и може би пред себе си, — че Зоуи Хофман не представлява проблем за него. — Дай ми телефонния й номер. Ще разбера какво иска и ще го направя. Ако не й хареса, да си намери някого другиго.

— Ще й дадеш добра оферта, нали?

— На всички давам добра оферта — каза Алекс студено. — Аз не дера клиентите си, Сам.

— Знам — побърза да отговори брат му. — Нямах предвид това.

— Ще й дам справедлива цена, ще си свърша добре работата и ще приключа навреме. Както винаги. А след това, ако не престанеш да се занимаваш с личния ми живот, ще взема този прът и ще ти го натикам в…

— Имаме сделка — каза Сам незабавно.