Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (4)

Четвърта глава

— Джъстин — каза строго Зоуи, — не яж повече. Трябват ми най-малко двеста за кулата на тортата.

— Помагам ти — отвърна Джъстин с пълна уста с кадифено розово кексче с глазура от маслен крем. С тъмната коса, вързана на висока конска опашка и тънка фигура, облечена в тениска, дънки и гуменки, тя изглеждаше повече като колежанка, отколкото като успешна бизнес дама.

Зоуи погледна въпросително към братовчедката си.

— Как точно помагаш?

— С качествен контрол. Трябва да съм сигурна, че са достатъчно хубави за гостите на сватбата.

Усмихвайки се кисело, Зоуи разточи едно парче розов фондан.

— Е, как са?

— Страхотни. Мога ли да си взема още едно? Моля те.

— Не.

— Тогава ще ти кажа истината. При избора между това да ям тарталета или да гледам Райан Гослинг и Джон Хам да се пребиват за привилегията да правят секс с мен, бих избрала тази тарталета.

— Още не съм свършила — каза Зоуи. — Ще покрия всяка с фондан и ще я украся с розови рози, зелени листа и прозрачни захарни капчици, които ще изглеждат като роса.

— Ти си сладкарският гений на нашето време.

— Знам — отвърна Зоуи весело. Когато дебелината на фондана стана около три милиметра, тя започна да покрива всяка тарталета с гладката, перфектна маса, изрязвайки излишъка с шпатула. Беше работила в хотела на Джъстин повече от две години, занимавайки се с готвенето, пазаруването на зеленчуци и поръчките за храна, докато Джъстин се грижеше за икономическата и финансова страна на бизнеса. Непосредствено след провала на краткия, но катастрофален брак на Зоуи, Джъстин й беше отправила предложение, което включваше дял в бизнеса. Зоуи, все още шокирана от разпада на брака си, в началото се беше поколебала.

— Кажи „да“ и никога няма да съжаляваш — увери я Джъстин. — Това е всичко, което обичаш да правиш — готвене, планиране на меню, но без финансовите, данъчните и всякакви други бизнес подробности.

Зоуи я погледна несигурно.

— След всичко, през което преминах, се боя да се ангажирам с каквото и да било. Дори с предложение като това, което звучи толкова примамливо.

— Но ти ще поемеш ангажимент към мен — ентусиазирано продължи Джъстин. — Към твоята любима братовчедка.

Зоуи се въздържа да отговори, че те все пак бяха втори братовчедки, а и нещо повече — от всичките братовчеди Хофман Джъстин съвсем не й беше най-любимата. В ранното детство Зоуи се плашеше от Джъстин, която беше с една година по-малка от нея, но много по-смела и уверена.

Едно от нещата, по което си приличаха, беше, че и двете бяха единствени деца, растящи при самотни родители… Джъстин беше отгледана от майка си, а Зоуи — от баща си.

— Баща ти избяга ли от къщи? — беше попитала Зоуи Джъстин.

— Не, глупачке. Родителите не бягат от къщи.

— Моята майка избяга — съобщи Зоуи, доволна, че има малко повече познания от братовчедка си. — Дори не си я спомням. Татко казва, че си е тръгнала един ден, след като ме оставила, и повече никога не се е върнала.

— Може би се е изгубила — беше предположила Джъстин.

— Не, оставила писмо за сбогуване. А твоят баща къде е отишъл?

— На небето. Той е ангел и има големи сребърни крила.

— Баба не мисли, че ангелите имат крила.

— Разбира се, че имат — беше казала Джъстин нетърпеливо. — Те трябва да имат крила, иначе ще паднат от небето. Там няма под.

В трети клас бащата на Зоуи я премести в Евърет, където живееше баба й, и бяха минали години, преди с Джъстин да се видят отново. Двете бяха поддържали нередовна връзка, разменяйки си картички за рождените дни и за Коледа. След завършването на кулинарното училище Зоуи се беше омъжила за Крис Кели, най-добрия й приятел от гимназията. В този момент Зоуи работеше като шеф по сосовете в един сиатълски ресторант, а Джъстин се опитваше да успее с „При художниците“ и те загубиха напълно връзка. Приблизително година по-късно, обаче, когато Зоуи и Крис подадоха документи за развод, Джъстин се беше оказала неочакван извор на утеха и подкрепа, и й беше предложила възможността да започне нов старт във Фрайдей Харбър. Изкушена от тази перспектива, Зоуи се притесняваше да работи съвместно с вироглавата си братовчедка. Слава богу, начинанието се беше оказало успешно, давайки възможност и двете да проявят най-силните си страни. Спореха рядко, и когато го правеха, мълчаливата инатливост на Зоуи обикновено печелеше над фученето на Джъстин.

„При художниците“ беше на две минути път пеша от центъра на Фрайдей Харбър и пристанището на ферибота. Предишният собственик беше превърнал старата къща на върха на хълма в хотелче, но бизнесът не беше потръгнал и накрая Джъстин успя да го купи на най-ниска цена. Тя прекръсти и предекорира мястото. Всяка от дванайсетте стаи в главната къща представляваше почит към различен художник. Стаята Ван Гог беше боядисана в ярки цветове и обзаведена в провинциален френски стил с кувертюра на леглото в слънчогледи. Стаята Джаксън Полак беше с модерни мебели и репродукции на „капещи картини“, а над ваната Джъстин беше закачила прозрачна завеса за душ, която беше покрила с пръски от акрилна боя.

Джъстин и Зоуи си деляха вила с две спални в дъното на главната къща с една баня и кухня. Начинанието им успя, защото те прекарваха повечето от времето си в хотела с неговата просторна кухня и общи зони. За неудоволствие на Джъстин, Зоуи беше довела със себе си компания — бялата си персийска котка Байрън. По общо признание Байрън беше малко разглезен, но беше обичлив и възпитан. Единственият му недостатък беше, че не обичаше мъже — те го изнервяха много. Зоуи го разбираше отлично.

През изминалите няколко години хотелът беше станал популярен както сред туристите, така и сред местните. Джъстин и Зоуи организираха месечни събития, включващи курсове по готварство и партита по „безмълвно четене“, освен това бяха домакини на сватби и приеми. Събитието, което щеше да се състои утре, в събота, Джъстин наричаше „сватбата на ада“ — майката на булката била дори още по-нафукана и предвзета кучка от самата булка. — Ще имаме също и предвзети шаферки и шафери, високомерни татковци… — оплакваше се Джъстин. — Това ще е най-откаченото нещо, което сме виждали тук. Мисля, че трябва да повикат психиатър на репетицията тази вечер и ще се превърне в един голям групов терапевтичен сеанс.

— Сигурно накрая ще започнат да се замерят с кексчета — допусна Зоуи.

— Боже, надявам се да го направят. Ще стоя в средата с отворена уста. — Джъстин облиза остатъка от малиновия маслен крем по пръстите си. — Видя ли Луси тази сутрин? Какво прави тя?

— Добре е, като се има предвид всичко. На болкоуспокояващи е, но Сам явно се грижи добре за нея.

— Знаех си — кимна доволно Джъстин.

Приятелката им Луси, местна художничка, работеща със стъкло, беше отседнала в техния хотел от няколко месеца, след като гаджето й скъса с нея. След вчерашния инцидент с велосипеда Джъстин бе осъзнала, че заради травмите на крака на Луси и предстоящата този уикенд сватба няма начин те двете със Зоуи да се грижат за нея. Затова беше говорила със Сам да разреши Луси да се възстановява в неговата къща.

— Казах на Сам колко оценяваме това — каза Зоуи. — Много е мило от негова страна, особено като се има предвид, че той и Луси са излизали заедно само няколко пъти преди това.

— Вече са влюбени един в друг. Само че още не го знаят.

Зоуи спря по средата на изрязването на фондана от друга тарталетка.

— Откъде знаеш? Ами ако не са?

— Трябваше да видиш Сам в клиниката вчера. Беше толкова притеснен за нея, а тя така се зарадва да го види, че за няколко секунди човек би си казал, че са единствените хора на света.

Когато приключи с тарталетките, Зоуи се замисли; спомни си какъв беше Сам Нолан в основното училище — ентусиазиран кльощав всезнайко. Кой да предположи, че като порасне ще се превърне в силния, добре изглеждащ мъж, който беше видяла тази сутрин. Сам притежаваше измамна дяволитост, смесена с тиха сила… той може би беше точно това, от което се нуждаеше Луси, след като гаджето й се беше отнесло така ужасно с нея.

— Сега, когато Луси си има някого — каза Джъстин, — трябва да намерим мъж и за теб.

— Не, не трябва — възрази спокойно Зоуи. — Непрекъснато ти повтарям, че не съм готова да започна нова връзка.

— Вече минаха няколко години, откакто се разведе, а живееш като монахиня. Сексът е полезен, знаеш го. Успокоява стреса и подобрява кардиоваскуларното здраве, понижава риска от рак на простатата и освен това…

— Аз нямам простата. Мъжете имат простата.

— Знам, но си помисли само колко много ще помогнеш на някой нещастен мъж.

По лицето на Зоуи се разля неохотна усмивка.

Не беше възможно да има по-добра противоотрова за срамежливостта неувереността й от Джъстин. Тя беше като студен, ободряващ септемврийски бриз, който издухваше солената горещина на лятото и те караше да мислиш за ябълки, вълнени пуловери и садене на луковици на лалета.

Преди да разточи следващия пласт фондан, Зоуи си наля кафе и каза на Джъстин за телефонното обаждане от тази сутрин. Предишния ден баба й Ема, която живееше в апартамент за възрастни в независимо общество в Евърет, била откарана в близкия здравен център. Оплаквала се от парализа на лявата ръка и левия крак, и изглеждала дезориентирана. Оказало се мини инсулт, но докторът смятал, че с физическа терапия тя ще може да възстанови до голяма степен способностите на засегнатите крайници.

— Но когато й направили скенер на мозъка — каза Зоуи, — установили, че тя вече е прекарала няколко слаби инсулта. Състоянието се нарича… ох, сега точно не мога да си спомня думата… но казано накратко, диагнозата е васкуларна деменция.

— О, Зоуи. — Джъстин се пресегна и сложи ръка на гърба на братовчедката си. — Съжалявам. Това нещо като Алцхаймер ли е?

— Не, но е подобно. При васкуларната деменция процесът е стъпаловиден, с всеки мини инсулт се губят по малко от способностите, след това положението се задържа за известно време, после следва пореден епизод… — Зоуи примига и преглътна сълзите. — Накрая ще получи масиран инсулт и това ще е краят.

Джъстин се намръщи.

— Когато Ема излезе и ни дойде на гости за Коледа, беше в страхотна форма. Не изглеждаше на възрастта си. Сега на колко е, към деветдесет?

— Осемдесет и седем.

— Трябва ли да отидеш при нея? — попита Джъстин тихо.

— Да, мисля утре след сватбения прием…

— Не, имам предвид сега.

— Имам да правя още сто седемдесет и две тарталетки, които трябва да покрия с фондан.

— Покажи ми как и аз ще се справя.

— Имаш прекалено много други задачи. — Зоуи изпита благодарност към братовчедката си, на която можеше да разчита винаги, когато изпаднеше в беда. — А и не е толкова лесно, колкото изглежда. Накрая ще свършиш с една купчина големи розови топки.

— Тогава ще ги сложа на масата на младоженеца — каза Джъстин.

Зоуи се засмя и въздъхна.

— Не, ще остана до края на сватбата, след това ще отида до Евърет. — Тя се поколеба, преди да продължи: — Ще се срещна с консултантката, която се занимава с Ема — тя помага със застраховките и знае всичко, от което баба ми има нужда. Така че ще отсъствам за няколко дена.

— Колкото е необходимо. — Джъстин я изгледа загрижено. — Мислиш ли, че баща ти ще дойде от Аризона да я види?

— Надявам се, че не. — Макар Зоуи да не беше виждала баща си от години, те понякога разменяха кратки имейли или разговори по телефона. А от онова, което знаеше за отношенията му с Ема, те бяха още по-резервирани. — Ще е наистина неловко. А и няма да е от помощ.

— Бедната Зоуи. Питам се дали някога ще имаш мъж в живота си, на когото ще можеш да разчиташ.

— Точно сега — отвърна Зоуи — един мъж е последното нещо, което ми е нужно. С изключение на Байрън, разбира се. Което ми напомня… ще се грижиш ли за него, докато ме няма?

— О, боже. — Джъстин се намръщи. — Ще му давам храна и вода, но това е всичко. Без занимания, без ресане, къпане и котешки масажи.

— Става дума само за леки фрикции в края на деня — възрази Зоуи. — Това му помага да се отпусне.

— Зоуи, не правя това дори за гаджето си. Голямата ти дебела и пухкава котка ще трябва да се справи с хипернапрежението си сама.