Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (24)

Епилог

Една седмица след погребението на Ема Зоуи се върна на работа в хотела. Беше красива септемврийска утрин, слънчева и ясна. Селският пазар беше започнал да предлага объркващо разнообразие от ябълки, заедно с тикви, патладжани, моркови и фенел. Китовете започнаха да ходят по-далече от острова, когато сьомгата свърши в техния район и стигна реките на сушата, където хвърляше хайвера си. Зимните гмурци и патици подскачаха на острова, наслаждавайки се на пристанищния живот, а орлите се заеха с добавяне на клечки към здравите си, масивни гнезда.

Докато правеше закуската, Зоуи се питаше защо е толкова тихо в хотела. Джъстин беше излетяла от кухнята, почти без да й продума. И макар че Алекс й бе обещал да се отбие за закуска, след като изпълни няколко поръчки, още го нямаше. Гостите бяха странно тихи, без обичайните шумни разговори и подрънкване на чаши с кафе.

Преди да излезе от кухнята и да види какво става, се появи Джъстин.

— Готова ли е закуската? — попита тя без предисловие.

— След петнайсет минути. — Зоуи се усмихна въпросително. — Какво става? Защо всички са толкова тихи?

— Няма значение. Някой е на вратата, моли да излезеш.

— Кой е?

— Не мога да ти кажа. Свали си престилката и ела с мен.

— Не може ли просто да го изпратиш тук?

Джъстин поклати глава и дръпна Зоуи със себе си. Те минаха през коридора и влязоха в празната трапезария.

— Къде са всички гости? — Зоуи беше учудена. — Какво си направила с тях?

На въпроса й бе отговорено с гледката на тълпата във входното антре. Всички й се усмихваха. Зоуи се изчерви, когато разбра, че са част от някаква изненада, подготвяна за нея.

— Нямам рожден ден — възрази тя. През групата премина смях. Те се разделиха на две и входната врата се отвори. Зоуи излезе на предната веранда.

Очите й се разшириха, когато петчленният оркестър засвири.

Алекс се появи, държеше в ръката си малък букет. Той й се усмихна.

— Организирах това, за да танцуваме.

— Виждам. — Тя прие букета, вдъхна мириса на свежи цветя и погледна в усмихнатите му очи. — Някаква специална причина?

— Просто исках да упражня фокстрота си.

— Хубаво. — Смеейки се, Зоуи остави букета на перилата и отиде в прегръдките му, оставяйки го да я поведе в плавен, лесен танц. Присъединиха се и други двойки, млади и стари, а минувачите се спираха и гледаха. Няколко деца заподскачаха и започнаха да се въртят под звуците на темпераментната музика. — Защо точно тази сутрин? — попита Зоуи Алекс. — И защо точно на верандата на хотела?

— В настроение съм да обявя нещо публично.

— О, не.

— О, да. — Като се наведе още по-близо, Алекс прошепна с поверителен тон: — Имам подарък за теб.

— Къде е?

— В задния ми джоб.

Веждите й се повдигнаха.

— Надявам се, че не е брошка. Можеш да се убодеш.

Алекс се засмя.

— Не е брошка. Но преди да ти дам подаръка, трябва да знам нещо. Ако падна на коляно пред всички тези хора и те попитам „да“ или „не“… какво ще кажеш?

Зоуи погледна в топлите му сини очи. Бяха очи, които една жена би могла да гледа цял живот. Тя спря да танцува и се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Опитай и ще разбереш — прошепна му.

И той го направи.