Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (22)

Двадесет и втора глава

Може би и ти ще си късметлия като мен.

Макар Алекс да не искаше да го признае, думите го бяха раздразнили повече, отколкото призракът би предположил. Той знаеше, че е бил гадняр, казвайки на призрака, че може би е било по-добре, че е умрял млад. Всичко това беше нещо като опит да успокоиш съвестта си, дори и да не вярваш в думите си.

Въпросът беше, че Алекс не беше сигурен в какво вярва вече.

Самоанализата не му беше силната страна. Той беше израснал с убеждението, че ако не очакваш нищо и после не получиш нищо, няма да си разочарован. Ако не позволиш някой да те обича, сърцето ти никога няма да бъде разбито. А ако търсиш най-лошото в хората, винаги ще го намериш. Тази вяра го беше пазила.

Но той не можеше да не си спомни един ред от пронизаното от скръб писмо, което Ема беше написала толкова отдавна… нещо за нейните молитви, които били затрупани като яребици под снега. Гнездящите по земята птици, които спяха плътно сгушени през зимата, приветстващи падането на снега, който ги покриваше със слоеве изолация. Но понякога снегът замръзваше отгоре, хващаше ги в твърда черупка, от която те не можеха да избягат. И тогава умираха от глад, задушаване, или измръзваха от студ. Невидени, нечути.

Имаше случаи, когато му се струваше, че Зоуи разчупва предпазните слоеве. Тя му бе дала някои от малкото моменти на щастие, които бе изпитал в живота си. Но никога нямаше да може да изпита чувството напълно заради непоколебимото убеждение, че то няма да изтрае. А това означаваше, че Зоуи е опасност за него. Тя беше слабост, която не можеше да си позволи.

Той бе различен от братята си, те двамата бяха по-сговорчиви, нямаха чак такива проблеми да дават и да получават обич. От онова, което си спомняше за сестра им Вики, тя също беше такава. Но никой от тях все пак не беше живял в дом, където родителите им бяха затъвали в безпаметни запои.

Никой от тях не беше изоставян в продължение на дни или седмици в тиха къща. На никого от тях не беше даван алкохол, за да мълчи през уикендите.

Въпреки собствените си проблеми, Алекс не можеше да завижда на Сам за намереното от него щастие. Сам и Луси се бяха събрали отново. Той бе казал на Алекс, че връзката им е сериозна и че иска един ден да се ожени за нея. Планът им беше Луси да приеме едногодишната стипендия за изкуство в Ню Йорк и със Сам да поддържат връзка отдалече, докато тя се върне във Фрайдей Харбър.

— Така че ще е удобно да се преместиш да живееш в къщата на Рейншедоу Роуд — бе казал Сам на Алекс. — Аз ще ходя поне веднъж месечно в Ню Йорк на гости на Луси, а ти ще наглеждаш нещата тук вместо мен.

— Готов съм на всичко, само и само да се отърва от теб — каза Алекс, неспособен да скрие усмивката си, когато Сам вдигна ръка ликуващо. — Исусе. Най-после малко щастие. Може ли да го запишеш някъде? Че мога да оставам в една и съща стая с теб?

— Ще се опитам. — Сам си наля чаша вино и погледна подозрително към Алекс. — Искаш ли?

Алекс поклати глава.

— Вече не пия.

Сам му хвърли кратък, изненадан поглед.

— Това е хубаво. — Той понечи да остави настрана виното си, но Алекс му направи знак да го задържи.

— Продължавай, добре съм.

Сам отпи една глътка.

— Какво те накара да спреш? — попита той.

— Бях стигнал прекалено близо до невидимата черта.

Сам явно разбра какво искаше да каже.

— Радвам се — каза той искрено. — Изглеждаш по-добре. По-здрав. — Преднамерена пауза. — Явно излизането със Зоуи Хофман си има своите предимства.

Алекс се намръщи.

— Кой ти каза?

Сам се ухили.

— Това е Фрайдей Харбър, Алекс. Една тясно свързана общност, където всички знаят и най-мръсните подробности за живота си. Ще е по-лесно да изредя кой не ми е казал. Виждали са те със Зоуи поне сто пъти, ремонтирал си къщата й, пикапът ти е бил паркиран нощем на алеята пред къщата й… Надявам се не мислиш, че нещо от това е останало тайна.

— Не, но не съм предполагал, че някой може да е толкова глупав да се интересува от личния ми живот.

— Разбира се, че се интересуват. Не е забавно да клюкарстваш за нещо, което не е лично. Така че за теб и за Зоуи…

— Не говоря за това — информира го Алекс. — Не ме питай как върви връзката, нито до какво води.

— Това не ме интересува. Единственото, което искам да знам, е дали сексът си го бива.

— Направо те отнася. Оргазъм на клетъчно ниво.

— По дяволите — изсумтя Сам, видимо впечатлен.

— Още по-изумително като се вземе предвид фактът, че обикновено има старица в къщата и отвън пред вратата мяука котарак.

Сам се засмя.

— Е, ще имаш шанс да прекараш известно време насаме със Зоуи следващата седмица. Ще ходя в Ню Йорк за няколко дни да помогна на Луси да се нанесе в новия апартамент. Така че ако пренесеш нещата си тук дотогава…

— Това ще ми отнеме най-много половин ден — каза Алекс. Чувайки сигнал за получен нов есемес, той измъкна джиесема си от задния си джоб. Съобщението беше от брокера на недвижими имоти, който наскоро се беше обърнал към него с потенциална оферта за парцела му при къщата на езерото. Макар Алекс да беше казал, че не се кани да продава — той искаше да разработи земята сам, — посредникът настояваше, че тази оферта си заслужава да бъде обмислена. Купувачът, Джейсън Блек, беше дизайнер на видеоигри в „Инари Ентърпрайзис“. Той търсеше място, където да построи бърлога за нещо като учебен център. Проектът щеше да е голям, с няколко сгради и съоръжения. Който и да я строеше, щеше да вземе добри пари. „А ето тук идва най-интересната част — беше казал посредникът на Алекс. — Блек иска строителството да бъде сертифицирано по LEED^[1]. И когато казах на брокера му, че си акредитиран и имаш опит в строителството на «зелени домове»… ами, те сега искат да разговарят с теб. Имаш шанс да продадеш имота с условието, че ти ще бъдеш нает за строител“.

— Бих искал да работя сам — беше казал Алекс. — Не искам да продавам. А и идеята да трябва да отговарям на някакъв компютърен откачалко… как да знам, че не е фурнаджийска лопата?

— Само се срещни с него — настоя посредникът. — Не говорим тук просто за пари, Алекс. Говорим за адски много пари.

Докато гледаше брат си, на Алекс му хрумна, че Сам може би познава компанията за видеоигри.

— Хей, знаеш ли нещо за „Инари Ентърпрайзис“?

— „Инари“? Тези, които току-що пуснаха „Небесни бунтари“?

— Какво е това?

— Ти на коя земя живееш? „Небесни бунтари“ е четвърта част от „Хроника на драконовите заклинания“.

— Как съм могъл да ги пропусна? — зачуди се гласно Алекс.

Сам продължи с ентусиазъм:

— „Небесни бунтари“ е най-играната игра. Продадени са над пет милиона още през първата седмица след пускането й. Ролева игра във формат отворен свят^[2]; най-характерното за нея е, че изисква нелинейна, сложно ситуационна игра^[3], и е с невероятна графична прецизност… с всичките тези светлинни ефекти и размазани петна при движение…

— На английски, Сам.

— Ще кажа само, че това е най-страхотната, най-голямата губи време игра, която ми е известна, и единствената причина да не я играя по двайсет и четири часа на ден, е защото от време на време се нуждая от храна или секс.

— Значи си чувал за Джейсън Блек?

— Един от топ създателите на видеоигри на всички времена. До голяма степен мистериозен. Обикновено тип в неговото положение говори много на събития на гейм индустрията и наградни шоута, а той се спотайва. Има няколко души — представителни лица, — които се появяват и държат речи вместо него. Защо питаш?

Алекс сви рамене и каза неопределено:

— Чух, че май искал да купи терен на острова.

— Джейсън Блек може да си позволи да купи целия остров — увери го Сам. — Ако имаш възможност да направиш нещо, свързано с него или с „Инари“, приемай и бягай.

* * *

— Тази игра прилича ли на „Сърдити птици“? — попита Зоуи няколко дни по-късно, когато Алекс й каза за „Небесни бунтари“.

— Не, това е цял един свят, като филм, където можеш да изследваш различни градове, да водиш битки, да ходиш на лов за дракони. Съществуват потенциално безкраен брой сценарии. Както изглежда, можеш да отделиш време от главната работа, за да четеш книги от виртуална библиотека или да готвиш виртуална храна.

— А каква е главната работа?

— Проклет да съм, ако зная.

Зоуи се усмихна, когато започна да изсипва стопения бял шоколад от малка тенджерка в една купа. Тя и Алекс бяха сами в къщата на Рейншедоу Роуд. Сам беше отишъл да посети Луси в Ню Йорк, а Джъстин си беше предложила услугите да постои при Ема в езерната къща.

— Не го правя заради Алекс, правя го заради теб — беше казала тя на Зоуи. — Трябва да прекарваш поне една нощ от време на време, без да се тревожиш за Ема.

Като остави настрана тенджерката, Зоуи каза:

— Защо някой ще иска да прекарва толкова време във виртуален свят, вместо в реалния? Можеш да си дадеш целия този труд да сготвиш виртуална храна, но въпреки това не можеш да имаш реална вечеря, на която да хапнеш.

— Геймърите не искат реална вечеря — каза Алекс. — Те обичат неща, които могат да се ядат с една ръка. Картофен чипс. Купа с пуканки. — Той се засмя на изражението й, заинтригуван как тя използва една шпатула, за да смеси белия шоколад в купа с бита сметана. — Защо го разбъркваш така?

— Надиплям го. Ако го разбиваш по обикновения начин, няма да бъде пухкав. — Тя заби гумената шпатула вертикално в купата със сметана и изля белия шоколад, разнасяйки го по дъното на купата, встрани и най-отгоре. Всеки път, когато завършваше движението, завърташе леко съда. — Виждаш ли? Така сместа остава лека. Ето, опитай.

— Не искам да го съсипвам — възрази Алекс, когато тя му връчи шпатулата.

— Няма да го съсипеш. — Тя сложи ръка върху неговата и му показа как да я движи. Той стоеше отзад, обвил ръце около нея, а тя водеше умело китката му. — Надолу, през средата, повдигаме и нагоре… Да, техниката е точно такава.

— Започвам да се въодушевявам — каза той и тя се засмя.

— Не се изисква кой знае колко много.

Той й върна шпатулата и завря нос в къдриците й.

— За какво правиш това нещо?

— Ягодов сладкиш с бял шоколад. — Тя топна пръст в богатата сметана и се завъртя към него. — Опитай.

Той облиза крема от пръста й.

— Мили боже. Прекрасен е. Дай ми още малко.

— Само това, и край — каза Зоуи строго, топвайки още веднъж пръст в сметаната. — Иначе няма да остане за сладкиша.

— М-м-м. — Зоуи се отпусна срещу него, устните й се разтвориха. Целувката продължи, стана ленива и дълбока, докато пръстите му се плъзгаха по ръцете и раменете й. Хващайки ръба на тениската й, той започна да го повдига нагоре и тя го спря с възмутено изпискване.

— Алекс, не. В кухнята сме.

Устните му се отклониха към врата й.

— Няма никой.

— Прозорците…

— Няма жива душа на километри оттук. — Той съблече тениската й. Устата му хвана нейната с чувствена ненаситност, от която косъмчетата на тила и ръцете й настръхнаха. Когато го усети, че смъква презрамките на сутиена й, тя се напрегна, но не го спря. Пръстите му, толкова умели и сигурни, преминаха към закопчалката и разкопчаха малките кукички. Една… две… три. Презрамките и ластичната лента паднаха.

Ръката му покри гърдите й с топъл, стимулиращ натиск, дланите му разтъркваха леко, а палците му я докосваха, докато връхчетата щръкнаха и се втвърдиха. Тя се подпря на плота отзад, произнасяйки с усилие думите между накъсаното поемане на въздух.

— Моля те… горе… — Тя искаше тъмното, обгръщащо уединение на спалнята, мекотата на леглото.

— Тук — настоя Алекс. Той свали ризата си и я хвърли на пода, жилав, мъжествено загорял, със силно възбудено тяло. Очите му бяха светли и дяволски сини, когато бръкна в купата с пухкав крем и загреба от него с два пръста. Тя примига, когато осъзна какво се кани да направи.

— Дори не си помисляй — изхриптя тя, като се кискаше и се опитваше да се изплъзне. — Не си наред. — Но свободната му ръка хвана предницата на късите й панталони, закотвяйки я на място, и той размаза охладената шоколадова смес по връхчетата на гърдите й. Тя затвори очи, трепереща, когато той се наведе да оближе и да изсмуче сладостта от нея. Целуна я отново, устата му беше възхитителна и жадна. Ръцете му бяха в панталоните й, дланите му — горещи срещу кожата й. Тя не можеше да мисли, можеше единствено да диша. Просто го остави, настояваше тялото й, удоволствието се разгръщаше в разточителни цветове. Да го остави да събуе панталона и бикините й, да го остави да целува уязвимите извивки на корема й и да стисне дупето й с ръце. Да го остави да коленичи пред нея, устата му да следва вкуса на нейната възбуда.

Краката й трепереха и тя отново се подпря на студения гранит на плота. Цялата й кожа бе настръхнала. Той се пресегна към купата с крем. Мацна от студената сладост между бедрата й. Разтвори я с уста, езикът му пърхаше. Надолу, през средата, встрани и отгоре. Ритъмът беше настойчив, безмилостен, не й позволяваше да мисли, изпълваше я с чувство толкова интензивно, че скъсяваше времето между два удара на сърцето й. От гърлото й се откъснаха диви звуци, устните й се движеха в плътни кръгове срещу устата му. Плътта й се поду, той облизваше по-дълбоко, по-грубо, по-бързо, възбуждайки я все по-силно. Всичко наоколо се размаза в бляскаво петно. Алекс продължи, докато тя стигна върха на оргазма, облекчението се разтопи в нея и тя простена изнемощяла.

Изправяйки се на крака, Алекс дръпна ципа на дънките си. Ръцете му се обвиха около нея, придърпаха я нагоре срещу твърдото очертание на ерекцията му. Тя го прегърна през врата и отпусна глава на рамото му. Нямаше нужда от кондоми, беше започнала да пие хапчета. Пресягайки се надолу, той намести хълбоците й и се нагласи, а тя ахна, когато един силен тласък едва не отлепи краката й от пода. Тялото й се затвори около него, потрепервайки при дръзката агресия, а той простена и тласна пак. Зоуи се чувстваше безтегловна, задържана единствено от неговата сила вътре в нея, тръпките на удоволствие се връщаха от нейната плът към неговата и после обратно. Дъхът съскаше между зъбите му, когато пулсът му забърза, ръцете му я стискаха здраво. Те стояха вкопчени един в друг и треперещи, разменяйки си нежни, засищащи целувки, които скоро се превърнаха в алчни… от онези, които си разменяш с някой, когото няма да имаш винаги, но можеш да имаш поне сега.

Качиха се горе в леглото на Алекс с хладните бели чаршафи и прозорци с мрежи, отворени за соления бриз от Фолс Бей. Докато Алекс я целуваше и галеше, септемврийската луна изливаше лавандулова светлина в стаята. Зоуи почувства притеглянето й, лунната вълна от емоции и енергия се надигна, а Алекс я любеше, сякаш бе негова. Сякаш искаше усещането за него да потъне дълбоко в паметта на клетките й и никога да не може да бъде изтрито.

Беше толкова силен върху нея, толкова бавен, изпълваше я със силни тласъци, докато лунната светлина ги обгръщаше. Ръката му мина под дупето й и я повдигна. Страстта се събра в агонизираща пружина и Зоуи простена миг преди пружината да се развие, но той се изтегли, забавяйки, и не й позволи да свърши. Той въртеше бедра, възбуждаше я, а тя се извиваше под него. Изрече няколко умолителни думи, казвайки му, че го иска, че се нуждае от него, че би направила всичко за него. Това не беше достатъчно. Той я доведе до ръба и се отдръпна… двамата останаха да лежат изпотени и треперещи от желание, докато той не възобнови отново тласъците с бавно, безмилостно темпо, като произнасяше името й. От очите й потекоха горещи сълзи на удоволствие и той ги целуна, притискайки горещия си дъх срещу страните й.

Тогава тя разбра какво искаше Алекс, какво се опитваше да я накара да направи, въпреки че не го съзнаваше. Моментът, в който му дадеше това, щеше да го изгуби. Но тя знаеше от самото начало до какво ще доведе това. Отхвърлянето на истината нямаше да промени това, което беше реално, което беше неотвратимо.

Извръщайки лице, тя прошепна до ухото му:

— Обичам те.

Усети тръпката, която премина през него, сякаш го беше наранила. Но той започна да тласка още по-силно, губейки контрол.

— Обичам те — каза тя отново и той притисна устата си към нейната, разтърсвайки хълбоци. Тя имаше чувството, че се разпада, възторгът се изля и се разпростря. Като откъсна устата си от неговата, тя повтори думите, сякаш бяха магическа формула, заклинание, което да развали магията, и той зарови лице във врата й и намери собственото си разтърсващо освобождение.