Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (21)

Двадесет и първа глава

Тъй като връзките на Нолан имаха определен срок на годност, Алекс не бе изненадан, когато Сам и Луси скъсаха в средата на август. Той им съчувстваше, обаче. През изминалите няколко месеца Сам бе по-щастлив, отколкото Алекс някога го беше виждал. Явно Луси означаваше много за него. Но Луси бе получила предложение за арт стипендия, в резултат на което трябваше да се премести в Ню Йорк за една година. И тя се готвеше да я приеме. А Сам, верен на себе си, нямаше да направи нищо, нито да я помоли да остане заради връзка, която нямаше да доведе до никъде.

Тъй като Алекс работеше по стълбището за горния етаж в къщата на Рейншедоу Роуд, той случайно беше там в деня, когато Луси дойде да скъса с брат му. Докато Алекс слагаше уплътнители на стъпенките и вертикални тръби на стълбите, призракът отиде да провери какво става.

— Луси току-що скъса със Сам — съобщи призракът десет минути по-късно.

Алекс спря да чука.

— Сега ли?

— Да. Просто така. Каза му, че трябва да се премести в Ню Йорк и че той не трябва да се опитва да я спре. Мисля, че това го засегна много. Защо не слезеш долу да поговориш с него?

Алекс кимна кратко.

— За какво?

— Попитай го дали е добре. Кажи му, че има и друга риба в морето.

— Той няма нужда аз да му го казвам.

— Брат ти е, покажи някаква загриженост, става ли? А докато го правиш, може да му подхвърлиш, че искаш да се преместиш при него.

Алекс се намръщи. Дарси скоро му беше писала, че подава молба за временна заповед от Семейния съд да го изрита от тяхната къща. Нейната къща.

Преместването при Сам щеше да е по-евтино от наемането на апартамент, и вместо да плаща наем, Алекс можеше да продължи да ремонтира къщата на Рейншедоу Роуд. Един господ знае защо се чувстваше задължен да работи по къщата. Но не можеше да отрече предаността си към това.

Бяха минали три седмици, откак беше започнал да прави секс със Зоуи — най-хубавите три седмици в живота му, но също така и най-лошите. Той съставяше график за времето с нея, при положение, че искаше да са заедно всяка минута от деня. Измисляше извинения, за да й се обажда, само за да я чуе да говори за нова рецепта или да обяснява разликата между таитянската, мексиканската или мадагаскарска ванилия. Улавяше се, че се усмихва от време на време през деня, мислейки за нещо, което е казала или направила, което беше толкова нехарактерно за него, че му беше напълно ясно, че е в сериозна беда.

Искаше му се да може да обвини Зоуи, че е толкова изискваща, но тя знаеше кога да натисне и кога да се отдръпне. Тя ръководеше Алекс много по-умело, отколкото го бе правил всеки друг, и макар да му беше ясно, че е управляван, не можеше да се накара да възрази. Като в нощта, когато й бе казал, че не може да остане, и тя направи печено на фурна, което бе изпълнило цялата къща с вкусни аромати, така че — разбира се — той беше омекнал достатъчно, за да се съгласи да вечеря, а после се оказа в леглото с нея. Защото печеното, както тя сигурно знаеше, беше афродизиак за много мъже от Тихоокеанския Северозапад.

Той се опита да ограничи броя на нощите, които прекарва с нея, но не беше лесно. Желаеше я непрекъснато, по всякакъв начин. Сексът беше възхитителен, но най-изненадващо беше колко много желае Зоуи по други причини. Нещата, които някога го бяха ядосвали — напереността, упоритият оптимизъм — по някакъв начин се бяха превърнали в най-любимите неща у нея. Тя постоянно изпращаше жизнерадостни мисли като парти балони, които той не можеше да се застави да спука.

Единственото, за което Зоуи не можеше да се самозалъгва, беше състоянието на Ема, което се влошаваше. Напоследък домашната сестра, Джийни, й беше дала да прави когнитивни тестове: да повтаря думи и да нарисува циферблат на часовник на лист хартия, както и прости игри за броене на монети. Ема показа значително по-ниски резултати от получените преди месец на същите тестове. А още по-стресиращо бе, че Ема губеше чувството за глад, както и какво означава балансирано хранене. Ако Джийни и Зоуи не й напомняха, можеха да минат дни, без да яде.

Зоуи осъзнаваше, че баба й — винаги толкова безупречно поддържана, вече сякаш не забелязва или не я интересува дали косата й е сресана или ноктите й са оформени. Джъстин идваше най-малко на две седмици да заведе Ема на фризьорския салон или на кино. Алекс понякога се занимаваше с Ема, докато Зоуи приготвяше вечерята или си вземаше вана. Той играеше карти с Ема, смееше се на очебийните й измами, и дори пускаше музика и танцуваше с нея, докато тя критикуваше неговата фокстрот техника.

— Обръщането на крака ти е прекалено късно — оплака се Ема. — Ще ме спънеш. Къде си се учил да танцуваш?

— Ходех на уроци на едно място в Сиатъл — каза Алекс, докато се носеха из стаята под звуците на „Докато времето минава“.

— Трябва да поискаш да ти върнат парите.

— Те направиха чудеса — възрази той. — Преди уроците начинът, по който танцувах, изглеждаше като пантомима на миене на кола.

— Колко време си се учил? — с подозрение попита Ема.

— Изкарах спешен съботно-неделен курс. Годеницата ми искаше да мога да танцувам на сватбата.

— Кога си се оженил? — поиска да знае Ема раздразнено. — Никой не ми е казвал за това.

Макар да й беше споменавал за брака си с Дарси, Алекс си даде сметка, че е забравила. Той подхвърли небрежно:

— Свърши. Разведохме се.

— Много бързо.

— Не достатъчно бързо — каза с горчивина той.

— Трябва да се ожениш за моята Зоуи. Тя може да готви.

— Няма да се женя повече. Не ме бива за тази работа.

— Практиката прави чудеса — каза му Ема.

Същата вечер, докато Алекс стоеше в къщата и държеше Зоуи, докато тя заспи, той най-после разбра какво е болезнено сладкото усещане, което стяга гърдите, същото, което го измъчваше, откак се беше запознал с нея. Това беше щастието. То го караше да се чувства силно неспокоен. Беше чувал за определени пристрастяващи субстанции, които ако опиташ веднъж, вече не можеш да спреш. Такава бе природата на неговото привличане към Зоуи — мигновена, пълна, без надежда за възстановяване.

* * *

Три дена след скъсването на Сам и Луси Алекс се отби в Рейншедоу Роуд, за да вземе инструменти, които беше оставил там. През целия път го следваше един камион за доставки, който паркира отпред. Двама мъже се заеха да разтоварват огромен метален кош.

— Някой да се разпише за това — каза единият на Алекс, когато пренесоха коша до входните стъпала. Застраховано е.

— Какво е?

— Стъклопис за прозорец.

От Луси, предположи Алекс. Сам му беше казал, че Луси прави прозорец за предната част на къщата. Онзи, който Том Финдли беше монтирал преди много време, беше счупен и махнат, и заменен с единично стъкло. Сам беше споменал, че Луси измислила дизайна по време на престоя си в Рейншедоу Роуд, някакво изображение, което била видяла насън.

— Аз ще подпиша — каза Алекс. — Брат ми е в лозето.

Момчетата оставиха масивния прозорец на пода и разтвориха опаковката, за да се уверят, че не е пострадал при транспортирането.

— Добре изглежда — каза единият. — Но ако откриете нещо, след като си тръгнем, пукнатини или нещо друго, обадете се на телефона, отпечатан най-долу на разписката.

— Благодаря.

— Късмет! — извика единият мъж. — Монтирането ще е истинско изпитание.

— Така изглежда — отвърна Алекс с мрачна усмивка, докато се подписваше за доставката.

Призракът стоеше до прозореца и се взираше в него.

— Алекс — каза той със странна нотка в гласа. — Погледни.

След като мъжете си тръгнаха, Алекс отиде да види стъклописа, който представляваше зимно дърво с голи клони, сиво и бледолилаво небе, и бяла луна. Цветовете бяха приглушени, стъклото наслоено и разтопено, за да придаде на образа триизмерен ефект. Алекс не беше познавач на изкуството, но уменията, вложени тук, бяха очевидни. Беше майсторска работа.

Вниманието му се върна към призрака, който беше прекалено неподвижен и мълчалив. Антрето изведнъж стана студено въпреки лятната горещина. Беше скръб, толкова силна, че Алекс усети как гърлото и очите му започват да парят.

— Помниш ли го? — попита той призрака. — Като онова, което си монтирал за бащата на Ема ли е?

Призракът беше прекалено разстроен, за да говори. Той отвърна с кратко кимване. Още тъга изпълни въздуха, всяко поемане на въздух беше като леден камшик. Той си спомняше нещо, и то не беше хубаво.

Алекс отстъпи назад, но нямаше къде да отиде.

— Престани — промърмори той.

Призракът посочи към втория етаж и погледна умолително Алекс.

Алекс разбра мигновено.

— Хубаво. Ще го инсталирам още днес. Само… без драми.

В този момент в къщата влезе Сам. За неудоволствие на Алекс нещастно влюбеният му брат не се интересуваше толкова от прозореца, колкото дали Луси е оставила някаква бележка. Което тя не беше сторила.

Алекс извади телефона си и започна да звъни на Гавин и Айзък. Искаше да ги накара да прекратят работата по гаража в къщата на Зоуи този следобед и да дойдат тук.

— Обаждам се на моите момчета да дойдат да ми помогнат с поставянето на прозореца — каза той. — Днес, ако е възможно.

— Не знам — каза Сам навъсено.

— За кое?

— Не знам дали искам да го слагаш.

Почувствал нова вълна на отчаяние, идваща откъм призрака, Алекс побърза да каже:

— Не говори глупости. Този прозорец трябва да е в тази къща. Мястото си го иска. Преди много време тук е имало съвсем същият.

Сам погледна изненадано.

— Откъде знаеш?

— Просто си мисля, че изглежда съвсем на място. — Алекс се отдалечи и започна да набира на телефона си. — Аз ще се погрижа за това.

Веднага след обяд Гавин и Айзък дойдоха при Алекс в къщата на лозето и монтираха стъклописа. Стана бързо, благодарение на точните размери, взети от Луси. Тя беше направила прозореца така, че да влиза перфектно в съществуващата рамка. Те запечатаха по краищата с прозрачна силиконова вата и я залепиха на място, използвайки скоби за картон, прегънати в съответна форма, за да предпазят стъклото от лепенката. След двайсет и четири часа съхнене щяха да добавят дървен корниз по краищата.

Призракът ги наблюдаваше напрегнато. Нямаше остроумни забележки, нямаше въпроси нито коментари, само мълчание и мрачна меланхолия. Той отказа да обясни каквото и да било за прозореца, както и за спомените, които това бе отключило.

— Не мислиш ли, че имам право на някакви отговори? — поиска да знае Алекс по-късно същата вечер. — Можеш поне да ме насочиш за това какво става с този проклет прозорец. Защо толкова искаше да го монтирам? Кое предизвика отвратителното ти настроение?

— Не съм готов да говоря за това — дойде вбесяващият отговор.

На следващата сутрин Алекс се отби в Рейншедоу Роуд да провери силикона, преди да се насочи към къщата на Зоуи. Той взе беемвето си, смятайки, че може да му се порадва още някой ден, преди да го върне на търговеца. Когато беше купил седана, той и Дарси бяха искали скъпа кола, за да ходят с нея през уикендите в Сиатъл. Тя подхождаше на стила им на живот, или най-малкото на стила, към който се стремяха. Сега, като се замислеше, не можеше да проумее защо това му се е виждало толкова важно.

По пътя той мина покрай Сам, който беше излязъл да се разходи из лозето. Алекс намали, спусна стъклото на прозореца и попита:

— Искаш ли да те кача?

Сам поклати глава и му направи знак да продължи. Изражението му беше отнесено, сякаш слушаше музика, която никой друг не можеше да чуе. Само дето на ушите му не се виждаха никакви слушалки.

— Изглежда странно — каза Алекс на призрака, продължавайки към къщата.

— Всичко изглежда странно — отвърна призракът, като се взираше през прозореца.

Беше прав. Странно сияние беше обгърнало сцената. Цветовете на лозето и градината бяха по-меки, по-живи, всеки цвят и лист подхранваше сиянието във въздуха. Дори небето беше различно, сребърно там, където се докосваше до водата във Фолс Бей, като постепенно ставаше прерязващо очите синьо.

Слизайки от колата, Алекс пое дълбоко изпълнената с аромат на цветя и пръст свежест, носена от бриза. Призракът се взираше към прозореца на втория етаж. Той не изглеждаше по същия начин. Цветът на стъклото беше променен — но това беше сигурно заради играта на светлината или заради ъгъла, от който гледаха.

Алекс изтича бързо в къщата и изкачи стъпалата към площадката. Нещо се бе случило с прозореца — зимното дърво сега беше покрито с буйна зеленина, листа, направени от стъклени камъчета, пресичаха прозореца в искрящо изобилие. Луната я нямаше и стъкленото небе грееше в розово, оранжево, лавандулово.

— Стъклописът е бил сменен — каза Алекс смаяно. — Какво е станало с другия?

— Същият е — обади се призракът.

— Не може да бъде. Цветовете са различни. Луната я няма. По клоните има листа.

— Така изглеждаше, когато го инсталирах преди години. До последната подробност. Но един ден… — Призракът млъкна, когато чуха Сам да влиза.

Сам се изкачи до площадката, където стоеше Алекс. Той се взираше в стъклописа прехласнат, напълно забравил всичко.

— Какво си му направил? — попита Алекс брат си.

— Нищо.

— Тогава как…

— Не знам.

Озадачен, Алекс премести очи от Сам към призрака, но и двамата бяха заети със собствените си мисли. Сякаш имаха по-добра представа от него какво се е случило.

— Какво означава това? — попита той.

Без да каже дума, Сам излезе, вземайки по две стъпала наведнъж, и стигна до пикапа си с няколко дълги крачки. Двигателят изръмжа и машината потегли със съскане на гуми.

Объркването на Алекс беше заменено с раздразнение.

— Защо тръгва така?

— Отива след Луси — каза призракът убедено.

— За да разбере какво е станало със стъклописа?

Призракът му хвърли сардоничен поглед и закрачи по площадката между етажите.

— Сам не дава пукната пара какво е станало със стъклописа, важното за него е защо е станало.

При неразбиращото мълчание на Алекс той добави:

— Стъклописът се промени заради Сам и Луси. Заради онова, което чувстват един към друг.

Това нямаше смисъл.

— Искаш да кажеш, че това е своеобразен вълшебен прозорец на настроенията? — каза Алекс невярващо.

— Разбира се, че не — язвително отвърна призракът. — Как би било възможно, щом не пасва на това, в което вярваш. Вероятно е поредната психотична заблуда. Само дето Сам изглежда е в нея. — Той отиде до стената и се отпусна на пода, обвил с ръка сгънатото си коляно. Изглеждаше изтощен и бледен. Но не би могъл да е уморен — той беше дух, стоеше над робството на физическата слабост. — Още щом видях прозореца в коша онзи ден — каза призракът, — си спомних какво се случи на Ема и мен. Какво направих.

Алекс подпря ръце на перилата на балкона и се вгледа в прозореца. Бижутерските зелени листа блестяха по начин, който създаваше илюзията за движение, за мек бриз, подухващ през клоните на дървото.

— Бях с няколко години по-голям от Ема — въздъхна призракът; емоциите се носеха във въздуха като тамян. — Избягвах я, когато беше възможно. Тя беше забранена зона. Когато си израснал на острова, знаеш с кои хора можеш да си приятел, кои момичета да възпламениш и кои — не.

— Да възпламениш?

Призракът се усмихна леко.

— Това е думата, която използваха за целуване.

На Алекс някак си му хареса. Възпламеняване… целувки… огън.

— Ема беше от друга класа — продължи призракът. — Умна, изискана, от богато семейство. Можеше да бъде много вироглава понякога — но тя притежаваше същата добрина като Зоуи. Никога не би наранила някого, помагаше на всички, на които можеше. Когато господин Стюарт ме нае да монтирам стъклописа на прозореца, съпругата му каза на трите си дъщери да стоят далеч от мен. Да не общуват с някакъв слуга. Ема я игнорира, разбира се. Тя седеше и ме гледаше как работя, задаваше въпроси. Интересуваше я всичко. Влюбих се в нея толкова силно, толкова бързо… Имах чувството, че съм я обичал още преди да я познавам. Срещахме се тайно през цялото лято и началото на есента — прекарвахме повечето време в езерната къща. Понякога вземахме кораб до някой от островите и прекарвахме там деня. Не говорехме много за бъдещето. Войната бушуваше в Европа, но всички знаехме, че е само въпрос на време и ние да влезем в нея. А Ема знаеше, че аз планирам да се запиша. След съответната основна подготовка Военновъздушният корпус можеше да превърне един цивилен без летателен опит в квалифициран пилот само за няколко месеца. — Той направи пауза. — В началото на ноември, четирийсет и първа — това беше преди Пърл Харбър — Ема ми каза, че е бременна. Новината ме блъсна като чук, но й казах, че ще се оженим. Говорих с баща й и го помолих да ни даде разрешение. Макар че не беше очарован от ситуацията, той искаше сватбата да се състои колкото е възможно по-скоро, за да се избегне скандал. В това отношение беше разбран. Майката бе тази, която си мислех, че е способна да ме убие. Тя смяташе, че Ема се принизява, омъжвайки се за мен, и беше права. Но имаше бебе на път, така че никой нямаше избор. Определихме дата за сватбата на Бъдни вечер.

— Не си бил щастлив от това — каза Алекс.

— Не, по дяволите, бях ужасен. Съпруга, бебе… Нищо от това нямаше връзка с този, който бях. Но знаех какво е да израснеш без баща. Нямаше начин да позволя това да се случи на бебето.

Алекс слушаше, без да се обажда.

— След Пърл Харбър всички мъже, които познавах, се отправиха към наборните комисии да се записват. Двамата с Ема решихме да го направя, след като мине сватбата. Няколко дни преди Коледа майка й ми се обади и ми каза веднага да отида в къщата. Беше станало нещо. От гласа й разбрах, че е лошо. Отидох точно когато лекарят си тръгваше. Двамата с него поговорихме на предната веранда няколко минути, след което аз се качих на втория етаж при Ема, която лежеше.

— Изгубила е бебето — каза Алекс тихо.

Призракът кимна.

— Започнала да кърви сутринта. В началото слабо, но от час на час ставало все по-зле, докато накрая пометнала. Изглеждаше толкова дребна в онова легло. Започна да плаче, когато ме видя. Каза, че знаела, че не искам да се оженя за нея, и сега, когато нямало бебе, нямало и причина. Отвърнах й, че не бива да си прави изводи точно сега. Но за час от секундата изпитах облекчение и тя видя това. И ме попита дали смятам, че ще бъда готов за брак някой ден. Дали трябвало да ме чака. Казах й не, да не чака. Казах й дори, че ако преживея войната и се върна, тя няма да може да разчита на мен. Казах й, че любовта не трае… че тя ще изпита същото към някой друг мъж някой ден. Дори го вярвах. Тя не ми възрази. Знаех, че я наранявам, но си мислех, че това ще й спести много повече болка в бъдеще. Казвах си, че е за нейно собствено добро.

— За да си успокоиш съвестта — обади се Алекс…

Призракът сякаш не го чу. След като помълча, потънал в мисли, той каза:

— Това беше последният път, в който я видях. Когато излязох от онази спалня и тръгнах към стълбището, минах покрай този прозорец. Стъклото се беше променило. Листата бяха изчезнали, а небето потъмняло, и се беше появила зимна луна. Истинско чудо, кълна се. Но не си позволих да разсъждавам какво означава.

Алекс не разбираше какво толкова ужасяващо и срамно намира призракът в подобно признание. Той беше постъпил благородно, предлагайки на Ема да се оженят, когато обстоятелствата го изискваха. И нямаше нищо лошо да се откаже от ангажимента след помятането. Ема едва ли беше останала сама и бедстваща. А Том така или иначе щеше да се запише в армията.

— Направил си правилното нещо — каза Алекс. — Бил си честен с нея.

Призракът го погледна гневно.

— Това не беше честност. А малодушие. Трябваше да се оженя за нея. Трябваше да я накарам да повярва, че каквото и да се е случило, тя ще означава за мен повече от всичко друго на този свят.

— Не искам да съм нечувствителен — започна Алекс и се намръщи при безрадостния смях на призрака, — но вероятно и без това си щял да умреш във войната. Така че нямаше да имате много време заедно.

— Не разбираш, нали? — попита призракът невярващо. — Аз я обичах. И я предадох. Предадох и двама ни. Бях прекалено голям негодник, за да се възползвам от шанса. Някои мъже цял живот мечтаят да бъдат обичани по такъв начин, а аз захвърлих всичко. И всичките ми шансове да оправя това бяха разбити заедно с мен и онзи самолет.

— Може би си бил късметлия. Замислял ли си се за това? Ако беше преживял войната и се беше върнал при Ема, бракът ви можеше да се окаже гаден. Двамата можеше да се намразите. Може би събитията са се стекли по по-добър начин.

— Късметлия? — Призракът го гледаше с ужас, гняв, отвращение. Той стана и закрачи безцелно по площадката. Няколко пъти спира да погледне Алекс, сякаш с леко отвратено любопитство. Накрая се закова до прозореца и каза с враждебен тон: — Предполагам, че си прав. По-добре е да умреш млад и да избегнеш цялата тази мизерия и бъркотия да обичаш други хора. Животът е безсмислен. Може би е по-добре да приключваме с това.

— Именно — каза Алекс, възмущавайки се от тези проповеди. Все пак той щеше да направи своите избори и да си плати за тях, както беше направил призракът. Това си беше негово право.

Взирайки се в стъклописа с всичките му искрящи цветове, призракът произнесе с тиха неприязън:

— Може би и ти ще си късметлия като мен.