Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (14)

Четиринадесета глава

От полунощ до разсъмване Алекс беше измъчван от кошмари, тялото му се разтърсваше рязко, като че ли ударено от електрически ток. Той сънуваше демони, клечащи в основата на леглото му, които чакаха да го разкъсат с дълги остри нокти, или как земята се отваря под него и той пада в безкрайна тъмнина. В един от сънищата беше блъснат от кола на тъмен път, ударът го беше изхвърлил назад върху твърдия среднощен асфалт. Виждаше се как стои над безчувственото тяло на пътя и гледа надолу към собственото си лице. Беше мъртъв.

Стреснат, той се събуди и седна в леглото. Плуваше в пот, чаршафите бяха залепнали за него. Един замъглен поглед към часовника показа, че е два след полунощ.

— Мамка му — промърмори той.

Призракът беше наблизо.

— Иди и пийни малко вода — предложи му той. — Дехидратиран си.

Алекс стана от леглото и се затътри към банята. Пийна малко вода, пусна душа и стоя дълго там, подложил тил под горещите струи. Искаше едно питие. Щеше да го накара да се почувства по-добре. Щеше да прогони сънищата, ужасното потене. Искаше вкуса на алкохол, сладкото му парене в устата си. Но фактът, че го иска толкова отчаяно, беше достатъчен, за да му се противопостави неумолимо.

След като се изкъпа, Алекс намъкна долнището на една пижама и дръпна одеялото от леглото. Прекалено изтощен, за да сменя чаршафите, той отиде в дневната. Стовари се на кушетката с пъшкане.

— Може би трябва да отидеш на лекар — обади се призракът от ъгъла. — Сигурно могат да ти дадат нещо, за да издържиш по-лесно.

Алекс завъртя глава бавно.

— Не искам да е по-лесно. — Чувстваше езика си прекалено голям за устата си. — Искам да си спомням точно какво е.

— Поемаш риск като се опитваш да се справиш съвсем сам. Може да припаднеш.

— Няма.

— Как можеш да си сигурен?

— Защото ако припадна — каза Алекс, — ще го приключа.

Призракът го изгледа строго.

— Ще приключиш с живота си?

— Да.

Призракът не каза нищо, но въздухът се изпълни с тревога и страх.

Когато дишането на Алекс се забави, в съзнанието му изплуваха спомени.

— По времето, когато братята ми и сестра ми напуснаха дома — каза той след известно време, затворил очи, — и двамата ми родители пиеха нонстоп. А когато живееш с пияница, сумата, на която се равнява детството ти, е около трийсет минути. Хубавите дни бяха тогава, когато забравяха, че съм там. Но когато някой от тях си спомнеше, че има дете в къщата, настъпваше ужас. Да живееш с тях беше като да си в минно поле. Никога не знаеш кога ще стъпиш накриво. Понякога молех мама да ми даде да ям, или се опитвах да я накарам да подпише някоя забележка от училище, което я караше да избухне. Веднъж смених телевизионния канал, докато татко спеше във фотьойла, и той се събуди и ме напердаши. Научих се никога да не моля за нищо. И да не се нуждая от нищо.

Това беше най-голямото признание, което Алекс бе изричал гласно за начина, по който е израснал. Никога не бе разкривал толкова много дори пред Дарси. Не беше сигурен защо бе поискал призракът да разбере.

Не последва нито звук, нито движение, но той имаше впечатлението, че призракът се готви да спи, оттегляйки се в една сянка в ъгъла.

— Ами братята ти и сестра ти? Някой от тях не се ли помъчи да помогне?

— Те си имаха свои проблеми. Няма такова нещо като здраво, нормално семейство около пияница. Всички страдат.

— Някой от родителите ти правил ли е опити?

— Имаш предвид да остави пиенето? — Алекс въздъхна тихо. — Не, и двамата му бяха отпуснали края.

— Докато още си бил в гимназията.

Алекс смени позата си на дивана, но чувството, че не се чувства комфортно в собствената кожа, не се подобри. Нервите му бяха опънати, сетивата — изострени. Кошмарите бяха готови да се върнат веднага щом се опиташе да заспи. Можеше да ги усети как чакат наблизо като глутница вълци.

— Сънувах, че съм умрял — каза той рязко.

— По-рано тази нощ?

— Да. Стоях над собственото си тяло.

— Част от теб умира — каза призракът прагматично. При шокираното мълчание на Алекс той добави: — Онази част от теб, която пие, за да избегне болката. Но избягването на болката само я влошава.

— Тогава какво, по дяволите, се очаква да направя? — Гласът на Алекс прозвуча враждебно.

— В някакъв момент — каза призракът след известно време — трябва да спреш да бягаш и да се вземеш в ръце.

След няколко часа накъсан сън на кушетката, който напомняше на истинско изтезание, Алекс си взе душ, облече се и тръгна към „При художниците“. Беше като жив мъртвец. Надяваше се, че няма да се налага да среща Джъстин — нямаше нерви да я издържи днес.

За негово облекчение Зоуи беше сама. Тя го посрещна в кухнята и го накара да седне веднага.

— Как си тази сутрин?

Той я изгледа мрачно.

— Ако главоболието се мери по Фуджита^[1] току-що стигна пета степен.

— Ще ти направя кафе.

Заради яростното туптене в предната част на скалпа, му се искаше да си извади очите. Той внимателно отпусна чело върху ръката си и се опита да мисли въпреки треперенето.

— Защо не ми донесеш един стек бира, за да се оправя? — попита глухо.

Зоуи сложи една чаша на масата.

— Опитай първо това.

Алекс хвана чашата неумело.

— Нека… — започна Зоуи, пресягайки се да обхване несигурните му ръце.

— Нямам нужда от помощ — изръмжа той.

— Добре. — Тя кимна спокойно и се отдръпна.

Търпението й го дразнеше. Тапетът на черешки направо бодеше очите му. Главата му пулсираше като концерт на траш банда.

След като допря чашата до устата си, той я изпи, сякаш животът му зависеше от това. Помоли за още.

— Първо хапни от това — каза тя и сложи плитка купа пред него.

Купата съдържаше златисти кубчета, подобни на кексчета, със захаросан плод, нарязан на тънки ивици. До ноздрите му достигна аромат на канела. Зоуи заля купата с пълномаслено мляко и подаде лъжица на Алекс.

Препеченото овесено брашно беше дъвчащо и нежно, хрупкаво по краищата, ронещата се сладост беше пропита със слънчева цитрусова нотка. Когато млякото накваси овесеното брашно, текстурата омекна и всяка хапка ставаше по-влажна и по-вкусна от предишната. Това нямаше нищо общо със сивата, подобна на цимент каша, от неговото детство.

Докато ядеше, отровното чувство се изпари, той се отпусна и започна да диша дълбоко. Обзе го нещо като еуфория, мека топлина. Зоуи се въртеше в кухнята, бъркаше, наливаше мляко в канички и бъбреше дружелюбно, без да очаква отговор. Той нямаше представа за какво говори — нещо за разликата между коблър и Браун Бети^[2], и двете нямащи никакъв смисъл за него. Но му харесваше гласът й да го обвива като чисто памучно одеяло.

Дните му тръгнаха по една и съща схема: всяка сутрин, преди да отиде на работа, се отбиваше в кухнята на хотела „При художниците“ и изяждаше това, което Зоуи слагаше пред него. Трийсетте минути, които прекарваше с нея, бяха времето, около което се градеше всичко останало. След като си тръгнеше, чувството за добро физическо състояние избледняваше с напредването на часовете, докато се стигнеше до неуютните и неприятни вечери.

Сънят му беше изпълнен с кошмари. Често сънуваше, че пие отново, и се събуждаше, задушен от срам. Дори мисълта, че е било само сън, че не е изпаднал от каруцата, не успяваше да намали паниката. Единственото, което го крепеше през нощите, беше мисълта, че ще види Зоуи скоро.

Тя винаги произнасяше „добро утро“ така, сякаш то наистина бе добро. Слагаше чиния с красива храна пред него, всяка хапка разцъфваше с цвят и аромат. Суфлета, толкова леки, сякаш издути от желание, яйца по бенедиктински, покрити със сос холандез с цвят на слънчоглед. Тя създаваше симфония от яйца и месо, поеми от хляб, мелодии от плодове.

Кухнята за Зоуи беше нещо по-интимно, отколкото спалнята й. Тя беше нейното художествено пространство, организирано така, както тя искаше. Отвореният килер, покритите с етажерки стени от пода до тавана съдържаха редици от ярко оцветени подправки в стъклени цилиндри, и огромни старомодни буркани за бонбони, пълни сега с брашно, захар, овес, жълто царевично нишесте, апетитни орехови половинки. Имаше бутилки с бледозелен зехтин от Испания, тъмен балсамов оцет, Вермонтски кленов сироп, мед от диви цветя, буркани с домашно сварен мармалад и компоти, с ярки като бижута цветове. Зоуи беше толкова взискателна към качеството на продуктите, колкото Алекс при поставянето на елементите за водопроводната инсталация, или при използването на правилния дърводелски пирон за дадена работа.

Обичаше да я гледа как работа. Тя се движеше из кухнята като балерина, грациозните движения често биваха прекъсвани рязко при вдигането на някоя тенджера с две ръце или решителното затваряне на вратата на фурната. Тя владееше тигана сякаш той бе музикален инструмент, хващаше дръжките и го дръпваше с рязко изтегляне на лактите назад, така че съдържанието му да подскочи и да се обърне.

На седмата сутрин, докато Алекс закусваше в кухнята на хотела, Зоуи му сервира чиния с извара, поръсена със сирене и пикантни парченца изпържена наденичка чоризо.

Докато той ядеше, Зоуи отиде до масата и седна до него, сипвайки си кафе. Близостта й го накара да се почувства неловко. Тя обикновено работеше, докато той закусва. Той хвърли дискретен поглед към нежната кожа от вътрешната страна на ръката й, забелязвайки белега от изгарянето. Искаше му се да го докосне с устни.

— Шкафовете идват — каза й той. — Ще започнем да ги монтираме в края на седмицата и тогава ще направя кухненския остров.

— Ще го правиш? Мислех, че си поръчал готов.

— Не, така ще излезе малко по-евтино — а ще изглежда като по поръчка — ще купим готов шкаф, ще го украсим, завършвайки външната страна с ламперия, и накрая ще добавим плота. — Той се усмихна, когато видя изражението й. — Ще изглежда страхотно. Обещавам.

— Не се съмнявам изобщо. Просто съм впечатлена.

Алекс удави усмивката си в чашата с кафе.

— Не е нещо специално — каза той. — Обикновено дърводелство.

— Специално е, щом е в моята къща.

— След още някоя седмица ще трябва да ми кажеш какви цветове боя искаш.

— Вече почти ги избрах — каза тя. — Бяло за ламперията и первазите, масленожълто за стените и розово за баните.

Алекс й хвърли скептичен поглед.

— Приятно розово — каза тя, като се смееше. — С коралов оттенък. Луси ми помогна да го избера. Тя твърди, че розовото е страхотен цвят за бани, защото отразеният блясък гали окото.

Образът се появи в съзнанието му, преди той да успее да го спре… Зоуи излиза от ваната, обградена от розови стени, деликатните мокри извивки блестят в запотените огледала.

Ставайки от стола, Зоуи отиде да провери нещо във фурната.

— Искаш ли вода?

Той се почувства горещ от главата до петите.

— Да, благодаря. — След което взе мобилния си телефон и залепи очи в него, напомняйки си отчаяно да се държи на разстояние от нея.

Тя спря до него и остави чаша ледена вода до чинията му. Беше достатъчно близо, за да вдъхне аромата й — на памук и на цветя, с лек намек за пушек от чоризото… и единственото, за което бе в състояние да мисли, беше колко много иска да се обърне и да притисне лице в нейното, да сключи ръце около хълбоците й. Той се взираше в телефона, прехвърляйки невиждащо есемеси, които вече беше чел.

Зоуи кръжеше около него.

— Имаш нужда от подстрижка — промърмори тя и в гласа й се прокрадна усмивка. Той усети леко докосване отзад по главата… пръстите й… как ги прокарва нежно през косата на тила му. Ръката му стисна телефона с такава сила, че заплашваше да го спука.

Той направи рязко, раздразнено движение и ръката й остана във въздуха. Зоуи се върна до печката и след малко се чу звук от разбиване с тел в тенджера. Тя говореше небрежно за плановете си да отиде до плаващия рибен пазар до главното пристанище във Фрайдей Харбър, тъкмо били докарали прясна камбала. Стараейки се да се освободи от омаята на желанието, Алекс започна да пресмята наум. Когато това не проработи, взе вилицата и започна да притиска острите й върхове към горната част на дланта си. Това намали силната му възбуда достатъчно, за да може да върви. Оттласна се от масата и стана, като промърмори, че трябвало да работи.

— Значи до утре — каза весело Зоуи. — Палачинки с тиква и джинджифил.

— Не мога утре. — Осъзнавайки колко рязко е прозвучал, Алекс добави: — Трябва да отида на работа по-рано, ще полагаме хоросанова мазилка.

— Ще ти направя нещо, което да си вземеш — каза Зоуи. — Отбий се и ще ти го дам за из път. Няма да се налага дори да влизаш.

— Не. — Ядосан, той не можа да измисли начин да смекчи отказа си.

Призракът влезе в кухнята.

— Тръгваме ли?

— Да — каза Алекс.

— Значи ще се отбиеш? — попита Зоуи объркана.

— Не — сопна се той.

Зоуи го изпрати до задния вход, изглеждаше напрегната и нещастна.

— Съжалявам, не исках да те дразня.

Призракът беше объркан и възмутен.

— Какво иска да каже тя? Какво се случи? Казах ти преди…

— Не започвай — предупреди го Алекс гневно. Като погледна надолу към разтревоженото лице на Зоуи, той се поправи: — Не бързай да си правиш заключения. Няма за какво да съжаляваш.

— Има за какво да съжалява — настоя призракът. — Защото от това, което мога да кажа, хормоните се носят във въздуха като библейско наказание.

Зоуи вдигна очи към Алекс, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Тогава защо реагира така, когато те докоснах?

Алекс поклати глава раздразнено.

— Явно не ти е харесало — каза Зоуи.

— По дяволите, Зоуи. — Единственият начин, по който можеше да се възпре да не я награби, беше да удари с ръце по плота. Тя подскочи леко, очите й се разшириха. — Хареса ми — промърмори той. — Ако ми беше харесало по друго време, щях да те притисна към плота веднага и това нямаше да ти помогне да разточиш тестото си за бисквити.

Призракът простена.

— Спести ми го — каза той и побърза да излезе.

Зоуи се изчерви от преднамерената му грубост.

— Тогава защо… — започна тя.

— Не ми казвай нищо. Знаеш защо. Аз съм пияница, който се мъчи да спре алкохола. Току-що разведен съм, и съм на ръба да рухна. Не познавам по-шибана комбинация от качества за един мъж. Освен може би като връх на всичко да е импотентен.

— Ти не си импотентен — възрази тя. След кратко колебание го попита: — Нали не си?

Алекс покри очите си с ръка и се разсмя.

— Мили боже — каза той развълнувано, — иска ми се да бях. — След миг, забелязал обиденото й изражение, въздъхна и стана сериозен. — Скъпа, аз не поддържам приятелства с жени. А единствената друга опция е секс, което няма да се случи. — Той направи пауза, виждайки брашното по скулите й. Неспособен да се въздържи, се пресегна и го избърса нежно с палец. — Благодаря ти, че ме изтърпя тази седмица. Задължен съм ти. Така че най-доброто нещо, което мога да направя за теб в замяна, е да стоим далече един от друг.

Зоуи мълчеше, взираше се в него, претегляйки думите му. Таймерът на фурната иззвъня и мрачна усмивка изви ъгълчетата на устата й, преди да каже:

— Всеки момент от живота ми се отмерва от таймера на фурната. Моля те, не тръгвай още.

Той остана, наблюдаваше я как отиде и извади една тава с курабийки. Миризмата на изпечено тесто изпълни кухнята.

Зоуи се върна и застана съвсем близо до Алекс.

— Знам, че си прав — каза тя. — И знам какво ме очаква напред. Може би повече, отколкото мога да се справя. Баба ми ще бъде тук след месец, а след това… — Тя сви безпомощно рамене. — Така че знам границите си и мисля, че и ти знаеш твоите. Но проблемът е… — Нервен изблик на смях. — Понякога срещаш наистина свестен мъж, но независимо колко се опитваш, изгледа не можеш да се заставиш да го харесаш. Но това не е и на половина толкова лошо, както когато срещнеш неправилния, и не можеш да се накараш да не го харесваш. Чувстваш се кух отвътре, само чакаш, и искаш, и мечтаеш. Имаш чувството, че всеки момент води към нещо толкова прекрасно, че няма име за него, и ако успееш само да стигнеш дотам, ще бъде такова… облекчение. Ще бъде всичко, от което някога си имал нужда. — Тя въздъхна треперливо. — Аз не искам дистанция от теб. Вероятно не биваше да го казвам, но трябва да те накарам да разбереш…

— Аз вече знам — каза той хладно, умирайки вътрешно. — Не продължавай, Зоуи. Трябва да вървя.

Тя кимна. Дори не изглеждаше обидена. Някак си знаеше, че това е единственият начин, по който той можеше да я остави, че някои неща не биха могли да отлежат, за да бъдат приети по-лесно.

Алекс протегна ръка към бравата, но тя го спря, като го докосна по китката.

— Почакай тя. Само още едно нещо.

Въпреки че вече не го докосваше, кожата на китката му беше станала жива от копнеж. С всеки миг положението се влошаваше, помисли си той с отчаяние, тази нужда, която заплашваше да го разкъса отвътре.

— Отсега нататък няма да споменавам нищо за това — каза Зоуи, — няма да ти говоря за чувствата си, нито дори да се опитвам да бъда приятелка с теб. Но в замяна искам една услуга.

— Котешка вратичка — въздъхна Алекс с примирение.

Тя поклати глава.

— Искам да ме целунеш. Само веднъж.

— Какво? Не. — Беше смаян. — Не.

— Дължиш ми услуга.

— Защо, по дяволите, искаш такова нещо?

Зоуи гледаше упорито.

— Просто искам да знам какво е.

— Веднъж преди те целунах. Точно тук.

— Това не се брои. Ти се въздържаше.

— Ти искаш от мен да се въздържам — увери я той мрачно.

— Не, не искам.

— По дяволите, Зоуи, това няма да промени нищо.

— Знам. Не очаквам нещо да се промени. — Нервите й практически вибрираха. — Просто искам това като един вид… амюз буш.

— Какво е амюз буш? — попита той, страхувайки се от отговора.

— Френски термин за вкусна хапка, която келнерът ти носи от готвача в началото на храненето. Нещо, което не си поръчал, нито пък плащаш за него, то е… просто така. — При изуменото му мълчание тя добави услужливо: — Буквалният превод от френски е „удоволствие за устата“.

Алекс я изгледа мрачно.

— Искаш услуга от мен, което означава включване на корнизи или добавяне на допълнително осветление. Отказвам амюз буш.

— Не е ли възможно една целувка? Толкова много ли те е страх да допреш за двайсет секунди устните си до моите?

— Ето, вече започна да пресмяташ и времето.

— Не пресмятам времето — възрази тя. — Това е само предположение.

— Добре, можеш да го забравиш.

Тя изглеждаше обидена.

— Не разбирам защо си ядосан.

— Адски много. И двамата знаем, че се опитваш да докажеш, че си права.

— За какво точно?

— Искаш да си сигурна, че знам от какво се отказвам. Искаш да ме накараш да съжалявам, че не тичам след теб.

Тя отвори уста да възрази. Но се разколеба.

— Ако те целуна — каза Алекс, — единствената причина, заради която щях да го направя, е да те накарам адски много да съжаляваш, че си ме помолила за това. Още ли искаш?

— Да — отвърна Зоуи бързо, затвори очи и вдигна лице.

Алекс беше прав, разбира се. Всеки вид връзка между тях беше лоша идея по много причини. Но тя все още искаше той да я целуне.

Стоеше със затворени очи, събирайки сили за това, което той щеше да направи. Обгърна ги наелектризирана тишина. Тя го усети, че се приближава и ръцете му я прегърнаха толкова бавно, че я прониза тръпка, подобна на светкавица. След това странното чувство, което си спомняше отпреди, как е погълната, притеглена, сякаш той я усеща с всичките си сетива, изпи всеки неин дъх, руменина и удар на сърцето.

Едната му ръка се вдигна към лицето й, повдигна брадичката нагоре, пръстите му се затвориха около нежната челюст. Леко докосване по устните й, после още едно, мимолетни целувки, които накараха устните й да се чувстват подути. Тя залитна, но той я подпря с тялото си и я задържа здраво. Наведе главата си и я прокара по тънката, топла кожа на шията й. Върхът на езика му спря в ямичката, където биеше пулсът й, и тя омекна, ръцете й стиснаха раменете му. Целувките му си проправиха път нагоре към челюстта й, едната му ръка обхвана главата й, за да я повдигне, и тя най-после усети пълния, твърд натиск на неговата уста върху своята, загубвайки се в нахлулото облекчение.

Тихи, жални звуци се надигнаха в гърлото й. Тя се повдигна да хване главата му с ръце, да задържи устата му върху своята. Но целувката прекъсна с глух смях и той погледна в замаяното й лице с нежна, леко подигравателна усмивка, каквато не беше виждала у него преди.

Зоуи се опита да говори, докато си поемаше накъсано дъх.

— Алекс… Моля те…

— Ш-ш-шт… — Миглите му бяха наполовина спуснати над смайващо ясните очи на фона на зачервеното лице. Нежните му, неспокойни ръце се движеха по косата й, по тялото, по гърба й.

— Искам… — опита се да каже тя, но връхлетялата вълна от горещина не й позволяваше да мисли. Опита се отново. — Искам…

— Знам какво искаш. — Лекият намек за усмивка изгоря и той наведе глава отново.

Разтвори устата й със своята, прониквайки дълбоко с език. Целувката стана по-груба, по-влажна, придобивайки лек еротичен ритъм. За неин срам устните й се издадоха напред, търсейки твърдия натиск на неговите. Тя не можеше да се спре. Само ако можеше да е някъде другаде с него, на някое тихо и закътано място, където никой нямаше да ги безпокои. Единствено те двамата, далеч от останалия свят. Удоволствието се засили, мислите й се разпаднаха. Усещанията се смесиха в сладка болка, която сякаш идваше отвън и отвътре в същото време. Тя се извиваше неспокойно, опитвайки се да се притисне още по-близо до него.

Алекс откъсна устата си от нейната и я притисна към гърдите си.

— Стига толкова — разтреперано каза той. — Зоуи… недей… стой мирна…

Тя потръпна, когато той я прегърна, дъхът му преминаваше на горещи тласъци през косата й. Обгръщайки с ръце жилавия му кръст, тя пусна пръстите си боязливо по горните ръбове на задните му джобове, докато пулсът му биеше срещу нейния. Тя имаше чувството, че ще се пръсне на парченца, ако той не я държеше толкова здраво.

— Сега сме квит — дойде шепотът му.

Тя кимна, лицето й беше скрито.

— Не възнамерявах да го правя по този начин. — Алекс захапа нежно крайчеца на ухото й. — Щях да направя така, че да те заболи, съвсем малко.

— Защо се отказа?

Дълго колебание.

— Просто не можах.

Той я пусна. Зоуи се насили да го погледне в очите и видя същата сила на волята, която го беше тласнала да спре да пие, пренасочена сега в друга посока.

Това нямаше да се случи повече. Той нямаше да го позволи.

Таймерът на фурната иззвъня отново и тя подскочи при пронизителния звук.

Алекс се усмихна леко, откъсна поглед от нейния и се извърна.

Зоуи отиде до фурната, без да поглежда назад. Чу задната врата да се отваря и да се затваря.

Никой от тях не беше казал нищо.

Понякога, когато единствената останала дума е „сбогом“, мълчанието беше най-лесно.