Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (12)

Дванадесета глава

— Ами, това беше забавно — каза призракът, когато Алекс пое надясно по Спринг Стрийт и се насочи към Сан Хуан Вали Роуд. — Къде отиваме сега?

— У Сам.

— Тавана ли ще разчистваме?

— И това.

— А какво друго?

Раздразнен от непрестанната необходимост да обяснява всеки свой ход, Алекс каза:

— Искам да поговоря с брат си. Нещо против?

— Ще му кажеш ли, че правиш ремонт на Зоуи?

— Джъстин може вече да му е споменала. Но ако не го е направила, тогава не, няма да му кажа нищо.

— Как така? Това не е някаква голяма тайна.

— Още не сме сключили договор — каза Алекс. — Може да се откажа.

— Не можеш.

— Ти само гледай. — Алекс изпитваше перверзно удоволствие да дразни призрака.

Той очакваше какви ли не доводи и обиди. Но призракът остана мълчалив, когато пикапът излезе от търговския квартал.

* * *

Алекс отиде на Рейншедоу Роуд да помогне на Сам — щяха да инсталират чифт фенери от файтон на стената над камината, облицована с ръчно правени тухли. Докато работеха, един английски булдог на име Ренфийлд, седеше на възглавничка в ъгъла и ги гледаше с изпъкнали очи и отворена, олигавена муцуна. Ренфийлд беше взет от приюта с толкова много здравословни проблеми, че никой не беше поискал да го осинови. Гаджето на Марк, Маги, някак си го беше убедила да вземат кучето и макар Сам отначало да протестира, накрая беше отстъпил.

Не беше изненада, че Ренфийлд не обръщаше внимание на присъствието на призрак в стаята.

— Мислех си, че кучетата трябва да имат шесто чувство за свръхестествени същества — беше подхвърлил призракът веднъж на Алекс.

— В най-добрите си дни — отвърна Алекс, — той е имал три сетива, работещи както трябва.

Докато се занимаваха с монтажа, стана ясно, че Сам е в онзи вид релаксирано настроение, което можеше да е резултат единствено от скорошно чукане. Както призракът бе предположил, Сам беше хлътнал по Луси Марин сериозно, въпреки че бе решил да гледа на това като на необвързваща афера.

— Ударих джакпота с това момиче — каза той на Алекс. — Тя е сладка, секси, умна и е чудесна за неангажираща връзка.

Беше минало много време, откак Алекс не бе виждал брат си толкова загрижен за жена, както беше за Луси Марин. Може би никога. Сам винаги се държеше хладно, никога не позволяваше чувствата му — или тези на някого другиго — да вземат връх над него.

— Тази неангажираща връзка включва ли секс?

— Включва страхотен секс. От този, при който два часа, след като сме свършили, тялото ми казва „благодаря ти“. А Луси не иска обвързване точно толкова, колкото и аз.

— Късмет тогава — каза Алекс. И като нивелира един аплик, той отбеляза с тебешир мястото, където трябваше да пробие дупка.

Ентусиазмът на Сам спадна видимо.

— Какво имаш предвид?

— Деветдесет и девет процента от жените, които казват, че не искат обвързване, всъщност тайно го искат, или най-малкото искат ти да го искаш.

— Да не би да намекваш, че Луси си играе с мен?

— Може да е и по-лошо. Може тя да е искрена като си мисли, че няма проблем да е хечбек, но в действителност да не е подготвена за това. И в такъв случай…

— Какво искаш да кажеш с това „хечбек“?

— Жена, с която нямаш сериозни отношения. Един вид: правиш секс с нея и после кой откъдето е…

— Ти си хечбек! — Сам се намръщи. — Не наричай Луси така. И следващия път, когато ме попиташ как върви личния ми живот, ми напомни да не ти казвам.

— Не съм те питал как върви животът ти. Помолих те да ми подадеш половининчовата бургия.

— Заповядай — каза Сам раздразнено, като му я подаде.

През следващите няколко минути Алекс проби малки дупчици в тухлата и изчисти с прахосмукачка праха от тях. Сам държеше аплика на място, докато Алекс го свърза с електрическата инсталация, и накрая го закрепи към стената с няколко ловки движения.

— Добре изглежда — каза доволно Сам. — Дай да направя аз следващия.

Алекс кимна и взе втория аплик.

— Има нещо, което исках да ти кажа — подхвърли Сам небрежно. — Марк и Маги са определили дата за средата на август. Марк току-що ме помоли да му стана кум. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Защо да имам?

— Виж, той можеше да покани все пак само единия от нас. И предполагам, че тъй като съм следващият по-голям…

— Мислиш, че може да съм искал аз да съм кум? — прекъсна го рязко Алекс със сардоничен смях. — Ти и Марк се грижите заедно за Холи. Разбира се, че ти трябва да си кумът. Ще е чудо, ако аз изобщо се появя.

— Ще трябва — каза Сам загрижено. — Заради Марк.

— Знам. Но мразя сватби.

— Защо? Заради Дарси?

— Защото сватбата е церемония, при която символична девственица, обкръжена от жени в грозни рокли, се жени за лаком младоженец, придружен от приятели, които не са се виждали от години, но които въпреки това е поканил. А после следва прием, където гостите изпълняват в продължение на два часа задълженията си, като не ядат друго, освен студени пилешки крилца или от онези странни, покрити с шоколад бадеми, а диджеят се опитва да промие мозъците, пускайки изтъркани парчета за танци и макарена, на които пияните идиоти се хващат винаги. Единственото хубаво на сватбите е безплатната пиячка.

— Ще го повториш ли? — попита Сам. — Защото може да поискам да включа тези мъдри мисли в речта си.

Призракът, който беше в ъгъла на стаята, седна, подпрял глава на свитите си колене.

Приключвайки със свързването на втория аплик, Сам го прикрепи към стената и се отдръпна назад да се полюбува на работата си.

— Благодаря, Ал. Искаш ли да обядваме? Имам продукти за сандвичи в хладилника.

Алекс поклати глава.

— Ще се кача на тавана да поразчистя още малко.

— О, това ми напомня… Холи хареса онази пишеща машина, която ти намери. Аз я смазах леко и я намастилих с тампон за печат. Тя се побърка от радост.

— Страхотно — каза равнодушно Алекс.

— Да, но има нещо интересно. Холи забеляза, че подплатата от туид е хлабава и отвътре стърчи нещо. Затова аз я свалих и открих странно парче плат и някакви китайски букви върху него. Освен това имаше и писмо.

Призракът вдигна глава.

— Къде е то? — попита Алекс. — Може ли да погледна?

Сам кимна към дивана.

— В чекмеджето на помощната масичка.

Докато Сам прибра инструментите и изчисти с прахосмукачка останалия прах, Алекс отиде до масата. Призракът се изправи веднага до него.

— Личното пространство — предупреди го Алекс под нос, но призракът не се помръдна.

Чувство на страх пропълзя по гърба на Алекс, когато отвори чекмеджето и извади парче тънка коприна, пожълтяла от годините, с размери двайсет и пет на трийсет и пет сантиметра. Беше изцапана на места, с тъмни краища. Отгоре доминираше китайското национално знаме. Под знамето бяха отпечатани шест колони китайски йероглифи.

— Какво е това? — запита се Алекс гласно, но гласът му бе удавен в шума от прахосмукачката.

Въпреки това призракът го чу и отговорът му беше тих, но ясно доловим:

— Това е „кърваво писмо“. — Терминът беше непознат за Алекс. Преди да успее да попита какво означава, призракът добави тихо: — Моето.

Призракът си спомняше нещо, спомените се отделяха като дим и Алекс ги улови.

Светът беше дим, огън и паника. Той падаше бързо, носейки се през синьото и бялото на перестите облаци, металната обвивка на самолета му се усукваше, докато силите на рая и ада го дърпаха. Коленете му отскочиха нагоре, а тялото му се сви в ембрионална поза, последното нещо, което всеки боен пилот правеше, преди да умре. Това не беше тренировка, а първична реакция на тялото, подготвящо се да премине през повече болка и премеждия, отколкото може да понесе.

Пулсът на сърцето му отброяваше сричките на едно женско име, отново и отново.

Алекс тръсна глава, за да я проясни, и погледна към призрака.

— Какво е това? — попита той призрака.

Призракът погледна коприната в ръцете му.

— Даваха ги на американските пилоти по време на мисиите в Китай — обясни той. В случай, че самолетът се разбие. Текстът гласи: „Този чужденец е дошъл да помогне във войната. Войниците и цивилните трябва да го спасят, да го пазят и да му осигурят медицински грижи“. — Караха ни да ги носим в якетата си — някои дори си ги зашиваха от вътрешната страна.

Без промяна в гласа Алекс се чу да обяснява знамението на „кървавото писмо“ на Сам.

— Интересно — изсумтя Сам. — Питам се на кого ли е това. Бих искал да разбера на кого е принадлежала тази пишеща машина, но в калъфа няма име.

Алекс се пресегна за писмото. Той се поколеба, сякаш протягаше ръката си към открит огън. Не искаше да чете какво е написано на този лист хартия. Имаше чувството, че не е било писано с мисълта да се види от друг човек.

— Направи го — прошепна призракът, лицето му беше мрачно.

Листът беше с канцеларски размер, хартията беше станала трошлива. Нямаше подпис. Не беше адресирано до никого.

„Мразя те заради всичките тези години, през които трябваше да живея без теб. Как е възможно едно сърце да е толкова наранено и въпреки това да продължава да бие? Как е възможно да се чувствам толкова зле, и да не умирам от това?

Коленете ми посиняха от молитви да се върнеш при мен. На никоя от молитвите ми не беше отговорено. Опитах се да ги изпратя към небето, но те оставаха в клопката на земята, тук, като яребици под снега. Опитвам се да спя, но сякаш се задушавам.

Не мога да си отида от теб. Върни се и ме намери. Върни се.“

Алекс не се сдържа и погледна към призрака. И без това беше достатъчно лошо да усеща какво чувства призракът, обграден в облак от скръб, която бе по-силна от всичко, изпитвано от него досега. Като да си инжектиран с бавно действаща отрова.

— Мисля, че го е писала жена — чу той Сам да казва. — Звучи като жена, нали?

— Да — отвърна той с усилие.

— Но защо е било напечатано? Такива неща обикновено се пишат на ръка. Питам се как ли е умрял човекът.

Още тъга, която идваше на болезнени вълни откъм призрака. Алекс трябваше да стисне ръката си в юмрук, за да се въздържи да не го удари, въпреки че щеше да е като да удряш мъгла. Би сторил всичко, за да накара тази скръб да изчезне.

— Спри я — каза той на призрака.

— Не мога.

— Какво да спра? — попита Сам.

— Съжалявам — промърмори Алекс. — Придобил съм навика да си говоря сам. Исках да те попитам мога ли да го взема?

— Разбира се, че… — Сам млъкна и го погледна внимателно. — По дяволите! Да не би очите ти да са се напрашили?

Алекс осъзна с ужас, че очите му са се насълзили. Той беше готов да се развика.

— Прах — успя да каже. И като се извърна, добави с глух глас: — Качвам се горе. Ще работя на тавана.

— Ще дойда да ти помогна.

— Не, това е моя работа. Ти изчисти тук. Нуждая се от малко време насаме.

— Ти вече имаш време насаме — отбеляза Сам. — Няма да ти навреди малко компания.

Това едва не накара Алекс да се разсмее. „Не съм бил сам от месеци, искаше му се да каже на брат си. Преследва ме призрак“.

Той усети тежкия поглед на Сам върху себе си.

— Ал… добре ли си? — попита го брат му.

— Направо страхотно — изсъска злобно Алекс, излизайки от стаята.

Настроението на призрака не се беше подобрило до времето, когато стигнаха тавана. Алекс си помисли мрачно, че имаше и по-лоши неща, отколкото навсякъде да те преследва дух, и това беше да те преследва дух, който си излива емоциите върху теб.

— Може би се е изплъзнало от вниманието ти — каза Алекс с убийствен тон, — че ми е трудно да се оправям с моите си проблеми. Проклет да съм, ако тръгна да се занимавам с твоите.

— Ти поне знаеш какви са ти проблемите — каза призракът, гледайки го.

— Да, поради което прекарвам половината си време в пиене, за да ги забравя.

— Само половината ли? — не закъсня сардоничният отговор.

Алекс размаха парчето коприна с напечатани върху него китайски знаци.

— Наистина ли мислиш, че това е твое?

— По-спокойно с това. Да, мое е.

Алекс вдигна напечатаното писмо в другата си ръка.

— И смяташ, че това послание е било предназначено за теб?

Призракът отвърна с еднократно кимване. Очите му бяха тъмни като нощ, чертите — мрачни.

— Смятам, че го е писала Ема.

— Ема. — Алекс примига от изненада, гневът му се разсея. — Бабата на Зоуи? Мислиш, че ти и тя… — Той бавно тръгна по стълбището и седна на най-горното стъпало. — Прекалено е да се допусне.

— Пишела е за „Хералд“…

— Знам. И е живяла тук, и може би съществува минимален шанс онази пишеща машина да е била нейна. Но няма доказателства за нищо.

— Не се нуждая от доказателства. Спомням си разни неща. Спомням си нея. И знам, че това парче коприна в ръцете ти е било мое.

Алекс разгъна „кървавото писмо“ и го погледна отново.

— На него няма име. Така че не можеш да си сигурен, че е твое.

— Има ли сериен номер?

Алекс огледа плата с присвити очи и кимна.

— Отляво.

— W17101 ли е?

Когато Алекс прочете серийния номер… W17101… очите му се разшириха.

Призракът го изгледа високомерно.

— Можеш да си спомниш това, а не помниш собственото си име? — вдигна вежди Алекс.

Призракът погледна над купчината кашони и всякакви предмети на тавана, опаковани и захвърлени спомени, покрити от праха и годините.

— Спомням си, че някога бях мъж, който обичаше една жена. — Той закрачи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на якето си. — Трябва да разбера какво се случи. Дали Ема и аз сме се оженили. Дали…

— Дали какво? Ти си умрял.

— Може би не съм. Може би съм се върнал.

— След самолетна катастрофа? — попита Алекс саркастично. — Ако питаш мен, ще ти кажа, че е било повече от здраво раздрусване.

Призракът изглеждаше решен да измисли някакъв щастлив край на историята.

— Когато обичаш някого толкова много, не позволяваш нищо да ти попречи да се върнеш при него. И оцеляваш с цената на всичко.

— Може би е било само от нейна страна. Може би за теб не е означавало нищо, освен забавление.

— Аз все още я обичам — каза призракът пламенно. — Още го чувствам. Заключено тук. — Той допря юмрук до гърдите си. — И то адски много боли.

Алекс вярваше. Защото изпитваше почти същата болка.

Той наблюдаваше призрака, който отново закрачи.

Ако образът на призрака отразяваше точно какъв е бил в живота, той наистина имаше физика на пилот, жилав и бърз, с достатъчно развита мускулна маса, която да неутрализира изключването на уредите при нападателните маньоври в двубоя с вражески изтребител.

— Малко си висок за пилот по онова време — отбеляза Алекс.

— Побирах се в Р-40 — каза замислено призракът.

— Летял си на Уорхоук^[1]? — попита Алекс очарован. Веднъж в детството си беше сглобявал модел на характерния с хищническия си вид самолет от Втората световна война. — Сигурен ли си?

— Напълно. — Призракът потъна в мисли. — Спомням си, че бях прострелян — каза най-после той, — и дадох толкова голямо ускорение, че почувствах как кръвта напуска главата ми и всичко се размазва. Но щях да издържа, докато мъжът зад мен се откаже или се измори.

Алекс извади телефона от джоба си и отвори мобилния браузър.

— На кого звъниш?

— На никого. Опитвам се да разбера дали има някакъв начин да се идентифицира пилот по серийния номер на това нещо. — След няколко минути търсене Алекс намери страница с информация. Той се намръщи, докато четеше.

— Какво става? — попита призракът.

— Нямаме късмет. Липсва списък на първите пилоти. Тези копринени парчета са издавани в огромни количества от различни щатски и китайски източници. Някои от тях са били преиздадени за нови пилоти, след като първите са умрели. И тъй като серийните номера са се считали за класифицирана информация, списъците, които те са имали, са били вероятно унищожени.

— Потърси Емалин Стюарт — подсказа призракът.

— Не на този телефон. Връзката е прекалено бавна. — Алекс се намръщи на малкия лъскав екран. — Трябва ми лаптоп за тази работа.

— Иди на сайта на „Билингъм Хералд“ — настоя призракът. — Трябва да имат нещо за нея.

Алекс отиде на уебстраницата.

— Архивите им стигат назад само до 2000-та година.

— Не те бива в разследването. Попитай Сам. Той може да разбере всичко за Ема в рамките на пет минути.

— Осемдесетгодишните — каза Алекс — обикновено не оставят следи в Интернет. И няма начин да питам Сам — ще иска да знае защо се интересувам, а аз нямам желание да му обяснявам.

— Но.

— Ще видиш Ема достатъчно скоро, когато Зоуи я доведе на острова. И ако бях на твое място, нямаше да се вълнувам толкова. Тя сега е една стара жена.

Призракът изсумтя.

— Колко стар мислиш, че съм аз, Алекс?

Алекс го изгледа преценяващо.

— Малко преди трийсет.

— След всичко, което съм преживял, възрастта е нещо много относително. Тялото е един крехък съсъд за душата.

— Аз не съм толкова просветен — информира го Алекс. След като свърза телефона си с портативния микрофон, той отиде до кашона с торби за боклук и извади една.

— Какво правиш? — попита призракът.

— Ще прегледам още вехтории.

— Компютърът на Сам е на долния етаж — възрази призракът. — Можеш да го вземеш назаем.

— По-късно.

— Защо не сега?

Защото Алекс имаше нужда да почувства, че притежава някакъв контрол над проклетия си живот. Разговорът със Зоуи тази сутрин и четенето на старото писмо, написано на пишеща машина, бяха нарушили спокойствието му. Той имаше нужда да си почине от вълните емоции, драми и въпроси без отговор. Единственото нещо, което можеше да измисли да прави, беше нещо практично.

Призракът го усети, че е на ръба да избухне, затова се оттегли и млъкна.

Докато в дъното се носеха един след друг дуети на Тони Бенет, Алекс прегледа кашоните с данъчни документи, стари списания, счупени чинии, проядени от молците дрехи и играчки. Подът беше мръсен и осеян с умрели насекоми. Зад един разкъсан кашон Алекс откри стар капан за мишки с мумифициран плъх в него. Гримасничейки, той го хвана с едно парче найлон и го изхвърли.

После отвори друг кашон и намери вътре подвързани с кожа счетоводни книги и документи. Когато извади първата се вдигна облак прах и той се разкиха. Приклекна и разтвори колене, за да пази равновесие. Прегледа няколко от потъмнелите от годините записи, старателно изписани с избеляло черно мастило.

— Какво е това? — попита призракът.

— Мисля, че е счетоводна книга от фабрика за консервиране на риба. — Алекс прелисти няколко страници. — Тук има инвентарен опис… Парни двигатели, рамки и скари за пържене, инструменти за запояване, ножици за ламаринени листове… И огромно количество зехтин.

Призракът наблюдаваше как Алекс прелиства книгата.

— Собственикът на фабриката трябва да е имал доста парици.

— За известно време — каза Алекс. — Но този район е гъмжал от риба, докато сьомгата в един момент е изчезнала. По-голямата част от риболовците и фабриките са излезли от бизнеса през шейсетте. — Той бръкна в кашона и извади още счетоводни книги. Отваряйки една, намери вътре написани на ръка бизнес писма, едно от които свързано с литографска компания, доставяща етикети, друго, свързано с щатска комисия, принуждаваща фабриката да намали цените си. Той спря да прочете по-внимателно едно от тях. — Фабриката е била собственост на Уестън Стюарт.

Призракът го погледна разтревожено, разпознавайки моминското име на Ема.

Алекс продължи да се рови из счетоводните книги. Записките в последните няколко книги бяха на пишеща машина, вместо написани на ръка. Няколко вестникарски изрезки и черно-бели фотографии бяха пъхнати между страниците.

— Какви са тези снимки? — попита призракът.

Алекс почувства нетърпението му да надникне над рамото му, да види по-добре.

— Не се навирай в мен. Ще ти кажа, ако има нещо, което е нужно да видиш. Тук има само снимки на външния вид на сградата. — Той взе една вестникарска статия, засягаща затварянето на фабриката. — Спряла е да работи през август 1960-та — каза той. Прелиствайки останалите изрезки, видя една, озаглавена „Местната рибна индустрия на ръба на колапс“ и друга, описваща оплакванията на местните от вонята на отпадъчните продукти, идваща от консервната фабрика. — Тук има некролог на собственика на фабриката — каза Алекс. — Уестън Стюарт. Починал по-малко от година след затварянето на фабриката. Не съобщават причината. Надживян от вдовица Джейн и три дъщери: Сузана, Лорейн и Емалин.

— Емалин — повтори призракът, сякаш думата беше талисман.

Малка снимка на млада жена стоеше в началото на последната вестникарска изрезка. Дългата й до раменете руса коса падаше на вълни, върху устните й имаше червило. Тя беше от онези жени, които са красиви, без всъщност отделните им черти да са красиви. Очите й бяха ясни и любопитни, малко меланхолични, сякаш се взираше в неясното бъдеще без никаква надежда.

— Ела и погледни това — каза Алекс.

Призракът побърза да надникне над рамото му. В мига, в който видя снимката, той издаде тих звук, сякаш бяха забили юмрук в стомаха му.

* * *

Емалин Стюарт и Джеймс Хофман ще се венчаят на 7 септември 1946 г.

След като напусна позицията си в „Билингъм Хералд“ госпожица Емалин Стюарт се върна в родното си място, остров Сан Хуан, за да се подготви за бъдещата си сватба с лейтенант Джеймс Аугустус, Гас Хофман, служил като пилот на транспортен самолет по време на военната операция Китай — Бурма — Индия. През последните две години от войната лейтенант Хофман прелита 52 пъти въздушния маршрут над Хималаите. Клетвите ще бъдат изречени в 3:30 по време на отворена служба в Първа презвитерианска църква на Спринг Стрийт.

* * *

Когато Алекс прочете статията за втори път, той почувства как емоцията се затваря около него, толкова тежка и задушаваща, че колкото повече се опитваш да изгазиш от нея, толкова по-дълбоко и бързо потъваш.

— Спри — успя да каже Алекс.

Призракът се отдръпна, лицето му беше сухо и изопнато.

— Опитвам се. — Но не можеше да спре и двамата го знаеха. Тази скръб беше неговият начин да бъде близо до Ема, единствената възможна връзка, докато отново се съберат.

— Направо замръзвам — каза Алекс кратко. — Няма да съм ти много от полза… — той млъкна, за да си поеме дъх, — ако ми докараш някой сърдечен удар.

Погледът на призрака последва избелелите вестникарските изрезки, които полетяха от пръстите на Алекс. Жълтите хартийки се завъртяха като есенни листа към пода.

— Това изпитваш, когато обичаш някого, а не можеш да го имаш.

Приведен сред купчините от прибраните в кашони спомени, прах и сенки, Алекс си помисли, че ако бе изобщо способен да изпитва подобни чувства към някого — в което се съмняваше, — по-скоро би си пръснал главата с куршум.

— Ще ти се случи — каза призракът, сякаш можеше да чете мислите му. — Ще те цапардоса като брадва някой ден. Някои неща в живота не могат да бъдат избегнати.

— Три неща — произнесе Алекс несигурно. — Смъртта, данъците и Фейсбук. Но влюбването съм сигурен, че мога да избегна.

Призракът се засмя. За облекчение на Алекс, агонизиращият копнеж започна да се разсейва.

— Ами ако срещнеш сродната си душа? — попита призракът. — Би ли искал да избегнеш това?

— По дяволите, да. Идеята, че има някой, който чака да се слее с мен като някаква програма за споделяне на данни, направо ме депресира.

— Не е така. Не е като да изгубиш себе си.

— Тогава какво е? — Алекс слушаше с половин ухо, още усещаше стягането в гърдите.

— Струва ти се, че целият ти живот пада стремглаво към земята до момента, когато някоя жена те хване. И осъзнаваш, че по някакъв начин и ти си я хванал в същото време. И заедно — вместо да падате — си давате сметка, че можете да летите. — Призракът отиде до падналите парчета вестник и впери очи в снимката. — Красива е, нали?

— Разбира се — отвърна Алекс автоматично, макар че на снимката нямаше нищо от искрящата съблазън на Зоуи, само далечна прилика.

— Петдесет и две мисии над Хималаите — каза призракът, четейки статията гласно. Той погледна към Алекс. — Наричахме Хималаите „Гърбицата“. Транспортните летци трябваше да пилотират натоварени до горе самолети. Лошо време, голяма височина, вражески машини. Беше много опасно.

— Ти ли беше… ти ли си… — Алекс се пресегна да вземе изрезката от пода… — онзи мъж? Гас Хофман?

Призракът се замисли над тази възможност.

— Аз летях на Р-40. Сигурен съм. Не на товарен самолет.

— Бил си пилот, който се сражава — каза Алекс. — Каква е разликата?

Призракът изглеждаше възмутен.

— Каква е разликата между боен и транспортен? Когато си в боен самолет, си сам. В него няма такова нещо като „бавничко и полечка“, няма кафе и сандвичи, няма друг, който да ти прави компания. Летиш сам, срещаш се с врага сам, умираш сам.

Алекс беше тайно развеселен от гордостта и високомерието, които прозираха в тона му.

— Значи си бил в Р-40. Фактите са, че си бил пилот, бил си влюбен в Ема и си спомняш неща за къщата, в които е израснала, както и къщата на Езерото на мечтите. Всичко това говори, че си бил Гас Хофман.

— Трябва да съм се върнал при нея — каза призракът отнесено. — Трябва да съм се оженил за нея. Но това би означавало… — Той хвърли остър поглед на Алекс… — че Зоуи може да ми е внучка.

Алекс разтърка челото си и ощипа ъгълчетата на очите си.

— О, страхотно.

— Което означава, че трябва да си държиш ръцете далеч от нея.

— Ти ме тласна към нея — възрази Алекс възмутено.

— Това беше, преди да науча тези неща. Не искам да ставаш част от нашето родословно дърво.

— Я по-кротко, приятел. Нямам намерение да ставам част от ничие родословно дърво.

— Не съм ти приятел. Аз съм… Гас.

— Теоретично. — Алекс го изгледа, когато се изправи и изтупа праха от дънките си. Той остави статията настрана и завърза голямата торба за боклук.

— Искам да разбера как съм изглеждал. И когато съм умрял, и сега. Искам да видя Ема. И…

— Аз искам мир и спокойствие. Да не споменавам пет минути насаме. Искам, дявол да го вземе, да намериш начин да изчезнеш оттук за известно време.

— Мога да опитам — призна призракът. — Но се боя, че ако го направя, може да не съм в състояние да говоря с теб отново.

Алекс му хвърли сардоничен поглед.

— Нямаш представа какво е — каза призракът, — да си сам и невидим за всички. Беше достатъчно лошо, че дори разговорите с теб ми се виждат като облекчение. — Той погледна презрително изражението на Алекс. — Не ти ли е хрумвало да помислиш за това? Да се опиташ някога да се поставиш на мястото на друг? Да отделиш една минута да се запиташ за чувствата му?

— Не, аз съм социопат. Само попитай бившата ми.

Неохотна усмивка премина по лицето на призрака.

— Не си социопат. Просто си задник.

— Благодаря.

— Добре, че се разведе — каза призракът. — Дарси не беше правилната жена за теб.

— Знаех го още когато за пръв път я срещнах. Точно затова се ожених за нея.

Замислен над последните му думи, призракът поклати глава с отвращение и се извърна.

— Наистина си социопат.