Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (11)

Единадесета глава

След като чу думите на Зоуи, призракът, който се мотаеше в другия край на кухнята, измърмори: „Омитам се оттук“.

Изумен, Алекс погледна в обърнатото към него лице на Зоуи. Преди да реагира, от устата й думите потекоха в бърз поток:

— Не знаех, че е гей, когато се оженихме. Крис също не е знаел, или поне не е бил готов да погледне истината в очите. Той искрено се грижеше за мен и си е мислил… надявал се е, че женитбата ще разреши всички усложнения. Че ще съм му достатъчна. Но аз не бях…

Тя млъкна, плътна червенина покри лицето й. Свободната й ръка се пъхна под водата и след това тя потупа със студените си мокри пръсти пламналите си страни. Видът на блестящите калки, стичащи се по гладката й кожа, дойде на Алекс в повече. Той внимателно отдръпна ръката си от гърба й.

Окуражена от мълчанието му, Зоуи продължи:

— „Жена с твоята външност“… Чувала съм непрекъснато тази фраза през живота си и тя никога не е означавала нищо хубаво. Хората, които я произнасят винаги си мислят, че знаят точно каква съм, без дори да си дадат труда да ме опознаят. Мислят си, че съм глупава, или превзета, или че лесно се навивам. Предполагат, че единственото, от което се интересувам, е да правя секс или… ами, знаеш какво предполагат. — Тя му хвърли предпазлив поглед, явно очаквайки подигравка. Но след като не последва такава, наведе глава и продължи: — Узрях много по-рано от останалите — по времето, когато бях на тринайсет, трябваше да нося сутиен чашка С. Нещо в начина, по който изглеждах, караше другите момичета да не ме харесват и да разпространяват слухове за мен из училище. Така че за известно време спрях да излизам изобщо. Не вярвах на никого. Но след това станахме приятели с Крис. Той беше умен, забавен и мил, и за него нямаше значение как изглеждам. Станахме двойка — ходехме навсякъде заедно, помагахме си един на друг в трудни моменти. — По устните й се разля меланхолична усмивка. — Крис отиде да учи право, а аз — в училището за кулинарно изкуство, но си останахме близки. Говорехме по телефона непрекъснато и прекарвахме летата и ваканциите заедно, и… накрая това доведе до брак.

Алекс не беше напълно сигурен как е стигнал до това положение, да стои до някакъв умивалник със Зоуи, докато тя му се изповядва. Той нямаше желание да чуе нищо от това. Винаги беше мразил да говори по лични теми — собствените или чуждите. Но Зоуи продължи да разказва и той не можеше да измисли начин да я прекъсне. А след това осъзна, че ако наистина иска да я накара да млъкне, щеше да го е направил досега. Той всъщност искаше да слуша, да я разбере, и това го изплаши страшно много.

Чу се да пита:

— Преди да се ожените, двамата правихте ли…

— Да. — Лицето на Зоуи беше отчасти извърнато, но можеше да види розовата извивка на страната й под тъмната сянка на миглите. — Беше нежно. Беше… приятно. Не бях сигурна дали и двамата наистина сме „участвали“ напълно в това, но нямах достатъчно опит да зная как трябва да бъде. Мислех, че с времето ще се научим по-добре.

Нежно. Приятно. Алекс си представи сочното голо тяло на Зоуи и какво би правил той с нея, само да имаше дори минимален шанс. Лъскавите къдрици на косата й се влачеха като панделки и той не можа да се въздържи да не ги докосне, играейки си с разбърканата коприна.

— Ти кога разбра?

Зоуи си пое рязко дъх, когато пръстите му докоснаха извивката на скалпа й и започнаха да я галят нежно.

— Той ми каза, че има връзка с друг мъж. С юрист от фирмата. Че не е искал да стане така. Не е искал да ме нарани. Но нещо липсвало в нашата връзка и той не разбирал какво е.

— Като се има предвид факта, че е спал с друг мъж — каза Алекс, — съвсем очевидно е какво е липсвало.

Зоуи го погледна бързо, но когато видя блясъка на веселост в очите му, се отпусна.

Алекс прокара ръка по вдлъбнатината на тила й и усети текстурата на хладна, мека кожа, фините мускулчета отдолу. Кухнята сякаш дишаше около тях, движещи се течения на нагрят въздух, понесли горчиво-сладкия дъх на лимонова кора, пикантния намек на канела и черната нотка на кафе. Всичко това предизвикваше остро чувство на глад. Сякаш Зоуи беше част от целия този пир наоколо, организиран, за да бъде опитан и почувстван, и да зарадва сетивата. Единственото нещо, което го държеше далеч от нея, бе една нишка уважение, опъната почти до скъсване. Ако се оставеше да направи каквото иска, ако Зоуи не го спреше, той щеше да се окаже най-лошото нещо, което някога й се е случвало. Трябваше да я накара да разбере това.

— В гимназията — каза той — аз бях от онези негодници, които щяха да те дразнят и да ти се подиграват.

— Знам. — След миг Зоуи каза: — Щеше да ми викаш „тъпа блондинка“.

Най-малкото. Тогава го беше яд на целия свят. Мразеше всички неща, които не можеше да има. И особено щеше да мрази едно толкова деликатно и красиво момиче като Зоуи.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да попита:

— Така ли мислиш за мен сега?

Макар да му беше предложила перфектния начин да постави някаква дистанция между тях, Алекс не можа да се застави да я използва. Вместо това й каза истината.

— Не. Мисля, че си умна. Мисля, че си добра в това, което правиш.

— Мислиш ли, че съм… привлекателна? — попита тя колебливо.

Той почти се давеше в желанието да й демонстрира колко привлекателна я намира.

— Ти си дяволски секси. И ако смятах, че можеш да се справиш с неприятностите, които бих ти създал, нямаше да стоим тук и да говорим. Досега щях да съм те завлякъл в най-тъмния ъгъл, който мога да намеря, и… — Той млъкна рязко.

Зоуи му хвърли поглед, който беше трудно да бъде интерпретиран. Накрая тя попита:

— Кое те кара да си сигурен, че няма да се справя?

Тя не знаеше за какво пита, и то мъж, който не можеше да си спомни какво е да бъдеш невинен. Хващайки я леко за косата, Алекс придърпа лицето й по-близо до неговото. Русите къдрици танцуваха около пръстите му и гъделичкаха опакото на дланите му.

— Аз съм негодник в леглото, Зоуи — каза той тихо. — Аз съм егоистичен и изкусителен като дявол. Трябва да имам целия контрол. Освен това… не съм мил.

Очите й се разшириха.

— Какво искаш да кажеш?

Той не се канеше да обсъжда сексуалните си предпочитания с нея.

— Не, няма да стигнем до там. Единственото, което трябва да знаеш, е, че аз не любя жените, аз ги използвам. За теб сексът е доброта, честност, обвързаност… е, аз не влагам нищо такова в леглото. Ако си умна, каквато смятам, че си, ще го повярваш.

— Вярвам го — отвърна бързо Зоуи.

Като отдръпна назад главата си, Алекс я попита:

— Наистина ли?

— Да. — Но след дълго колебание погледът й се сведе и ъгълчетата на устата й потрепнаха. — Не — призна тя. — Всъщност, не вярвам.

— По дяволите, Зоуи… — Той прекъсна от безсилие, провокиран още повече, защото тя се опитваше да не се усмихне, сякаш мислеше за него като за голям котарак, опитващ се да се представи за тигър. Тя си играеше с огъня. Нямаше да започне да разбира покварата, която минаваше за негов любовен живот. Той знаеше кой е, знаеше как да нарани хората. Господ е свидетел, че го беше правил достатъчно често.

Веселото потрепване на устните й го подлудяваше. Преди да осъзнае какво прави, той залепи уста върху нейната, като държеше главата й, така че да не може да се отдръпне назад. Очакваше съпротива. Искаше да я уплаши. Това беше начинът да си научи урока. Но след първоначалната изненада тя омекна и се отпусна срещу него, заравяйки пръсти в косата му. Алекс беше ужасен от силата на собствената си реакция. Той не можеше вече да я пусне.

Тя имаше вкус на лавандулова захар. Сладки целувки с дъх на тъмни цветчета, отварящи се по начин, който съсредоточи всичките му сетива върху този момент, върху това заслепяващо усещане за удоволствие.

Прекалено късно той осъзна, че не само тя си играеше с огъня.

Той също.

Пресегна се надолу да я прегърне, всичките ясно очертани извивки, гладка кожа и копринена топлина. Усещаше я толкова сочна, толкова различна от кльощавата си бивша съпруга, че продължи да я намества срещу себе си и сладострастната фрикция го възбуди непоносимо.

Веднъж, когато беше още тийнейджър, беше на бодисърфинг по време на пътуване до Уестпорт, и беше избрал една двуметрова вълна несполучливо. Беше подхванат и въртян като в пералня, докато най-после се оказа изхвърлен на брега, толкова дезориентиран, че в продължение на няколко минути не можеше да си спомни собственото си име. Така се чувстваше сега, само че този път искаше да се гмурне по-дълбоко и никога да не изплува за глътка въздух.

Ръцете му минаха по извивките на кръста й и се преместиха сляпо нагоре. Стигайки до гърдите й, той попадна на краищата на сутиен със здрави презрамки, предназначен да подпира тежки извивки. Пръстите му последваха презрамките с неспокойни движения нагоре до раменете й и после отново надолу.

Устата й се откъсна от неговата. Алекс остана с отворена уста, дишайки накъсано. Зоуи задържа погледа му, очите й бяха ясно сини и напрегнати. Дали не разбираше колко близо беше той до края. Тя се пресегна да развърже престилката отзад на кръста си, после и зад врата. Престилката падна на пода. Като се повдигна на пръсти, Зоуи го целуна отново, пръстите й обхванаха лицето му отстрани, галейки го нежно. Този миг щеше да го преследва през остатъка от живота му, сладката свежест на устата й, съкрушаващата топлина на неговата реакция към нея, начинът, по който миговете отлитаха като искрици огън, и изчезваха, преди той да ги хване.

Усещаше я как търси непохватно ръцете му, опитвайки се да ги дръпне към себе си. Искаше той да я докосне. Мили боже, ако започнеше, нямаше да е в състояние да спре. Но волята му се стопи в потока от чисто чувство и да й устоява повече беше толкова възможно, колкото и да накара собственото си сърце да престане да бие. Зоуи взе вкочанената му китка и срамежливо я придърпа до предницата на блузата си. Опакото на пръстите му мина по гърдите й, връхчетата изпъкваха ясно под еластичната мрежа на сутиена. За секунда той престана да диша. Ръката му разтвори чашката към щедрата тежест, палецът му разтърка зърното в бавни кръгове, докато тя се задъха срещу устните му.

Алекс издърпа ръката си от нея, трябваше да запази равновесие и се хвана за ръба на мивката отзад. Не помогна това, че Зоуи се сгуши до шията му с еротична изтънченост като го захапваше и целуваше, устните й го изпълваха с удоволствие. Тялото му не бе нищо друго, освен порив и чувство. Той се пресегна да обхване дупето й с две ръце, повдигайки я високо и плътно. Очите й се отвориха, когато тя усети изгарящия натиск, очевиден дори през слоевете дрехи. Той я притисна по-плътно, давайки й да почувства колко много я желае, и остави най-твърдата си част да се плъзне с интимна точност срещу нейната най-мека част. Тя потръпна, в гърлото й се надигна глух звук, след което се сви със скимтене, което нямаше нищо общо с удоволствието.

И двамата бяха забравили за изгорената й ръка. Тя случайно я бе допряла до рамото му. Сигурно адски я бе заболяло. Това отрезви ума на Алекс. Той се отдръпна от нея и внимателно взе ръката й да я огледа. Петното, с големина на двайсет и пет цента, беше силно зачервено, кожата беше гладка и подута. Зоуи се взря в Алекс, страните й бяха порозовели, устата я болеше от целувките.

Ръката й се вдигна до скулата му и той почувства потръпването на дланта й. Тя трепереше. А може би трепереше той.

Тя понечи да каже нещо, но странен звук я прекъсна.

— Какво беше това, по дяволите? — дрезгаво попита Алекс, разярен, че е изваден от еротичния сън; сърцето му биеше с тежки удари.

Двамата погледнаха към източника на звука някъде в краката им. От огромната маса пухкава бяла козина към тях се взираха опасни зелени очи.

— Байрън — каза Зоуи. — Котаракът ми.

— Какво иска? — Алекс беше възмутен.

Зоуи се наведе да погали животното.

— Внимание — каза тя мрачно. — Той ревнува.

Байрън започна да мърка, когато тя го погали, звукът се конкурираше с ръмженето на двигател на „Чесна“.

— Може да получи вниманието ти, след като си тръгна. — Алекс се пресегна да спре водата и взе аптечката за първа помощ. Благодарен за разсейването, той я занесе на масата и седна, посочвайки близкия стол.

— Седни тук.

Зоуи се подчини, гледайки го слисано.

Алекс сложи ръката й с изгореното място нагоре. Намери тубичка антибиотичен крем и го намаза на дебел слой, навел глава над заниманието си. Ръцете му не бяха стабилни.

Зоуи погали отново едрия котарак, който обикаляше около краката на стола й.

— Алекс — попита тя тихо, — ще…

— Не.

Той знаеше, че тя иска да говори за това. Но отказът беше умение, шлифовано от поколения Нолан, и щеше да проработи идеално и в тази ситуация.

В тишината Алекс чу сардоничния глас на призрака:

— Сега безопасно ли е да се върна?

Макар на да му се искаше да му отвърне язвително, Алекс си замълча.

Зоуи беше объркана.

— Ти… искаш да се престориш, че това, което току-що стана, не се е случило?

— Беше грешка. — Алекс сложи лепенка, старателно притискайки краищата й.

— Защо?

Той не си даде труд да смекчи нетърпеливите нотки в тона си:

— Виж, ти и аз… не е нужно да се познаваме повече, отколкото вече се познаваме. Нищо не си спечелила и нищо не си изгубила. Трябва да си намериш някой приличен мъж, с когото да излизаш — някой, който ще я кара полека, ще говори за твоите чувства и всички онези романтични глупости. Нужен ти е един добър мъж. И това не съм аз.

— Аз ще кажа — намеси се в разговора призракът.

— Така че да забравим за това — продължи Алекс. — Без обсъждане, без повторни изпълнения. Ако искаш да си намериш друг строител на ремонта, ще те разбера. Всъщност…

— Не — възрази призракът.

— Искам теб — каза Зоуи и силно се изчерви. — Имам предвид, че си правилният човек за работата.

— Ти дори още не си видяла плановете — каза Алекс.

Призракът се въртеше около тях.

— Не можеш да напуснеш. Имам нужда да прекарам известно време в онази къща.

Да ти го начукам, помисли си Алекс.

Мръщейки се, призракът скръсти ръце пред гърдите си и отиде да се облегне на вратата на кухненския килер.

Зоуи вдигна няколко страници от плота, за да ги разгледа.

Алекс затвори аптечката за първа помощ.

— Така ще изглежда кухнята, след като вътрешните стени се махнат и се заменят с остров. — Той беше добавил възможно най-много място за съхранение, както и редица прозорци, които да пропускат много естествена светлина.

— Харесва ми колко е отворено — каза Зоуи. — И островът е идеален. Може ли хората да сядат около него?

— Да, можеш да подредиш четири бар стола. — Алекс се наведе по-близо, за да посочи следващата страница. — Тук е конфигурацията от другата страна — шкаф за микровълнова, чекмедже за подправки и плъзгащ се плот за кухненски робот.

— Винаги съм искала такъв плот — каза Зоуи замислено. — Но всичко това изглежда скъпо.

— Разгледах шкафовете на склад и не са чак толкова скъпи, колкото поръчковите. Имам снабдител, който разполагаше с излишък от строителни материали, и който може да ни запази за плотовете. Ако дървеният под бъде спасен, това ще свали много разходите.

Зоуи взе още един лист от масата.

— Какво е това? — Тя вдигна плана на втората спалня. — Тук има дрешник, така ли?

Той кимна.

— Включих опция за преобразуването му в пълна баня.

— Пълна баня в такова тясно пространство? — вдигна вежди Зоуи.

— Да, тесничко е. — Алекс протегна ръка да вземе плана за банята. Той й го подаде. — Няма място за шкаф. Но мога да сложа ниши с рафтове в стените за кърпи и тоалетни принадлежности. Мислех… — Той се поколеба. — Мислех, че живеейки с баба си, вероятно би искала да имаш малко лично пространство, вместо да споделяш основната баня с нея.

— По-добро е, отколкото се бях надявала. Колко време ще отнеме да се направи?

— Три месеца, плюс, минус.

Челото й се набръчка.

— Баба ми ще излезе от дома за възрастни след месец. Мога да си позволя да й плащам да остане още няколко седмици, но вероятно не повече.

— Може ли да остане в хотела?

— Не е пригоден като за нея. Има прекалено много стъпала. И всеки път, когато не можем да отдадем стая, е загуба на приход. Особено през летния сезон.

Алекс забарабани по масата, пресмятайки.

— Мога да отложа гаража и да върша нещо от подизпълнителската работа едновременно… след шест месеца мога да направя къщата готова за живеене. Но повечето от довършителните работи — корнизи, дограми, боядисване ще останат за малко по-късно. Да не споменаваме смяната на климатиците. Баба ти сигурно няма да издържи целия този шум и бурна дейност.

— Няма да има проблем. Стига кухнята и главната баня да са готови, ще се справим с всичко.

Алекс й хвърли скептичен поглед.

— Не познаваш баба ми — каза Зоуи. — Тя обича шума и бурната дейност. Била е репортер в „Билингъм Хералд“ по време на войната, преди да се омъжи.

— Това е страхотно — възхити се Алекс. — В онези дни жена, която да пише във вестник сигурно е било…

— Горещ домат^[1] — каза призракът.

— … Горещ домат — повтори Алекс, след което бързо затвори устата си, чувствайки се като идиот. Той хвърли на призрака дискретен поглед. Горещ домат… какво означаваше това?

Зоуи се усмихна лукаво при старомодната фраза.

— Да, мисля, че е била такава.

Призракът каза на Алекс:

— Попитай я как е баба й.

— Щях да… — промърмори Алекс.

Зоуи вдигна очи от листа с плана.

— А?

— Щях да попитам — каза Алекс — какво прави баба ти.

— Терапията помага. Вече й е досадно да стои в дома за възрастни и няма търпение да излезе. Тя обича острова — не е живяла тук от много отдавна.

— Живяла е на Фрайдей Харбър?

— Да, къщата е нейна — била е винаги на семейството. Но баба ми всъщност е израснала в къщата на Рейншедоу Роуд. Онази, за която помагаш на Сам да ремонтира. — Виждайки любопитството на Алекс, тя продължи: — Стюарт — това е фамилията й — притежавали на острова бизнес за консервиране на риба. Но продали къщата на Рейншедоу Роуд много преди аз да се родя — никога не бях стъпвала там, докато не отидох да посетя Луси.

Чувайки ругатнята откъм призрака, Алекс го погледна.

Призракът изглеждаше изненадан, разтревожен и възбуден.

— Алекс — каза той, — всичко е свързано. Бабата, Рейншедоу Роуд, къщата. Трябва да разбера аз къде съм в тази картинка.

Алекс му кимна кратко.

— Не прецаквай нещата — предупреди го призракът.

— Няма проблем — промърмори Алекс, нямаше търпение да го накара да млъкне.

Зоуи го изгледа въпросително.

— Няма проблем — повтори Алекс, — ако искаш я доведи на гости в Рейншедоу Роуд. Може да й подейства ободряващо да я види реставрирана.

— Добре. Мисля, че ще се зарадва. Ще отида да я посетя тази седмица и ще й кажа. Тъкмо ще има какво да очаква с нетърпение.

— Хубаво. — Алекс я наблюдаваше, докато тя разглеждаше чертежите. Порази го това, че тя правеше нещо абсолютно безкористно, жертвайки година или повече от собствения си живот, за да се грижи за болната си баба. Дали някой щеше да й помага? Кой щеше да се грижи за Зоуи? — Хей — каза той тихо. — Имаш ли някой, който да ти оказва помощ във всичко това? Имам предвид в грижите за баба ти.

— Имам Джъстин. И много приятели.

— Ами родителите ти?

Зоуи сви рамене, както хората правят, когато се опитват да отхвърлят нещо неприятно.

— Баща ми живее в Аризона. Двамата не сме близки. А майка си дори не си спомням. Изоставила ни е, когато съм била съвсем малка. Така че татко ме е дал на баба за отглеждане.

— Как се казва? — попита призракът учудено.

— Как се казва баба ти? — попита Алекс. Имаше чувството, че започва да се държи като в игра на развален телефон, в която едно изречение се повтаря, докато изгуби смисъл.

— Ема. Всъщност, Емалин. Взе ме, когато татко се премести в Аризона. Тя беше вдовица по това време. Спомням си деня, в който татко ме остави в къщата й в Евърет. Аз плачех, а Упси беше толкова мила с мен.

— Упси?

— Когато бях малка — обясни Зоуи, — тя винаги казваше: Упси-Дейзи^[2], когато ме повдигаше нагоре… и аз започнах да я наричам така. Когато татко ме остави при нея, тя ме заведе в кухнята, сложи ме на един стол до плота и направихме бисквити заедно. Показа ми как да топя резачката за бисквити в брашно, така че тестените кръгчета да изглеждат идеални.

— Майка ми понякога правеше бисквити — каза Алекс, преди да е помислил. Той нямаше навика да разкрива нищо за миналото си пред никого.

— От остатъци или от готова смес?

— От консерва. Обичах да я гледам как я удря в плота, докато се разцепи. — Зоуи изглеждаше толкова ужасена, че той тайничко се забавляваше. — Не бяха лоши бисквити — каза й той.

— Ще ти направя бисквити ей сега — каза тя. — Ще ги забъркам за нула време.

Той поклати глава и стана от масата.

Изправяйки се в изпълнената с аромати кухня с тапета на черешки, проследи как Зоуи отива да си вземе престилката от пода, където беше паднала по-рано. Тя се наведе, три четвъртите й панталони от деним се опънаха върху перфектно оформеното й задниче. Това го накара да я пожелае отново. Имаше безумния порив да отиде при нея, да я вземе в прегръдките си и да я държи, просто да я държи и да вдишва нежния й аромат, докато минутите постепенно се изнизват и се превърнат в един дълъг час.

Беше се уморил да си отказва нещата, които иска, и те да го преследват, а най-вече беше уморен да взема парчетата от своя живот и да открива, че повечето от тях са парчета, които изобщо не е искал. Не беше научил нищо от проваления си брак с Дарси. Те винаги правеха каквото е необходимо, за да удовлетворят собствените си егоистични нужди, като вземаха, без да дават, знаейки, че е невъзможно да се наранят един друг, защото най-лошите рани са вече нанесени.

— Дай си няколко дни да разгледаш това — каза той на Зоуи, когато тя се върна на масата. — Обсъдете го с Джъстин. Имаш имейла и телефонния ми номер, ако искаш да ме питаш нещо. Иначе ще ти се обадя в началото на другата седмица. — Той погледна лепенката на ръката й. — Следи я. Ако ти се стори, че се инфектира…

Зоуи се усмихна леко, когато вдигна очи да го погледне.

— Няма ли да сложиш още една лепенка отгоре?

Алекс не отвърна на усмивката й. Той имаше нужда да излезе от вцепенението. Имаше нужда да пие, докато се натрупат половин дузина слоеве опушено стъкло между него и останалия свят.

Като се извърна, той взе ключовете и чантата си.

— До скоро — произнесе кратко и излезе, без да се обръща назад.