Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (7)

Седма глава

— Защо не може ти да го посрещнеш във вилата? — попита Зоуи, докато двете с Джъстин разчистваха трапезарията от съдовете за закуска.

— Къщата ще е твоя — отвърна логично Джъстин, когато я последва в кухнята. — И ти си тази, която знае най-добре от какво Ема ще има нужда.

— Въпреки това искам да дойдеш с мен.

— Не мога. Имам среща със служителя от банката във връзка с отпускането на заем. Ще се справиш, не бой се. Само не забравяй бюджета.

— Не е бюджетът това, което ме притеснява — каза Зоуи, докато търкаше платото от закуски с ненужна сила. — Знаеш, че не обичам да говоря с непознати.

— Алекс не е непознат. Срещала си го преди.

— За трийсет секунди.

— Ти отиде в Евърет и говори там с цяла група непознати.

— Не беше същото.

— Ох. — Джъстин спря да зарежда миялната машина. — Разбирам. Но обещавам, че той няма да направи нищо, което да те накара да се чувстваш неловко. Ще се държи професионално.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Той е брат на Сам. Знае, че Сам ще му срита задника, ако те обиди.

— Надявам се.

— Ти му звънна да си уговорите среща, нали? Дружелюбен ли беше?

Зоуи се замисли.

— Не беше недружелюбен.

— Но беше любезен?

Зоуи си припомни краткия разговор, който бяха провели. Нямаше любезности, нямаше и следа от непринудения чар на брат му Сам. Но да… беше се държал любезно. Тя кимна в отговор на въпроса на Джъстин.

— Единственият начин да преодолееш стеснителността си — я убеждаваше Джъстин, — е да се упражняваш. Знаеш, трябва да си дружелюбна, да водиш любезни разговори. Мъжете не са толкова по-различни от нас.

— Напротив, са.

— Добре де, различни са. Това, което искам да кажа, е, че не са сложни.

— Напротив, сложни са.

— Добре, понякога може да са сложни, но са напълно предсказуеми.

Зоуи изпусна една въздишка. Тя завиждаше на увереността на Джъстин и знаеше, че Джъстин е права: трябваше да се упражнява. Но идеята да остане сама във вилата на езерото с мъж, който я беше уплашил, й се виждаше невероятно стресираща.

— Знаеш какво правя, когато се ужасявам от нещо, нали? — попита Джъстин. — Разделям го на части. Така че ако аз трябваше да се срещна с Алекс във вилата, нямаше да си позволя да мисля за цялото тричасово мъчение…

— Искаш да кажеш, че ще трае три часа?

— По-вероятно два. Така че щях да започна да си казвам: Стъпка първа. Качвам се в колата и отивам във вилата. Стъпка втора. Отключвам вратата, влизам вътре и чакам. И когато Алекс се появи: Стъпка трета. Поканвам го и говорим няколко минути. — Джъстин й се усмихна окуражително. — Виждаш ли? Никое от тези неща не е ужасяващо само по себе си. Такова ти се струва само когато виждаш всичко заедно, имаш чувството, че бягаш от разярен тигър.

— Паяци — каза Зоуи. — Не ме плаши идеята за разярен тигър. Паяците са тези, от които се страхувам.

— Хубаво, но това разваля метафората. Никой не бяга презглава от паяк.

— Вълчите паяци преследват до дупка жертвата си. А паякът Черната вдовица се движи изключително бързо. Освен това има и подскачащи паяци, които…

— Стъпка първа — прекъсна я Джъстин твърдо. — Намери ключовете за колата си.

* * *

От момента, в който бе извикан в езерната къща, Алекс изведнъж беше спрял да говори и се взираше очарован, поглъщайки с очи всеки детайл. Призракът не можеше да разбере какво толкова интересно намира. Къщата беше малка и груба, с разнебитена кедрова обшивка, покрита предна веранда, широка стряха отгоре и каменен комин. Занаятчийските детайли като заострените колони от чемшир на верандата и каменната основа я правеха приятна, което — когато имотът се възстановеше — щеше да й придава определен чар. Но евтиният навес за коли отстрани беше пълна скръб. Освен това от пръв поглед беше ясно, че компанията, отговаряща за поддръжката на имота, си е вършила работата през пръсти. Дворът беше разхвърлян и обрасъл, чакълестата алея — задушена от плевели. Ако и вътре беше така занемарено, както отвън, щеше да има проблем.

Тъй като беше подранил и Зоуи още не беше дошла, Алекс реши да обиколи навън и да провери дали няма мухъл, повредени дъски от обшивката и пукнатини в основата.

Това място ми е познато, беше казал призракът учудено, като последва Алекс от камиона. Спомням си, че съм бил тук. Спомням си… — Той внезапно прекъсна.

Алекс го погледна, усетил копнежа в настроението му.

— Живял си тук?

Обзет от безпокойство, призракът отвърна объркано:

— Не, аз… идвах при някого.

— При кого?

— При една жена.

— За да правиш какво? — настоя Алекс.

Макар призракът да не беше в състояние да се изчервява, смущението му не можеше да се скрие.

— Не е твоя работа — сряза го той.

— Значи си я чукал?

Призракът го изгледа сърдито:

— Затваряй си устата.

Доволен, че го е ядосал, Алекс продължи да обикаля около къщата. Задоволството му обаче изчезна бързо, удавено в толкова силен и пронизващ копнеж, че почти го заболя. Дали призракът знаеше кой или какво е предизвикало това усещане? Алекс се изкушаваше да го попита, но му се стори някак грубо… единственият начин да уважиш тази неизмерима болка беше да запазиш мълчание.

— Тя е тук — каза призракът, когато чуха звука от гуми по покритата с чакъл алея.

— Страхотно — отвърна мрачно Алекс. Перспективата да говори със Зоуи, общуването, дори най-обикновеното, бе достатъчно да го накара да плувне в студена пот. Той вдигна ръка към тила си да разтърка схванатите си мускули.

Призракът е бил прав, когато го беше нарекъл негодник. Но Алекс не се притесняваше заради себе си.

Пропадналият брак с Дарси беше потвърдил някои от най-лошите неща, които бе подозирал за себе си. Той го бе научил, че интимността не само ти дава оръжията, но и желанието да нараняваш хората, с които си бил най-близък. И повече от всичко: беше го убедил, че е безнадеждно пропаднал, като двамата си родители. Той щеше да разруши неминуемо всичко и всеки, когото харесваше.

Но най-голямата вреда беше станала, след като с Дарси се бяха разделили. Бяха продължили да правят секс понякога, когато тя идваше на острова. „Заради старото време“, беше подхвърлила веднъж, но нямаше нищо за спомняне или за съжаление в техните яростни срещи. Само гняв. Отмъщение. Бяха се чукали от взаимна обида, а най-лошото беше, че това беше далеч по-добре от всяко преживяване, което бяха споделяли от обич. Още го преследваха спомените за това, което бяха правили, как се бяха наранявали един друг по възможно най-лошия начин.

Нямаше връщане на невинността след такова нещо.

Нямаше място в живота му за някоя като Зоуи Хофман. Единственият жест на любезност, който можеше да й предложи, беше да стои колкото се може по-далеч от нея.

Преди да стигне до предния вход, Алекс каза полугласно:

— Разкарай се от пътя ми и не ме разсейвай, докато говоря с нея. Хората не са склонни да наемат предприемачи шизофреници.

— Ще мълча — обеща призракът.

Малко съмнително. Но и двамата знаеха, че ако призракът ядоса Алекс, той ще откаже да прегледа тавана и да пресее купчините отдавна забравени боклуци, които можеше да съдържат следа към неговия бивш живот. А призракът отчаяно искаше да разбере кой е бил преди. Макар че Алекс никога не би го признал, той самият също беше любопитен. Нямаше как да не се питаш защо призракът е бил осъден на такава безмилостна изолация. Може би си плащаше за минали грехове? Може би е бил някакъв престъпник или долен тип? Но това не обясняваше защо се мъкнеше непрекъснато след Алекс.

Алекс му хвърли подозрителен поглед, но призракът явно не забеляза. Той гледаше къщата и приближаващата се Зоуи, хипнотизиран от далечни сенки.

За смайване на Зоуи, под навеса за коли беше паркиран един пикап. Да не би Алекс вече да беше тук? Имаше още пет минути до часа, в който се бяха уговорили да се срещнат.

Пулсът й се ускори до насечено стакато. Тя паркира до пикапа и се погледна в огледалото, за да се увери, че копчетата на блузката й на цветя са на мястото си. Горните две бяха оставени незакопчани и разкриваха шията й до ключиците. След като помисли малко, закопча и тях. След това излезе от фолксвагена си, отиде до пикапа и осъзна, че е празен. Алекс беше намерил начин да влезе в къщата?

Тя прекоси чакъла, балансирайки на ниските си розови обувки, отиде до входната врата и установи, че е заключена. След като се разрови в чантата си, намери ключовете от компанията за поддръжка. Първият не проработи. Когато извади втория и го пъхна в ключалката, чу, че някой се приближава.

Беше Алекс, който се появи иззад къщата. Той беше атлетичен, крайниците му се движеха отпуснато, по спортен маниер, тялото му беше почти мършаво под черната тениска с къси ръкави и дънките.

— Здрасти — поздрави тя с принудена веселост.

Алекс й кимна кратко, слънцето се плъзна по тъмната му коса. Той беше нечовешки красив, с тези ъгловати скули и силно очертани вежди, и очи като замръзнал огън. Под контролираната му фасада прозираше някаква нервност, сякаш не е имал достатъчно сън или храна, или пък нещо друго не му е достигало. Тази мистериозна и неизказана нужда прозираше през кожата му.

Несъмнено разводът му си беше взел своя дан… и то доста солидна порция. Зоуи не можа да се въздържи и си помисли какво би му дала, ако имаше възможността. Може би орехова супа, облагородена с кисела зелена ябълка и пушен бекон, сервирана с хлебче, намазано с масло, и ръсната отгоре едра морска сол.

Тя завъртя ключа по-силно в съпротивляващата се ключалка, съзнанието й още беше заето с въображаемата вечеря. А може би щеше да сготви нещо по-солидно и засищащо… месно руло от свинско и говеждо, и трохи от френски селски хляб. Намачкани картофи с карамелизирани дребни лукчета, а отстрани — зелен и жълт боб, сотиран на бавен огън в зехтин и чесън, докато започне да се топи…

Унесът й бе прекъснат, когато ключът се счупи. Тя с изумление установи, че едната му половина е останала в ключалката.

— Ох. — Страните й се изчервиха и тя хвърли покрусен поглед към Алекс.

Неговото лице беше неразгадаемо.

— Случва се със старите ключове. С времето стават по-крехки.

— Дали да не опитаме да влезем през прозореца?

Той погледна остатъка от ключа в ръката й.

— Има ли друг ключ за къщата?

— Така мисля. Но първо трябва да извадиш другата половина от ключалката.

Алекс мълчаливо отиде до камиона си и извади червено старомодно куфарче с инструменти. Занесе го на предната веранда и се разрови из него.

Стараейки се да не му се пречка, Зоуи стоеше отстрани до вратата и го гледаше как пъха метална кука в запушената ключалка. След една-две минути той разхлаби заседналото вътре парче и го измъкна с тънки щипки.

— Направи го толкова лесно! — възкликна Зоуи.

Той върна инструментите в кутията и се изправи. Тя имаше чувството, че му коства огромни усилия да я погледне в очите.

— Може ли аз? — попита я той и протегна ръка към връзката ключове.

Тя му го подаде, като се стараеше пръстите им да не се докосват. Той прегледа ключовете, опита с един и вратата се отвори със скърцане.

Къщата беше тъмна, с миризма на мухъл и тиха. Алекс влезе в дневната пръв, намери ключа за осветлението и го натисна.

Зоуи остави чантата си до вратата и продължи навътре. Като се завъртя в бавен кръг, тя с удоволствие откри, че помещението е с отворен план. Но кухнята беше малка ниша, тясна и с липсващи шкафове, с древен линолеум. Единственото обзавеждане, което се виждаше, беше стара кухненска маса от хром и три мръсни стола с винилова тапицерия; както и чугунена печка за дърва в ъгъла. Сбръчкани алуминиеви щори покриваха прозорците като редица от скелети.

Зоуи искаше да отвори един прозорец, за да влезе чист въздух, но не можа да го помръдне. Прозорецът беше залепнал.

Алекс отиде и прокара пръст по рамката и перваза.

— Боядисвали са го затворен. — След това отиде до другия. — Този също. После ще разкъртя боята.

— Защо някой ще боядисва прозореца затворен?

— Обикновено, за да не духа. Излиза по-евтино, отколкото да се запечатва. — Физиономията му изразяваше точно това, което си мисли за идеята. Той отиде до ъгъла, повдигна свободния край на мокета и погледна под него. — Подът е дървен.

— Наистина? Възможно ли е да се ремонтира?

— Може би. Никой не може да каже какво е състоянието на дъските, докато не се махне целият мокет. Понякога го слагат, защото си има причина. — Алекс отиде до кухненската ниша и клекна, за да провери една част от стената, където беше избил мухъл. — Имало е теч — каза той. — Ще се наложи да свалим част от стената. Видях дървесни мравки отвън — направили са си мравуняк заради влагата.

— Ох. — Зоуи се намръщи. — Надявам се ремонтът на това място си струва. Надявам се, че не се изхвърлям.

— Не изглежда толкова зле. Но ще трябва да поръчаш инспекция.

— Тя колко ще ми струва?

— Двеста-триста долара, може би. — Той сложи кутията с инструменти върху мръсната хромирана маса. — Ще живееш тук с баба си, значи?

Зоуи кимна.

— Има васкуларна деменция. Може скоро да се стигне до момент, в който ще се нуждае от проходилка или инвалиден стол. — Тя отиде да си вземе чантата, разрови се за брошурата, която й бяха дали от болницата, и му я подаде. — Това са нещата, които трябва да бъдат направени, за да бъде къщата безопасна за нея.

След като ги прегледа набързо, той й върна брошурата.

— Дали не трябва да я задържиш? — попита го.

Алекс поклати глава.

— Знам какво е необходимо. — И като се огледа несигурно, той продължи: — Ако баба ти ще използва проходилка, подът трябва да е ламиниран.

Зоуи беше разтревожена от факта, че той почти не погледна брошурата. Държеше се едва ли не покровителствено.

— Не обичам ламинат. Предпочитам истинско дърво.

— Ламинатът е по-евтин и по-траен.

— Ще го обмисля, тогава. Но би ми се искало килим в спалните.

— Стига да не е прекалено луксозен. Прекарването на инвалиден стол по него е като да го търкаляш през пясък. — Алекс се изправи в отвора на кухненската ниша и включи лампата. — Не мисля, че това е носеща стена. Мога да я сваля и да превърна това място в остров. Това ще удвои броя на шкафовете и повърхността на плотовете.

— Можеш ли? Ще бъде чудесно да имам отворена кухня.

Алекс извади блокче с листчета за бележки от куфарчето с инструменти и написа нещо на най-горното. Пресегна се за една рулетка и влезе по-навътре в кухнята.

— Мислила ли си какъв тип плот искаш?

— О, да — бързо отвърна Зоуи. — Здрав дървен плот. — Тя винаги си беше мечтала за такъв, но никога не беше имала шанса. Когато бе започнала да работи в „При художниците“, плотовете от стеатит бяха вече монтирани.

Рулетката щракна и изскърца още няколко пъти.

— Ако ще готвиш много, по плота ще останат много следи. Скъп е. И поддръжката му е скъпа.

— Наясно съм — отвърна Зоуи. — Работила съм в кухни с такива плотове.

— А инженерен камък^[1]?

— Предпочитам дърво.

Алекс излезе от кухнята и отвори уста, сякаш се канеше да спори. Когато видя оправдателното й изражение, обаче, затвори уста и продължи да си записва.

Зоуи се хвана, че започва все повече да не го харесва. Мълчанието му беше особено изнервящо, защото той не даваше никакъв знак какво стои зад него. Нищо чудно, че беше разведен… представата да живееш спокойно с такъв мъж изглеждаше невъзможна.

Като се стараеше да не го гледа, тя отиде до дъното на къщата, където двойка френски врати се отваряха към малка веранда с прогнили дъски. Беше приятен малък двор, заграден с ограда от ковано желязо, с горичка и Езерото на мечтите отвъд нея.

— Ще бъде ли възможно да се сложи една котешка вратичка? — поиска да знае Зоуи.

— Какво? — долетя гласът му от другия край на стаята.

— Котешка вратичка. Ето тук отзад.

— И котка ще има, значи — чу го тя да си мърмори.

— Какво означава това? — попита Зоуи, изчервявайки се.

— Нищо.

— Лошо ли е човек да има котка?

Алекс измъкна една дължина от металната лента и я опъна по пода.

— Не ме интересува какъв домашен любимец имаш. Забрави какво съм казал. И да, мога да инсталирам такава врата. Макар че не гарантирам, че през нея няма да влезе някоя миеща мечка или лисица.

— Ще се възползвам от възможността — каза кратко Зоуи.

Мълчание.

Докато Алекс мереше главната стая и си водеше бележки, Зоуи отиде да изследва малкото кухненско пространство. Както бе очаквала, тук нямаше нито микровълнова, нито миялна машина. Тя и Джъстин предварително се бяха уговорили, че част от техния бюджет ще отиде за ново кухненско обзавеждане, тъй като реновирането на кухнята ще повиши цената на къщата. Тя си помисли, че ще е удобно да има микровълново чекмедже, монтирано в кухненския остров. Миялната щяха да сложат до мивката, естествено, а хладилникът трябваше да се намира на място, на което вратата му да може да се отваря, без да се блъска в стената.

Може и да беше възможно да се спестят пари с боядисването на шкафовете и добавянето на нови кухненски уреди. Тя отвори вратичката на един шкаф. Вътрешността беше покрита с прах. Виждайки нещо на средния рафт, Зоуи се повдигна на пръсти, за да го извади. Беше стара тел за разбиване на яйца, ръждясал метал с дървена дръжка. Макар че не беше използваема, някой сигурно би я искал като декорация. Зоуи унило си помисли, че при всичките тези антики, събрани от Ема, нямаше как да не започне да ги продава в Ebay.

В този момент от края на шкафа върху плота падна нещо почти с големината на длан.

Беше паяк. Огромен паяк.

Той тръгна към нея с учудваща бързина.