Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (5)

Пета глава

Напрегнатият глас на Дарси се процеди през телефонния секретар, докато тя оставяше съобщение в девет сутринта. Чувайки го, Алекс се измъкна от леглото, обу един клин и се затътри към кухнята.

— … Не знам дали вече си намерил друго място, където да живееш — казваше Дарси, — но времето изтича. Обявила съм огледи на къщата следващата седмица, така че трябва да се изнесеш оттам. Искам да я продам до Деня на труда. В случай, че проявиш желание да я купиш от мен, трябва да говориш с брокера по имоти…

— Няма да ти плащам проклетата къща два пъти — промърмори Алекс, игнорирайки останалата част от съобщението. Той натисна бутона на автоматичната машина за еспресо и изчака да се загрее. През присвитите си очи видя призракът да стои до кухненския остров, подпрял ръце на гранитния плот.

Призракът срещна погледа му.

— Здрасти.

Алекс не отговори.

Снощи той включи телевизора и седна на дивана с бутилка „Джак Даниелс“. Призракът, който седеше на един близък стол, попита сардонично:

— Май не си даваш труда да вземеш чаша?

Вдигайки бутилката към устните си, Алекс го игнорира, без да откъсва очи от телевизионния екран. Призракът услужливо си замълча… но остана, докато Алекс не заспа.

А тази сутрин беше все още тук.

Като видя, че еспресо машината е готова, Алекс натисна стартовия бутон. Металическият писък на автоматичната мелничка за кафе изпълни въздуха. Машината изщрака и изпомпи двойно еспресо в скрит пластмасов контейнер. Алекс изпи кафето прав и остави празната чаша в умивалника.

Той се обърна към призрака с мрачно примирение. Беше безсмислено да го игнорира, тъй като той очевидно нямаше да отиде никъде. И по този необикновен косвен начин Алекс можеше да усети настроението на призрака, отегчението на мъж, който е бил сам от дълго време. Макар да не можеше да бъде обвинен в излишък от съчувствие, Алекс нямаше как да не изпита искрица състрадание.

— Имаш ли име? — попита накрая Алекс.

— Имах някога. Но не мога да си го спомня.

— А защо си с пилотско яке?

— Не знам — каза призракът. — Има ли знак на рода войски? Табелка с име?

Алекс поклати глава.

— Прилича на старо А-2 с големи джобове. Не го ли виждаш?

— Аз съм видим само за теб.

— Късметлията аз. — Алекс го изгледа намусено. — Виж. Не мога да функционирам като ме следваш навсякъде. Така че трябва да станеш отново невидим.

— Не искам да съм невидим. Искам да съм свободен.

— Значи ставаме двама.

— Може би ако ми помогнеш да разбера кой съм… Кой съм бил… това би могло да ми подскаже начин как да се махна.

— „Може би“ и „би могло“ не са достатъчни.

— Това е единственото, с което разполагам. — Призракът закрачи с все по-къси крачки. — Понякога си спомням разни неща. Късчета и парчета от живота ми. — Той спря до кухненския прозорец да погледне навън към мамещата синя повърхност на Рош Харбър. — Когато за първи път… осъзнах… мисля, че ти каза… че съм в къщата на Рейншедоу. Предполагам, че в предишния си живот съм бил свързан с това място. Там има още стари боклуци, особено в таванската стая. Може би си струва да се потърсят следи.

— Защо не си го направил?

— Защото ще ми е необходима физическа форма за това — каза призракът; всяка негова дума беше пропита със сарказъм. — Не мога да отворя врата или да поместя мебел. Нямам „сила“. — Той придружи думата със загадъчно помръдване на всичките си пръсти. — Единственото, което мога, е да гледам как другите хора прецакват живота си. — Той направи пауза. — Така или иначе накрая ще трябва да разчистиш онези стари боклуци на тавана.

— Сам ще го направи. Къщата е негова.

— Не мога да говоря със Сам. А и той може да пропусне нещо важно. Нужно ми е ти да го направиш.

— Не съм ти чистачка. — Алекс излезе от кухнята и призракът го последва. — На тавана има толкова неща, че могат да напълнят цял контейнер. Ще ми отнеме дни, докато го направя сам. Може би седмици.

— Но ще го направиш, нали? — попита призракът нетърпеливо.

— Ще помисля по въпроса. А междувременно отивам да си взема душ. — Алекс спря и го изгледа. — И докато съм там, стой далеч от мен.

— Не се тревожи — каза язвително призракът. — Не се интересувам.

* * *

В началото на трети клас бащата на Зоуи й съобщи, че започва нова работа в Аризона и че тя трябва да живее при баба си, докато не изпрати да я заведат при него.

— Ще трябва да подготвя къщата за теб — беше казал той. — В какъв цвят искаш да боядисам стаята ти?

— В синьо — каза Зоуи разпалено. — Като яйце на червеношийка. А, татко, искам да те попитам дали мога да си взема коте, когато се преместя в новата ти къща?

— Разбира се, че можеш. Стига да се грижиш за него.

— О, ще се грижа! Благодаря ти, татенце! — Месеци наред Зоуи си представяше каква ще е новата й стая и как ще изглежда котето, и се похвали на всичките си приятелки, че ще отиде да живее в Аризона.

Баща й така и не я взе при себе си. Дойде да я види няколко пъти и отговаряше на телефона, ако Зоуи му звънеше, но когато тя се осмели да попита дали къщата е готова вече за нея, дали той е направил място в живота си за нея, той беше уклончив и раздразнителен. Трябвало да бъде търпелива. Имало неща, за които първо трябвало да се погрижи.

В началото на първата й година в гимназията Зоуи звънна на баща си да му каже за новия клас и новите си учители. Отсреща се обади непознат глас — жена, — която прозвуча много мило и каза, че би искала един ден да се запознае със Зоуи. Поговориха си няколко минути. Така Зоуи беше научила, че баща й е поканил някаква жена с дванайсетгодишна дъщеря да живее с него. Те бяха новото му семейство. Зоуи не представляваше нищо, освен нежелано напомняне за един провален брак и жена, която го бе напуснала.

Тя беше отишла при баба си, естествено, и беше ляла горчиви сълзи, заровила глава в скута на Ема.

— Защо не ме иска? — хлипаше тя. — Толкова ли голямо бреме съм за него?

— Няма нищо общо с теб. — Гласът на Ема беше тих и успокоителен, лицето й бе опънато от съжаление, когато се наведе да погали разрошената и мокра коса на Зоуи. — Ти си най-красивото, най-умното, най-прекрасното момиче на света. Всеки мъж би бил горд да си негова дъщеря.

— Т-тогава защо той не е?

— Съсипан е, миличка, и то така, че, боя се, никой не може да го оправи. Майка ти… начинът, по който го остави… стана му нещо. Оттогава е различен. Ако го знаеше отпреди, нямаше да го познаеш. Той винаги беше в добро настроение. Всичко ставаше както го иска. Но когато се влюби в майка ти толкова силно… сякаш се сгромоляса в шахта, от която вече не можеше да се изкачи обратно горе. И всеки път, когато те погледне, няма как да не си помисли за нея.

Зоуи слушаше внимателно, опитваше се да проумее тайните, натъпкани между оскъдните разкрития. Тя имаше нужда да знае защо е била изоставена последователно от двамата си родители. Имаше само един отговор: че вината за това се крие в самата нея.

Ласкавата ръка на баба й я погали по косата, когато тя продължи:

— Никой не може да те обвини, че си гневна и огорчена. Но трябва да се фокусираш върху това, което е добро в живота ти и да мислиш за всички хора, които те обичат. Не позволявай горчивината да проникне в душата ти и да те озлоби.

— Няма, Упси — прошепна Зоуи. Това беше името, с което я наричаше, откак се помнеше. — Но се чувствам… сякаш не принадлежа никъде.

— Принадлежиш на мен.

Поглеждайки към лицето на Ема, набраздено с бръчки от смях, тъга и отразяващо седем добре изживени десетилетия, Зоуи си помисли, че баба й винаги е била единственото постоянно нещо в живота й.

След това двете отидоха в кухнята да готвят.

Три пъти седмично Ема приготвяше допълнително храна, която носеше на някои от по-възрастните съседи на тяхната улица. Зоуи, която обичаше да работи в кухнята, винаги й помагаше.

Зоуи накълца парчетата тъмен шоколад и върху дъската за рязане се образува купчина ароматен прах. Докато фурната се загряваше, тя стопи шоколада заедно с две парчета масло в стъклена купа на вода баня. Отдели жълтъците на осем яйца, разби ги и сложи една супена лъжица ванилов екстракт в разтопения шоколад, след което добави кафява захар.

После внимателно надипли лъскавите панделки шоколадова емулсия в снега от разбити белтъци. Богатата пяна бе изсипана в индивидуални чаши за чай, които на свой ред бяха сложени на водна баня и пъхнати във фурната. Когато кексчетата се изпекоха, Зоуи ги остави да изстинат, преди да ги покрие с украса от разбита сметана.

Ема влезе да инспектира редиците шоколадови кексчета без брашно. Лицето й се разтегна в усмивка.

— Очарователни са — каза тя. — И миришат божествено.

— Опитай едно — предложи й Зоуи и й подаде лъжичка.

Ема отхапа и реакцията й бе точно тази, на която Зоуи се беше надявала. Тя изсумтя доволно и притвори очи, за да се концентрира върху богатия аромат. Но когато после ги отвори, в тях проблясваха сълзи.

— Какво има, бабо?

Ема се усмихна.

— Има вкуса на любовта, която се е наложило да пуснеш да си отиде… но сладостта е още там.

* * *

Зоуи вървеше бавно по дългия коридор на клиниката, гумените й подметки скърцаха по блестящия зелен под. Умът й беше зает с информацията, която докторът й бе дал току-що — фактите за мозъчносъдовата болест, инфарктите, причинили удара, вероятността Ема да има „смесена деменция“, комбинация от мозъчна деменция и Алцхаймер. Което било още рано да се каже.

При всичките въпроси и проблеми едно беше ясно: край с независимостта на Ема. Тя вече не можеше да остане да живее в общността, подпомагана от асистентка. Отсега щеше да се нуждае от повече грижи и наблюдение, отколкото те можеха да й дадат. Ежедневна физиотерапия за засегнатите ръка и крак. Безопасна обстановка за живеене, като например перила за душа и дръжки на стената до тоалетната. А тъй като състоянието й неминуемо щеше да се влошава, щеше да й трябва още по-голяма помощ.

Зоуи се чувстваше объркана. Нямаше роднини, към които да се обърне: баща й се беше отказал да се включи в нейния живот отдавна. И въпреки че семейство Хофман беше голямо, връзките между тях бяха слаби. „Самотни като скунксове“, беше подхвърлила шеговито Джъстин за техните необщителни роднини, и това си беше истина. Имаше нещо неотстъпчиво у Хофманови, което правеше перспективата за семейно събиране невъзможна.

Само че това нямаше никакво значение. Ема беше взела при себе си Зоуи, когато никой друг, дори родният й баща, не я искаха. И сега пред Зоуи изобщо не стоеше въпросът дали трябва да се грижи за Ема.

Стаята в клиниката беше тиха, с изключение на бибипкането на сърдечния монитор и далечния глас на сестрата по коридора от време на време. Зоуи предпазливо отиде до прозореца и повдигна жалузите, пропускайки вътре бледа сива светлина.

Изправена до леглото на баба си, тя гледаше восъчния й тен, нежните й като венчелистчета затворени клепачи и разбърканата й прошарена руса коса. Искаше й се да я среши и да я събере в кок вместо нея.

Очите на Ема потрепнаха и се отвориха. Сухите й устни се извиха в усмивка, когато се фокусира върху Зоуи.

Гърлото на Зоуи се сви, когато се наведе да целуне баба си.

— Здравей, бабче. — Ема обикновено миришеше на „L’Heure Bleue“ — парфюма, който носеше от десетилетия. Сега от нея лъхаше на лекарства и антисептици.

Като седна на крайчеца на леглото, Зоуи се пресегна и хвана ръката й; беше студена и отпусната. При гримасата на баба си тя я пусна мигновено, спомняйки си прекалено късно, че лявата й ръка е засегната от удара.

— Съжалявам. Боли ли те ръката?

— Да. — Ема прокара дясната си ръка по диафрагмата и Зоуи се пресегна и я хвана, като внимаваше да не откачи системата. Сините очи на Ема бяха уморени, но топли, когато погледна внучката си. — Говори ли с докторите?

Зоуи кимна.

Като човек, който никога не беше бягал от истината, Ема произнесе равно:

— Казаха, че съм се чалнала.

Зоуи й хвърли скептичен поглед.

— Сигурна съм, че не са се изразили точно така.

— Но това имат предвид. — Двете стиснаха ръцете си. — Живях дълго — каза тя след малко. — И нямам нищо против да си отида. Но не исках да стане по този начин.

— А как?

Баба й се замисли над въпроса.

— Бих искала да си замина в съня си. Докато сънувам.

Зоуи покри ръката на баба си, набраздена от вени, които се преплитаха като фина дантела.

— Какъв сън?

— Ами… като танцувам в прегръдката на красив мъж… и свирят любимата ми песен.

— Кой е мъжът? — попита Зоуи. — Дядо Гас? — Той беше първият и единствен съпруг на Ема, и беше починал от рак на белите дробове години преди раждането на Зоуи.

В очите на Ема проблеснаха познатите искрици хумор, когато тя отвърна:

— Нито мъжът, нито песента са твоя работа.

След като напусна клиниката, Зоуи отиде при Колет-Лин, Емината консултантка по грижи за възрастни.

— Мозъчната деменция не е предвидима като Алцхаймер — каза Колет. — Може да възникне внезапно или постепенно, и засяга различни части от тялото произволно. Освен това винаги съществува вероятността от получаването на масиран инсулт без предупреждение. — Жената спря, преди да добави: — Ако Ема има смесена деменция, както лекарите подозират, ще наблюдавате някои повтарящи се цикли на поведение… тя ще забравя неща, случили се наскоро, но ще си спомня отдавнашни събития. Те се намират по-дълбоко в мозъка — и са по-защитени.

— А от какво се нуждае в момента? Коя е най-добрата ситуация за нея?

— Нуждае се от постоянна и здравословна жизнена среда. Храна с добро качество, упражнения, почивка, график за приемане на лекарствата. За съжаление, тя няма да може да се върне в апартамента си — няма да й го дадат предвид грижите, от които сега ще има нужда.

Зоуи усети как главата й започва да бръмчи.

— Ще трябва да направя нещо с мебелите… с всичките й неща.

Ема събираше всякакви боклуци и не искаше да изхвърля нищо. Един цял живот спомени щяха да бъдат сложени в кашони и складирани някъде. Антики, чинии, планини от книги, дрехи от десетилетия насам, като се започне от ерата на Труман.

— Мога да предложа добра транспорта компания — каза Колет, — и места складова площ.

— Благодаря ви. — Зоуи прибра един кичур зад ухото си. Устата й беше пресъхнала и тя отпи вода от една пластмасова чаша. Прекалено много решения, които трябваше да се вземат в прекалено кратки срокове. Животът й щеше да се промени така драстично, както се беше променил този на Ема. — Колко време имаме? — попита тя. — Преди да изпишат баба от клиниката.

— Предполагам… около три седмици, най-много четири. Допълнителната й осигуровка ще плати за едноседмична интензивна рехабилитация, след това ще бъде приета в специализиран дом за възрастни. Обикновено „Медикеър“ покрива разноските само за кратък престой. Ако желаете да остане по-дълго, ще трябва вие да поемете разходите за личен асистент, който ще й помага при къпане, обличане и хранене. Тук вече започва да става скъпо.

— Ако баба ми дойде да живее при мен — попита Зоуи, — застраховката ще покрие ли разходите за асистент, който да идва всеки ден вкъщи да ми помага в грижите за нея?

— Ако е само за личен асистент, ще трябва да плащате. Рано или късно… — Колет й подаде друга брошура — баба ви ще трябва да бъде приета в специализирано затворено заведение, където състоянието й ще се следи постоянно и ще й се помага в ежедневните нужди. Мога да предложа това. Мястото е приятно, с обща зала, с музика на пиано, дори следобеден чай.

— Специализирано затворено заведение — повтори замислено Зоуи, вперила очи в брошурата и снимките, обагрени в топло кехлибарено с розов нюанс. — Не мисля, че мога да оставя Ема там. Сигурна съм, че тя ще иска да съм близо до нея, а тъй като живея във Фрайдей Харбър, бих могла да я виждам единствено в…

— Зоуи… — прекъсна я Колет, тъмните й, леко скосени очи бяха пълни със съчувствие. — Дотогава тя вероятно няма да си спомня коя сте…